Прелестни създания

14.IX Истинският Бу Радли

Неделя вечер. Препрочитах „Спасителят в ръжта“ с надеждата да се унеса и да заспя. Само дето не бях достатъчно уморен за това.

И четенето не ми вървеше. Не можах да се слея с образа на Холдън Колфийлд, защото не можех да се потопя в историята, не и по начина, по който трябваше, за да стана някой друг. Умът ми не беше свободен.

В главата ми беше пълно с медальони, пожари и гласове. Хора, който не познавах, и видения, който не разбирах.

И още нещо. Оставих книгата настрани и пъхнах ръце зад врата си.

Лена? Там си, нали?

Зяпах към синия таван.

Няма смисъл. Знам, че си там. Всъщност тук. Където и да е това.

Чаках, чаках, докато накрая го чух. Гласът й се носеше като тиха, нежна мелодия, като друга моя памет, която досега е била скрита в най-тъмния, най-отдалечен ъгъл на съзнанието ми.

Не. Не точно.

Тук си, била си тук цяла нощ.

Итън, спях. Поне допреди малко.

Усмихнах се мислено.

Не, не спеше. Подслушваше.

Не съм!

Признай си, подслушваше.

Момчета. Смятате, че светът се върти около вас. Може би просто харесвам тази книга.

Винаги ли можеш да влизаш в мислите ми?

Последва дълга пауза.

Обикновено не, по тази вечер просто се случи. Все още не разбирам как става.

Да питаме някого.

Кого например?

Не знам. Явно ще се наложи да се справим сами. Както с всичко останало.

Друга пауза. Чудех се дали е схванала идеята на множественото число и дали все още ме чува. Може би си беше тръгнала или пък не искаше да разбера нещо повече за нея.

Не се и опитвай.

Усмихнах се отново и усетих как очите ми се затварят сами. Едвам успявах да ги държа отворени.

Ще се опитам.

Загасих светлината.

Лека нощ, Лена.

Лека нощ, Итън.

Надявах се, че не може да разчете всичките ми мисли.

Баскетбол. Определено трябваше да мисля повече време за баскетбол. И както си казвах това, почувствах, че очите ми се затварят, че губя контрол…

Потъвах.

Давех се.

Махах с ръце в зелената вода, вълните ме заливаха. Краката ми се опитваха да стигнат до калното дъно на река, може би Санти, но отдолу нямаше нищо. Виждах някаква светлина, проблясваща отгоре, но не можех да стигна до повърхността. Потъвах все повече.

Днес е рожденият ми ден, Итън. Случи се.

Протегнах се. Лена сграбчи ръката ми, а аз се извъртях, за да я хвана здраво, но не успях и тя отново ми се изплъзна. Исках да изкрещя, докато гледах как малката й бледа ръка потъва надолу към тъмнината, но устата ми беше пълна с вода и не можех да издам нито звук. Усещах, че се давя. Почвах да губя съзнание.

Опитах се да те предупредя. Трябва да ме пуснеш!

Изправих се в леглото си. Тениската ми беше мокра от пот. Възглавницата ми беше мокра. Косата ми беше мокра. Стаята беше замъглена, а въздухът в нея — влажен. Предполагам, че пак бях оставил прозореца отворен.

— Итън Уейт! Чуваш ли ме? Слизай веднага, преди да е станало утре, иначе ще те оставя без закуска цяла седмица.

Седнах на масата тъкмо когато Ама сипваше в чинията ми три яйца, приготвени по любимия ми начин — изпържени и от двете страни.

— Добро утро, Ама.

Тя ми обърна гръб, без да ме погледне.

— Няма нищо добро в утрото, момко. Недей да плюеш зад гърба ми и да ми казваш, че вали. — Още ми се сърдеше, но не бях сигурен дали е заради бягството от училище, или защото донесох медальона вкъщи. Най-вероятно и заради двете. Не можех да я виня, обикновено не създавах проблеми в училище. Това беше напълно нова територия за мен.

— Ама, съжалявам, че си тръгнах от училище в петък. Няма да се повтори. Всичко ще бъде както преди.

Изражението на лицето й омекна, съвсем малко, и тя приседна на стола срещу мен.

— Не бъди толкова сигурен. Всички правим своя избор и този избор има последствия. Предполагам, че ще се наложи да плащаш доста за своя, когато се върнеш в училище. Може би сега ще започнеш да ме слушаш, като ти говоря. Стой далеч от Лена Дюшан и от онази къща.

Не е обичайно за Ама да е на едно мнение с останалите от града, особено като се има предвид, че това мнение най-често е погрешно. Можех да позная, че се тревожи, от начина по който бъркаше кафето си дълго след като захарта в него се беше стопила. Ама винаги се безпокои за мен и аз я обичах за това, но откакто й показах медальона се държеше различно. Заобиколих масата и я прегърнах. Миришеше на графита от моливите си и на канелените си бонбони, както обикновено. Тя поклати глава, мърморейки.

— Не искам да чувам повече за зелени очи и черна коса. Казаха, че времето ще се влоши; идват черни облаци, така че внимавай.

Ама не беше в лошо настроение, а направо в ужасно. Усещах как се отнася в онова мрачно, черно място, където понякога ходеше.

Линк паркира Бримката, от която както обикновено се носеха ужасяващи звуци. Намали музиката, когато седнах в колата. Лош знак.

— Имаме проблем.

— Знам.

— Тази сутрин ще има сбирка. Предстои линчът на „Джаксън“.

— Какво си чул?

— Че си изчезнал след петък вечерта. Чух мама да говори, опитах да ти се обадя. Къде се беше покрил?

— Преструвах се, че заравям медальон в земята на „Грийнбриър“, за да ме пусне Ама да се прибера вкъщи.

Линк се засмя. Той е свикнал с разговорите за магии, амулети и зли очи, когато Ама е във фаза.

— Поне не те е накарала да носиш онази воняща торбичка лук около врата си. Гадно беше.

— Не беше лук, а чесън. За погребението на мама.

— Все тая, беше гадно.

Нещата с Линк стояха така — откакто ми даде онзи „Туинки“ в автобуса, ние бяхме приятели и той не се интересуваше какво казвам или правя. От съвсем малки знаехме кои са приятелите ни. Такъв е животът в Гатлин. Всичко вече се е случило, още преди десет години. За нашите родители всичко се беше случило преди двайсет или трийсет години. А за самия град изглежда нищо ново не се беше случвало от стотина години. Поне нищо с някакви по-сериозни последствия.

Имах чувството, че това ще се промени.

Майка ми щеше да каже, че е крайно време. Тя харесваше промените. За разлика от майката на Линк. Мисис Линкълн е страшно властна жена с мисия и широка мрежа от социални контакти — опасна комбинация. Когато бяхме в осми клас, тя изтръгна кутията за кабелната телевизия, защото завари Линк да гледа един от филмите за Хари Потър. Мисис Линкълн поведе кампания за изхвърляне на книгите на Дж. К. Роулинг от Окръжната библиотека на Гатлин, защото според нея разпространявали черна магия и пропагандирали вещерството. За щастие Линк успяваше да се измъкне до къщата на Ърл Пети и да гледа MTV, иначе „Кой гръмна Линкълн?“ никога нямаше да стане първата — и под първа имам предвид и единствена — рок група в града.

Никога не съм разбирал мисис Линкълн. Когато мама беше жива, тя често ми казваше: „Линк може и да е най-добрият ти приятел, но не очаквай от мен да се запиша в ДАР и да започна да нося кринолин за техните възстановки“. После и двамата избухвахме в смях, представяйки си мама, която обикаляше километри из местата на някогашните битки в търсене на гилзи, мама, която подстригваше косата си сама с градинските ножици, като членка на ДАР, организираща разпродажби на сладки и нареждаща на хората как да декорират домовете си.

За сметка на това ми бе много лесно да си представя мисис Линкълн. Тя е главен секретар на организацията и основен регулатор на потока информация в Гатлин. Заедно с майките на Савана Сноу и Емили Ашър е в управителния съвет на ДАР, докато майка ми прекарва повечето време в библиотеката, заровена в микрофилми.

Прекарваше.

Линк продължаваше да говори и скоро картината ми се изясни напълно, така че спрях да го слушам. Но това не му пречеше да ме засипва с подробности.

— Майка ми, майката на Емили, майката на Савана… направо подпалиха телефоните в последните две вечери. През повечето време мама говореше за счупения прозорец по английски език и как чула, че племенницата на стария Рейвънуд имала кръв по ръцете си. — Зави зад ъгъла, без дори да си поеме дъх. — И как гаджето ти тъкмо било излязло от някаква лудница във Вирджиния, и че е сираче, и че страда от някаква шизофренна мания или нещо такова.

— Не ми е гадже. Просто сме приятели — казах по инерция.

— Млъквай. Толкова си хлътнал, та ми се струва, че ще зацвилиш, като я гледаш.

Не му се връзвах, щеше да каже същото за всяко момиче, с което говорех, обсъждах нещо или дори само погледнех в училище.

— Не ми е гадже! Нищо не се е случило. Просто се мотаем заедно.

— О, не ми минавай с тия номера. Харесваш я, Уейт. Признай си.

Линк не е от най-големите мислители, едва ли може да си представи друга причина за размотаване с момиче освен очевидната. С изключение може би на момиче, което свири на китара.

— Не казвам, че не я харесвам. Но сме само приятели. — И това си беше чистата истина, независимо дали исках да бъде така или не. Но това беше друг въпрос. Както и да е, явно се бях усмихнал леко при мисълта за Лена. Грешен ход.

Линк се престори, че повръща в скута си, и зави рязко, разминавайки се на косъм с един камион. Всъщност той просто си дрънкаше както обикновено. Не му пукаше кого харесвам, стига да му давах достатъчно поводи да ме поднася.

— Е, вярно ли е! Направила ли го е?

— Какво да направи?

— Знаеш. Да накара клоните на дървото да ударят прозореца?

— Прозорецът се счупи, това стана. Няма никаква мистерия.

— Мисис Ашър каза, че тя го е ударила или че е хвърлила нещо по него.

— Странно. Доколкото си спомням мисис Ашър не е в класа ми по английски език.

— Да, да, и майка ми не е, но ми каза, че днес ще идва в училище.

— Супер. Запази й място на масата ни за обед.

— Може би е правила такива неща и в предишното си училище и затова е била в лудница. — Линк беше сериозен, което означаваше, че се е наслушал на доста неща след инцидента с прозореца.

За миг си спомних какво ми каза Лена за живота си. Че е сложен. Може би това беше едно от усложненията или просто част от хилядите други неща, за които не искаше да говори. Ами ако всичките тези Емили и Савани по света бяха прави? Ако този път бях застанал на грешната страна?

— Внимавай, човече. Може би мацката наистина е луда за връзване.

— Ако наистина го мислиш, ти си идиот.

Паркирахме пред училище, без да си говорим. Бях ядосан, макар да знаех, че Линк просто се опитва да ме предпази. Обаче не можех да се правя, че нищо не се е случило. Днес всичко ми изглеждаше различно. Излязох навън и тръшнах вратата на колата.

Линк извика след мен.

— Тревожа се за теб, пич. Държиш се като смахнат.

— Какво, да не си ми гадже? Може би трябва да се тревожиш малко повече за себе си и да се запиташ защо никое момиче не иска да говори с теб, било то лудо или не.

Той излезе от колата и погледна към сградата на администрацията.

— Все тая. По-добре да кажеш на твоята „приятелка“ — каквото и да означава това — да внимава днес. Виж.

Мисис Линкълн и мисис Ашър разговаряха с директор Харпър на входните стъпала. Емили стоеше до майка си и се опитваше да изглежда разстроена и ужасена. Майката на Линк нареждаше нещо на директора, който кимаше послушно с глава, сякаш запомняше всяка нейна дума. Директор Харпър може и да управлява училището, но много добре знае кой управлява града. В момента гледаше към двете жени с почти кучешко изражение.

Когато мисис Линкълн приключи с инструкциите си, Емили премина към една по-артистична версия на инцидента с чупенето на прозореца. Мисис Линкълн се протегна и постави състрадателно ръка на рамото на Емили. Директор Харпър поклати глава с разбиране.

Наистина беше лош, лош ден и тепърва се задаваха все по-черни облаци.

Лена седеше в катафалката си и пишеше нещо в оръфаната си тетрадка. Двигателят на колата беше изключен. Почуках по прозореца и тя подскочи стреснато. Погледна към административната сграда. И тя беше видяла двете майки.

Направих й знак да отвори вратата, но Лена поклати глава. Минах от другата страна. Вратата беше заключена, но тя нямаше да се отърве така лесно от мен. Седнах на капака на колата и пуснах раницата си на земята до мен. Нямаше да мръдна оттук, докато не ми отвореше.

Какво правиш?

Чакам.

Доста дълго ще чакаш.

Имам време.

Погледна ме втренчено през предното стъкло. Чух как вратите се отключиха.

— Някой казвал ли ти е, че си луд? — Дойде при мен, ръцете й бяха кръстосани пред гърдите като на Ама, когато ми се караше.

— Не чак толкова луд колкото теб, както чух.

Косата й беше вързана на опашка с черен копринен шал с подозрително яркорозови черешови цветчета, разпръснати по него. Можех да си я представя как стои пред огледалото и се приготвя с чувството, че отива на собственото си погребение, и избира този шал, за да се окуражи. Върху дънките си носеше дълга черна тениска или рокля, не можех да определя. Както обикновено, беше обута с черните си кецове. Намръщи се и отново хвърли поглед към администрацията. Майките сигурно вече се бяха разположили в кабинета на директора.

— Можеш ли да чуеш какво си говорят?

Тя поклати глава.

— Не мога да чета мислите на хората, Итън.

Можеш да четеш моите.

— Не е съвсем така.

— Ами вчера вечерта?

— Казах ти, не знам какво става. Изглежда, че двамата просто сме… свързани. — Тази сутрин й беше трудно дори да произнася думите. Погледна ме в очите. — Никога преди не ми се е случвало. С никого.

Исках да й кажа, че знам как се чувства. Исках да й кажа, че когато сме заедно по този начин в умовете си, се чувствам по-близо до нея, отколкото съм се чувствал до когото и да било, независимо че телата ни са на километри разстояние.

Не можах. Не можах дори да помисля за това. Мислех за баскетбола, за менюто на обед, за боядисания в граховозелено коридор, по който трябваше да мина. За всичко друго. Наклоних глава.

— Да, момичетата ми го казват постоянно. — Идиот. Колкото повече се нервирах, толкова по-тъпи ставаха шегите ми.

Лена се усмихна. Несигурна, крива усмивка.

— Не се опитвай да ме ободриш. Няма да се получи.

— Но май стана.

Погледнах пак към входа на администрацията.

— Ако искаш да знаеш какво си говорят, мога да ти кажа.

Тя ми хвърли скептичен поглед.

— Как?

— Това е Гатлин. Тук няма такова нещо като тайни.

— Какво е положението? — Огледа се наоколо. — Мислят ли ме за луда?

— До голяма степен.

— Опасна за училището?

— Най-вероятно. Тук не сме особено любезни с по-странните хора. А и не познаваме никой по-странен от Макон Рейвънуд, без да се обиждаш — казах с усмивка.

Първият звънец удари. Лена ме сграбчи притеснено за ръкава.

— Тази нощ сънувах сън. Ти…

Кимнах с глава. Нямаше нужда да казва нищо повече. Знаех, че беше с мен в съня.

— Дори косата ми беше мокра.

— Моята също. — Тя протегна ръката си към мен. На китката й имаше белег; там, където се бях опитал да я задържа. Преди да потъне надолу в тъмнината. Надявах се, че не е видяла тази част. Но ако можеше да се съди по лицето й, явно я беше видяла.

— Съжалявам, Лена.

— Вината не е твоя.

— Иска ми се да знаех защо тези сънища са така истински.

— Опитах се да те предупредя. Трябва да стоиш далеч от мен.

— Добре. Смятам се за предупреден. — Някак си знаех, че не мога да го направя — да стоя далече от нея. Въпреки че трябваше да вляза в училище и да поема цялата лавина от простотии, не ми пукаше. Беше хубаво да имам някого, с когото да си говоря, без да се налага да цензурирам мислите си. С Лена можех да го правя. Там, в „Грийнбриър“, се бях почувствал така, сякаш мога да седя в гората и да говоря с нея дни наред. И повече. Дотогава, докато тя иска да говори с мен.

— Какво беше онова с рождения ти ден? Защо каза, че след него може да не си тук?

Тя не ми отговори и бързо смени темата:

— Какво стана с медальона? Видя ли другото видение? Пожарът?

— Да. Седях в средата на църквата и за малко да падна от пейката. Научих някои неща от моите пралели, Сестрите. Инициалите ИКУ означават Итън Картър Уейт. Той е бил мой прапрапрапрачичо и трите ми луди лели казват, че съм кръстен на него.

— Тогава защо не ги разпозна?

— Това е най-странната част. Никога не съм чувал за него. Много удобно той липсва от копието на фамилното ни дърво, което имаме вкъщи.

— А ЖКД? Трябва да е Женевиев, нали?

— Изглежда, че не знаят, но явно е така. Тя е момичето от видението. „Д“ вероятно идва от Дюшан. Исках да питам Ама, но когато й показах медальона, очите й направо щяха да изскочат. Сякаш беше нещо трикратно прокълнато, част от черна вуду магия… А кабинетът на баща ми, където са всички книги и проучвания на мама за Гатлин и войната, е забранена територия. — Изведнъж ми хрумна една идея. — Можеш да поговориш с чичо си.

— Чичо ми няма да знае нищо. Къде е сега медальонът?

— В джоба ми, завит в кърпичка и пъхнат в торбичка с някакъв прах, който Ама посипа отгоре му, щом го видя. Тя смята, че съм го занесъл обратно в „Грийнбриър“ и съм го заровил.

— Сигурно ме мрази.

— Не повече от всички други мои момичета. Искам да кажа, приятелки. Искам да кажа приятели, които са момичета. — Не можех да повярвам какви тъпотии ръсех. — Мисля, че е по-добре да влезем час, преди да сме си навлекли още проблеми.

— Всъщност смятах да се прибера у дома. Знам, че все някога ще ми се наложи да се изправя пред тях, но искам да го отложа с поне още един ден.

— Няма ли да ти се карат вкъщи?

Лена се засмя.

— Кой? Чичо ми, небезизвестният Макон Рейвънуд, който смята училището за чиста загуба на време и според когото „добрите“ граждани на Гатлин трябва да бъдат избягвани на всяка цена? Той ще бъде въодушевен.

— Защо тогава ходиш въобще? — Бях напълно убеден, че Линк не би стъпил никога в училище, ако майка му не го гонеше насила от вкъщи всяка сутрин.

Тя въртеше разсеяно един от своите талисмани, звезда със седем лъча.

— Предполагам, че съм се надявала тук да бъде различно. Че ще успея да си намеря приятели, да започна да пиша за училищния вестник или нещо такова. Не знам.

— За нашия вестник?! Та неговото мото е „Да затъпеем още малко“!

— Опитах се да се включа във вестника в предишното си училище, но ми казаха, че няма свободно място, въпреки че никога не им достигаха автори. Винаги закъсняваха с пускането на броя. — Заби поглед в земята, засрамена. — Ще тръгвам.

Отворих й вратата.

— Мисля, че трябва да поговориш с чичо си за медальона. Може би знае повече, отколкото допускаш.

— Повярвай ми, не знае.

Затворих вратата на колата с трясък след нея. Колкото и да ми се искаше да остане, част от мен беше облекчена, че си отива у дома. Имах достатъчно мои проблеми, които трябваше да оправям.

— Искаш ли да предам това на някого? — Посочих към тетрадката, която лежеше на седалката до нея.

— Не, не е домашно. — Отвори жабката и я пъхна вътре. — Нищо не е. — Във всеки случай нищо, което щеше да ми покаже.

— По-добре тръгвай, преди Дебелака да започне да души из паркинга.

Тя запали двигателя, преди да успея да кажа още нещо, и ми помаха с ръка, отлепвайки се от бордюра.

Чух лай. Обърнах се и видях огромното черно куче от „Рейвънуд“ само на няколко метра от мен, което лаеше по мисис Линкълн.

Тя ми се усмихна. Кучето ръмжеше, козината по гърба му беше настръхнала. Мисис Линкълн гледаше към него с такова отвращение, все едно беше самият Макон Рейвънуд. Ако станеше бой, не бях сигурен кой от двамата щеше да излезе победител.

— Бездомните кучета пренасят бяс. Някой трябва да съобщи в кметството.

Да, някой.

— Да, госпожо.

— Кой беше в тази странна черна кола, която току-що си тръгна? Изглеждаше, че водите интересен разговор. — Много добре знаеше отговора, но искаше да изиграе малката си игричка. Не ме питаше. Обвиняваше ме. — Като споменах „странна“, директор Харпър ми съобщи преди малко, че смята да предложи на онова момиче, Рейвънуд, да се премести. Може да си избере което и да е училище в съседните три окръга, стига да не е в „Джаксън“.

Не казах нищо. Дори не я погледнах.

— Това е наше задължение, Итън. На директор Харпър, мое, на всеки родител в Гатлин. Трябва да осигурим безопасност за младите в този град. И да ги държим настрани от хората, които могат да ги поведат по грешен път. — С други думи казано, настрани от хората, които тя не харесва.

Протегна ръка и ме докосна по рамото, също както направи с Емили преди не повече от десет минути.

— Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид. В края на краищата ти си един от нас. Баща ти е роден тук, а майка ти е погребана в тази земя. Ти принадлежиш на това място. За разлика от някои други.

Вдигнах глава да я погледна, но тя се качи във вана си, без да дочака отговора ми.

Този път майката на Линк беше поела на много по-голяма мисия. Вече не ставаше дума за изгарянето на няколко книги. Наред бяха хората.

След като влязох в клас, денят стана странно, ненормално нормален. Не видях други родители, макар да подозирах, че поне още няколко разтревожени майки бяха посетили любимия ни директор. На обяд изядох три порции шоколадов пудинг в компанията на момчетата, както обикновено, макар да бе очевидно за какво и за кого избягвахме да говорим. Дори гледката на Емили, пишеща влудяващите си есемеси в часовете по английски език и по химия, изглеждаше като някакъв вид универсална истина, която възстановяваше статуквото. С изключение на факта, че предполагах за какво — или по-скоро за кого — пише постоянно есемеси. Както казах, ненормално нормален ден.

Докато Линк ме остави вкъщи след тренировката по баскетбол и аз реших да направя нещо абсолютно смахнато.

Ама стоеше на верандата — сигурен знак за проблеми.

— Видя ли я?

Трябваше да го предвидя.

— Днес не беше на училище. — Технически погледнато, не лъжех.

— Може би така е по-добре. Проблемите следват това момиче по петите като кучето на Макон Рейвънуд. Не искам да последват и теб.

— Ще си взема душ. Вечерята скоро ли ще бъде готова? С Линк имаме да правим проект за училище — провикнах се от стълбите, като се опитвах да звуча небрежно.

— Проект? Какъв проект?

— По история.

— Къде ще ходите и кога смяташ да се прибереш?

Оставих вратата на банята да се затръшне по-силно от обикновено, за да спечеля малко време, преди да отговоря. Имах план, но се нуждаех от убедително оправдание.

Десет минути по-късно седях на масата с готовата си версия. Не беше съвсем идеална, но беше най-доброто, което успях да измисля. Сега само трябваше да я изложа, без да се оплета. Не бях добър лъжец, а Ама не беше вчерашна.

— Линк ще ме вземе след вечеря. Ще бъдем в библиотеката, докато затвори. Мисля, че работи до девет или десет часа. — Докато говорех, обилно поливах печеното свинско месо в чинията си с „Каролина Голд“. „Каролина Голд“ е гъстият, лепкав сос за барбекю с горчица, който е може би единственото нещо, с което окръг Гатлин се гордее, без да е свързано с Гражданската война.

— В библиотеката?

Винаги се изнервях, когато лъжех Ама, затова се опитвах да не го правя често. Тази вечер наистина се притеснявах, стомахът направо ме гореше отвътре. Последното нещо, което исках, бе да изям три порции печено свинско (дори това да е специалното свинско на Ама, което тя кисне цял ден в марината и накъсва на малки парченца, преди да го сложи на барбекюто), но нямах друг избор. Тя ме познава много добре. Ако се откажех на втората порция, щеше да разбере, че съм нервен и щях да събудя подозренията й. Ако изядях само една, щеше да ме прати в стаята да си меря температурата и да пия джинджифилов ейл. Кимнах с глава и се заех с втората чиния.

— Не си стъпвал в библиотеката, откакто…

— Знам. — Откакто мама умря.

Библиотеката беше като втори дом за мама и въобще за цялото ми семейство. Прекарвахме там всяка неделя следобед, откакто бях малко момче. Обикалях, вадех всяка книга с рисунки на пиратски кораб, рицар, войник или астронавт. Мама често казваше: „Това е моята църква, Итън. Така празнуваме светия Шабат в нашето семейство“.

Директорката на Окръжната библиотека на Гатлин, Мариан Ашкрофт, беше най-старата приятелка на майка ми, втората най-умна историчка в Гатлин (след мама) и до самия край неин партньор в проучванията. Двете се бяха дипломирали заедно в университета „Дюк“20, а когато Мариан получила докторската си степен по афро-американска история, последвала мама в Гатлин, за да завършат първата си книга заедно. Преди инцидента бяха по средата на петата си обща книга.

Не бях стъпвал в библиотеката оттогава и все още не бях сигурен дали съм готов. Но освен това знаех, че няма начин Ама да ме спре да отида там. Нямаше дори да се обади да провери дали наистина съм отишъл. Мариан Ашкрофт беше част от семейството ни. А за Ама, която обичаше мама толкова много, колкото я обичаше и Мариан, семейството бе винаги на първо място.

— Добре, но се дръж внимателно и не говори високо. Знаеш какво казваше майка ти. Всяка книга е дете на Бога, а мястото, където се съхраняват Божиите книги, е също и Негов дом. — Както съм казвал, мама нямаше да има добра кариера в ДАР.

Линк свирна отвън с клаксона. Щеше да ме закара, отивайки на репетицията на групата си. Излязох от кухнята, изпълнен с толкова силно чувство на вина, че едвам се удържах да не се метна в прегръдките на Ама и да си призная всичко, все едно бях отново на шест години и бях изял всички желирани бонбони от кутията в килера. Може би Ама бе права. Може би бях пробил дупка в небето и вселената всеки момент щеше да се стовари върху мен.

Стоях пред вратата на „Рейвънуд“ и стисках здраво лъскавата синя папка, която беше моето извинение да се изтърся непоканен в къщата на Лена. Бях се отбил да й дам задачата за домашното по английски език, което беше пропуснала днес — поне това беше предлогът, който измислих след дълъг умствен напън. Когато стоях на нашата веранда и го формулирах в главата си, ми звучеше убедително. Но сега, на верандата на „Рейвънуд“, не бях толкова сигурен.

Не съм от онези момчета, които обикновено правят такива неща, но беше очевидно, че Лена никога нямаше да ме покани у тях. А имах чувството, че чичо й можеше да ни помогне, че сигурно знае нещо.

Или пък беше друго. Исках да я видя. В отсъствието на Урагана Лена денят в „Джаксън“ беше дълъг и скучен и бях започнал да се чудя как ще изкарам до последния час без всички проблеми, които тя ми създаваше. Без всички проблеми, които тя ме караше да искам сам да предизвикам.

Виждах светлината, която проникваше през покритите с бръшлян прозорци. Отвътре се чуваше музика, някаква стара южняшка песен, май от онзи певец от Джорджия, когото мама толкова харесваше. „В студената, студена, студена вечер…“21.

Чух лай от другата страна на вратата още преди да почукам и след секунди тя се отвори. Лена стоеше пред мен боса и изглеждаше различно от обикновено — облечена почти официално, с черна рокля с бродирани по нея малки птици, като че ли щеше да излиза на вечеря в изискан ресторант. С тениската си на „Атари“ с дупки и по дънки аз изглеждах по-скоро като за отбиване до „Дейри Кийн“. Лена излезе навън на верандата и остави вратата да се затвори зад нея.

— Итън, какво правиш тук?!

Подадох й неуверено папката.

— Донесох ти домашното по английски език.

— Не мога да повярвам, че си дошъл просто ей така. Казах ти, че чичо ми не обича непознати. — Започна да ме избутва надолу по стълбите. — Трябва да си вървиш. Веднага.

— Реших, че можем да поговорим с него.

Зад гърба си чух несръчно покашляне, сякаш някой си прочистваше гърлото. Обърнах се и видях кучето на Макон Рейвънуд, а зад него самия Макон Рейвънуд. Опитах се да не изглеждам изненадан, но бях напълно сигурен, че всички са видели как направо подскочих от шока.

— Да… Това определено не е фраза, която чувам често. А и мразя да разочаровам хората, все пак съм истински джентълмен от Юга. — Говореше с умерено южняшко провлачване на гласните, но с перфектна дикция. — За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем, мистър Уейт.

Все още не можех да повярвам, че стоя пред него. Загадъчният Макон Рейвънуд. Като че ли бях очаквал по-скоро да видя някой като Бу Радли — облечен в изпокъсан работнически гащеризон, мотаеш се из къщата, произнасяйки нечленоразделни звуци като някакъв неандерталец, може би дори пускайки от време на време малко лига от ъгълчетата на устните си.

Мъжът пред мен обаче не беше Бу Радли, а копие на моята представа за Атикус Финч.

Макон Рейвънуд беше облечен безупречно по стила, не знам, от около 1942 година. Бялата му риза беше закопчана със старомодни сребърни копчета, които приличаха по-скоро на бижута. Черното му вечерно сако беше съвършено изгладено, без нито една гънка. Очите му бяха тъмни и искрящи, изглеждаха почти черни. Бяха премрежени, затъмнени — като прозорците на катафалката, с която се разкарваше Лена из града. В тези очи нямаше начин да се надникне, те не отразяваха нищо. Изпъкваха силно на бледото му лице, което беше бяло като сняг, бяло като мрамор, такова бяло, каквото очаквате да видите у човек, неизлизал на дневна светлина от години. Косата му беше прошарена, сиви кичури ограждаха лицето му, а на върха на главата му бяха съвсем черни, черни като косата на Лена.

Би могъл да бъде американска филмова звезда отпреди да изобретят цветното кино или кралска особа от някаква малка държава, за която никой не е чувал. Но бе имал нещастието да се роди тук. Това променяше всичко. Макон Рейвънуд беше особнякът на Гатлин, митичното чудовище, с което плашеха децата още от детската градина. Само че в момента изглеждаше така, сякаш нямаше нищо общо с това място. Сякаш никога не му беше принадлежал.

Затвори рязко книгата, която държеше, все още без да сваля очи от мен. Гледаше към мен, но като че ли по-скоро през мен, сякаш търсеше нещо. Може би човекът притежаваше рентгеново зрение. Като се имаше предвид каква беше изминалата седмица, вече всичко ми се струваше възможно.

Сърцето ми биеше страшно силно, бях сигурен, че той може да го чуе. Макон Рейвънуд ме ужасяваше и го знаеше. Нито един от нас не се усмихваше. Кучето му стоеше напрегнато и сковано от едната му страна, сякаш в очакване на заповед да се нахвърли върху мен.

— Къде са ми маниерите? Влезте, мистър Уейт. Тъкмо щяхме да седнем на вечеря. Присъединете се към нас. Вечерята тук в Рейвънуд винаги е истинско забавление.

Погледнах към Лена с надежда да ми подскаже как да постъпя.

Кажи му, че не искаш да оставаш.

Вярвай ми, не искам.

— Не, благодаря ви, сър. Не искам да се натрапвам. Просто минах да оставя на Лена едно домашно. — Протегнах напред лъскавата синя папка за втори път.

— Глупости, трябва да останете. Ще се насладим на невероятни кубински пури след вечеря. Или си падате повече по цигарите? Освен ако изпитвате неудобство да влезете тук, което бих разбрал напълно. — Не можех да разбера дали говори сериозно, или се шегува с мен, но в тона му се усещаше лека ирония.

Лена постави ръце на кръста си и видях как изражението на лицето й се промени мигновено. Както когато слънчевите лъчи проникнат през облаците в мрачен ден.

— Чичо, не дразни Итън. Той е единственият приятел, който имам тук, и ако го прогониш, ще трябва да отида да живея с леля Дел, а тогава няма да има кого да тормозиш.

— Пак ще си имам Бу. — Кучето погледна въпросително към Макон, щом чу името си.

— Ще го взема със себе си. Той върви из града след мен, не след теб.

Трябваше да попитам.

— Бу? Това ли е името на кучето, Бу Радли?

Макон ме възнагради с най-неуловимата усмивка, която бях виждал някога.

— По-добре той да се казва така, отколкото аз.

Погали главата му и се изсмя, което ме слиса, тъй като не можех да си представя чертите на лицето му да се оформят в подобно лъчезарно изражение. Отвори широко вратата зад себе си.

— Наистина, мистър Уейт, моля, присъединете се към нас. Толкова обичам добрата компания, а сигурно са минали години, откакто „Рейвънуд“ е имал честта да посрещне гост от нашия очарователен малък окръг Гатлин.

Лена се усмихна неловко.

— Моля те, чичо, не се дръж като сноб. Не са виновни, че ти никога не си говорил с някого от тях.

— И аз не съм виновен, че имам склонност към доброто възпитание, умерената интелигентност и сносната лична хигиена, не задължително в този ред.

— Не му обръщай внимание. В лошо настроение е — извини се Лена.

— Нека да позная. Да не би да има нещо общо с директор Харпър?

Тя кимна.

— Обадиха се от кабинета му. Докато инцидентът се разследва, съм отстранена от училище и съм на изпитателен срок. Още едно „нарушение“ и ще ме изключат.

Макон се изсмя презрително, като че ли говорехме за нещо абсолютно нелепо.

— Изпитателен срок? Колко забавно. Изпитателният срок предполага съществуването на някаква власт, която да го наложи. — Докато говореше, ни подбутна и двамата към салона. — Директор на гимназия с наднормено тегло, едвам завършил колеж; и групичка гневни домакини с родословие, което не може да съперничи на това на Бу Радли, едва ли имат тази квалификация.

Прекрачих прага и застинах на място. Преддверието беше величествено, просторно, напълно различно от модерния хол, тип „градско предградие“, в което бях влязъл преди няколко дни. Гигантски портрет с маслени бои на потресаващо красива жена с искрящи златисти очи висеше над стълбището. То вече не беше с модерна конструкция, както преди, а представляваше класическа вита стълба, която сякаш просто си стоеше във въздуха, без някаква видима подпора. Очаквах във всеки момент Скарлет О’Хара да слезе по нея в дългата си рокля с кринолин — мястото й подхождаше напълно. Редица кристални полилеи се спускаха от тавана. Салонът беше претъпкан с купища викториански мебели, малки кътчета със столове със сложно бродирана дамаска, мраморни украшения за маса и изящни папратовидни растения. Върху всяка равна повърхност имаше запалени свещници. Няколко високи врати, водещи към различни помещения, стояха широко отворени; бризът разнасяше уханието на гардениите, които бяха поставени в дълги сребърни вази, артистично аранжирани върху масичките.

За миг си помислих, че отново съм попаднал в някое от виденията, само че медальонът беше на сигурно място в джоба ми, увит в кърпичката на Ама и в кожената торбичка. Знаех, защото инстинктивно проверих дали все още е там. А това зловещо куче продължаваше да ме гледа откъм стълбите.

В това нямаше никакъв смисъл. „Рейвънуд“ се беше преобразил в нещо напълно различно от последния път, когато бях идвал тук. Изглеждаше абсурдно, сякаш се бях върнал назад във времето. Дори да не беше истинско, искаше ми се мама да го види. Щеше да й хареса това място. Само че то си изглеждаше съвсем реално и вътре в себе си знаех, че видът на голямата къща си е такъв, поне през повечето време. Някак си пасваше на Лена, на тайната градина, на „Грийнбриър“.

Защо преди не изглеждаше по този начин?

За какво говориш?

Мисля, че знаеш.

Макон вървеше пред нас. Завихме зад ъгъла и се озовахме в това, което миналата седмица беше уютна дневна. Сега представляваше величествена бална зала с продълговата маса, чиито крака бяха във формата на животински лапи. На масата бяха сервирани прибори за трима. Сякаш ме бяха очаквали.

Пианото в ъгъла продължаваше да свири само. Предположих, че беше от онези, механичните. В сцената имаше нещо свръхестествено, като че ли се очакваше стаята да се изпълни със звън на чаши и смях на множество хора. „Рейвънуд“ даваше партито на годината, но аз бях единственият му гост.

Макон не спираше да говори. Всичко, което казваше, отекваше в гигантските стени, изрисувани с фрески, и в гравираните сводести тавани.

— Може би съм сноб. Ненавиждам града. Ненавиждам градските хора. Те имат малки умове и огромни задни дворове. Това е друг начин да покажат — без дори сами да знаят — че компенсират липсващото им в интериора с външна показност. Постоянно изхвърлят храна. Дебели са, но никога не са заситени. — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо приятелско.

— Защо просто не се преместите? — Изпитах леко раздразнение, което ме върна в реалността. Без значение каква беше тази реалност. Едно беше аз да се подигравам с Гатлин и съвсем друго, когато тази подигравка идваше от Макон Рейвънуд. При него звучеше съвсем различно.

— Не ставай глупав. „Рейвънуд“ е моят дом, не Гатлин. — Изплю името, сякаш беше отровно. — Когато настъпи време да си отида от този свят, ще намеря някого, който да се грижи за имението, защото нямам деца. Най-голямата и най-важна мисия в живота ми винаги е била да съхраня „Рейвънуд“. Харесва ми да мисля за себе си като за куратор на един жив музей.

— Не драматизирай, чичо, моля те.

— Не бъди толкова дипломатична, Лена. Никога няма да разбера защо имаш желание да общуваш с тези непросветени хора.

Човекът има право.

Да не казваш, че не искаш да идвам в училище?

Не, просто…

Макон погледна към мен.

— Присъстващите са изключение, разбира се.

Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше любопитството ми. Кой да знае, че Макон Рейвънуд ще се окаже третият най-умен човек в града след мама и Мариан Ашкрофт? Или четвърти, в зависимост от това дали баща ми ще реши да се покаже отново на бял свят.

Опитах се да видя заглавието на книгата, която Макон държеше все още в ръка.

— Това Шекспир ли е?

— Бети Крокър, очарователна жена22. Исках да си спомня каква е представата на южняшкото население за традиционна храна. Тази вечер съм в настроение да изпробвам нещо от местната кухня. Спрях се на свинско барбекю. — Още свинско. Щях да повърна само при мисълта за него.

Макон дръпна стола зад Лена със замах.

— Като стана дума за гостоприемство, Лена, братовчедите ти ще идват за Деня на срещата. Напомни ми да кажа на Къщата и на Кухнята, че ще бъдем с петима души повече.

Лена изглеждаше раздразнена.

— Ще кажа на икономката и на готвачката, ако това имаш предвид, чичо.

— Какво е Денят на срещата?

— Семейството ми е малко странно. Срещата е просто стар фамилен празник, като по-ранен Ден на благодарността. Забрави.

Не бях чувал някой да е посещавал „Рейвънуд“, било то роднини или който и да е друг. Не бях виждал нито една кола да поема в посока към имението на разклонението на пътя.

Макон изглеждаше развеселен.

— Щом така искаш. Като говорим за Кухнята, вече съм гладен като вълк. Ще отида да видя какво ни е приготвила. — Докато говореше, чувах тракането на тенджери и тигани някъде в отдалечена от балната зала стая.

— Не се престаравай, чичо. Моля те.

Гледах как Макон Рейвънуд излиза от салона и в един миг просто го нямаше. Все още чувах тракането на официалните му обувки по полирания под. Тази къща беше абсурдна. В сравнение с нея Белият дом приличаше на колиба, забутана вдън гори.

— Лена, какво става тук?

— За какво говориш?

— Как е разбрал, че ще идвам? Защо има прибори и за мен на масата?

— Трябва да ги е сложил, когато те е видял отвън на верандата.

— А цялото това място? Бях в тази къща в деня, когато намерихме медальона. Изобщо не изглеждаше така.

Кажи ми. Можеш да ми се довериш.

Тя мачкаше разсеяно подгъва на роклята си. Мълчеше упорито.

— Чичо ми си пада по антиките. Постоянно променя интериора на къщата. Има ли някакво значение?

Каквото и да ставаше тук, явно нямаше да ми каже точно в този момент.

— Добре. Имаш ли нещо против да разгледам наоколо?

Тя се намръщи, но не каза нищо. Станах от масата и отидох до съседния салон. Беше оформен като малък кабинет — с канапета, камина и няколко масички за писане. Бу Радли лежеше пред камината. Започна да ръмжи в момента, в който влязох в стаята.

— Добро кученце.

Той изръмжа по-силно. Направих крачка навън. Черният звяр моментално спря да ръмжи и отново отпусна глава пред огъня.

На най-близката масичка имаше пакет, увит в кафява хартия и завързан с канап. Взех го. Бу Радли отново изръмжа. Върху пакета имаше печат — „Окръжна библиотека на Гатлин“. Познах печата. Майка ми получаваше стотици такива пакети. Само Мариан Ашкрофт си правеше труда да опакова по този начин книгите.

— Проявявате интерес към библиотеките, мистър Уейт? Познавате ли Мариан Ашкрофт? — Макон се появи неочаквано до мен, взе колетчето от ръката ми и го огледа с истинска наслада.

— Да, сър, Мариан, д-р Ашкрофт, беше най-добрата приятелка на майка ми. Работеха заедно.

Очите на Макон трепнаха, за секунда в тях се появи някакъв блясък, после отново не изразяваха нищо. Каквото и да беше, отмина.

— Разбира се. Каква непростима недосетливост от моя страна, Итън Уейт. Познавах майка ви.

Вцепених се. Как беше възможно Макон Рейвънуд да познава майка ми?

Странно изражение мина по лицето му, сякаш си беше спомнил нещо забравено.

— Само чрез книгите й, разбира се. Чел съм всичко, написано от нея. Всъщност, ако се вгледате в бележките към книгата й „Плантации и растения: разделените градини“, ще видите, че голяма част от източниците за проучването й са от моята лична колекция. Вашата майка беше блестящ учен, голяма загуба за всички ни.

— Благодаря.

— За мен ще е чест да ви покажа моята библиотека, естествено. С огромно удоволствие ще споделя колекцията си с единствения син на Лила Евърс.

Погледнах го, стреснат от звука на името на майка ми, излязло от устата на Макон Рейвънуд.

— Уейт. Лила Евърс Уейт.

Мъжът се усмихна по-широко от обикновено.

— Разбира се. Но всяко нещо по реда си. Заради липсата на врява, идваща от Кухнята, подозирам, че вечерята е сервирана. — Потупа ме по рамото и се върнахме отново в голямата бална зала.

Лена ни чакаше на масата. Опитваше се да запали свещ, която постоянно гаснеше от вечерния бриз. Масата беше отрупана с пищна вечеря, въпреки че не можех да си представя как тези ястия бяха стигнали до тук. Не бях видял нито един друг човек в къщата, освен нас тримата. Имахме изцяло нова къща, куче-вълк, а сега и всичко това. А бях очаквал Макон Рейвънуд да бъде най-странното нещо тази вечер.

Храната беше достатъчно, за да стигне за ДАР, за всяка църква в града и за баскетболния отбор едновременно. Само дето не беше храната, която обикновено се сервира в Гатлин. Имаше нещо, което приличаше на цяло печено прасе с ябълка в устата. Изправени печени ребра, с малки панделки върху всяко, стояха до поднос с ужасно изглеждаща гъска, покрита с кестени. Имаше купи с марината и сосове, различни кремове, кифли и хлебчета, зеле и цвекло и видове пастети, чиито имена не знаех. И разбира се, сандвичи с парченца печено свинско, които изглеждаха съвсем не на място сред останалите деликатеси. Погледнах към Лена, ужасен от мисълта колко много неща трябваше да изям, за да се покажа любезен.

— Чичо! Това е прекалено. — Бу се сви край стола на Лена, въртейки опашка в очакване на угощението.

— Глупости. Имаме повод да празнуваме. Имаш си приятел. Кухнята ще се обиди.

Лена ме погледна притеснено, сякаш се страхуваше, че ще поискам да отида до тоалетната и ще избягам. Свих рамене и започнах да пълня чинията си. Може би Ама щеше да ми позволи да пропусна закуската на следващата сутрин. Когато Макон беше вече на третата си чаша скоч, реших, че е подходящо време да повдигна темата за медальона. Някъде в ъгълчето на съзнанието ми стоеше мисълта, че го бях видял да слага храна в чинията си няколко пъти, но не и да я яде. Изглеждаше като че ли тя просто изчезва след една или две хапки. Може би Бу Радли беше най-щастливото куче в града.

Сгънах памучната салфетка в скута си.

— Сър, може ли да ви попитам нещо? Все пак, изглежда, че знаете толкова много за историята на града, а и няма как да питам мама, нали?

Какво правиш?

Просто ще му задам един въпрос.

Той не знае нищо.

Лена, трябва да опитаме.

— Разбира се. — Макон отпи от чашата си.

Бръкнах в джоба си и извадих медальона, като внимавах да го държа увит в кърпичката на Ама. Всички свещи внезапно изгаснаха. Светлината стана мъждива и после изчезна напълно. Дори музиката от пианото спря.

Итън, какво направи?

Нищо не съм направил.

Чух гласа на Макон в мрака.

— Какво държиш в ръката си, синко?

— Медальон, сър.

— Ще възразиш ли, ако те помоля да го прибереш обратно в джоба си? — Гласът му беше спокоен, но знаех, че той самият не е. Усещах, че полага големи усилия да се овладее. Игривият му маниер беше изчезнал. Звучеше като човек, стигнал до ръба, в тона му се чувстваше някаква тревога, която се опитваше много упорито да прикрие.

Натъпках медальона обратно в торбичката и го прибрах в джоба си. На другия край на масата Макон докосна с пръсти канделабъра пред себе си. Една по една свещите на масата започнаха да се запалват. Цялата храна беше изчезнала.

На бледата светлина Макон изглеждаше зловещо. Освен това за пръв път, откакто го срещнах, не говореше, сякаш в момента преценяваше възможностите си по някаква невидима скала, от която зависеше съдбата ни. Май беше време да си тръгна. Лена се оказа права, беше лоша идея. Може би все пак имаше основателна причина Макон Рейвънуд да не напуска никога къщата.

— Съжалявам, сър. Не знаех, че ще стане така. И нашата икономка, Ама, реагира като вас, когато й го показах — сякаш този медальон притежава странна сила. Но когато с Лена го намерихме, не се случи нищо.

Не му казвай нищо друго. Не споменавай виденията.

Няма. Исках просто да разбера дали съм прав за Женевиев.

Нямаше защо да се безпокои, не желаех да казвам на Макон Рейвънуд нищо. Исках само да се махна оттук. Надигнах се от стола.

— Мисля, че трябва да се прибера вкъщи, сър. Вече е доста късно.

— Бихте ли ми описали как изглежда медальонът на външен вид? — Беше по-скоро заповед, отколкото молба. Но не можах да се насиля да кажа нито дума.

Лена беше тази, която най-накрая проговори:

— Той е стар и очукан с камея отпред. Намерихме го в „Грийнбриър“.

Макон нервно въртеше сребърния пръстен на ръката си.

— Трябваше да ми кажеш, че си била в „Грийнбриър“. Онова място не принадлежи на „Рейвънуд“. Там не мога да те пазя.

— Но аз бях в безопасност. Чувствах го.

В безопасност от какво? Тук имаше нещо повече от обикновена роднинска загриженост.

— Не си била. Мястото е извън границите. Не може да бъде контролирано. От никого. Има много неща, които не знаеш. А той… — Макон направи жест към мен — той не знае нищо. Не може да те защити. Не трябваше да го замесваш.

Не можех да се въздържа повече. Говореше за мен, сякаш не бях там.

— Аз също съм част от това, сър. На гърба на медальона има инициали. ИКУ. Итън Картър Уейт, моят прапрапрапрачичо. И още едни — ЖКД. Мислим, че „Д“-то е за Дюшан.

Итън, спри.

Но аз не можех.

— Няма причина да криете нищо от нас, защото каквото и да става, се случва и с двама ни. И независимо дали ви харесва или не, изглежда, че се случва точно сега.

Една ваза с гардении полетя из стаята и се разби в стената. Ето това беше онзи Макон Рейвънуд, за когото ни разказваха истории още от деца.

— Нямаш представа за какво говориш, млади човече. — Взираше се право в очите ми с такава мрачна сила, че косъмчетата по врата ми настръхнаха. Бях отишъл прекалено далеч. Бу Радли се изправи и застана до господаря си, като че ли надушваше предстоящата плячка, очите му бяха закръглени и съсредоточени в очакване на лова.

Не казвай нищо повече.

Макон Рейвънуд ме гледаше с присвити очи. Бляскавата филмова звезда беше изчезнала и на негово място се беше появило нещо много по-зловещо. Исках да избягам, но бях като прикован към земята. Парализиран.

Когато най-накрая проговори, звучеше така, все едно говореше на самия себе си:

— Пет месеца. Знаеш ли колко сила ще ми е нужна, за да я опазя в безопасност пет месеца? Какво ще ми коства? Как ще ме изтощи и най-вероятно в крайна сметка ще ме погуби? — Лена се приближи до него и сложи ръка на рамото му, без да пророни нито дума. Тогава бурята в очите му изчезна така бързо, както беше дошла, и той се овладя напълно. — Ама явно е много мъдра жена. Сериозно бих обмислил нейния съвет. Бих върнал това нещо там, където сте го намерили. Моля, не го носете отново в моя дом. — Макон се изправи и хвърли салфетката си на масата. — Мисля, че трябва да отложим за известно време нашата малка разходка из библиотеката, нали така? Лена, увери се, че твоят приятел ще се прибере у дома. Беше, разбира се, изключителна вечер. Донесе ми истинско… просветление. Моля, посетете ни пак, мистър Уейт.

После в стаята стана тъмно за миг и той изчезна.

Не можах да изляза от къщата толкова бързо, колкото ми се искаше. Трябваше да се махна надалече от страховития чичо на Лена и от шантавата му къща. Какво, по дяволите, стана току-що? Лена ме буташе към вратата, като че ли се страхуваше какво може да ми се случи, ако не ме изкара навън. Когато минавахме през централния салон, забелязах нещо, което преди не бях видял.

Медальонът.

Жената с пронизващите златисти очи на картината носеше същия медальон. Сграбчих Лена за ръката. Тя го видя и застина на място.

Не беше там преди.

Какво искаш да кажеш?

Тази картина виси тук, откакто бях дете. Минавала съм покрай нея хиляди пъти. Жената никога не е носила медальон.