27.XI Просто вашият обикновен американски празник

След Хелоуин имах предчувствие за затишие преди буря. Дните следваха обичайния си ритъм, но всички знаехме, че часовникът тиктака. Ходех всяка сутрин до ъгъла, за да ме вижда Ама, Лена ме вземаше с колата си, Бу Радли ни пресрещаше при магазина и ни следваше до училище. С отделни изключения като Уини Рейд, единственият член на отбора по дебат в гимназията, който правеше дебатите наистина трудни, и Ръбърт Лестър Тейт, който бе печелил щатското състезание по правопис две години подред, единственият човек, който сядаше до нас в стола, беше Линк. Когато не ядяхме в училище, не се уединявахме на скамейките на стадиона или не ни шпионираше директор Харпър, ние се затваряхме в библиотеката и препрочитахме документите за медальона, надявайки се, че Мариан ще се изпусне и ще ни каже нещо. Нямаше следа от флиртуващи сирени с близалки и смъртоносни хватки, нито от необясними силни бури или зловещи черни облаци в небето, нито дори мистериозни вечери с Макон. Нищо необичайно.

Освен едно. Най-важното. Бях луд по момиче, което изпитваше абсолютно същото към мен. Кога се е случвало подобно нещо? Фактът, че тя е от друг свят, че може да прави магии, беше много по-лесен за възприемане от самата идея, че въобще съществува.

Имах Лена. Тя притежаваше свръхестествени сили и беше красива. Всеки ден бе ужасяващ и всеки ден бе съвършен.

И тогава, ей така, отникъде, немислимото се случи. Ама покани Лена на Деня на благодарността.

* * *

— Не знам защо искаш да дойдеш у нас на Деня на благодарността. Доста е досадно. — Бях нервен. Ама очевидно беше намислила нещо.

Лена се усмихна и това ме успокои. Нямаше нищо по-прекрасно на света от нейната усмивка. Направо ме зашеметяваше.

— Не мисля, че звучи досадно.

— Никога не си била на Деня на благодарността в нашата къща.

— Никога не съм била на Деня на благодарността в чиято и да е къща. Чародейците не празнуват този празник. Той си е за вас, за смъртните.

— Шегуваш ли се? Без пуйка? Без тиквен пай?

— Не.

— Не си яла много днес, нали?

— Не особено.

— Добре, значи всичко ще бъде наред.

Подготвих Лена предварително за някои малки особености на нашето семейство, за да не се изненада, когато Сестрите започнат да завиват излишните кексчета в кърпичките си и да ги пъхат в чантите си. Или когато леля Каролин и Мариан прекарат половината вечер в спорове къде се е намирала първата библиотека в Съединените щати (Чарлстън) или какви са правилните пропорции за получаване на цвета „Чарлстънско зелено“ (две части „черното на янките“ и една част „бунтовническо жълто“). Леля Каролин е куратор на музея в Савана и знае толкова много за архитектурата и антиките от периода на Гражданската война, колкото майка ми за амунициите и бойните стратегии. Защото Лена трябваше да бъде готова за тези неща — за Ама, за смахнатите ми роднини, за Мариан и за вързания от съображения за сигурност Харлон Джеймс.

Пропуснах една важна подробност. Като знаех как са нещата в последно време, в Деня на благодарността тя щеше да се запознае и с баща ми, който най-вероятно щеше да се появи на масата по пижама. Но това просто нямаше как да й го обясня.

Ама се отнасяше много сериозно към Деня на благодарността, което означаваше две неща. Баща ми най-накрая щеше да излезе от кабинета си, въпреки че — технически погледнато — вечерята щеше да бъде късна, т.е. появата му нямаше да е изключение. Но щеше да яде на масата с нас. Това беше абсолютният минимум, който Ама би допуснала. Затова в чест на появата на баща ми в света, който останалите простосмъртни от нас обитаваха всеки ден, тя готвеше като луда. Пуйка, картофено пюре, боб с масло, сладка царевица, сладки картофи, шунка с мед, кексчета, тиква и лимонов пай със сметана и целувки, който след вечерта в тресавището бях сигурен, че приготвя повече за чичо Абнър, отколкото за нас.

Спрях за секунда на верандата на къщата ни, спомняйки си как се чувствах на верандата на „Рейвънуд“ онази първа вечер, когато отидох там. Сега беше ред на Лена. Тя отметна косата от лицето си, а аз докоснах леко къдриците, които се струпаха накуп, виейки се по гърба й.

Готова ли си?

Лена придърпа по тялото си дългата си черна рокля. Беше нервна.

Не съм.

А би трябвало.

Поех си дъх и бутнах вратата.

— Готова или не… — Къщата миришеше като в детството ми. Като картофено пюре и много вложен труд.

— Итън Уейт, ти ли си? — провикна се Ама от кухнята.

— Да.

— С теб ли е момичето? Доведи я тук, за да се запознаем.

Кухнята направо кипеше. Ама беше пред печката, с престилката си и с дървена лъжица във всяка ръка. Леля Пру беше залепила пръстите си в една купа, пълна с някоя от приготвените за манджите смеси. Леля Мърси и леля Грейс играеха „Скрабъл“ на кухненската маса; нито една от двете не забелязваше, че нямаха образувани никакви думи.

— Хайде, не стойте там, елате при нас.

Всеки мускул на тялото ми беше напрегнат. Нямаше начин да предвидя какво щяха да кажат Ама или Сестрите. Все още не разбирах защо Ама толкова много настояваше да доведа Лена на вечерята.

Лена пристъпи напред.

— Радвам се най-накрая да се запознаем.

Ама я огледа от горе до долу, докато бършеше ръцете в престилката си.

— Значи ти си момичето, което отмъкна момчето ми. Пощальонът беше прав. Красива си като картинка. — Чудех се дали Карлтън Ийтън й го беше споменал по време на онова возене до Уейдърс Крийк.

Лена се изчерви.

— Благодаря.

— Чух, че си разтресла малко училището — усмихна се леля Грейс. — Харесва ми. Не знам на какво въобще учат днешните деца там.

Леля Мърси сложи всичките си букви на дъската.

— Г.Л.А.Д.Н.И.К.А.В.

Леля Грейс се наклони към масата, присвивайки очи.

— Мърси Лин, пак мамиш! Няма такава дума. Използвай я в изречение.

— Гладникаво ми е и искам от тази торта.

— Не се казва така, а „гладно ми е“ или „гладен съм“. — Поне една от тях беше запазила разума си донякъде.

Май не си преувеличил.

Казах ти.

— Итън ли дойде? — Леля Каролин влезе в кухнята точно навреме с широко разперени ръце. — Ела тук и прегърни леля си.

Винаги ме е поразявало колко много прилича на майка ми. Същата дълга кестенява коса, винаги прибрана назад в опашка, същите тъмни кафяви очи. Но мама предпочиташе да ходи с дънки и сандали, а леля Каролин беше по-скоро от типа южняшка красавица с елегантни летни рокли и малки жилетчици. Мисля, че на леля й харесваше изражението на лицата на хората, когато разбираха, че тя е куратор на Историческия музей в Савана, а не някоя лекомислена малко по-зряла дебютантка от висшето общество.

— Как са нещата тук, на Север? — Леля Каролин винаги говореше за Гатлин като за „на Север“, тъй като градът ни е разположен по на север от Савана.

— Всичко е наред. Донесе ли ми пралини40?

— Забравяла ли съм някога?

Взех ръката на Лена и я побутнах напред.

— Това са леля ми Каролин и моите пралели Прудънс, Мърси и Грейс.

— Приятно ми е да се запознаем. — Лена протегна ръката си, но леля Каролин я награби в гореща прегръдка.

Входната врата се затръшна.

— Честит Ден на благодарността! — Мариан влезе, носейки тенджера с някаква манджа вътре и чиния с пай, поставена върху нея. — Какво пропуснах?

— Добре, хайде всички вън от кухнята ми. Имам нужда от пространство, за да направя магиите си. Мърси Стейтъм, видях те да похапваш от бонбоните ми!

За секунда леля Мърси спря да хруска. Лена ме погледна, личеше, че се опитва да не се засмее.

Мога да повикам Кухнята.

Повярвай ми, Ама няма нужда от никаква помощ, когато става дума за готвене. Има си свои собствени магии.

Всички се преместихме в дневната. Леля Каролин и леля Пру обсъждаха как могат да се отглеждат сливови дръвчета на слънчева веранда, леля Грейс и леля Мърси още спореха съществува ли дума като „гладникаво“, а Мариан беше рефер на спора. Според мен това можеше да подлуди всекиго, но когато видях Лена да сяда на дивана между Сестрите, тя изглеждаше щастлива, дори напълно доволна.

Хубаво е.

Шегуваш ли се?!

Това ли беше представата й за семеен празник? Тенджери „Скрабъл“ и стари джафкащи се дами? Не бях сигурен, но предполагах, че това е точно обратното на техните семейни срещи и именно затова й харесва.

Поне никой не се опитва да убие никого.

Дай им около петнайсет минути…

Улових погледа на Ама през отворената кухненска врата. Но тя не гледаше към мен, а към Лена. Определено беше намислила нещо.

Вечерята за Деня на благодарността се развиваше като всяка друга година. Само дето нищо не беше същото. Баща ми беше по пижама, столът на мама бе празен, а аз се държах за ръка под масата с момиче-вещица. За момент всичко ми се стори просто невъзможно, отново ме обзе чувството да си тъжен и щастлив едновременно, сякаш двете емоции бяха здраво свързани. Но имах само секунда да мисля за това — едва успяхме да кажем „амин“, когато Сестрите започнаха да задигат кексчетата, Ама взе да сипва огромни количества картофено пюре и сос в чиниите ни, а леля Каролин се опита да поведе светски разговор.

Знаех какво се случваше. Ако имаше достатъчно работа, достатъчно разговори и достатъчно пай, може би никой нямаше да забележи липсващия стол. Но всички знаехме, че няма достатъчно пай за това в целия свят, нито дори в кухнята на Ама.

Леля Каролин беше твърдо решена да поддържа разговор с мен:

— Итън, искаш ли да ти заема нещо за възстановките? Имам някои забележително автентично изглеждащи военни куртки на тавана.

— Не ми напомняй. — Бях почти забравил, че трябва да се облека като войник от Конфедерацията за ежегодната възстановка на битката при Хъни Хил, ако исках да взема изпита по история. Всеки февруари в Гатлин правехме възстановки на събития от Гражданската война. Май това беше единствената причина тук да идват някакви туристи.

Лена се протегна за кексче.

— Не разбирам защо тези възстановки са толкова важни. Струва ми се, че се хвърлят страшно много усилия, за да се пресъздаде битка, станала преди повече от сто години, като можем просто да прочетем за нея в историческите книги и учебниците.

Опа…

Леля Пру ахна, от нейна гледна точка това си беше чисто богохулство.

— Трябва да изгорят училището ви до основи! Там не ви учат на никаква история. Не може да научите за Войната за независимост на Юга само от някой учебник. Трябва да го видите с очите си, за да разберете защо същата страна, която се обедини и се бори във Войната за независимост срещу англичаните, се разкъса на две и хората се избиваха едни други.

Итън, кажи нещо. Смени темата.

Прекалено късно. Всеки момент ще запее „Обсипаното със звезди знаме“41.

Мариан разчупи едно кексче на две и го напълни с шунка.

— Мис Статъм е права. Гражданската война обърна страната срещу самата себе си, понякога брат срещу брат. Това е трагична глава от историята на Америка. Загиват повече от половин милион души, въпреки че по-голямата част от тях умират от болести, а не в битки.

— Трагична глава, точно това е — кимна леля Пру.

— Добре, добре, не се разстройвай, Прудънс Джейн. — Леля Грейс потупа сестра си по рамото.

Леля Пру бутна рязко ръката й.

— Не ми казвай кога да се разстройвам! Искам да съм сигурна, че тези деца могат да различат главата на прасето от опашката му. Май само аз мога да ги науча на нещо. Това училище би трябвало да ми плаща.

Трябваше да те предупредя да не подхващаш тази тема.

Сега ли ми го казваш?!

Лена се размърда неловко на мястото си.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи неуважително. Никога досега не съм познавала хора, толкова запознати с Гражданската война.

Добър опит. Ако под „запознати“ имаш предвид „обсебени“.

— О, не се притеснявай, мила. Прудънс Джейн винаги се е палела лесно — и преди, и сега. — Леля Грейс сръга леля Пру, за да миряса.

Затова слагаме уиски в чая й.

— Всичко е заради фъстъчените бонбони, който онзи Карлтън ни донесе. — Леля Пру погледна към Лена, явно се опитваше да се извини. — Ставам нервна от прекалено много захар.

Баща ми се закашля и разсеяно изсипа малко от картофеното си пюре извън чинията си. Лена видя възможност да смени темата.

— Итън каза, че сте писател, мистър Уейт. Какви книги пишете?

Той я погледна, но не каза нищо. Вероятно дори не осъзнаваше, че тя говори на него.

— Мичъл работи по нова книга в момента. Доста голяма. Може би най-важната, която е писал досега. Доста книги е написал вече. Колко бяха, Мичъл? — попита Ама, сякаш говореше на дете. Много добре знаеше колко книги е написал татко.

— Тринайсет — промърмори той.

Лена не беше обезкуражена от ужасяващите социални умения на баща ми, за разлика от мен. Погледнах към него: несресана и сплъстена коса, черни кръгове под очите. Кога беше станал толкова зле?

Лена продължи да упорства.

— За какво е новата ви книга?

Баща ми дойде отново на този свят и като че ли се въодушеви за първи път тази вечер.

— Любовна история. Тази книга е нещо като пътешествие. Великият американски роман. Някои могат да го нарекат „Врява и безумство“42 на моята кариера, но не мога да кажа нищо повече за самия сюжет. Не и в момента. Не и когато съм толкова близо… до… — Вече не говореше, а по-скоро бълнуваше. После млъкна внезапно, сякаш някой му беше изключил копчето. Втренчи поглед в празния стол на мама и отново се отнесе някъде.

Ама изглеждаше притеснена. Леля Каролин се опита да разсее атмосферата и да отвлече вниманието на всички от това, което се превръщаше в най-срамната вечер в живота ми.

— Лена, къде каза, че си живяла, преди да дойдеш тук?

Но не можах да чуя отговора й. Не чувах нищо. Виждах как всичко наоколо започна се движи като на забавен кадър. Картината се замъгляваше, ту се свиваше, ту се разширяваше — както изглеждат горещите вълни, когато се носят из въздуха.

После…

Стаята застина; само дето не беше тя. Аз бях застинал. Баща ми беше замръзнал на едно място. Очите му се свиха, устните му оформяха кръгове, за да произнесат звуци, които не успяха да излязат от устата му. Все още гледаше втренчено пълната с картофено пюре чиния. Сестрите, леля Каролин и Мариан бяха като статуи. Дори въздухът беше съвършено застинал. Махалото на стенния часовник на дядо ми беше спряло по средата на движението си.

Итън? Добре ли си?

Опитах се да й отговоря, но не можах. Когато Ридли ме беше уловила в смъртоносната си хватка, бях сигурен, че ще измръзна до смърт. Сега също бях замръзнал, въпреки че не беше студено и не умирах.

— Аз ли го направих? — попита Лена на глас.

Само Ама отговори.

— Дали си направила заклинание за спиране на времето? Ти? Толкова малко вероятно е, колкото тази пуйка да излюпи алигатор. — Изсумтя. — Не, не си го направила, дете. Не е в твоите възможности. Великите ни осигуриха време, за да можем да си поговорим като жена с жена. Никой не ни чува.

Освен мен. Аз ви чувам.

Но думите не излязоха от устата ми. Чувах всичко, но не можех да произнеса никакъв звук.

Ама погледна към тавана.

— Благодаря ти, лельо Делила. Оценявам помощта ти. — Отиде до бюфета и отряза парче от тиквения пай. Сложи го в изящна чиния от китайски порцелан и постави чинията в центъра на масата. — Това парче е за теб и за Великите, не забравяй, че съм ви го дала.

— Какво става тук? Защо им причиняваш това?

— Не съм им причинила нищо. Само откупих малко време.

— Ти чародейка ли си?

— Не, аз съм просто гадателка. Виждам това, което трябва да бъде видяно, това, което никой друг не може или не иска да види.

— Ти ли спря времето? — Чародейците могат да спират времето, Лена ми го беше казала. Но само много могъщите.

— Не съм направила нищо. Само помолих Великите да ми помогнат малко и леля Делила ми услужи.

Лена изглеждаше объркана. Или пък изплашена.

— Кои са Великите?

— Великите са моето семейство от Другия свят. Винаги са ми помагали. И не са само те. Има и други с тях. — Ама се наведе през масата и погледна Лена право в очите. — Защо не носиш гривната?

— Какво?

— Мелхизедек не ти ли я даде? Казах му, че трябва да я носиш.

— Даде ми я, но я свалих.

— И защо би направила такова нещо?

— Открихме, че пречи на виденията.

— Да, тя пречеше на нещо. Докато не си спряла да я носиш.

— На какво е пречела?

Ама се протегна и взе ръката на Лена в своите. Обърна я с дланта нагоре.

— Не би трябвало аз да ти казвам това, дете. Но нито Мелхизедек, нито някой друг от семейството ти ще ти го каже. А трябва да го знаеш. Трябва да си подготвена.

— Подготвена за какво?

Ама погледна отново към тавана, шепнейки си като че ли по-скоро само на себе си.

— Тя идва, дете. Идва за теб и е сила, с която трябва да се съобразяваме. Мрачна като нощта.

— Кой? Кой идва за мен?

— Искаше ми се да ти го бяха казали те. Не ми се ще да съм аз. Но Великите казаха, че някой трябва да го направи, преди да е станало много късно.

— Да ми кажеш какво? Кой идва, Ама?

Ама извади малката торбичка, която висеше на кожена връвчица от врата й, изпод блузата си и я стисна здраво. Снижи гласа си, сякаш се страхуваше, че някой друг може да я чуе.

— Сарафина. Тъмната.

— Коя е Сарафина?

Ама се поколеба, стискайки още по-силно торбичката си.

— Майка ти.

— Не разбирам. Родителите ми са починали, когато съм била малка, а името на майка ми е било Сара. Виждала съм го на родословното ни дърво.

— Баща ти е починал, вярно е, но майка ти е жива и това е така сигурно, както че седя срещу теб. А знаеш, че нещата с родословните дървета тук, на Юг, не са точно такива, каквито изглеждат.

Лена побледня като платно. Исках да се протегна и да хвана ръката й, за да я успокоя, но само един от пръстите ми потрепна. Бях безсилен. Не можех да направя нищо друго, освен да я гледам как потъва в някакво тъмно място, сама. Също както в сънищата ми.

— И тя е Мрак?

— Тя е най-мрачният жив чародеец на този свят.

— Защо чичо не ми е казал? Или баба ми? Обясниха ми, че е мъртва. Защо ще ме лъжат?

— Има истина и един друг вид истина. Не са едно и също. Смятам, че са искали да те защитят. Все още вярват, че могат. Но Великите не са толкова сигурни. Не исках аз да съм човекът, който ще ти го каже, но Мелхизедек е такъв инат.

— Защо се опитваш да ми помогнеш? Мислех… мислех, че не ме харесваш.

— Няма нищо общо с това дали те харесвам или не. Тя идва за теб и ти не трябва да бъдеш разсейвана от нищо. — Ама повдигна многозначително вежди. — И не искам на момчето ми да се случи нещо лошо. Това е по-голямо от теб, по-голямо от вас двамата.

— Какво означава „по-голямо от нас двамата“?

— Всичко. Просто на теб и на Итън не ви е писано да бъдете заедно.

Лена изглеждаше объркана. Ама пак беше започнала да говори с гатанки.

— Не разбирам.

Ама се обърна стреснато, сякаш някой я беше потупал по рамото.

— Какво казваш, лельо Делила? — Погледна отново Лена. — Нямаме много време.

Махалото на часовника започна почти незабележимо да се движи. Стаята постепенно оживя. Очите на баща ми започнаха да примигват толкова бавно, че бяха нужни няколко секунди миглите да стигнат до бузите му.

— Сложи си отново гривната. Имаш нужда от всяка помощ, която можеш да получиш.

Времето отново завладя това място…

Примигнах няколко пъти и се огледах наоколо. Баща ми още зяпаше чинията си с пюре. Леля Мърси продължаваше да завива кексчета в кърпичката си. Повдигнах ръце пред лицето си и размърдах пръстите си.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Итън Уейт! — ахна леля Грейс.

Ама също разчупи едно кексче и го напълни с шунка. Гледаше ме с подозрение. Беше очевидно, че не е искала да чуя малкия им „женски“ разговор. Хвърли ми онзи поглед, който означаваше едно: „Затваряй си устата, Итън Уейт!“.

— Не използвай такъв език на масата ми. Не си чак толкова голям, че да не мога да измия устата ти със сапун. Какво си мислиш, че е това? Кексче и шунка. Пълнена пуйка. След като съм готвила цял ден, очаквам да ядеш.

Погледнах Лена. Усмивката й беше изчезнала. Беше се втренчила с празен поглед в чинията си.

Лена-Селена. Върни се при мен. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Всичко ще бъде наред.

Но тя беше заминала вече много, много далече.



Лена не проговори по целия път на връщане към тях. Когато стигнахме до „Рейвънуд“, отвори с рязко движение вратата на колата, затръшна я след себе си и се запъти към къщата, без да каже нито дума.

За малко да я последвам. В главата ми всичко се въртеше. Не можех да си представя как се чувства. Беше достатъчно лошо да загубиш майка си, но дори не смеех да си помисля какво е да откриеш, че тя всъщност е жива и иска да те убие.

Бях загубил майка си, но аз не се бях изгубил. Тя беше част от мен, от Ама, от баща ми; беше свързана и с Линк, и с Гатлин, с всичко и всички наоколо, преди да си отиде. Усещах я по улиците, вкъщи, в библиотеката, дори в килера с провизиите. Лена никога не беше имала това. Тя беше абсолютно изгубена, нямаше нищо, за което да се хване. Както би казала Ама, беше като саловете на бедните в тресавището, без котва, която да пуснеш някъде.

Исках да бъда нейната котва. Но точно сега не мислех, че някой можеше да направи това за нея.



Лена изтича покрай Бу, който седеше на верандата, дори без го потупа по гърба, въпреки че той ни беше следвал вярно по целия път от нас до тук. Беше седял в предния ни двор по време на цялата вечеря. Изглежда обичаше сладки картофи и сладка царевица, който му изсипах пред входната врата, когато Ама за малко беше отишла до кухнята.

Чувах Лена как крещи в къщата. Въздъхнах, излязох от колата и седнах на верандата, близо до кучето. Главата ми щеше да се пръсне, имах чувството, че кръвното ми е паднало страшно ниско.

— Чичо Макон! Чичо Макон! Събуди се! Слънцето залезе, знам, че не спиш!

Чувах я как крещи и вътре в главата ми.

Слънцето залезе, знам, че не спиш!

Чаках деня, в който Лена щеше да реши да ми каже истината за чичо си, както ми каза истината за себе си. Какъвто и да беше, той не приличаше на обикновен чародеец, ако въобще съществуваше такова понятие. Като се имаше предвид фактът, че спеше по цял ден и че можеше да изчезва и да се появява, когато си поиска, не беше нужно да си гений, за да видиш накъде отиват нещата. Само дето не бях сигурен, че искам да го разбирам точно днес.

Бу ме гледаше. Протегнах ръка да го погаля, но той се извъртя, сякаш ми казваше „Ей, момче, добре сме си така, недей“. Когато чухме, че виковете отвътре се усилват, с него се надигнахме и влязохме вътре. Гласът на Лена се носеше от една от стаите на горния етаж.

Къщата беше преобразена в това, което подозирах, че е предпочитаният стил на Макон — порутено довоенно имение. Тайничко бях облекчен, че не попаднах в средновековния замък. Искаше ми се да спра времето и да се върна три часа назад. За да бъда честен, щях да бъда напълно щастлив, ако къщата на Лена се преобразеше в обикновена каравана и всички се намирахме на масата пред чиниите с пълнена пуйка като останалата част от Гатлин.

— Майка ми? Собствената ми майка?

Вратата се отвори. Макон стоеше на прага по ленена пижама, която беше по-скоро като нощница. Очите му бяха по-червени от обикновено, кожата му — по-бледа, а косата — разрошена. Изглеждаше така, сякаш беше тичал през гъста гора и трънаци в непрогледен мрак. Донякъде приличаше на баща ми, също толкова разчорлен и малко неориентиран все още. Може би малко по-спретнат все пак. И с изключение на нощницата — баща ми никога не би облякъл подобно нещо.

— Майка ми е Сарафина? Онова нещо, което се опита да ме убие на Хелоуин? Защо не си ми казал?

Макон поклати глава и ядосано прокара ръка през косата си.

— Ама.

Бих платил, за да видя схватката между Макон и Ама. Все пак щях да заложа на нея.

Макон излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Успях да зърна спалнята му за миг. Приличаше на нещо от „Фантомът на операта“ — високи железни свещници и черно легло с балдахин с драперии от черно и сиво кадифе. Прозорците бяха покрити със завеси от същия материал, закриващи боядисаните в черно външни капаци. Дори стените бяха тапицирани в черни и сиви тъкани, които изглеждаха поне на стотина години. Стаята беше абсолютно черна, черна като най-тъмната нощ на света. Ефектът беше поразителен.

Мракът, истинският мрак, е нещо повече от липсата на светлина.

В момента, в който Макон престъпи прага, видът му веднага се преобрази — вече беше съвършено облечен в обичайното си елегантно облекло, нито едно косъмче не сгърчеше от косата му, по бялата му колосана риза нямаше нито една гънка. На краката си вместо пантофи имаше кожени обувки от шевро. Промяната беше пълна, а единственото, което направи, бе да премине прага на спалнята си.

Погледнах към Лена. Тя като че ли дори не забеляза какво стана и за секунда ме побиха студени тръпки, защото си дадох сметка колко различен е нейният живот от моя.

— Майка ми е жива?

— Страхувам се, че е малко по-сложно.

— Имаш предвид онази част, в която тя се опитва да ме убие? Кога щеше да ми кажеш, чичо Макон? След като бъдех Призована?

— Моля те, не започвай отново. Няма да станеш Мрак. — Макон въздъхна.

— Не разбирам как можеш да вярваш в това. След като съм дъщерята на — цитирам — „най-мрачния жив чародеец на този свят в момента“.

— Знам, че си разстроена. Трудно е за осъзнаване и трябваше сам да ти го кажа. Но трябва да разбереш, че просто се опитвах да те защитя.

Лена беше много повече от ядосана.

— Да ме защитиш?! Остави ме да вярвам, че това на Хелоуин е някакво случайно нападение, а е била майка ми! Тя е жива и иска да ме убие, а ти не смяташ, че заслужавам да го знам?

— Не знаем дали се е опитвала да те убие.

Рамките на картините по стените започната да се тресат. Закрепените в редица по коридора лампи започнаха да изгасват една по една. Капките дъжд удряха все по-силно по капандурите.

— Небеса, нямахме ли достатъчно лошо време през последните седмици?

— За какво още си ме излъгал? Какво ще бъде следващото, което ще разбера? Че и баща ми е жив?

— Боя се, че не. — Каза го с много тъжен глас, все едно беше трагедия, за която не му се говори. Хората използваха същия тон, когато споменаваха майка ми.

— Трябва да ми помогнеш. — Гласът й трепереше.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна, Лена. Винаги съм го правил.

— Не е вярно — прекъсна го тя. — Не си ми казал нищо за силите ми. Не си ме научил как да се защитавам.

— Не разбирам твоите сили, Лена. Ти си Самородна. Когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш. По своя си начин, когато му дойде времето.

— Майка ми иска да ме убие. Нямам време.

— Както казах и преди, не сме сигурни, че е искала да те убие.

— Тогава как ще обясниш станалото на Хелоуин?

— Има и други възможности. С Дел работим по въпроса. — Макон се обърна, сякаш щеше да се прибере в стаята си. — Трябва да се успокоиш. Ще поговорим за това по-късно.

Лена погледна към една ваза на бюфета в края на коридора. Вазата последва погледа й и като дръпната с конец полетя и се разби с трясък в стената, близо до вратата на спалнята на Макон. Беше достатъчно далече да не го удари, но и достатъчно близко, за да бъде схванат намекът. Не беше случайно. Не беше от онези случаи, когато Лена губеше контрол и нещата просто ставаха. Направи го нарочно, напълно овладяна.

Макон се завъртя толкова бързо, че почти не разбрах как се озова пред нея. Беше също толкова шокиран, колкото и аз, и стигна до същия извод — това не беше случайно. Изражението на лицето му беше на пълна изненада. Погледна я огорчено, доколкото Макон Рейвънуд можеше да изглежда огорчен или разстроен.

— Както казах, когато се наложи да направиш нещо, ще го направиш.

После се обърна към мен:

— Опасявам се, че през следващите седмици ще има все по-голям риск. Ситуацията се промени. Не я оставяй сама. Когато е тук, мога да я защитавам, но майка ми е права. Изглежда, че и ти можеш да я защитаваш, дори по-добре от мен.

— Ехо? Чувам ви! — Лена се беше овладяла от пристъпа си на сила. Знаех, че по-късно ще се обвинява за стореното, но точно сега беше прекалено ядосана, за да разбере какво е направила. — Не говорете за мен, сякаш не съм тук.

Една крушка се пръсна зад Макон, но той дори не потрепна.

— Чуваш ли се какво говориш? Трябва да знам! Преследват ме. Тя иска да се добере до мен, а дори не разбирам защо.

Гледаха се втренчено един друг, Рейвънуд и Дюшан, двата клона на едно и също чародейско родословно дърво. Запитах се дали не е настъпил моментът да си тръгна.

Макон ме погледна. Лицето му казваше „да“.

Лена също ме погледна. Нейното беше твърдо „не“.

Сграбчи ме за ръката и почувствах силната, изгаряща топлина, която струеше от тялото й. Цялата пламтеше, бясна, както никога досега не я бях виждал. Не вярвах, че прозорците в къщата все още са здрави.

— Знаеш защо ме преследва, нали?

— Това е…

— Нека да позная — „малко по-сложно“? — Продължаваха да се гледат. Косата на Лена започна да се навива нагоре. Макон въртеше сребърния си пръстен.

Бу се отдалечи по коридора, пълзейки по корем. Умно куче. И на мен ми се искаше да изпълзя надалече. Последната от крушките се пръсна и вече стояхме в тъмнина.

— Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за силите ми — каза Лена своето условие.

Макон въздъхна и мракът започна да се разсейва.

— Лена. Не че не искам да ти кажа. След малката ти демонстрация е ясно, че дори не знам на какво си способна. Никой не знае. Подозирам, и ти самата. — Не беше напълно убедена, но го слушаше. — Това означава да си Самородна. То е част от дарбата.

Лена започна да се отпуска. Битката беше свършила и тя бе спечелила, поне засега.

— Тогава какво ще правя?

Макон изглеждаше леко объркан и смутен като баща ми, когато дойде в стаята ми — бях в пети клас — за да ми обясни нещата с птичките и пчеличките.

— Осъзнаването на собствените сили може да бъде много объркващо за всекиго. Може би има книга по темата. Ако искаш, ще отидем при Мариан.

Да бе, вярно. „Избори и промени“. „Наръчникът на модерното момиче чародейка“. „Майка ми иска да ме убие: книга за самопомощ за тийнейджъри“.

Следващите седмици наистина щяха да бъдат много, много дълги.

Загрузка...