7.XII Осквернители на гробове

Лена го измисли. Днес леля Дел имаше рожден ден и в последната минута Лена реши да организира тържеството в „Рейвънуд“. Освен това покани и Ама, като знаеше много добре, че ще е нужна божествена намеса, за да я накара някой да престъпи прага на имението. Не знам какви бяха отношенията им с Макон, но реакцията на Ама към него беше само с една идея по-слаба, отколкото към медальона. Беше явно, че предпочита и двамата да са еднакво далече от нея.

Бу Радли се появи този следобед вкъщи, захапал в уста свитък, изписан с изящен калиграфски почерк. Ама не докосна „проклетото нещо“, независимо че беше любезна покана, и за малко да не пусне и мен. Добре, че не ме видя как се качвам в катафалката с градинската лопата на мама. Това щеше да й подскаже някои неща.

Радвах се, че имам повод да се измъкна от къщи, дори и той да беше разкопаване на гроб. След Деня на благодарността баща ми отново се затвори в кабинета си, а след като ни хванаха в библиотеката, единственото, което получавах от Ама, бяха гневни погледи.

С Лена нямаше да имаме възможност да отидем отново в библиотеката, поне не през следващите шейсет и осем дни. Макон и Ама изглежда не искаха да търсим повече информация, нито щяха да ни кажат сами нещо.

— След единайсети февруари ще можеш да правиш каквото си искаш — беше ми казала Ама. — Дотогава ще се държиш като другите момчета на твоята възраст. Слушай музика. Гледай телевизия. Само си дръж носа далече от тези книги.

Мама щеше да се изсмее на идеята, че ми е забранено да чета книги. Явно нещата не отиваха на добре.

Тук е още по-лошо, Итън. Бу спи на няколко крачки от леглото ми.

Не ми звучи чак толкова зле.

Нощем ме чака пред вратата на банята.

Просто Макон си е такъв, закриля те.

Прилича ми по-скоро на домашен арест.

Точно това си беше и двамата го знаехме много добре.

Трябваше да намерим „Книгата на луните“ и смятахме, че тя може да бъде скрита само при Женевиев. Беше повече от вероятно тя да бе погребана в „Грийнбриър“. Съвсем близо до градината имаше няколко надгробни камъка, който все още се показваха над тревата. Виждахме ги от плочата — май беше остатък от старо огнище, на която обикновено седяхме. Нашето място, така го наричах мислено, въпреки че никога не се осмелих да го кажа на глас. Женевиев може би бе погребана някъде там, освен ако не се беше преместила да живее другаде след войната. Но май никой никога не напуска Гатлин.

Винаги съм си мислел, че аз ще бъда първият.

Успях да се измъкна от вкъщи, но сега имахме още повече проблеми: как щяхме да намерим загубената чародейска книга, която може би щеше или пък нямаше да спаси живота на Лена и може би беше — или пък не — заровена в гроба на прокълнатата й родственица, която можеше да се намира — или пък не — точно до вратата на имението „Рейвънуд“? Без чичо й да ме види, без да ме спре или дори да ме убие, преди да го направя?

Ако изключим тези дребни затруднения, май останалото зависеше от Лена.

* * *

— Какъв е този проект, за който се налага посред нощ да ходите до гробището? — попита леля Дел, спъвайки се в някакъв храст. — О, господи!

— Мамо, внимавай. — Рийс хвана майка си за ръката и й помогна да се изправи. На леля Дел й беше достатъчно трудно да се разхожда наоколо на дневна светлина, но тази тъмнина й дойде в повече.

— Трябва да направим копие на надгробен камък на наш роднина. Изучаваме генеалогия. — Е, това си беше отчасти вярно.

— Защо Женевиев? — попита Рийс с подозрение.

Погледна към Лена, но тя моментално извърна глава. Беше ме предупредила да не оставям Рийс да види лицето ми. Очевидно на Сибилите им е нужен само един поглед, за да разберат дали лъжеш. Да лъжеш Сибила е дори по-трудно, отколкото да се опитваш да лъжеш Ама.

— Тя е нарисувана на картината в дневната. Стори ми се добра идея да я използвам. Пък и нямаме чак толкова голямо гробище с роднини, както повечето семейства в града.

Хипнотичната чародейска музика от тържеството се носеше все по-слабо някъде отдалече. Чувахме само пукането на сухите листа под краката си. Вече бяхме на земята на „Грийнбриър“. Приближавахме. Беше тъмно, но пълната луна светеше толкова ярко, че почти нямахме нужда от фенерчетата си. Спомних си какво каза Ама на Макон на нейното гробище: „Половин луна за бяла магия, пълна луна за черна“. Надявах се, че тази нощ няма да правим никакви магии, и без това наоколо беше доста страшничко.

— Не съм сигурна, че Макон би одобрил да се мотаем тук в тъмното. Каза ли му къде отиваме? — притесняваше се леля Дел.

— Казах му, че отиваме на разходка. Той само поиска да стоя с теб.

— Май не съм в добра форма. Трябва да призная, че останах без дъх. — Леля Дел наистина дишаше трудно, принципно винаги идеалният й кок се беше разрошил и покрай лицето й се виеха кичури.

После усетих познатата миризма.

— Стигнахме.

— Слава богу.

Вървяхме покрай ронещата се каменна стена на градината, където бях намерил Лена да плаче в деня, когато прозорецът се счупи. Промъкнах се вътре под скритата от храстите арка. Нощем градината изглеждаше различно, приличаше по-малко на място за гледане на облаците и повече на идеалното място за погребване на прокълнати магьосници.

Това е, Итън. Тук е. Усещам я.

И аз.

Къде мислиш, че е гробът й?

Когато минахме покрай камъка, където бях намерил медальона, на няколко метра зад него в тревата видях още един. Надгробен камък с неясна фигура, седнала върху него.

Лена ахна, съвсем тихо, но все пак достатъчно, за да я чуя.

Итън, виждаш ли я?

Да.

Женевиев. Беше само отчасти материализирана, смес от мъглива омара и светлина, която на моменти се разсейваше от минаващия през призрачната форма въздух, но нямаше начин да грешим. Женевиев, жената от картината. Имаше същите златисти очи и дълга, чуплива червена коса. Къдриците й се вееха нежно от вятъра, сякаш беше просто жена, седяща на пейката на автобусна спирка, а не видение върху надгробен камък. Беше красива, дори и в това състояние, и в същото време ужасяващо плашеща. Побиха ме тръпки.

Може би все пак това беше грешка.

Леля Дел застина на място. Тя също забеляза Женевиев, но беше ясно, че според нея никой друг не може да я види. Може би смяташе, че видението е резултат от появата й прекалено много пъти на едно място, че е част от разбърканите образи на това място от двайсетте различни десетилетия.

— Мисля, че трябва да се връщаме вече. Не се чувствам много добре. — Леля Дел очевидно не искаше да се забърква с вековния призрак във вещерското гробище.

Лена се спъна в някакви клони. Опитах се да я хвана, но не бях достатъчно бърз.

— Добре ли си?

Тя вдигна глава само за секунда, но това беше достатъчно за Рийс. Вгледа се в очите на Лена, в лицето, в изражението, в мислите…

— Мамо, те лъжат! Не правят исторически проект, а търсят нещо. — Постави ръка на слепоочието си, сякаш наместваше парчетата на пъзел. — Книга.

Леля Дел придоби още по-объркан вид.

— Каква е тази книга, която търсите в гробище?

Лена се освободи от пронизващия поглед на Рийс.

— Книга, принадлежала на Женевиев.

Отворих брезентовата торба, която носех, и извадих лопатата. Запътих се бавно към гроба, като се опитвах да пренебрегна факта, че призракът на Женевиев ме гледаше през цялото време. Може би щях да бъда поразен от мълния или нещо подобно. Вече нищо не би ме изненадало. Но бяхме стигнали толкова далече. Забих лопатата в земята.

— О, Велика майко! Итън, какво правиш? — Явно разкопаването на гроба върна леля Дел в настоящето.

— Търся книгата.

— Тук?! — Леля Дел ме гледаше така, сякаш бях обезумял. — Каква е тази книга?

— Книга със заклинания, много стара. Не сме сигурни, че е тук. Просто предполагаме — каза Лена, хвърляйки небрежно поглед към Женевиев, която все още се носеше над гроба, но на няколко стъпки встрани.

Аз се опитвах да не зяпам в тази посока. Начинът, по който тялото й се появяваше и изчезваше във въздуха, беше доста смущаващ. Тя ни гледаше със своите зловещо златисти котешки очи, празни и безжизнени, които като че ли бяха от стъкло.

Земята не беше чак толкова твърда, особено като се имаше предвид, че беше декември месец. След няколко минути вече бях изкопал почти трийсетина сантиметра. Леля Дел крачеше напред-назад с угрижен вид. Понякога се озърташе да види дали някой не ни наблюдава, като се опитваше да не гледа директно към Женевиев. Явно не само аз бях уплашен от нея.

— Трябва да се върнем. Това е отвратително — каза Рийс.

— Не бъди толкова примерна — отвърна Лена и коленичи над дупката.

Дали Рийс я вижда?

Не мисля. Само не позволявай очите ви да се срещнат.

Ами ако Рийс разчете лицето на леля Дел?

Не може. Никой не може. Леля Дел вижда прекалено много неща наведнъж. Никой, освен самия Палимпсест не може да проследи целия процес и да разбере нещо смислено от него.

— Мамо, наистина ли ще им позволиш да разкопаят гроба?

— Деца, стига, това е нелепо. Нека спрем с тези глупости и да се върнем на тържеството.

— Не можем. Трябва да разберем дали книгата е тук. — Лена се обърна към леля Дел. — Ти можеш да ни покажеш.

За какво говориш?

Тя може да ни покаже какво има долу. Може да излъчи това, което вижда, към другите — все едно има вътрешен прожектор. Понякога е много забавно.

— Не мога. Макон не би го одобрил. — Леля Дел хапеше устните си нервно.

— Мислиш ли, че той би предпочел да разкопаем гроба? — отвърна й Лена.

— Добре, добре… Излез от тази дупка, Итън.

Излязох от дупката и отърсих пръстта от панталоните си. Погледнах към Женевиев. На лицето й имаше странно изражение, сякаш й беше интересно да види какво ще стане. Или пък се канеше всеки момент да ни изпари с призрачните си сили.

— Хайде, всички седнете. Може да ви се завие малко свят. Ако се почувствате замаяни, поставете глава между коленете си — инструктира ни леля Дел, като че ли беше стюардеса на някакъв свръхестествен самолетен полет. — Първия път винаги е най-трудно. — Протегна ни ръце, за да се хванем за нея.

— Не мога да повярвам, че участваш в това, мамо.

Леля Дел махна шнолата от кока си и пусна косата си да падне свободно по раменете й.

— Не бъди толкова примерна, Рийс.

Рийс направи гримаса, но ме хвана за ръка. Погледнах към Женевиев. Тя беше вперила очи право в мен и държеше пръста на устните си, сякаш ми казваше: „Шшш…“.

Въздухът около нас започна да се замъглява. После ни завъртя някакъв вихър, все едно бяхме на онези бързи въртележки, от които се чувстваш направо размазан и като че ли всеки момент ще повърнеш.

После имаше светлини… Една след друга, като рязко отваряне и затваряне на врата. И още, и още…

Две момичета в бели фусти тичаха из тревата, държаха се за ръце, смееха се… В косите им имаше жълти панделки.

Отвори се друга врата. Жена с кожа с цвят на карамел окачваше дрехи на простора и си тананикаше някаква песен. Лекият бриз развяваше чаршафите. Жената се обърна към голямата бяла къща и се провикна: „Женевиев! Еванджелин!“.

И друга. Младо момиче вървеше из поляната на смрачаване. Озърна се, за да види дали някой не я следи, червената й коса се вееше на гърба й. Женевиев. Хвърли се в прегръдките на високо, слабо момче — момче, което ужасно много приличаше на мен. То се наведе към нея и я целуна. „Обичам те, Женевиев. И един ден ще се оженя за теб. Не ме интересува какво мисли семейството ти. Не може да няма начин.“ Тя докосна нежно устните му. „Шшш… Нямаме много време.“

Вратата се затвори и се отвори нова. Дъжд, дим и звукът на разпалващ се огън, поглъщащ всичко наоколо. Женевиев стоеше в мрака, черни сажди и сълзи се стичаха по лицето й. В ръцете си държеше книга с черна кожена подвързия. Нямаше заглавие, само един полумесец на корицата. Гледаше към жената, същата жена, която простираше прането. Айви. „Защо си няма име?“ Очите на по-възрастната жена бяха пълни със страх. „Само защото една книга няма заглавие, това не означава, че няма име. Тази тук се нарича «Книгата на луните».“

Вратата се затръшна. Айви, по-стара и по-тъжна, стоеше над прясно изкопан гроб. На дъното му лежеше чамов ковчег. „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.“46

Държеше нещо в ръката си. Книгата, черната подвързия с малкия полумесец. „Вземи я със себе си, мис Женевиев. За да не навреди повече на никого.“ Пусна книгата в дупката върху ковчега.

Друга врата. Четиримата седим край наполовина изкопаната дупка, а под пръстта, по-надълбоко, където не можехме да видим без помощта на леля Дел, имаше дървен ковчег. Книгата все още лежеше върху него. А още по-надолу, в ковчега — тялото на Женевиев, почиващо в мрака. Очите й бяха затворени, кожата й беше бяла като порцелан, сякаш все още дишаше, съвършено запазена по начин, по който никой труп не би могъл да се съхрани. Дългата й вълниста коса се стелеше по раменете й.

Образът започна да се размива, завъртя се като спирала отдолу все по-нагоре и по-нагоре. Обратно към нас четиримата, седнали край наполовина изкопаната дупка, хванати за ръце. Обратно към надгробния камък и бледата фигура на Женевиев, гледаща към нас.

Рийс изпищя. Последната врата се затвори с трясък.

Опитах се да отворя очите си, но бях замаян. Дел беше права, чувствах, че ми прилошава. Исках да дойда на себе си, но очите ми не можеха да се фокусират. Усетих, че Рийс пусна ръката ми, отстъпи назад; искаше да бъде колкото се може по-далече от Женевиев и от пронизващите й златисти очи.

Добре ли си?

Така мисля.

Лена държеше главата между коленете си.

— Всички добре ли са? — попита леля Дел с равен и спокоен глас. Вече не изглеждаше объркана или неориентирана. Ако трябваше да виждам подобни картини всеки път, щом погледна към нещо, сигурно щях да се побъркам, да откача напълно.

— Не мога да повярвам, че виждаш всичко това — казах аз, гледайки към нея.

— Дарът на Палимпсеста е голяма чест и още по-голямо бреме.

— Книгата. Там долу е.

— Така е, но очевидно принадлежи на тази жена — отвърна леля Дел и посочи с ръка към призрака на Женевиев, — която изглежда и двамата не сте много изненадани да видите.

— Виждали сме я и преди — призна Лена.

— Е, ясно е, че тя сама е избрала да ви се покаже. Способността да виждаш мъртвите не е от обичайните дарби на чародейците, дори и на Самородните, и със сигурност не е присъща на смъртните. Човек може да вижда мъртвите само ако те решат да му се разкрият.

Бях уплашен. Не както когато стоях за първи път на стълбите на „Рейвънуд“, нито когато Ридли изсмукваше живота ми. Този страх беше друг. Приличаше повече на страха, който изпитвах, когато се събуждах от кошмарите си и мислех, че ще загубя Лена. Парализиращ страх. Такъв, какъвто може да усетиш, когато осъзнаеш, че могъщ призрак на прокълната чародейка, преминала към Мрака, е вперила очи в теб по средата на нощта и те гледа как разкопаваш гроба й, за да откраднеш книга от нейния ковчег. Какво, по дяволите, си мислех? Защо въобще бяхме дошли тук на пълнолуние и разравяхме този стар гроб?

Опитвахте се да оправите това, което беше сгрешено.

В главата ми имаше глас, но не беше гласът на Лена.

Обърнах се към нея. Лицето й беше бледо. Рийс и леля Дел гледаха към това, което беше останало от Женевиев. Те също я чуваха. Погледнах нагоре, към искрящите златисти очи, докато фигурата й все повече се сливаше с мрака. Изглежда тя разбираше за какво сме дошли тук.

Вземи я.

Колебаех се. Женевиев затвори очи и кимна незабележимо с глава.

— Иска да вземем книгата — каза Лена. Явно все пак не си бях загубил ума.

— Откъде да знаем, че можем да й се доверим? — Тя беше Мрак, нали така. Със същите златисти очи като Ридли.

Лена ме погледна.

— Не знаем.

Можехме да направим само едно нещо.

Да копаем.



Книгата изглеждаше точно както във видението — напукана черна подвързия, с гравирана върху й малка луна. Миришеше на… отчаяние, беше тежка — не само чисто физически, но и по един друг, по-нематериален начин. Тази книга принадлежеше на Мрака. Разбрах го от първата секунда, в която я докоснах, още преди да изгори пръстите ми. Имах чувството, че открадва по малко от дъха ми всеки път, когато вдишвах въздуха около нея.

Подадох я над главата си от дупката. Леня я взе от ръката ми, а аз се изкатерих навън. Исках да се махна оттук колкото е възможно по-бързо. Не ми харесваше, че стоя върху ковчега на Женевиев.

Леля Дел ахна.

— Велика Майко, никога не съм мислила, че ще я видя. „Книгата на луните“. Внимавайте. Тази книга е стара като самото време, може би дори и повече. Макон няма да повярва, че…

— Той никога няма да узнае — прекъсна я Лена, докато изтупваше пръстта от коленете си.

— Е, тук вече грешите. Ако си мислите дори за миг, че няма да кажем на чичо Макон… — Рийс скръсти ръце на гърдите си като ядосана детегледачка.

Лена вдигна книгата високо, точно пред лицето й.

— За това ли? — Взираше се в очите й по същия начин, както Рийс погледна в очите на Ридли на семейната сбирка, напрегнато, целенасочено. Изражението на Рийс се промени — изглеждаше смутена, почти загубила представа къде е. Гледаше към книгата, но сякаш не я виждаше. — Какво трябва да му кажем?

Тя затвори и стисна очите си, сякаш се опитваше да се отърси от лош сън. Отвори уста да каже нещо, после рязко я затвори. Лека усмивка пробягна по лицето на Лена, докато се обръщаше бавно към леля си.

— Лельо Дел?

Тя изглеждаше по същия начин като Рийс, всъщност както си изглеждаше през повечето време, и все пак имаше нещо различно. И също не можа да отговори на въпроса на Лена.

Лена се обърна и прибра книгата в чантата ми. В очите й проблясваха зелени искри, а косата й се къдреше от чародейския бриз. Можех да видя магията, носеща се около нея в тъмнината. Не разбирах какво става, но трите като че ли бяха затворени в някакъв мрачен кръг и водеха странен безмълвен разговор, който не можех да чуя и да разбера. Рийс се размърда и обичайното й благоприлично изражение се появи на лицето й.

— Ако си мислиш дори за секунда, че няма да кажа на чичо Макон как сте ни завлекли до гробището заради някакъв глупав училищен проект, който дори няма да довършите… — За какво, по дяволите, говореше? Рийс обаче изглеждаше абсолютно сериозна. Явно не си спомняше нищо от случилото се.

Какво направи?

Един номер, който сме упражнявали с чичо Макон.

Лена затвори брезентовата ми торба с ценния й товар вътре.

— Знам, съжалявам. Просто това място е наистина много зловещо нощем. Да се връщаме.

Рийс се запъти обратно към имението, влачейки леля Дел след себе си.

— Понякога си такова бебе.

Лена ми намигна.

Какви номера? Контрол над съзнанието?

Нещо такова. Телекинеза с малки камъчета. Внушаване на образи. Спиране и връщане на времето — това обаче е доста трудно.

А другото да не би да е лесно?

Преместих книгата от съзнанието им. Може да се каже, че я заличих. Няма да си спомнят за нея, защото в тяхната реалност тя не съществува.

Знаех, че имаме нужда от книгата. Знаех защо Лена го е направила. Но имах чувството, че е била пресечена някаква граница, и не знаех къде точно сме застанали и дали тя ще успее отново да премине обратно. Където беше преди.

Рийс и леля Дел вече се бяха върнали в градината. Не беше нужно да съм Сибила, за да разбера, че Рийс изгаря от желание да се махне оттук. Лена тръгна след тях, но нещо ме спря.

Лена, почакай.

Върнах се обратно към дупката и посегнах към джоба си. Развих кърпичката и хванах медальона за верижката му. Нищо. Нямаше никакви видения и нещо ми подсказваше, че повече няма и да има. Медальонът ни доведе тук и ни показа каквото трябваше да видим.

Задържах го над гроба. Изглеждаше правилно, честна размяна. Щях да го пусна, когато чух отново гласа на Женевиев, този път по-мек.

Не. Той вече не ми принадлежи.

Погледнах към надгробния камък. Тя пак беше там, или поне това, което все още не беше се разтворило в черната пустота. Не изглеждаше толкова страшна. Изглеждаше съсипана. Така, както изглежда някой, загубил единствения човек, когото е обичал някога.

Можех да я разбера.

Загрузка...