Глава 12Измъкване

Боррик посочи напред и попита Гуда:

— Какво е онова там, по дяволите?

Керванът се точеше по широкия, добре отъпкан Имперски път от Фарафра за Кеш. До този момент пътуването им беше минало без произшествия.

Северно от пътя, съвсем близо до тях, трима конници се опитваха да уловят един пешеходец — някакъв странен тип, облечен в проста, дълга едва до коленете жълта роба. Главата му беше бръсната като на жрец, но облеклото му не напомняше за никой от ордените в Кралството, известни на Боррик. А и на чудака като че ли му беше доста забавно. Конниците се мъчеха да го хванат за робата, а той непрекъснато им се измъкваше, шмугваше се под шиите на конете, подвикваше и се смееше.

И това ставаше въпреки че бръснатият държеше дебела тояга и носеше голяма торба. Тичаше, смееше се с цяло гърло и подвикваше какви ли не щуротии, само за да дразни онези, които искаха да го хванат. Безумната му лудория предизвика смеха на Гуда и Боррик. Един от ездачите се обърна към тях и изглежда, се разяри още повече.

Ездачът вдигна някакъв кривак със странна форма, препусна към подскачащия човек и се опита да го удари, но мъжът приклекна, претърколи се на земята и след миг отново се беше изправил и подскачаше. Извърна си задника към тримата, надупи се и издаде звук като при пръдня, за да покаже презрението си.

— Какви са тия? — попита през смях Боррик.

— Подскачащият трябва да е исаланец, поне според облеклото — каза Гуда. — Исаланците са един народ от Шинг Лаи, южно от Огърлицата на Кеш. Странна пасмина са. Другите са от равнините на Ашунта. Можеш да ги познаеш по прическата и по криваците — като оня, с който се опитват да му счупят черепа. — Чак сега Боррик забеляза, че тримата носят косите си по сходен начин въпреки разнообразното си облекло: единият беше с бричове от козя кожа, гологръд и с кожен елек, другият с кожена ризница, а третият бе с дълги кавалерийски ботуши, везана риза и шапка с пискюл. Косите и на тримата обаче бяха прибрани назад, стегнати на темето с кожен пръстен с перо, и падаха на дълги опашки до средата на гърбовете им така, че да се виждат двете големи халки на ушите им.

— И защо го гонят?

Гуда сви рамене.

— Знае ли човек? Исаланците са мистици — пророци, шамани, гадатели и прорицатели; но освен това са най-големите крадци и мошеници в Кеш. Сигурно ги е изиграл нещо.

Единият от тримата изрева, извади сабята си и замахна към исаланеца. Боррик скочи от фургона, който се тътрузеше съвсем бавно, защото пътят се виеше нагоре и Янос Сабер не гонеше много конете, а ги щадеше. Сабер извика:

— Шантав! Качвай се във фургона! Остави ги тия.

Боррик му махна, забърза към странната игра на гоненица и подвикна:

— Ей, какво става тук?

Мъжът със странната външност не спря нито за миг прибежките си, но един от конниците — онзи с шапката с пискюла — се обърна и ревна:

— Стой настрана, странниче.

— Разбирам, че търпението ти е на изчерпване, приятелю, но да размахваш меч срещу невъоръжен човек ми се струва прекалено.

Без да му обръща внимание, ездачът пришпори коня си право срещу исаланеца. Друг от приятелите му тъкмо беше предприел подобна атака от другата страна и исаланецът се озова между двамата. Изненадващо обаче се измъкна с танцова стъпка и двата коня се сблъскаха и вторият ездач падна на земята. Първият изруга люто и махна на третия да се дръпне — и в същия момент исаланецът го удари по главата с тоягата си. Той рухна от седлото.

Третият ездач — онзи с кожения елек — подкара в галоп към тях и в последния момент свърна настрани и се сви на седлото, за да избегне опита на исаланеца, оказал се вляво от коня му, да свали и него с тоягата, но изведнъж усети, че две ръце отдясно са го сграбчили за елека и го дърпат надолу. Боррик го смъкна от седлото и го блъсна с все сила в другите двама, които се мъчеха да се изправят.

— Тук вече сбърка — изръмжа първият ездач и вдигна дългата си сабя, готов за бой. И не само беше готов за бой, ами ако се съдеше по изражението му, беше готов да се бие до смърт.

— Е — отвърна Боррик, готов да го посрещне, докато другите двама още се окопитваха, — тази битка няма да ми е първата в живота. — А добави шепнешком: — Дано само не ми е и последната.

Първият воин се понесе срещу него. Боррик ловко отстъпи настрани, перна го с острието на сабята си по задната част на бедрото — една от малкото незащитени от кожената броня части на тялото му — и го прати отново в прахоляка на пътя с болезнена рана, която щеше да го обездвижи, но не беше фатална.

Вторият и третият бързо си дадоха сметка, че си имат работа с опитен противник, и се разделиха, като мъжа с пискюлестата шапка мина вдясно, а онзи с кожения елек — вляво, така че Боррик трябваше да се пази от двете страни. Боррик почна да си говори: навик заради който Ерланд често му се присмиваше още откакто бяха момчета.

— Ако имат капка ум в главите, тоя отдясно ще ми имитира атака, а главорезът отляво ще се опита да ме довърши.

И Боррик изведнъж измъкна камата от колана си, скочи наляво и изтласка левия нападател назад. Завъртя се моментално, докато мъжът вдясно от него се канеше да се възползва от възможността да го удари в гръб, парира удара с камата и нанесе контраудар — сериозна рана в корема на мъжа с везаната риза и кавалерийските ботуши.

Докато мъжът падаше с болезнено хъхрене, Боррик се извърна рязко и видя, че последният останал нападател го приближава много предпазливо.

— По дяволите! Този знае какво прави — изруга Боррик. Беше се надявал, че мъжът с кожения елек ще направи същата грешка като другите двама, опитвайки се да му налети отзад.

Непознатият предпазливо запристъпва към принца. Всичко, което бе видял досега, му подсказваше, че си има работа с опитен боец. Двамата закръжиха, дебнейки се, без да обръщат внимание на нищо друго. След малко принцът забеляза, че в стъпката на противника му има шаблон, и заговори тихо:

— Стъпка, още една, кръстоска. Хайде, котенце, повтори го. Стъпка, още една, кръстоска. — Боррик се ухили и когато мъжът отново кръстоса крака, скочи в атака. Противникът откриваше защитата си при лекото извръщане на тялото, а Боррик чакаше точно това. Нападна и го помете назад с яростна комбинация от сечащи удари и забивания с камата в лявата ръка.

Противникът му обаче контрира и беше ред на Боррик да отстъпва. Той изруга съдбата, че му е пъхнала в ръцете сабя вместо рапира, и се опита да парира и да си върне позицията. И измърмори:

— Добър си, копеле с копеле!

В следващите не повече от две-три минути, които обаче му сториха часове, плувнаха в пот под горещото слънце. Боррик опитваше всички комбинации, които беше учил, но всеки път се оказваше, че противникът му не му отстъпва в нищо.

И изведнъж Боррик с вледеняваща яснота разбра, че се е изправил срещу най-опитния противник, когото е срещал в живота си, човек може би в по-малка степен надарен от природата от самия него, но с многократно повече опит зад гърба си.

За миг и двамата се спряха, лице в лице, и двамата присвити задъхани, изтощените им тела трепереха от умора и напрежение. Но и двамата разбираха вече съвсем ясно, че първият, който допусне грешка, ще умре. Боррик задиша на пресекулки, мъчейки се да събере последните си резерви от енергия. Взря се в противника си и разбра, че и той прави същото. Никой от двамата не пожела да хаби дъх за празни приказки — двамата изчакваха мига, в който ще си върнат достатъчно сила, за да нападнат отново. След това воинът от равнините вдиша шумно, нададе яростен вик и скочи напред. Боррик бързо отскочи встрани, вдигна нагоре сабята и камата да отбие удара му и го ритна с коляно в корема. Мъжът се срина на земята. Боррик скочи и замахна със сабята си, но тя се заби в пръстта, защото противникът му успя да се превърти. След това нещо го закачи за петата и Боррик залитна.

Беше се озовал твърде близо и противникът му го бе спънал. Боррик се превъртя, изправи се на колене и видя острието на сабята, връхлитащо към лицето му. В същия миг обаче блесна още едно острие и направо помете сабята.

Боррик вдигна изненадано очи към яркото небе и видя Гуда — стискаше тежкия си двуостър меч точно между двамата с противника му.

— Е, момчета, ако сте свършили…

Мъжът с кожения елек също вдигна очи и цялото му желание да се бие сякаш се изпари. Явно беше, че пред него е застанал свеж противник, готов да действа в случай, че той прояви войнственост, и ако се съдеше по външността на Гуда и оръжието в ръцете му — човек, готов да сече здраво. Самият Боррик се предаде, като вдигна ръка и махна вяло. Мъжът с елека отстъпи крачка назад, поклати глава и изхъхри с пресъхнало от прахта гърло:

— Стига ми.

Сули пристъпи иззад гърба на Гуда и подаде на Боррик мях с вода, а наемникът каза на мъжа с кожения елек:

— Приятелите ти имат нужда от помощ. Единият е ранен лошо. Няма да е зле да го заведете на лекар. А пък ти — обърна се той към Боррик — по-добре погледни нагоре по пътя да видиш къде трябва да си, а не да се бъркаш, където не ти е работа.

Боррик погледна доскорошния си противник, който вече отиваше при ранените си спътници и попита:

— Оня подскачащ луд къде се дяна?

— Де да го знам — отвърна Гуда. — Изтървах го от очите си, докато се опитвах да ви разтърва, идиоти с идиоти.

— Добре де, не може просто да е изчезнал, нали? — каза Боррик.

— Боговете са ми свидетели, Шантав, не знам. И не ме интересува. На Янос Сабер никак не му стана весело като те видя как хукна като изтърван. Ами ако тая пасмина се беше оказала тук само за да ни отвлече вниманието от някоя засада зад хълмовете? Какво щеше да стане, а?

Гуда прибра спокойно меча си в ножницата, кимна на Боррик и му подаде ръка и щом му помогна да се изправи, огромният му юмрук се стовари в слепоочието на принца и го събори на земята.

Боррик разтърси глава и попита учудено:

— Това пък защо?

Гуда размаха юмрук пред лицето му:

— Щото си тъп нещастник! По дяволите, момченце, време е да почнеш да се държиш като отговорен охранник и да си вършиш работата! Можеше наистина да е засада, нали?

Боррик кимна.

— Да, наистина можеше.

Изправи се отново, този път без помощ и щом тръгнаха по пътя, каза:

— Няма ли най-после хората да престанат да мислят, че най-добрият начин да ме научат на нещо е като ми набият урока в главата?

Гуда не обърна внимание на забележката и каза:

— Твърде дълго си въртял рапирата, Шантав.

— Моля? — отвърна изтощеният принц. — Какво искаш да кажеш?

— Ами все се опитваше да набучиш на шиш оня глупак, само че със сабя като твоята това е доста трудно. Няма връх проклетницата, освен ако наистина не му я намушкаш здраво. Иначе като му пъхаш тъпото острие под носа, само го дразниш. Мене ако питаш, изтърва половин дузина сгодни случая да му клъцнеш главата. Ако искаш да поживееш по-дълго, няма да е зле да се понаучиш да въртиш сабята като крондорците.

Боррик се усмихна уморено. Рапирата беше станала популярна след като баща му, един от най-добрите майстори на рапирата, беше станал принц на Крондор, но тази мода явно не бе стигнала на юг от Долината на сънищата.

— Прав си. Ще трябва да се поупражнявам.

— Само следващия път не си избирай противник, който на всяка цена е решил да те убие. — Гуда погледна напред по пътя към прахоляка, вдиган от фургоните на Янос Сабер, и добави: — Скоро ще ги настигнем. Искаш ли да се поупражняваш малко?

— О, не сега — отвърна Боррик окаяно.

Когато настигнаха кервана, видяха, че на последния фургон седи не кой да е, а исаланецът — клатеше крака и ядеше сочен портокал.

— Тоя май излезе най-умният от всички ни, а? — каза Гуда.

Качиха се на фургона, въздъхна тежко и огледа човека, когото беше спасил от тримата степни воини. Не че имаше какво толкова да му се гледа: кривокрак и нисък, с лице като на лешояд. Главата му беше ръбеста, почти квадратна, около ушите и по темето му стърчаха жалки кичурчета: трябваше само малко да се пооскубе, за да стане съвсем плешив. Исаланецът му се ухили и го изгледа с двете си тесни цепки вместо очи. Цветът на кожата му беше жълтеникав, като на някои от гражданите на Ламът, които Боррик беше виждал — онези с цуранско потекло. После го попита:

— Искаш ли портокалче?

Боррик кимна и странният човек извади един портокал от торбата, която беше държал упорито на гърба си по време на свадата с тримата ездачи. Боррик обели портокала и жадно засмука сладкия сок, а странният тип подаде още един на Гуда. Старият охранник го попита:

— За какво беше всичко това преди малко?

Човечецът сви рамене, без да престава да се хили.

— Ами смятаха, че съм ги измамил на карти. Много се ядосаха.

— А ти измами ли ги? — попита Боррик.

— Може би. Но това беше дреболия. Виж, те ме мамеха. Бяха се наговорили.

Боррик кимна, сякаш всичко това му се стори съвсем логично.

— На мен ми викат Шантавия.

Исаланецът се ухили още по-широко.

— И на мен. Понякога. А друг път ми викат Накор Синия ездач.

— Синия ездач ли? — вдигна вежди Гуда.

— Знаят ме понякога да яздя на хубав черен жребец от най-добрата порода, облечен в най-фино тъкани роби, боядисани в яркосин цвят. Много съм известен по някои места.

— Е, това място не ще да е от тях — рече Гуда.

— Уви, не е. Тук съм сравнително непознат. Но пък има времена, когато се натъкмявам с ония ми ти сини одежди и като яхна оня ми ти хубав жребец, бързо се разчува за мене, където и да мина, щото по хубост като мен втори няма.

Боррик изгледа захабения му жълтеникав халат и каза:

— Тия времена май не са сегашните.

— Жалко, но отново ще трябва да кажа „уви“, защото и това е вярно. Конят ми взе, че умря, поради което ми беше много трудно да продължа да го яздя, а пък синия си халат го загубих от един който мамеше на карти по-добре и от мен.

— Добре че поне си по-откровен измамник от всички, които съм срещал — засмя се Боррик.

Накор също се засмя и после каза сериозно:

— Лъжа само тези, които се опитват да лъжат мен. Но съм честен с онези, които са честни с мен. Най-трудното е да намериш честни хора.

Боррик кимна, развеселен от странния дребосък.

— И колко честни хора си срещал напоследък?

Накор сви рамене и закима малко театрално.

— А бе напоследък май не съм срещал. Но все още храня надежда, че някой ден може и да срещна.

Боррик отново се засмя, повече на собствената си глупост, че се е забъркал с този луд, отколкото на самия него.



Вечерта фургоните се подредиха в кръг около лагерния огън — традиция стара, колкото са стари керваните. Янос Сабер беше обяснил съвсем недвусмислено на Боррик какво мисли за всеки страж, който си търси белята, когато нещо не го засяга, и попита Гуда има ли ум в главата, че да тръгне след него. Колкото до момчето, на него прости — нали все пак беше момче, а за момчетата е нормално да вършат неразумни неща.

Странно защо изобщо не го притесни това, че самият исаланец се беше присъединил към кервана, без някой да го е канил. Боррик беше сигурен, че странният дребосък по някакъв начин развеселява обикновено сериозния търговец, но това предполагаше, че има някаква магическа сила. Освен ако не беше толкова ловък мошеник, че да мами простодушната си жертва, седнал съвсем небрежно доста надалече. Дори чичо Джими едва ли би твърдял, че е толкова добър.

При мисълта за Джеймс отново го обзе отчаянието от положението, в което беше изпаднал. Как сега да се добере безопасно до двореца на императрицата и да извести Джеймс, че е жив? Фактите, научени в дома на губернатора на Дърбин, показваха, че много важни особи са въвлечени в заговора за покушение срещу него. И той разбираше, че колкото повече се приближава към двореца, толкова по-трудно ще е да се добере до него.

Излегнат край огъня, Боррик реши, че ще има достатъчно време да обмисли този въпрос по пътя. Все още имаше много дни, докато стигнат до Кеш. След топлото ядене и в не по-малко топлата вечер той скоро задряма и се събуди чак когато Гуда дойде и го срита.

— Твой ред е да пазиш, Шантав.



— Джийлоджи! — извика Гуда.

Боррик се надигна на лакът и погледна напред. В момента не беше на смяна и се бе изтегнал върху балите с коприна, внос от Свободните градове. Пред тях се виждаше някакво селище. В Кралството можеше да мине направо за град, макар и не от най-големите, но Боррик отдавна вече беше разбрал, че в сравнение с Кеш Кралството си е слабо населено. Легна и реши да подремне още малко, но чу как Гуда добави:

— И за какво ли е този пост?

Боррик се надигна пак, видя отряда конници, завардил пътя пред градчето, наведе се към ухото на Гуда, за да не го чуе коларят, и му прошепна:

— Може би търсят мен.

Гуда погледна младия си приятел и очите му блеснаха от гняв.

— Виж ти, колко интересно! Колко още удивителни неща трябва да науча за теб преди да ме завлекат пред някой имперски съдия? — Гневният му тон премина в шепот. — Какво си направил?

— Обвиняват ме, че съм убил жената на губернатора на Дърбин — отвърна шепнешком Боррик.

Единствената реакция на Гуда беше да затвори очи и да потърка носа си.

— Защо все на мен? Какво съм направил, че толкова да разгневя боговете? — Погледна Боррик право в очите и попита: — А ти убил ли си я, Шантав?

— Разбира се, че не съм.

Гуда го изгледа с присвити очи и каза:

— Виждам, че не си. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Ако беше някоя дрипава банда разбойници, щяхме да ги оправим, но на тия не можем да се опрем. Знаеш ли какво: ако вземат да те разпитват, ти си ми братовчед от Одоскони.

— Къде е Одоскони? — попита Боррик. Фургоните вече се приближаваха към конниците.

— Едно селце сред Върховете на спокойствието. Най-близкият град е Кампари. Сто мили трябва да минеш през Зелените предели, докато стигнеш до него, така че малцина стигат дотам. Едва ли някое от тия момченца е минавало на по-близо от година път от това място.

Първият фургон спря, спряха и следващите. Боррик, Гуда и останалите охранници слязоха от фургоните и застанаха зад Янос Сабер, стиснали оръжията си, в случай че постът се окаже лъжлив.

Но по държането на командира, който закрачи към тях, личеше, че това наистина е имперски отряд — офицерът очакваше да му се подчинят безпрекословно. А и всеки от отряда беше облечен в червена копринена туника и с метален шлем с кожа, покриваща врата му. Всички бяха с пики, с мечове на бедрата и лъкове и имаха вид на опитни ветерани. Боррик прошепна на ухото на Гуда:

— В Кеш нямат ли новобранци?

Гуда му отвърна шепнешком:

— Много, Шантав. Гробищата са пълни с тях.

— Търсим двама избягали роби от Дърбин — каза офицерът. — Млад мъж, около двадесетгодишен, и едно момче, на единайсет или дванайсет.

— Ваша милост, всички мои хора са пазачи на кервана и колари, или лични мои познати, или са ми препоръчани от хора, които познавам — отвърна Янос. — Единственото момче при нас е слугата на готвача.

Офицерът кимна, все едно че приказките на керванджията изобщо не го интересуват. Гуда поглади брадичка, уж че се е замислил, но прошепна на Боррик.

— Интересно защо изобщо претърсват фургоните тук? Защо един роб, избягал от Дърбин, ще се пъха в самия център на империята, вместо да бяга колкото се може по-надалече?

Дори Янос да свърза Боррик и Сули с двойката, която търсеха стражите, не каза нищо. Един от войниците обаче огледа набързо Гуда и спря пред Боррик.

— Ти откъде си?

— От Одоскони — отвърна Боррик.

Нещо в говора му, както и във външността му, изглежда, събуди интереса на войника и той каза:

— Говорът ти е като на чужденец.

Боррик изобщо не се притесни, а отвърна:

— И твоят говор ми звучи странно, войниче. Просто сме от различни краища.

— И имаш зелени очи!

Стражът изведнъж дръпна кърпата от главата на Боррик и се взря в почернената му коса.

— Ей! — извика сърдито Боррик. Двамата със Сули бяха използвали остатъците от боята преди няколко дни и Боррик се надяваше, че червените коренчета не са израснали толкова, че да го издадат.

— Капитане! — викна войникът. — Този тук отговаря на описанието.

И чак сега Боррик съобрази, че макар онези, които искаха да го убият, да знаеха, че косата му е червена, описанието за избягалия роб трябваше да се е променило според онова на моряците, които го бяха преследвали. „Какъв глупак излязох! — помисли си той. — Трябваше да сменя боята.“

Началникът бавно пристъпи към него, огледа го и попита:

— Как ти викат?

— Шантавия — отвърна Боррик.

Капитанът вдигна вежда.

— И защо?

— Малцина напускат селото ми и преди да тръгна по света бях известен с това, че правя…

— Глупости — довърши Гуда. — Той ми е братовчед.

— Имаш зелени очи — рече капитанът.

— Също като майка му — обади се Гуда.

Капитанът се обърна към наемника.

— Винаги ли ти отговаряш вместо него?

— Винаги когато мога, ваше благородие. Както казах вече, той прави само глупости. Хората от Одоскони не го нарекоха Шантавия току-така. — И им изигра с мимика побъркан човек, като се опули и изплези език.

Приближи се друг страж, водеше Сули.

— Я да видим какво имаме тук? — рече капитанът.

— Това е маймунката на готвача — отвърна Янос.

— Как се казваш, момче? — попита капитанът.

— Сули от Одоскони — отвърна Гуда.

— Млък! — кресна капитанът.

— Той ми е брат — рече Боррик.

Капитанът го перна с опакото на ръката си през лицето. Очите на Боррик се насълзиха, но той се сдържа, макар че много му се искаше да набучи капитана като пиле на шиш.

Капитанът сграбчи Сули за брадичката и го огледа.

— Твоите очи са тъмни.

— М… майка ми имаше тъмни очи — взе да заеква Сули.

Капитанът изгледа Гуда кръвнишки.

— Нали каза, че майка му имала зелени очи?

Гуда отвърна, без да му мигне окото:

— Не, неговата майка имаше зелени очи. — И посочи Боррик. След което вдигна пръст към Сули. — А неговата беше с тъмни очи. Различни майки, един баща.

Приближи се друг страж и каза:

— Никой друг не отговаря на описанието, сър.

Войникът, който държеше Сули, го попита рязко:

— Кой е баща ти бе? — Сули погледна Боррик, но войникът кресна: — На мен отговаряй!

— Сули от Одоскони — изписука момчето. — Нарекли са ме на него.

Капитанът удари боеца.

— Идиот! — И посочи Боррик. — Тоя чу името.

— Капитане, отведете момчето настрана и го попитайте за другия ни брат — предложи Боррик.

Капитанът махна с ръка да го направят, а Боррик прошепна на Гуда:

— Ще ни задържат.

— Тогава защо беше тази глупост? — попита приглушено Гуда.

— Защото в момента, в който се увери, че е хванал точно търсената двойка, сме мъртви.

— Убийство? — изсъска Гуда.

Боррик кимна, а капитанът отново застана пред двамата.

— Я да чуем сега кой е този митичен брат на двамата лъжци?

— Имаме брат на име Раста, който е голям пияница — отвърна Боррик и се замоли наум дано момчето да се сети за онзи импровизиран диалог, който бяха водили малко преди да се натъкнат на Салая в Дърбин.

Войникът се върна и докладва:

— Момчето твърди, че имал друг брат на име Раста, който бил голям пияница.

Боррик беше готов да разцелува момчето, но се сдържа да не се усмихне. Капитанът каза:

— В тия двамата има нещо, което не ми харесва. — Хвърли поглед към чакащия отстрани Янос Сабер. — Ти с другите си хора можеш да продължиш, но тия двамата ще ги задържа. — После погледна отново Гуда и добави: — И този също.

— Страхотно — каза Гуда, докато стражите му прибираха оръжието и връзваха китките му. Боррик и Сули също ги овързаха и скоро тримата закрачиха по пътя, вързани зад конете.



Градчето Джийлоджи си имаше стражарски участък, който на свой ред разполагаше с жалко подобие на килия — паянтова пристройка, използвана предимно за сприхави селяци и овчарчета, когато вдигнат някоя свада. Сега участъкът беше на разположение на капитана на Имперската гвардия и неговия отряд, за голямо неудоволствие на местния пристав. Оттеглил се от войнишка служба ветеран със сиво по брадата и огромен корем, той изглеждаше съвсем подходящ да строява местните грубиянчета, но едва ли щеше да свърши работа, ако се стигнеше до по-сериозен бой. Затова се съгласи набързо с настояването на капитана да се разкара от помещението.

Боррик чу как капитанът нареди на сержанта си да прати вестоносец до Кеш, за да пита какво да правят с тримата задържани. Хвана само част от разговора им, но беше явно, че заповедите идат от някое много високо място и че са взети предпазни мерки да не би прекаленото внимание към неговата особа да прерасне в масово издирване. Една важна за Кеш подробност беше, прецени Боррик, че в тази толкова голяма държава толкова много хора вършеха разни неща по такъв начин, че цялата тази операция да може да продължи доста дълго, без повече от един на всеки сто изобщо да е чул за нея. Денят бавно изтече и нощта се заточи още по-бавно. Сули беше заспал, след като всякаква надежда, че ще получат вечеря, се изпари заедно с пристава. Имперската гвардия, изглежда, не се интересуваше от такива досадни подробности, че и затворниците трябва да хапнат нещо.

— Здрасти! — чу се весел глас откъм прозореца и Сули моментално се събуди и скочи.

Всички вдигнаха очи нагоре и видяха на прозорчето, което бе почти под тавана, едно ухилено лице.

— Накор! — прошепна Боррик. После махна на Гуда да му помогне и се изкатери до решетките на прозореца, като стъпи на раменете на едрия наемник.

— Какво правиш тук?

— Помислих, че може да ви се ядат портокали — отвърна ухиленият дребосък. — Затворническата храна не е много добра.

Боррик успя само да кимне тъпо и Накор му подаде портокал през решетките. Боррик го хвърли на Сули, който го захапа алчно и изплю парчето кора на пода.

— Ще трябва да приемем думите ти на вяра — каза принцът. — Изобщо не си направиха труда да ни нахранят. После изведнъж попита: — Ами ти как стигна там горе?

Прозорецът беше на цели осем стъпки високо, а дребосъкът като че ли не се държеше за решетките.

— Не е важно. Искате ли да излезете?

Гуда, който бе почнал да се олюлява под тежестта на Боррик, изпръхтя:

— Това е един от най-тъпите въпроси, които смъртен човек е задавал през последните хиляда години. Разбира се, че искаме!

Исаланецът се ухили още по-широко и каза:

— Тогава се дръпнете ей в оня ъгъл и си покрийте очите.

Боррик скочи от раменете на Гуда. Свряха се в ъгъла и си покриха очите. Последва миг тишина, след което нещо удари силно Боррик, сякаш някаква огромна ръка го лашна в стената, и го оглуши силен гръм. Той отвори очи. В стената зееше дупка. Килията се бе изпълнила с прах и миризма на сяра. Измъкнаха се през дупката и видяха Накор. Беше на кон и държеше юздите на още три.

— Хайде — каза той и подаде юздите на Боррик. — Докато стражите са зашеметени.

— Господарю, ама аз не мога да яздя — изплашено каза Сули.

Гуда вдигна момчето и го постави на седлото на най-близкото животно.

— Като не можеш, гледай да се научиш много бързо. Ако почнеш да падаш, хвани се с две ръце за гривата и дръж здраво!

— По-бързо! — викна Боррик. — Те са опитни ездачи и ще ни настигнат…

— Няма — каза Накор. — Срязах им ремъците на седлата. — Измъкна неясно откъде един крив нож, за да ги увери. — Но все пак ще е по-умно да тръгваме, преди да са се освестили.

Препуснаха — Сули едва успяваше да се задържи на седлото — и след като излязоха от разбудилия се вече Джийлоджи, Боррик се обърна към Накор и попита:

— Какво всъщност направи?

— А, най-обикновена магия — отвърна дребосъкът и се ухили.

Гуда си плю в пазвата и рече:

— Ти магьосник ли си?

Накор се разсмя.

— Разбира се. Ти не знаеш ли, че всички исаланци сме магьосници?

— Така ли успя да се качиш до прозореца — попита Боррик. — Полетял си с някоя магия?

Накор се разсмя още по-силно.

— Не бе, Шантав. Стъпих на гърба на коня!

Пришпориха конете в галоп. Миг след това отчаян вик и силно тупване на земята им подсказа, че Сули е изхвърчал от седлото.

— Това май ще е най-бавното бягство в историята — изпъшка Боррик.

Загрузка...