Принц на кръвта

Глава 1Завръщане

Ханът беше тих.

Стените, потъмнели с годините от саждите от огнището, попиваха светлината на фенерите и я правеха сумрачна. Гаснещият огън в камината хвърляше оскъдна топлина и ако се съдеше по поведението на тези, които седяха пред нея — още по-малко веселие. За разлика от настроението в повечето такива заведения, този хан беше почти мрачен. По тъмните ъгли си шушнеха хора — обсъждаха неща, които непосветени в разговора не биваше да чуят. Одобрителното ръмжене след нашепнатото на ухо предложение или горчивият смях на жена със съмнителна добродетелност бяха единствените звуци, натрапващи се в тишината. Повечето посетители на хана, известен с името „Спящия хамалин“, следяха внимателно играта.

Играта се наричаше покийр, широко известна в Империята на Велики Кеш и напоследък изместваща лин-лан и пашава в предпочитанията на комарджиите по хановете и кръчмите в Западните владения на Кралството. Един от играчите държеше пред себе си ветрилото на своите пет карти, присвил съсредоточено очи. Свободен от служба войник, той дебнеше за най-малкия признак за беда в гостилницата, а бедата се приближаваше стремглаво. Преструваше се, че уж си гледа картите, а всъщност следеше дискретно петимата други мъже, играещи с него на масата.

Първите двама вляво от него бяха грубовати мъжаги. И двамата бяха обгорели от слънцето, а ръцете им бяха груби и мазолести. Изтърканите ленени ризи и памучни панталони висяха свободно по мършавите им, но жилави тела. Нямаха нито ботуши, нито сандали, бяха съвсем босоноги въпреки хладината на нощния въздух — сигурен знак, че са моряци, чакащи да ги наемат на някоя гемия. Обикновено хора като тях бързо похарчваха платата си за пиене и на комар и се налагаше да тръгнат отново по море, но по всичко, което бяха залагали тази нощ, войникът беше сигурен, че играят комбина с мъжа, седящ вдясно от него.

Мъжът седеше търпеливо и изчакваше да види дали войникът ще плати залога му, или ще хвърли картите си, отказвайки се от шанса да си прикупи две или три нови. Войникът беше срещал много пъти хора от неговата пасмина: синче на богат търговец или по-малкият син на дребен благородник, разполагащ с твърде много свободно време и твърде малко ум в главата. Беше се накиприл според последната мода сред младежите на Крондор, с къси тесни бричове, чиито крачоли се издуваха над прасците. Бялата му риза беше избродирана с перли и полускъпоценни камъни, а късият жакет бе скроен по най-новата мода, с безвкусно яркожълтеникав цвят и с бялосребрист брокат по маншетите и яката. Типично конте. И ако се съдеше по вида на сламанката, провиснала от ремъка, заметнат през рамо — опасен човек. Такива саби се носеха или от майстори във фехтовката, или от нещастници, които си търсят бързата смърт — в ръцете на експерт бяха страшно оръжие; в ръцете на неопитен новак си бяха чисто самоубийство.

Мъжът, изглежда, бе изгубил големи суми преди и сега се опитваше да си върне загубите, мамейки с картите. Един или друг от моряците от време на време печелеше по някоя ръка, но войникът беше сигурен, че това е скроено, за да не падат подозрения върху младото конте. Войникът въздъхна, уж затруднен в избора си. Другите двама играчи изчакваха търпеливо хода му.

Двамата бяха близнаци — високи по шест стъпки и половин педя отгоре, и здравеняци на вид. И двамата бяха дошли на масата въоръжени с рапири — отново предпочитание на майстори или на глупаци. Откакто преди двадесет години на трона на Крондор бе дошъл принц Арута, рапирите бяха станали предпочитаното оръжие — носеха се по-скоро заради модата, отколкото като средство за оцеляване. Но тези двамата нямаха вид на глезльовци, перчещи се с оръжията си като с декоративни дрънкулки. Бяха облечени като прости наемници, все едно че току-що са привършили службата си в охраната на някой керван. Туниките и кожените им жакети още пазеха прахта от пътя, а червеникавокафявите им коси бяха сплъстени. И двамата бяха небръснати. Но макар дрехите им да бяха груби и прашни, снаряжението и оръжието им изглеждаше прецизно поддържано; можеше и да не бяха имали време да спрат, за да се изкъпят и изперат, но все бяха намирали по някой час да се погрижат за най-важното. Видът им беше съвсем истински, ако се изключеше едно смътно познато чувство, което караше войника да изпитва леко притеснение: и двамата не говореха с грубата реч, присъща на прости наемници, а по-скоро с изисканото, енергично остроумие, характерно за хора, прекарали живота си в дворцова среда, а не в боеве с крайпътни разбойници. И освен това бяха млади, почти момчета.

Братята се бяха включили в играта с охота, поръчваха си халба след халба студен ейл и загубите им ги забавляваха не по-малко от печалбите, но сега, когато залогът в играта растеше, станаха сериозни и мрачни. Споглеждаха се от време на време и войникът беше сигурен, че си споделят нещо без думи, както често става при близнаци.

Войникът поклати глава.

— Без мен. — Хвърли картите и едната подскочи и се показа за миг, преди да падне на масата. — След час ме чака дежурство; трябва да се връщам в казармата.

Разбираше със сигурност, че белята е неизбежна и че ако се задържи, докато настъпи, нямаше да успее да се прибере навреме. А дежурният сержант не бе от хората, които приемат снизходително подобни извинения.

Очите на контето се извърнаха към първия от двамата братя.

— Плащаш ли?

Когато войникът се приближи до вратата, мерна двамата мъже, застанали тихо в ъгъла. Бяха се загърнали в широки наметала и лицата им бяха леко прикрити под сенките на качулките, въпреки че вътре все пак беше топло. И двамата си даваха вид, че следят спокойно играта, но очите им шареха по всяко кътче в гостилницата. Те също се сториха някак познати на войника, макар че не можеше да определи откъде и с какво точно. И в стойката им имаше нещо особено, сякаш всеки момент бяха готови да скочат и да се задействат, което допълнително убеди войника, че е крайно време да се връща в градската казарма. Той открехна вратата на гостилницата, излезе и я притвори зад себе си.

Мъжът, който стоеше по-близо до вратата, се обърна към другаря си и лицето му се освети смътно от светлината на фенера над него.

— По-добре излез. Скоро ще се почне.

Приятелят му кимна. През двадесетте години дружба се бе научил да не оспорва усета на приятеля си да надушва всяка предстояща неприятност в града, така че бързо излезе след войника.

А на масата наддаването стигна до първия от двамата братя. Той направи физиономия, уж затруднен в избора си. Контето повтори:

— Е, играеш ли, или се отказваш?

— Ами — отвърна младежът, — възниква един малък проблем. — Обърна се към брат си. — Ерланд, готов съм да се закълна в Асталон Добросъдния, че видях синя дама, когато войникът си хвърли картите.

— Че какво? — отвърна близнакът му с крива усмивка. — Защо това да е проблем, Боррик?

— Защото и аз държа синя дама.

Тонът на разговора вземаше опасна посока и зяпачите около масата взеха да се отдръпват. Обсъждането кой какви карти държи не влизаше в правилата.

— Не виждам никакъв проблем — отбеляза Боррик. — В колодата има две сини дами.

А Ерланд каза със зла усмивка:

— Проблемът е, че нашият приятел отсреща — той посочи контето — също има синя дама, която се показва от ръкава му.

Мъжете наоколо се отдръпнаха колкото може по-надалече от игралната маса и гостилницата се взриви. Боррик скочи от стола си, хвана ръба на масата и я рязко я преобърна, принуждавайки контето и двамата му съучастници да се дръпнат. Ерланд вече бе извадил рапирата си и една дълга кама, докато контето измъкваше сламанката.

Единият от двамата моряци оплете крака и залитна. Докато се мъчеше да се изправи, Боррик го ритна в брадичката и той се срина на пода. Контето скочи напред и злобно замахна със сабята към главата на Ерланд. Ерланд ловко парира с камата, нападна с не по-малка злоба разкрилия се противник и той едва успя да отбегне удара.

И двамата моментално разбраха, че си имат работа със сериозен противник. Ханджията вече кръжеше из залата, стиснал с две ръце дебела сопа, с която да озапти всеки, който понечеше да се намеси в крамолата. Когато се приближи до вратата, мъжът в качулката със смайваща бързина пристъпи напред и го стисна за китката. Бързо му прошепна нещо и лицето на гостилничаря се обезкърви. Собственикът кимна енергично и бързо се изниза през изхода.

Боррик без много усилия обезвреди втория моряк, извърна се и видя, че Ерланд се е вплел в близка схватка с контето.

— Ерланд! Да помагам ли?

— Мисля, че не — извика му Ерланд. — Освен това все разправяш, че ми трябва повече практика.

— Вярно — отвърна брат му ухилен. — Но не се оставяй да те убие. Ще трябва после да отмъщавам за теб.

Контето приложи комбинирана атака — високо, ниско и няколко къси удара, и принуди Ерланд да заотстъпва. В нощта отвън се чуха подсвирвания.

— Ерланд — каза Боррик.

— Какво? — подвикна силно притиснатият му близнак, докато отбягваше поредната майсторски изпълнена комбинирана атака.

— Идва стражата. Довършвай го по-бързо.

— Опитвам се — отвърна с пъшкане Ерланд, — но тоя тип, както виждаш, въобще не ми помага.

Докато го казваше, ботушът му се хлъзна по петно разлят ейл и той изгуби равновесие, залитна и съвсем оголи защитата си.

Контето се нахвърли върху брат му и Боррик се задейства. Ерланд се завъртя на пода, но сабята на контето го посече в хълбока и пареща болка прониза ребрата му. Но в същия момент противникът му се откри отляво за контраудар. Седнал на пода, Ерланд замахна нагоре с рапирата си и го улучи в корема. Контето се вкочани, изпъшка и на жълтия му жакет изби червено петно. В същия момент Боррик го удари по тила с дръжката на рапирата си и го приспа.

Откъм улицата вече се чуваше тропот на тичащи мъже.

— Давай бързо да се измъкваме — каза Боррик и подаде ръка на брат си да му помогне да се изправи. — Татко бездруго ще ни се ядоса много, само това сбиване ни липсваше.

Примижал от болка, Ерланд го прекъсна:

— Не беше нужно да го удряш. Мисля, че още малко и щях да го довърша.

— Или той теб. А и ако го бях позволил, нямаше да посмееш да се мернеш пред очите на татко. Освен това изобщо нямаше да го убиеш — липсва ти инстинкт. Щеше да се опиташ да го обезоръжиш или нещо не по-малко благородно… и глупаво. Хайде, давай да се измъкваме по-бързо.

Ерланд стисна ранения си хълбок и двамата забързаха към вратата. Неколцина градски побойници забелязаха кръвта, стичаща се по панталона му и пристъпиха напред да преградят пътя на близнаците. Двамата снишиха върховете на рапирите си срещу бандата.

— Дръж сам за малко! — каза Боррик, хвана един от близките столове и го запокити в широкия прозорец, гледащ към улицата. Дъжд от стъкло и дървени парчетии се изсипа на улицата и преди дрънченето на строшеното стъкло да е секнало, двамата братя изскочиха навън. Ерланд залитна и Боррик трябваше да го хване под мишницата, за да не падне.

Пътят им обаче бе преграден от хора и коне. Двама от по-смелите побойници скочиха през прозореца след близнаците и Боррик цапардоса единия отстрани с дръжката на рапирата, а другият бързо се дръпна назад, видял трите насочени в главата му арбалета. Пред вратата се бе подредил малък отряд от десетина яки градски стражи, известни като „Отряда за борба с безредиците“. Но онова, което накара половин дузината посетители на „Спящия хамалин“ да зяпнат в пълно удивление, бяха тридесетината конници зад Отряда за борба с безредиците. Един от мъжете в гостилницата овладя стъписването си, викна: „Кралската гвардия!“ и през задната врата на кръчмата започна всеобща евакуация, а смаяните лица изчезнаха от прозореца.

Двамата братя изгледаха конниците, въоръжени до зъби и готови да се справят с всяка неприятност. Водеше ги мъж, много добре познат на младите наемници.

— А-а… добър вечер, милорд — рече Боррик.

Командирът на отряда срещу безредиците пристъпи да задържи младежите.

Водачът на Кралската гвардия му махна с ръка да се дръпне.

— Това не ви засяга, стража. Можете да си отведете хората.

Командирът на стражата отвърна с лек поклон и поведе отряда си към бараките им в Бедняшкия квартал.

Ерланд присви леко очи от болка и каза:

— Барон Локлир, какво удоволствие!

Барон Локлир, рицар-маршалът на Крондор, отвърна с мрачна усмивка:

— Не се и съмнявам. — Въпреки ранга си мъжът изглеждаше не повече от година-две по-възрастен от момчетата, макар да беше с близо шестнадесет години по-голям от тях. Имаше къдрава руса коса и големи сини очи, които в момента се бяха присвили и оглеждаха близнаците с явно неодобрение.

— Предполагам това означава, че барон Джеймс… — промълви Боррик.

— Е зад вас — посочи Локлир.

Двамата братя се обърнаха към мъжа в сивото наметало, застанал в рамката на вратата. Той отметна качулката и откри лицето си, все още младежко донякъде, въпреки тридесет и седемте му години, с вече леко прошарена къдрава кестенява коса. Това лице също беше твърде познато на двамата младежи, защото барон Джеймс беше един от учителите им от ранно детство и нещо повече — един от най-близките им приятели. Той изгледа братята със зле прикрито неодобрение и каза:

— Баща ви заповяда да се връщате право в къщи. Имах сведения къде се подвизавате, откакто сте напуснали Висок замък чак докато преминахте градските порти… преди два дни!

Двамата близнаци се постараха да прикрият удоволствието си, че са се отървали от кралския си ескорт, но не можаха.

— Да пренебрегнем за момент факта, че баща ви и майка ви устроиха официален дворцов прием по случай завръщането ви у дома. Да забравим, че стоят и ви чакат от цели три часа! Много важно, че баща ви настоя барон Локлир от два дни да претършува целия град, за да ви намери. — Очите му пронизаха двамата младежи. — Но съм убеден, че ще запомните и най-малките подробности, когато баща ви ви привика утре на съвета и ви каже няколко думи.

Изкараха напред два свободни коня и един войник подаде почтително юздите на всеки от братята. Като видя кръвта на хълбока на Ерланд, лейтенантът на гвардията подкара коня си напред и подхвърли с насмешливо съчувствие:

— Има ли Негово височество нужда от помощ?

Ерланд се справи със стремето и се покачи на седлото без чужда помощ. След което отвърна раздразнено:

— Чак когато се видя с татко, братовчеде Уили, а не мисля, че и тогава ще можеш да ми помогнеш особено.

Лейтенантът кимна разбиращо и прошепна, този път без съчувствие:

— Той наистина каза да се върнете веднага, Ерланд.

Ерланд кимна примирено.

— Искахме само да се отпуснем ден-два преди да…

Уилям не можа да сдържи смеха си от наивното оправдание на младока. Неведнъж беше виждал близнаците да си навличат неприятности и така и не можеше да проумее откъде идва апетитът им към подобни неща.

— Защо не се опитате да побегнете към границата? Мога да се направя, че уж не съм могъл да ви намеря.

Ерланд поклати глава.

— Сигурно след утрешния съвет ще съжалявам, че не съм приел предложението ти.

Уилям отново се изсмя.

— Хайде, пердахът, който ви чака, едва ли ще е по-тежък от всички, които сте изтърпели.

Барон Джеймс, канцлерът на Крондор и пръв помощник на херцога на Крондор, бързо се метна на коня си и нареди:

— Към двореца.

Отрядът обърна и потегли да придружи двамата принцове до палата.

Арута, принц Крондорски, рицар-маршал на Западните владения и наследник на трона на Островното кралство, седеше смълчан и погълнат от държавните дела, разисквани от дворцовия съвет. В младостта си беше слаб и все още не беше натрупал тлъстините, присъщи обикновено на средната възраст, макар смекчаващото въздействие на младостта над мършавата му външност да се бе изгубило. Косата му все още беше черна, въпреки че вече я прошарваха немалко сиви кичури след двадесетте години управление на Крондор и Запада. Рефлексите му съвсем малко се бяха позабавили от годините и все още го смятаха за един от най-добрите фехтовачи в Кралството, въпреки че рядко му се налагаше да прилага умението си с рапирата. Тъмнокестенявите му очи се бяха присвили съсредоточено, в поглед, на който като че ли не убягваше нищо по мнението на повечето, които служеха при принца. Замислен, дори унесен понякога, Арута беше превъзходен пълководец. С право си беше спечелил тази слава през деветте години от Войната на разлома — приключила една година преди раждането на двамата близнаци, — след като бе поел командването на гарнизона в Крудий, семейния му замък, кажи-речи на възрастта на близнаците сега.

Смятаха го за твърд, но справедлив владетел, въздаващ бързо правосъдие, когато величината на престъплението го изискваше, но често податлив на милосърдие, особено когато отстъпваше пред молбите на съпругата си, принцеса Анита. И този съюз повече от всичко друго характеризираше управлението на Западните владения: твърдо, логично и хладнокръвно въздаване на правосъдие, смекчено от милостта. Макар малцина да възхваляваха открито Арута, той се радваше на уважение и почит, а жена му беше любимка на поданиците им.

Анита седеше спокойно на трона си, зареяла зелените си очи в пространството. Кралските й обноски прикриваха тревогата й за двамата й синове от всички, освен от онези, които я познаваха съвсем отблизо. Това, че съпругът й бе наредил да доведат момчетата на сутрешния дворцов съвет, вместо в родителските им покои, още снощи издаваше повече от всичко друго огорчението му. Анита се насили да се вслуша внимателно в словото на представителя на Гилдията на тъкачите; в задълженията й влизаше и това да изслушва грижливо всяка петиция и молба, изречена пред съвета. От другите членове на кралската фамилия обикновено не се изискваше да присъстват на сутрешната аудиенция, но тъй като двамата им синове току-що се бяха завърнали от службата си във Висок замък, този път съветът се бе превърнал в повод за семейно събиране.

Принцеса Елена стоеше отстрани до майка си. Външността й представляваше очевиден компромис между двамата й родители, тъй като бе наследила рижокафеникавата коса и светлата си кожа от майка си, но имаше тъмните интелигентни очи на баща си. Онези, които добре познаваха кралската фамилия, често отбелязваха, че докато Боррик и Ерланд напомнят за своя чичо, краля, то Елена прилича повече на леля си, херцогиня Карлайн Саладорска. А Арута по не един повод беше изтъквал, че по нрав също се е метнала на Карлайн.

Принц Николас, най-малкото дете на Арута и Анита, беше избегнал необходимостта да стои до сестра си и да се крие от бащиния си поглед. Стоеше зад трона на майка си, извън полезрението на Арута, на първото стъпало зад подиума. Вратата към кралските покои беше скрита от очите на присъстващите в залата три стъпала по-надолу и допреди няколко години и четирите деца обичаха да си играят на криеница на първото стъпало и да подслушват с любопитство как татко им води съвета. Ники очакваше с нетърпение пристигането на двамата си батковци.

Анита се озърна внезапно, обзета от онзи характерен майчин усет, че някое от децата й е там, където не трябва. Забеляза застаналия до вратата Николас и му махна да се приближи. Ники изпитваше благоговение към братята си, въпреки че на тях почти не им оставаше време за него и непрекъснато го дразнеха. Но пък все пак той беше най-малкият, с цели дванадесет години по-малък от тях.

Принц Николас се закатери по трите широки стъпала към подиума, пристъпи до трона на майка си и както всеки ден след раждането му, сърцето на Анита се сви от болка. Момчето имаше вроден дефект на стъпалото и нито лекарските грижи, нито жреческите заклинания бяха помогнали, освен да може да проходи. Отказвайки да изложи недъгавото бебе пред любопитните хорски погледи, Арута бе пренебрегнал обичая и не беше показал публично бебето на Представянето, празника в чест на раждането на всеки член на кралската фамилия, традиция, която можеше и да отмре след раждането на Николас.

Когато вратата се открехна и Ерланд надникна от нея, Ники се извърна. Двамата му батковци минаха плахо през прага и най-малкият принц им се ухили, смъкна се тромаво по стъпалата и ги прегърна един по един. Ерланд направи кисела физиономия, а Боррик го потупа небрежно по рамото.

Ники тръгна с двамата близнаци обратно по стъпалата зад двата трона и застанаха зад сестра си. Тя ги погледна през рамо и им се изплези и тримата братя едва сдържаха смеха си. Знаеха, че никой друг на аудиенцията не може да види смешното й кривене. Дълга беше историята на страданията на малката принцеса, причинени от двамата й братя, но и тя не им се даваше току-така. Можеше да ги посрами пред целия двор, без да й мигне окото.

Арута, усетил, че четирите му деца са се разшавали, се обърна към тях и ги възнагради с навъсения си поглед, достатъчно красноречив, за да спре всякакъв смях. Очите му се плъзнаха по лицата на големите му синове и разкриха в пълна мяра гнева му, макар че само най-близките му можеха да го разпознаят. После вниманието му отново се върна към дворцовите дела. Някакъв дребен благородник се издигаше на по-висок пост и макар четирите кралски деца да не смятаха случая за особено интересен и заслужаващ вниманието им, за човека това беше най-важният момент в целия му живот. През годините Арута се беше опитвал да им внуши това отношение на загриженост към хорските страсти, но така и не успяваше.

Дворцовата аудиенция на принца се ръководеше от лорд Гардан, херцога на Крондор. Старият войник беше служил на Арута, както и на баща му преди това, над тридесет години. Тъмната му кожа бе в ярък контраст с брадата му, почти бяла на цвят, но очите му все още бяха будни, като на човек, съхранил остротата на ума си, и винаги беше готов да се усмихне на децата на принца. Човек от простолюдието по рождение, Гардан се беше издигнал благодарение на способностите си и въпреки често изразяваното му желание да се оттегли на заслужена пенсия и да се върне в родния си далечен Крудий, беше останал на служба при Арута най-напред като сержант в гарнизона на Крудий, след това — като капитан на гвардията на принца и най-накрая — като рицар-маршал на Крондор. Когато предишният херцог на Крондор лорд Волней умря внезапно след седемте си години вярна служба на Кралството, Арута бе удостоил Гардан с поста. Въпреки протестите на стария ветеран, че не е подходящ за благородния сан, той се беше оказал не по-малко способен администратор, отколкото даровит войн.

Гардан приключи с изреждането на новите титли и длъжности на грейналия от щастие човечец и Арута се наведе да му връчи дебел свитък, отрупан с лентички и печати. Човекът си взе удостоверението и се върна при тълпата, сподирен от приглушените поздравления на другите участници в съвета.

Гардан кимна на церемониалмайстора Джером и стройният мъж се изправи в цял ръст. Длъжността напълно подхождаше на самоуверения нрав на Джером, някогашния съперник на барон Джеймс в момчешките години. Всички го смятаха за пълен досадник и страстта му към тривиалностите го правеше напълно подходящ за тази служба. Любовта му към поста му се изразяваше преди всичко в изрядните гънки на служебната му пелерина и в острата му брада, която беше в състояние да подкастря с часове. Джером подхвана помпозната си декламация:

— С благоволението на ваше височество, Негово превъзходителство лорд Торен Сие, посланикът на кралския двор на Велики Кеш.

Посланикът, който си шепнеше нещо със съветниците си, пристъпи към подиума и се поклони. Главата му беше избръсната. Под късото му пурпурно палто се показваха широки жълти панталони и под тях — бели чехли. Гърдите му бяха разголени по кешийския обичай и ги красеше голям златен нагръдник. Всяка част от облеклото му беше деликатно и почти незабележимо извезана с дребни скъпоценни камъчета по всеки ръб и плоха и докато пристъпваше напред, се създаваше впечатлението, че е облян от сияещи разноцветни искри. Определено можеше да се каже, че е най-изящната особа в двора.

— Ваше височество — почна той с леко напевния си кешийски акцент. — Нашата господарка Лакейша, Онази, която е Кеш, пита за здравето на Техни височества.

— Предайте нашите най-топли поздрави и благопожелания на императрицата — отвърна Арута — и й предайте, че сме добре.

— С удоволствие — отговори посланикът. — Сега имам задължението да помоля Негово височество за отговор на поканата, изпратена от нашата господарка. Седемдесет и пет годишнината от нейното великолепно рождение е повод за ненадмината радост в империята. Ще бъдем домакини на един юбилей, който ще се празнува цели два месеца. Ще благоволи ли Негово височество да бъде наш скъп гост?

Кралят вече бе изпратил извиненията си, също както всеки владетел на суверенна държава в съседство с Велики Кеш, от Квег до Източните кралства. Макар мирът, възцарил се между империята и нейните съседи, да беше траял необичайно дълго — цели единадесет години след последното по-значително погранично стълкновение, — никой от владетелите не беше толкова глупав, че да прекрачи границите на най-страшната и могъща държава на Мидкемия. Тези откази се смятаха за съвсем уместни и разбираеми. Виж, поканата към принца и принцесата на Крондор беше друга работа.

Западните владения на Островното кралство бяха почти самостоятелна държава, след като цялата отговорност на управлението бе предоставена на принца на Крондор. Само най-висшата политика се диктуваше от кралския двор в Риланон. И най-често тъкмо на Арута се падаше да се оправя с посланиците на Кеш, тъй като повечето потенциални конфликти между Кеш и Кралството засягаха южната граница на Западните владения.

Арута погледна жена си и след това отново се обърна към посланика.

— Много съжаляваме, но тежестта на служебните ни задължения ни пречат да предприемем такова дълго пътуване, ваше превъзходителство.

Изражението на посланика не се промени, но лекото присвиване на очите подсказа, че кешиецът приема отказа почти като оскърбление.

— Това е достойно за съжаление, ваше височество. Моята господарка толкова се надяваше, че вашето присъствие ще се окаже жизненоважен, ако позволите да се изразя така, жест на приятелство и добра воля.

Намекът естествено не убягна на Арута и той кимна.

— И все пак бихме проявили пренебрежение към дълбоките си чувства на приятелство и добра воля спрямо своите съседи на юг, ако не изпратим представител на кралския дом на Островите. — Очите на посланика моментално се приковаха в двамата близнаци. — Принц Боррик, настоящият законен наследник на трона, ще бъде нашият представител на юбилея на императрицата, милорд. — Боррик, изведнъж оказал се център на внимание, неволно се изправи и изпита неочаквана нужда да изпъне гънките на туниката см. — Ще го придружи и неговият брат принц Ерланд.

Боррик и Ерланд се спогледаха изненадани.

— Кеш! — прошепна Ерланд, едва скривайки удивлението си.

Кешийският посланик склони глава пред принца, изразявайки сдържаното си одобрение.

— Подобаващ жест на уважение и приятелство, ваше височество. Моята господарка ще остане доволна.

Погледът на Арута обходи залата и за миг се прикова на един човек в дъното, след това продължи. След като посланикът на Кеш се оттегли, Арута се изправи и каза:

— За днес свършихме много работа; дворът ще се събере отново утре, в десетия час на стражата. — Подаде ръка на съпругата си, тя я пое и стана. Докато придружаваше принцесата по подиума, Арута се спря за миг пред Боррик и му прошепна: — Вие с брат ти: в покоите ми след пет минути. — Четирите деца на принца се поклониха официално на родителите си и тръгнаха след тях в процесията.

Боррик се обърна към Ерланд и долови собственото си любопитство, отразено като в огледало на лицето му. Близнаците изчакаха, докато напуснат залата, след което Ерланд сграбчи Елена и я прегърна в мечешка прегръдка. Боррик я плесна здраво по гърба, въпреки че дебелите гънки на роклята й смекчиха удара му.

— Зверове! — възкликна тя и ги прегърна един по един. — Мразя да го признавам, но се радвам, че най-после се върнахте. Откакто заминахте, тук стана адски скучно.

— Не чак толкова, както чух, сестричке — ухили се Боррик.

Ерланд хвана брат си за врата и зашепна насмешливо:

— Преди малко ми казаха, че двама от принцовите скуайъри се сдърпали преди месец. Причината, изглежда, била, че не можели да се разберат кой от двамата да придружи нашата мила сестричка на празника на Банапис.

Елена изгледа двамата си братя с присвити очи.

— Нямам нищо общо с тази идиотска свада. — След което лицето й просветна. — А освен това прекарах деня със сина на барон Ловъри, Том.

Двамата братя се засмяха.

— И това го чух — каза Боррик. — Славата за теб се е разнесла чак до граничните баронства, мила ни сестричке! А нямаш още и шестнадесет.

Елена надигна широките си поли и се плъзна покрай братята си.

— Какво пък, почти съм на годините на мама, когато за пръв път се е срещнала с татко, а като стана дума за татко, ако не идете най-после в кабинета му, може да ви изпече дробовете за закуска. — Отдалечи се на няколко крачки, завъртя се сред вихър от лъскави коприни и отново им се изплези.

Боррик се засмя, а Ерланд се обърна към застаналия наблизо Ники и каза:

— А, какво е това?

Боррик се престори, че се оглежда над главата на Ники.

— Какво искаш да кажеш? Нищо не виждам.

Личицето на Ники се сбърчи.

— Боррик! — почти проплака момченцето.

Боррик погледна надолу.

— Я, ами че то било… — Обърна се към брат си. — Какво е това?

Ерланд бавно обиколи Ники.

— М-м, не съм сигурен. За таласъм е много малко, а за маймуна — прекалено голямо… освен ако не е примерно някоя голяма маймуна.

— Не е достатъчно широко в раменете, за да е джудже, а е много фино облечено за просяче…

Личицето на Ники помръкна. От очите му закапаха сълзи.

— Ама вие обещахте! — проплака детето. Погледна през сълзи двамата си батковци, застанали ухилени пред него, после срита Боррик в пищяла, обърна се и заситни хлипайки през залата, без накуцващата му походка изобщо да го забави.

Боррик потърка с ръка пищяла си.

— Олеле! Това момче знаело да рита! — Погледна Ерланд. — Какво сме обещали?

Ерланд завъртя очи към тавана и въздъхна.

— Да не го дразним. Пак ще има конско. Той, разбира се, ще изтича да се оплаче на мама, тя ще каже на татко и…

Боррик примижа уплашено.

— И пак ще ни се карат…

После двамата казаха едновременно: „Татко!“ и се втурнаха към личните покои на Арута. Стоящият пред вратата гвардеец им отвори.

Завариха баща си седнал на любимото си старо кресло: предпочиташе го пред дузината нови кресла в голямата зала за съвещания. Вляво от него стояха бароните Джеймс и Локлир.

— Я елате насам вие двамата.

Близнаците пристъпиха и застанаха пред баща си, Ерланд малко непохватно заради раната на хълбока си.

— Нещо не е наред ли? — попита Арута.

Двамата му синове се усмихнаха плахо. Нищо не можеше да убегне на баща им. Боррик каза:

— Той се опита да отбие и да контрира, когато трябваше да парира в „шестица“. И онзи тип му влезе в защитата.

Арута го прекъсна с хладен тон.

— Пак кръчмарски свади. Трябваше да го очаквам, както явно го е очаквал барон Джеймс. — Обърна се към Джеймс. — Убити има ли?

— Не, но пострада синът на един от най-влиятелните корабовладелци.

Арута бавно се надигна от креслото и гневът изби на лицето му. За човек като него, който умееше да сдържа чувствата си, подобна проява беше рядкост и тези, които го познаваха отблизо, знаеха, че тя не предвещава нищо добро. Той пристъпи пред двамата близнаци и за момент изглеждаше, че едва се сдържа да не ги зашлеви. Изгледа ги един по един в очите и заговори бавно, мъчейки се да овладее яда си:

— Какво си въобразявате вие двамата?

— Беше самозащита, татко — каза Ерланд. — Онзи се опита да ме намушка.

— Той мамеше — намеси се Боррик. — Криеше в ръкава си една синя дама.

— Не ме интересува какво е криел в ръкава си! — викна Арута. — Вие не сте обикновени войници, дявол да го вземе! Вие сте мои синове!

Обиколи ги, все едно че оглежда коне за продан или инспектира гвардията си. Двете момчета търпеливо изтърпяха огледа — добре знаеха, че това настроение на баща им не допуска никакви волности.

Накрая той вдигна ръце в примирителен жест и въздъхна:

— Не, това не са мои синове. — Мина покрай момчетата и застана до двамата барони. — Трябва да са на Луам — изсумтя той. Братът на Арута беше известен с буйния си и побойнически нрав на младини. — Не мога да разбера как Анита е родила тези изчадия. — Джеймс кимна съгласен. — Трябва да е някакъв божествен план, който не разбирам.

Обърна се отново към момчетата и каза:

— Ако дядо ви беше жив, щеше да ви свали гащите и лично да ви напердаши с камшика, без да го интересува нито ръстът, нито възрастта ви. Вие отново постъпихте като деца и би трябвало да се отнесат с вас като с деца.

Пристъпи отново към тях и повиши тон.

— Аз ви изпратих заповед да се върнете веднага! Но вие подчинихте ли се? Не! Вместо веднага да се приберете в двореца, ми изчезвате в Бедняшкия квартал. Два дни по-късно барон Джеймс ви намира да се биете в някаква кръчма. — Замълча за малко, след което почти изрева: — Можеха да ви убият!

Боррик се опита да остроумничи.

— Само ако това париране…

— Млък! — изрева Арута, вече съвсем кипнал, сграбчи Боррик за туниката, дръпна го напред и момчето залитна. — Тази история няма да свърши с шеги и усмивчици! Предизвикахте ме за последен път. — И подчерта последното, като запокити Боррик назад и той почти падна върху брат си. Жестът му показа недвусмислено, че е изгубил търпение за хитруванията на сина си, които обикновено пренебрегваше. — Не съм ви извикал да се върнете, защото на двора му липсва странният ви вкус към хаоса. Убеден съм, че още една-две години по границата щяха да ви вразумят малко, но нямам избор. Имате задължения на принцове и имаме нужда от вас сега!

Боррик и Ерланд се спогледаха. Избухванията на Арута им бяха отдавна познати и те бяха изтърпявали гнева му — обикновено съвсем оправдан — и преди, но този път като че ли ставаше нещо сериозно.

— Молим да ни извините, татко — каза Боррик. — Просто не разбрахме, че сме извикани вкъщи заради задължения.

— И тъй като от вас не се очаква да разбирате каквото и да е, се очаква да се подчинявате! — сопна се баща му и явно окончателно изгубил търпение, добави: — Засега приключих с вас. Трябва да се успокоя малко и да се подготвя за срещата си с посланика на Кеш следобед. Барон Джеймс ще продължи тази беседа от мое име. — На вратата спря и се обърна към Джеймс. — Каквото е нужно да се направи, направи го! Но искам тези двама мизерници да са добили представа за сериозността на проблема, когато поговоря с тях следобед. — И излезе, без да изчака отговор.

Джеймс и Локлир пристъпиха от двете страни на младите принцове и Джеймс каза:

— Ваши височества, бъдете така добри да ни последвате.

Боррик и Ерланд погледнаха своите двама вечни наставници и „чичовци“, после се спогледаха мълчаливо. Баща им никога не ги беше налагал с камшик, нито ги беше пляскал, за огромно облекчение на майка им, но това далеч не ги предпазваше от обичайните изстъпления, наричани за по-цивилизовано „тренировки по бой“, когато сгрешаха — нещо, което се случваше твърде често.

Изчакалият ги отвън лейтенант Уилям закрачи спокойно с двамата близнаци и бароните по коридора. После притича напред да отвори вратата към гимнастическия салон на Арута — просторна зала, в която мъжете от кралската фамилия се упражняваха във фехтовка, бой с ками и с голи ръце.

Барон Джеймс поведе процесията по коридора. Пред самата врата към салона Уилям отново пристъпи да я отвори, защото макар да се падаше втори братовчед на близнаците, все пак беше прост войник в средата на благородници. Боррик пръв прекрачи през прага, следван от Ерланд и Джеймс, с Локлир и Уилям зад тях.

Озовал се в салона, Боррик се извърна пъргаво, пристъпи две крачки заднишком, вдигнал свити юмруци пред лицето си, и каза:

— Вече сме доста по-големи, чичо Джими. Едва ли ще можеш да ме фраснеш зад ухото като миналия път.

Ерланд се присви наляво, стиснал малко престорено раната на хълбока си, и чак закуца.

— А и сме по-бързи, чичо Локи. — И без предупреждение замахна с лакът към главата на Локлир. Баронът, с близо двадесетгодишен опит, се отдръпна и Ерланд залитна. После Локлир го сграбчи за ръката, завъртя го в пълен кръг и го избута в средата на салона.

Двете момчета вдигнаха юмруци, но бароните останаха настрана. Джеймс се усмихна коварно, вдигна ръце и каза:

— Е добре, добре. Много сте млади и бързи за нас. — Момчетата веднага усетиха сарказма му. — Но тъй като ние трябва да запазим умовете си ясни през следващите няколко дни, ще се наложи да се откажем от удоволствието да проверим докъде сте стигнали през последните две години. — Махна с палец над рамото си и посочи отсрещния край на залата. — Лично, искам да кажа.

Отсреща стояха двама войници, голи до кръста и по бричове. Бяха скръстили мощните си ръце пред мускулестите си гърди. Барон Джеймс им махна да се приближат. Щом се отделиха от стената, двете момчета се спогледаха.

Двамата мъже се движеха плавно, като добре дресирани и гледани коне, с гъвкава походка, но със стаена и респектираща сила.

— Това не са хора! — прошепна Боррик. Ерланд се ухили — двамата бяха с яки челюсти, напомнящи издаденото напред долно чене у планинските троли.

— Тези бойци са от гарнизона на чичо ви Луам — каза Локлир. — Миналата седмица имаше показни игри на Кралския фестивал по юмручна борба и ги помолихме да останат още няколко дни. — Двамата мъже почнаха да се отдалечават един от друг, заобикаляйки двете момчета от противоположни посоки.

Джими поясни:

— Русокосият е сержант Обрегон от гарнизона на Родец…

— И е шампион сред мъжете с тегло под двеста фунта — намеси се Локлир. — Твоят обучаем ще бъде Ерланд, Обрегон. Хълбокът му е ранен, щади го.

— … а другият — продължи Джими — е сержант Палмър, от Батира.

Боррик изгледа противника си с присвити очи.

— Чакай да се сетя… Той сигурно е шампионът сред мъжете над двеста фунта.

— Точно така — потвърди Джими със зла усмивка.

Полезрението на Боррик моментално се изпълни с връхлитащия към лицето му юмрук. Опита се бързо да се отдръпне от пътя му, но изведнъж установи, че друг е намерил по пътя си слепоочието му. След което се замисли кой ли велик художник е изрисувал фреските по тавана на залата, която баща му бе избрал точно за гимнастически салон. Наистина трябваше да попита някого по въпроса.

Седна бавно на пода, разтърси глава и чу барон Джеймс да обяснява:

— Баща ви поиска да ви набием в главите важността на онова, което ви очаква утре.

— И какво ще да е то? — попита Боррик, оставяйки се на сержант Палмър да го вдигне на крака. Но сержантът не благоволи да пусне дясната му ръка, а вместо това я стисна здраво и собствената му дясна ръка се стовари с все сила в корема на Боррик. Лейтенант Уилям видимо потрепера, щом дъхът на Боррик изригна от дробовете му и очите му се кръстосаха, след като се стовари още веднъж на пода. Ерланд взе да се отдръпва боязливо от другия шампион по юмручен бой, който вече крачеше към него.

— Ако случайно ви е убягнало от вниманието, вашият чичо, кралят, остана баща само на дъщери след кончината на младия принц Рандолф.

Боррик отказа предложената му от сержант Палмър ръка за помощ и заяви:

— Благодаря, ще се оправя и сам. — И успя някак да се вдигне на едно коляно. — Не ми е приятно да си спомням за смъртта на нашия братовчед, но съм в течение. — И още докато понечваше да стане, нанесе коварен удар в корема на сержант Палмър.

Боецът остана непоклатим като скала, само вдиша дълбоко и кимна доволно.

— Това беше добре, ваше височество.

Боррик завъртя очи нагоре.

— Благодаря.

След което нов юмрук изпълни полезрението му и той отново зяпна към майсторски рисувания стенопис на тавана. Защо ли изобщо не го беше забелязвал досега?

Ерланд се опитваше да запази дистанцията между себе си и сержант Обрегон. Изведнъж младежът спря да отстъпва, засили се напред и започна да нанася канонада от удари. Вместо да отстъпи, сержантът вдигна юмруци пред лицето си и го остави да го бие по ръцете и раменете.

— Това, че чичо ни си няма наследник, не ни е убягвало от вниманието, чичо Джими — подхвърли Ерланд, докато юмруците му блъскаха безполезно по мускулестия сержант и ръцете му почнаха да се уморяват. Сержантът изведнъж пристъпи напред и нанесе безмилостен удар в хълбока му. Лицето на Ерланд пребледня и всичко пред очите му се завъртя.

Забелязал реакцията му, сержант Обрегон каза:

— Извинете, ваше височество. Не исках да ви ударя точно в раната.

— Моля, много сте мил — едва отвърна с шепот Ерланд.

Боррик разтърси глава да си прочисти ума, след което бързо се превъртя на задно кълбо и скочи на крака, готов за бой.

— Така. Значи сигурно има някакъв смисъл в това повтаряне, че фамилията ни си няма кралски принц?

— Има, естествено — съгласи се Джеймс. — След като няма мъжки претендент, то принцът на Крондор все още е наследник.

Ерланд отвърна малко приглушено:

— Принцът на Крондор винаги е бил кралски наследник.

— А принц на Крондор е вашият баща — вметна Локлир.

Боррик направи лъжлив замах с лявата ръка, удари с десния си юмрук сержант Палмър в челюстта и той се олюля. Още един удар в тялото и боксьорът започна да отстъпва. Боррик доби самоувереност, пристъпи напред да нанесе довършващия си удар и изведнъж светът пак се обърна с главата надолу.

Гледката пред очите на Боррик придоби жълтеникав оттенък, после, кой знае защо, дълго се задържа в червения спектър и той увисна в пространството, а подът реши да се надигне и да го халоса по тила. След това в края на полезрението му взе да става много черно и той видя кръг от лица, които надничаха от отвора на някакъв дълбок кладенец надолу към него. Лицата му се сториха приятелски и той си помисли, че може би ги познава отнякъде, но не изпита особена нужда да се тревожи от това, защото си му беше много добре, докато потъваше в тъмната прохлада на кладенеца. Взря се през тези лица и някак разсеяно се зачуди дали някой от тях знае все пак името на великолепния художник, изрисувал фреските по тавана.

Очите му се подбелиха и Уилям плисна в лицето му ведро с вода. Малко по-големият близнак се свести и почна да храчи да плюе вода.

Барон Джеймс помогна на принца да се изправи и попита:

— Още ли следиш мисълта ми?

Боррик разтърси глава и очите му се фокусираха.

— Мисля, че да — успя да промълви, след като си пое дъх.

— Много добре. Защото след като твоят баща все още е наследник на трона, тъп кралски инфанте — и той плесна Боррик по тила, за да подчертае това, което следваше — то ти все още си предполагаемият Наследник.

Боррик се втренчи в лицето на Джеймс. Същността на посланието му, кой знае защо, все още му се губеше.

— Е, и какво?

— Това, че, бебе такова, тъй като е малко вероятно нашият добър крал, вашият чичо, да стане тепърва баща на този етап от живота си, предвид възрастта на кралицата, ако Арута го надживее, той ще стане крал. — Помогна на Боррик да стане и добави: — И ако такава е волята на Богинята на съдбата — Джими зашлеви закачливо Боррик по бузата, — то ти почти със сигурност ще надживееш своя баща, което означава, че след време кралят ще бъдеш ти.

— Боговете дано да ни опазят — вметна Локлир.

Боррик се озърна. Двамата шампиони по бокс се бяха отдръпнали и преструвките, че става дума за урок по юмручен бой, бяха свършили.

— Аз крал?!

— Да, ти, твърдоглав тъпако — каза Локлир. — И ако ни е дадено все още да сме живи, ще трябва да коленичим пред теб и да се правим, че сме сигурни, че знаеш какво да правиш.

— Поради което — продължи Джеймс, — баща ви реши, че е време да престанеш да се държиш като глезеното дете на богат търговец на добитък и да започнеш да действаш като бъдещ крал на Островите.

Ерланд пристъпи и застана до брат си, леко приведен на една страна.

— Тогава защо просто не… — пристъпи малко накриво и присви очи от болката в ранения си хълбок. — Защо просто не ни казахте какво става?

— Аз убедих баща ви, че урокът ви трябва да е… подчертан — каза Джеймс и огледа двамата принцове. — Вие сте образовани, обучавани сте от най-добрите учители, които баща ви можеше да наеме. Говорите… колко?… Шест, седем езика? Можете да смятате като строители на обсадни машини. Можете да беседвате за древни учения и доктрини. Притежавате умения в музиката и изкуството и познавате дворцовата етикеция. Във фехтовката сте майстори и… — хвърли поглед към двамата боксьори — не сте съвсем зле в юмручния бой. Но през всичките деветнадесет години, откакто сте се родили, не сте показали нито веднъж, дори с едно нещо, че сте нещо повече от две самодоволни, глезени дечица. А не принцове на Владенията! — Тонът му се повиши и стана гневен. — И когато приключим най-сетне с вас, ще се държиш като принц, а не като глезено дете.

Боррик изглеждаше смазан.

— Глезено дете?

Ерланд се ухили, забелязал притеснението на брат си.

— Е, значи това било работата, нали? Боррик ще си вземе бележка, ще си оправи поведението и вие с татко ще сте доволни и…

Злата усмивка на Джеймс се насочи към него.

— Както и ти, драги! Защото ако този тъп каприз на природата вземе, че се остави някой ревнив съпруг на кешийска дворцова дама да му пререже гърлото, ти си този, който някой ден ще носи короната на Кондуин в Риланон. А и да не стане така, все пак ти ще си кралският наследник, докато брат ти не се сдобие със син. Но дори и тогава най-вероятно ще свършиш някъде като херцог. — Гласът му малко се успокои и той добави: — Поради което трябва да започнете да се учите за бъдещата си служба.

— Разбирам — каза Боррик. — Още от утре. Хайде да отдъхнем малко…

— Не бързай толкова — каза Джими. — Урокът ви още не е свършил.

— Ама, чичо Джими — почна Ерланд.

— Разбрахме ви вече — каза Боррик ядосано.

— Не мисля — отвърна баронът. — Все още сте тъпи. — Обърна се към двамата сержанти и каза: — Продължете, ако обичате.

Барон Джеймс даде знак на Локлир да го придружи и двамата оставиха принцовете да се подготвят за боя, който ги чакаше. На излизане Джеймс каза на лейтенант Уилям:

— Като приключат с тях, отнесете ги в стаите им. Оставете ги да си починат добре и им осигурете храна, след което се погрижете да са готови да се явят при Негово височество следобед.

Уилям отдаде чест и се приготви да гледа „тренировката“. Поклати глава. Гледката нямаше да е от най-приятните.