Принц на кръвта

Глава 6Дилема

— Боррик! — Ерланд надвика все още виещия вятър.

Възбудената кобила подскачаше и цвилеше, уплашена от писъците на вятъра, въпреки че беше добре обучена, но Ерланд я държеше здраво.

— Боррик!

— Трудно е да се съсредоточа при този вятър, но има някакви мисли, които идват от… там — каза Гамина, покри лицето си с лакът и се обърна на запад.

— Боррик ли е? — попита Локлир, който стоеше до Джеймс и жена му.

— Не. Съжалявам — каза тя. — Не познавам тези хора, но никой от умовете, които успях да докосна, не е неговият. Когато се опитам да се съсредоточа върху онова, което си спомням като негови мисли по време на битката…

— Не става нищо — довърши Джеймс.

— Ако е много далече, не бих могла да го усетя. Възможностите ми са ограничени от силата и подготовката на ума на другия. С баща си мога да говоря от сто мили, а той може да ми говори от невероятни далечини. Но онези, които ни нападнаха, са само на неколкостотин стъпки оттук; хващам образи и откъслечни думи, свързани с битката. — И тя добави с тъга: — Но от Боррик не мога да доловя нищо.

— Моля се само боговете да го опазят жив — промълви Джеймс.

Още цял час продължи да вие вятърът, а Ерланд обикаляше и обикаляше във все по-широки кръгове и напразно викаше брат си. После, също толкова внезапно, колкото бе задухал, вятърът спря и в последвалата тишина дрезгавите му викове се понесоха над пустинята:

— Боррик! Боррик!

Локлир даде знак на командира на отряда да докладва и офицерът каза:

— Трима загинали или липсващи, милорд. Други двама са тежко ранени. Останалите са в добра форма и готови.

Джеймс обмисли набързо възможностите и каза:

— Вие оставате тук с Ерланд и претърсвате района, но без да се отдалечавате много. Аз ще взема двама души и ще отида до хана „Дванадесетте стола“ да видя дали онзи кешийски патрул може да ни помогне да намерим Боррик. — Огледа се и добави: — Представа нямам откъде да започнем търсенето.

През следващите няколко часа на Локлир му се наложи да впрегне цялата си способност за убеждение, примесено с не съвсем безобидни заплахи, за да сдържи Ерланд да не се отдалечава в пустинята. Младият принц неудържимо напираше да търси брат си, да не би да лежи някъде в несвяст, само на няколко крачки, в някое дере или долчинка, и да има нужда от помощ. Локлир прати хората си да претърсят района, като остави двама души да пазят импровизирания бивак, в който Гамина се грижеше за ранените.

Най-сетне Джеймс се върна с кешийския патрул. Сержант Рас-ал-Фави бе явно недоволен, че са му прекъснали почивката и че началниците му може да преценят, че е виновен за допуснатата в неговия район разбойническа атака. Искаше му се да разкара тези проклети поданици на Кралството, но възможността от международен инцидент между империята и най-големия й съсед бе достатъчна причина да потисне раздразнението си и да помогне в издирването на изгубения принц.

Опитните му следотърсачи бързо откриха долчинката, в която се бяха крили бандитите, и цялата група се събра там. Единият кешиец донесе някакъв ботуш, чиято пурпурно-жълта окраска не можеше да се сбърка с нищо, посочи камарата камъни и рече:

— Само това намерих. Никой не може да оцелее под толкова камъни.

Ерланд мълчеше потресен, а Джеймс попита:

— Можем ли да го изровим?

Кешийският съгледвач поклати глава.

— Няма смисъл, милорд. Който е отдолу, е мъртъв и погребан.

— Искам да бъде изровен — рече Ерланд.

— Разбирам — каза Джеймс. — Но…

Ерланд го прекъсна.

— Не, не разбираш. Онзи отдолу може да не е Боррик.

— Знам какво изпитваш… — почна и Локлир.

— Не — каза Ерланд. — Не знаеш. — И се обърна към Джеймс. — Не знаем дали Боррик е долу. Може да е изгубил ботуша си по време на боя. Може да е пленник. Ние просто не знаем дали онзи долу под камъните е той.

— Гамина, има ли някаква следа от Боррик? — попита Джеймс.

Гамина само поклати глава.

— Мислите, които засякох по-рано, идваха оттук. Но в тях не долових нищо познато.

— Това не доказва нищо — непреклонно каза Ерланд и пак се обърна към Джеймс. — Знаеш колко силна е близостта между двама ни. Ако той беше загинал, аз… щях да почувствам нещо. — Огледа каменистия пейзаж и добави: — Той е някъде наоколо. И аз ще го намеря.

— И какво смятате да направите, милорд? — попита кешийският сержант. — Да тръгнете сам из тази пуста земя без вода и храна? Може да не прилича на такава, но си е точно толкова пустиня, колкото и Джал-Пур. Отвъд ей онази верига хълмове нагазвате в пясъците и ако не знаете накъде точно е Оазисът на скършените палми, няма да можете да преживеете достатъчно дълго, за да стигнете Оазиса на гладните кози. Наоколо има тридесетина места, където може да се намери вода и в няколко от тях — и плодни дървета, но можете да минете само на няколко крачки покрай повечето, без изобщо да ги забележите. Вие просто ще умрете, милорд.

Сержант Рас-ал-Фави извърна коня си натам, откъдето бяха дошли, и каза:

— Господа, скърбя за вашата загуба, но дългът ме зове да продължа и да издиря онези, които нарушават мира на империята. Когато приключа с този патрул, ще изготвя рапорт за инцидента. Ако пожелаете, мога да ви оставя съгледвач и да продължите търсенето. Когато решите, че нищо повече не може да се направи, той ще се върне при мен. — Посочи на юг и добави: — Пътят продължава покрай склоновете на Звездните стълбове към град Нар-Аяб. По този маршрут поддържаме много станции и патрули. Между тези станции и вътрешността на империята се движат много куриери. Пратете вест за пристигането си и управителят на Нар-Аяб ще ви посрещне. Оттам ще прати конен ескорт да ви защити, докато стигнете столицата. — Пропусна да уточни, че ако това беше станало в самото начало, бандитите изобщо нямаше да могат да ги изненадат. — А когато му дойде времето, императрицата, благословена да е дано, ще заповяда да извадят вашия принц и да го върнат в родината му за прилично погребение. Дотогава мога само да ви пожелая боговете да ви закрилят по пътя.

Махна им с ръка, смуши коня си и поведе дружината си. Джеймс се обърна към останалия до купчината камъни съгледвач и попита:

— Ти какво ще кажеш?

Кешиецът огледа още веднъж следите.

— Били са много. Имало е убийство, ето там. — Той посочи едно тъмно петно на вече изсъхналата земя.

— Убийство? — каза Локлир. — Откъде си сигурен?

— Кръв, милорд — отвърна съгледвачът. — Което не би трябвало да е необичайно след тази битка, но това тук е било голяма локва, без следи от ранен, който да се е приближавал до петното. Сигурно са прерязали нечие гърло. — Посочи двете дири, издраскани в прахта, водещи от петното кръв до купчината камъни. — Това са бразди от пети, някой е бил влачен дотам преди да нахвърлят камъните. Тръгнали са на юг, към Оазиса на скършените палми.

— По какво разбра? — попита Локлир.

Войникът се усмихна.

— Това е единственото място, където могат да отидат, милорд, защото се движат през пустинята, а без товарни коне не могат да носят достатъчно вода, която да им стигне до Дърбин.

— Дърбин! — изсумтя Ерланд. — Това гнездо на плъхове! Защо ще рискуват през пустинята, за да отидат там?

— Защото — отвърна Джеймс — това е най-безопасната бърлога за всеки главорез и пират от всяка държава, граничеща с Горчиво море.

— И най-добрият пазар за роби в империята — каза следотърсачът. — Във вътрешността на империята роби има в изобилие, но тук се намират трудно. Само Кеш и Квег имат пазари за роби. В Свободните градове и Кралството тази практика е спряна.

— Не разбирам — каза Ерланд.

— Ако двама гвардейци… — почна Джеймс и бързо се поправи: — Ако Боррик и някой гвардеец са останали живи, ще донесат достатъчно печалба на пазара за роби в Дърбин, за да се изплатят разходите за това нападение. Ако ги отведат навътре в империята, парите ще са по-малко от една трета от това, което биха взели в Дърбин, и тогава водачът им ще трябва да се оправя с хората си, а това може да е опасно.

— Тогава защо Боррик просто не им каже кой е? — попита Ерланд. — Той определено е много по-ценен при откуп, отколкото би им донесъл като роб.

Джеймс огледа замислено пустата околност и отвърна:

— Ако е жив, щях да очаквам известие от разбойниците, нещо, което да ни подскаже, че е добре и че не бива да ги преследваме, и че скоро ще съобщят искането си за откуп. На тяхно място щях да постъпя точно така… Щях да се погрижа да не ме гонят въоръжени войници.

— Тези разбойници може и да не са толкова умни като вас, милорд — намеси се кешиецът. — Вашият принц, дано да е жив, може да е решил, че е опасно да им каже кой е. Могат да му прережат гърлото, за да избегнат неприятности, и да побягнат в пустинята. Може да е в безсъзнание, но да не е чак толкова тежко ранен, че да го изоставят. Възможно е да има и други отговори, милорд.

— Тогава трябва да бързаме — каза Ерланд.

— Трябва да продължим предпазливо, за да избегнем засади, милорд — каза кешиецът. — Търговците на роби се събират в оазисите или в някое от пресъхналите речни корита и правят кервани. Много банди с много разбойници докарват плячката си, за да бъде откарана в Дърбин — много повече бойци, отколкото можем да надвием, дори сержантът да беше останал — много повече, отколкото двата ни отряда могат да надвият заедно. Поне по стотина въоръжени мъже.

— Ще го намерим — възкликна Ерланд. — Не може да е умрял! — Но в думите му звучеше отчаяние.

— Ако яздим бързо, милорд, по залез ще стигнем Оазиса на скършените палми — каза кешиецът.

Джеймс нареди на двама от войниците да откарат двамата ранени до хана, където да се възстановят и да се върнат в Кралството, пресметна набързо и видя, че вече разполага само с дузина здрави войници. Глупаво положение, но нямаше как и той поведе малката група към пустинята.

Съгледвачът се върна по залез, дръпна юздите и каза:

— В коритото на Вади ал Шафра се събира керван… Стотина бойци, ако не и повече.

Джеймс изруга, а Ерланд попита:

— Някакви следи от брат ми?

— Не можах да се приближа достатъчно, за да мога да кажа, принце.

— Има ли начин да се доближим до стана им? — попита Локлир.

— Една тясна долчинка минава успоредно на коритото, а в другия край става дере, съвсем близо до стана, милорд. Четирима-петима души могат да се приближат незабелязано. Но е опасно. В отсрещния край става достатъчно плитко, за да може човек да се изправи и да огледа лагера, но също е толкова близко, че лесно може да ни видят.

Ерланд понечи да отвори уста, но Джеймс го спря.

— Не. Ти ще дрънчиш като цял оръжеен фургон с тази ризница. Ще чакаш тук.

— Аз би трябвало да отида, обич моя — намеси се Гамина. — Мога да разбера дали Боррик е в кервана, ако се доближа достатъчно.

— Колко значи „достатъчно“? — попита Джеймс и присви очи.

— Един хвърлей камък — отвърна Гамина.

Джеймс погледна кешиеца и попита:

— Можем ли да се приближим толкова?

— Можем да се приближим толкова, че да им видим и пъпките по лицата, милорд — каза кешиецът.

— Добре — каза Гамина, вдигна подгъва на роклята си високо над коленете и го затъкна в широкия си колан като жените рибарки, когато газят из плитчините.

Джеймс се примири с малко непристойната гледка на двата й стройни крака, оголени над бедрата и се помъчи да измисли някакъв повод да й забрани да тръгне с него, но не можа. „Голям проблем е, когато имаш логичен ум и признаваш на жените правото да не отстъпват в дарбите си на мъжете — каза си той, докато слизаше от коня. — Не можеш да изтъкнеш разумна причина да ги опазиш читави.“

Локлир даде знак на двама от бойците да придружат Джеймс, Гамина и кешиеца и петимата тръгнаха пешком по пътеката. Слънцето вече потъваше зад хоризонта, небето посивяваше, а пустинята се обагряше в пурпурни и розови цветове.

Чуха шума на хората от кервана и Джеймс се огледа да се увери, че всички са около него. Гамина леко докосна ръката му и той чу мислите й. „Усещам много умове, обич моя.“

„Боррик?“ — попита я той.

„Нищо — призна тя. — Но трябва да се приближа още, за да съм сигурна.“

Джеймс стисна ръката на кешиеца и прошепна:

— Можем ли да се приближим още малко?

— Можем — отвърна му също шепнешком боецът. — Но внимавайте, милорд, защото сигурно има стражи.

Джеймс кимна и кешиецът ги поведе напред.

Джеймс си спомняше много случаи, в които секундите сякаш траеха цяла вечност, но никой не му се бе струвал толкова дълъг, колкото това преминаване на късото разстояние до края на дерето. Чуваше как си говорят бойците горе.

Надигна се предпазливо и надникна. На фона на лагерните огньове се очертаваха два изправени силуета. Около тях се бяха свили тридесетина окаяни пленници, но Джеймс не можа да зърне сред тях Боррик. Не всички лица можеха да се видят ясно, но Джеймс беше сигурен, че лесно щеше да отличи рижата му коса сред морето от черни глави.

До двамата стражи се приближи някакъв мъж в пурпурен халат и за миг гърдите на Джеймс се свиха. Но не беше Боррик. Навлеклият халата беше отметнал качулката си и тъмното брадато лице, което се смръщи на стражите, бе съвсем непознато. Мъжът — носеше сабя на бедрото си — заповяда на часовите да спрат да дрънкат и да се пораздвижат.

После се приближи още един — едър мъжага в кожен елек, с кастовия белег на дърбинските роботърговци на ръката. Този белег Джеймс не беше виждал от момче, но като всички членове на Шегаджиите, крондорската Гилдия на крадците, го знаеше по описание. С хора като дърбинските търговци на роби човек не биваше да си прави шеги.

Джеймс рисковано се надигна да огледа още веднъж стана, след което се сниши до жена си. Очите й бяха притворени, лицето — съсредоточено: търсеше следа от мислите на Боррик сред пленниците в лагера. Накрая отвори очи и умственият й глас стигна до Джеймс. „В стана няма мисъл, която мога да разпозная като принадлежаща на Боррик.“

„Сигурна ли си?“

„Ако беше в стана, след като сме толкова близо, щях да го усетя. Дори да спеше, щях да усетя присъствието му.“ Гамина въздъхна мълчаливо и той долови ехото на мъката в ума й. „Никакво обяснение не може да има, освен да е погребан под онази купчина камъни, където намерихме ботуша. Мъртъв е.“

Джеймс се вцепени за миг, после даде знак на съгледвача, че трябва да се връщат. Издирването бе приключило.

— Не! — Лицето на Ерланд се изопна. Момчето отказваше да приеме присъдата на Гамина. — Не можете да сте сигурни.

Джеймс описа наблюденията си за трети път, откакто се бяха върнали при групата.

— Видяхме друг разбойник, който беше навлякъл онзи глупав халат, така че можем да заключим, че е възможно по същия начин да са му взели и ботушите, с това съм съгласен. Но в стана нямаше никаква следа от него. — Обърна се към кешийския съгледвач. — Има ли някаква вероятност бандитите, които ни нападнаха, да не са част от този робски керван?

Кешиецът сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.

— Вероятно не, милорд. Ако са отвели хората ви, не е възможно нападението върху вас да е било чиста случайност. Всички ваши хора, които са останали живи, със сигурност трябва да са в онзи лагер.

— Ерланд, ако Боррик беше жив, Гамина щеше да може да поговори с него.

— Откъде все пак сте сигурни?

Гамина изрече наум, но така, че да могат да я чуят всички в бивака: „Умея да владея дарбата си, Ерланд. Мога да избирам с колко души да говоря и докосна ли веднъж нечий ум, мога да разпознавам неговите мисли. Мислите на Боррик ги нямаше в лагера.“

— Може да е бил в безсъзнание.

Гамина тъжно поклати глава.

— Пак щях да усетя присъствието му. Там той… там просто го нямаше. По-добре не мога да го обясня.

— Милорд, мога да остана с вас тази нощ, но утре трябва да се върна в частта си — каза съгледвачът. — Сержантът трябва да научи за тези дърбинци. Губернаторът на Дърбин си е чист разбойник и рано или късно новината за това поредно вероломство ще стигне до Двора на светлината. Когато императрицата, благословена да е, реши накрая да предприеме мерки, ще последва жестоко възмездие. Зная, че това няма да облекчи бремето ви, но да бъде похитена особа от кралска фамилия на път за нейния юбилей е нещо много по-сериозно от престъпление. Императрицата, благословено да е името й, без съмнение ще го приеме като акт на лично оскърбление и ще предприеме действия да отмъсти.

Това ни най-малко не уталожи яростта на Ерланд и той възкликна:

— И какво? Ще накаже губернатора на Дърбин? Всичко ще свърши с едно формално извинително писмо.

— По-вероятно ще заповяда градът да бъде изгорен до основи с цялото му население, ваше височество. Или ако реши да прояви милост, сигурно ще изпрати само губернатора на Дърбин със семейството му и слугите, разбира се, при вашия крал за наказание, като пощади града. Всичко ще зависи от настроението й.

Ерланд беше толкова съсипан от потреса от явната смърт на Боррик, срещу която не бяха му останали никакви аргументи, че безразличието, с което съгледвачът описа огромната власт в ръцете на някаква си жена, не му направи впечатление. Успя само да кимне тъпо.

Джеймс, притеснен от ужасните дипломатически усложнения, които можеше да предизвика гибелта на Боррик, побърза да промени насоката на разговора и каза на кешиеца:

— Ще ви помолим да отнесете писма, които да се препратят до принца на Крондор, за да се опитаме да смекчим евентуалните затруднения между нашите две държави.

Съгледвачът кимна.

— Като човек, служещ на границата, ще го направя с удоволствие, милорд.

Джеймс кимна на Локлир да си поговорят насаме и се дръпнаха на няколко крачки настрани.

— Голяма каша се забърка — каза Локлир.

— Е, имали сме трудности и в миналото. Нали за това сме се учили — да взимаме решения.

— Предлагам да обмислим дали да не се върнем в Крондор — рече Локлир.

— Ако го направим и Арута нареди Ерланд все пак да присъства на юбилея, рискуваме да оскърбим императрицата, като пристигнем късно.

— Празникът ще продължи повече от два месеца — изтъкна Локлир. — Ще стигнем преди да е свършил.

— Все пак мисля, че ще е по-добре да пристигнем в началото. — Джеймс се озърна в тъмната нощ. — Нещо става. Не мога да се отърва от това чувство. — Опря пръст в гърдите на Локлир. — Слушай, прекалено голямо е това съвпадение, че точно нас ни нападнаха.

— Може би — съгласи се Локлир. — Но ако сме били преднамерена цел на нападението, то тогава тези, които стоят зад него, са същите, които се опитаха да убият Боррик в Крондор.

— Които и да са те. — Джеймс помълча и после каза: — Изглежда ми съвсем нелогично. Защо им е притрябвало непременно да убиват момчето?

— За да предизвикат война между Кралството и империята.

— Не, това е очевидно. Искам да кажа, защо някой ще иска война?

Локлир сви рамене.

— А защо изобщо съществуват хора, които предизвикват войни? Трябва да открием кой в империята ще се облагодетелства най-много от дестабилизирането на северните граници и това ще е нашият най-вероятен подстрекател. А това няма да можем да го направим в Крондор.

Джеймс се обърна, видя, че Ерланд стои сам, зареял тъжен поглед в нощта, и отиде при него. Заговори му спокойно.

— Трябва да превъзмогнеш това, Ерланд. Трябва бързо да надмогнеш скръбта си и да приемеш промяната на обстоятелствата, която ти наложи съдбата.

Ерланд примигна объркано.

— Какво искаш да кажеш?

Джеймс сложи ръка на рамото на младежа, стисна го здраво и каза:

— Сега ти си наследникът. Ти ще бъдеш следващият ни крал. И ще носиш на плещите си съдбата на нашето кралство. Тръгваме за Кеш.