Принц на кръвта

Глава 14Сделка

Боррик потърка челюстта си и изръмжа:

— Няма ли хората най-после да престанат да ми налагат мненията си с бой?

— Това беше, защото ме накара аз да плащам — поясни Гуда. — Не мога да тръгна да търся Сабер, след като половината имперска армия е по петите ми. А дори и да го намеря, съмнявам се, че ще ми плати. И за това си виновен ти, Шантав.

Боррик не можеше да не се съгласи, въпреки че както бе седнал на гнилата слама в някакъв изоставен яхър насред съвсем чужда държава, чието население като че ли целокупно си беше наумило на всяка цена да го убие, имаше чувството, че заслужава поне малко съчувствие.

— Виж какво, Гуда, обещавам ти, че ще те възмездя.

— О, нима? И как смяташ да го направиш, би ли ми обяснил? Да не би да се каниш да пратиш учтиво писмо до щаба на Абер Букар, командващия армиите, и да му кажеш: „Моля ви, уважаеми, престанете да се сърдите на моя приятел и го оставете на мира. Той не знаеше, че трябва да бъда убит веднага след залавянето ми.“ Страхотно!

Боррик се изправи и пак опипа челюстта си, за да се увери, че още е цяла, и огледа конюшнята. Селската къща до нея беше опожарена, било от разбойници или от стражи по някакви си техни имперски причини, но тя им бе предложила приют. Като при всяка добра конница, в дисагите на откраднатите от войниците имаше достатъчно овес и Боррик отиде да нахрани коня си. Сули седеше окаян в ъгъла, а Накор вече бе разседлал коня си, разтриваше го с най-чистата стиска слама, която бе успял да намери, и си тананикаше безгрижно. Широката усмивка не слизаше от физиономията му нито за миг.

— Шантав, двамата с тебе слагаме точка — заяви Гуда. — Аз лично смятам да се върна някак във Фарафра и оттам да взема кораб за Малък Кеш. Работите там не са чак толкоз имперски, нали ме разбираш. Може и да преживея някак.

— Гуда, почакай — рече Боррик.

— Какво?

Боррик му кимна да се отдалечат малко от другите двама и тихо каза:

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, но имам нужда от тебе.

— Имаш нужда от мен ли, Шантав? И за какво съм ти притрябвал? За да не пукнеш сам? Много благодаря, но предпочитам да издъхна в ръцете на някое курве, и по възможност не много скоро.

— Не, исках да кажа, че не мога да стигна до Кеш без теб.

Гуда извърна очи към небето:

— Защо все на мен!

— Виж момчето — каза Боррик. — Изплашено е и толкова е уморено, че не може да мисли. Може да познава всички задни улички на Дърбин, но не знае нищо друго. А исаланецът… не бих казал, че мога да разчитам на него. Той си е луд.

Гуда погледна двамата им спътници и не му остана нищо, освен да се съгласи. Но все пак попита:

— И защо трябва да ми пука?

Боррик се замисли, но не можа да му хрумне разумно обяснение. Обстоятелствата ги бяха събрали, но истинско приятелство не съществуваше. Старият наемник изглеждаше съвсем приемлив спътник, но Боррик не можеше да го нарече приятел.

— Виж, аз наистина ще ти се отплатя.

— Как?

— Заведи ме в Кеш, помогни ми да се видя с хората, до които трябва да се добера, за да оправим тази бъркотия, и ще ти платя повече злато, отколкото ще видиш през целия си живот като пазач на кервани.

Гуда присви очи.

— Не го казваш просто ей така, нали?

— Давам ти думата си.

— И откъде ще вземеш толкова много злато?

Боррик помисли дали да не му разкаже цялата история, но все още не можеше да се довери чак толкова на Гуда. Едно беше да те смятат за безименен човек, обвинен в престъпление, което не си извършил. Съвсем друго — да разберат, че си принц, когото искат да убият. Макар Боррик да знаеше, че всеки, който се е досетил за самоличността му, е все едно мъртъв, ако стражите го хванат с него, Гуда можеше да се изкуши от мисълта за възнаграждение и да рискува. Предишният опит на Боррик с наемници не говореше много в полза на лоялността.

Накрая Боррик каза:

— Обвиниха ме в убийството на жената на губернатора на Дърбин по политически причини. — Гуда дори не примигна и Боррик усети, че е хванал вярната пътека: политическите убийства в Кеш, изглежда, не бяха нещо нечувано. — В Кеш има хора, които могат да ме очистят от това обвинение и нещо повече — те разполагат с ресурси. Сериозни ресурси. И могат да ти предложат… — пресметна набързо една достатъчно впечатляваща сума според стандартите на Кралството в кешийски пари — … две хиляди златни екю.

За миг Гуда се ококори, но после поклати глава.

— Не звучи лошо, Шантав, но…

— Е добре, нека да са три хиляди — каза Боррик.

За да го види дали не блъфира, мъжът отсече:

— Пет!

— Готово! — отвърна принцът. Плю в ръката си и я подаде.

Гуда погледна протегнатата му по обичая на търговците ръка и разбра, че трябва или да я стисне, или да му излезе име на клетвопрестъпник. Плю неохотно в дланта си и двамата си стиснаха десниците.

— Ей, Шантав! Ако се окаже лъжа, заклевам се, че ще те изкормя! Ако ще трябва да умра от глупост, поне ще имам удоволствието да те видя мъртъв миг преди сам да срещна Богинята на смъртта!

— Ако успеем, ще умреш като богаташ, Гуда Буле! — отвърна Боррик.

Гуда седна на влажната слама, а Боррик отиде до Сули.

— Как си?

— Това седло реже като сабя — отвърна хлапакът. — Разцепен съм на две.

Боррик се засмя.

— Винаги е трудно отначало. Ще те пообучим малко преди да тръгнем довечера.

— Не че това ще му помогне много, Шантав — намеси се Гуда. — Тези седла ще ги хвърлим. Момчето ще трябва да язди на гол гръб.

Накор закима енергично.

— Да, вярно е. Щом ще ги продаваме тези коне, не бива да допускаме някой да разбере, че са имперска собственост.

— Ще ни е по-лесно да влезем в града по реката, нагоре по Сарне с някой кораб — каза Гуда. — Така ще бъдем само четирима непознати сред тълпата. Но ще трябва да платим. Така че ще ни трябват средства.

Боррик пресметна оскъдната сума, която му беше останала, след като бе купил дрехи и оръжие във Фарафра, и разбра, че Гуда е прав. Нямаха достатъчно средства да си купят дори свястна храна в някоя по-прилична гостилница.

— Че кой ще ги купи? — попита Гуда. — Те са дамгосани.

— Вярно — отвърна исаланецът, — но това може да се оправи. Виж, седлата, уви, не могат да се променят, без да ги окепазим толкова, че никой да не ще да ги купи.

Гуда се надигна на лакът.

— Как ще промениш дамгата? Да не носиш и клеймо в тази твоя торба?

— Нося нещо още по-добро — отвърна дребният мъж, бръкна в торбата и измъкна малко затапено шишенце и една четчица. — Само гледай. — Дребосъкът измъкна тапата от стъкленицата и натопи четката в разтвора. — Желязото променя дамгата много грубо и лесно се познава. Но това тук е за художник. — Накор се приближи до първия кон. — Армията жигосва всичките си животни с имперската армейска дамга. — Мацна с четката и почна да нанася от течността по хълбока на коня. Чу се леко съскане и козината, докосната от четката, почна да почернява все едно, че я пърлеха с огън. — Подръж коня, ако обичаш — подкани той Боррик. — Не го боли, но топлината го плаши.

Боррик хвана юздите, а животното взе да мърда уши, чудейки се дали се ядоса от процедурата или не.

— Готово — каза след малко Накор. — Сега дамгата означава „Юнг Сут, търговец на коне от Шинг Лаи“.

Боррик се обърна и погледна. Дамгата беше променена и изобщо не личеше, че е преправяна.

— Възможно ли е някой в Кеш да го познава този Юнг Сут?

— Едва ли, приятелю, защото такъв няма. Но пък в Шинг Лаи има поне хиляда търговци на коне и никой не може да твърди, че ги познава всичките.

— Добре тогава — каза Гуда. — Като приключите с това и сме готови да тръгваме, ще ме събудите, нали? — След което се изтегна върху сламата и се повъртя малко, за да се намести по-удобно.

Боррик погледна Накор и каза:

— Като стигнем до реката, може би ще е по-добре да ни оставиш.

— Не мисля — ухили се шарлатанът. — Все едно смятах да ида до Кеш, понеже покрай юбилея човек може да поспечели пари. Ще има много игри на съдбата и много възможности да приложа дребните си номера. Освен това, ако се движим двамата заедно, с Гуда и момчето на няколко часа след или пред нас, няма да сме същите, които търсят стражите.

— Сигурно — отвърна Боррик. — Но те вече разполагат с доста добро описание на трима ни.

— Но не и на мен — ухили се исаланецът. — Никой от стражите не ме видя, когато спряха фургона.

Боррик си спомни, че когато имперските стражи ги оглеждаха един по един, Накор неясно как беше изчезнал.

— Да бе, я кажи как го направи?

— А, тайна е — отвърна мошеникът, ухилен широко. — Няма значение. Важното е, че трябва да направим нещо с твоята външност. Тъмната коса подозрително е почервеняла при коренчетата. Така че трябва да ти нагласим нова външност, приятел.

Боррик поклати глава.

— Още някоя изненада от тази твоя торба ли?

Накор се ухили още по-широко.

— Естествено, приятел.

Боррик се събуди от настоятелното ръгане на Сули, видя, че Гуда пази до вратата с изваден меч и скочи до него, също с готово оръжие.

— Какво става?

Гуда му махна с ръка да мълчи и се вслуша. Вече се мръкваше.

— Конници — прошепна наемникът, изчака още малко и прибра меча си. — Тръгнали са на запад. Този яхър е достатъчно далече от пътя и сигурно ще го подминат, но стигнат ли до онази пасмина, която оставихме при Джийлоджи, ще се върнат тук като мухи на тор. Трябва да тръгваме.

Боррик вече бе решил кой от четирите коня ще е най-подходящ за Сули, помогна му да се качи, връчи му юздите и каза:

— Ако се наложи да яздим бързо, хвани се за гривата с лявата ръка. И дръж краката си колкото може повече настрани, за равновесие. Няма да стискаш с коленете, разбра ли?

Момчето кимна, но от изражението му беше повече от ясно, че идеята да бърза за където и да е на конски гръб е почти толкова ужасяваща, колкото да налети на още стражи. Боррик се обърна и видя, че Накор е помъкнал седлата да ги изнася.

— Къде ги носиш?

Ухиленият исаланец отвърна:

— Отзад има едно старо торище. Предполагам, че няма да търсят под него.

Боррик се засмя. След минутка вечно ухиленият дребосък се върна и скочи пъргаво на гърба на коня си въпреки неизменната си торба и тоягата. Боррик усети вонята на тор и рече:

— Уф. Ако се съди по тебе за онова торище, май си прав. Едва ли някой ще се хване да рови из него.

— Хайде — подкани ги Гуда. — Докато съмне, трябва да се отдалечим колкото може повече.

Боррик махна с ръка и наемникът отвори вратата на яхъра след което и той скочи на гърба на коня си и препусна напред следван от Боррик, Сули и Накор. Боррик се постара да потисне ужасното чувство, че на всеки завой ги дебне засада, и се съсредоточи само върху едно: че с всяка изминала минута все повече се доближава до Кеш, до Ерланд и останалите.

Пахес бе оживено градче край река Сарне, там където пътят от Фарафра за Кахатара завиваше на североизток. На южния бряг имаше безброй складове — там керванджиите спираха тежките си фургони, за да претоварят на баржи и лодки стоката, разнасяна във вътрешността на империята. Мяркаха се и няколко платноходки. Ветровете духаха предимно на запад, така че през по-голямата част от годината беше възможно да се плава нагоре срещу течението на реката, освен при наводнения, от Кеш до Джамила и други селища, осеяли брега. А плаването по голямото езеро, така наречената Овернска глъбина, беше толкова оживено, колкото по всяко море на Мидкемия.

Боррик спря и се огледа. Чувстваше се много глупаво в сегашното си облекло. Носеше даха, традиционната носия на бендрифите, племе от Дъждовните планини. Облеклото се състоеше от ярко боядисано парче плат, овързано на кръста и заметнато през рамо като тога. Дясната му ръка беше гола, както и краката му. Вместо ботушите беше обул сандали с кръстосани по прасците връзки. Без снаряжението си Боррик се чувстваше тъпо и в същото време — уязвим. Но изборът беше подходящ, тъй като бендрифите бяха едно от малкото светлокожи племена в Кеш. Косата му беше подстригана почти до черепа и боядисана с някакъв разтвор с отвратителна миризма, който Накор бе измъкнал предната нощ, и сега беше смайващо руса, почти бяла на цвят. Стърчеше права, намазана с някаква сладникава помада и съвсем обръсната покрай ушите. Освен всичко друго бендрифите бяха известни като странен, отчужден народ, така че едва ли някой щеше да се учуди на мълчанието му. Боррик можеше само да се надява, че няма да се натъкне на някой „съплеменник“ толкова далече от родината им — езикът им не приличаше на никой друг от говорените в Кеш и той, разбира се, не знаеше нито дума от него. Въпреки че докато претърпяваше новото си превъплъщение, Сули беше подхвърлил, че може да му предаде кратък курс по гендрифи, езика им, тъй че Боррик беше накарал момчето да го научи на няколко фрази.

Как и откъде Накор бе измъкнал този чуждоземен костюм, Боррик си нямаше представа, но като всяко нещо, което исаланецът пипнеше, резултатът бе поразителен. Дребосъкът беше успял да получи поне двойна цена за конете от това, което Боррик мислеше, че струват, и при това бе успял да намери за принца истинска рапира в това скромно градче, след като Боррик не бе успял в един от най-големите градове на Кеш. И напук на всички разумни очаквания, бе намерил точно това, което беше нужно, за да промени външността на Боррик до неузнаваемост.

Сули се беше преоблякъл като момче от Бени-Шерин, голямо пустинно племе от Джал-Пур, с къса сабя на хълбока. Беше с халат и було, под което се показваха само очите му и стига да не забравяше да ходи по-изправен, можеше да мине за нисичък мъж. Момчето се бе възпротивило да захвърли старите си дрипи, докато Гуда не го заплаши, че ще му ги среже с меча. Наемникът беше изгубил всякакво търпение след задържането им и Боррик никак не беше сигурен, че думите му са само шега.

Самият Гуда си беше продал бронята и си беше купил по-фино и леко снаряжение — кожена ризница. Беше захвърлил стария си очукан шлем и го бе заменил с нещо подобно на онова, което носеха на главите си воините-псета — метално гърне с остър шип отгоре, с периферия от черна кожа и метална мрежа до раменете. Забралото можеше да се спуска пред лицето, откривайки само очите му, и в момента Гуда го носеше точно така.

Накор беше успял по някакъв начин да се отърве от захабената си жълта роба и сега носеше друга, не по-малко дрипава, но с цвят на презряла праскова. И изглеждаше не по-малко глупаво според Боррик. Но исаланецът смяташе, че смяната на облеклото му е предостатъчна, и при тази негова изобретателност Боррик не изпитваше желание да спори.

Накор им беше осигурил превоза на една баржа, тръгваща за Кеш. Щяха да са четирима сред стотина пътници.

Както можеше да се очаква, стражи имаше навсякъде. Стараеха се да не се натрапват, но бяха твърде много и твърде подозрително се вглеждаха във всеки, за да са тук случайно.

Боррик и Сули вървяха на няколко крачки пред Накор и Гуда. Завиха на ъгъла и се насочиха към една кръчма. Баржата щеше да потегли след два часа и трябваше да минат за пътници, принудени да убият времето си в компанията на непознати.

Подминаха една отворена врата и Сули забави крачка и изсъска:

— Господарю, този глас ми е познат!

Боррик забута момчето към следващия вход и махна мълчаливо на Накор и Гуда да ги подминат.

— Какво искаш да кажеш?

Сули посочи през рамо към открехнатата врата.

— Чух само няколко думи, но гласът ми е познат.

— Кой е?

— Не знам. Ще се върна и може би ще си спомня. — Момчето закрачи обратно, мина покрай вратата, спря се за миг, след което зави на ъгъла и надникна, сякаш очакваше да види нещо. Направи се, че чака някого, след което бързо се върна при Боррик и рече: — Този глас го чух в къщата на губернатора онази нощ, когато подслушах за заговора да ви убият.

Боррик се поколеба. Ако се върнеха да надникнат през прага можеха да привлекат нежелано внимание, но много искаше да разбере кой е надушил дирите му.

— Изчакай тук и виж кой ще излезе — каза Боррик. — После идваш в кръчмата да ни кажеш.

Боррик остави момчето на улицата и отиде при Гуда и Накор, които го чакаха и вече си пийваха ейл. Седна и им каза:

— Изглежда, че някой, който ме познава, е в града.

Скоро след това дойде и Сули и седна до него.

— Беше мъжът с черния плащ. Все още е с него, господарю. Гласът беше неговият — прошепна момчето.

— Ти видя ли го добре?

— Достатъчно, за да го позная — отвърна момчето.

— Добре — прошепна Боррик. — Ако го видиш пак, кажи ни.

— Има и още нещо, господарю.

— Какво?

— Видях го достатъчно добре, за да съм сигурен, че е от истинската кръв.

Боррик кимна.

— Не е изненадващо.

— Но и това не е всичко. По едно време придърпа плаща пред гърдите си и когато се отмести, видях, че около шията му блесна злато.

— Какво означава това? — попита Боррик.

— Означава, безмозъчен идиот такъв, че онзи с истинската кръв не е просто истинска кръв, но освен това е член на императорския дом на Кеш! — ядосано изсъска Гуда. — Само те имат право да носят златен нагръдник. Може да е някой далечен братовчед на императрицата, но тя все пак му праща подарък за рождения му ден! Богове, в каква ли каша си ни забъркал?

Кръчмарката дойде и Боррик поръча две халби ейл. Когато жената ги остави, се обърна към Гуда и въздъхна:

— Кашата наистина е страшна, приятелю. Казах ти, че е политика.

След като кръчмарката донесе халбите и ги остави, Гуда отвърна:

— Скъпата ми покойна майчица добре ми казваше да се захвана с някой почтен занаят, с мародерство например. Защо ли не я послушах? Стани убиец, като чичо си Густав, така ми викаше. Ама кой да я слуша? Чирак на някой некромант стани…

Боррик се усмихна криво на черния му хумор и усети, че предъвква неизбежните изводи. Кой се опитваше да убие него и Ерланд? И защо? Ясно беше, че заговорът произлиза от най-високите равнища на властта, но чак до императорската фамилия? Въздъхна, отпи от горчивия ейл и зачака сигнала за тръгването.

Сигналът за качване на борда изкънтя на пристанището и Боррик, спътниците му и още няколко души в гостилницата се надигнаха, събраха си вързопите и торбите и излязоха. Отряд имперски стражи бе строен край рампата за качване — оглеждаха един по един всеки пътник. Всички бяха с метални шлемове и с боядисани с черен емайл метални нагръдници. Командирът им носеше на шлема си червена конска опашка, още една падаше на гърба му. Боррик промълви:

— Сега спокойно, и се дръжте все едно, че нищо не криете.

Бутна леко момчето да го подсети, че трябва да върви само, след което махна с ръка на Гуда и Накор да тръгват. Самият той изостана да види какво ще стане.

От време на време стражите поглеждаха някакъв пергамент, който сигурно съдържаше подробно описание на тримата. Сули го пуснаха да се качи на борда, без да му обръщат много внимание. Гуда го спряха и го попитаха нещо. Отговорът му, изглежда, ги задоволи, защото му махнаха да се качва.

А после сърцето на Боррик изстина, като видя как Накор се обърна и заговори на един от стражите, сочейки към него в тълпата. Стражът му отвърна нещо и кимна, след което заговори на войника до себе си. Боррик усети, че устата му пресъхва, когато трима от стражите тръгнаха право към него. За миг Боррик замръзна, после тръгна към рампата все едно, че всичко е наред.

Единият от стражите сложи ръка на рамото му и каза:

— Я почакай малко, бендрифи.

Боррик положи голямо усилие да се направи на много ядосан и раздразнен. Погледна застаналия на рампата офицер, който ги наблюдаваше с интерес, и изръмжа колкото може по-грубо:

— Какво искаш?

— Чухме че си се сбил по пътя от Катара. Охранниците на кервана може и да не са ти набили ума в главата, но да знаеш, че на баржата ще има шестима легионери. Само да ни създадеш някоя неприятност, ще те изхвърлим в реката като куче.

Боррик го погледна кръвнишки, изръмжа и изрече една от фразите, на които го беше научил Сули. Дръпна се да се освободи от хватката на легионера, но след като тримата стражи посегнаха към мечовете си, вдигна ръка с длан навън да им покаже, че ще се държи кротко.

Обърна им гръб и се постара да изглежда като обидчив грубоват планинец. Надяваше се, че коленете му не изглеждат отстрани толкова омекнали, колкото ги чувстваше. Качи се на борда почти последен и седна от другата страна на тримата си спътници. Шестимата стражи се качиха последни и останаха на група при кърмата. Боррик се закле наум, че само да стигнат Кеш, с най-голяма радост ще удуши дребния исаланец.

След ден и половина, след като спираха на три места, най-сетне видяха в далечината град Кеш. Боррик бе изпаднал в мрачен унес — нещо, което не му струваше почти никакво усилие. Положението изглеждаше безнадеждно, но въпреки това трябваше някак да продължи. Баща им ги беше учил с Ерланд още като малки, че единственото, което им е в кърпа вързано в живота, е провалът; виж, за да успееш, трябва да поемаш рискове. Тогава не беше разбрал съвсем думите на баща си — двамата с Ерланд бяха принцове от кралската кръв и можеха да си позволят буквално всичко.

Сега обаче Боррик осъзнаваше напълно онова, което баща им се бе опитал да им обясни, и разбираше, че е заложен собственият му живот, този на брат му, а също така може би и животът на цялото Кралство.

Когато баржата се приближи към пристанището на Кеш, Боррик забеляза на пристана тълпа войници. Може би чакаха превоз през Овернската глъбина или пък нагоре по реката, или да са обичайната стража за този град, но възможно бе и да оглеждат всеки новодошъл — поредната преграда между него и брат му.

Щом носът на баржата опря в кея, Боррик започна да се провира през навалицата от пътници към легионерите на кърмата. Стражниците се приготвяха за слизане. Боррик отиде до мъжа, с когото бе говорил преди да се качи на борда. Войникът само го погледна и му обърна гръб.

Докато първите пътници слизаха, Боррик не предприе нищо, но като видя, че ги спират и ги оглеждат един по един, разбра, че не може да рискува отново да го заделят от множеството. Затова, когато им дойде ред за слизане, се извърна към стражника и му каза с дрезгавия си глас:

— Стражник, ще прощаваш, рекох ти нещо грубо в Пахес.

Легионерът само присви очи и отвърна:

— Така и предположих, макар че не ви разбирам брътвежа.

Боррик стъпи на рампата заедно с войника и рече:

— Дойдох да отпразнувам юбилея и да поднеса дарове в храма на Тит-Онака. — Беше забелязал, че войникът носи талисмана за добър късмет, обичаен за войниците, почитащи Двуликия бог на войната. — А в такова свято време не искам да съм във вражда с никого. Онзи исаланец ме измами на карти. Затова бях толкова ядосан. Искаш ли да стиснем ръце и да ме извиниш за обидата?

— Човек не може да пристъпи прага на Храма на битките, ако се е скарал с воин — отвърна стражникът. — И тъкмо пред стражите, които разпитваха останалите пътници, легионерът и Боррик си стиснаха ръцете над лактите. — Дано врагът ти никога да не види гърба ти.

— Дано да пееш химна на победата много години, войниче — каза Боррик.

Стиснаха си ръцете още веднъж като стари приятели, след което Боррик се обърна и се промуши между двама войници на кея. Единият бе видял сбогуването им и понечи да му каже нещо, но премисли и насочи вниманието си към друг човек, мъчещ се да се промъкне покрай охраната — някакъв странен дребен исаланец.

Боррик прекоси улицата и спря да види какво ще стане. Накор и стражът, изглежда, завързаха някакъв спор и още няколко души от охраната се обърнаха да видят какъв е проблемът. Гуда се материализира до Боррик все едно, че се е озовал тук съвсем случайно. След още няколко мига от другата му страна цъфна и Сули. Около Накор вече се бе образувал кръг от стражи и един му посочи торбата, която си носеше неизменно.

Накрая исаланецът примирено му я подаде и той бръкна вътре, опипа, после я обърна наопаки. Беше празна.

Гуда подсвирна тихо.

— Това пък как го направи, проклетникът му проклети?

— Май магията му не е толкова дребна — каза Боррик.

Гуда кимна.

— Е, Шантав? Вече сме в Кеш. Сега накъде?

Боррик се огледа и каза:

— Свийте надясно и тръгнете по пристанището. На третата улица завий отново надясно и продължи, докато намериш хан. Ще се срещнем в първия хан, на който се натъкнем. — Гуда кимна и тръгна. — Сули — прошепна Боррик, — изчакай Накор и му кажи.

— Да, господарю — отвърна момчето и Боррик го остави и тръгна с небрежна походка след Гуда.

Ханът се оказа западнало заведение, носещо гръмкото име „Имперският щандарт и Рубинената корона“. Боррик нямаше представа що за събитие в кешийската история е довело до това тъпо име, но в облика на заведението нямаше нищо имперско или рубиноподобно. По нищо не се отличаваше от стотиците подобни задимени заведения в стотиците градове на Мидкемия. Езиците и нравите можеше да се различават, но клиентите бяха едни и същи — разбойници, крадци и главорези от всякакъв десен, комарджии, курви и пияници. За пръв път, откакто бе попаднал в Кеш, Боррик се почувства като у дома си.

Огледа се и забеляза, че и тук вкусът към усамотение преобладава, като в многобройните гостилници, които бе посещавал в Кралството. Сведе безгрижно поглед към халбата си и промълви:

— Може да се приеме, че поне един от тези клиенти е или имперски агент или доносник.

Гуда свали шлема си, почеса се по темето, засърбяло го от потта, и отвърна:

— Ха! Че кой е луд да се обзалага за това.

— Няма да оставаме тук — рече Боррик.

— Радвам се да го чуя — отвърна Гуда, — макар че бих пийнал преди да си потърсим подслон.

Боррик се съгласи и едрият наемник привика едно от прислужващите хлапета, което скоро донесе четири ейла. Боррик отпи и възкликна:

— Ха, че те са студени!

Гуда се протегна уморено.

— Ако си направиш труда да погледнеш на север, щом излезеш навън, Шантав, ще забележиш една планинска верига. Казва се Стълповете на светлината. Нарекли са ги така, защото най-високите им върхове винаги са покрити с лед, който при подходящи условия отразява светлината и гледката е страхотна. В този град процъфтява търговията с лед. Гилдията на ледосекачите е една от най-богатите гилдии в Кеш.

— Човек всеки ден научава по нещо ново — рече Боррик.

— На мен не ми харесва — заяви Накор. — Ейлът трябва да е топъл. От студен ме боли главата.

Боррик се засмя, а Гуда каза:

— Е, значи най-после сме в Кеш. Казвай сега как да стигнем при тези твои приятели?

Боррик сниши глас.

— Аз…

Гуда присви очи.

— Сега пък какво?

— Знам къде са. Само дето не съм сигурен как точно да се добера до тях.

Очите на Гуда се свиха в две свирепи цепки.

— Къде са?

— В двореца.

— Гръм и мълнии! — избухна Гуда и неколцина от посетителите на хана се обърнаха да видят какво е предизвикало гнева му. Той сниши глас, но все така свирепо прошепна: — Шегуваш се, нали? Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Боррик поклати глава. Гуда стана и вдигна шлема си.

— Къде отиваш? — попита го Боррик.

— Навсякъде другаде, но не и където си ти, Шантав.

— Но ти ми даде дума!

Гуда го изгледа и отвърна:

— Казах, че ще те доведа в Кеш. Сега си в Кеш. За двореца не си ми казвал нищо. — Насочи обвиняващо пръст към Боррик и добави: — Ти ми дължиш пет хиляди златни екю, а няма и една десета от петака да видя.

— Ще ги получиш — каза Боррик. — Имаш думата ми. Но трябва да намеря приятелите си.

— В двореца? — изсъска Гуда.

— Седни де, гледат ни.

Гуда седна.

— Да гледат. Ще взема да се кача на първата лодка за Кимри, която намеря, ще ида до Хансуле и ще взема някой кораб за Източните кралства. Ще пазя керваните в някоя чужда земя през остатъка от живота си, но ще съм жив, което не мога да кажа за теб, ако се опиташ да влезеш в двореца.

Боррик се усмихна.

— Знам аз една-две хитрини. Какво ще ми струва, за да те задържа с нас?

Гуда не можеше да повярва, че Боррик му говори сериозно. Помисли малко и отвърна:

— Удвои обещаното. Десет хиляди.

— Готово — каза Боррик.

— Ха! — сопна се Гуда. — Много ти е лесно да обещаеш, след като след ден-два всички ще сме мъртви.

Боррик се обърна към Сули.

— Трябва да се свържем с определени хора тук.

Сули примигна неразбиращо.

— Господарю?

Боррик зашепна:

— Гилдията на крадците. Шегаджиите. Пършивото братство или както ги наричат в този град.

Сули кимна все едно, че е разбрал, но по лицето му си личеше, че не е схванал и дума.

— Господарю?

— А бе що за просяк си ти?

Сули сви рамене.

— Просяк съм, ама в нашия град няма такива групи.

Боррик поклати глава.

— Виж какво. Излизаш и намираш най-близкия пазар. Намери някой просяк — това поне ще можеш да направиш, нали? — Сули кимна. — Просто му пусни някоя пара в ръката и му подшушни, че тук има един пътник, който иска да си поговори с някого по много спешен въпрос, и че случаят си заслужава някои хора тук, които могат да оправят едно друго из града, да отделят от времето си за него. Разбра ли?

— Да, господарю.

— Ако просякът почне да ти задава повече въпроси, само му кажи следното… — Боррик се помъчи да си спомни някоя от историите, които Джеймс му беше разказвал за детството си сред крадците на Крондор, и след дълга пауза добави: — Има един в града, който не иска да създава никакви трудности с това, че е тук, но иска да уреди нещата така, че всички да останат доволни. Ще се справиш ли?

Сули повтори указанията и след като Боррик се убеди, че ги е запомнил добре, го отпрати. Продължиха да пият и по едно време Накор бръкна в торбата си и извади от нея комат хляб и голямо парче сирене. Боррик го изгледа втренчено.

— Ей, я чакай малко! Когато стражът прегледа торбата ти, беше празна.

— Така е — отвърна Накор и зъбите му блеснаха с неестествена за лицето му белота.

— Как го направи? — изпръхтя Гуда.

— Номер — отвърна смеещият се дребосък, сякаш това обясняваше всичко.

По залез-слънце Сули се върна, седна до Боррик и каза:

— Господарю, отне ми доста време, но най-накрая намерих човек, какъвто искахте. Дадох му една монета и му казах каквото ми наредихте. Той ми зададе много въпроси, но аз повтарях само каквото ми казахте и нищо повече. Той ми нареди да го изчакам и офейка. Чаках с голям страх, но щом се върна, всичко се оказа наред. Той каза, че ония, с които искате да говорите, ще се срещнат с нас, и назова времето и мястото.

— Къде и кога? — попита Гуда.

— На втория звън на стражевата камбана след залез-слънце. Мястото не е далече оттук. Знам, защото той ме накара няколко пъти да повторя посоките. Но трябва да отидем на пазара да го намерим и оттам, щото не исках да му кажа къде сме отседнали.

— Добре — каза Боррик. — Бездруго доста се задържахме тук. Да тръгваме.

Излязоха и тръгнаха към най-близкия пазар. Боррик отново се смая от тукашното многолюдие. Никой не обръщаше внимание на това, че е бендрифи. Разнообразието на носии и облекла, както и липсата им, което бе забелязал още във Фарафра, в столицата се оказа още по-главозамайващо. Най-черната кожа, която Боррик бе виждал, блестеше под жаркото слънце по мощните тела на полуголите ловци на лъвове, крачещи покрай тях, но в същото време твърде често се мяркаха и светлокожи хора, явно преселили се в Кеш поданици на Кралството. Мнозина имаха тесните очи и жълтеникавата кожа на Накор, но дрехите им не бяха като на исаланеца — някои носеха копринени елеци и дълги до коленете бричове, други бяха с брони, а трети — в прости монашески халати. Минаваха жени с всевъзможни облекла, от изцяло увити в дрехи до почти голи, и малцина им обръщаха внимание, освен ако жената не беше необикновено красива.

Минаха с ленива походка и двама ашунтайци, повели по две жени, вързани на вериги — жените бяха съвсем голи и забили очи в земята. Подмина ги и банда мъже с кафяв тен на лицата, с рижи и руси коси, навлечени в кожа и с ризници въпреки жегата.

Боррик се обърна към Гуда.

— Тия пък какви са?

— Бриджанци — моряци от Бриджане и градчетата по крайбрежието под планините на Мрачния камък. Пирати и търговци. Порят Великото море от Кеш до Източните кралства с дългите си кораби — разправят, че прекосявали даже и Безкрайното море. Горди мъже са и много свирепи, почитат духовете на мъртвите си майки. Всички бриджански жени са гадателки и жрици и мъжете вярват, че духовете им насочват и пазят корабите им, затова ги почитат като святи. Виж, ашунтайците се отнасят с жените си по-зле, отколкото с кучета. Ако не беше печатът на мира на императрицата над града, щяха да се избият само като се видят.

— Страхотно! И много ли подобни вражди има в Кеш? — попита Боррик.

— Е, чак много… — отвърна Гуда. — Около стотина на всеки празник. Затова Дворцовата гвардия и Вътрешният легион са в пълна готовност. Вътрешният легион господства над Вътрешната империя, всичко което лежи около Оверн, в планинския кръг, който се образува от Майката на водите, Стълповете на светлината, Стражите и Мрачните камъни. Извън този кръг управляват местните велможи. Мирът се налага само по имперските пътища и при подобни празници. Иначе… иначе… едната или другата страна отива за храна на псетата.

Кеш беше истинско чудо за Боррик. Тълпата по улиците му изглеждаше едновременно позната и чужда. Колкото и позната да му беше обстановката в един голям град, този град му се стори натежал от древност и непозната култура.

Когато излязоха на пазара, Боррик възкликна:

— Невероятно!

Гуда изсумтя.

— Това е най-обикновено пазарче, Шантав. Големият пазар е оттатък амфитеатъра. Там отиват повечето гости на града.

Боррик поклати глава и попита Сули:

— Кога трябва да тръгваме?

— Има време, господарю. — В същия момент из града закънтяха многобройни камбани и гонгове — слънцето вече потъваше зад хоризонта. — Втората камбана ще е след час.

— Добре. Хайде тогава да намерим нещо за хапване.

Когато удари втората вечерна камбана, влязоха в уличката и Сули шепнешком каза:

— Насам, господарю.

Въпреки ранния вечерен час уличката беше пуста. Беше затрупана с боклуци и вонята беше непоносима. Като се мъчеше да задържи мазните мръвки и клисавата питка в корема си, Боррик каза:

— Един приятел преди време ми обясни, че крадците слагали боклуци и… — настъпи някакво умряло куче и продължи: — и други неща по пътищата си за бягство, за да се предпазят от разни любопитни.

В дъното на уличката имаше дървена врата с метална ключалка. Боррик натисна дръжката. Беше заключена. В същия момент зад гърбовете им се чу глас:

— Добър вечер.

Двамата с Гуда се обърнаха и избутаха Сули и Накор зад себе си. Към тях се приближаваха шестима въоръжени мъже.

— Имам много лошо предчувствие, Шантав — изсъска Гуда.

— Добър вечер — подвикна Боррик. — Вие ли сте тези, с които си уредих среща?

— Зависи — отвърна водачът им, висок мъж с прекалено широка усмивка. Бузите му бяха толкова пъпчиви, че чак го обезобразяваха, което си личеше въпреки сумрака. Другите зад него бяха само сенчести силуети. — Какво искаш?

— Трябва да вляза в двореца.

Мъжете се разсмяха.

— Това е лесно — отвърна пъпчивият. — Само се постарай да те задържат и да те изправят пред Върховния трибунал. Нарушаваш имперския закон и готово. Убий някой страж, това ще ти свърши работа.

— Трябва да вляза незабелязано.

— Невъзможно. Освен това защо да ти помагаме? Откъде да знаем, че не сте имперски агенти? Не говориш като бендрифи, въпреки носията ти. Градът напоследък гъмжи от агенти, които търсят някого — кой точно, не знаем, така че може и да си ти. Във всеки случай — рече той и извади дългата си сабя — имаш десет секунди да обясниш защо просто да не ви убием и да не ви приберем златото още тук.

Боррик и Гуда също извадиха оръжията си, а принцът рече:

— Първо, защото мога да ви предложа хиляда златни екю, ако ни кажете как да влезем, и второ, защото ще го удвоя, ако успеете и да ни вкарате.

Главатарят махна със сабята си и приятелите му отстъпиха, без да отпускат сабите си.

— И?

— И ви нося поздрави от Праведника в Крондор.

Главатарят помълча малко и отвърна:

— Впечатляващо.

Боррик въздъхна напрегнато, а главатарят продължи:

— Много впечатляващо. Защото Праведника умря преди седем години и сега Шегаджиите ги командва Добродетелния. Представянето ти нещо не пасва, шпионин. — И подвикна на хората си: — Убийте ги.

Уличката бе твърде тясна, за да може Гуда да развърти големия си меч, затова той измъкна двете си ками, Боррик извади рапирата си, а Сули — късата си сабя. Тримата застанаха един до друг и Боррик се извърна към Накор.

— Можеш ли да отвориш тая ключалка?

— Естествено — кимна исаланецът.

И в този момент нападателите ги връхлетяха.

Рапирата на Боррик прониза гърлото на първия, докато Гуда отбиваше мушканията на дългата сабя на втория с камите си. Сули никога не беше използвал сабя, но я размахваше с такава увереност, че мъжът срещу него отстъпи.

След смъртта на първия си съратник нападателите се отдръпнаха. Никой не искаше да се наниже на рапирата на Боррик. Тясната уличка не предлагаше предимство на никоя от двете страни, но нападателите можеха да не се престарават, а да изчакат хората на Боррик да се уморят и тогава да ги очистят, защото те нямаха къде да отидат.

Накор порови в торбата си и намери каквото му трябваше — шишенце.

— Какво… — почна Боррик и бе принуден да плати за краткото си разсейване, защото острието на една широка сабя за малко да му отсече ръката. Сви се настрани да отбегне удара, след което замахна и вторият нападател излезе от играта с посечена десница.

Накор сипа в шепата си малко бял прашец и затвори шишенцето. После коленичи пред вратата, духна и вместо да се пръсне, прашецът се понесе на тънка нишка право в ключалката. Чуха се няколко силни изщраквания и Накор се изправи с доволна усмивка и каза:

— Заповядайте.

Гуда го бутна вътре, после влезе и той, а Боррик развъртя бясно рапирата и принуди нападателите да отстъпят, за да може и Сули да се шмугне след наемника. Накрая влезе и той и Гуда затръшна вратата, а Накор избута някакво тежко кресло, за да я подпре.

Принцът моментално установи две неща: първо, че едно почти голо момиче го гледа невероятно старчески. Седеше пред някаква врата, явно очаквайки волята на онзи, който беше от другата й страна. Вторият факт, който установи, беше сладникавият дим, увиснал във въздуха, който не можеше да се сбърка с нищо друго, щом го помиришеш. Беше миризма на опиум, смесена с други миризми — семена от джуле, хашиш и някакви сладникави благовония. Бяха нахлули през задния вход на дом за наслаждения.

Както можеше да се очаква, само миг след нахлуването им се появиха трима едри мъжаги — биячите на заведението, — въоръжени с дебели тояги и с ками и саби в коланите.

— Какво става тука бе? — изрева първият, опулил очи от радост, че му пада случай да пролее малко кръвчица.

— Градската стража! — викна Боррик. — Ще строшат вратата!

В този момент отвън заблъскаха вратата и креслото се отмести навътре.

— Тия долни копелета! — рече първият бияч. — Платихме им за тоя месец.

Боррик го бутна приятелски към вратата и каза:

— Алчна паплач! Опитват се да ви изръсят за още. — Вторият бияч посегна да го хване, но принцът го стисна за лакътя и го бутна след първия. — Ония там са поне десет, с оръжие! Викат, че трябвало да им платите допълнителното за юбилея.

Междувременно клиентите на заведението заотваряха вратите и занадничаха да разберат какво става. Като видя въоръжени мъже, едно момиче изпищя и паниката се развихри.

Третият бияч рече:

— Ей, я чакай малко! — И замахна с тоягата.

Боррик едва успя да избегне удара и като не можа да измисли нищо друго, викна с цяло гърло:

— Нападение! Бягайте!

Биячът замахна отново към него, но Гуда го перна зад ухото с дръжката на камата си и го зашемети.

Боррик го бутна силно към някакъв дебел търговец, който се опитваше да се измъкне с дрехите си в ръце и извика:

— Бащата на момичето е! Дошъл е да те убие!

Търговецът се опули от ужас и се понесе към предната врата съвсем гол. Някаква сънена жена, поне на четиридесет години, измънка:

— Баща ми ли?

В същия момент Сули ревна с цяло гърло:

— Градската стража!

Вратата падна и крадците нахлуха вътре и се сблъскаха с голи момичета и момчета, със замаяни от дрога мъже и с двама много ядосани биячи. На стълбището към втория етаж пък се появиха още двама яки мъже и се развикаха някой да им обясни какво става. Боррик изрева:

— Религиозни фанатици! Опитват се да освободят робите ви, момичетата и момчетата. Помогнете на хората си!

Гуда, Сули и Накор успяха някак де се измъкнат от суматохата и драснаха към предната врата. Голият търговец, хукнал по улицата, беше привлякъл любопитството на градската стража и когато и Боррик понечи да излезе, се сблъска с двама въоръжени мъже. Той им викна, без да се колебае:

— Ужасно! Робите в къщата са се разбунтували и избиват клиентите. Побъркали са се от дрогата и силата им е нечовешка. Трябва да повикате помощ!

Единият страж извади сабята си и се втурна вътре, а другият измъкна от колана си свирка и я наду. От съседните улици се затичаха други стражници.

Боррик настигна приятелите си и две улици по-нататък се вмъкнаха в една мрачна гостилница. Гуда свали шлема си и така го тресна на масата, че той подскочи. После наемникът посочи с пръст Боррик и изръмжа:

— Единствената причина да не ти отрежа главата беше, че със сигурност щяха да ни арестуват.

— Защо винаги искаш да ме биеш? — попита Боррик.

— Защото непрекъснато правиш глупости, заради които може да пукна бе, Шантав!

— Беше забавно — отбеляза Накор.

Боррик и Гуда го зяпнаха слисани.

— Забавно ли? — попита Гуда.

— От доста години не съм се забавлявал толкова — отвърна ухилено исаланецът.

Сули изглеждаше готов да рухне на масата.

— Господарю, сега какво ще правим?

Боррик се замисли, поклати глава и каза:

— Не знам.