Принц на кръвта

Глава 2Обвинение

Момчето извика.

Долу в двора мечемайстор Шелдън бе притиснал младия принц Николас с напористата си атака. Боррик и Ерланд, които следяха двубоя от прозореца на дневната на родителите си, ревнаха възхитени, когато малчуганът ловко парира, нанесе контраудар и принуди мечемайстора да отстъпи.

Боррик се почеса по брадичката и отбеляза:

— Скокливец е, дребосъкът му с дребосък, няма спор. — Свирепият оток от сутрешната „тренировка по бокс“ бе започнал да потъмнява.

— Наследил е уменията на баща ни с оръжието — съгласи се Ерланд. — Въпреки недъгавия крак, дяволски добре се справя.

Вратата се отвори, влезе майка им и двамата младежи се обърнаха. Анита махна с ръка на придворните си дами към отсрещния ъгъл на стаята и те се настаниха по диваните да обсъдят по-интересните клюки. Принцесата на Крондор се приближи до двамата си сина и надникна през прозореца тъкмо в момента, когато зарадваният от успеха си Николас изгуби равновесие и изведнъж се оказа обезоръжен.

— Ники, не! Трябваше да го предвидиш — изрева Ерланд, макар че прозорецът беше затворен и братчето му не можеше да го чуе.

— Толкова се старае! — засмя се Анита.

Отдръпнаха се от прозореца и Боррик сви рамене.

— Е, като за малко момче се справя доста добре. Не е много по-лош от нас на неговата възраст.

— Тази маймунка… — почна Ерланд.

Майка му изведнъж се извърна към него и го зашлеви. Жените в ъгъла моментално спряха да си шепнат и зяпнаха удивено принцесата. Боррик изгледа майка си с не по-малко удивление от брат си. През всичките деветнадесет години от живота им тя нито веднъж не беше вдигала ръка срещу тях и Ерланд беше по-слисан от това, отколкото от болката. В очите на Анита се четеше и гняв и съжаление.

— Никога повече не говори така за брат си. — Тонът й не оставяше място за спорове. — Подигравахте му се и му причинявахте повече болка от всичките зли подмятания на благородниците наведнъж. Той е добро момче, обича ви, а вие му отвръщате единствено с подигравки. Още първия ден, в който се прибрахте в палата, му поговорихте само пет минути и го разплакахте. Баща ви е прав: твърде дълго ви оставих ненаказани за грешките ви. — И им обърна гръб.

Боррик понечи да отърве и себе си, и брат си от неудобството и измънка:

— Ама, мамо, ти ни повика. Има ли нещо друго, за което да си говорим?

— Не съм ви викала — каза Анита.

— Аз ви повиках.

Момчетата се обърнаха и видяха баща си — стоеше на прага на кабинета си. Момчетата се спогледаха бързо, разбрали, че баща им ги е гледал достатъчно дълго, за да види малката размяна на любезности между тях и майка им.

След дълга пауза Арута каза:

— Ако ни извиниш, искам да поговоря насаме със синовете си.

Анита кимна и даде знак на дамите си да я последват. Стаята бързо се опразни и останаха само Арута и близнаците.

— Е, оправихте ли сте вече? — попита Арута.

Ерланд разпъна показно схванатите си мускули.

— След тазсутрешния „урок“ по-добре не можем и да бъдем, татко.

Арута се намръщи и поклати глава.

— Изрично помолих Джими да не ми казва какво има предвид. — Усмихна се на синовете си с кривата си усмивка. — Само го помолих да ви набие в главите, че ако не правите това, което се очаква от вас, може да има сериозни последствия.

Ерланд кимна мълчаливо, а Боррик каза:

— Е, не беше съвсем неочаквано. Ти наистина ни заповяда да се върнем право вкъщи, а ние взехме, че се отбихме да поиграем малко преди да се приберем в палата.

— Да поиграете… Опасявам се, че в бъдеще ще имате все по-малко време за игра.

Махна с ръка на момчетата и влезе в кабинета си. Те го последваха. Арута отиде зад писалището. Зад него в стената имаше тайна ниша, скрита хитро зад един отместващ се камък. Принцът извади от нея свитък с кралския фамилен печат и го връчи на Боррик.

— Прочети третия параграф.

Боррик го изчете наум и опули очи.

— Тъжна вест, няма съмнение.

— Какво е това? — попита Ерланд.

— Послание от Луам — каза Арута.

Боррик го подаде на брат си.

— Кралските лекари и жреците са убедени, че кралицата няма да има повече синове. В Риланон няма да има кралски наследник.

Арута пристъпи до една врата в дъното на кралските покои и каза:

— Елате с мен.

Изкачиха се по стръмно стълбище и скоро се озоваха на върха на старата кула почти в центъра на кралския палат. Виждаше се цял Крондор.

— Когато бях на вашите години, често заставах на стената на замъка на дядо ви — заговори Арута. — Заглеждах се към градчето Крудий и залива зад него. Колко малко кътче от широкия свят, а така огромно в спомените ми.

Арута се обърна към Боррик и Ерланд.

— Дядо ви обичал да прави същото, когато бил момче, или поне така ми каза веднъж мечемайстор Фанън. — Принцът замълча, потънал в спомени. — Някъде на вашата възраст ми се наложи да поема командването на гарнизона, момчета. — Двамата му синове бяха чували разкази за Войната на разлома и за участието му в нея, но сегашното не приличаше на приказките, разменяни между него и вуйчо им Лаури или адмирал Траск на вечерните пирове.

Арута седна между два от зъбците и въздъхна.

— Никога не съм искал да ставам принц на Крондор, Боррик. — Ерланд приседна между съседните зъбци, усетил, че думите на баща му са предназначени повече за брат му. И двамата бяха слушали достатъчно за нежеланието му да поема тежестта на управлението на Западните владения. — Като момче — продължи Арута, — мечтите ми не стигаха по-далече от това да служа като обикновен войник, може би при някой от пограничните владетели. Едва когато срещнах барона на Висок замък, разбрах, че момчешките ни мечти не ни напускат дори когато станем възрастни. Трудно е да се отърсиш от тях, но за да видиш нещата в истинската им светлина, все някога трябва да се откажеш от детския си светоглед.

Арута зарея погледа си към хоризонта. Обикновено баща им беше прям човек, не увърташе и не му липсваха думи да се изрази, но сега явно му беше трудно да говори.

— Боррик, като по-малък как си представяше живота на сегашните си години?

Боррик се обърна към Ерланд, после отново погледна баща си с недоумение. Полъхна лек ветрец и разроши буйната му рижа коса.

— Не съм се замислял много над тези неща, татко.

Арута въздъхна.

— Мисля, че направих ужасна грешка във възпитанието ви. Когато двамата бяхте много малки и пакостливи, веднъж ме ядоса — беше дреболия, една разлята мастилница, но се съсипа предълъг свитък и целодневното писане отиде по дяволите. Напердаших те по задника, Боррик. — Синът му се ухили, представяйки си картинката, но Арута не отвърна на усмивката му. — Майка ви ме накара да се закълна, че никога повече няма да посягам на двама ви в пристъп на гняв. Струва ми се, че по този начин ви разглезих и не ви подготвих добре за живота, който ви предстои.

Ерланд се смути. Вярно беше — непрекъснато ги гълчаха за какво ли не, но никога не бяха наказвани, особено с бой. Е, „тренировките“ бяха друга работа.

Арута кимна.

— Моето детство бе много по-различно от вашето. Чичо ви, кралят, често опитваше кожения колан на баща ни, щом го хванеха в пакост. Мен като момче са ме били само веднъж. Бързо се научих, че щом баща ни заповяда нещо, той очаква то да се изпълни без пререкания. — Арута въздъхна и двете момчета за пръв път усетиха, че баща им може да изпитва и неувереност. — Всички бяхме свикнали с мисълта, че един ден крал ще стане принц Рандолф. Когато се удави, очаквахме, че на Луам ще му се роди втори син. Дори когато на бял свят дойдоха дъщерите и възможността да се роди кралски наследник в Риланон с годините започна да намалява, просто никога не сме си помисляли, че някой ден точно ти — той мушна с пръст Боррик в гърдите — ще трябва да управляваш държавата.

Обърна се към другия си син и с не особено характерен за него жест се пресегна и хвана ръката на Ерланд.

— Не обичам много да говоря за силни чувства, но сте ми синове и ви обичам и двамата, въпреки че понякога подлагате нервите ми на тежко изпитание.

Момчетата се почувстваха неловко пред това неприсъщо за баща им откровение. И на тях им беше трудно да изразяват чувствата си. Боррик само отвърна:

— Разбираме.

Принцът погледна Боррик право в очите.

— Нима? Наистина ли разбирате? Тогава трябва да разберете и че от днес нататък не сте само мои синове, Боррик. Двамата вече сте синове на Кралството. Всеки от двама ви е принц от кралската кръв. Един ден ще станеш крал, Боррик. Проумей го и си го набий добре в ума този факт, защото нищо освен смъртта няма да го отмени. И от този ден нататък бащината ми любов няма повече да ви засланя от жестокостите на живота. Да бъдеш крал означава да държиш съдбите на стотици хиляди хора. Един необмислен жест може да струва живота им.

После се обърна към Ерланд.

— Близнаците представляват сериозна заплаха за мира в Кралството, защото щом изплуват на повърхността стари вражди и съперничества, все ще се намерят такива, които да заявят, че редът на раждането ви е сменен умишлено, и ще подкрепят твоята кауза, без да си го искал, като повод да удовлетворят стари омрази и нови амбиции.

— И двамата сте слушали историята за първия крал Боррик, как бил принуден да убие собствения си брат, Джон Претендента — продължи Арута. — И също така много пъти сте слушали как бях застанал с краля и нашия брат Мартин пред Съвета на лордовете, и всеки от тях двамата имаше еднакво справедливи основания да претендира за короната. Само след благородния жест на Мартин я получи Луам и не се проля кръв. На косъм бяхме от гражданската война тогава.

— Татко, защо ни казваш всичко това? — попита Боррик.

Арута стана, въздъхна и сложи ръка на рамото на по-големия си син.

— Защото детството ви свърши, Боррик. Ти вече не си синът на принца на Крондор. Защото съм решил, че ако надживея брат си, ще откажа правото си над короната в твоя полза. — Боррик понечи да възрази, но Арута го прекъсна. — Луам е жизнен. Сигурно ще бъда старец, когато умре, ако не го изпреваря. Най-добре ще е да няма кратко управление между неговото и твоето. Следващият крал ще си ти.

После погледна Ерланд и каза:

— А ти винаги ще бъдеш в сянката на брат си. Завинаги ще останеш на едно стъпало от трона, но никога няма да можеш да седнеш на него. Винаги ще те търсят за услуги и постове, но никога няма да получиш своето. Ще гледат на теб като на последното стъпало към брат ти. Ще можеш ли да приемеш тази участ?

Ерланд сви рамене.

— Не ми изглежда чак толкова тежка, татко. Ще си имам имения, титла и достатъчно отговорности, сигурен съм.

— Много повече. Защото ще си длъжен да подкрепяш Боррик във всяко нещо, дори когато не си съгласен с него. Никога не ще можеш да изразяваш публично мнението си, ако се отличава от неговото. Така трябва да бъде. Не знам дали ме разбираш достатъчно добре. В бъдеще никога не ще можеш да се противопоставяш на волята на краля. — Арута се отдръпна и изгледа двамата си сина. — Войната ви е нещо непознато. От раждането ви досега в Кралството цари мир. Пограничните набези са дреболия.

— Не и за тези, които се бият с нападателите. По границите умират хора, татко — отвърна Ерланд.

— Сега говоря за държави и династии, за съдбата на цели поколения — каза Арута. — Да, умират хора, за да може тази държава и населението й да живеят в мир. Но беше време, когато войната за нас бе ежедневие, когато стълкновенията по границата с Кеш ставаха ежемесечно, галерите на Квег пленяваха корабите ни, когато им скимне, а нашествениците от света на цураните бяха завладели част от земите на дядо ви… цели девет години! От вас ще се поиска да се откажете и примирите с много неща, синове мои. Ще се поиска да се венчаете с жени, които най-вероятно няма дори да сте познавали. Ще се поиска да се откажете от куп привилегии, достъпни за обикновения човек: възможността да влезеш в някоя пивница и да пиеш с непознати, да се вдигнеш и да посетиш който си искаш град, да се ожениш по любов и спокойно да отгледаш децата си, без да се страхуваш, че ще бъдат използвани за чужди замисли. — Загледа се към града и въздъхна. — Да си седиш по цял ден с жена си и да си говорите за дребните неща от живота, да се отпуснеш.

— Мисля, че разбирам — отвърна отпаднало Боррик, а Ерланд само кимна.

— Добре. Защото до седмица ще заминете за Велики Кеш. И от този момент вие сте бъдещето на Кралството. — Арута отиде до стълбището, спря и пак се обърна към тях. — Бих искал да можех да ви спестя всичко това, но не мога. — И заслиза надолу.

Двамата младежи поседяха още малко смълчани, загледани към залива. Следобедното слънце грееше жарко, но откъм Горчиво море вееше прохладен бриз. Из залива като малки точици щъкаха лодки, баржи превозваха товари и хора от един пристан към друг, големи платноходи стояха на котва. Още по-далече се виждаха белите петънца на пристигащите кораби — на търговци от Далечния бряг и Кралството на Квег, от Свободните градове на Ябон и от империята на Велики Кеш.

Лицето на Боррик се отпусна и той се усмихна широко.

— Кеш!

Ерланд се засмя.

— Да! Към самото сърце на Велики… Кеш!

И двамата се засмяха възбудено при мисълта за нови градове и непознати хора, за чакащото ги пътешествие към екзотичната и тайнствена страна. И морският вятър сякаш отвя думите на баща им.

Някои нрави и институции се задържат с векове, други отмират бързо. Някои се настаняват тихо в хорския бит, други идват с фанфари. Преди години се бе смятало за общоприето да се отпуска следобедът на шестия ден от седмицата на чираците и всякаква друга прислуга за лични нужди. Сега бе станало практика да се затварят дюкяните и да се прекратява всякаква работа в шестък по обед, докато седмъкът се смяташе за ден на отдих и размисъл.

Но през последните десетина-петнайсет години се бе появила и една нова „традиция“, за която още от първия шестък след зимното равноденствие започваха усилно да се готвят момчета и младежи, чираци и слуги, прости граждани, както и благородници. Защото от празника на Първото топене на снега, в продължение на цели шест седмици на възбуда и буйни емоции, често въпреки немилостивото време, траеше сезонът на футбола.

Наричана някога „буребол“, тази игра се играеше от незапомнени времена от момчетата, ритащи парцалената топка, за да я вкарат в обърнато буре. Преди двадесетина години Арута бе поръчал на тогавашния церемониалмайстор да изготви за играта стандартна система от правила, по-скоро заради сигурността на младите скуайъри и чираци, защото тогава играта беше изключително груба. В последно време играта се беше утвърдила в хорските умове — дойдеше ли пролетта, връщаше се и „ритнитопката“ или футболът.

На всички равнища, от голите полета та чак до Градската лига с отборите, подкрепяни от занаятчийски гилдии, търговски съюзи или богати благородници, умиращи от желание да се изявят като нейни щедри покровители, можеха да се видят тичащи насам-натам играчи, които се мъчеха да изритат топката в една голяма изпъната мрежа.

Тълпата зарева одобрително, щом най-пъргавият от Сините се отскубна от камарата играчи и бързо поведе топката към оголената „врата“. Пазачът на мрежата, или „вратарят“ на Червените, се приведе, готов за скок. С хитър финт Синият го принуди да се отнесе малко надясно и я изстреля покрай него. Червеният вратар клюмна, а играчите на Сините се скупчиха върху щастливия си съотборник.

— Ами че той трябваше да го предвиди! — възмути се Локлир. — Беше толкова явно!

Джеймс се засмя.

— Защо не слезеш долу да поиграеш вместо него?

Боррик и Ерланд също се разсмяха.

— Вярно, чичо Локлир. Толкова пъти сме слушали как двамата с чичо Джими сте я измислили тази игра.

Локлир поклати глава.

— Едно време изобщо не беше така. — Огледа издигнатите преди години от някой предприемчив търговец платформи около игралното поле, които с времето се бяха разширили дотам, че вече можеха да побират до четири хиляди зрители. — Тогава в двата края на игрището имаше по едно буре и никой нямаше право да стои пред него. После дойде тази работа с мрежите, вратарите и всичко останало, дето го измисли баща ви…

Боррик и Ерланд довършиха думите му в хор:

— И вече изобщо не е забавно.

— Точно така си е… — рече Локлир.

— Защото няма кръвопролития — вметна Ерланд.

— Няма счупени ръце! Нито извадени очи! — засмя се Боррик.

— Е, това поне е за добро — промърмори Джими. — Понеже едно време…

Двамата братя отвърнаха с отегчени гримаси. Знаеха какво следва — до болка познатият им разказ как някога Локлир бил цапардосан с конска подкова от някакво чираче, което я скрило в ризата си. Това естествено на свой ред щеше да доведе до ожесточен спор между двамата барони за общата полза от всичките нововъведени правила и кои от тях подобряват качеството на играта и кои само и пречат.

Но това, че Джеймс замълча, накара Боррик да се обърне. Очите на барон Джеймс се бяха приковали не в играта долу, която вече отиваше към края си, а в някакъв мъж в края на реда, на който седеше самият барон, един ред зад двамата принцове. Високият ранг, както и добре премереният подкуп бяха осигурили на синовете на принца на Крондор две от най-добрите седалки за футболния мач, близо до средната линия и точно по средата на наклонените платформи.

— Локи, случайно да ти е студено? — каза Джеймс.

Локлир изтри потта от челото си и отвърна:

— Шегуваш ли се? Сега сме един месец след Средилетие. Направо ще се изпека.

Джеймс махна с палец към края на реда и рече:

— Тогава защо нашето приятелче ей там изпитва нужда да се облече в толкова тежък халат?

Локлир погледна над рамото на приятеля си и забеляза един човек накрая на пейката. Наистина бе загърнат в огромен халат.

— Може би е жрец?

— Не зная нито един орден, чиито членове да проявяват интерес към футбола. — Мъжът се извърна към тях и Джеймс отмести поглед. — Следи го над рамото ми, но се прави, че слушаш какво ти говоря. Е, какво прави той?

— В момента — нищо особено. — После изсвири рог, сигналът за края на играта. Сините — отбор, подкрепян парично от Гилдията на мелничарите и Благочестивия съюз на железарите, бе победил Червените, отбора, радващ се на подкрепата на някои знатни особи. И понеже тази подкрепа беше добре известна на всички зрители, резултатът от мача се посрещна с всеобщо одобрение.

Щом тълпата почна да се разпръсва, мъжът в дебелия халат се изправи. Локлир ококори очи и промълви:

— Вади нещо от ръкава си!

Джеймс моментално се извърна и видя как човекът поднесе някаква тръбичка към устните си и я насочи към принцовете. Без да помисли дори, Джеймс се хвърли върху двамата младежи на долния ред и ги събори. Човекът зад Ерланд изхърка и вдигна ръка към гърлото си, но движението му така и си остана недовършено, защото в мига, в който пръстите му посегнаха към стреличката, щръкнала от гърлото му, той рухна.

Локлир реагира само миг след Джеймс. Докато Джеймс блъскаше двамата близнаци, сред яростните викове на околните, той вече бе извадил сабята си и скачаше към непознатия нападател.

— Стража! — ревна той към гвардията, подредена под платформите за зрителите.

Тропотът на ботуши по дървените стъпала му отвърна почти моментално. Войниците на принца затичаха да хванат бягащия. Без да ги е грижа за пострадалите, гвардейците грубо разблъскваха невинната публика, която не възразяваше, защото всички разбираха, че става нещо нередно.

Видял, че стражите са само на няколко крачки от него, мъжът в халата прескочи перилото и полетя към земята, която бе на десетина стъпки. Чу се силен тътен и се разнесоха болезнени викове.

Двамата съборени граждани изгледаха слисано лежащото помежду им неподвижно тяло. Единият едва успя да се надигне, другият изпълзя настрана. Локлир се метна през перилото и скочи леко, с насочена напред сабя. Фигурата в халата се размърда, после изведнъж се изправи и се хвърли върху него.

Изненадан, Локлир отстъпи и мъжът в халата го стисна здраво за кръста и го блъсна в дървеното скеле на трибуните.

Локлир удари гърба си в дебелите греди и въздухът излезе от дробовете му, но той все пак успя да фрасне нападателя си зад ухото с дръжката на сабята си. Той го пусна и отстъпи, с явното намерение да избяга, а не да се бие, но чу виковете на приближаващите се стражи, замахна и удари Локлир в слепоочието.

Болката прониза Локлир и го замая, а нападателят се втурна в тъмното под трибуните. Баронът тръсна глава, съвзе се, хукна след него и изрева на стражите:

— Насам!

Мъжете се пъхнаха приведени под трибуните, чиито първи редове бяха едва на четири стъпки от земята. Един от войниците започна да мушка със сабята си под най-предните седалки, да не би убиецът да се е напъхал там. Трополенето по дъските над главите им продължи още малко и затихна.

После някъде пред тях се чуха пъшкания и шум от боричкане и Локлир с останалите забърза натам. Двама души, чиито лица не се виждаха в тъмното, се опитваха да задържат трети. Без да го е грижа кой кой е, Локлир блъсна с рамо най-близкия и събори и тримата на земята. Няколко души от стражата се хвърлиха в мелето и стражите бързо се надигнаха и издърпаха борещите се. Локлир се ухили, като видя, че единият е Джеймс, а другият — Боррик. После погледна просналото се на земята тяло в дебелия халат и каза:

— Извлечете го на светло. Мъртъв ли е, Джими?

— Едва ли, освен ако не си му скършил врата с тоя скок. Едва не прекърши моя.

— Ерланд къде е? — попита Локлир.

— Ето ме — отвърна му глас от тъмното. — Пазех да не би да се измъкне.

— Пазеше си безценния хълбок, искаш да кажеш — сряза го ухилено Боррик.

— И така да е — сви рамене Ерланд.

Излязоха след стражите, понесли неподвижното тяло, и завариха отвън плътен кордон войници.

Локлир се наведе.

— Я да видим какво имаме тук? — Дръпна качулката и се взря в оцъклените към небето очи на нападателя. — Мъртъв е.

Джеймс моментално коленичи, отвори устата на непознатия и подуши.

— Отровил се е.

— Кой ли е? — попита Боррик.

— И защо се опита да те убие, чичо Джими? — попита Ерланд.

— Не мен, идиот такъв! — сопна се Джеймс и посочи Боррик с пръст. — Опита се да убие брат ти.

Един от стражите се приближи.

— Милорд, човекът, улучен със стрелата, е мъртъв. Издъхнал е секунди, след като е бил ранен.

Боррик се ухили смутено.

— Че защо ще се опитва да убие пък мен?

— Някой ревнив съпруг може би? — опита се да се пошегува Ерланд.

— Не теб, Боррик Кондуин — каза Джеймс, изправи се и се огледа сякаш да се увери, че няма и други убийци. — Покушението беше срещу бъдещия крал на Островите.

Локлир разтвори халата на мъртвия, под който се показа черна туника.

— Джеймс, я погледни.

Барон Джеймс се втренчи в неподвижното тяло. Вярно, кожата на мъртвия беше черна, по-тъмна дори от тази на Гардан, и си личеше, че е с кешийско потекло, но хората с кешийско потекло бяха нещо обичайно за тази част на Кралството. Във всички слоеве на обществото в Крондор се срещаха хора с тъмнокафява и черна кожа. Но облеклото на този беше необичайно — туника от скъпа черна коприна и меки чехли — подобно облекло двамата млади принцове не бяха виждали.

Джеймс огледа ръцете на мъртвия, забеляза пръстена с тъмния скъпоценен камък и след това провери дали има и огърлица, но не намери.

— Какво правиш? — учуди се Боррик.

— Стари навици — отвърна кратко Джими. — Не е Козодой. Но случаят може да се окаже още по-неприятен от онези с Гилдията на убийците.

— Защо? — попита Локлир, който много добре помнеше опита на Козодоите да убият Арута преди двадесетина години.

— Защото е кешиец.

Локлир се наведе, огледа пръстена, пребледня, изправи се и изпъшка.

— И не само това. Член е на императорския дом на Кеш.

В стаята цареше мъртва тишина. Седналите в кръг почти не помръдваха в креслата. Притеснението от опита за убийство на Боррик се долавяше дори в скърцането на кожата и дървото, в шумоленето на дрехите и в подрънкването на накитите.

Херцог Гардан потърка носа си и възкликна:

— Но това е нелепо! Какво може да спечели Кеш, като убие член на семейството ви? Нима императрицата иска война?

— Та тя полага толкова усилия да се запази мирът — подкрепи го Ерланд. — Поне така гласят донесенията. Защо ще иска смъртта на Боррик? Кой…

— Някой иска да подпали война между Кралството и Велики Кеш — прекъсна го брат му.

— Толкова плитка лъжа; толкова прозрачно, че чак не е за вярване — изсумтя Локлир.

— И все пак… — почна Арута — ами ако този убиец е избран нарочно, за да се провали? Жертва. Ако от мен се очаква да оттегля посланика си и да не пусна синовете си да отидат…

Гардан кимна.

— И по този начин да оскърбите императорския дом на Кеш.

Джеймс, който стоеше облегнат на стената зад Арута, каза:

— Бездруго вече сме я оплескали здраво, след като очистихме член на императорската им фамилия. Вярно, някакъв много далечен братовчед, но братовчед все пак.

Гардан отново обезсърчено потърка носа си.

— Е, и какво да кажа сега на посланика на Кеш? „Вижте сега, намерихме един ваш младеж тука, който излезе, че е член на императорския дом. Много съжаляваме, обаче умря. А, и между другото се опита да убие принц Боррик.“

Арута се отпусна в креслото, сплете пръсти и погледна питащо Джеймс.

— Бихме могли да хвърлим трупа — предложи баронът.

— Моля? — рече Гардан.

Джеймс се протегна и отвърна небрежно:

— Просто ги отнасяме до залива и го хвърляме във водата.

— Доста грубичко за един член на императорския дом на Кеш — ухили се Ерланд.

— Защо? — попита Арута.

Джеймс седна на ръба на писалището на Арута. С годините принцът бе придобил навика да води беседите си с най-близките съветници и членовете на семейството съвсем неформално.

— Той официално не е гост на града. Не е трябвало да знаем, че е тук. Никой не е трябвало да го знае. Единствените кешийци, които ще знаят, че е тук, знаят също така защо е тук. И много се съмнявам, че някой от тях ще вземе да разпитва за него. Сега той е забравен човек, никой, освен ако сами не привлечем вниманието им, не би се интересувал за местонахождението му.

— И за състоянието му — добави сухо Боррик.

— Можем да заявим, че се е опитал да убие Боррик — съгласи се Джеймс, — но разполагаме само с един кешийски труп, една духалка и няколко отровни стрелички.

— И един мъртъв търговец — добави Гардан.

— Мъртвите търговци са обичайна гледка из Западните владения, ваша светлост — отбеляза Джеймс. — Аз предлагам да му свалим пръстена и да го хвърлим в залива. Нека кешийците, които са го пратили, да се почудят малко.

Арута отначало не отговори нищо, после кимна утвърдително. Джеймс кимна на Локлир да възложи работата на кралските гвардейци и баронът излезе, каза няколко думи на чакащия отвън лейтенант Уилям и се върна.

Арута въздъхна, погледна Джеймс и отрони:

— Кеш. Друго какво.

Джеймс сви рамене.

— Намеци. Слухове. Новият им посланик е… изборът му е необичаен. От онези, дето ги наричат „истинската кръв“, но не е от имперския дом — този убиец щеше да е по-логичен избор за поста. Посланикът е чисто политическо назначение. Говори се, че в двора на Кеш има може би по-голямо влияние от мнозина с императорска кръв. Не виждам някаква очевидна причина да му дадат такъв пост… освен ако не е направено, за да се удовлетвори някоя силна фракция в двора.

— Макар че всичко това е доста объркано и нелогично, все пак трябва да играем тази игра по правилата — каза Арута. — Известете хората ни в Кеш. Искам агентите ни там да се потрудят здраво, преди синовете ми да пристигнат. Ако някой се стреми да ни въвлече във война с Кеш, едно покушение срещу племенниците на краля би било логичен избор. Ти ще придружиш принцовете до Кеш. Не познавам друг, който би могъл да се оправи по-добре от теб в тази бъркотия.

— Ваше височество? — обади се Локлир.

Арута се обърна към него и продължи:

— А ти ще придружиш барон Джеймс в качеството си на церемониалмайстор, шеф на протокола и всички останали идиотщини. Имперският двор се управлява от жени. Може би най-после ще намерим някакво приложение за противния ти чар. Уведоми капитан Валдис, че докато отсъстваш, ще те замества като рицар-маршал. А братовчедът Уилям да поеме командването на домашната гвардия като действащ капитан. — Пръстите на Арута забарабаниха по писалището. — От теб искам — обърна се той към Джеймс — да зарежеш по време на това пътуване всякакви длъжности и протокол. Единствената ти титла ще е „наставник“. Трябва да имаш свободен достъп и излаз, ако се наложи.

Джеймс познаваше нрава и настроенията на Арута по-добре от всички извън семейството на принца. Сложният му и проницателен ум работеше като на майстор в шааха — Арута се стараеше да предвиди колкото може повече ходове напред.

Джеймс даде знак на момчетата и Локлир да излязат с него и в коридора спря и им каза:

— Тръгваме утре сутринта.

— Нали щяхме да тръгнем след три дни? — учуди се Боррик.

— Официално. Ако нашето кешийско приятелче е дошло тук със съучастници, бих искал да не знаят какво сме намислили. — Обърна се към Локлир. — Малък конен отряд, двадесетима стражи, преоблечени като наемници. Бързи коне. И известете в Шамата, че ще ни трябват свежи коне и припаси за двеста души ескорт.

— Та ние ще стигнем в Шамата по същото време, докато съобщението за двестате…

— Няма да ходим в Шамата — прекъсна го Джими. — Те обаче трябва да си помислят, че заминаваме официално в Шамата. Всъщност ще отидем в Звезден пристан.