Глава 3Звезден пристан

Вятърът завихри прах по пътя.

Двете дузини ездачи напредваха по дългия бряг на Голямото звездно езеро. Десетте дни упорита езда ги бяха отвели на юг от Крондор, към Ландрет, на северния бряг на Морето на сънищата. След това възвиха от устието на Звездната река и тръгнаха срещу течението й още на юг и острите планински зъбери на Сивите кули все още се виждаха, когато навлязоха в тучната Долина на сънищата. През дългите години на погранични войни между Кралството и империята Велики Кеш тази плодородна земя бе преминавала многократно от едни ръце в други. Обитателите й говореха еднакво добре езика на Южното кралство, както и речта на северните части на империята, така че двадесет и четиримата конници не можеха да впечатлят никого — много въоръжени отряди преминаваха дълбокото дефиле.

При средното течение на реката, край един неголям водопад, пътниците я пребродиха и поеха по пътя покрай южния й бряг. А когато стигнаха извора й — Великото звездно езеро, се отправиха към точката, която бе най-близо до острова по средата на езерото — Звезден пристан. Там щяха да наемат сал, който да ги превози до острова.

Подминаха доста селца на рибари и селяни — струпани на едно място по няколко колиби и хижи. Общността на чародеите на Звезден пристан с годините се беше разраснала и с нея се бяха появили и тези малки селски общини, за да удовлетворят нуждите на хората на острова от продоволствие.

Щом заобиколиха малкото полуостровче и пред очите им се разкри гигантското здание на острова, Боррик спря коня си и го загледа смаяно. То сякаш сияеше, окъпано в оранжевата светлина на залеза, на фона на виолетово-сивото небе.

— Богове и демони, чичо Джими, виж само колко е голямо!

Джеймс кимна.

— М-да, чувах, че строят голям център за обучение, но приказките както винаги бледнеят пред истината.

Локлир също бе смаян.

— Херцог Гардан идва тук преди години. Разправяше, че издигали огромни темели, но… такава голяма сграда не бях виждал.

Джими погледна към гаснещото слънце.

— Ако побързаме, можем да стигнем до острова след два часа. Бих предпочел топла храна и чисто легло, вместо още една нощ спане край пътя. — Смуши коня си и препусна напред.

Скоро над тях се спусна звездният балдахин — беше една от редките вечери, когато щяха да изгреят и трите спътника на Мидкемия. Минаха през малката седловина между зъберите и навлязоха в китно и още на пръв поглед — благоденстващо градче. Пред всеки дюкян светеха фенери и факли — лукс, който си позволяваха само най-заможните градчета и големи градове — и след тях се затичаха тумби хлапета, чиито крясъци само усилваха царящата наоколо весела шумотевица. Налетяха ги просяци и улични жени: първите молеха за милостиня, вторите предлагаха услугите си. Вратите на хановете зееха весело и мамеха уморения пътник със студено питие, гореща храна и топла компания.

Локлир се провикна, за да надмогне уличния шум:

— Виж ти какво благоденствие се е заформило тук!

Джеймс се огледа и изхъмка:

— Да бе. Даровете на цивилизацията.

— Защо да не проучим някоя от тези кръчмички… — предложи Боррик.

— А, не — отвърна Джеймс. — Ще ви поднесат напитки в Академията.

Ерланд се усмихна със съжаление.

— Някое подсладено и разредено винце, без съмнение. Какво друго можем да очакваме от едно сборище престарели книжници, които си врат носовете из прашасали свитъци.

Джеймс само поклати глава. Излязоха на кръстовището на двете главни улици на градчето и поеха към езерото. На брега бе построен голям дървен кей и на него чакаха няколко сала с различна големина, за да превозят стока и хора към острова. Въпреки късния час носачите мъкнеха чували с жито и ги трупаха по саловете, за да ги откарат на другия ден заранта.

Джеймс дръпна юздите и подвикна на най-близкия салджия:

— Добър вечер. Търсим някой да ни превози на острова.

Мъжът — мургав, с голям, закривен като клюн нос и дълги сплъстени кичури, които почти скриваха очите му, отговори:

— А, бързо ще ви прекарам, ваша милост. По пет медника на човек. Конете си ще трябва да оставите тук, в конюшните.

Джеймс се усмихна.

— Какво ще кажеш за десет жълтици за всички ни, но с конете?

Мъжът поклати глава и отново се захвана с работата си.

— Без пазарлъци, ваше благородие.

Боррик дрънна с рапирата на бедрото си и подхвърли полу на шега:

— Какво, гръб ли ни обръщате?

Мъжът отново се обърна към тях, докосна челото си с пръсти и отвърна почти със сарказъм:

— Прощавайте, ваше благородие, не исках да ви оскърбя.

Боррик понечи да му отговори, но Джеймс го потупа по рамото и посочи. В сумрака, малко извън петното светлина на факела, на кея седеше някакъв младеж в прост халат и кротко следеше размяната на учтивости.

— Какво? — попита Боррик.

— Това трябва да е местният началник.

— Тоя ли? — възкликна Боррик. — Че той прилича повече на просяк.

Салджията кимна.

— Много сте прав, ваша милост. Той е нашият Миротворец. — Погледна Джими и се ухили. — Оправен човек сте вие, ваша милост. Тъй де. Онзи там е един от чародеите от острова. Съветът, дето ги управлява, се грижи на нас тук, в града на Звезден пристан, нищо да не ни липсва. А той няма сабя, ваше благородие — обърна се той към Боррик, — но само да махне с ръка и така ще ви замае главата, че все едно с чук я е ударил. Повярвайте ми, ваше благородие, сам съм го опитвал. — След което промърмори едва чуто: — А не дай си боже да ви прати оная магия, от която така ще ви засърби, че ще ви се доще да умрете… — Върна се бързо на темата и поясни: — Колкото до пазарлъка, ваша милост, колкото и да ми се ще да ви излъжа за платата и да взема някой и друг грош повече за гладните си дечица, всъщност Академията определя цените. — Салджията се почеса по брадичката. — Е, можете да се поспазарите с тоя млад заклинател, но сигурно и той ще ви каже същото. Пък и при тоя оживен трафик цените са си прилични.

— Къде ви е конюшнята? — попита Джеймс и сякаш чакали тези думи, от тълпата зяпачи наоколо се втурнаха няколко хлапета да си предложат услугите.

— Момчетата ще се погрижат конете ви да се настанят в чисти ясли — каза салджията. Джеймс кимна и слезе от коня си, спътниците му го последваха. Две ръчички моментално дръпнаха юздите от ръцете на барона, други хлапета направиха същото с юздите на другите коне.

— Е, добре — каза Джеймс. — Но се погрижете да получат хубаво сено и достатъчно овес. И някой налбант да им види подковите, нали?

Нещо привлече погледа му и той млъкна, извърна се рязко, хвана хлапето до коня на Боррик, надигна го от земята и го погледна право в очите.

— Върни я веднага — прошепна той на сополанкото спокойно, но твърдо. Момчето понечи да възрази, но Джеймс го раздруса, хлапакът премисли, бръкна под ризата си и подаде на Боррик кесията му. Боррик зяпна изненадано и я взе.

Джеймс пусна провалилия се крадец на земята, но го задържа за ризата и се наведе към лицето му.

— Момченце, когато бях два пъти по-малък от тебе, знаех два пъти повече за този занаят, отколкото ти изобщо ще научиш. Вярваш ли ми? — Момчето само кимна: толкова беше уплашено, че го разкриха. — Щом ми вярваш, запомни каквото ще ти кажа. Липсва ти усет. Не я знаеш цаката. Преди да си навършил дванайсет годинки, ще свършиш на някое въже, ако и толкова оживееш. Така че си намери по-почтен занаят. И ако нещо ни липсва преди да си тръгнем, ще знам кого да търся, нали ме разбираш? — Момчето пак кимна.

Джеймс го бутна настрана и се обърна към салджията.

— Е, карай ни на острова.

Младият магьосник се надигна от мястото си и се приближи към тях.

— Рядкост е в Академията да идват толкова много въоръжени войници. Може ли да попитам по каква работа?

— Можете — отвърна Джеймс. — Само че ние ще си спестим отговорите за пред други. А ако е нужно да получим разрешението ви, съобщете на чародея Пъг, че са му дошли на гости стари приятели.

Младият магьосник вдигна вежда озадачен.

— И за кого по-точно да му съобщя?

Джеймс се усмихна.

— Кажете му… Барон Джеймс Крондорски и… — погледна близнаците — и едни негови роднини.



Салът се блъсна леко в брега, на който ги чакаше малка група посрещачи. Дървеният кей беше единственият признак, че тук е входът към може би най-странната човешка общност в цяла Мидкемия — Академията на магьосниците. По стълбовете на кея висяха фенери и хвърляха смътна светлина върху групата на посрещачите.

В центъра на групата стоеше невисок мъж на средна възраст, облечен в прост черен халат и груби сандали. Вдясно от него стоеше жена с удивително тъмна кожа и стоманеносива коса. Вляво от него стоеше старец в широк халат, а до рамото му — едър мъж в ловджийска кожена куртка. Зад тях търпеливо чакаха още двама по-млади мъже във фини халати.

Когато Джеймс, Локлир и близнаците слязоха от сала, ниският мъж пристъпи напред и леко се поклони.

— Висока чест ни оказвате, ваши височества. — И добави: — Е, добре дошли в Звезден пристан.

Боррик и Ерланд пристъпиха напред и малко смутено протегнаха ръце да се здрависат с посрещача. Макар да бяха принцове и да бяха свикнали да ги обграждат с благоговение, сега пред тях стоеше човек, за когото се носеха приказни легенди.

— Братовчеде Пъг — промълви Боррик. — Благодарни сме, че ни посрещате така сърдечно.

Магьосникът се усмихна топло и напрежението сред гостите спадна. Макар вече да наближаваше петдесетте, приличаше на тридесетгодишен. Очите му — с лешников цвят — грееха топло, а буйната му тъмна брада не можеше да скрие почти момчешките му черти. Изглеждаше направо невъзможно това младежко лице да принадлежи на човека, смятан за най-могъщия чародей на този свят.

— Лорд Пъг… — почна Джеймс.

— Просто Пъг, Джеймс — прекъсна го с усмивка чародеят. — В нашата общност не държим на официалните титли. Въпреки щедрите намерения на крал Луам да превърне Звезден пристан в херцогство и да ме провъзгласи за негов владетел, ние тук рядко се замисляме за подобни неща. — Той хвана Джеймс за ръката. — Помниш жена ми, нали?

Джеймс и спътниците му сведоха леко глави в поклон и поеха един по един нежната ръка на жената. Като я видя отблизо, Джеймс се изненада от крехкостта й. Виждал я беше за последно преди седем-осем години и я помнеше като здрава жена, в началото на четиридесетте, с потъмнели от слънцето бузи и катраненочерна коса. Сега изглеждаше с десет години по-стара от съпруга си.

— Милейди — каза Джеймс и й целуна ръка.

Жената се усмихна и усмивката я подмлади с няколко години.

— Просто Катала, Джеймс. Как е синът ни?

Джеймс се ухили.

— О, Уилям е много добре, щастлив е. Сега е капитан в гвардията на Арута, имат добро мнение за него. Сигурно ще се издигне доста, след като Валдис се оттегли. И ухажва няколко великолепни дами от свитата на принцесата. Чудесен офицер е и ще се издигне наистина.

— Трябваше да си остане тук — рече Пъг, но видя, че лицето на Катала помръкна, и добави: — Зная, мила, този спор го оставихме да отлежи. Е? — обърна се той към принцовете. — Мога ли да ви представя останалите?

Боррик кимна и Пъг продължи:

— Момчета, мисля, че си спомняте Кълган, стария ми учител. Както и Мийчъм, който надзирава хранителните складове на общността ни и се грижи за още хиляди неща. — Двамата мъже се поклониха и Боррик се здрависа с всеки поотделно. Старият магьосник се движеше трудно, с помощта на тояжката в едната си ръка и подкрепян от Мийчъм.

Мийчъм, мъж в напреднала възраст, но все още як, сгълча стария магьосник като свадлива жена:

— Трябваше да си останеш в стаята…

Кълган обаче го бутна настрана, когато Ерланд пристъпи да се здрависа с него, и изръмжа:

— Стар съм, Мийчъм, но още не съм легнал да мра. — Косата му беше бяла като сняг, а лицето му — потъмняло и набръчкано като суха кожа. Но сините му очи все още светеха будно. — Добре дошли, ваше височество — поздрави той Ерланд.

Принцът отвърна с усмивка. Като малки момчета много ги радваха гостуванията на Кълган, защото старият маг ги забавляваше чудесно с разказите си, изпъстрени с чародейски подвизи.

— Нали тук нямало официалности, чичо Кълган? Радвам се, че те виждам. Толкова време мина…

Двамата по-млади мъже отзад бяха непознати за Джеймс. Пъг каза:

— Това са водачите на общността ни и едни от първите, които решиха да дойдат в Звезден пристан, за да учат Великото вълшебство. Сега те са учители на други. Това е Корш. — Първият мъж се поклони на двамата принцове. Очите му грееха светли на невероятно тъмното му лице, златните му обеци висяха чак до раменете.

Вторият мъж сякаш беше одрал кожата на първия, като близнак, ако я нямаше гъстата черна брада, намазана и висяща на буйни къдрици по бузите му.

— А това е брат му Ватум.

— Сигурно сте уморени от пътуването — каза Пъг. — Очаквах с нас да дойде и дъщеря ни Гамина, но тя помага в храненето на децата и се забави. Скоро ще видите и нея.

— А сега да ви настаним — продължи чародеят. — Заделили сме ви стаи в Академията. Закъсняхте за вечерята, но ще ви пратим топла храна по стаите. Утре заран ще можем да се срещнем.

Тръгнаха покрай брега на езерото, откъдето се виждаше чудовищното здание, извисяващо се над острова. На места беше огромно: на над четиридесет етажа, а в центъра му на още сто стъпки нагоре се издигаше тънка кула. Приличаше най-вече на стълбище, виещо се без перила около единична колона, на върха на която имаше малка площадка. И беше осветено с призрачно синкава светлина, бликаща навсякъде отдолу, така че да наподобява по-скоро вълшебно издигнала се към небесата водна струя, а не съоръжение от камък и мазилка.

— Всички се смайват, като видят Кулата на изпитанието — отбеляза Пъг. — На върха й избралите Висшия път за пръв път узнават майсторството си и оставят чирачеството зад гърба си.

Двамата тъмнокожи братя се окашляха многозначително и Пъг се усмихна.

— Някои сред нас имат различно мнение за това доколко е редно „външните“ да знаят какво става тук.

Повървяха още малко и се озоваха в оживено градче от другата страна на огромното здание. По-спретнато и чисто от близнака си на сушата, то също така гъмжеше от хора.

— Градът на Звезден пристан — промълви с нескрита гордост Катала.

— Мислех, че градът на сушата се казва така — каза Локлир.

— Така го наричат обитателите му — поясни Пъг. — Но същинският град е тук, на острова. Тук живеят много от нашите братя и сестри в чародейството. Тук са и семействата им. Тук сме създали приют за онези, които са били прогонени от своите общности поради страх или омраза. — Пъг подкани с жест гостите да влязат през голямата двукрила порта в главното здание на Академията. Другите посрещачи им пожелаха лека нощ, а Пъг ги поведе покрай многобройните врати от двете страни на дългия коридор. — Боя се, че не можем да ви предложим царски условия — рече той, — но тези килии за гости са топли, сухи и удобни. Вътре ще намерите умивалници и ако оставите мръсни дрехи, ще минат да ги съберат, за да ги изперат. Гардеробът е в дъното на коридора. Е, сега си починете, а утре заран ще имаме предостатъчно време да си поговорим.

Пъг също им пожела лека нощ и скоро коридорът се изпълни с шума на войниците, свалящи пътното си снаряжение и броните си, с плисък на вода и тракане на прибори. После всичко заглъхна и Локлир, който бе останал с Джеймс в коридора, попита:

— Какво те мъчи?

Джеймс сви рамене.

— Нищо особено. Уморен съм… — Гласът му заглъхна. Той си помисли за старостта на Кълган и за нездравия вид на Катала. — Просто годините не са били милостиви към някои чудесни хора. — Гласът му се оживи. — Или пък младежките ми грехове са се върнали, за да ме поизмъчат. Май ме притеснява представата, че ще трябва да изкарам цяла нощ в стая, която наричат „килия“.

Локлир се подсмихна разбиращо, пожела на приятеля си лека нощ и се прибра в „килията“, а Джеймс остана още малко сам в дългия пуст коридор. Усещаше, че нещо тук не е както трябва. Но реши да остави това чувство, за да го анализира на заранта. Сега трябваше да се нахрани и да се измие.



Събуди го първата птича песен. За негова изненада дрехите му се оказаха изпрани, изсушени и надлежно сгънати до вратата. Барон Джеймс по принцип спеше леко и се беше научил да се буди и при най-лекия шум, затова не му стана приятно, че някой е успял да отвори вратата, без той да усети. Бързо навлече чистата туника и панталони и естествено заряза тежките ботуши. Още от дете бе свикнал да ходи бос и с годините сред дворцовия персонал бе добила популярност шегата, че влезе ли човек в кабинета на барон Джеймс, най-вероятно ще го завари бос, а ботушите му ще са изритани под писалището.

Излезе и закрачи безшумно към изхода. Беше сигурен, че всички останали още спят, но стъпваше крадешком не толкова преднамерено, колкото по навик. Като момче в Бедняшкия квартал на Крондор си беше изкарвал препитанието с кражби и безшумното ходене се бе превърнало в негова втора природа.

Отвори външната врата, излезе и тихо я затвори. Небето изсветляваше и хоризонтът на изток бе придобил бледата руменина на настъпващия изгрев. Чуваше се само птичият зов и ударите на брадва отдалече. Джими тръгна по пътеката, водеща към селото.

Скоро неизвестният селяк или рибар си свърши работата и екът на брадвата заглъхна. След още стотина крачки пътеката се раздвои: едното разклонение водеше към селището, а другото — към брега на езерото. Джеймс реши, че няма настроение за празни приказки с местните хорица, и предпочете пътеката към водата.

В предутринния сумрак не забеляза фигурата в черния халат, докато почти не се сблъска с нея. Пъг се обърна, усмихна му се и посочи на изток.

— Най-много обичам този час на деня.

Джеймс кимна.

— Мислех, че съм първият събудил се.

— Аз спя много малко — каза Пъг без да откъсва очи от хоризонта.

— Умората не ти личи. Не забелязвам да си остарял и с един ден, откакто те видях преди седем години.

Пъг кимна.

— С мен стават някои неща, които аз самият тепърва откривам, Джеймс. Когато навремето облякох мантията на чародей… — Гласът му заглъхна. — Всъщност ние никога не сме си говорили с теб като хората, нали?

Джеймс поклати глава.

— Никога за нещо съществено, ако това имаш предвид. Пътищата ни като че ли не са се пресичали толкова често. Запознахме се на сватбата на Арута и Анита. След това се видяхме след битката при Сетанон. — Двамата се спогледаха мълчаливо: не бе нужно да си припомнят ужасиите, преживени по онова време. — И след това — още два пъти в Крондор.

Пъг отново зарея поглед на изток. Първите пурпурнооранжеви лъчи на изгряващото слънце вече осветяваха облаците.

— Като момче живеех в Крудий. Бях беден и самотен хлапак, обикновено селяче от Далечния бряг. Работех като ратайче в кухнята на цитаделата и амбициите ми не стигаха по-далече от това да стана войник. — Чародеят замълча.

Джеймс не отговори. Не изпитваше особено желание да споменава за миналото си, макар че то беше добре известно на всички знатни особи в Крондор и още повече на хората в двора.

— Аз пък бях крадец — каза баронът накрая.

— Джими Ръчицата — каза Пъг. — Да, това е известно. Но що за момче си бил?

Въпросът накара Джеймс да се замисли.

— Безочливо. Това е първата дума, която ми идва на ума. — Той също се загледа в изгрева. Двамата помълчаха няколко минути, очаровани от гледката на светлината, обагряща надвисналите на изток бели облаци. После над невидимата черта между небето и земята се надигна нажеженият диск на слънцето и Джеймс каза: — Бях… държах се глупаво понякога. Не си давах сметка, че не мога да си позволя всичко, което ми хрумне. Струва ми се, че понякога издевателствах с късмета си. Ако бях продължил още малко така, сигурно отдавна щях да съм мъртъв.

— Безочлив — повтори Пъг. — И глупав понякога. — Кимна към Академията. — Почти като двамата близнаци.

Джеймс се усмихна.

— Да, почти като принцовете.

— И друго?

Джеймс помисли. И отвърна без фалшива скромност.

— Умен, би казал някой, или надарен най-малкото. Често неща, които объркваха хората около мен, ми се струваха съвсем очевидни. Най-малкото, тогава светът изглеждаше много по-понятен. Възможно е като момче да съм бил много по-интелигентен, отколкото сега като мъж.

Пъг му махна да тръгне с него и бавно закрачи към езерния бряг.

— Когато аз бях момче, скромните ми тогавашни амбиции ми изглеждаха най-великолепното нещо на света. Сега…

— Изглеждаш притеснен — вметна Джеймс.

— Не в смисъла, в който би го разбрал ти — отвърна Пъг. Джеймс го погледна. На сивкавата още светлина лицето на Пъг изглеждаше неразгадаемо. — Разкажи ми за опита за покушение срещу Боррик. Ти си бил най-близо до него.

— Бързо пътуват вестите — подхвърли Джеймс.

— Винаги е така. А всеки възможен конфликт между Кеш и Кралството е в състояние да ни притесни.

— Предвид местоположението ви, мога да го разбера. Вие сте като един прозорец към империята. — Той посочи мълчаливо на юг, към не толкова далечната граница. После разказа на Пъг всичко, което знаеше за опита за покушение, и завърши с думите: — Това, че убиецът беше кешиец, трудно може да се оспори, но всички податки, че императорският двор на Кеш е в основата на покушението… това е някак прекалено очевидно. Аз лично мисля, че някой се стреми да ни подведе. — Той се извърна към Академията и изгледа високите й етажи. — Много ли кешийци имате тук?

Пъг кимна.

— Също както и хора от Ролдем, от Квег и Висините на Квор, и от други места. Тук не се обръща много внимание кой от коя държава е дошъл. Занимават ни други проблеми.

— Онези двамата, които ни посрещнаха снощи… — почна Джеймс.

— Ватум и Корш. Да, те са кешийци. От самата столица Кеш. — Джеймс отвори уста, но Пъг не го остави да проговори. — Не са имперски агенти. Иначе щях да го разбера. Вярвай ми. Политиката изобщо не ги интересува. Нещо повече, според нас дори проявяват прекалено усърдие да се държат колкото може по-надалече от мирските дела.

Джеймс все така гледаше огромното причудливо здание на Академията, надвиснало над острова.

— Това все пак е кралско херцогство, поне формално — каза той. — Но мнозина се чудят какво точно градите тук. И все още за мнозина в двора това място изглежда доста необичайно.

— И опасно — добави Пъг. — Тъкмо поради това се старая с огромно усърдие Академията никога да не се въвлича в държавни конфликти. На която и да било страна.

Джеймс се замисли над думите му.

— Малцина от благородното съсловие приемат толкова спокойно самата идея за магьосничеството, колкото кралят и брат му. Двамата са отраснали с Кълган в бащиния им двор и затова то не ги смущава. Но виж, останалите…

— Останалите все още биха предпочели да видят как ни гонят от градове и села, или да ни видят избесени или изгорени на клади… Знам — каза Пъг. — За двадесетте години, откакто се трудим тук, много неща се промениха… И все пак колко малко неща са се променили…

След дълго мълчание Джеймс най-сетне се осмели да проговори:

— Пъг, чувствам, че в теб има нещо много особено. Долових го снощи. Какво е то?

Пъг го изгледа с присвити очи.

— Странно, че точно ти си го усетил, докато тези, които са най-близо до мен не го забелязват. — Той протегна ръка и посочи водата. В плитчините край брега се гмуркаха и пляскаха снежнобели чапли. — Красиви са, нали?

Джеймс не можеше да не се съгласи и огледа възхитен околността.

— Тук наистина е много красиво.

— Не беше така, когато за пръв път дойдох тук — отвърна Пъг. — Според легендата това езеро се е образувало от падаща звезда, оттам идва името му. Но този остров не е от охладената твърд на тази звезда, която според мен не е могла да бъде много по-голяма от ей толкова… — Той разпери ръце на две-три педи една от друга. — Мисля, че звездата е пропукала земната кора, изригнала е лава и от нея е възникнал островът. Когато за пръв път стъпих тук, островът беше скалист и гол, със съвсем рехава трева край водата и малко жилави храсти тук-там. Аз донесох всичко това, което виждаш сега — тревата, дърветата, животните. — Усмихна се широко и лицето му се подмлади още повече. — Виж, птиците сами намериха пътя си дотук.

Джеймс огледа замислено малките дъбрави наоколо и тучните ливади около тях.

— Доста сериозен труд е било.

Пъг махна пренебрежително, все едно че ставаше дума за най-обикновен фокус и попита:

— Война ще има ли?

— Това е въпросът, нали? — тежко въздъхна Джеймс. — Не, не това е въпросът. Винаги има по някоя война. Въпросът е кога и между кои държави. Ако точно аз би трябвало да кажа нещо по въпроса, то война между Кралството и Кеш няма да има, поне докато аз съм жив. Но пък едва ли точно аз бих могъл да кажа нещо по въпроса.

— Избрали сте опасен курс.

— Не е за пръв път. Жалко, че обстоятелствата не спестиха на принцовете необходимостта да тръгнат.

— Те са синове на своя баща — отбеляза Пъг. — Трябва да тръгнат натам, накъдето ги зове дългът. Дори това да означава да рискуват много срещу малка печалба.

Джими само кимна.

— Това е бремето на рожденото им право.

Пъг закрачи покрай брега и Джеймс бавно тръгна след него.

— Е — рече Пъг. — Слава на боговете поне, че се срещат малки кътчета за отдих по пътя, като това. Защо не се поразходиш ей дотам? — Посочи му няколко ниски върби край брега. — От другата страна има малък поток, подхранван от топли извори. Топни се малко в горещата вода, а после скочи в езерото. Това ще те ободри преди закуската.

Джеймс се усмихна.

— Благодаря ти. Май точно това ми трябва. Свикнал съм да се потрудя яко преди да седна да закуся. Един приятен начин да си запълня времето ще е добре дошъл.

Пъг се обърна да си тръгне, но след няколко крачки спря и подхвърли през рамо:

— А, внимавай като плуваш в крайбрежните треви. Можеш лесно да се заблудиш. Вятърът ги скланя към острова, така че ако се объркаш, просто заплувай в тази посока, докато усетиш дъно под краката си. И излизаш.

— Благодаря. Ще внимавам.

— Ще се видим на закуска.

И Пъг тръгна назад към Академията, а Джеймс продължи към върбите.

Премина между дебелите стволове, избута настрани надвисналата като завеса зеленина и пред очите му се разкри тясна гола пътека, водеща към малка долчинка, свършваща до брега на езерото. Недалече от брега видя вдигащата се сред утринния хлад бяла пара. Огледа малкото езерце, което явно извираше от земните недра, защото парата се издигаше само от това място. От единия му край към езерния бряг изтичаше малко поточе и се вливаше в езерото. Дължината му беше не повече от двадесетина разкрача. Джеймс се огледа. Изворът беше обграден от дървета и никой не можеше да го види. Той свали туниката и панталона си и предпазливо топна крак в извора. Беше доста по-горещ, отколкото вода за къпане. Той се потопи бавно и се остави топлината да го изпълни и да отпусне напрегнатите му мускули.

Напрегнати мускули? Джеймс се зачуди. Та той току-що бе станал от сън! Защо трябваше да се чувства напрегнат? Отвърна му собственият му глас: „Защото се поема твърде голям риск с това да се изпратят две момчета да влязат в играта на дворцова политика на Кеш, по-древна от тази на дома Кондуин.“ Джеймс въздъхна. Пъг беше странен човек, но мъдър и могъщ. При това беше осиновен родственик на самия крал и херцог. Навярно трябваше да се допита до неговото мнение. Но след това премисли. Колкото и да се бе прославил Пъг като спасител на Кралството в миналото, около Звезден пристан витаеше нещо твърде необичайно, както и в начина, по който бяха уредени нещата тук. И Джеймс реши, че първо ще се постарае да научи колкото е възможно повече за това, което става тук, преди да поговори с магьосника откровено.

Богове, колко мразеше да се събужда уморен! Отпусна се колкото можа по-удобно по гръб, за да обмисли спокойно какво точно го тревожи. Успокояващата топлина на водата проникна чак до костите му и скоро умът му се унесе. Тичаше по някаква улица и нечия ръка го сграбчи за лакътя. Първият му спомен. Трябваше да е бил не повече от тригодишен. Беше майка му — дърпаше го обратно в курвенската си бърлога, за да не го видят търговците на роби, които обикаляха в нощта да търсят жертвите си. Спомни си как го бе притиснала здраво до себе си, как бе запушила устата му с ръка. А после бе изчезнала. Когато поотрасна, разбра, че е умряла, но единственото, което си спомняше от онзи момент, беше мъжът, който й крещеше и я удряше, и червеното навсякъде. Джеймс прогони отвратителния спомен от мислите си, намести се по-удобно в горещата вода и скоро задряма…

И внезапно се събуди. Ако можеше да се съди по слънцето на небосвода, не можеше да е спал повече от няколко минути, най-много да беше четвърт час. Утрото беше тихо, но нещо го беше обезпокоило. С времето беше надмогнал някак детинския си навик като се събуди да скача от постелята си с кама в ръката — този навик се бе оказал доста плашещ за дворцовите слуги, — но продължаваше да си държи по някоя кама подръка. Не видя нищо. Извърна бавно глава, но отново не можа да види нищо над каменния ръб на извора. Надигна се бавно на лакти и се смъмри наум за глупостта си — кой можеше да го заплашва тъкмо тук, на острова на Звезден пристан?

Надникна над ръба и отново не видя нищо. Някакво странно усещане го облада, усещане, свързано с това място, но не можа да му намери име. Все едно че беше влязъл в някаква стая само мигове преди от нея да излезе друго същество, през друга врата; без да разбира защо, беше уверен, че някой току-що е бил тук.

Изградените му от ежедневните опасности на града инстинкти задействаха в ума му първичния сигнал за тревога — сигнала, който го бе спасявал твърде често, за да си позволява сега да прояви лекомислие и да го пренебрегне. И все пак в този сигнал не отекваше съпътстващата го нотка за опасност, той по-скоро го възбуди. Още преди години Джеймс беше усвоил дисциплината на рискования нощен занаят — да останеш неподвижен, умът ти да не се поддаде на моментната тревога, така че внезапното ти движение да не предизвика реакцията на дебнещия те враг. Той се огледа отново над каменния ръб на басейна, но ехото от току-що преминалото непознато същество беше заглъхнало. Малкото поточе си изглеждаше кротко и самотно, както преди.

Отново се опита да попие в себе си спокойствието, което носеше топлината, но не можа да отпусне ума си. Някаква възбуда започна да расте в душата му, сякаш към него се приближаваше нещо възхитително, и някаква тъга го обзе също така, сякаш нещо чудодейно и неземно хубаво току-що го бе подминало на почти доловимо разстояние и го бе оставило самотен. Странни чувства на шеметна радост и на детски сълзи се сблъскаха в душата му.

Не намерил задоволителен отговор, той се надигна от каменния басейн, затича се към езерото и нададе момчешки вик, с който да надмогне безсилието си. Скочи, гмурна се и изплува на повърхността, плюейки вода. От гърдите му се изтръгна нов вик на облекчение — студеното езеро го беше разбудило напълно.

Като плувец не го биваше много, но плуването все пак му доставяше удоволствие. Като повечето хлапета от Бедняшкия квартал на Крондор, щом задухаха горещите летни ветрове, се беше спасявал от жегата на пристанището, скачайки от кейовете в солената мръсна вода на залива. Опознал бе усещането за чиста вода, обливаща тялото му, едва след като прехвърли тринадесет години.

Заплува. Залетите от водата дървета и тръстики тук-там се прорязваха от тесни канали, отварящи път към онова, което можеше да се намира на отвъдния бряг. Той запляска по един от тях и къде с плуване, къде с цапане, се озова сред гъсталак от тръстики и треви. Крайезерната растителност се простираше надлъж и шир. Джими се изтегна по гръб във водата и зарита лениво. Слънцето вече бе изгряло в пълния си блясък и утринното небе сияеше. Красиви бели облаци препускаха, подгонени от лекия вятър. Джими се вряза сред тръстиките и усети коравата милувка на стеблата и листата им по гърба си. След няколко минути плуване се изправи и се огледа.

Нещата така изглеждаха по-различно, а пътят не му беше ясен нито напред, нито назад. Той беше човек с вродено самообладание и мисълта, че е плувал в кръг из тръстиките, му се стори неприятна, но не го изплаши особено. Веднага си припомни думите на Пъг и забеляза накъде се скланят тревите. Трябваше просто да плува натам и да излезе на брега.

Заплува, после закрачи през гъстите тръстики към дърветата покрай брега. Надвисналите клони на върбите го обгърнаха в сенките си още докато водата беше до гърдите му. Можеше да вижда едва на няколко стъпки във всички посоки и утринната светлина превръщаше всичко наоколо в шарка от сумрачни зеленикави сенки и ослепителни проблясъци светлосиньо небе отгоре. Джеймс продължи нагоре по коритото на потока, докато водата не стигна до кръста му. Почувства се глупаво, че е тръгнал гол, но пък нали наоколо нямаше никого. След малко щеше да отиде да вземе дрехите си.

Направи още една крачка и изведнъж пропадна в някаква дупка — течението беше изровило дъното на дълбочина един човешки бой. След миг подаде глава на повърхността и захрачи вода, зацапа напред и краката му скоро отново стъпиха на твърдо.

Чуруликането над главата му го накара да се учуди дали птичето не му се присмива, че се оправя толкова мудно. Въздъхна и продължи към брега, който беше само на няколко крачки пред него, ако се съдеше по сушата, мяркаща се сред гъстите дървета. Когато водата стигна до коленете му, се озова пред непреодолима преграда от дървета и тръстики, а на височина до рамото му се издигаше камениста издатина. Джеймс пристъпи надясно, откъдето му се стори, че ще може най-лесно да заобиколи капана на гъстата растителност, и отново пропадна в някаква дупка. Затъна до гърдите и продължи с мъка напред през гъстите тръстики. Почувства се съвсем глупаво, че толкова се е отдалечил от мястото, където искаше да стигне. Приятно плуване преди закуска, няма що.

Разгърна поредните тръстики и изведнъж се озова пред неочаквана гледка. Само на крачка пред него се разкри светла плът, почти като на новородено — гола млада жена. Русата й, почти бяла коса висеше мокра почти до кръста й и тя изцеждаше водата от нея, застанала в поза, подчертаваща с невероятна съблазнителност извивките на бедрата й.

Дъхът на Джеймс секна. Одевешното чувство на тревога и възбуда го удари като чук. Почувства се смутен, че се е натрапил, също както щеше да се смути, ако тя го беше видяла гол преди малко в горещия басейн. Противоречиви пориви — да остане неподвижен, да се отдръпне, да й каже нещо, да не се остави да го види — всичко това се сблъска в ума му и го вцепени.

И отново хлапашкият му опит се върна и той замръзна на място. След което нова мисъл го порази неканена, сви стомаха му на топка и го обля горещата вълна на възбуда. И той си каза почти на глас: „Та това е най-красивият задник, който съм виждал!“

Младата жена се обърна, сякаш стресната от неочакван шум, и вдигна ръце към устата си. И в същия миг Джеймс видя, че останалото от нея не отстъпва на всичко, което вече беше видял. Тялото й беше стройно и гъвкаво като на танцьорка, ръцете и шията и — дълги и нежни, гърдите — не големи, но пълни и красиви. А щом дланите се отдръпнаха от лицето й, се видя високо чело, нежно изваяни скули и бледорозови сочни устни. Очите й, разширени от удивление, бяха сини като зимен лед. Всички тези подробности се врязаха в ума му само за миг. Миг, в който хиляди мигове на осъзнаване пронизаха Джеймс и във всеки от тях той разбра, че младата жена пред очите му е едновременно най-възхитителната и най-ужасната гледка, пред която се е изправял. А после тези красиви светлосини очи се присвиха и изведнъж главата на Джеймс се взриви от болка.

Той падна по гръб, поразен сякаш от смъртоносно оръжие, и собственият му глас отекна глухо в ушите му, докато потъваше под водата. Устата му загълта вода и остри, нажежени ножове на смъртна болка пронизаха ума му. Джеймс потъна в сумрачната вода и изгуби съзнание…



Плуваше в някакво място, което не беше място. Потъваше в спомени. Играеше си на улицата и нямаше и един миг, в който да не го дебне опасност. Непознатите мъже бяха опасност и въпреки това всеки ден в дома им при майка му идваха непознати мъже. Гръмогласни и страшни мъже. Едни изобщо не му обръщаха внимание, други се опитваха да си поиграят с него, да го потупат по главичката в рядък изблик на нежност или да му подхвърлят някоя странна дума.

После — нощта, в която тя умря и не дойде никой: онзи мъж с кривата усмивка го беше чул да плаче и беше избягал. Джеймс беше успял някак да се измъкне от къщата, краченцата му прецапаха през лепкавата локва кръв на пода.

После — битките с другите улични момчета за огризките и корите хляб, изхвърлени в задните улички край гостилници и кръчми, дъвченето на суровото жито и царевица, изсипано от пълните коли със зърно край пристанището. И капките горчиво вино от някоя захвърлена, почти празна бутилка. И рядко подхвърленият от някой милостив минувач петак, за да си купи парче баница. И вечен глад.

Нечий глас в тъмното, безлик глас, го беше попитал дали е умен. Умен беше. Много умен. После просията му при Шегаджиите.

Опасностите — непрестанни. Без приятели, без съюзници. Само суровите правила на гилдията пазеха Джими Ръчицата. Но той беше надарен, а Праведника бе склонен да прощава малките грехове на един хлапак, който носеше толкова приходи за невръстните си години.

След това човекът с кривата усмивка отново се появи. Джими бе на дванадесет години. Не беше въпрос на гордост, чест и пламенно възмездие. Просто един невръстен крадец се беше промъкнал и бе сипал в чашата вино на пияницата отровата, която бе купил от човек, разбиращ от такива неща. Мъжът с кривата усмивка умря, без да разбере мотивите на убиеца си, лицето му почерня, езикът му се изплези през подутите му устни и очите му се оцъклиха, а синът на една убита с безсмислена жестокост уличница гледаше през процепа в тавана на порутената къща. Никакъв триумф не бе изпитал Джими, но се надяваше, че поне душата на майка му ще почива по-спокойно. Името на майка си не помнеше. Като че ли му се доплака, но не знаеше как се плаче. Плакал беше само два… не, всъщност три пъти. Когато Анита бе улучена от стрелата и когато си беше помислил, че Арута е мъртъв. Но онова беше скръб, а не признак на слабост или на срам. Беше плакал и в тъмното, когато се озова сам в пещерата със скалното влечуго, преди да го спаси херцог Мартин. Така и не можа да си признае страха, който бе изпитал.

Нови образи: невероятните му, почти нечовешки способности в занаята на крадец. Откритието му, че съдбата му е свързана с по-значими неща, когато бе помогнал на сегашния принц и принцесата на Крондор да се скрият от похитителите си при царуването на лудия крал Родрик. Двубоят му на живот и смърт с Козодоя на покрива, когато бе спасил живота на Арута. Двете му пътешествия в Северните земи и битките за Арменгар и Сетанон, и мирът, последвал след битката, с която се пресече завръщането на Драконовите пълчища.

Сега бе станал Джеймс.

Служенето му на Арута и награждаването му, когато го издигнаха в дворцовата свита, и титлата, и по-късно втората титла, и когато го провъзгласиха за канцлер на Крондор, втори по ранг след херцог Гардан в двора на принца — всичко това премина през ума му като мъгла от приятни спомени, единствените приятни неща в живота му. Преминаха през ума му лица, някои с имена, други — безименни. Крадци, убийци, благородници и селяци. Жени. Помнеше много жени, защото твърде рано бе познал жените, прелестите им и тяхното внимание, а като издигащ се млад благородник бе имал богат избор. Но все нещо липсваше. Нещо важно. А после — нечия голота сред езерото. Тя изстискваше вода от косата си. Най-потресаващата хубост, която бе зървал.

След това — лице с бледосини очи и устни като розов цвят, току-що напъпил. Едно угрижено лице се взря в душата на Джеймс. Нещо вълшебно красиво лумна в душата му и отново му се доплака. Изпълни го тъга, смесена с безкрайна радост, и той се присви пред тези безподобно красиви и ясни очи. А те се взираха в него и виждаха всичко, и той нямаше повече тайни. Нямаше тайни! „Загубен съм!“ — проплака той и едно невръстно дете зарида пред смъртта на своята майка, и едно хлапе заплака пред гледката с една млада жена, умираща от смъртоносната стрела на убиеца, и един младеж заплака горчиво заради единствения човек, комуто се бе доверил, и един възрастен мъж заплака заради всичката стара болка и страдание, заплака заради страха от самотата, избуяла в гърдите му от часа на раждането му.

И Джеймс се събуди на брега с вик на болка и страх на устните. Изправи се рязко, вдигнал ръка над главата си като малко дете, понечило да избегне удара. Беше мокър и гол. И един глас промълви:

— Болката ще мине.

Джеймс се извърна рязко и щом го направи, ужасната болка, която го пронизваше, спря. И видя младата жена, седнала само на няколко стъпки от него. Седеше присвила нозе пред себе си, обгърнала коленете си с ръце и все още без дрехи.

Никога в живота си Джеймс не беше искал толкова отчаяно да избяга. Никое изпитание досега не го беше изпълвало с толкова неназовим ужас, както гледката на тази неземно красива жена. От очите му бликнаха неканени сълзи.

— Коя си ти? — прошепна той. И колкото му се искаше да избяга, толкова неудържимо му се дощя да е близо до тази жена.

Тя стана бавно, без да обръща внимание на голотата си, пристъпи и коленичи пред него. И в ума му прокънтя глас:

„Аз съм Гамина, Джеймс.“

Страх го скова отново и Джеймс усети, че не може да помръдне. Устните му прошепнаха сами:

— Ти проговори в ума ми!

— Да — отвърна му тя на глас. — Трябва да разбереш, че мога да виждам мислите ти, да ги усещам… — Като че ли й беше трудно да намери най-точното обяснение. — Тези думи са неподходящи. Но знам какво мислиш, освен ако не се опиташ да скриеш мислите си от мен.

Той се помъчи да се овладее, бореше се с болезнения ужас в душата си.

— Какво стана… там? — И посочи обраслия с тръстика поток.

— Мислите ти ме стреснаха и реагирах, без да мисля. Просто за да се защитя.

Джеймс вдигна ръка към главата си при спомена за внезапната болка и промълви:

— Разбирам.

А тя се пресегна и го погали нежно по бузата.

— Съжалявам. Не исках да го направя. Мога да причинявам много болка на ума. Това е един от начините да се злоупотреби с дарбата ми.

Милувката й му вдъхна увереност и в същото време ужасно го обезпокои. Ужасяваща тръпка го прониза от гърдите до слабините и той попита тихо:

— Коя си ти?

Тя се усмихна и всякаква болка и страх го оставиха.

— Аз съм Гамина. Дъщерята на Пъг и Катала. — След това се наведе към него и леко го целуна по устните. — Аз съм онази, която търсеше, и ти си този, когото търсех.

Джеймс усети, че го обзема палеща страст, но заедно с нея отново го прониза неустоим страх. Познал неведнъж женските прегръдки, той внезапно се почувства като недорасло момче след първия откраднат миг на любов. И от устата му излязоха нечакани думи, слова, които никога не беше мислил, че е способен да изрече:

— Страх ме е.

— Не се бой — прошепна му тя.

Притисна го до себе си и тихо заговори в ума му.

„Когато те зашеметих, ти падна във водата. Ако не те бях измъкнала, щеше да се удавиш. След като те съживих, умът ти се разтвори за мен, и моите мисли — за теб. Ако имаше моята дарба, щеше да ме познаваш също толкова добре, колкото аз теб, мой Джими.“

Собственият глас на Джеймс прозвуча плахо и съкрушено в ушите му.

— Но как…

— Просто така — отвърна тя и изтри солените сълзи от лицето му. — Ела, ще ти покажа. — Той се остави като бебенце да го притисне до гърдите си и щом ръцете й го загалиха, гласът й отново проговори в ума му: „Никога вече няма да си сам.“



Боррик и Ерланд седяха един до друг и се тъпчеха с богатия избор блюда, поднесени на закуската. Освен обичайните за Кралството ястия, тук имаше и всевъзможни кешийски деликатеси. Заедно с гостите се хранеше семейството на Пъг, а също Кълган и Мийчъм. Празни бяха останали само две места — до Катала и до Локлир.

Докато Боррик дъвчеше късче ароматно сирене и го поливаше със студено вино, Ерланд попита:

— Чичо Пъг, колко души живеят тук сега?

Пъг, който почти не се хранеше, се усмихна на жена си и отвърна:

— Катала се занимава с ежедневните неща. Тя ръководи живота в общността.

— Вече наброяваме около хиляда семейства, заедно с хората по брега — каза Катала. — Тук, на острова… — Гласът й изведнъж секна и всички се обърнаха да видят каква е причината да спре.

На прага стоеше Джеймс и държеше под ръка млада жена, облечена в семпла ленена дреха в синкаво-пурпурен цвят, пристегната на кръста с коланче с цветовете на дъгата.

Боррик, Ерланд и Локлир станаха, а девойката отиде до Пъг, наведе се и го целуна по бузата. След това се вгледа в очите на Катала и сякаш й проговори нещо, макар че не промълви нито дума. Очите на състарената жена се премрежиха от сълзи и лицето й грейна в усмивка.

Пъг вдигна глава и изгледа Джеймс с очакване.

— Джеймс… — почна Локлир.

Джеймс се окашля и заговори полузамаяно, с пресипнал глас, като ученик:

— Лорд Пъг, аз… имам честта да ви помоля за съгласието… да ви помоля за ръката на вашата дъщеря.

Боррик и Ерланд се ококориха невярващо и като по сигнал се обърнаха едновременно към Локлир. Неразделният спътник на Джеймс, откакто той беше дошъл в двореца на Крондор, бе не по-малко слисан от двамата братя и само поклати глава и промълви:

— Вдън земята да потъна дано!

Загрузка...