Глава 4Тревоги

— Какво те притеснява? — попита Ерланд.

— Защо?

— Ами само мълчиш и тръскаш глава. Май пак си почнал да си говориш сам.

Боррик издаде странен звук, нещо средно между въздишка и пъшкане.

— Тревожа се за чичо Джими.

Вечерното небе бе тъмносиньо, средната луна още не бе изгряла. Но нежно ухаещата вечер предвещаваше романтика за онзи, който би поискал да намери изпълнен със същите чувства партньор. Точно в такова търсене се бяха впуснали в момента двамата близнаци. Когато наближиха вързания за кея сал, Ерланд подхвърли:

— Не е много обичайно за теб да се тревожиш за други хора, особено за толкова оправен човек като чичо Джими.

— Точно това ме тревожи — отвърна с рязък тон Боррик и спря, за да подчертае думите си. И не само, че спря, ами тикна пръста си в гърдите на Ерланд. — „Няма нищо по-тъпо на този свят от мъж, който мисли с оная си работа“, това ни казваше той, нали?

Ерланд се засмя и кимна.

— Освен чичо Локи. Това само го прави още по-умен.

— Само докато си намери някое топло местенце, в което да прибере големия си меч. Иначе е също толкова глупав, колкото всички.

— Всички освен чичо Джими.

— Точно така — съгласи се Боррик. — Точно това имах предвид. Взел си е пая достатъчно, знаем го и двамата. Но винаги ги е държал на разстояние и никога не е давал глупави обещания. А сега среща тази жена и… — Замълча, без да може да намери подходящите думи.

— Като магия.

— Точно така! — възкликна Боррик. — А какво по-подходящо място да се натъкне на магия от острова на магьосниците?

Ерланд сложи ръка на рамото на брат си да го успокои и попита:

— Смяташ, че това е някакво заклинание? Че са го омагьосали?

— Аха. Много могъщо заклинание — чу се нечий гробовен глас от тъмното.

Братята се обърнаха едновременно и видяха една дебела фигура, приседнала на един пън край пътеката няма и на десетина стъпки от тях. Тъй като мъжа бе седял неподвижно, не бяха го забелязали в мрака, преди да проговори. Беше старият магьосник Кълган.

— Какво искаш да кажеш? — попита Боррик, все едно че подозренията му се бяха потвърдили.

Кълган се засмя, после размаха нетърпеливо ръка.

— Хайде де, не стойте така! Помогнете на стареца. Коленете ми са по-древни от сътворението!

Ерланд помогна на стария чародей да се изправи и Кълган се надигна, с една ръка опрян на рамото му, а с другата — на тоягата.

— Ще дойда с вас до сала. Доколкото разбирам, сте тръгнали да се прехвърлите на брега, за да си потърсите белята. Момчетата на вашата възраст винаги си търсят белята.

— А заклинанието? — подсети го нетърпеливо Боррик.

Старецът се засмя.

— Знаете ли, когато дядо ви беше малко по-голям от вас, и той беше точно толкова нетърпелив. Когато очакваше отговор, искаше да го получи веднага, по дяволите. Доста години трябваше да изтекат, докато се научи да го преодолява. Баща ви имаше същата слабост, но поне я прикриваше по-добре. Арута винаги е бил от най-добрите, които съм познавал, в осъзнаването на границите.

— Е, да, той го умее това, освен когато става дума за нас двамата — каза Ерланд.

Кълган изгледа и двамата с убийствен поглед и изсумтя:

— Границите? Какво могат да знаят две разглезени момчета като вас за границите? О, може да сте се понаучили да въртите сабите, но границите? — Старецът спря и се подпря на тоягата си, потупа челото си с пръст и изсумтя: — Това. Мозъкът ви. Когато впрегнете всичките си способности, за да се справите с един проблем, да подложите на изпит всяко мислимо решение в ума си и все пак да не можете да се домогнете до решението, едва тогава ще разберете за какви граници говоря.

— Татко все ни разправя, че си бил един от най-взискателните му учители — каза с усмивка Ерланд.

— Ха! — изсумтя Кълган. — Виж, отец Тъли, това му се викаше взискателен учител. — Старецът зарея поглед в далечината, унесен в спомени, след което продължи: — Колко жалко, че така и не го помните. Бяхте бебета, когато почина. Трагична загуба. Един от най-великолепните умове, които познавах… въпреки че беше жрец — добави той: явно не можеше да устои да се заяде с вечния си опонент в споровете дори след смъртта му, но и очевидно изпитваше тъга, че вече го няма.

— Вие пошегувахте ли се за заклинанието над Джими? — попита Боррик.

— Много си млад, млади ми принце — въздъхна Кълган, удари го закачливо с тояжката по бедрото и добави: — Още не са ти познати и половината неща в този живот.

— Оу! — извика Боррик и отскочи.

Ерланд се засмя, но Кълган шибна и него по прасеца и рече:

— Така, да сте наравно.

Братята се престориха, че ги е заболяло много, а Кълган продължи:

— А сега малко по-сериозно и внимавайте какво ще ви кажа. Много съм стар вече и не мога да си губя времето да повтарям.

И след като близнаците спряха да подскачат и да охкат, Кълган заговори:

— Заклинанието, за което ви говоря, не може да се научи, нито да се обясни. Не е като магиите, които човек може да приложи, когато му скимне. Това е магия, с каквато боговете са дарили едва малцина мъже и жени. То е магията на любовта, така дълбока и съкровена, че познаеш ли я, нищо не може да те върне назад. — Очите му отново затърсиха далечни хоризонти и старецът продължи: — Вече съм толкова стар, че трябва здраво да се потрудя, за да си спомня снощните си сънища. Но понякога момчешките ми спомени ме спохождат така ясно, че сякаш се е случило току-що. — Той се загледа в Боррик, сякаш търсеше в лицето му нещо познато, помълча малко и продължи: — Дядо ти беше подвластен на страстта, както и чичо ти. Също и баща ви, въпреки че ще ви е трудно да го доловите в него — запленен беше от майка ви още в мига, в който се срещнаха, макар да беше толкова задръстен, че сам не го разбра. А леля ви Карлайн бе решена да се омъжи за вуйчо ви Лаури само няколко дни, след като го срещна. Вижте, работата е в това, че когато пораснете, ще изпитате нужда в себе си, копнеж, който не ще задоволите с натискането на щерки на плетачи на рибарски мрежи по селските пивници, колкото и да са розови бузките им и да е сладък смехът им, колкото и да са нежни милувките им. А и копринените постели на благородните дами ще загубят лъскавината си.

Боррик и Ерланд се спогледаха и Ерланд каза:

— Май доста време ще трябва да мине дотогава.

Кълган отново го шибна по прасеца, за да млъкне.

— Няма да ме прекъсваш! Изобщо не ме интересува, че си принц. Знаеш ли колко по-добри мъже от теб съм пердашил, и с по-висок ранг? Сам чичо ти, кралят, беше посредствен ученик и неведнъж е опитвал силата на ръката ми. — Кълган въздъхна. — Та докъде бях стигнал? Ах, да, истинската любов. Когато поостареете, ще разберете, че страстта се усилва и нуждата от истинска близост става все по-дълбока. Баща ви го разбра, Карлайн го изпита, чичо ви Мартин — също. Само кралят — не.

— Но той обича кралицата. Сигурен съм — каза Боррик.

— О, по свой начин да, разбира се. Тя е чудесна жена и не съм чувал нито един човек да е казвал обратното, но на света съществува и друга обич — тази, която вашият барон Джеймс откри преди малко. Сега той се е променил, не се съмнявайте в това. Само гледай и се учи, Боррик. С малко късмет може би ще разбереш това, което е възможно и да не изпиташ.

Боррик въздъхна и сведе поглед към земята.

— Защото ще ставам крал, нали?

Кълган кимна.

— Точно така. Не си чак такъв задръстеняк, за какъвто те взех. Ти точно ще трябва да се ожениш за доброто на държавата. О, несъмнено ще имаш много възможности да задоволиш сърбежа си с дами от най-различен ранг, които ще ти се отдават с охота. Зная, че чичо ви е дал живот поне на половина дузина ваши братовчеди, родени в грешна постеля. Когато всичко свърши, немалко от тях ще се издигнат до висок ранг. Но това не е същото. А виж, Джеймс е намерил онази личност, която боговете са поставили тук, за да направи живота му пълен. Нито за миг не се съмнявайте, че това не е било предопределено от съдбата, и не си помисляйте, че просто са го хванали неподготвен. Това, което на вас ви се струва прибързан акт и плод на припряно безразсъдство, всъщност е осъзнаване на нещо толкова дълбоко, че само който го е изпитал, може да го разбере. Е, разбрахте ли ме?

— Трябва да го оставим на мира, така ли? — каза Ерланд.

— Точно така — отвърна Кълган доволно, усмихна се и изгледа принца за миг. — Знаете ли, вие двамата изобщо не сте били толкова тъпи, колкото изглеждате. Кръвта в края на краищата ще си каже своето, предполагам. Сега обаче най-вероятно ще забравите всичките ми приказки само пет минути след като намерите някоя пивница с игра на карти и две щедро надарени от природата слугинчета, които гледат да измъкнат някой подарък от двама млади благородници.

— Но с малко късмет, в някой критичен миг в живота ви ще си спомните какво съм ви говорил — продължи Кълган. — И това ще ви помогне да вземете решението, което се налага, както за самите себе си, така и за доброто на държавата.

Боррик сви рамене.

— Напоследък май всички са се наговорили постоянно да ни напомнят за задълженията ни.

— И така е редно. — Кълган изгледа момчетата. — Ти си сложен да седиш на висок стол, Боррик, а ти — само една стъпка под него, Ерланд. Цялата власт на ранга ви не ви се дава заради простичките ви лични удоволствия и забава. Те се заплащат с цената на ужасни жертви. Дядо ви ги направи, както и чичо ви, и баща ви. Духовете на много мъже, загинали под негова команда, обитават нощите му. И макар всички тези мъже да са загинали драговолно в служба на своя крал и на своя принц, все пак смъртта им е тежко бреме за Арута. Ето какъв е вашият баща. И когато пораснете, ще го разберете много по-добре.

Двамата братя не отвърнаха нищо. Кълган се извърна към огромното здание на Звезден пристан и каза:

— Става студено. Ще ида да се постопля някъде. Пък вие вървете да си дирите белята. — Кълган тръгна, после спря, обърна се и добави: — И внимавайте с рибарчетата. Само да посегнете на някоя от невестите им, ще наизвадят ножовете си за кормене преди да са се сетили, че сте кралски издънки. — Старецът изгледа продължително близнаците и въздъхна: — Пазете се, момчета.

Боррик и Ерланд погледаха мълчаливо как старият магьосник открета към Академията, а после продължиха към сала.

— Какво си мислиш? — попита Ерланд.

— За това, което ни каза ли? — Боррик сви рамене. — Мисля, че вече е изкуфял.

Ерланд кимна и двамата дадоха знак на салджията, че искат да ги превози до мамещите ги светлини на града.



Гамина и Джеймс крачеха мълчаливо по брега в топлата, ароматна вечер. Джеймс се чувстваше едновременно изпълнен с живот и изтощен. За своите тридесет и седем години не беше споделял почти нищо от личните си тайни с никого. Истинската интимност и близост с някого му се струваше невъзможна, но в Гамина бе намерил личност, способна да превъзмогне доскорошните непоклатими прегради на душата му. Не, не беше точно така. Нищо не беше превъзмогвала тя. Просто бе намерила врата, която отдавна я беше чакала, отворена само за нея.

От юг задуха прохладен, изпълнен с благоухание вятър, понесъл аромата на далечните градини и поля из Долината на сънищата. На изток изгря средната луна, меден диск сред тъмнината на настъпващата нощ. Джеймс погледна бъдещата си съпруга и се възхити на извивката на шията й, на светлата й коса, заплувала из въздуха покрай лицето и раменете й като бял ореол, прошарен с тъмните нишчици на здрача. Светлите й очи се взряха в него, после тя се усмихна и душата му се възрадва.

— Обичам те — промълви тя.

— Обичам те — отговори той, неспособен да повярва на радостта си. — И трябва да те оставя.

Тя се загледа в луната, а после мислите й го докоснаха. „Не, обич моя. Ще тръгна за Кеш с теб.“

Джеймс я прегърна.

— Опасно е. Дори за жена с твоите дарби. Ще ни дебнат заплахи. — Целуна я по шията и усети как тя потръпна от желание. — Ще съм по-спокоен, ако останеш тук в безопасност.

„Нима? — попита тя. — Не мисля.“ Отстъпи една крачка и се вгледа в лицето му.

— Мисля, че ще се върнеш към себе си, Джими, и след време ще успееш да се самоубедиш, че това, което намерихме двамата тук, е една илюзия, и преградите ти срещу любовта и болката отново ще се издигнат, по-силни и по-непреодолими отпреди. След това ще си намериш поводи да се върнеш в Крондор и други поводи, за да отложиш връщането си в Звезден пристан. Известно време ще се убеждаваш, че си искал да дойдеш за мен колкото може по-скоро, но все ще се намира по някой повод, а после друг, за да те задържи. И винаги ще се намира един или друг повод да ти пречи да ме повикаш. И след време просто ще изтласкаш всичко от сърцето си и ще забравиш.

Джеймс се стъписа. Новите чувства го разкъсваха и не можеше да възвърне обичайната си поза на спокойна самоувереност. Отново заприлича на онова момче, каквото беше винаги, смутен и объркан от обичта и загрижеността на тази жена.

— За толкова ли нищожен ли ме смяташ след всичко, което се случи с нас?

Тя го погали по бузата, усмихна се и топлотата на погледа й отново отми от душата му всичките страхове, както бе ставало безчет пъти през този ден. Гамина бе прочела сърцето и душата на Джеймс и сама му се беше отдала, както с тяло, така и със сърцето си. И все пак Джеймс отстъпваше неохотно пред порива за близост и доверие, дори пред жената, която бе докоснала така дълбоко душата му.

— Не, обич моя, не те подценявам. Но също така не подценявам страха. Дарбата ми не е така вълшебна като на други на този остров. Уменията ми се крият в ума и в сърцето. Мога да споделям неща с онези, които са слаби духом и умът им е заболял. Мога да им помагам, да ги церя понякога. Мога да се вслушвам в сънищата им. И съм виждала какво може да причини страхът. Ти се боиш да не бъдеш оставен отново сам, както си бил оставен от майка си.

Джеймс знаеше, че е права. Споменът за онази ужасяваща нощ се върна: той, мъничко дете, се измъкна от бедната съборетина на майка си, прецапа през лепкавата й кръв на пода, ужасът от това да познаеш пълната самота на изоставения го връхлетя отново. Сълзите му неканени бликнаха. Гамина го прегърна и го остави да излее болката си. „Никога повече няма да си сам“ — прокънтя в ума му.

Той стоеше неподвижен, беше я прегърнал, сякаш държеше в ръцете си единствената си връзка с живота. И както бе ставало вече този ден, болката се изцеди, оставяйки след себе си странното, топлещо чувство на облекчение. Сякаш стара и гноясала рана вътре в него бе отворена с нож и отровата на страха и самотата се бяха изцедили. Раната нямаше да се изцери за ден, нито дори за повече, но с времето щеше да се излекува и Джеймс Крондорски щеше да е здрав. А гласът на Гамина отново докосна ума му: „И моят глас ми говори. Съмнението може да направи и двама ни уязвими.“

— Несъмнено — отвърна той. Тя се усмихна и го притисна до себе си.

Тихи стъпки по пътеката и многозначително окашляне предизвестиха появата на Локлир.

— Простете ми, че се натрапвам, но Пъг иска да те види, Джеймс. — Приятелят му се усмихна извинително. — А майка ви помоли да идете при нея в кухнята, Гамина.

— Благодаря — отвърна Гамина, дари Локлир с топла усмивка и целуна Джеймс по бузата. — Ще се видим на вечеря.

Той също я целуна и тя забърза към кухнята, а Джеймс и Локлир тръгнаха към кабинета на Пъг. Локлир се окашля отново, този път доста театрално.

— Нещо ти се върти в ума — каза Джеймс. — Хайде, казвай.

— Виж какво, ние с тебе се знаем от… колко, двайсет и две години? — почна Локлир. — През цялото това време не съм забелязвал да проявяваш и най-малък интерес към жени… — Джеймс го изгледа странно и той побърза да се поправи: — Имам предвид интерес към женитба. А сега изневиделица, изведнъж влизаш и обявяваш пред всички, че ще се жениш! Искам да кажа, тя, разбира се, е красавица с тази почти бяла коса и прочие, но ти си познавал…

— Не съм познавал никоя като Гамина — прекъсна го Джеймс, спря приятеля си и се взря в очите му. — Не знам дали човек като теб може да го разбере, Локи, но нейният поглед проникна в мен. Тя видя в мен всичко, което има за виждане, всичко лошо, което съм сторил и изпитал, неща, за които само съм ти намеквал, и въпреки всичко това ме обича. — Джеймс вдиша дълбоко. — Ти никога няма да разбереш какво означава това.

Продължи напред и Локлир се поколеба за миг, преди да го настигне.

— Какво искаш да кажеш с това „човек като теб“?

Джеймс отново се спря.

— Виж какво, ти си най-добрият ми приятел… може би единственият истински приятел… когото имам, но стигне ли се до жени… ти просто… не мислиш. Чаровен си, привлекателен си, настоятелен си и когато поредната дама се събуди в леглото ти, теб вече те няма, запрашил си към новото си завоевание. Защото братът на някоя жена или баща й все още не те е наръгал със сабята си… Стане ли дума за жени, Локи, ти просто си непостоянен.

— А ти си постоянен, така ли?

— Вече съм — отвърна Джеймс.

— Добре, ще видим какво ще каже Арута за това твое стремглаво хвърляне в брака. Не забравяй, че като барон трябва да получиш неговото разрешение за женитба.

— Знам.

— Добре, оставям те да се срещнеш с чародея — каза Локлир. Вече бяха стигнали портата на Академията. — Подозирам, че ще ти каже някоя дума за това как си взел ума на щерка му.

Джеймс влезе в сградата и закрачи по дългия коридор към основата на кулата, под чийто връх се намираше кабинетът на Пъг. Тръгна нагоре по виещото се стълбище, изкачи го и стигна до вратата на кабинета. Вдигна ръка да почука, но вратата се отвори сама. Той прекрачи прага и не се изненада, че завари Пъг на известно разстояние от вратата. Не се изненада и че вратата сама се затвори зад гърба му, без видимата помощ на магьосника.

— Трябва да поговорим. — Пъг прикани Джеймс до един от широките прозорци и посочи светлинките, осеяли далечния бряг. — Хора.

Джеймс сви рамене. Знаеше, че чародеят не го е поканил, за да обсъждат очевидното.

— Когато преди повече от двадесет години дойдохме в Звезден пристан, това тук беше голо късче земя сред пусто езеро. Брегът бе относително гостоприемен, но долината беше арена на постоянни стълкновения между Кралството и Велики Кеш, между съперничещи си лордове или банди ренегати. Тук върлуваха ловците на роби от Дърбин и разбойниците опустошаваха имотите на селяните като скакалци. — Пъг въздъхна. — Сега хората живеят сравнително спокоен живот, в мир. Е, има и проблеми понякога, но в общи линии нещата в околностите на Великото звездно езеро са спокойни. — Чародеят помълча и попита: — И какво според теб доведе до тази промяна?

— Не е нужно човек да е гений, за да съобрази, че тази промяна е довело вашето присъствие.

— Джими — каза Пъг, — когато за пръв път се срещнахме, аз бях млад мъж, а ти — още момче. Но оттогава преживях повече изпитания, отколкото повечето хора биха могли да си представят, дори да живееха дузина пъти по-дълго от един обикновен живот. — Чародеят махна с ръка и посред стаята се появи облак мъглявина с диаметър не повече от две стъпки. Сивата мъгла затрептя и заблещука, след това се превърна в дупка, в която Джеймс видя някакъв странен коридор. Коридорът сякаш висеше във въздуха и от двете му страни се виждаха безкрайни редици врати. Между вратите зееше сивкава празнота. — Коридорът на световете — рече Пъг. — По този път съм прониквал в места, каквито никой човек не е зървал, нито е вероятно някой да зърне отново. Стъпвал съм из пепелищата на древни цивилизации и съм виждал раждането на нови разумни раси. Броил съм купища звезди и песъчинки и съм се уверил, че вселената е толкова огромна, че ничий ум, навярно дори умът на някой бог, не би могъл да я обхване.

Пъг махна отново с ръка и призрачният облак изчезна.

— Човек много лесно би могъл да пренебрегне тревогите на обитателите на толкова мъничко място като тази долина, нали?

Джими скръсти ръце на гърдите си и отвърна:

— В сравнение с вселената наистина е дреболия.

Пъг поклати глава.

— Не и за хората, които живеят тук.

— Знам, че с всичко това клониш към нещо, Пъг — каза Джими.

Пъг седна на креслото зад писалището си.

— Да. Катала умира.

Новината, така неочаквана и потресаваща, завари Джеймс неподготвен.

— Стори ми се, че не изглежда добре, но… чак да умира?

— Много неща можем да направим в това отношение, Джеймс, но всичко си има граници. Никаква магия, цяр, вълшебство или молитва не могат да направят за жена ми повече от това, което вече е направено. Скоро тя ще отпътува през разлома към родната си земя, висините на Турил на Келеуан. Не е виждала свой родственик вече от близо тридесет години. Ще се върне, за да умре там.

Джеймс поклати глава. Не знаеше какво да каже. Накрая промълви:

— А Гамина?

— Жена ми се състари преждевременно пред очите ми, Джеймс, макар че и да не беше се развила тази нейна болест, един ден пак щеше да ме споходи това бреме. Сам виждаш, че аз не съм се състарил съответно на възрастта си. Нито ще се състаря, докато ти си жив. Може и да не съм безсмъртен, но силите ми са ме направили твърде дълголетен. Не бих могъл да понеса да гледам как децата и внуците ми се състаряват и изсъхват, докато аз си оставам все същият.

Пъг помълча и продължи:

— Ще напусна Звезден пристан часове след като Катала замине. Уилям е тръгнал твърдо по войнишкия си път, като заряза магическите си дарби. Искаше ми се да не е така, но като повечето бащи съм длъжен да приема, че собствените ми мечти и стремежи не са задължително мечтите на сина ми. Гамина също притежава талант, не точно магически, а произтичащ по-скоро от един необикновен ум. Мисловната й реч е толкова магическа, колкото и обикновена, но чувствителната й природа, вроденото й съчувствие и грижовност… тези дарби са изключителни.

— С това не мога да споря. Нейният ум е… някакво чудо.

— Така е — каза Пъг. — Проучвал съм дарбите на дъщеря си по-задълбочено от всеки друг на този свят и знам по-добре и от самата нея колко могъщи са… и колко ограничени. Тя щеше да предпочете да остане тук, ако не беше те срещнала, за да поеме бремето, което майка й ще остави след себе си — защото Катала беше истинският водач на нашата общност през повечето време, откакто сме тук. Бих искал да спестя това на Гамина. Като дете тя бе обременена с много тъга и болка още от ранна възраст… почти като теб, предполагам.

Джеймс кимна.

— Споделихме някои неща…

— Не се съмнявам — отвърна Пъг с крива усмивка. — Но така и би трябвало да е между влюбени, между съпрузи. Ще загубя много, когато Катала си замине, много повече, отколкото тя подозира. — За миг Пъг млъкна и баронът съзря в лицето му човек, изолиран от всички от тежестта на непозната за никой друг смъртен отговорност. И един от малкото хора, които можеха да го облекчат от това неимоверно бреме, съществото, което можеше да му предложи няколко мига на топлина и утеха, бавно го напускаше. Само за миг Пъг разкри дълбочината на болката си, след което маската отново се върна на незасегнатото му от годините лице. — Защото щом тя си тръгне, аз ще се заловя с онези значими проблеми, които ти дадох възможност току-що само да зърнеш, и ще оставя зад гърба си тревогите за Звезден пристан и дори за Кралството. Но бих искал обичните ми същества да имат всичко онова, което всеки човек би пожелал за себе си — сигурен дом и добри деца, живот, несъсипан от смутове и беди. Накратко, иска ми се да са колкото може по-щастливи. А Гамина ми показа какво й е на сърцето — и това си ти. Искам да ви дам благословията си.

Джеймс въздъхна облекчено.

— Дано само и Арута прояви такова разбиране. За да се оженя, ми е нужно и неговото съгласие.

— Това е лесно. — Пъг размаха ръце и сътвори във въздуха сиво кълбо дим. Вътре в кълбото започнаха да се очертават контури и след малко Джеймс видя седящия в кабинета си в Крондор Арута, все едно че се беше появил прозорец между двете стаи, разделени само от една стена. Арута вдигна очи към тях и с нехарактерна за него изненада се надигна от креслото си.

— Пъг?

— Да, ваше височество — каза Пъг. — Простете за натрапничеството, но си позволявам да ви помоля за нещо.

Арута се отпусна в креслото си видимо облекчен, че поводът за внезапното видение в кабинета му е едновременно разумен и несвързан с нещо неприятно. Остави перото, с което пишеше, и рече:

— Какво има?

— Помниш ли дъщеря ми Гамина?

— Да, разбира се — отвърна Арута.

— Бих искал да я видя омъжена… за човек с ранг. За един от твоите барони.

Арута погледна зад гърба на Пъг, забеляза Джеймс, усмихна се и очите му грейнаха.

— Предполагам, че можем да уредим държавен брак с някой от нашите умни младежи, Пъг. Имаш ли някого предвид?

— Барон Джеймс ми се струва твърде обещаващ младеж.

Арута почти се ухили — нещо съвсем непривично за него.

— Повече от обещаващ — отвърна той с насмешлива сериозност. — Някой ден дори може да стане херцог, стига напористият му нрав да не го убие… или някой разгневен монарх да не го заточи на островите в Соленото блато. Една жена може да се окаже подходящата юзда, с която да озаптим най-после този безразсъден тип. Вече се бях отказал от всякакви надежди, че ще развие някога в себе си интерес към семейния живот. Радвам се, че съм сгрешил. Аз лично на неговата възраст имах зад гърба си десетгодишен брак. — Арута замълча за миг, потънал в спомена за младежките си чувства към Анита, после очите му се зареяха премрежени над Пъг и Джеймс, пълни с толкова рядко проявяваната от него топлота и привързаност. След което си възвърна по-присъщото му сдържано поведение. — Е, стига и той да е съгласен, имате разрешението ми.

Пъг се усмихна.

— Съгласен е той, не се безпокой. По този въпрос двамата с дъщеря ми са в пълно съгласие.

Устните на Арута се извиха в характерната му полуусмивка.

— Разбирам. Все още помня чувството, което изпитах към Анита, когато я срещнах за пръв път. Може да се случи внезапно. Много добре. Значи ще вдигнем дворцова венчавка веднага щом Джими се върне от пратеничеството си в Кеш.

— Всъщност мислех си да го направим по-бързичко. Още повече че тя желае да ги придружи.

Арута се намръщи.

— Не бих казал, че одобрявам. Джеймс сигурно не те е предупредил за опасностите…

— Имам пълна представа за възможните опасности, Арута — прекъсна го Пъг. — Но смятам, че ти нямаш представа за дарбите на дъщеря ми. Твърде много знам за това, което става напоследък в Кеш. Тя само ще помогне на синовете ти и на цялата мисия, ако възникне някаква неприятност.

Арута се замисли за миг, после кимна.

— Предвид това, че ти си бащата на момичето, предполагам, че притежава някакви способности, които може да се окажат от полза, ако се наложи. Добре, да направим тогава така. Оженете ги толкова бързо, колкото прецениш, а после, като се върнат, ще вдигнем дворцова сватба и празнично пиршество в тяхна чест. Жена ми и дъщеря ми никога няма да ми простят, ако им откажа подобен повод да покажат новите си тоалети. Ще трябва да направим и двете неща.

Джеймс се изненада.

— Дворцова сватба?

Арута кимна отсечено.

— Гамина е осиновена кралска братовчедка — освен ако не си го забравил — както и цялото семейство на Пъг. Нашият братовчед Уили един ден ще бъде херцог на Звезден пристан. Следователно ти се жениш във фамилията. — След което въздъхна насмешливо и добави: — Въпреки че от тази мисъл ме побиват тръпки.

— Благодаря ти, Арута — отвърна Пъг, видимо развеселен от закачката.

— Няма за какво, Пъг. А-а… Джими — каза принцът и се усмихна.

— Да? — отвърна Джеймс също с усмивка.

— Дано да си толкова щастлив в брака си, колкото съм аз.

Джеймс кимна. Макар Арута да беше сдържан човек, Джеймс помнеше как преди години Анита бе на ръба на смъртта и споменът за скръбта на Арута го опари. Едва малцина освен него знаеха колко дълбока е любовта на принца на Крондор към неговата принцеса.

— Мисля, че ще бъдем щастливи.

— Тогава имам един дар за теб, подарък преди сватбата. — Арута отвори малкото ковчеже върху писалището си и извади от него един свитък. — Ще ти го връча когато се върнеш, но сега…

— Мога да му го прехвърля, ако желаеш, Арута — прекъсна го Пъг.

Дори принцът да се изненада от това предложение, не го издаде, а само каза:

— Ако обичаш.

Пъг махна с ръка, притвори за миг очи и документът изчезна от ръката на Арута и се появи в неговата. Очите на Арута се разшириха — единственият признак на изумлението му, че чародеят наистина е способен да премести свитъка на толкова голямо разстояние само за миг.

Пъг го подаде на Джеймс и каза:

— За теб е.

Джеймс разгъна свитъка, прочете го и се ококори.

— Но с това ставам граф! И кралски съветник.

— Бездруго щях да ти го връча, когато се върнеш, Джеймс. Заслужил си тази титла. Владенията и доходите ще обсъдим, когато се върнеш в Крондор. Също така ще поемеш задълженията на канцлер на Западните владения, щом Гардан се оттегли.

Джеймс се ухили и Пъг и Арута веднага си спомниха за малкия крадец, какъвто беше бил някога.

— Благодаря, ваше височество.

— Е, сега ме оставете да си върша работата — каза Арута.

— Желая ви лека вечер, ваше височество — рече Пъг.

— Лека вечер и на вас, ваша светлост. И на вас, графе.

Пъг махна с ръка и образът на принца се стопи.

— Удивително — каза Джеймс. — С този фокус… — Погледна пергамента в ръката си. — С това… цели армии…

— Тъкмо поради това трябва да поговорим и за други неща освен за сватбата, Джеймс. — Пъг се премести до една маса и посочи каната на нея. Джеймс напълни два бокала с чудесно гъсто червено вино със силни подправки. Отпиха и Пъг седна и посочи на Джеймс да заеме стола срещу него. — На Звезден пристан не бива никога да се позволи да се превърне в инструмент на една или друга държава. Възнамерявам да предотвратя това. Виж, синът ми няма да наследи титлата херцог на Звезден пристан. Мисля, че ще предпочете кариерата на професионален воин. Управлението на този остров, след като аз си замина ще се предаде на двамата мъже, с които се запознахте на идване, Ватум и Корш, и ще бъде избран още един. Триумвират от магьосници, от които ще зависи добруването на хората тук. По-късно те могат да разширят състава на този съвет, ако сами решат. Но Луам няма вечно да седи на трона, а аз не бих дал силата на Звезден пристан в ръцете на някой като лудия крал Родрик. Познавах го. Ако той бе имал възможността да прибегне до мощта на магьосници като тези, които са събрани тук, щеше да настане истински ужас. Също така си спомням добре хаоса, предизвикан от магьосниците на Келеуан, които предпочетоха да изпълняват повелите на Властелина на войната по време на Войната на разлома. Така че Звезден пристан трябва да остане политически необвързан. Завинаги.

Джеймс стана и рече:

— Като благородник на Кралството се опасявам, че намерението ти граничи с измяна. — Направи няколко стъпки към един от отворените прозорци и се загледа в нощта навън. После се усмихна. — Но като човек, който се е научил да мисли самостоятелно още от ранна възраст, горещо приветствам мъдрото ти решение.

— Тогава навярно ще разбереш и защо се надявам, че ще останеш един глас на разума в Съвета на лордовете.

— Малък глас — отвърна Джеймс, — но глас, който ще се постарае да защитава твоята позиция. — След това добави: — Все пак ще се опитам да накарам останалите да разберат. Но сигурно разбираш, че мнозина ще са на мнение, че след като не си очевидно лоялен на Кралството, най-вероятно си негов враг, нали?

— Знам — каза Пъг. — Дай сега за други неща. Ще поканим един жрец от селището на брега — на самия остров няма представители на нито един от храмовете, а отношенията ни с онези, които практикуват жреческа магия, са, как да го кажа, не съвсем сърдечни.

Джеймс се усмихна.

— Бъркаш им се в работата.

Пъг въздъхна.

— Мнозина мислят точно така. Във всеки случай единствените жреци, които съм признавал за разумни хора, са или мъртви, или далече. Боя се, че колкото повече расте силата ни тук, толкова повече растат и подозренията на великите храмове в Риланон и в Кеш. Но отец Мариас от малкия параклис на Килиан в селището е свестен човек и ще се съгласи да проведе церемонията. — Пъг се усмихна широко. — Да не говорим, че с преголяма охота ще се съгласи да участва в празничното пиршество.

Джеймс се засмя и мисълта за предстоящия брак с Гамина го изпълни едновременно с възхита и с наслада.

— Не очаквам да разбереш това, което ще ти кажа сега — продължи Пъг сериозно. — Но ако дойде ден, в който да ти се наложи да се изкажеш в моя защита, кажи следното: „Последната истина е, че не съществува никаква магия.“

— Не разбирам — отвърна Джеймс.

— Просто го запомни. Ако разбираше какво имам предвид, сега нямаше да пътуваш за Кеш. Щях да убедя Арута да те задържи тук. — Пъг изгледа изпитателно лицето на бъдещия си зет и рече: — Сега отиди да намериш дъщеря ми и й кажи, че брачната церемония ще е вдругиден. Няма причини да чакаме чак до идния шестък — бездруго вече нарушаваме достатъчно традиции.

Джеймс остави недопития бокал на масата и излезе. Когато забързаните му стъпки заглъхнаха по коридора, Пъг бавно се извърна към прозореца, погледна навън и промълви:

— Струва си всички да си дадем глътка веселие. Твърде много мрачни дни предстоят.



Цялото градче на Звезден пристан, както и повечето хора от брега, успели да дойдат на острова, стояха в кръг около жреца. Той се усмихна и подкани Джеймс и Гамина да се приближат и да застанат пред него. Беше розовобузест мъж и приличаше на така и не успяло да порасне бебе, макар че косата му бе оредяла и вече побеляла. Зеленият му халат бе овехтял и омачкан, но той го носеше с гордостта на владетел. Очите му светеха от радост заради сватбата. Паството му се състоеше главно от рибари и селяни и твърде често задълженията му се свеждаха до това да ги погребва, така че по-редките сватби и посвещения на новородени на Богинята на всичко живо бяха особено радостни събития.

— Елате, чеда — рече той на пристъпващите бавно към него Гамина и Джеймс.

Джеймс беше облякъл дрехите, които си носеше за представянето си пред императрицата: светлосиня туника, тъмносин клин, черни ботуши и отгоре бяло палто, извезано със златни нишки. А на главата си според последната мода носеше голяма барета, висяща почти до лявото му рамо, със сребърно украшение и бяло перо.

До него стоеше Локлир, облечен почти като младоженеца, макар че дрехите му бяха още по-пищни, с пурпурни и златни цветове. И все се озърташе, убеден, че в тази среда новите им премени изглеждат крайно тъпо, но като че ли никой друг не го забелязваше. Очите на всички бяха втренчени в булката.

Гамина беше облякла просто скроена сиво-зелена рокля, украсена с великолепен наниз от перли около шията. Роклята й беше пристегната на кръста с широк колан, отрупан с перли и с голяма сребърна тока. Носеше и венче от цветя — традиционната „булчинска корона“.

— И така — рече високо Мариас, — като виждам, че идвате при мен с драговолно и ясно изразеното си желание да се съедините в брак, имам да ви кажа няколко неща. — Той подкани Джеймс да вземе дясната ръка на Гамина в ръката си и положи своята пухкава длан върху техните. — Килиан, богинята, на която служа, погледнала от небесата мъжа и жената, когато те били сътворени от Ишап, Единствения над всички, и видяла, че са разделени. Мъжът и жената извръщали очи към небесата и плачели в своята самота. Като ги чула и ги съжалила, Богинята на зелената тишина проговорила и им казала: „Вие не ще живеете сами“. И създала институцията на брака, за да съедини мъжа и жената. Той е сливане на души, на умове и сърца. Той е, когато двама души се превърнат в едно цяло. Разбирате ли? — Жрецът погледна всеки от двамата поотделно и Гамина и Джеймс кимнаха.

Мариас се обърна към събралото се множество и рече:

— Граф Джеймс Крондорски и Гамина, дъщерята на херцог Пъг и на херцогиня Катала, са дошли тук пред нас, за да се обрекат един на друг, и ние трябва да свидетелстваме за този техен оброк. Ако тук сред нас има някой, който знае защо това не бива да бъде, нека да го изрече сега или да го премълчи завинаги. — Дори да съществуваше някакво възражение, Мариас не изчака да го чуе и продължи развълнувано: — Джеймс и Гамина, знайте, че от този момент нататък всеки от вас вече е част от другия. Никога вече не се разделяйте, защото вие вече сте едно.

— Джеймс — високо заяви жрецът, — тази жена желае да преживее живота си с теб. Взимаш ли я за своя спътница и съпруга, без задръжка и знаейки, че сега тя е едно с тебе, че ще я държиш при себе си и ще отхвърляш всякоя друга от днес и до смъртта си?

Джеймс кимна и промълви:

— Да.

Мариас махна с ръка на Локлир да подаде на Джеймс един златен пръстен.

— Постави го на ръката на невестата си. — Джеймс се подчини и постави пръстена на безимения пръст на лявата ръка на Гамина.

— Гамина, този мъж желае да преживее живота си с теб. Взимаш ли го за свой спътник и съпруг, без задръжка и знаейки, че сега той е едно с тебе, че ще го държиш при себе си и ще отхвърляш всякой друг, от днес и до смъртта си?

Гамина се усмихна и отвърна:

— Да.

Мариас подкани и Гамина да сложи пръстен на ръката на Джеймс и тя го направи.

— В това, че Джеймс и Гамина се врекоха да живеят като един, пред очите на богове и хора, ние тук сме свидетели.

Събраното множество гости повтори в хор:

— Свидетелстваме.

Червенобузият жрец се ухили широко и рече:

— Ами, това е. Вече сте женени.

Джеймс се озърна.

— И това е всичко?

Мариас се засмя.

— Милорд, по селата обичаите ни са простички. Хайде, целунете сега жена си и да почваме веселбата.

Джеймс се засмя, сграбчи Гамина и я целуна. Тълпата завика одобрително.



Но в края на тълпата двама мъже изобщо не се радваха, а гледаха мрачно церемонията. Кльощавият, с ъгловато лице и небръсната от три дни четина, хвана другия за лакътя и го отведе малко встрани. Двамата бяха облечени в дрипави мръсни дрехи и всеки с по-чувствително обоняние щеше да остане на прилично разстояние от тях. Кльощавият се огледа боязливо да не би някой да ги подслушва и каза:

— Граф Джеймс Крондорски. И барон Локлир. Това ще рече, че онези двамата рижи нахакани хлапаци трябва да са синовете на Арута.

Вторият, набит и нисък, но с яки рамене, явно се впечатли от проницателността на спътника си и с почти невинно изражение на херувимското си лице отвърна:

— Вярно бе, Лейфи. Рядко се мяркат тъдява толкоз много принцове.

— Рийзи, ти си тъпак — отвърна му другият с гробовен глас. — Има хора, които ще платят добре за тая новина. Иди в хана „Дванадесетте стола“ край пустинята — почти съм сигурен, че ще тръгнат натам. Кажи на нашите кешийски приятелчета, че принцовете на Крондор и свитата им тръгват от Звезден пристан и че се движат не официално, а крадешком. И че са малко. Ще ме изчакаш там. И да не си и помислял да изпиеш всичките пари, дето ще ти ги дадат, че ще ти извадя карантията.

Рийзи изгледа спътника си така, сякаш подобно двуличие от негова страна е нещо немислимо.

Лейфи продължи:

— Аз ще ги проследя като тръгнат и ако променят посоката, ще пратя вест. Сигурен съм, че носят злато и дарове на императрицата за рождения й ден. Не са повече от двадесетина въоръжени мъже, тъй че можем лесно да забогатеем за цял живот, само разбойниците да им срежат гърлата и да си ни платят дела.

Рийзи погледна към пустия бряг и рече:

— Че как да стигна дотам бе, Лейфи? Нали салджията е на сватбата.

Кльощавият просъска през черните си прогнили зъби:

— Открадни някоя лодка, тъпак такъв!

При този иначе очевиден отговор очите на Рийзи просветнаха от радост.

— Добре. Ами тогава първо ще взема да хапна нещо и после…

— Заминавай веднага! — заповяда спътникът му. — В града е празно, открадни си нещо за ядене. Всички са дошли тук за пира, тъй че няма да е трудно. Но все ще се мотаят неколцина, така че се пази. — Рийзи се обърна и махна с ръка, след което се затътри към брега да намери някоя достатъчно малка лодка, за да се оправи сам.

Лейфи изсумтя презрително и се запъти обратно към сватбеното празненство. Гладът му подсказваше, че идеята на Рийзи не е чак толкова лоша, но алчността му го караше да следи нащрек всеки ход по време на пиршеството.



Двамата принцове седяха умърлушени на празничната маса, без да ги трогва радостта на младоженците. И двамата горяха от нетърпение най-после да тръгнат. Изобщо не ги свърташе. Джеймс не благоволи да им каже кога точно ще потеглят, въпреки че Локлир ги увери, че няма да се задържат дълго, независимо от неочакваните събития от последните два дни.

Макар двамата близнаци да се изненадаха от внезапното влюбване на своя наставник, припряното разрешение, дадено от баща им, и бързата венчавка изобщо не ги учудиха. Повечето неща в живота им ги бяха убедили, че нищо не става току-така, от само себе си.

Близнаците живееха в един свят на неочаквани събития, в който спокойствието на мига можеше изведнъж да се разтърси от някое бедствие. Война, природни катаклизми, глад и болести представляваха постоянни заплахи и те непрекъснато наблюдаваха как баща им ежедневно се справя с такива проблеми. От най-сериозното гранично стълкновение с Кеш до решението на коя от гилдиите да се дадат нови патентни права, баща им непрекъснато трябваше да се справя с проблем след проблем.

Но също както когато наблюдаваха баща си, и сегашното им настроение не отразяваше възбудата на мига. По-точно казано, изпитваха отегчение.

Боррик отпи от ейла си и изсумтя:

— Това ли е най-доброто, което имат тук?

Ерланд кимна.

— Май да. Според всичко, което виждам, тук добрият ейл не е главната грижа. Я да видим дали няма да намерим по-добър в селото. — Братята се надигнаха от пейката, поклониха се на графа и съпругата му и напуснаха празничната трапеза.

— Къде отиваме? — попита Боррик.

— Не знам — отвърна Ерланд. — Да се позавъртим наоколо. Сред толкова народ все трябва да се намерят една-две по-засукани рибарски щерки. Всъщност мернах няколко хубави личица. Не може всички да са омъжени, нали така?

Настроението на Боррик вместо да се подобри, помръкна още повече.

— Това, което всъщност ми се ще, е час по-скоро да се махнем от това гнездо на заклинатели и най-после да тръгнем.

Ерланд се съгласи мълчаливо, прегърна брат си през рамото и двамата тръгнаха. След всичките настойчиви лекции напоследък за тяхната отговорност се чувстваха като в капан и не ги сдържаше на едно място. Искаха да предприемат каквото и да е, стига да напомня за движение, за промяна и възможност за приключение. Просто животът беше твърде кротък за нрава им.

Загрузка...