Прокобата Тутанкамон

Глава осма

Хоремхеб изслуша докладите на офицерите си.

— Най-малко двайсет — обяви знаменосецът. — Узурпаторът, жена му, двамата жреци, Джосер и Куфу, и принц Азиру, ескортирани от хетски офицери, са напуснали укреплението рано. Съгледвачи са ги видели да се насочват на изток.

— Пътят на Хор — намесих се аз. — Ще тръгнат по пътя на Хор през Синай. Надяват се да стигнат до Ханаан, за да продължат да съзаклятничат.

— И какво предлагаш? — попита Хоремхеб.

— Да ги преследваме и убием — посочих колона коне, които войниците отвеждаха. — Конете ти са изтощени, имат нужда от храна, вода и почивка. Ние — също.

Хоремхеб избърса потта от челото си.

— Казваш, че са напуснали битката рано?

— Не са нанесли и един удар — потвърди знаменосецът. — Един от хетските капитани е много озлобен; смята, че са били изоставени.

— Мога да го разбера — отвърна Хоремхеб.

Отиде напред и се вгледа в полето, глух за стоновете на пленниците и радостните викове на нашите хора.

— Обградихме ги до реката, лорд Маху — извика през рамо той. — Телата са натрупани по пет-шест, водата е оцветена от кръвта. А! Да не забравя — извика един глашатай. — Кажи на хората да внимават: крокодилите и другите нощни зверове ще пируват тази нощ. Така — посочи портата на Огненото поле той, — покажете ми това.

Заведохме го. По-късно Хоремхеб ми призна, че независимо от смразяващия кръвта лют сблъсък, който току-що бе спечелил, никога преди място не е предизвиквало у него такъв ужас. Тръгна към мастабата, качи се на площадката и се заслуша в рева на лъвовете вътре.

— Изкушавам се — заяви той, като се върна при мен и офицерите, изплашени от ужасяващия рев — да взема хетските командири и да ги хвърля през онзи капак — лицето му се разля в усмивка. — Но не знаем какво ни готви съдбата. Един ден може египтяни да попаднат в плен.

Веднага след това нареди на стрелците да донесат стълби, да отворят капака и да започнат стрелба в тъмното. Ревът и ръмженето бяха страховити; когато един стрелец се измореше, друг заемаше мястото му. Зверовете, подлудени и гладни, се хвърляха към отвора и се превръщаха в лесни мишени. Вече се стъмваше, когато капитанът на стрелците обяви, че и двата звяра са мъртви. Хоремхеб нареди вратата да бъде разбита. Донесоха факли и онези, които посмяха, последваха генерала си в смрадливата вътрешност.

Макар мастабата отвън да изглеждаше голяма, вътре имаше само една пътека, която водеше към зловеща квадратна стая. Кости и човешки останки, парчета мазнина и плът, твърд под и стени. Вонеше като от костница. Двама от офицерите на Небамум изтичаха навън да повърнат. Хоремхеб огледа стаята и лъвовете; бяха от африканската порода, огромни здрави животни с черна грива. От раните по страните им си личеше, че са били превърнати в човекоядци вероятно защото са били ранени от ловци или просто са преценили, че хората са по-лесна плячка от бързите газели. Ако някой някога ме попита дали съм бил в Подземния свят, в Мястото на онези, които се хранят с мърша, винаги отговарям утвърдително. Сега, години по-късно, в кошмарите ми стаята на мастабата се връща и ме измъчва със своята надвиснала аура на неизречен ужас, жестока смърт и мъчение.

Хоремхеб нареди мястото да бъде изгорено. По пода бяха излети мехове с масло, донесени бяха храсти, всичко, което гори. Същата съдба сполетя Огненото поле. Кладите бяха разрушени, цялата земя — полята с масло, по което стрелците пуснаха запалени стрели. Нощта се озари от буйни пламъци и облаци дим. Укреплението също беше изравнено със земята; колибите и палатките бяха изпразнени. След като отрежеха дясната им ръка, труповете на враговете също бяха хвърлени в огъня.

Зловеща, страховита нощ на огън и дим. Всички звуци бяха погълнати от пукота на пламъците. Унищожението продължи почти до зори. Хоремхеб сякаш бе забравил за бегълците. Накара да донесат походния му стол при светлината на огньовете и проведе бърз военен съд срещу затворниците. Аз като член на Царския кръг седях от дясната му страна, а полковник Небамум — отляво. Първо доведоха хетските офицери. Хоремхеб ги призова да се защитят. Защо са нахлули в земите на Египет? Те, разбира се, можеха единствено да отговорят, че са наемници, привикани от узурпатора.

— В такъв случай — заяви Хоремхеб — по нищо не се различавате от престъпниците и пиратите.

Заповяда да бъдат обезглавени. Закараха ги в тъмнината. Малко след това се чу отвратителният звук на падащи върху човешки врат брадви, които се забиваха в пъновете под главите им. След това Хоремхеб се зае с останалите пленници. Египтяните бяха незабавно осъдени като предатели и бунтовници; щяха да бъдат изпратени в Сайл, Аварис и другите градове на Нил, за да бъдат екзекутирани и увесени за краката от градските порти. Някои от другите щяха да бъдат екзекутирани, останалите щяха да бъдат изпратени като роби в мините и кариерите на Египет.

От време на време Хоремхеб спираше за храна и вино. Моите крайници се обадиха. Стана ми студено. Спеше ми се. Хоремхеб обаче бе не само генерал, но и експерт по военно право; настояваше правосъдие да бъде раздадено бързо и безмилостно, като предупреждение към всички останали. Същевременно офицерите му налагаха дисциплина в лагера, арестуваха пияници, събираха жените, намерени в огражденията за роби, и изземваха под смъртно наказание всички трофеи и плячка. Построен бе импровизиран олтар на Амон Ра, заобиколен от знамената и символите на Хоремхеб, а с течение на нощта купчината отрязани ръце нарастваше. Мястото вонеше на дим, кръв и горяща плът.

Хоремхеб обяви, че е доволен, обърна се и посочи кожената торба, която Собек пазеше зорко.

— Лорд Маху, казах: всички трофеи.

— Лорд Хоремхеб — отвърнах аз. — Може ли да поговорим насаме?

Стенейки и мърморейки, той стана от стола. Избърса лице, изми ръцете си със сода и вода, макар да си оставаше опръскан с кръв, а по прашното му лице личаха ивици пот. Дори и спокоен, Хоремхеб не бе от най-лесните хора, но когато кръвожадността на битката го обземеше, бе свиреп и опасен. Бе успял да наложи волята си над войската на империята, хората му го смятаха за бог, а пороят заповеди, които бе раздал, докато седяхме в импровизирания съд срещу затворниците, бе приет без нито един протест. Купчината плячка бе висока най-малко два метра и широка поне пет. Имаше столове, маси, лъскави шкафове, легла, лични бижута, ценни буркани, мехове с вино и кутии с подправки. Хоремхеб изгрухтя доволно, направи ми знак и се отдалечи от съда и антуража си.

— Лорд Маху, имаш проблем със заповедите ми?

— Лорд Хоремхеб, а ти с моите? Нека ти напомня, че съм член на Царския кръг. Аз съм официален настойник на принца, имперски пратеник.

— Не ти личи!

— Как изглеждам и какво съм всъщност, генерале, са две различни неща. Аз съм твой равен, а не някой младши офицер.

— Кожената чанта? — изръмжа Хоремхеб и приближи лице. — Разбирам, че си напуснал бойното поле, за да я намериш?

— Аз съм Началник на полицията на Източна и Западна Тива, генерале, правата ми са в сила от Делтата на юг чак до Третия праг. Аз също съм Чедо на Кап, член на Придворния съвет, съветник на принца. Вие спечелихте велика победа днес, за която аз също имам принос. Аз установих, че узурпаторът е наистина такъв. Премерих силите на врага и ви дадох тази информация. Прецених, че Мерире е предател и трябва да бъде затворен. Ако бе продължил пътуването си на север, само боговете знаят какво щеше да се случи с мен, а дори и с теб. Що се отнася до онова, което намерих в палатката на узурпатора, то не е моя собственост, не е и твоя, а на Царския кръг. Ето защо няма да го предам.

— Мога да те убия — прошепна Хоремхеб в тъмнината. — Мога да те убия тук и сега — ръката му опипа бронзовата кама в изкусната ножница. — Или да те осъдя.

— Направи го, генерале, и в Тива веднага ще се намерят хора, които да посочат как си узурпирал властта. Ако убиеш член на Царския кръг — приближих се аз, — какво ти пречи да убиеш и останалите? Сигурен съм, че Божия баща Ай и брат му Нахтмин не са бездействали в Тива. Нека позная! Предполагам, че са набирали нови войски. Не могат да контролират твоите в Мемфис, но Ай ще се погрижи след година да има две армии: една в Горен и една в Долен Египет. Убий ме, генерале, и ще започнеш гражданска война.

Хоремхеб стоеше с ръце на кръста и гледаше небето — същата поза, която заемаше още в Дома на учението, когато се чудеше дали да удари някого, или не.

— Мислиш ли, че съм предател, Маху?

— Не, генерале, разбира се, че не. Не съм намерил писма от теб в архива на узурпатора.

— Сигурен съм, че не си. Какво намери, Маху, хитър песоглавецо? Само ти можеш да мислиш за документи в разгара на битката.

— Нека го кажа така, генерале. Тези документи не представляват заплаха за теб. Ти имаш защитата на своите легиони.

— А ти — на хартиите — усмихна се Хоремхеб. — Маху, приятели сме, нали?

— И съюзници — добавих весело аз.

Хоремхеб изгрухтя весело.

— Чух какво си направил на Мерире. Пази тази кожена торба, Маху. Лорд Ай и други членове на Царския кръг идват към Мемфис. Ще се поразбързат, като разберат за великата ни победа; ще искат да се окъпят в лъчите на славата. Прав си за лорд Ай: той и брат му, и останалите са се заели да набират войска. Вече има два легиона: Славата на Куш и Силата на Ра. Строят нови житници извън Тива и всеки от шайката от Ахмин е назначаван на висок пост в Дома на живота, в храмовете — размаха ръце той — и къде ли не.

— Хюйи и Майа?

— Те са телом и духом с Ай.

— А Бухен? Туту и останалите?

— Не знам. Имаше бунтове в Куш, но щом новината за тази победа се разнесе, подозирам, че Мерире и атонистите или ще се разбягат, или ще се самоубият. В тази торба имаш достатъчно да изпратиш всичките на заколение, нали?

— Те са предатели — отвърнах аз. — Знаеш ли как са го направили? Мерире бе толкова запален да привлича нови привърженици към култа на Атон, че е изпращал статуи на Слънчевия диск през Синай като дарове за принцовете на Ханаан. Имал е дори наглостта, под прикритието на поста си, да изпрати такива и в двора на хетите.

— Е, и? — попита нетърпеливо Хоремхеб.

— Остави ме да довърша, генерале. Статуите от първожреца на Египет са свещени. Никоя гранична охрана не би посмяла да ги докосне.

Ченето на Хоремхеб увисна.

— Разбира се! — удари се по челото той. — Мерире е свещена личност, а същото се отнася и за неговите дарове.

— Статуетките са били кухи — обясних аз. — Изработвали ги в работилниците на храма в Ахетатон, направени така, че да побират свитък папирус, не задължително писан от самия Мерире, а от някой от неговите писари. Още не съм чел всичките, но дава информация за разположението на войската, за запасите в житниците, за качеството на реколтата…

— И ситуацията в Тива? Пази торбата — изръмжа Хоремхеб, после ме сграбчи за рамото. — Как се завърта колелото, а, Маху? Спомняш ли си като бяхме Чеда на Кап и се боричкахме за парче хляб с мед или зряла фурма в сусамово олио?

— Променило се е единствено това, генерале, че сега се боричкаме за въпроси на живот и смърт.

— Ще тръгнеш ли утре? Изпращам Небамум и ескадрона му след узурпатора. Ще ги придружиш ли, лорд Маху, за да доведеш онзи кучи син обратно? Жив или мъртъв, не ме интересува.

Обещах да го направя. Исках да съм далеч от тази касапница. Освен това започвах да се чувствам замаян и уморен от недоспиване. Върнах се да взема Собек и двамата се оттеглихме далеч от лагера, сред палмовите горички, които разделяха полето от малкия пазарен град. Бях прекалено уморен да отговоря на въпросите на Собек, така че грабнах нечие наметало, увих се добре и заспах като бебе.

На другата сутрин ме събуди Собек. Беше намерил малък огън и готвеше: сушено месо върху импровизирана скара, малко презрели зеленчуци, хляб от армейските хлебари. Ядохме лакомо, разделихме си кана бира и гледахме опустошението пред себе си. Армията на Хоремхеб заемаше цялата равнина. По-голямата част от лагера все още спеше; тук-там пукаше огън, слаби искри в онова полусънено време между нощта и деня. Бях се схванал; коленете и глезените ми протестираха шумно. Когато глашатаят на Небамум дойде и извика имената ни, едва успях да се изправя на крака. Полковникът се намираше в другия край на лагера, седнал на трикрако столче, докато бръснар се занимаваше с лицето и главата му. Малко по-нататък ескадронът се готвеше да потегли. Колесниците бяха почистени, конете — вчесани и нахранени, дори сбруите — лъснати.

Небамум се беше отървал от ризницата си. Носеше проста бяла роба и сандали. Ухили ни се и каза на бръснаря да престане с бръщолевенето.

— Доста ще е горещо по пътя на Хор. Вземам шейсет колесници и резервни коне; някои от колесниците ще носят храна и вода, също и допълнителни стрелци. Тръгваме до един час. А, между другото, изглеждаш ужасно. Но — погледна ме той косо, — както ми напомни лорд Хоремхеб, ти си член на Царския кръг, лорд Маху. Наредено ми е да следвам твоите заповеди.

Бях прекалено изтощен да се занимавам с шеги и изпитах облекчение, когато оставихме лагера зад гърба си и тръгнахме по пътя на Хор, извън Делтата и в Синайската пустиня. Собек караше колесницата, а безценната кожена торба бе вързана сигурно в краката му. Аз се бях подпрял на перилото и гледах как широкият песъчлив път под нас променя цвета си на изгряващото слънце. Горещината стана толкова силна, че се наложи всяка колесница да си направи сенник, за да се предпази от пърлещите лъчи. Казват, че в Синай живеят демони и трябва да ви уверя, че бях склонен да го повярвам. Нищо освен безкрайни скали и хълмове, изгарящи под огненото слънце. Почти нямаше вятър, а ако изобщо се появеше, донасяше облаци прахоляк и пясък. От време на време минавахме покрай оазис с черни оголени дървета на фона на небето. Жегата потискаше дотолкова, че към пладне ослепителната белота започваше да си прави шеги със зрението. Пътят беше пуст. Няма стимул, по-силен от сблъсъка на две армии, способен да накара търговците да се изпокрият и да чакат кризата да премине.

При един самотен оазис спряхме да напълним меховете с вода и поседнахме до стените, които великият фараон Тутмос IV бе построил около кладенеца. Отначало помислих, че Хоремхеб е сгрешил, но после открихме следи от бягството на узурпатора: изхвърлени кутии, сандъци и оръжия. Двама от антуража вероятно са били ранени, защото труповете им, наполовина изядени от нощни хищници, лежаха в сянката на купчина скали. Покрихме се от обедната жега и продължихме преследването. Небамум пресметна, че нашите коне са свежи и добре нахранени. От друга страна, узурпаторът, независимо от преднината си в часове, зависеше изцяло от онова, което бе успял да вземе от бойното поле и укреплението. Група пустинни жители ни казаха, че са видели египтяни, но не са се приближавали прекалено.

Вечерта направихме лагер в един оазис; Небамум изпрати съгледвачи. За първи път, откакто бях намерил архивите на узурпатора, имах възможност да разгледам внимателно съдържанието на торбата. Колкото повече четях, толкова по-силно стенеше сърцето ми. Мерире и фракцията му бяха предатели, близки съветници на узурпатора, принц Азиру и конфедератите му, да не говорим за хетския двор. Имаше и други предмети, които се зарекох да пазя зорко. Един от тях ме озадачи: парче злато, тънко и фино, изобразяващо фараон Ехнатон, който се радва на слънчевите лъчи. Ехнатон, облечен с всички знаци на фараон, гледаше към слънцето с протегнати към даряващите живот лъчи. Отначало помислих, че е брошка или някаква дрънкулка, макар че нямаше дупка или щипка. Приближих го до огъня. Аз бях любител златар и в по-мирни дни обичах да ходя в работилниците в Тива или Ахетатон да наблюдавам работата. Всеки майстор си има почерк, свой начин на работа, но колкото по-внимателно оглеждах това изображение, толкова повече се засилваше любопитството ми.

— Къде според теб е изработено? — подадох го на Собек, който седеше отсреща до огъня и ме гледаше, като същевременно следеше някой от хората на Небамум да не се приближи прекалено.

— Би могло да е египетско — отбеляза той. — Забеляза ли, че е еднакво от двете страни? Не е дрънкулка или брошка. Може да е дар.

— И?

— Гравюрата е необикновена. Златото е много тънко. Не съм съвсем сигурен, че е египетска изработка. Виждал съм подобна работа — ухили се той — да се продава тайно из пазарите на Източна Тива. Бих предположил, че идва от Ханаан, изработена така, че да прилича на египетска. Ханаанските произведения са по-тънки, не толкова сложни и плътни като тези на работилниците на Тива или Мемфис.

— Ако нещо се случи с мен…

— Нямаш доверие на генерал Хоремхеб?

— Ако с мен се случи нещо — продължих аз, — пази тази торба, Собек. Сподели съдържанието й с Джарка. Той ще знае как да го използва, както и ти, за да предпазите принца.

Вдигнах поглед към звездите и се заслушах в рева на хиените и другите нощни хищници, привлечени към лагера ни от различните миризми.

— Намери ли нещо интересно?

— А, да, но онова, което наистина ме озадачава — потупах торбата аз, — е, че в тези документи непрекъснато се споменава един член на Царския кръг, когото почти бях забравил. Споменават се и Хоремхеб и Рамзес, естествено; те са войници. Нахтмин и Ай? Ами с това ще се заема по-късно; същото се отнася и до Майа и Хюйи. Мерире обаче непрекъснато говори за някого, когото повтарят и жреците Куфу и Джосер.

— За кого? — попита нетърпеливо Собек.

— Помисли за Чедата на Кап, Собек. Ти отрасна с нас. Кой се крие в сенките? Мълчалив по време на срещите, далече от бъркотията на двореца?

Собек ме погледна изумено.

— Пентжу — прошепнах аз. — Пентжу, Придворния лекар на Ехнатон, приятел на Хийа, майката на Тутанкамон. Той беше наставник на принца като дете, после го предаде на мен. Пентжу никога не е бил политик; великият лекар е зает повече да трупа съкровище от богатите си клиенти.

— Той е Мълчаливия — съгласи се Собек. — Знаем, че любимата му жена и децата му умряха по време на чумата или малко след това. Всъщност не е останал почти нито един жив негов роднина. Е, какво казва Мерире за него?

— Казва, че би искал Пентжу да го придружи на тази мисия. Обещава да направи всичко от себе си, за да включи Пентжу в пътуването на север. Ето нещо, което не знаех.

— Нима гледа на него като на съюзник?

— Трябва да проуча документите по-внимателно. До момента оставам с впечатлението, че Пентжу е важен заради онова, което знае, а не което прави. Не е ли странно? Чудя се какво толкова ценно знае нашият благороден лекар?

Два дни по-късно настигнахме бягащите бунтовници. След себе си оставяха трупове, предмети и оръжия, а скоро осъзнаха, че преследвачите им ги настигат. Синай е сурова пустош; достатъчно е да се отклониш от пътя на Хор и ще загинеш в горещината. Естествено, те се съпротивляваха. Укрепиха се зад купчина скали, но нямаха достатъчно вода и оръжия. Хората на Небамум изпращаха снопове стрели, за да отвлекат вниманието им, докато други се приближаваха по възвишението. Колесниците чакаха долу и наблюдаваха. Бунтовниците издържаха онзи следобед и следващата нощ, но по обяд горещината ги принуди да поискат да преговарят. Небамум беше безкомпромисен: безусловна капитулация или просто щеше да ги обсажда докато, по собствените му думи, сърцата им се изпържат, а телата им изсъхнат. Те хвърлиха оръжие и излязоха иззад скалите без следа от силата и славата, а просто жалка гледка мръсни раздърпани мъже и жени.

— Какво ще правим? — прошепна Небамум.

— Имаш заповеди — отвърнах. — Следвай ги!

Хетските офицери бяха екзекутирани веднага, също и предводителите на наемниците. Аз залових самозванеца и жена му, заедно с Куфу и принц Азиру. Отидох да търся Джосер и го намерих в малък жлеб зад скалите, с посивяло лице и очи в очакване на смъртта, притиснал рана от стрела на гърдите си.

— Кой си ти? — езикът му бе залепнал в пресъхналата уста и той се примоли. — Вода!

Дадох му да пийне от меха с вода.

— Кой си ти? — повтори той.

— Не си ли спомняш, Джосер? Маху, началник на полицията в Ахетатон!

Закашля се, по устните му изби кървава пяна.

— Виж ти, виж ти. Беше време, Маху, когато се къпехме в лъчите на слънцето, нали? Господари на света.

— Защо? Защо го направихте?

— Защо не? — отвърна предизвикателно той. — По-добре, отколкото да се кланяме пред групата от Ахмин или на онзи селянин Хоремхеб — отново се закашля и се задави.

Наместих го по-удобно. Отдолу долитаха писъците на жените.

— Радвам се, че умирам — прошепна Джосер. — Не искам да съм част от победното шествие на Хоремхеб — сграбчи меха с вода и намокри лице в опит да отпие.

— А господарят Ехнатон? Той умря ли?

— Не знам.

— А съкровището му?

— Мерире знае за него. Част е в Египет, повечето — отнесено.

— Кой стои зад това? — не се сдържах. — Първоизточникът, идеологът?

— Първоизточник, идеолог? — Джосер отметна глава назад, стегна се, счупи дръжката на стрелата и я хвърли настрана. — Болката не намалява, но поне се занимавам с нещо.

— Добре ли сте, господарю? — махнах на един войник, който се бе появил зад мен.

— Чия беше идеята? — повторих въпроса си аз.

— Мерире. Мечтаеше да стане Първи министър и Велик съветник на фараона или, знае ли човек, дори фараон. Мислеше, че ще се присъединиш към него. Със сигурност искаше Пентжу; молеше се за това.

— Но нали всички подкрепихте узурпатора?

Джосер се наведе към мен.

— Узурпатора? А какво подкрепяш ти, Маху?

Закашля се и се задави от кръвта, после светлината в очите му се премрежи и той се отпусна назад с въздишка.

Оставих тялото между скалите и се върнах при колесниците. Небамум беше екзекутирал офицерите, но реши, че на останалите, обикновени пешаци и наемници заедно с жените трябва да бъде дадена вода. Посочи далечината, където маранята се движеше и огъваше, а демоните на прахта изпращаха облаци към небето.

— Вървете! — нареди той. — И ако боговете решат, ще живеете!

Хората му ги прогониха; обърнах се към останалите четирима пленници. Азиру се бе опитал да се дегизира, като скрие намазаната си коса и дебелото си тяло под груба раирана роба. Подобно на останалите, ръцете му бяха вързани за колелото на колесницата ми. Собек клечеше до тях и пиеше вода, но не им предлагаше.

— Аз съм принц — опита се да се изправи Азиру, но Собек го сръга в ребрата. — Аз съм принц — Азиру сведе глава, за да отмахне косата от очите си. — Някога бях съюзник на Египет.

— Ти си бунтовник и предател — усмихнах му се аз. — Подстрекавал си безредици и бунт. Неприятностите са твоя втора природа.

Огледах останалите пленници. Лицето на жената бе скрито зад облак червена коса. До нея, лишен от всякакви труфила, узурпаторът показваше истинското си лице — жалък самозванец, който дори далечно не напомняше за моя велик господар. Куфу цивреше като дете; долната част на туниката му бе прогизнала в урина. Освободих въжетата и го издърпах да стане.

— Знаеш ли кой съм аз? — избутах го към любопитните колесничари на Небамум, които гледаха отдалечаващите се по пътя наемници и се надяваха да изпратя нови попълнения след тях.

— Лорд Маху — пухкавото заоблено лице на Куфу се изкриви в смирена усмивка. — Лорд Маху, помните ли ме? Аз бях помощник жрец във Великия храм на Атон. Служех на Най-свещения сред светците.

— А сега служиш на един бунтовник! — издърпах го за грубата роба. — Полковник Небамум, намерихте ли някакви съкровища? — провикнах се аз.

— Нищо особено. Дрънкулки, лични вещи.

— Съкровището? — попитах строго Куфу. — Съкровището на великия ми господар беше заграбено и изнесено от Ахетатон.

— Наистина не знам — вдигна ръце Куфу. — Господарю, аз не напуснах Ахетатон веднага, а се присъединих към останалите доста по-късно. Без съмнение — продължи да пелтечи той — съкровището е изнесено. Казват, че е разделено и в момента се намира в Ханаан.

— Какво? — издърпах го настрани аз. — Да умреш ли искаш, Куфу? Нима искаш да те разпъна като лъвска кожа на пустинния пясък?

Мръсният, небръснат, смрадлив жрец се разтрепери толкова силно, че за миг помислих, че е получил пристъп. Ударих му един шамар и изревах на един от хората на Небамум да донесе вода. Отворих устата му насила и го накарах да поеме няколко глътки. Треперенето спря.

— Мога да ти кажа повече, господарю — премигна той, — но не тук. Аз съм жрец. Ако ми бъде оказано внимание…

— Ето какво — щракнах с пръсти аз и поисках да бъде донесен слънчобран. — Ти, Куфу, ще бъдеш мой пленник. Аз ще те пазя. Дори ще уредя да те освободят. Заточение в някое приятно село.

Надежда просветна в онези алчни малки очички.

— При едно условие: да ми кажеш всичко, което искам да знам.

Куфу падна на колене, прегърна глезените ми и заудря глава пред краката ми с обещанието да бъде мой верен роб. Изритах го настрани и се обърнах към самозванците. Жената изобщо не беше красива независимо от разкошната коса, която толкова напомняше за Нефертити, преследвачката на сърцето ми: под грима се криеше доста грубо лице със зелени очи и пълни чувствени устни, сега напукани и разкървавени. По-рано хората на Небамум я побутваха и ръгаха, а тя крещеше насреща им, но вече не беше толкова непокорна. Клекнах между нея и узурпатора.

— Това е краят — прошепнах. — Сами разбирате, че е така. Така че най-добре ми кажете кои сте всъщност и какво правите тук.

Жената започна да пелтечи, като не преставаше да хвърля изпълнени с омраза погледи на Азиру. Казах й да млъкне и издърпах назад главата на мъжа. Беше започнал да оплешивява, с високи скули и леко хлътнали бузи; ъгловатото му, кокалесто тяло бе напълно голо. Забелязах татуировки по ръцете и гърдите му.

— Вавилонци ли сте?

Мъжът кимна. Малките му тъмни очи бяха изпълнени със страх; беше леко кривоглед с едното. Той и така наречената му царица се пречупиха лесно, говореха едновременно с надеждата да задоволят въпросите ни и да бъдат пощадени. От време на време Азиру се опитваше да протестира, но с един шамар го накарах да замълчи и заслушах узурпатора внимателно. Двамата с „царицата му“ бяха вавилонци по рождение, пътуващи музиканти и актьори, които привлекли вниманието на принц Азиру. Въвлякъл ги в заговора, дал им одеждите и символите на фараона и ги обучил в изкуството на египетския двор. След това те се превърнали в центъра, около който се събрали останалите бунтовници. Посещавали ги високопоставени хетски сановници и пратеници. Разбрах, че бунтовническата армия е била финансирана от съюзниците на Азиру в Ханаан с кюлчета злато и сребро, изпратени от хетския двор. Реално двамата бяха просто марионетки, които се бяха възползвали от мига на сила и власт. Колкото повече дърдореха, толкова по-ясно съзнавах, че Азиру, сега завързан мълчалив до тях, е бил движещата сила зад всичко. Човек, който мечтаеше да отхвърли властта на Египет и да се обяви за цар на Ханаан. Искаше да обедини племената на Ханаан с идеята да се превърнат в единно царство, в съперник на Египет, да настройва великите сили едни срещу други: вавилонците, хетите, митанийците и египтяните. Стана ясно и това, че освен собствения си театър, безценната двойка не знаеше почти нищо друго. Предадох ги на хората на Небамум да ги охраняват и набутах Азиру в колесницата си, като вързах ръцете му за перилото. Ескадронът се подреди и се отправихме обратно към лагера. Мъртвите оставихме да гният под слънцето.

Собек се движеше в колесницата до мен, в краката му клечеше Куфу с овързани крака и ръце. Азиру беше различен. Не показваше страх, а в замяна на малки блага от време на време, като например глътка вода или вино, говореше сериозно за случилото се. Независимо от жегата и прахоляка, от сковаващото усещане за слабост и изтощението от събитията от последните два дни, бях изумен от признанията му.

— Планирахте ли нападението над Мемфис?

Азиру кимна.

— А Мерире знаеше ли за него?

— Не, не — опита се да се задържи Азиру в наклонилата се колесница. — Това беше мое решение. Знаехме, че идвате на север и ще оставите принца в Ахетатон. Ето защо изпратих баржи с наемници да ви причакат. Не беше много трудно. На капитаните дадохме фалшиви пропуски. Трябваше да се представят за наемници на път за Тива да подсилят някакъв гарнизон по поречието на Нил.

— А знаеш ли, че нападението не сполучи?

Азиру ме погледна и се засмя.

— Да, да. Хората ни бяха предупредени да следят внимателно флотилията ви и да изберат най-подходящия момент. Вие обаче не спряхте в Ахетатон, а продължихте направо към Мемфис. Командирът на нашата флотилия явно е решил, че има вероятност да изпълни задачата си, макар че ако аз бях там, щях да съм на друго мнение. Мемфис е гарнизон, нали? Прекалено опасно, прекалено опасно. Както и да е!

— А тези прокламации? Взели сте печата на фараон Ехнатон, картуша?

— При нас беше цялата писарска служба — засмя се Азиру. — Част от писарите, когато бягали от Ахетатон, взели всичко, до което успели да се докопат. Точно те ми подсказаха идеята, а аз я споделих с хетския двор — отхвърли глава назад и се засмя. — А последиците виждаш сам.

— Мерире ли ви каза, че идваме на север?

— Мерире? Не — поклати глава Азиру. — Приятелят ти Собек ми каза, че сте взели архивите ни по време на битката. Трябва да знаеш, лорд Маху, кой всъщност ни информира за идването ви.

— А този човек лично ли ви информира?

Усмивката на Азиру помръкна и той поклати глава.

— Разбери сам — измърмори той. — Но по различно време, лорд Маху, всички в Тива изпращаха писма на север. Някои бяха предизвикателни, други, как да се изразя — по-дипломатични и проучващи. Не може да се каже, че са били предатели — погледна ме косо той, — но си личеше, че тази мисъл не им е чужда.

— А какъв беше планът ви?

— Да удържим Делтата и да се придвижваме на юг. Единствената причина да не го направим бе, че се страхувахме от гарнизона при Мемфис. Куфу и Джосер ни бяха описали Хоремхеб; там направихме грешка — добави горчиво той. — Бъди така добър да кажеш на генерала, че ако имах възможност, щях да убия и него, и тъмната му сянка Рамзес.

— Не очакваш милост?

Азиру сви рамене.

— Хвърлих заровете и загубих. Ще се опитам да преговарям за живота си, но няма да моля. Не съм като Куфу, жреца. Няма да се изпусна и да изцапам колесницата ти.

— А съкровището? Навсякъде се носят слухове, че съкровището на фараон Ехнатон, или поне част от него, е изчезнало от Ахетатон?

— Нищо не знам за това — заяви Азиру. — Но ще ти кажа какво направих. Седях си в двореца, гледах и слушах. Разбрах, че великият фараон на Египет се е изгубил в собствените си религиозни мечти, че отказва да изпрати войски през Синай, и реших да засвиря песен, на която всички да затанцуват. Не беше трудно да настроя един владетел срещу друг, да въвлека един незначителен принц в кървава разпра със съседа му. Хетите също се заинтригуваха. Подобно на мъже пред бой с кучета, те се приближаваха все повече и накрая пожелаха да участват. Нещата се ускориха. Разбрахме, че фараонът ви е мъртъв, погребан в странния си град; че жена му се опитала да направи преврат, но не успяла. При мен дойдоха Куфу и Джосер, а после и други. Мерире в Египет ме увери в подкрепата си — сви рамене. — Останалото знаеш. Ако не бе този каприз на съдбата, сега ти щеше да си в моята колесница с овързани крака и ръце, а главите на Хоремхеб и Небамум — набити на колове. Що се отнася до твоя фараон и неговото съкровище — поклати глава той, — не знам нищо.

Продължи да говори, сякаш бяхме стари другари и обсъждахме военни тактики. Смя се, като му разказах как със Собек се бяхме промъкнали в лагера му като наемници и бяхме заблудили капитан Узурек.

— Имали сте късмет — отвърна той. — Ако знаех за това, щях да ви разпитам много по-внимателно.

Бях заинтригуван от Азиру: дребен и тлъст, на пръв поглед дребен ханаански принц с къдрава коса и брада, от която все още се долавяше аромат на парфюм и масло, с пухкави бузи, малки очички и женска уста. Но беше много по-жилав, отколкото изглеждаше, а сърцето му — едно от най-коварните. Освен това беше и любопитен, задаваше въпроси за принц Тутанкамон и принцеса Анхсенамон; последните двама бяха станали повод за разделение между Азиру и египетските му съюзници.

— Намерението ни беше — призна Азиру — да унижим силата на Египет. Да разгромим армиите му в открита битка, да разграбим големите градове и да разрушим храмовете — усмихна се той едва-едва — или поне част от тях. Да дадем на Египет урок, който никога да не забрави. Да предизвикаме бунт в Куш. Да въвлечем и либийците.

— А после?

— Да поискаме пълното изтегляне на Египет от Ханаан; да бъде признато правото ни сами да определяме бъдещето си; да влизаме в съюзи и сключваме споразумения с когото пожелаем. Да бъдат премахнати налозите и данъците, да престанем да изпращаме заложници и стоки в ненаситния търбух на Тива.

— А вътре в Египет?

— Това не ни засягаше. В Египет няма видим наследник, освен онова малко момче. Хетите се надяваха да се стигне до гражданска война, Египет да се разцепи отвътре.

Спрях колесницата.

— Значи не сте мислили за това кой ще носи Двойната корона?

— Какво значение имаше това за нас? — присмя се Азиру. — Щяхме да подкрепяме танцьорите от храма, докато са ни полезни. Мерире имаше голяма мечта. Не е ли вярно, че в историята на твоя народ — погледна ме открито той, — един първожрец е станал фараон? Мерире мечтаеше да се ожени за принцеса Анхсенамон!

— А Тутанкамон?

Азиру се задържа с ръце.

— Маху, развържи ме! Нямам намерение да скачам.

Забавих конете и отрязах грубите въжета около китките му. Той ми благодари с поглед, потри китки и взе меха с вино.

— А принц Тутанкамон? — повторих аз.

— Ето тук, Маху, мненията се разминаваха. Мерире, Куфу и поддръжниците им имаха свои планове за онова, което щеше да стане, когато завземат властта в Египет. Джосер смяташе Тутанкамон за самозванец — усмихна се на изненадата ми той.

— Но той е син на Ехнатон.

— Джосер гледаше на него като копеле на Митанийската маймуна.

— Хийа? — прошепнах аз.

Спомних си предсмъртните думи на Джосер и тайно се заклех, че Мерире ще плати за тази измяна. Ако Азиру казваше истината — а подозирам, че беше така, — Мерире нямаше да прояви милост към момчето. Продължих да разпитвам Азиру, но той вече беше казал всичко, което знае. Премина към други въпроси и с нежелание похвали скоростта и военните умения на Хоремхеб.

— И през ум не ми беше минавало, че ще ни нападне толкова бързо — призна той. — Е, лорд Маху, какво ще стане с мен сега? Военен съд?

Получи отговор на въпроса си още щом стигнахме лагера на Хоремхеб. Рамзес вече беше пристигнал и водеше цяла войска наемници, също и части от полкове, които бе събрал по пътя. Зарадвах се да видя някои от войниците, които оставих в Мемфис; те ме поздравиха с вдигнати чаши; посрещнаха ме като велик герой. Разбира се, бяха пияни и се радваха на плячката от победата. Подобно на жителите на Сайл, те бяха дошли само за да видят бойното поле, което Хоремхеб бе превърнал в поле на разрушението, море от черна пепел; цялата трева, дърветата и растенията бяха изгорени. С изключение на някоя напукана стена и ужасната мастаба, където бяха изтезавали пленниците, от лагера на узурпатора не бе останало нищо. Армията се беше изтеглила към Нил, за да се възползва от зеленината и сянката. Войници вече бяха изпращани обратно на юг. Други преравяха Делтата в търсене на бегълци.

Получих покана да се присъединя към Хоремхеб и Рамзес в павилиона им. Казах на Собек да пази кожената торба и Куфу, да изчака хората ми да изтрезнеят и да се изнесат далече от лагера, където ценните архиви и моят затворник щяха да бъдат в по-голяма безопасност.

Хоремхеб все още се къпеше в лъчите на победата, а Рамзес не скъпеше похвалите си. И двамата бяха пийнали и се изправиха, клатейки се, да стиснат ръката ми. Казах им, че съм взел Куфу за свой пленник. Рамзес понечи да протестира, но Хоремхеб кимна в съгласие. Разпитваха Азиру. Независимо от протестите ми Рамзес го удари в лицето и гърдите; подобни унижения понесоха и узурпаторът и жена му. Рамзес я накара да коленичи и започна да бута слабините си в лицето й, но накрая му омръзна и нареди и двамата да бъдат оковани за знамената пред палатката на генерала.

— Лорд Азиру — потупа го по рамото Хоремхеб и задърпа злобно брадата му. — Царският кръг вече е взел решение за съдбата ти.

— Аз ще умра.

Азиру бе успял да запази достойнство по време на обидите на Рамзес.

— Не, не — принуди го да се обърне Хоремхеб, без да изпуска брадата му. — Лорд Ай е оповестил присъдата на Царския кръг. Точно както предполагах. Хетските затворници и вождове да бъдат незабавно екзекутирани, също и водачите на наемниците. Техните последователи да бъдат изпратени в мините, а узурпаторът — окован във вериги. Но ти, принце, можеш да се върнеш в Ханаан, само че без очите си.

Ослепяването се състоя след един час. Независимо от всичките ми протести очите му бяха извадени със свистящ, нажежен до червено нож. След това го оставиха да седи с превързано лице. Продължаваше да сдържа стенанията от болката дори когато го натовариха на каруца с вино, вода и провизии, отделиха му ескорт от собствените му наемници и го изпратиха по пътя с всеобщи освирквания.