Прокобата Тутанкамон

Глава четвърта

— Внимателно, внимателно, не се отклонявайте от курса!

Лоцманът и капитанът на нашата разкошна царска баржа „Радостта на Изис“ стояха на високия нос над златната статуя на богинята Изис и внимателно отмерваха дълбочината, за да ни изведат от пясъчните наноси в средата на течението. Нил беше в края на разлива си, но все още беше силен и бърз, а скритите пясъчни наноси бяха опасност дори за най-опитните плаватели.

Напуснахме Тива рано сутринта, три дни след срещата на Царския кръг. Ай бе настоял за бързина, ето защо царската и съпътстващите я военни баржи бяха светкавично приготвени. Небето вече бе обляно в пурпур. От съседната баржа „Славата на Сет“ долитаха химните на Мерире и неговия антураж към Слънчевия диск, необезпокоявани от виковете и заповедите на собствения им капитан.

Собек и Джарка седяха пред кабината в центъра на кораба — дълга, висока стая, украсена отвътре и отвън със златисти, сини, червени и зелени ромбове. Огромната мачта се извисяваше над нас с опънати червени платна. Гребците седяха в готовност, но съдът бе все още в ръцете на капитана, неговия лоцман и кормчиите на двата рула на изпъкналия нос, издялан във формата на ръмжащото лице на Секмет Унищожителката. Покатерих се до палубата на стрелците и огледах петте огромни бойни баржи, пълни с пешаци и царски телохранители, които щяха да ни придружават през по-голямата част от пътуването. Принц Тутанкамон и принцеса Анхсенамон си почиваха в кабината. На принцесата бе разрешено да вземе със себе си само Амедета, докато за принца прецених, че ще е най-безопасно да е под грижите единствено на Джарка.

Изглежда, вече бяхме в реката. Зад нас се чуха веселите гласове на екипажа на другите баржи, осъзнали, че вече сме се измъкнали от наносите. Прекрасен ден. От двете ни страни се простираше плодородният чернозем, а отвъд се полюшваха златните и зелените поля с ръж, овес и жито. Постепенно блещукащите куполи на храмовете в Луксор и Карнак се скриха от погледа. Капитанът остави лоцмана и изрева на кормчиите да поддържат курса. Главният гребец започна химн към Хапи, Бога на реката: „Възхита към онзи, който ни води…“

Мъжете свалиха греблата и подеха песента. От другите баржи се чуваха приглушени химни. Слязох, Собек и Джарка ме последваха отпред на носа, където можехме да говорим, необезпокоявани от шпионите на Ай. Джарка разви килими, по-скоро рогозки, но за предпочитане пред твърдите дъски на кораба. Закусихме лека бира и вчерашен хляб, последвани от плодове в калайдисана купа. Собек топна пръст в бирата и внимателно изрисува четири йероглифа: три птици и седящ мъж, думата за „Пазете се!“.

— Да се пазим от какво? — подразних го аз.

Собек посочи кабината, после „Славата на Сет“.

— Пазете се от принцеса Анхсенамон, а също и от Мерире.

По време на бързата подготовка за пътуването го бях информирал за случилото се в Царския кръг, но не бяхме имали възможност да го обсъдим. В крайна сметка исканията на Мерире бяха приети. Щяхме да тръгнем нагоре по течението. Джарка щеше да заведе принца и принцесата в Ахетатон, а Туту и другите членове на антуража на Мерире щяха да се оттеглят към Бухен — великата крепост, която охраняваше пътя на Египет на юг, към земите на Куш. Аз и Мерире щяхме да продължим към Делтата.

— Изненадан съм — отпи от бирата си Собек, — че Божия баща, Ай, се е съгласил с всичко това.

— Лорд Ай нямаше избор, както и ние. Тива е опасна, изпълнена с недоволство. Шабтите на Ехнатон представляват заплаха за всеки, свързан с миналото, макар че трябва да призная, че…

— Какво? — не се сдържа Джарка.

— Объркан съм. Една част разбирам, друга — не. С Мерире, предполагам, ще бъдем защитени. Ахетатон е безопасно място за принца. Разбирам и желанието на антуража на Мерире да отиде на място, където ще се чувства в безопасност, и същевременно ни увери, че няма да представлява опасност за принца по време на престоя му в Ахетатон.

— Какво крои Мерире? — намеси се Джарка.

— Не Мерире ме притеснява — отвърнах, — а лорд Ай. Да кажем, че — потопих пръст в бирата и нарисувах кръг, — Царският съвет е просто рамката на колелото, а в центъра е Ай.

— А прътовете?

— Принцеса Анхсенамон — прошепнах аз. — Ами ако принцеса Анхсенамон от името на дядо си, Ай, се преструва и заговорничи да бъде съюзник и приятел на всичките фракции в Царския кръг?

— Включително Хоремхеб и Рамзес? — присмя се Собек. — Подобни офицери стоят далече от нея. Тя е дъщеря на Нефертити.

— Но е и дъщеря на фараона — отвърнах рязко. — Може да не се интересуват от нея, а от онова, което може да предложи. Един ден тя ще бъде царица на Египет и ако боговете са милостиви, майка на наследника на Египет. Знам, че е направила подобни постъпки към Мерире, а същевременно се свърза и с мен.

— Значи Ай контролира внучката си? — попита Джарка.

— Да. Използва я, за да открие какво се случва в отделните лагери.

— А убийствата? — намеси се Собек.

— Ами ако… — замълчах за миг. — Ами ако шабтите на Ехнатон са просто група убийци, хора като градинаря, контролирани от Анхсенамон и дядо й? Използват ги да нанасят удари върху онези, които, на пръв поглед, са предали Ехнатон. Поддържат усещането за опасност, за надвиснала заплаха…

— Тоест смъртта на генерал Рахмос е целяла да сплаши Мерире и останалите?

— Възможно е — чукнах чаша в тази на Собек. — Ами ако Мерире е наистина изплашен? Ай го въвлича в спор. Съгласява се аз да го придружа до лагера на узурпатора, като същевременно му предлага Бухен като безопасен пристан.

— Достатъчно отдалечен — съгласи се Джарка — както от Делтата, така и от войските на узурпатора, да не говорим за Тива и Ахетатон.

— Да, разбирам накъде биеш, Песоглавецо от юга — съгласи се Собек. — В момента Ай е разделил враговете много хитро. Мерире отива на север, поддръжниците му — на юг, а принцът се премества вън от опасност. Трябва да призная, че има някаква изкривена логика, макар да играе опасна игра. Ако този узурпатор поеме на юг и поддръжниците на Мерире решат да го подкрепят, те се намират в една от най-могъщите крепости на царството, портата към златните мини на Куш.

— Ай е комарджия — отвърнах. — Справя се с опасностите една по една. Първо иска да засили властта си в Тива, да използва тази криза, за да се отърве от враговете си: Мерире на север, Туту на юг, дори генералите Хоремхеб и Рамзес се готвят да поемат към Мемфис.

— А Ай остава в Тива да засилва властта си? Но защо, Маху, шабтите на Ехнатон — а няма кой друг да е бил — ще се опитват да те убият?

— Знаем, че са били шабтите на Ехнатон. Когато разчистихме стаята, открихме два скарабея на Атон на пода — в бъркотията сме ги пропуснали. Това ме накара да се замисля за нощта на нападението. Бях изморен, седях сам в спалнята си. Не съм карал слугата да идва да ме пита дали съм гладен, нито пък да разопакова купчината бельо. Ето защо разпитах внимателно насам-натам. Според иконома слугата, който умря от ухапването, е казал, че е бил изпратен в стаята ми; същото е казал и на пазачите пред стаята ми, за да го пуснат. Дори им казал, че е извикан да събере някакви дрехи и да види дали се нуждая от храна или питие.

— Значи той е бил същинската жертва? — попита Собек.

— Да, нападението е имало за цел да покаже на Мерире, че шабтите на Ехнатон могат да посегнат на всеки. Внимателно пресметната уловка с цел да подклажда страх, да поддържа Царския кръг обединен — поне за известно време — пред лицето на общата заплаха, което пък ме кара да мисля, че Ай и коварната му внучка стоят зад всичко това.

— Ако ти си стигнал до този извод — прошепна Джарка, — и други ще го сторят.

— Предполагам, че е така. Става дума за това кой ще действа пръв. Кой ще успее? Веднага щом настоящата заплаха бъде премахната, нещата до известна степен ще се изяснят.

Пътуването ни на север продължи спокойно. Минахме Дендерах, големия завой на Нил. Отначало всичко изглеждаше нормално, нищо необичайно. Речният път беше оживен; навсякъде имаше рибари или хора в лодки за разходка. По бреговете селяните и фермерите се радваха на разлива и се готвеха да сеят поредната реколта. От време на време обаче виждахме облаци черен дим на фона на светлото синьо небе, а миризмата на изгоряло се смесваше с богатата миризма на калта, рибата и гниещата растителност в Нил. Пешаците, които изпратих да разузнаят, се върнаха и докладваха за пустинни мародери по източния бряг, докато на запад либийски бойни части грабеха незащитени и изолирани общности. Понякога тези мародери биваха залавяни, а труповете им — набивани на кол и увесвани по скалите над брега — черни сенки на фона на небето. Минахме и покрай бряг, където десетина речни пирати бяха набити на кол от управителя на местния град. Разпадането на закона и реда можеше да се забележи и по празните пристанища. От време на време слизахме на сушата. Пред нас се развяваше моето знаме: скачаща газела на златистосин фон, а отзад бялото перо на Маат. Вървяхме по безмълвни улици към запустели пазарища.

Другаде ефектът на разрушението не се забелязваше. Пристанищата и доковете на големите градове бяха оживени. Баржи разтоварваха дървесина, канела, злато, слонова кост, абанос, също и ценна дървесина от Ханаан. По реката се разминавахме с безброй баржи, натоварени с бъчви вино, ликьори, плодове, ливански кедър, волове, добитък, а веднъж дори и стадо млади диви кози. При Абидос обаче, където огромното туловище на храма на Озирис се простираше над мрачна гора от зелени палми, управителят Мотеп целуна земята пред мен в храма на Мин и се заоплаква от нашествията и беззаконието.

Докато стигнем Ахетатон, бях научил много. Големите градове на Египет просперираха, пристанищата и дюкяните бяха все така оживени; работилниците за дърво и камък, ковачите и търговците процъфтяваха. За сметка на това обаче всеки по-малък град, в който нямаше войска или силни укрепления, всички обработваеми земи и села бяха уязвими за нападения и живееха под постоянна заплаха от пустинни обитатели, либийски мародери или от множеството речни пирати, които се укриваха в отдалечените канали или притоци на Нил и дебнеха слабите и беззащитните. Разбира се, новините от Делтата не бяха подобрили положението. Усещането за паника се засилваше, объркване за това какво наистина се случва и какви нови опасности ни очакват. Може би точно това ме накара да променя решението си, когато пристигнахме.

Стоях до перилата на хакборда11 и гледах Ахетатон и неговите ослепителни бели сгради на късното следобедно слънце. Ахетатон! Бях идвал в тази малка долина, която се простираше чак до източните скали, когато беше само пясък и глина. Бях станал свидел как силата на Египет го превръща в Свещения град на Ехнатон, мястото, където бог и човек се срещаха. Бях се къпал в цялата му слава, мощта на фараона и разкоша на Нефертити. Бях скърбил и за упадъка му, покосен от чума, разкъсван от смъртоносна конспирация и кървави интриги. Загледах се в изоставеното пристанище. Духовете на всички, които бях познавал, които бях обичал и мразил, излязоха да ме посрещнат. Стоях, без да обръщам внимание на молбите и въпросите, докато слънцето залезе и тялото ми замръзна. Стоях и размишлявах над всичко видяно и взех решение. Нямаше да слизаме там. Отхвърлих гневните протести на Мерире. Ако искаше, той можеше да остане; с принца щяхме да продължим на север към Мемфис, Града на белите стени.

В Мемфис полковник Небамум, главният щабен офицер на Хоремхеб, ни настани в дома си — елегантна двуетажна къща с изглед към реката. Запали тамян на Сет, Вестоносеца на битките, и бързо се върна на проблема, който толкова бе разгневил антуража ми.

— Защо — попита той и вдигна поглед към сенника, който хлопаше от силния вятър, — Царският кръг в Тива не реагира по-бързо? И най-вече защо си довел принц Тутанкамон и принцеса Анхсенамон в Мемфис? Не беше ли решено от Царския кръг да бъдат оставени в Ахетатон?

Собек и Джарка, да не говорим за Мерире, бяха отправили подобни протести, но по този въпрос бях непреклонен. Боях се от беззаконието и най-мрачните си предчувствия. Обясних на полковник Небамум, че принцът и принцесата ще бъдат поверени на него тук, в Мемфис, докато отмине настоящата криза. Седналият до мен Мерире зацъка с език и поклати глава, но нямаше достатъчно власт да ми се противопостави. Небамум, в целия си блясък, със златни огърлици и сребърни пчели за храброст, не възрази. Обещах и преди да напусна Мемфис да издам официални писма, с които поемам отговорност за направеното. Небамум отпи от виното си и кимна. Що се отнасяше до въпросите за реакцията на Царския кръг на събитията в Делтата, отговорих, че най-добре е командващият му офицер да го информира лично, когато пристигне. Небамум разбра намека и отбеляза шепнешком, че още откакто са чули новината, полковете в града са в бойна готовност.

— А узурпаторът? — поинтересувах се аз. — С какви сили разполага той?

Небамум примига на силното слънце.

— Знаем, че е завзел Аварис, а лагерът му се намира в полята в близост до града. Има около хиляда колесници, две хиляди пешаци и безброй наемници.

— Наемници?

— Либийци и кушити, известен брой от морските народи, но преди всичко хети.

— Мислиш ли, че хетският цар стои зад този самозванец?

— Казах ти каквото знам — отвърна Небамум. — Използвал съм всички налични шпиони. Разпитал съм какви ли не търговци, пътуващи и местни, но вражеският лагер е строго охраняван. Изкопали са ров от всички страни и са издигнали висока ограда. Всеки вход се охранява. Ако някой бъде сметнат за шпионин, бива незабавно екзекутиран. Казват, че истинска стена от трупове на колове огражда лагера. Вонята им се носи на километри.

— Какво чака узурпаторът? — попита Мерире.

— Повече войски — обясни Небамум. — Знаем също и че изпраща групи да правят набези по пътя на Хор и в Синай. Обира златото и среброто от мините, после използва плячката, за да плаща на войската, и наема повече.

— Не си ли помислял да изпратиш в лагера някой под прикритие? Не се съмнявам, че има хора, които са готови да станат наемници или поне да се престорят?

Доста близко разположените очи на Небамум се вгледаха в мен внимателно.

— Лорд Маху, бях голобрад младеж, когато служех при баща ти, полковник Сеострис, много умен офицер. Научих занаята си добре. Избрах лично шестима, облякох ги като наемници и ги изпратих на север. Наредих им да се присъединят към армията на узурпатора и да ми изпращат информация. Оттогава не съм ги чул или видял. Един от разпитаните търговци ми разказа, че всички новопостъпващи биват внимателно разпитвани. Не е трудно да се разбере, че някой е служил в египетските полкове, а после да го разпитат какво прави там и да го разкрият. Предполагам — добави той с горчивина, — че хората ми са мъртви. Повече няма да пратя.

Взе парче агнешко, полято с богат на аромати сос, и го захапа разсеяно.

— Тези подправки — отбеляза той — бяха донесени от търговец, който търгува и с врага. Нямал е избор. Каза, че узурпаторът има добри съветници в лицето на хетски офицери, а в лагера се поддържа строга дисциплина. Плячкосването е забранено, наложен е военен закон, търговците могат да си вършат работата свободно и всеки, който наруши този закон, бива незабавно екзекутиран.

Докато се протягаше към каната с вино, забелязах, че ръката му трепери — Небамум бе наясно с опасността, аз — също. Този мистериозен узурпатор не водеше банда обирджии или пустинни мародери. Той ръководеше добре организирана армия и се стараеше да спечели доверието на големите градове в Делтата. Демонстрираше, че не е дошъл да обира и плячкосва, а да си върне онова, което смяташе за свое по право. Небамум ме погледна с празен поглед.

— Между нас и Делтата се намират други гарнизони. Моята вярност не е под въпрос. Този град ще бъде защитаван, войниците са дали лична клетва за вярност към генерал Хоремхеб.

— Какво се опитваш да ми кажеш, полковник? Че не може да се има доверие на офицерите в другите градове?

— Очевидно е — сви рамене Небамум. — Скоро нашественикът ще тръгне на юг. Ще издаде декрети. На войските ще бъде даден избор: или да се бият, или да преминат на другата страна.

Благодарих му за съвета и се върнах в отредените ми покои. Анхсенамон гълчеше Джарка на висок глас, а когато влязох, насочи гнева си към мен.

— Държахте ме в кабина — отсече тя. — Трябваше да акостираме в града на баща ми; сега се намираме тук, заобиколени от смрадливи потни войници!

Затропа с пръсти по масата, дългите й нокти стържеха силно. До нея беше клекнал Тутанкамон и играеше с дървените си войници. Амедета ми обърна гръб, сякаш държеше да разгледа рисунката на танцуваща хесета — колоритна рисунка, привличаща погледа.

— Ваше височество, тези смрадливи потни войници — отвърнах аз уморено — са готови да дадат живота си за теб. Имам доверие на Небамум; той е воин от старата школа. Вие и Негово височество — принц Тутанкамон вдигна глава към мен и ми се усмихна — ще бъдете под негова закрила, а също и тази на Джарка и моите наемници. Те също биха дали живота си за вас.

Пухтеше и подскачаше, но по искрицата смях в очите й разбирах, че се преструва. На Анхсенамон никога не й пукаше къде се намира; вероятно дори беше заинтригувана от това, че се намира на място, където е съсредоточена силата на генералите Хоремхеб и Рамзес. Щеше да се възползва от всяка възможност да измъкне информация, да разпитва, флиртува и подкупва: всичко, за да увеличи властта си и тази на дядо си. Седна на подобния на трон стол; Тутанкамон се изправи и застана до нея. Погали главата му нежно и зашепна мили думи.

— И какво ще стане сега? — вдигна рязко глава тя.

— Аз ще продължа на север — обясних. — Ще изпратя съобщения до узурпатора, че искаме да преговаряме. Вие ще останете тук. След няколко дни генералите Хоремхеб и Рамзес ще пристигнат и ще доведат свежи войски от Тива и гарнизоните по реката.

— И?

— Ще има битка, която или ще спечелим, или ще загубим — съжалих за изреченото. Малкият Тутанкамон стоеше със сериозно лице и опулени очи. — Разбира се, че ще победим — добавих бързо, поклоних се и излязох, проклинайки се за глупостта си.

Изпратих Джарка при принца и помолих Собек да ме придружи на терасата на покрива.

— Там е по-хладно, а и никой не може да ни чуе — усмихнах му се аз.

Взех кана вино и две чаши. Собек ме последва по стълбите. Небамум вече беше поставил навес, а от четирите страни на ниския перваз бяха наредени възглавници.

— Какво ще правим? — попита Собек. — Ами ако Мерире ни води в капан?

— Подозирам, че точно това се случва. Колкото по на север се придвижваме, толкова повече вярвам, че сме част от една голяма конспирация. Мерире стои зад тези глупости. Страхувам се, че е тръгнал на север, за да разкаже на узурпатора всичко, което знае. Дори вече се питам — отпуснах се върху няколко възглавници аз — дали шабтите на Ехнатон не са негово дело?

— И какво предлагаш? — попи потта по врата си Собек. — Все още ли държиш да отидем на север и да положим врат под секирата?

— Имаме ли избор? Само да знаех какви са намеренията на Мерире — напълних чашите.

Със Собек спорихме в по-голямата част от следобеда, говорихме прекалено много и пихме не по-малко. Слязох да поспя и се събудих в ранната вечер, облян в пот и с горчив вкус от виното. Измих се, преоблякох се и се върнах отново на покрива; гледах залеза и си припомнях дните с Ехнатон, когато този момент беше свещен. От двора под мен долитаха стъпките на стражите и кучешки лай. Джарка се качи да ми съобщи, че принцът си е легнал. Отвърнах навъсено, че скоро ще сляза.

— Господарю, уплашен ли си?

Джарка стоеше на стълбите и се взираше в мен на слабата светлина.

— Джарка, спомняш ли си — приближих се аз — вечерта, когато убихме онези двама убийци и скрихме телата?

— Как бих могъл да забравя? — почти заседнаха в гърлото му думите. — Едното бе на жената, която обичах. Убихме нея и баща й и погребахме труповете между стените на къщата им — очите му се насълзиха. — Нощем сънувам кошмари. Отново съм в къщата, седя в килера, а духът й се появява, отначало мил и приятен, но после — скри лице в шепи той — после тя е дух, господарю Маху, видение в нощта. Сега се страхуваш от утрешния ден, нали?

— Много съм изплашен. Точно колкото в онази нощ: страхувам се да не греша, да не бъда наранен, не знам какво да направя.

— И?

— Не знам защо отказах да оставя принца и сестра му в Ахетатон — притиснах стомах аз. — Просто някакво чувство, неясен страх, подозрение…

— От какво?

— Не знам — признах аз. — Видяхме разрушенията по Нил, връщането в Ахетатон е немислимо. Що се отнася до пътуването на север, май идеята не беше толкова разумна. Напълно е вероятно със Собек да пътуваме към гибелта си.

— Но нали ще бъдете с Мерире?

— Нямам доверие на онзи прекалено праведен лицемер с меден глас. Изглежда толкова нетърпелив да тръгне на север, няма никакви притеснения, че нещо може да ни се случи. Нищо чудно тайно да подкрепя узурпатора, а тази мисия да е само претекст да се срещне с него, за да могат да заговорничат заедно — станах. — Но пък ако не отидем, никога няма да разберем истината и да дадем време на Хоремхеб и Рамзес.

Дните минаваха. Премислях въпроса отново и отново, една безсънна нощ след друга. Кошмари със зловещи картини и форми изпълваха сънищата ми. Моята ка сякаш напускаше тялото ми и се рееше сред населяваните от мъртвите зали и огнени езера на отвъдното. Една сутрин се събудих внезапно в призрачната светлина. Стори ми се, че чух някой да вика името ми, но в стаята ми нямаше никого. Отидох до покоите на принца, но всичко беше наред, а пазачите — нащрек, така че реших да се кача на покрива и да изчакам изгрева. Обърнах се на изток. Небето поруменяваше; светлината вече облизваше пирамидите гробници в некропола на Сакара. Коленичих, вперил поглед в слънчевия диск — златно кълбо, увенчано в огненочервено.

Обсипаха ме спомени от други такива изгреви, как сме коленичили заедно с Ехнатон и Нефертити в чест на зората. Лицата на отдавна загинали приятели и врагове се изправиха пред мен. Нежна песен се залюля във въздуха откъм двора. Погледнах през парапета. Млад наемник пееше химн в чест на своя непознат бог; седеше облегнат на стената с опънати крака и поправяше юзда. Трябваше да е на пост на стената с изглед към широкото поле, дърветата и храстите, които разделяха къщата от речния бряг. Канех се да му се скарам, когато усетих вятъра по лицето си. Сега, като се замисля за онзи глас, който сякаш ме беше събудил, не преставам да се питам дали мъртвите наистина дойдоха да ме предупредят. Вдигнах поглед, сутрешната мъгла се вдигаше, сякаш някой отдръпваше фина ленена мрежа, и разкриваше спираща дъха гледка: черни бойни баржи, натоварени с мъже и едва показващи се от водата, се промъкваха тихомълком към пристанището. Не успях да различа броните на хората, но зърнах отблясък на оръжия. Преброих пет или шест, все така натоварени.

— Хора на Небамум? — прошепнах. — Пешаци, дошли да подсилят охраната на къщата?

Мъглата отново се размърда. На една от баржите се развяваше черно знаме с йероглифи, изобразяващи „ХАТТ ХАНТ УС“, огнената пещ на Деветата зала на Подземния свят, където горяха душите на враговете на Ра — йероглифи, използвани от хетите. Издигна се и друго знаме със символите на бога на бурите, който хетите почитаха. Стоях като вкаменен. Сънувах ли? Буден ли бях? Отворих уста да извикам, но тежестта на случващото се не позволи да излезе нито звук. Претъпкани с хора баржи наближаваха къщата на Небамум. Бяха дошли да плячкосват, колят и дори вероятно да убият и принца.

Втурнах се обратно към къщата със свито гърло. Собек чу трополенето ми по стълбите и нахлу в стаята ми. Посочих по-далечния прозорец, докато с другата ръка вземах бойния рог. Надух с всички сили, но слюнката ми го запуши. Забърсах уста и го надух отново — дълъг, сълзлив зов. Задъхано разказах на Собек какво се случва и му поръчах да събуди полковник Небамум и всички останали. Изтичах в царските покои. Джарка вече беше буден, явно нещо бе смутило съня му, защото в момента се въоръжаваше. Наредих му да остане на мястото си и да пази принца и ако се наложи, да вземе него и Анхсенамон и да избяга. Наемници със сънени очи се втурнаха в стаята, някъде в къщата и в прилежащите казарми прозвуча рог. Изревах на войниците да се въоръжат и съберат в двора. Анхсенамон, увита в рехава роба и с разпусната като черна мъгла коса, влезе все още полусънена и попита какво става. Амедета, чувствена и не по-малко прекрасна от господарката си, се плъзна зад нея и почти се скри. В този момент се запитах дали спят в една стая?

— Какво се е случило, Маху? — изпъшка Анхсенамон.

— Нали чу тревогата, господарке.

— Нападат ли ни, Маху? Нали каза, че тук ще сме в безопасност.

— Ако стоите настрана — изръмжах в отговор, — така и ще бъде.

Изтичах до централния вътрешен двор. Небамум и офицерите му вече бяха там. Старият полковник доказа, че още го бива. По-рано Собек бе изразил съмнение дали този старец не е прекарал вече прекалено много години в мир, но гласуваното му от Хоремхеб доверие бързо се оправда. Той изрева на всички да замълчат и спокойно нареди портите да бъдат подсилени с греди и каруци. Задните врати и прозорци също трябваше да бъдат защитавани. Обърна се към офицерите си и даде поредица от безшумни нареждания. Стрелци, инструктирани от офицерите си да мълчат, бяха моментално заведени по стълбите и скрити зад стените на бойните кули. В двора бяха наредени още стрелци с готови лъкове и колчани. Зад тях застанаха редица след редица менфит — пешаци с шлемове в червено и бяло, готови мечове и щитове и тояги в коланите.

— Вдигнал си тревогата? — попита ме Небамум, докато пристягаше препаската си, за да облече ленената роба, и сложи отгоре обкована с бронз кожена бойна пола. Разказах какво съм видял. — Общо пет или шест баржи — пресметна на глас той и завъртя очи. — Значи около петстотин души. Може би повече. Ние разполагаме с по-малко от половината — вдигна ръка. — Е, лорд Маху, ако оцелеем, ще трябва да се запитаме откъде са знаели и изобщо как са дошли тук.

Мерире слезе в двора запъхтян, стиснал роба с подпухнали пръсти, и с вече изписани с въглен очи. На врата му висеше сребърен медальон със Слънчевия диск. Преструваше се на изненадан и развълнуван, но аз се запитах какво точно знае. Огледах другите от свитата му. Те също носеха диска на Атон. Знак за нападателите? Дали им бе наредено да пощадят всички, носещи Слънчевия диск?

— Какво става? — размаха ветрило пред лицето си Мерире.

— Нападат ни — отвърнах сухо. — Не се наложи да търсим узурпатора, той сам дойде да ни намери!

— Можеш да останеш и да се биеш — вметна Небамум.

— Аз съм върховен жрец!

— В такъв случай най-добре да си намериш храм да се помолиш, иначе ще бъдеш просто мъртъв върховен жрец — обърна му гръб Небамум и ме хвана за ръката.

— Искам да командваш стрелците — продължи той, без да обръща внимание на гневното пелтечене на Мерире. — Къщата ми гледа към реката.

Хвърлих поглед през рамо. Мерире вече се отдалечаваше.

— Зарежи го — впи пръсти в ръката ми Небамум. — Вероятно са дошли за принца. Страните и задната част на къщата са плътна скала, макар че може да се опитат да насилят прозорците и вратите. Част от тях са гранитни, както и част от къщата, но останалото е просто сухи калени тухли със замазка. Ако открият слабо място, портата няма да им е нужна — огледа се, офицерите му придвижваха стрелците малко по-напред, далеч от пешаците. — Ще влязат тук — заяви той. — Ще настане истинско клане. Оставил съм хора и в къщата. Вече изпратихме най-бързите си вестоносци към казармите от другата страна на града. Въпрос на време е.

Небамум се обърна да се посъветва с офицерите си. Със Собек взехме оръжията и отидохме при приведените зад парапета стрелци. Надникнах надолу. Бяла калдъръмена пътека прорязваше пространството между стената и реката, отвъд нея се намираха ивица дървета и храсти, наклонени към пристанището. Врагът вече беше акостирал, сенките на авангарда се движеха между дърветата. Клекнах зад парапета и се обърнах да огледам редиците мъже. Повечето от стрелците бяха нубийци с къси коси и намазани с масло тела, облечени в бели пухкави препаски и кожени колчани, от които стърчаха дръжки с черни пера. Всеки нубиец беше въоръжен с лък и извит меч. Мълчаха и гледаха зорко. Благодарих на боговете, че са ветерани — мъже, които нямаше да се изплашат в разгара на битката.

Отново надникнах през стената. Стомахът ми се сви от гледката. Вражеският авангард вече беше разчистил дърветата и се придвижваше през зеленината към главната порта. Всеки, имал нещастието да се намира там, вероятно е бил умъртвен незабавно и безшумно.

Първите вражески редици се състояха от либийски стрелци, изцяло голи, с изключение на кожените предпазители на слабините и наметнатите на раменете щавени кожи от бик или жираф, със сплетени, стегнато намазани коси, украсени с пера или скрити под маска на някакво животно: пантера, лисица или леопард. Представляваха страховита гледка — брадати лица, омазани с цветовете на войната. Дори по-страховити бяха няколкото бойци шардана12 — наемници отвъд Голямата зелена вода, с кожени туники и странни рогати маски на главите. Носеха дълги саби и кръгли бронзови щитове. Следваха митанийски и египетски наемници с раирани кърпи за глава, копия и щитове: те щяха да се опитат да се покатерят по стените, когато стрелците си свършат работата. Хетските водачи се различаваха лесно — облечени в обковани с бронз ризници до под коленете, с обръснати лица и темета. Подобно на сънародниците си, косите им бяха до раменете. Всеки от тях носеше знаме — закрепен на кол диск, а над него острие, на което бяха нанизани главите на погубените врагове. Някои бяха вече сухи и сбръчкани, други прясно отрязани с все още стичаща се кръв. Арогантността и нахалството на внезапната им атака бяха изумителни и в главата ми прозвуча предупреждението на Хоремхеб: как за петнайсет години управление Ехнатон не бе разположил поне една войскова част или ескадрон колесници да защитят интересите ни в Ханаан. Нищо чудно, че на Египет гледаха като на слаб и несериозен противник.

Клечах с останалите. До нас долитаха приглушените шумове на врага. Напрежението растеше. Прошепнах на знаменосеца начело на стрелците да подготви хората си. Погледнах към двора долу и мълчаливите ни войници. Пешаците бяха подредени в арка, за да защитават тила и фланговете; дори домашните слуги бяха взели оръжие. Обърнах поглед отвъд стената. Либийци с дървени трупи приближаваха портата. Зад тях притичваха други с кожени стълби с дълги колове и куки от двете страни. Движеха се безшумно, все още убедени, че не ги очакваме. Кимнах. От двора изригна бойният вик на Египет. Небамум удари меча си в земята и изрева отново:

— Хор от Юга!

Стрелците се изправиха с обтегнати тетиви.

— Пускай!

Ревът на офицера бе последван от порой стрели. Хората ни подбираха целите си внимателно: онези, които носеха разбиващите греди, и хетските офицери. Писъци раздраха тишината. Бяха толкова близо, че стрелите ни нанесоха ужасяващи поражения. Нападателите отскочиха назад с пронизани от стрелите ни вратове, глави и лица. Вражеската линия се разруши и се скри обратно сред дърветата. Там се преорганизираха и под камшиците на водачите си подновиха атаката: вълни от мъже се изляха от тревистото укрепление с боен вик. Напредваха под прикритието на щитовете си и стена от стрелци, които не преставаха да обсипват парапета на укреплението. Сега нашите хора — прави или коленичили — бяха открита мишена. Тела падаха от стените или се свличаха с ужасяващи рани. Враговете ни имаха добро зрение и точност. Редиците ни започнаха да оредяват.

Гредите стигнаха до портата и стените; някои поставиха стълбите си и започнаха да се катерят. Част отблъснахме, но потокът от хора беше прекалено голям. Стрелецът до мен падна. Един либиец с кожа от пантера, боядисано лице и страховити татуировки на гърдите си се прехвърли през стената. Подхлъзна се в локва кръв и аз размазах черепа му с тоягата си в мига, в който нашите тръби дадоха знак за отбой.

Изтеглихме се от парапета и се втурнахме към двора и защитата на хората на Небамум. Едва бяхме заели позиция, когато първите редици на врага се прехвърлиха през стената. Повечето бяха моментално свалени със стрели, но напънът върху портата беше прекалено силен и не след дълго тя поддаде. Каруците бяха избутани и нападателите се покатериха върху тях. Все повече врагове изкачваха стената. Стрелците им излязоха на предна линия да покриват група ханаанци, които разчистиха каруците и другите препятствия пред портата, за да отворят път на порой от мъже. Прикриван от щитоносеца си, Небамум раздаваше заповеди. Стрелците ни изпращаха порой след порой в опит да заприщят потока от портата, но това бе невъзможно. Дворът пред нас се запълваше с вражески тела; използваха каруците, щитовете си и дори труповете за прикритие от стрелите ни и бавно и упорито се придвижваха напред.

От къщата долетя смразяващ кръвта вик. Небамум ми даде знак. Взех няколко стрелци и група Накту-аа и влязох в залата за аудиенции. Най-малко седем или осем души бяха успели да проникнат в къщата през един прозорец. Бяха избили слабата охрана и в момента се опитваха да изкачат стълбите. Тези мрачни, тежки сенки в изсушени животински кожи възпираха мечът и щитът на Джарка и стрелите на домашната прислуга. Дори Анхсенамон беше там, красива като Секмет Унищожителката, с лък в ръка и колчан, държан от Амедета. Трима от нападателите вече бяха повалени. Забързахме натам; пред нас се стрелна тъмна сянка. Бойното куче на Небамум беше успяло да се освободи от веригата си. Кръвожадният мастиф впи зъби в шията на един от враговете и го разкъса. Приближихме, без да спираме да сечем и пробождаме. Чух вик и се обърнах. Един либиец бе успял да се промъкне зад мен и сега стоеше с вдигната сабя и оголени зъби. Една стрела прониза гърлото му, а друга уцели гърдите му. Джарка с лък в ръка ми се усмихна, а зад него стоеше Анхсенамон. До ден-днешен не знам кой извика името ми или кой пусна първата стрела. Срязахме гърлата на ранените врагове и се опитахме да заковем отново прозорците. Наоколо се вдигаха облаци дим; жадните за плячка нападатели бяха навлезли в съседната къща. Вятърът донесе ужасени викове и писъци, но нищо не можеше да се направи. Забързахме обратно. В двора вилнееше кървава битка. Египетските редици успяваха да отстоят позицията си, но вече се бе разразил жесток ръкопашен бой. Хетските офицери водеха след себе си клин от отбрани бойци в отчаян опит да пробият и да се докопат до Небамум и офицерите му, а след това и да проникнат в къщата. От време на време стрелците се опитваха да пуснат стрели, но все повече се бояха да не уцелят свои. Откъм реката се издигнаха черни облаци дим.

Добрах се до Небамум в мига, в който хетският клин успя да пробие. Последва ужасяващ кървав сблъсък на ножове, мечове и тояги. Земята под краката ни стана хлъзгава. Хетите бяха толкова кръвожадни, обладани от дива и безмилостна смелост, че за миг се запитах дали не са упоени или пияни. Правех каквото можех, двойно по-изплашен да не бъда сметнат за страхливец. Един от главните офицери на Небамум падна до мен в предсмъртна агония и почти ме повали. Започнахме да отблъскваме хетите и почти едновременно с това чухме тръбите и радостните викове на нашите хора. Нападението отслабна. Оцелелите хетски войници поглеждаха през рамо. Редиците пред нас заотстъпваха. Небамум извика, че е пристигнал ескадронът колесници. Разбира се, пространството пред портите беше прекалено малко за тях, но войниците, дошли с колесниците, вече се бяха заели с тила на врага. И което беше по-важно, в момента колесниците обстрелваха баржите. Отстъплението на врага беше спряно и дойде ред на кървава сеч. Нямаше милост. Убиваше се безпощадно. Дворът се давеше в кръв, а на места телата бяха натрупани на няколко реда. Част от враговете успяха да се измъкнат през стените, но бяха последвани; няколко души дори влязоха в къщата, но бяха заловени, изкарани и екзекутирани.

Най-накрая врагът свали оръжие. Имаше около четирийсет-петдесет пленници, грубо изтласкани към центъра, докато Накту-аа помитаха двора за оцелели. Египетските жертви бяха изтеглени извън портите, където набързо бе направена полева болница сред дърветата. Гърлата на ранените врагове бяха отрязвани, а онези, които можеха все още да ходят, бяха избутани при останалите пленници. Небамум нареди да бъде разчистена част от двора пред къщата. Знамената на легионите на Хор и Птах бяха донесени и поставени в центъра на набързо построен олтар в чест на Сет Унищожителя. Пленниците бяха избутани, подредени и принудени да коленичат с вързани зад гърба ръце. Небамум хващаше всеки един за косата и със собствената си тояга разбиваше черепа му. Зловещата тишина на тази касапница отекваше от стоновете на пленниците, възклицанията на другарите им и отвратителния тъп звук от удара на тоягата в череп и мозък.

Оцелели бяха двама хетски офицери. Отношението към тях беше по-различно. Небамум ги заведе в подземните тунели под къщата си. Нареди да бъдат увесени от гредите за китките, а под краката им да бъде запален огън. Заедно със Собек и висшите офицери на Небамум се събрахме в кръг. Присъедини се и главният писар на полковника, който разбираше езика на хетите.

Все още не се бяхме отърсили от кръвожадността си. Превързахме раните си на фона на жалните викове на ранените ни войници. Хетите бяха смели; странните им, подобни на папагали лица бяха облени в кървава пот. Подземието беше осветено от огньовете под краката им. Отначало се опитваха да сдържат писъците си, докато се гърчеха в агония. Миризмата от опърлената им плът беше отвратителна. Преводачът на Небамум нито за миг не прекъсваше разпита. И двамата отказваха да отговарят, така че Небамум накара по-възрастния, който носеше символите на позицията си около врата си, да бъде съсечен и ослепен. Разпитът продължи. Ослепеният, чиито очи хората на Небамум собственоръчно избодоха, загуби съзнание. Небамум нареди да прережат гърлото му, после се обърна към другия, чието лице бе сгърчено от болка. Писарят продължаваше да реди въпросите си като жрец — молитва. Офицерът знаеше малко египетски, но отказваше да отговаря. Най-накрая Небамум изрита кофата горящи въглища изпод краката му.

— Кажи му, че ако отговори на въпросите ни, ще му бъде отредена достойна смърт — нареди на писаря той. — Ще загине като войник.

Писарят преведе. Мъжът изглеждаше сякаш възнамерява да откаже. Небамум вдигна камата си и сграбчи лицето му точно под окото.

— Познавам обичаите на хетите — обясни той на писаря. — Ако бъде ослепен, никога няма да види Бога на бурите.

Писарят преведе. Тялото се отпусна. Известно време се полюшваше напред-назад, после каза нещо едва чуто. Писарят се усмихна на Небамум.

— Ще говори — обяви той — в замяна на чаша вино и достойна смърт.