Прокобата Тутанкамон

Глава деветнадесета

През първата седмица от месеца на Тот — в осмата година от управлението на Тутанкамон, Владетеля на Двете земи, Могъщия бик, Онзи с най-хубавия вид, Хор на Юга — Хоремхеб и Рамзес ме посетиха. Искрено вярвах, че никога вече няма да видя тази безценна двойка. Но те влязоха важно през главната порта с разкошни роби, обсипани с медальони, огърлици, брошки и пръстени. Пред портата щабните им офицери разпрегнаха колесниците и с весели разговори и смях ги отведоха в сянката на палмовата горичка. Хоремхеб изглеждаше понадебелял, под кръглите му черни очи вече имаше пласт сланина, също и двойна брадичка, но тялото му бе все така стегнато и мускулесто. Рамзес бе по-сбръчкан, но все така слаб, с изпълнени със злоба очи и едва доловима усмивка на тънките устни; както и преди, ми напомняше на зла хрътка. Бяха мили, здрависаха се с мен, доведоха слуга с дарове, пошегуваха се с Пентжу и Джарка. Рамзес попита дяволито дали Собек, „постоянният ми посетител“, е тук.

Усмихнах се.

— Не сте дошли да видите как съм — предположих аз. — Значи сте дошли да заговорничите.

Не отрекоха. Срещнахме се при затворени врати в беседката на Сините лотоси. След кратка размяна на любезности Рамзес захвърли ветрилото си. Беше ми забавно. Ветрилото беше синьо, с дръжка във формата на златен лотос и по-подходящо за придворна дама, отколкото за висш офицер от имперската армия.

— Как ти понася оттеглянето, Маху? — присмя се той.

— Искаш да кажеш изгнанието?

— Изгнанието — подсмихна се Рамзес. — Сигурно ти липсва тежкият парфюм на двореца.

— Не ми липсва нито той, нито вашата воня.

— Маху, Маху, не ти ли липсват приятелите?

— Липсва ми усмивката на фараона. Дано живее милион години и се радва на безброй юбилеи.

Рамзес и Хоремхеб побързаха да се съгласят.

— На Божествения също му липсваш.

— Откъде знаете това? Доколкото разбирам, на много малко хора е позволено да го видят.

— Виждаме го в Царския кръг — намеси се Хоремхеб.

— И как е той?

— Тих, ведър — сви рамене Хоремхеб. — Лорд Ай е неговият говорител.

Усетих скритото напрежение, промяната в погледа на Хоремхеб. Рамзес ме наблюдаваше с любопитство и леко килната на една страна глава, а пръстите му си играеха с долната му устна.

— Казват, генерал Рамзес — наруших мълчанието аз, — че си се захванал да изучаваш усилено историята на хабиру.

— Знаеш защо — взе отново ветрилото против мухи Рамзес. — Сигурен съм, че приятелят ти Собек ти е казал всичко, така че дай да караме направо, Маху.

— Скъпи ми лорд Рамзес, това би било изключение.

— Възможно е Ехнатон да е още жив. Мерире със сигурност се крие в Ханаан с останалите еретици и крои неприятности.

— Но той не е с Ехнатон, нали? — попитах.

— Имаш предвид Лудия.

— Ние всички го подкрепяхме, генерал Хоремхеб.

— Да, за известно време, но не за това сме дошли — прочисти гърлото си Хоремхеб. — Лорд Маху, би ли желал да се върнеш във властта?

— Защо? За да стана ваш шпионин?

— О, хайде сега! — запротестира Рамзес.

— О, хайде сега, генерал Рамзес. Защо сте тук? Едва ли е заради сините ми очи и благия ми характер.

— Бихме искали да бъдеш назначен за надзирател на Дома на пратениците — измърмори Хоремхеб. — Начело на дипломатическа мисия при хетите. Ти си достатъчно хитър да оцениш силите им и достатъчно умен да прецениш дали са заплаха за нас.

— А после да докладвам на вас и лорд Ай?

— Разбира се — съгласи се Рамзес.

— Искате да отида в Ханаан като шпионин, но се надявате, че Ехнатон ще ми се разкрие, понеже по необясними причини имаше специално отношение към мен. А когато това стане, ще го убиете.

Рамзес се усмихна.

— Мислите ли — продължих аз, — че лорд Ай ще ме приеме с отворени обятия и ще ми даде службата? Не е трудно да се досети, че искате да съм ваш шпионин.

— Ти си наш приятел.

— Откога така?

Хоремхеб се засмя.

— Много добре, лорд Маху. Хюйи и Майа ще те приемат с радост.

— За какво? Да наглеждам лорд Ай?

— Нека преминем по същество — Хоремхеб се премести по-близо. — Божествения иска завръщането ти — усмихна се на изненадата ми. — Фараонът ни вече е почти мъж на седемнайсет лета. На мен ми изглежда странен. Не мисля, че здравето му е добро, нито в тялото, нито в душата. Ти сам знаеш, лорд Маху. Ти живя с него, когато беше дете. Склонен е към изблици. В последните няколко месеца все по-често пита с огорчен глас: „Къде е чичо Маху?“

— Защо сега?

— Защо не? — изстреля Рамзес в отговор. — Може би го е правил и преди, тайно. Иска ти и Пентжу да се върнете. А, между другото, как е нашият пияница?

— Както обикновено, генерале, по-добра компания от теб. Значи — стегнах се аз — Божествения иска да се върна. Желание, подкрепяно от няколко новопоявили се приятели. Виж ти, виж ти! — облегнах се. — Лъвове мои, успяхте да ме изненадате! Наистина ли ти трябвам, Хоремхеб? Не забравяй, че си женен за Мутноджмет, сестрата на Нефертити!

— Съпругата ми и тя — отсече Хоремхеб — са като златото и пясъка. Жена ми няма нищо общо с баща си, онази мангуста, или със сестра си скорпион. Не харесва баща си — сви рамене той. — Оттам се роди приятелството ни.

Хоремхеб подръпваше пискюлите на робата си.

— Искам те обратно в двора, Маху. Искам да си начело на Дома на пратениците. Искам да разбера какво се случва в Ханаан. Лорд Ай ме шпионира, а пък аз — него. Собек трябва да ти е разказал за даровете, които той изпраща в Митани. Отначало мислех, че е политика, за да държи хетите под контрол, но има и още него. Той издирва лейди Тахана.

Сърцето ми спря за миг.

— Тя беше главната придворна дама на Хийа, майката на Тутанкамон. Тя и съпругът й мистериозно напуснаха Ахетатон и се върнаха в Митани горе-долу по времето, когато се разрази чумата.

— И защо ще я търси?

— Не знаем. По-рано тази година, по време на последния месец от сезона на покълването, генерал Нахтмин и малка войска отплаваха нагоре по Нил за среща с митанийски пратеник. Не знаем защо са се срещнали или какво са се договорили. Върнаха се в Тива през нощта — замълча. — Според сведенията на моите шпиони Нахтмин е довел някакъв мъж, чието лице било покрито с маска на чакал. Чух също и че същият е бил затворен в стария Дом за престой, където всички бяхме обучавани като Чеда на Кап.

Не можах да прикрия ужаса си.

— Ехнатон?

— Не — поклати глава Хоремхеб. — Човекът беше млад, познаваше се по корема и главата му. Опитах всичко — призна Хоремхеб, — за да открия какво става. Войската на Нахтмин пазеше зорко онази част от двореца. В последните месеци се изтеглиха, което означава, че той или е отишъл с тях, или е умрял. Та така — почеса се по главата Хоремхеб. — Страхувам се, Маху. Какво крои Ай? Дали нещо ще се случи на Тутанкамон и Ай ще завземе трона? Ето защо — усмихна се той — Божествения и Царският кръг те молят да се върнеш. Съгласен ли си?

— Ще си помисля.

— А ако се върнеш, ще бъдеш ли наш съюзник, не шпионин?

— Ще помисля и за това — понечих да стана аз.

— Не изглеждаш разтревожен за Божествения — сграбчи китката ми Хоремхеб. — Той беше под твоя опека.

Освободих се от хватката му.

— Това е минало, генерале. Не мога да нося отговорност за нещо, над което нямам власт.

Спомних си нежните бадемови очи на Тутанкамон, ведрото му лице.

— Грижа те е, нали? — попита Хоремхеб.

Бръкна сред диплите на робата си, извади кожена кесия и изтърси съдържанието й: великолепна златна плочка, която изобразяваше фараона с бойната корона на Египет, който размазва главата на врага в присъствието на бога на войната Монту, а зад него — богинята Нефтис.

— Лорд Ай нае един златар да го изработи за него; един чирак в работилницата направил това копие.

Разгледах плочката внимателно. Отблизо си личеше, че е по-грубо копие. Фараонът беше Тутанкамон като малко момче, но от йероглифите отстрани ставаше ясно, че Ай е богът Монту, а Анхсенамон — богинята Нефтис.

— Ай го е поръчал за лично ползване — взе плочката обратно Хоремхеб. — Става все по-арогантен. Гледа на себе си като на бог, господар на фараона.

Хоремхеб не лъжеше. Никой египтянин не би посмял да изобрази такава сцена дори в сънищата си. Фараонът се прекланяше единствено пред боговете; той бе техен равен, живото превъплъщение на волята им.

— Всички знаем, че нещо не е наред с Тутанкамон — изправи се Рамзес. — Представяш ли си, Маху, Ехнатон да се кланя пред някого? Не злоупотребява ли Ай с позицията си? Дали в двореца не се провеждат тайни церемонии, в които Ай и внучката му се обличат като богове и карат фараона да коленичи пред тях? Замисли се!

Остатъка от деня прекарах в беседката, а в главата ми бушуваше буря. Слугите ми носеха храна и вино. Защо му е на Ай да издирва някакъв младеж сред митанийците? Какво крои? Стъмни се. Повя свеж вечерен бриз, през открехнатата врата виждах прислугата. Дойде Джарка. Предложи ми да вечерям с него и семейството му. Отказах и той си отиде. Малко по-късно пристигна Пентжу, следван от слуги с кана вино и две чаши.

— Чух за посещението на великите воини. — Настани се върху възглавниците. — Попитаха ли за мен? Сигурно не.

— Имаш нужда от хубава баня — отвърнах грубо аз. — И бръснач.

— Онова, от което имам нужда, Маху, са бокал вино и млада девойка. Ще се освиня и ще те тормозя, докато не ми кажеш за какво бяха дошли онези двама мръсници.

Разказах на Пентжу, че искат да се върна в двора. Споменах Дома на пратениците и само боговете знаят защо му разказах и за Ай, преговорите му с митанийците и мистериозния мъж, когото Нахтмин е довел от Делтата. Пентжу се изправи с побеляло лице, отворена уста и изцъклени очи, сякаш бе видял демон от отвъдното. Може би и аз бях попрекалил с виното, защото продължих с разказа си. Пентжу изпусна чашата и се разтрепери, сякаш обхванат от силна треска. Извиках името му, но той се взираше пред себе си невиждащо. От гърлото му излезе странен гъргорещ звук. Шокът ме накара да се опомня. Изтичах от беседката и извиках за помощ. Когато се върнах, Пентжу се гърчеше в конвулсии на пода, а мускулите му се бяха втвърдили. Беше повърнал и за миг си помислих, че се дави. Пристигна лекар и се увери, че гърлото му е чисто, после сложи кожа между зъбите му и извика да донесем одеяла.

Изпратих вестоносец при Собек с молба да доведе най-добрите лекари за уста, сърце, стомах и анус. Установиха пристъп, причинен от треска на ума. Истината беше, че бяха безполезни като всички лекари. Взеха среброто ми и ме информираха, че Пентжу трябва да си почива и да не пие вино. Изритах ги. И сам можех да стигна до този извод. Когато разбра какво се е случило, Собек поклати глава, подсвирна и изруга шпионите си, задето са се провалили. Призна, че не знае нищо за разказаното от Хоремхеб и Рамзес. В момента не можех да направя кой знае какво с тази информация. Бях прекалено зает да се грижа за Пентжу, да не говорим, че изгарях от любопитство да разбера защо думите ми бяха предизвикали такава бурна реакция. Някои от лекарите смятаха, че болестта на Пентжу е дело на джесну — творение на злото или демон. Бях напълно съгласен. Идеално описание на Ай и шайката от Ахмин.

Изминаха две седмици. Лишен от ежедневното вино, Пентжу укрепна. Дразнех го: той беше Чедо на Кап и беше обучен като войник, така че независимо от тлъстините бе здрав като бик. Беше достатъчно добър лекар и можеше и сам да определи състоянието си. Наподоби го на шока, който изживява майката, разбрала, че синът й е загинал в битка. После прокле всички лекари.

— Ако искаш да оздравея — изръмжа той, — дръж онези копелета далече от мен.

Бях озадачен от сравнението с майка, загубила любимия си син. Разпитвах го. Една вечер Пентжу реши да признае, да се отърве от ча-т, вината, която изгаряше душата му. Тъкмо се беше нахранил: начукани и подправени ивици печена антилопа. Отблъсна рязко храната и се разплака. Оставих го да си поплаче, после отбеляза, че трябва да му стана личен жрец.

— Нали си спомняш гнусните клюки, че Тутанкамон е мой син, а не на Ехнатон?

— Да, но ти ме увери, че той е истинският наследник на фараона.

— Казах ти истината, той беше и е такъв — въздъхна Пентжу. — Хийа е майка му.

— Да, каза ми вече.

— Наистина я обичах, Маху, макар да бях женен. Прочистих красивото й тяло от отровите, които й даваше Нефертити — замълча и отпи от подсладеното вино. — Знаеш как беше в Ахетатон. Нефертити управляваше като пчелата майка на кошера; жилото й беше отвратително. Бях успял да убедя Ехнатон да даде отделна къща на Хийа. Бяхме вече три години в града, когато Ехнатон — уморен от арогантността на Нефертити — започна да проявява по-голям интерес към втората си съпруга, дребната митанийска принцеса. Ами — премига Пентжу — аз извърших измяна. Имах отношения с лейди Хийа. Тя забременя и беше ужасена, също й аз. Как щяхме да го обясним? Тя се престори на болна и се оттегли в покоите си. Само аз, лейди Тахана и съпругът й знаехме истината. Детето, момче, се роди преждевременно, някъде между шестия и седмия месец. Въпреки това беше здраво. Наехме кърмачка, на която можехме да се доверим — замълча. — Изненадан ли си?

— И да, и не — признах си аз.

— Всички знаеха, че Хийа и лейди Тахана са много близки. Бяхме сковани от страх. Помнех ясно какво се случи със Собек, когато откриха, че е прелъстил царска наложница, Царско украшение, на Аменхотеп Великолепни. Извади късмет, че само го жигосаха и изпратиха в затвор насред пустинята; наложницата бе затворена в клетка и разкъсана на парчета от див звяр — Пентжу избърса слюнката от ъгълчетата на устата си. — Хийа бе ужасена от онова, което очакваше детето и нас самите. Страхуваше се от гнева на Ехнатон и дори повече от смъртоносната ярост на Нефертити. Направи специално жертвоприношение на Хатор Златния и всички богове и богини, за които се сети. Накрая молитвите й дадоха резултат. Лейди Тахана замисли план: тя щеше да осинови детето като свое и да се върне в Митани. Не бяха египетски поданици и нямаха нужда от разрешението на Ехнатон. Със съпруга й си тръгнаха, когато момчето беше на три месеца. Първата бременност на Хийа остана в тайна. Знаеш как стояха нещата в Ахетатон. Ехнатон и Нефертити бяха заети със собствените си проблеми. По време на бременността Ехнатон посети Хийа три пъти. Първия път месечното й течение тъкмо беше спряло; нямаше проблем. При другите два тя се престори на болна, треска — Пентжу направи виновна физиономия. — Като лекар можех да помогна със симптомите.

— А след като митанийката отведе детето?

— С Хийа си отдъхнахме. Заклехме се това никога да не се повтаря. Първата бременност засили плодовитостта й, така че когато Ехнатон легна с нея, тя зачена отново. Често си мислех за първото дете, но беше прекалено опасно да разпитвам.

— А как е разбрал Ай за това?

— Онази змия трябва да е подочула нещо от слуга или водач; някой трябва да е проговорил. Лесно е можел да прерови архивите и да открие защо лейди Тахана напусна толкова неочаквано, и то с дете. Отначало сигурно е бил прекалено зает с по-належащите проблеми, но Ай е истинска мангуста. Няма мира, докато не открие истината. Изглежда, е подкупил митанийците да му дадат младежа.

— На колко години трябва да е?

— Някъде между осемнайсет и деветнайсет. Жадни за египетско злато и стоки, митанийците лесно са се съгласили. Само боговете знаят каква история е изплел Ай. Вероятно е казал, че този мистериозен младеж е негово незаконно дете.

— И за какво ще му е на Ай този младеж?

— И двамата знаем, Маху: кръвната вражда. Хийа роди незаконно дете, но даде на фараона и жив мъжки наследник. Нефертити не успя. Дори по-лошо — раждането на този мъжки наследник доведе до фаталния разрив между Ехнатон и Нефертити. Ай е искал отмъщение. Хийа унищожи любимата му дъщеря; тя стана причината за падението на тази Велика царица.

Седях и размишлявах над чутото.

— Няма нужда да ми казваш, Маху — прекъсна унеса ми Пентжу. — Ай го е убил. О, да, ще измисли някакво оправдание за пред митанийците, някаква треска или болест. Ай добре познава отровите, не по-зле от теб и мен — гласът му пресипна. — Убил е сина ми — изплака той. — Убил е любимото ми дете.

Докато Пентжу бавно се възстановяваше, на мен ми оставаше само да се питам какво да правя. И тогава се намесиха боговете, или пък демоните…

В последните няколко дни на годината бяхме извикани в двореца. Царски вестител със сребърен жезъл като знак на службата си пристигна в имението ни, придружен от шестима Несу, телохранителите на фараона. Носеше свитък, запечатан с имперския картуш; целуна го и разчупи печата. Поканата беше кратка и ясна: лорд Маху и лорд Пентжу трябваше да се явят пред Тау-Ретуи, фараона и неговия Царски кръг на шестнайсетия ден от първия месец в сезона на покълването. Така и направихме и беше приятно да се върнем в сърцето на Тива, да слезем от пристанището и навлезем през бедните квартали, покрай схлупените колиби, далеч от заразните езера и купищата воняща смет. След самотата на изгнанието дори легионите просяци със зачервени очи изглеждаха, сякаш ни приветстват.

Нарастващото богатство на Тива бе привлякло селяни, търговци и работници от околностите. Всяко парче земя бе застроено с паянтовите им къщи. Някои бяха успели, повечето — не, и сега давеха мъката си в чаши евтина бира. Всички обаче бяха заети. Жени в кални ризи клечаха на мрачни прагове и мелеха с камъни безценните шепи зърно. Из улицата децата им се боричкаха за лайната на добитъка, които после щяха да изсушат и да използват за огрев, но сега изпълваха въздуха с непоносима воня. По-нататък минахме покрай сергии, на които можеха де се видят бижута от Ханаан, кожени изделия от Либия, масла и бродерии от Вавилон. Сладкарите пъдеха мухите и предлагаха сушени фурми, сиропи и сладкиши с мед и подправки. Недалече от тях чираците им счукваха в хаванчета бадеми и ядки за вкусни напитки. Касапи зад окървавени тезгяси разсичаха волски бутове и цели патици, а малки момчета и момичета тичаха наоколо и гонеха мухите, както майка ги е родила. Обущарите предлагаха всичко: от фини чехли до походни ботуши. Клиенти с кесии с кехлибар, злато и сребро се редяха пред златарите.

След тишината на имението се радвах на шумотевицата и преливащите цветове на морето от хора наоколо. Виковете и писъците, биещите се аромати на прясна кръв, готвено месо и сушена кожа се смесваха с тези на запечен мед, подправки и парфюми. Писачи на песни, разказвачи, музиканти и танцьори от различни страни се надвикваха да привлекат клиентела. Проститутки упражняваха занаята си в тесни улички, придърпваха клиентите към себе си и използваха твърдите тухлени стени за дюшек или просто коленичеха безгрижно пред тях. По-нататък, близо до портата към казармите, жени пищяха и се въргаляха в прахта, докато писарите от Дома на войната вземаха мъжете и синовете им в армията. Аз попивах всяка гледка, но Пентжу вървеше прегърбен и с наведена глава като осъден на смърт. Нубийските наемници в леопардови кожи, сребърни вериги и клюмнали бели пера ни държаха настрана от тълпата, а заоблените им щитове с гравирана овнешка глава, символа на Амон, образуваха стена около нас.

Накрая стигнахме Улицата на златния сокол, която водеше към двореца Малгата, чиито бели и червени стени бяха освежени и блестяха като сигнален огън. Огромните обковани с мед порти се отвориха и разкриха изкусно оформени градини. Пожелах да спра и огледам някои от новите растения, но капитанът на ескорта ни поклати глава, така че отминахме. Оставиха ни в едно преддверие със стени, уловили скока на сребърни антилопи над златно поле на светлозелен фон. От двете им страни минаваше кафеникав фриз, украсен със сребърни палми. Опитах се да обърна внимание на Пентжу върху рисунките, но той беше забил поглед в пода. Бях го накарал да се закълне тържествено, че няма да направи нищо глупаво или опасно. Един иконом ни поднесе изстудени плодови напитки и аз настоях първо да ги проверя. Той се стъписа, но се съгласи.

Малко след това се върна и ни заведе в Залата на делфините, голямата съвещателна зала, където щеше да се срещне Царският кръг. По кобалтовосините й стени сребърни делфини скачаха над златни вълни. Полираният каменен под отразяваше мозайката на тавана, която изобразяваше още делфини и други морски животни. На леко повдигната платформа в далечния край на залата стояха три обковани със злато трона: облегалките бяха със златни листове, краката — инкрустирани с бисери и поставени върху лъскави черни столчета, украсени с абанос и сребро. Малките тронове отстъпваха по величественост на царския, но посланието им бе съвсем ясно.

— Достоен за фараон трон — прошепна Пентжу. — Но има и по един за Ай и Анхсенамон.

Срещу троновете в полукръг бяха наредени маси с посребрена повърхност и седалки с възглавници, където щяха да седят членовете на Царския кръг. Преброих общо десет. Три подобни маси с табли за писане, тръстикови писалки, свитъци папирус и червени и черни мастилници се намираха в средата за писарите.

Едва бяхме влезли, когато изсвириха тръби, отекнаха цимбали и огромната двойна врата на съвещателната зала се отвори. Влязоха двама жреци, които люлееха кандила с тамян, а царски носители на ветрила разнасяха дима. Заеха местата си. След тях се появиха царските телохранители — славни воини, украсени със знаци, че са отсекли вражеска глава в битка. Оформиха тунел, по който влязоха още чиновници. Постепенно залата се изпълни. Отново отекнаха цимбали, изсвириха тръби, влезе глашатай и изреди на висок глас всички имена на фараона:

— Повелителят на Двете земи, Създателят на законите, Златният ястреб с царските емблеми. Обичаният от боговете, Царят на Горен и Долен Египет. Величественото проявление на Ра. Живият образ на Амон…

Хвърлихме се да целунем земята пред него. Погледнах крадешком Тутанкамон на вратата, облечен в царствения костюм, с глава, покрита с чиста бяла кърпа, прикрепена със златната Ураея. Носеше панталони от плисиран лен, украсени отзад с опашка на чакал, а отпред — с преметната колосана престилка, инкрустирана със злато и емайл. Над всичко това бе наметната дълга снежнобяла роба без ръкави, отворена на гърдите, за да разкрие бляскав нагръдник, изобразяващ Некбет, бога лешояд, в ослепителна изработка от драгоценни камъни. Краката му бяха обути в заострени сандали със сребърни ремъци. Тутанкамон вървеше бавно, доста тромаво, и се подпираше на бастун, чиято дръжка бе издялана във формата на пантера. На лицето му бе същият невинен детски, почти женствен поглед: пухкави бузи, леко открехнати устни и бадемови очи, изписани с черен въглен. Усмихваше се и гледаше през рамо към своята царица Анхсенамон, която представляваше зашеметяваща сладострастна гледка. О, да, беше се променила! Дебела, богато сплетена перука обрамчваше чувственото й лице, лъскавите й тъмни очи бяха подчертани със зелен въглен, напудрената й кожа бе още по-привлекателна благодарение на бляскавите бижута на шията, китките, пръстите и глезените. Облечена беше в искряща роба без ръкави, наредена на пластове и прихваната с лъскав червен шал; движеше се изящно върху сандали с дебела подметка. Носеше небесносиньо ветрило със сребърни ръбове, с което криеше лицето, но не и очите си.

Следваше ги Ай, с обръсната глава и ястребово лице, намазано с масло. Носеше всички символи на високата си длъжност и държеше чифт красиви червени ръкавици, знак за личната благосклонност на фараона. Зад тях вървяха останалите Велики мъже: Нахтмин, Хюйи, Майа, Хоремхеб, Рамзес, Анен, главен жрец на Амон; всички висши управници на Египет. Скъпите им роби, позлатени бастуни, разкошни ветрила и намазани с масло и парфюмирани лица излъчваха власт и богатство. Майа повече отвсякога приличаше на жена: с гъста лъскава, черна перука, изрисувано лице и обувки на високи токове. Когато се обърна, забелязах перлените му обеци и за пореден път се замислих за този невероятен мъж, който толкова отчаяно искаше да бъде жена. Отношенията между него и Собек бяха охладнели след женитбата на последния. Носеха се слухове, че сега Майа се радва на цял харем красиви младежи.

Тутанкамон седна на трона си, а един от жреците запя химна:

По-късно от залата излязоха всички чиновници и войници. Ай и Анхсенамон заеха местата си, останалите ги последваха, а писарите скръстиха крака в средата. Аз и Пентжу останахме на колене, докато Ай не ни заповяда властно да заемем местата си до двете празни маси. Ай беше изготвил списъка със задачите; на първо място в дневния ред бяхме аз и Пентжу.

— Благодарение на огромната добрина на фараона — обяви Ай, — Божествения реши да разкрие лицето си пред тях и да им се усмихне. Ето защо…

С две думи, Пентжу бе назначен за царски лекар, а аз — надзирател на Дома на пратениците, който отговаряше за външните отношения на страната. През цялото време не отделях поглед от Тутанкамон, който ме гледаше блажено. От време на време във вълнението си се обръщаше към Анхсенамон. Тя седеше отпуснато на трона си и потропваше високомерно с крак. На няколко пъти намигнах на Тутанкамон, дори вдигах едва забележимо ръка. До мен Пентжу гледаше намръщено, докато Ай, или Великата мангуста, както го наричахме, премина към следващите задачи. Повечето бяха обичайните въпроси, в по-голямата си част ситуацията в Ханаан. Дребните васали продължаваха да се дърлят един с друг. Истинската опасност бяха хетите, които вече представляваха основна заплаха за съюзниците на Египет в района — вавилонците и митанийците. Хоремхеб и Рамзес си знаеха своето, необходима бе военна намеса. Ай не им противоречеше прекалено, но въпросът беше как и кога. Пустинните лъвове изглеждаха доволни от този развой и накрая срещата приключи.

Аз и Пентжу бяхме отведени пред царския трон. Анхсенамон се впусна в обичайните си флиртове, навеждаше се така, че робата й да се разтвори и разкрие гърдите с боядисани в сребърно зърна. На лицето й бе изписан характерният учуден поглед, сякаш питаше къде сме били през цялото това време; беше направо възторгната, галеше ме по бузата, потупваше голото теме на Пентжу. Допирът й бе хладен, а парфюмът й — най-скъпият, който можеше да се намери в Египет — сок от лотос. Беше повече от внимателна, загрижена за добруването ни, усмихваше ни се. Тутанкамон обаче беше прекрасен; толкова се радваше да ни види, че почти забрави за дворцовия етикет и не можеше да си намери място от вълнение. Подари и на двама ни златни яки. Наведе се, за да закачи моята на шията ми, после докосна бузата ми с устни и ме нарече чичо. Междувременно Анхсенамон се кикотеше през пръсти.

Ай се изкашля звучно, за да напомни на Тутанкамон за етикета. Младият фараон се опомни и се опита да държи лицето си безизразно, само че без резултат. Започна отново да ме нарича чичо, разказа колко сме му липсвали аз и Пентжу, как трябва да отидем с него за риба или на лов, или дори да придружим бойната му колесница навън в източната пустиня. Изглеждаше съвсем здрав, с блеснал поглед и пълни бузи, макар че тялото му проявяваше някои от особеностите на баща му: леко изпъкнал гръден кош, широки хълбоци, дълги пръсти на ръцете и краката и доста тънки крака, бедра и ръце. Изпитваше и лека болка при ходене.

След края на аудиенцията някои от Царския кръг дойдоха да ни поздравят: обичайните усмивки и ръкостискания, стисвания по рамото, празни обещания, безсмислени покани. Те ме лъжеха, лъжех ги и аз, но така беше в двора. Спомних си старата поговорка: „Не се доверявай на фараона, нито поверявай живота си на бойните колесници на Египет.“ Надявах се единствено Пентжу да не предизвика сблъсък с лорд Ай.

По-късно вечерта имаше празненство в Залата на сребърния сокол от другата страна на двореца. Поканени бяха членове на Царския кръг. Пред гостите имаше дълги маси с лъскави покривки от вавилонски муселин, бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни, и чинии от чисто сребро. Из стаята бяха поставени огромни глинени делви вино, от които слуги допълваха бокалите, докато други поднасяха морски мекотели с подправки, пържен лотос в специален сос и всякакви видове печено месо: антилопа, заек, яребица, телешко и диво магаре. Пред нас имаше пирамиди от плодове: грозде, пъпеш, лимони, смокини и нар. В средата на залата малък оркестър с лири, тъпани и други инструменти свиреше тиха музика под зоркия поглед на евнуха, който отмерваше ритъма с тръстикова пръчка. Подготвено беше място за фараона и царицата, които се очакваше да се присъединят към нас по-късно, макар че така и не дойдоха.

Докато останалите се наливаха, аз наблюдавах Ай, който изглеждаше объркан от потока слуги, пристигащи със съобщения. Най-накрая той стана с разтревожен поглед и излезе. Малко след това един слуга се приближи и прошепна на мен и Пентжу, че трябва да се оттеглим. Поведе ни забързано през красиви галерии и коридори, през ароматни градини и вътрешни дворове, където фонтани бликаха нежна музика. Най-накрая стигнахме центъра на двореца, царските покои. Ай ни чакаше в преддверието. Нахтмин и част от висшите му офицери също бяха там. Иззад вратата се чуваше силният плач на Анхсенамон.

— Казахме ви причината за завръщането ви — заяви Ай. — Истината е, че причините са две. Сега ще видите втората.

Щракна с пръсти, голямата врата се отвори и ние го последвахме в дълга, слабо осветена от маслени лампи красива стая с огромен отворен прозорец на далечната стена. В средата на стаята Тутанкамон бе седнал на пода само по препаска с дървен лъв в едната ръка и малка антилопа в другата. Сложи ги на пода и започна да преследва антилопата с лъва. Минах покрай Ай и заедно с Пентжу изтичахме напред.

— Господарю — приклекнах аз до него, — какво се е случило? — подуших и погледнах надолу: препаската беше омазана с изпражнения. Тутанкамон се беше изпуснал. — Господарю — повторих аз, — добре ли си?

Тутанкамон вдигна дървените играчки и ги удари една в друга. Пентжу изруга тихо. Тутанкамон сякаш изобщо не съзнаваше присъствието ни.

— Га-га.

Той вдигна дървения лъв и го засмука като малко бебе. Пентжу започна да шепне молитва. Аз не можех да повярвам на очите си: фараонът на Египет, Владетелят на Двете земи не беше луд, а едно безпомощно бебе. Опитах се да го докосна, но той трепна и се отдръпна, погълнат от играчките в ръцете си. Зад мен проехтяха стъпки.

— Откога? — попитах аз.

— Пристъпите не са чести — отвърна Ай, — но когато се появят, са много силни. Изглежда, ги предизвиква прекалено вълнение или някакъв конфликт. Понякога е така, друг път става свадлив и агресивен.

Чакахме цял час, преди Тутанкамон да започне да се отпуска и да му се доспива. Оставихме го да спи на пода и донесохме възглавници и завивки, за да му е възможно най-удобно. Ай се съгласи да се срещнем в преддверието. Искаше Нахтмин да остане, но Пентжу настоя да се махне. Никога не бях виждал лекаря толкова хладен и непреклонен.

Никога няма да забравя онази нощ. От отворения зад Ай прозорец зееше мрак, по-дълбок и от онзи в Подземния свят. Нямаше нито една звезда, нито едно цвете на нощта; не се чуваше никакъв звук, сякаш зовът на птиците, нощните хищници и съществата в Нил бе заглъхнал. В една зала седяха трима мъже на ръба на сблъсъка, за който поне двама, аз и Пентжу, отдавна се молеха.

— Синът ми? — започна Пентжу.

— Божествения… — прекъсна го Ай.

— Той ще почака — отсече Пентжу. — Синът ми, детето на лейди Хийа, подкупил си митанийците да го предадат.

— Аз не… — засуети се Ай.

— Напротив — сряза го Пентжу. — Мъртъв е, нали? Защо го доведе тук?

— Исках да разбера кой е той наистина.

— Знаеше кой е.

— Толкова приличаше на своя полубрат, фараона.

Гласът на Ай беше мек, но погледът в очите му бе смразяващ. Осъзнах какво бе възнамерявал да стори.

— Да не би…? — ахнах аз. — Да, така е, нали? Сериозно си мислел да замениш единия с другия, затова си го довел тук. Приличали са си толкова много! Много малко хора виждат Тутанкамон, а и само отдалече.

Ай отвърна с хладен поглед.

— Казваш, че са си приличали? — опитваше се да държи гласа си равен Пентжу. — Значи наистина е мъртъв?

— Беше силен — отвърна Ай. — Добър човек, Пентжу, интелигентен и очарователен. Умря от треска…

Пентжу се впусна напред. Издърпах го.

— Умря от треска — продължи спокойно Ай. — Ти обаче мислиш, че съм го убил, че съм го довел тук, за да бъде умъртвен, нали? — заигра се с пръстена си. — Аз съм хиена — призна той. — Убивам, защото се налага, защото иначе ще убият мен.

— Ти мразеше Хийа — излая Пентжу.

Ай поклати глава.

— Не я мразех.

— Тя измести дъщеря ти.

— Нефертити беше глупачка — изръмжа Ай. — Беше арогантна, наистина вярваше, че е равна на фараона. Ние сме отговорни за децата си, но не и за техните грешки. Що се отнася до теб, Пентжу, никога няма да разкрия какви бяха намеренията ми за сина ти, но не съм оцапан с кръвта му. Готов съм да се закълна.

Пентжу се присмя в отговор.

— Мога да доведа лекар от Дома на живота, който ще потвърди казаното от мен. Ако бях убил момчето, тялото му щеше да бъде захвърлено на крокодилите, а аз щях да отричам, че някога съм го виждал.

— Запазил си тялото? — възкликна Пентжу.

— Тялото на сина ти бе набързо балсамирано в уабета, Мястото на чистотата в храма на Анубис, и погребано с всички ритуали в Долината на царете.

— Страда ли? — попита Пентжу. — Попита ли за мен?

— Грижиха се за него добре — прошепна Ай. — Щях да отсека главата на Нахтмин, ако беше позволил обратното. Вярно, лицето му беше скрито с маска, но това беше за собствената му безопасност. Настанихме го в Дома за отсядане и му бе оказано пълно внимание — Ай въздъхна. — Той вярваше, че е син на митанийски благородник, че родителите му са починали, когато е бил много малък. Обучаваше се — замълча за миг Ай, — странно, обучаваше се за войник, но призна, че таи голям интерес към медицината.

— Какво каза на митанийците? — попитах аз.

— Много просто. Казах им, че е възможно да е мой син — усмихна се Ай — и че дори и да не е, ще получи добра подготовка в нашите казарми и Дома на живота.

Пентжу хлипаше безшумно с наведена глава.

— Направих грешка — призна Ай. — Младежът беше свикнал на чистия въздух сред планините на Ханаан. Нил има своите болести и често взема жертви, знаеш това, Пентжу. Внезапно се разболя и изпадна в треска. Никой не можеше да го спаси. Така че, Пентжу, аз съм виновен за смъртта на сина ти, осъзнавам това, както и че си ми враг. Знам, че ако някога ти се удаде възможност, няма да се поколебаеш да ме убиеш.

— Винаги съм бил твой враг — отвърна Пентжу. Вдигна обляното си в сълзи лице. — Лорд Ай, мога да те убия и един ден наистина ще го сторя.

Ай премигна и отмести поглед. Беше хитрец, но бях убеден, че не лъже, както и че заплахите на Пентжу не го тревожат особено.

— Не ме е страх — отговори Ай и приближи лице на сантиметри от това на Пентжу. — Единствената разлика между теб, Пентжу, и останалите е, че ти поне беше откровен.

— Тогава защо просто не ни убиеш? — попитах аз. — Още сега?

Ай се облегна.

— По същата причина, поради която не го направих преди години. Имате могъщи приятели. Мерире, Туту и останалите заслужаваха съдбата си, но Хоремхеб и Рамзес ще подскочат при убийството, незаконната екзекуция на двама другари, някогашни Чеда на Кап.

— И още? — настоях аз. — Има и друга причина?

— Дори Божествения, когато е с всичкия си, би се противопоставил, и трето — добави Ай студено, — имам нужда от вас да го пазите, да се опитате да избавите ума му от мрака.

— Къде е синът ми? — обади се Пентжу.

— Той е в някоя пещера, нали? — попитах аз. — Една от онези тайни пещери, които си изкопал в Долината на царете?

— За да приемат мъртъвците от Ахетатон — съгласи се Ай, — както и за непредвидени случаи като този. Ще ви заведат там, давам ви думата си.

Пентжу скри лице в шепата си.

— Така — допря ръце Ай, — какво ще правим с нашия фараон с тяло на мъж и, понякога, мозък на прохождащо бебе? Трябва да му помогнеш, Маху, да направиш всичко по силите си.

— Защо?

— Казано с думи прости, внучката ми, Анхсенамон, трябва да зачене син, преди да стане прекалено късно.

— А способен ли е на това?

— О, да — прокара пръст по устните си Ай, — внучката ми може да зачене.

— Или може би дъщеря ти — подразни го Пентжу.

— Внучката ми — отвърна Ай спокойно.

— А ако Тутанкамон не даде наследник? — попитах аз. — Ако умре бездетен, какво ще стане с Царството на Двете земи?

Никога няма да забравя отговора на Ай в онази стая, в онази черна нощ, защото той сложи край на цял един период от живота ми. За миг той се поколеба, но после седна с наведена глава.

— Е? — повторих въпроса си аз. — При кого ще отиде Египет?

— Ами, Маху, Песоглавецо от Юга, Египет ще отиде при най-силния.