Прокобата Тутанкамон

Глава петнадесета

На другата сутрин се чувствах уморен, дъхът ми бе кисел и горчив, смърдеше на застояло вино. Станах и отидох да проверя принца, който вече се бе заел със занятията си. Бе коленичил пред масата и се упражняваше да пише йероглифи. Усмихна ми се плахо и помаха с ръка. Върнах се в покоите си и останах там почти до обяд, зает с писарите. Капитанът на наемниците се опита да говори с мен, но аз му изревах да се маха. Както обикновено, точно преди обяд отидох при принца. Често се хранехме на балкона над градините на удоволствието. Джарка бе помагал в пренасянето на някои от съкровищата от гробниците: столове, маси и легла бяха донесени, за да украсят стаята на младия принц. Аз бях особено заинтригуван от две статуи пазители на собствени пиедестали. И двете бяха направени от дърво; трупът на всяка — млад мъж със свиреп поглед — беше боядисан директно върху дървото с лъскава, черна смола, а кърпите за глава, широките яки, полите и други детайли — облицовани със злато върху ленена основа. Към веждите на двете статуи бяха закрепени предните части на бронзови ураеи, а почти живите очи бяха от гранитни камъни, инкрустирани с варовик и вградена рамка от позлатен бронз. Двете статуи бяха изправени, с един крак напред на пиедестала, и бяха почти еднакви, с изключение на украшенията на главата. Джарка обясняваше на работниците да гравират името на Тутанкамон отпред на триъгълната пола като доказателство за собственост.

— Стори ми се, че ще бъдат много подходящи — усмихна ми се Джарка. Посочи към вратата. — Можем да ги сложим от двете страни на входа; ще бдят над принца и ще му напомнят за баща му.

Статуите имаха младежки лица, с удължени очи и заоблени бузи — изкусна изработка. Огледах ги от всички страни. Бяха високи около два метра; инкрустираният ценен метал улавяше светлината и създаваше златист ореол около лицата им.

— Харесват ли ти, Ваше височество?

Клекнах пред Тутанкамон, който гледаше с отворена уста почти живите статуи от мистериозната съкровищница.

— Харесват ли ти, Ваше височество? — повторих въпроса си аз.

— Разбира се, че му харесват — намеси се Джарка. — Погледни само лицата им. Не забелязваш ли приликата между резбата и Негово височество?

Забелязал я бях: същата младежка закръгленост, същите ококорени очи.

— Пентжу — добави Джарка — и работниците смятат, че нашият фараон е поръчал статуите като дар за сина си, за да бъдат негови пазители. Доста разпространена практика.

Тутанкамон продължаваше да обикаля статуите, надзърташе под полите им, докосваше краката. Веднъж дори притисна малкото си лице в ръката на единия.

— Харесват ми — заяви той гордо. — Баща ми ги е поръчал, за да ме пазят. Джарка е прав. Те ще ме следват навсякъде. Ако вляза в Дома на вечността, те ще продължат да ме пазят. Те ще бъдат шабтите в собствената ми гробница край Тива…

— Нека този ден не идва милион години — изпяха работниците мигновено с приведени глави и се поклониха на принца.

— Кога ще отидем в Тива, чичо Маху? Анхсенамон казва, че…

— Какво казва Анхсенамон?

Завъртях се на пети. Принцесата, облечена в плисирана роба, стоеше до вратата и размахваше леко ветрило пред лицето си. В сенките зад нея стоеше Амедета с блеснали от лукавство очи.

— Е? — приближи се към мен Анхсенамон, скрила лице зад ветрилото.

— Говорим за завръщането в Тива, Ваше височество, но съм сигурен — усмихнах се аз, — че ти и дядо ти ще решите кога е най-подходящият момент.

— Решенията на дядо ни — хвана Анхсенамон принца за ръка — са си лично негови. Но ела, малки принце, искам да ти покажа едни риби и няколко нови жаби.

Изшляпаха навън сред облак от парфюм.

Когато мина покрай Джарка, Амедета прокара закачливо пръст по ръката му.

— Кога ще се върнем в Тива?

Джарка се приближи и ми направи знак да се отдалечим от работниците.

— Защо толкова бързаш? — попитах. — Тук храбрите ескадрони на полковник Небамум ни пазят от скалите. Тук принцът е в по-голяма безопасност, отколкото в Тива.

— Заради този град е — прошепна Джарка. — Шепот на недоволство. Хората започват да питат къде е Мерире. Знаят, че е избягал от Мемфис.

— Искаш да кажеш — отвърнах рязко, — че поддръжниците на Мерире тук нямат вест от предводителя си.

— Сигурно са загрижени и за това какво ще се случи в бъдеще. Видели са ковчезите и съкровищата, които нашите баржи отнасят.

— В такъв случай, Джарка, между всички нас има нещо общо и…

— Господарю? — капитанът на наемниците ми стоеше на входа с издадена долна устна и ме гледаше бясно. — Господарю, затворниците?

— Какви затворници? — изкрещях аз.

Спомних си съобщението от предишния ден и опитите му да се срещне с мен по-рано сутринта. Отидох до големия прозорец и погледнах надолу. Тутанкамон стоеше до езерото; дясната му страна бе започнала да увисва едва забележимо, сякаш кракът или глезенът му причиняваха болка. От двете му страни бяха двете жени: Амедета — права, Анхсенамон — клекнала. Разместваха лотосите и му сочеха нещо. Тутанкамон подскачаше от вълнение с ръка, подпряна на рамото на Анхсенамон. Реших, че Пентжу и другите лекари трябва отново да прегледат младия принц. Амедета ме погледна право в очите през рамо, сякаш знаеше, че през цялото време съм я гледал.

— Изглежда, Амедета много те харесва, Джарка.

— Тя флиртува с всички, господарю — гласът на Джарка бе съвсем сериозен. — Господарю, мисля, че капитанът на охраната ти става нетърпелив — насили се да се усмихне той.

— А, да — потрих ръка аз. — Хванали сте някакви скитници. Кажи ми защо трябва да представляват интерес за мен или теб? Престъпници ли са, контрабандисти?

— Мисля, че трябва сам да видиш, господарю. Не става дума толкова за тях, а по-скоро за онова, което открихме у тях.

Последвах го по стълбите към двора. Скитниците от пустинята бяха оковани в един ъгъл на сянка от палещото слънце. От тях се носеше смрад като от леговище на чакали. В друг ъгъл клечеше млада жена с тъмна кожа, гарвановочерна коса, разпиляна върху лицето. Седеше с кръстосани пред гърдите ръце, придърпани колене, сякаш бе свенлива и искаше да се скрие от скитниците от пустинята и пазачите им. Отидох при нея, клекнах и вдигнах една дървена купа.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Тънки пръсти разтвориха черната коса. Тя вдигна глава и макар лицето й да бе насинено и мръсно, бях поразен от красотата й. Тогава за първи път срещнах Мерт; нищо чудно, че я бяха нарекли „Красиво лице“. Беше висока и елегантна, чертите й бяха идеално оформени, с пълни устни и гладки страни, но най-поразяващ бе цветът на издължените й очи: сини като небе след дъжд. Кожата й бе сякаш посипана със златен прашец и макар ноктите й да бяха мръсни, а устните й — напукани и нацепени, разбрах защо капитанът на наемниците бе толкова заинтригуван. Подхванах ръката й и опипах нежната кожа на дланта й.

— Тя не е скитница от пустинята — намеси се рязко Джарка. — Кожата й е прекалено светла.

— А очите й са сини точно като твоите, Джарка. От твоя народ ли е?

Джарка гледаше яростно капитана на наемниците, ядосан, задето не е бил веднага информиран.

— Напълно е възможно — измънка той.

— Как се казваш? — обърнах се отново към момичето аз. Беше на около петнайсет или шестнайсет години. — Какво е името ти?

Тя отвори уста.

— Аатару! — изплю думата тя. Името на дракона кръвопиец. — Аатару! — повтори и посочи скитниците.

— Само това повтаря, господарю — клекна до мен капитанът ми. — Бяхме излезли с част от ескадрона на полковник Небамум на лов за прясно месо. Източната пустиня е празна, но попаднахме на тези — посочи пустинните обитатели той. — Общо четирима, с два впряга понита. Решихме да ги разпитаме, защото бяха тръгнали по пътя откъм града. Казаха, че са акробати, танцьори чапка — кушитът едва изрече думата. — Името на гилдията им е „Давещите се“, така се наричат. Щяхме да ги оставим да преминат; воняха като бунище. Помислихме, че тя е някоя от жените им. Тъкмо се готвехме да ги отминем, когато тя започна да крещи все същото: „Аатару“. Пустинниците се опитаха да я усмирят. Единият извади кама и аз извадих моята. Сега „Давещите се“ са трима вместо четирима. Доведохме ги тук. Реших, че може да искаш да чуеш историята им.

Бутнах купата вода в ръката на момичето и отидох при пустинниците, които се бяха скупчили заедно и ме гледаха изплашено. Бяха опърпани, с мръсни коси, смърдящи на евтино масло, и потъмнели от слънцето лица. Запуших нос и приклекнах пред тях.

— Значи вие сте „Давещите се“? — усмихнах се.

— Негово превъзходителство — задърпа брадата си водачът им, мъж на средна възраст — е съвършено прав. Слава на мъдростта ти. Господарю — проплака той, — ние сме прости артисти, мимове, танцуваме.

— Какво правехте в пустинята?

— Изнасяхме представления за селяните, керваните, минаващите търговци. Припечелваме колкото за кора хляб и малко вино.

— Покажете ми!

Скитниците се изправиха, взеха няколко проядени лъвски кожи, чиито глави служеха като маски. Двамата ги облякоха, а третият претърси вързопа си и извади бамбукова флейта. Двамата артисти се преструваха на лъвове. Отначало несъгласуваните им движения предизвикаха смях от страна на наемниците, но свирачът започна да реди история за два лъва, наречени Поглъщачите, които живеели сред пустинята и преследвали човеците. Гласът му се извисяваше и затихваше, а двамата му другари играеха ролята си. От време на време разказвачът подемаше пискливата мелодия. Смехът на наемниците секна; скитниците бяха добри. Забравихме, че това са двама мъже в дрипави кожи; на фона на гласа на разказвача и натрапчивата музика те се превърнаха в свирепи хищници, които напомняха за ужасяващата мастаба в Делтата.

— Много добре, много добре — прекъснах представлението аз. „Давещите се“ свалиха маските, ухилени до уши. — Приемам, че казвате истината, наистина сте артисти.

— Аатару! Аатару! — изправи се младата жена, изскочи от ъгъла, като ръкомахаше към скитниците от пустинята.

— Не сме кръвопийци — завайка се водачът и забърса потното си чело. — Някога бяхме четирима, сега сме трима — хвърли омразен поглед към капитана ми, а после посочи момичето. — Тя ни носи само лош късмет. Тя е вещица!

Сграбчих го за брадата.

— Какво сте й направили?

— Купихме я — изскимтя той и се опита да се освободи. — Купихме я от други скитници в пустинята. Възнамерявахме да я продадем за робиня. Достатъчно е хубава за дом на удоволствията.

— А вие получихте ли си удоволствието? — запитах властно аз. — Тя е египтянка. Знаете закона. Тя не може да бъде робиня — издърпах отново брадата му. — Сега ми кажи истината или там, където някъде са били четирима, ще останат двамина. Не сте купили момичето, нали?

Скитникът поклати глава, очите му се насълзиха от болка. Охлабих хватката.

— Загубихме се в източната пустиня — изпелтечи той. — Отклонихме се далече и стигнахме един оазис, Мястото на сухата вода. Или поне така му казват. Намерихме я там, криеше се под дърветата. Беше се хранила с фурми и каквото намери в оазиса. Отказваше да разкаже какво се е случило или как е попаднала там, само не преставаше да сочи на изток. Един от хората ми, онзи, когото убиха, се опита да й достави удоволствие, но тя се бореше като дива котка и сочеше ли, сочеше на изток. Решихме, че сигурно е оцеляла след някакво клане, но се зачудихме кой керван и кой търговец ще тръгне толкова дълбоко в пустинята. Накарахме я да ни заведе там. По пътя срещнахме местен водач, номад, който ни разказа страховита история за клане, което било извършено още по на изток. Накрая, след два дни път, стигнахме тъй наречената Долина на сивата зора. На входа на долината има оазис, остров на зеленина и извор на сладка вода.

— Какво намерихте там?

— Господарю, човек трябва да го види с очите си. Наричат я Долината на сивата зора. Аз бих я нарекъл Долината на костите. Скелети на мъже, жени и деца се белеят под слънцето, оглозгани от всякаква плът. Тук-там по някоя гривна или пръстен.

— Заклани?

— Открихме колчани стрели, счупени копия, но нищо повече.

— Колко души?

— Господарю, преброихме най-малко четири по двайсет, но вече се стъмваше и нощните хищници, огромни глутници хиени, обикалят в долината. Потърсихме съкровища, нещо, което да ни разкрие какво се е случило, но не намерихме нищо. Младата жена пищеше и показваше с ръце, така че си тръгнахме и се отдалечихме колкото можахме от онова зловещо място.

Наблюдавах двамата му другари, докато говореше. Кимаха в съгласие и си шепнеха. Върнах се в другия край на двора. Момичето продължаваше да стои предизвикателно.

— Аатару — повтори тя.

— Как се казваш? Откъде си?

Тя ме погледна неразбиращо.

— Името ти? Аз съм Маху.

Поклати глава.

— Маху — повторих аз. — А какво е твоето име?

— Мерт — отвърна тя.

— А, красиво лице — усмихнах се аз.

Върнах се при скитниците.

— Мястото на онова клане? Какво открихте там?

— Ужасяващо мрачно място, пълно с виещи хиени. Във въздуха непрестанно пляскаха крила, черни лешояди в небето. Страховито място, господарю, е онази призрачна дълга долина, където вятърът свири и прашните дяволи духат. Оазисът е при входа. Водачът ни каза, че долината е свещена.

Слушах думите на мъжа, без да отделям поглед от лицето на Джарка. Правеше се, че не обръща внимание на скитника, но лицето му бе пребледняло и влажно, сякаш е слънчасал.

— Познаваш ли това място, Джарка?

Отказа да отговори. Обърнах се пак към скитника:

— Вие сте наши пленници. Не, не — вдигнах ръка в знак на мир. — Ще бъдете и възнаградени, и компенсирани за смъртта на другаря ви, но само ако ни кажете истината и, при необходимост, ни заведете на онова място.

В отговор мъжът коленичи и зарови в опърпания си вързоп. Извади един пръстен с тъмночервен рубин и сребърна закопчалка със знака на Атон. После подаде един скарабей — тъмносин слънчев камък, изобразяващ изгряващото слънце между Свещените хълмове.

— Намерихме тези, господарю — погледна ме той изплашено. — Някои от женските скелети все още имаха коса, макар и изгорена от слънцето и вятъра — думите му увиснаха във въздуха.

— Хора от двора? — прошепнах аз.

Мъжът кимна.

— Хора, несвикнали с пустинята, господарю. Или са минавали, или са отишли, за да се срещнат с някого там. Заклани до един!

Зад мен Мерт започна да хлипа. Гледах жалкия скарабей и пръстена, някога собственост на някой благородник.

— Това е всичко, господарю.

— А останките? — попитах аз. — Скелетите?

— Повечето бяха групирани около оазиса, но намерихме и други близо до входа на долината, сякаш са избягали и са били догонени. Не посмяхме да влезем.

— Какво друго открихте? — попита Джарка остро и си проправи път напред. Понечи да сграбчи брадата на скитника, но аз бутнах ръката му.

— Нищо, господарю — изплака мъжът. — Кълна се в бога леопард и всичко свято.

Сграбчих Джарка за рамото и го издърпах настрана, после наредих на капитана на наемниците ми да заведе Мерт в женските покои и да я предаде на Анхсенамон. Със скитниците наредих да се отнасят като към наши гости, да бъдат заведени да се измият и преоблекат, а след това нахранени до насита. Хвалебствията и благодарностите им отекваха из двора. Аз отидох веднага в моя ках, стаята с архиви, където изкарах картите на източната пустиня. Развих най-добрите, сложих медни тежести в ъглите и казах на Джарка да се приближи.

— Знаеш мястото, нали? Не ме лъжи, Джарка, познавам по лицето ти. Какво е Долината на сивата зора? — вдигнах поглед към него. — Така, познавам по-близката част на източната пустиня добре. На половин ден път са мините за алабастър, тюркоаз и диаманти, но по на изток, към Голямата зелена вода… — поклатих глава.

— Това място е свещено за народа ми — отвърна Джарка. Прокара пръст по картата. — Когато за първи път сме дошли в Египет, не сме следвали познатите пътища, а сме прекосили Синай, далеч от плодородните земи на Делтата — проследи линията с пръст. — Отишли сме на юг, а след това сме тръгнали на запад. Долината на сивата зора и оазисът там се оказали добро място за почивка и попълване на запасите от вода. Доколкото знам, там са погребани мъртвите, онези, които загинали по време на пътуването. Там се състояла и — приближи се по-близо той — Герх ен Шета Ару — Нощта на тайните церемонии.

— Каква е била тя?

Поклати глава.

— Чувал съм само разкази. Народът ми говори за Герх ен Шета Кхеб Та, Нощта на разораването на земята, след като е била напоена с кръв.

— Жертвоприношенията ви?

— Ние принасяме в жертва животни на заник слънце.

— Бил ли си някога там?

Джарка поклати глава.

— Само са ми разказвали. Намира се право на изток. Ако прекараш мислена линия от Ахетатон към Голямата зелена вода, трябва само да я следваш и ще достигнеш до мястото на клането.

— Мястото на клането — повторих аз. — Джарка, знаеш не по-зле от мен, че там са намерили смъртта си Мерире и хората му, онези, които избягаха от Мемфис, Тива, също и от силната крепост Бухен.

— Съгласен съм — потропа по картата Джарка. — Подозирам, че Туту и Мерире, вероятно подпомогнати от своя народ, хабиру, са поели на север към оазиса до Долината на сивата зора. Може би им е бил осигурен ескорт, който се е обърнал срещу тях, или просто вече са ги очаквали.

— Хоремхеб?

Джарка задъвчи устна и забърса потта от челото си с ръка.

— Мерт е от моя народ, вероятно дъщеря на някой от водачите. Който и да е отговорен за това клане, е извършил предателство. Едва ли биха се доверили на Хоремхеб и Рамзес. Убийците са се престрували на приятели и съюзници.

— Ай — изрекох беззвучно аз. — Само той е способен на това. Може да е използвал брат си Нахтмин — посочих изображението върху картата. — Мисля, че Ай е оставил Мерире да избяга от Мемфис, като същевременно е осигурил безопасно пътуване на Туту към Долината на сивата зора. Когато са стигнали там, са ги изклали. Ай много държи споменът за Ехнатон да бъде заличен. Не желае атонистите да избягат в Ханаан и да носят още неприятности, така че е решил да ги затрие до един. Такава е моята теория. Хората ти още ли смятат Ай за свой господар?

— Лорд Ай — усмихна се криво Джарка, — господарят Ай е такъв, какъвто си пожелае. Произхожда от хабиру, със сигурност от племето исраар, но е същевременно по-голям египтянин от истинските египтяни. Не го интересуват легенди и богове, а само властта.

Продължих да разучавам картата.

— Но Ай е политик — продължих аз. — Ако ти знаеш разказите и легендите на народа си, значи ги знае и той.

— Преди Ай да напусне Ахмин — посочи с ръка цялата стая Джарка, — той унищожи всички архиви на народа ни. Подозирам, че е сторил същото и в библиотеките и архивите в Тива.

Навих картата и седнах на едно столче, загледан в пода. Ай би прикрил следите си внимателно. Трябва на всяка цена да увери генералите на Тива, че дните на Ехнатон са минало, че нов фараон ще управлява Египет. Хоремхеб би приел това. Спомних си студеното, жестоко лице на Рамзес, хитрия му поглед. Ако аз бях попаднал на пътя към истинския източник на Великата ерес на Ехнатон, то бе само въпрос на време и Рамзес да се добере до нея.

— Когато разпитвах Куфу, да — ударих с картата в пода, — когато разпитвах Куфу, той говореше за пророчествата на Ехнатон. Как фараонът е записал велики откровения и ги е поверил на мистериозните Пазители. Значи има писмени документи. Но къде, Джарка?

Помощникът ми остана с каменно лице и леден поглед.

— Знаеш ли нещо? — сопнах се аз.

— Господарю, ако знаех, ти щеше първи да научиш.

Долових сарказма в гласа му, скочих и бутнах картата в ръцете му.

— Джарка, опасността си ти! Рамзес ще гледа на теб като на не по-малка заплаха за Египет от Ехнатон. Казваш ми само онова, което сметнеш за необходимо. Какво според теб ще се случи, Джарка? — приближих се до него. — Кажи ми сега, в тази мрачна и празна стая; единствените свидетели са маслените лампи и щъкащите наоколо мишки. Кажи ми сега, не като мой слуга или помощник, а като приятел. Призовавам те да говориш истината.

Джарка отвори уста да отвърне.

— Истината — сграбчих ръката му. — Кажи ми истината, Джарка. Ти си добър стрелец, нека думите ти попаднат в центъра. Не си ми разказал всичко, нали?

— Господарю, казах ти каквото мога.

— Името ми е Маху. Не съм ти господар. Питам те като приятел.

Джарка въздъхна тежко и се стовари на малкото столче.

— Аз вярвам, че един ден пророчествата ще се сбъднат. Народът ми ще бъде на власт в Египет. Един ден ще напуснем бреговете на Нил и ще отидем в обетованите земи в Ханаан. Но къде и кога? По кое време и сезон? Само безименният ни бог знае това — поклати глава. — Повече от това не мога и няма да кажа.

Оставих Джарка в стаята с архивите и тръгнах из двореца. Без никакво съмнение Мерире и хората му бяха загинали в ужасно клане. Ай се опитваше да затръшне вратата към миналото, да я заключи, но такива като Джарка бяха доказателство, че корените бяха все още живи. Бе само въпрос на време да се появят нови издънки. Бях толкова неспокоен, че реших да отида до града в носилка с наполовина спуснати завеси. Насочих се към един дом на удоволствието. По пътя се вслушвах в звуците на града, надзъртах през пролуката в завесите. Опитах се да успокоя мислите си, докато хвърлях по един поглед на зеленината, чинарите и акациите, които стърчаха иззад блесналите на слънцето белосани стени. Горещината бе отминала. Улицата бе измита от роби с огромни кози мехове вода от канала и обсипана с розови цветове. Облегнат на възглавниците и поуспокоен от ритъма на носачите, си спомних историята на скитниците от пустинята. Колко мъже, жени и деца бяха загинали в клането? Представих си ги събрани около оазиса в мига, в който колесниците на Нахтмин, с помощта на пешаци и стрелци, връхлитат на зазоряване или привечер и посяват кърваво опустошение. На такова самотно място малко биха успели да избягат. Някои са се опитали да се скрият в долината, но Ай е избрал мястото внимателно. Зачудих се за Мерт. Сигурно се е скрила и загубила ума си от шока на видяното. Мерт ме смущаваше. Нещо в нея напомняше Нефертити. Придърпах завесите на носилката и се върнах към въпроса, който не ми даваше мира. Трябва ли да отида в Долината на сивата зора и сам да видя какво се е случило? Това обаче щеше да означава да изоставя принца.

Все още преобръщах въпроса в главата си, когато стигнахме до дома на удоволствията със затулени градини и изпълнен с цветя двор и врата, украсена със злато и сребро и инкрустирана с лапис лазули. Красивите прислужници, които работеха там, го нарекоха Мястото на изкушението. Там ме влечеше не само удоволствието за плътта. Залите на удоволствието бяха истински оазис на спокойствието, в които малки момчета размахваха щраусови пера, напоени с най-скъпи парфюми. Сладко като мед вино се поднасяше в бокали с посребрени ръбове. Тук бях винаги добре дошъл. Още докато слизах от носилката, красивите прислужници със златиста кожа вече ме очакваха, облечени само с поръбени в бяло поли, по меката златна плът проблясваха украшения, а тежки къдрави, напоени с кифие перуки прикриваха прекрасните им лица с изписани със зелено и блеснали от вълнение очи на кошута. Хладни пръсти с къносани в лилаво нокти се протегнаха да ме докоснат. Червени като зрели череши устни бяха нетърпеливи да целуват. Бях си обещал вечер на пълно безделие. Този дом на удоволствията обаче бе и дом на работа, където можех да чуя слуховете и клюките от търговците, които се стичаха тук след тежкия ден. Докато ми сервираха сребърни подноси със сладкиши от фурми или напращяло грозде, прислужниците цвърчаха като красиви птици и ми подхвърляха това-онова. Онази вечер на няколко пъти чух да се повтаря нещо, което собствените ми шпиони вече бяха донесли. Новината за изпразването на гробниците се бе разпространила, хората открито се питаха какво бъдеще чака този прекрасен град, ако изобщо имаше такова.

Разбира се, ако прислужниците шпионираха за мен, със сигурност го правеха и за други, така че неизменният ми отговор бе, че градът на Атон ще просъществува хиляда години. Но още докато го казвах, знаех, че това е лъжа, и те го усещаха.

Тръгнах си от дома на удоволствията късно. Вече беше тъмно, звездите светеха ярко на черното небе. Качих се, леко пийнал, в носилката. Чух отвън дрънченето на ескорта от наемници и резките заповеди на надзирателя на носачите. Отпуснах се на възглавниците. Пресякохме калдъръмения двор и се вляхме в потока на улицата, окъпани в светлината на факлите, запалени ярко на високи, забити в земята колове. Носилката спря. Остри викове раздраха нощта. Отдръпнах завесите. Каруцата на някакъв селянин се бе преобърнала и блокираше пътя ни към главната улица на града. Постъпих невнимателно. Наредих на носачите да оставят носилката на земята и излязох. Вече се беше събрала тълпа, готова да се включи в спора или просто да се наслади на неудобното положение, в което е изпаднал един от Великите мъже. Наемниците ми крещяха на каруцаря. Магарето бе разпрегнато; огледах се, собственикът не се виждаше, само каруцата лежеше на една страна, а колелата все още се въртяха. Наемниците ми се опитваха да я преместят и предлагаха на зяпачите награда, за да помогнат. Винените изпарения бяха все още тежки. Мозъкът ми работеше бавно. Единствено скърцащото колело на преобърнатата каруца ме предупреди. Никой селянин на света не разпряга магарето и не оставя каруцата си, ако ще и да е празна. Носачите стояха безпомощно. Върнах се в носилката да потърся ножа си под възглавниците и в този момент чух пронизителен писък. Един от носачите бе паднал, а от врата му стърчеше кинжал. Беше паднал на пътя на другите нападатели — мъже с тъмни бради и лица и тела, скрити в плащове и качулки. Изскочих от носилката. Един от убийците блъсна другия носач и се втурна с вдигнат нож. Аз се приведох, забих кинжал и забелязах друг да се приближава отдясно. Това бе сигналът за наемниците ми. Един хвърли меча си и по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на уменията си, го заби в крака на убиеца и го свали. Огледах се трескаво. Зяпачите се разпръсваха. Един от наемниците все още се бореше с нападател; друг убиец пищеше от болка и държеше стърчащия от гърлото му нож, задавен от собствената си кръв. Трети се опитваше да се измъкне с пълзене. Друг наемник изтича към него, готов да го довърши с меча си, но аз изкрещях да спре. Забравили каруцата, наемниците оформиха защитен пръстен около мен. Имаше ли още нападатели?

Улиците опустяха, черни сенки се стрелкаха из тъмните пасажи. Зърнах едно лице, променено от последния път, когато го бях виждал — потъмняло от слънцето, тъмната коса стигаше до раменете, имаше гъста брада и мустаци. Разпознах онези очи, изпълнения с омраза поглед. Атонистите може и да бяха загинали в Долината на сивата зора, Мерире обаче не беше! За миг, само няколко удара на сърцето, погледите ни се срещнаха, но преди да отворя уста, той изчезна.

Убиецът, в чието гърло бях забил ножа си, лежеше вече притихнал, а кръв шуртеше от отворената рана и от устата и носа му. Онзи, който се бе спънал в носачите, бе отведен с вързани зад гърба ръце. Другият продължаваше да пищи от дълбоката рана от меч на крака си. Острието бе прерязало сухожилието зад коляното. Надвесих се над него и притиснах рамото му с бастуна, който бях взел от носилката. Очите му вече се изцъкляха, устните му бяха омазани с кръв, душата му вече напускаше тялото. Прерязах гърлото му. Вече имах пленник, това бе достатъчно!

Докато се върнем до двореца и влезем през една странична порта, вече бях напълно изтрезнял, макар и разтърсен от това колко близо бе стигнал убиецът. Проклех собствената си глупост и небрежността си. Все си мислех, че опасността е в Тива. Поисках още една купа вино, извиках капитана на наемниците и завлякохме затворника в Дома на оковите. Проснаха го на пода с разперени крака и ръце, окован за китките. Клекнах, сграбчих го за косата и извих главата му нагоре.

— Говори! Говори!

Мъжът ме заплю. Вкарах коляно в лицето му и му разбих носа.

— Говори!

Отново се опита да се изплюе, но този път от устата му потече само кръв. Отдръпнах се. Капитанът ми започна да го дере жив откъм ръцете. Мъжът подскачаше и крещеше. Върнах се при него.

— Говори — подканих — и ще намериш бърза смърт. Ако мълчиш или лъжеш, всеки ден капитанът ми ще одира по една част от тялото ти.

Мина цял час, преди да се пречупи. С такова пелтечене и заекване не можа да каже много. Някога бил войник, ветеран от легиона на Атон, а в последно време — личен прислужник на лорд Мерире. Не бил заминал за Бухен и бил изненадан от появата на Мерире и други от обкръжението му, които се промъкнали тайно в Ахетатон. Донесли ужасяваща история. Кърваво клане навътре в пустинята на изток: лорд Туту и стотици техни последователи били избити по заповед на лорд Ай, който изпратил ескадрони колесници и войска от наемници уж да ги пазят и да осигурят безопасно преминаване през пустинята и Синай. Според нашия пленник Мерире и десетина войници успели да избягат, като се промъкнали през пустинята далеч от оазиса. С помощта на малкото останали скъпоценности се добрали до Делтата, преди да се върнат в Ахетатон и да се укрият в покрайнините.

Незабавно наредих на полицаите и наемниците ми да претърсят съответните части, но те се върнаха с празни ръце; открили само навеси на пустинници, а хората наоколо не били чули или забелязали нищо. Пленникът бе прост войник, на когото атонистите бяха платили да ме убие.

— Защо мен? Защо лорд Мерире се е върнал тук? Аз нямам нищо общо с клането.

— Той държи теб отговорен — отвърна убиецът. — Мислеше, че тук ще е по-лесно. С вас има кръвна вражда, око за око, зъб за зъб.

Два дни продължих да разпитвам пленника. На Джарка не позволих дори да се приближи. Предупредих Небамум и ескадроните му по-горе на скалите. Мерире обаче се оказа прекалено хитър и успя да се измъкне.

Когато научих всичко необходимо, наредих на капитана да отреже гърлото на пленника и да сложи край на мъките му. Незабавно взех решение. Спешни писма бяха изготвени и пратени до лорд Ай в Тива. Задачата поверих на главния си вестоносец. Ай трябваше да бъде предупреден, че вече всички знаят за клането. Едно от писмата завърших с напомняне, че може накрая да ожъне каквото е посял. Реших също така да отида на изток в пустинята и да видя Долината на сивата зора с очите си. Полковник Небамум се възпротиви, също и Джарка, но аз настоях. Принцът щеше да бъде оставен на грижите на Пентжу, чието имение щеше да бъде охранявано от всички налични войници. Те щяха да пазят принца и Анхсенамон, докато аз, Джарка и Мерт, заедно с другите скитници от пустинята, отидем в Долината на сивата зора. Поисках двайсет от колесниците на Небамум и най-добрите му водачи и съгледвачи, които да придружат половината от моите наемници. Небамум се подчини с нежелание на заповедите, но Джарка не преставаше да протестира.

— Ако напуснеш този град — дърпаше се той, — нещо може да се случи. Слуховете за изоставянето на Ахетатон вече стават грозни.

— Мислиш ли, че са свързани със завръщането на Мерире?

— Разбира се! Трябва да забравим Долината на сивата зора — пристъпи по-близо Джарка. — Да забравим града. Господарю, време е да се върнем в Тива.

Поклатих глава:

— Време колкото искаш. Трябва да отида в онази долина.

— Защо? — не се предаваше Джарка.

— Не знам точно — усмихнах му се. — Но когато разбера — потупах го по рамото аз, — на теб първо ще кажа.