Прокобата Тутанкамон

Глава седма

Хоремхеб, началник на армейските секретари, носител на ветрило отдясно на фараона, със здраво тяло и красиво лице, Хор на Юга, Отмъщението на Ра, щурмува Делтата като Монту, бога на войната. Подобно на Секмет от легендите, той връхлетя и помете с огнен дъх враговете на Египет. Хитър като мангуста във военните дела, Хоремхеб удари светкавично и неочаквано и изненада дори собствените си командири. Врагът очакваше Хоремхеб и Рамзес да се придвижват на север бавно, да доведат войски от Тива и да съберат още по пътя, после да спрат в Мемфис, за да организират двата елитни легиона и да ги поведат в Делтата. Не, това не беше в стила на Хоремхеб, превъплъщение на Хор! Той наредил на Рамзес да доведе подкрепленията възможно най-бързо. Научил от Небамум за Мерире, казал на генерал Нахтмин да следи Бухен на юг, докато той се занимава със собствените си приготовления. На полковете на Мемфис било наредено да не чакат Хоремхеб, а да се придвижат възможно най-бързо към началото на Делтата, където Хоремхеб ги пресрещнал при Бубастис, Града на котката. Главният секретар на армията и хората му се придвижили бързо по реката.

Когато войските се събрали при Бубастис, Хоремхеб вече бил начело на четири хиляди пешаци, елитни войски, разделени на четири корпуса: Огъня на Хор, Мощта на Изис, Гнева на Сет и Славата на Амон. Със себе си довел части от Накту-аа, момчетата със здрави юмруци, които се радваха на прякора Бесните бикове на Анубис. Освен това две хиляди колесници, водени от елитния корпус Могъщи като Хор, осигурили гръбнака на тази армия. Всеки друг военачалник би тръгнал по Нил и притоците му на север. Хоремхеб обаче събрал най-точните карти на Червените земи на североизток от Града на белите стени, Мемфис, а също и на областта около Бубастис и тръгнал на изток през пустинята. Наемници, включително и мои хора, били изпратени напред да завземат кладенците и оазисите — всички източници на вода и сянка. Хоремхеб се движел право на изток, следвайки тесните канали към Делтата. В мразовитата зора на онзи съдбовен ден лагерът на узурпатора се раздвижваше, разбуден от новината, но беше муден. Офицерите и мъжете бяха пили прекалено много и известно време цареше пълен хаос.

Дежурни офицери дойдоха да търсят капитан Узурек; ние обяснихме, че не сме го виждали. Тайно се молехме да не претърсят купчините отпадъци и да открият студеното, вкочанено тяло. Двамата със Собек бяхме по-нащрек от останалите. Чудехме се какво да правим, когато чухме писъците пред Царското ограждение. Изтичахме натам. Двама наемници от авангарда на Хоремхеб бяха заловени; търсачи или съгледвачи, сега те висяха от една напречна греда, закачена на два стълба, под краката им имаше запалени въглени, а върху телата им валяха удари от остри тояги. Хетският командир, който водеше изтезанието, бе извън себе си от гняв. Опитваше се да разбере колко души е довел Хоремхеб, какви са позицията и планираното нападение. Наемниците, разбира се, не можеха да отговорят, дори и да искаха. Бяха по-скоро ловци, отколкото войници, и бяха се натъкнали на оградата на вражеския лагер, без да искат. Телата им бяха нашарени с кървави ивици и докато ги слушахме, знаехме, че казват на мъчителите си онова, което мислеха, че онези искаха да чуят: преувеличени цифри, несъществуващи полкове. Хетският командир знаеше това и ги накара да замлъкнат, като отряза гърлата им. Вражеският лагер вече бе в пълна готовност. Хетският командир ни разпозна.

— Къде е капитан Узурек?

Собек сви рамене.

— Вие сте от неговия корпус колесничари, нали?

Мъжът избърса окървавените си ръце в кожената си жилетка с метални люспи, приглади дългата си черна коса и я върза на опашка. Изрева на тримата с него:

— Впрегнете три колесници. Вие двамата — посочи мен и Собек — ще дойдете с нас.

Не след дълго напуснахме лагера: ние в колесницата, теглена от двата червеникави коня, които сами бяхме обучили. Бе свежо красиво утро, а водата и зеленината на Делтата осигуряваха хлад срещу нарастващата жега. Зад себе си оставихме враг, който още не беше решил дали да се подготви за отбрана, или да посрещне Хоремхеб. Зададох този въпрос на хетския капитан, докато водехме колесниците по тесните черни пътеки сред дърветата:

— Ще излезем ли да посрещнем врага, господарю? Или ще чакаме да ни нападнат?

— Ще нападнем, разбира се! — изсмя се той.

Не го биваше много във военния жаргон. Повече го тревожеха бързината и изненадващият ход на Хоремхеб. Сграбчи юздите на колесницата си и се забрави в порой от проклятия. Минахме покрай предни постове и пристигащи ловци, все изненадани от вестта, че врагът, който очаквахме едва след седмици, вече е почти на прага.

Накрая оставихме зеленината зад гърба си. Вдясно се намираха водите на Нил и богатите ивици трева, обработваема земя, палми, смокинови и терпентинови горички. Продължихме да трещим по твърдата ивица, която разделя суровите Червени земи от плодородните черни почви по поречието на Нил. Тихо място, което излъчваше горещината на слънцето, но отлична земя за бързо напредване на армия и придвижване на колесници. Отначало нямаше нищо, освен тук-там някой лешояд високо в небето. Горещината все повече се сгъстяваше. Спряхме да напоим конете и да намокрим главите им от меховете с вода, после продължихме. Колесниците се раздалечиха. Нашата беше по средата, а пред нас, леко вдясно — хетският командир с бойно знаме с лъвска глава и три конски опашки на дръжката. Теренът хлътваше и се издигаше. Достигнахме върха на хълма, хетският командир спря. Пред нас се простираше равнината на пустинята, прекъсвана на места от долчинки или групичка прашни палми около малки оазиси.

Острият поглед на Собек откри онова, което търсехме.

— Ето там! — извика той.

Отначало не виждахме нищо, само танцуващата мараня и облаци прах. Взех меха с вода и намокрих лицето и врата си. Командирът свали кожения си шлем и го захвърли на пода на колесницата.

— Знаеш, че повече не можем да направим — прошепна Собек. — По-сгоден случай няма да ни се отвори.

Проследих ръката му. Хетският командир се подиграваше, че Собек е видял мираж, но точно тогава аз също го видях: проблясващи върху оръжия лъчи, движещ се облак прах, а над него — черно петно дим, сякаш е бил запален огън.

— Лагер или се придвижват? — прошепнах.

Без да изчака хетският командир, Собек пришпори конете ни надолу по склона. С цъкане на език и разтърсване на юздите, Собек успя да премести колесницата ни под сянката на палмите в един малък оазис, скалисто място с издръжливи храсти и трева около малка локва. Слезе и застана под една палма, засенчи очи с ръка и се взря в пустинята. Хетите също докараха колесниците долу; не типичните тромави с четири колела, а бързи египетски бойни колесници. Капитанът беше бесен на Собек.

— Ще вървите напред само по моя заповед. Какво видя?

Той и останалите се скупчиха около нас. Разрази се спор. От време на време хетите преминаваха на родния им език. Облакът се приближаваше, проблясъците от слънчевите лъчи вече не можеха да минат за мираж.

— Египтяните — обяви командирът. — И не става дума само за предните патрули. Цялата бойна линия се придвижва напред — погледна слънцето. — Ако продължат да се движат толкова бързо, ще бъдат в лагера до обяд.

Собек се обърна и ме погледна. Кимнах. Не можехме да се върнем. Може би вече бяха открили тялото на Узурек, а достигнал веднъж укреплението на врага, Хоремхеб щеше да го унищожи с огън и меч. Щеше да издигне знамето на империята. Големите серпентини в червено и златно, които висяха над входа на храма на Амон Ра в Тива, щяха да бъдат свалени — знак, че Хоремхеб и войските му няма да проявят милост и няма да вземат пленници. Със Собек се насочихме към колесницата. Той взе лъка, аз минах зад хетите към една от колесниците им. Откачих лък и колчан стрели. Хетите все още бяха вглъбени в онова, което приближаваше. Командирът се обърна. Ние пуснахме стрелите. Двама паднаха мигновено. Стрелата на Собек прониза командира право в лицето и той падна, пищейки и плюейки кръв. Моята прониза врата на онзи до него. Другите двама бяха по-бързи и успяха да извадят мечове; бяха прекалено умни, за да ни нападнат, но под прикритието на дърветата ни въвлякоха в смъртоносна игра на котка и мишка. Пускахме стрела след стрела. Командирът, въпреки стрелата, която минаваше през двете му бузи, извади меч и тръгна към нас, за да отвлече вниманието на Собек от целта му. Този път Собек довърши започнатото и запрати една стрела в гърлото му. Аз стрелях по другите двама, но трябваше да отстъпя, когато те изскочиха от групата дървета и се втурнаха към колесницата. Бяха ловки, единият грабна юздите, а другият — лъка. Ние се втурнахме да ги преследваме, но те се отдалечиха, а стрели цепеха въздуха около главите ни.

— Не бива да ги оставяме да избягат — каза задъхано Собек. — Не можем да им позволим да се върнат в лагера. Ще разберат, че сме шпиони, а узурпаторът не трябва да научава колко близо е всъщност Хоремхеб.

Колесницата на хетите излезе от оазиса и се понесе по обратния път. Ние я последвахме, до мен Собек раздираше въздуха с камшика си. Беше смъртоносно преследване. Колесницата на хетите беше по-бърза, конете — по-силни, и разстоянието помежду ни нарасна. От време на време стрелецът се обръщаше — истински майстор на лъка. Стрелите му бяха насочени към конете ни, но ние криволичехме и ги избягвахме с помощта на облаците прах от тяхната колесница. Собек придвижи конете ни откъм сляпата им страна, така че се налагаше стрелецът да се навежда над колесничаря, за да може да ни обстрелва. Отминахме върха на хълма и продължихме преследването на фона на тропота на колелата и гърмящите копита; горещият вятър пърлеше лицата ни. Разстоянието продължаваше да расте, но в този миг хетите направиха елементарна грешка. При пълен галоп египетските колесници изискват специално умение: конете и колата трябва да работят като едно цяло, като колесничарят трябва да държи колесницата под определена линия спрямо конете. В този случай се движеха прекалено бързо. Той не прецени скоростта правилно. Колесницата зави наляво, колелата удариха камък и конете се оплетоха в юздите. Двамата хетски войници излетяха, а телата им се търколиха по земята, сякаш вече бяха трупове. Спрях. Единият беше прострян по начин, който подсказваше, че вратът му е счупен, но другия вдигнахме и заведохме обратно в оазиса. Казах на Собек да пази конете, за да не вдигнат тревога във вражеския лагер. Качих се в нашата колесница и напуснах оазиса, като се отправих надолу към бляскавата маса оръжия, която все повече се приближаваше. Разбира се, бяха изпратени съгледвачи да ни заловят — по-леки колесници с дребни и бързи коне, във всяка по един пехотинец и един колесничар. Намалих, вдигнах ръка и изкрещях думите на мира. Съгледвачите ме обкръжиха. Единият ми изкрещя да сляза. Подчиних се и коленичих зад колесницата. Чух тропота на по-тежките бойни колесници и зърнах цветовете, докато минаваха покрай мен. Една конкретна, с червен и златен кехлибар, с личните символи на Хоремхеб, спря пред мен. Главният секретар на армията, генералът на Тива, внушителен в броня от светлосиньо и златно върху тънка ленена роба, слезе с лъснало от пот и масла масивно лице. Докато се изправях, пристигнаха още колесници.

— Лорд Маху! — хвърли лъка си на колесничаря Хоремхеб и подхвана ръката ми. — Един от съгледвачите ни беше убеден, че е видял движение в оазиса. Е — огледа ме от горе до долу той, — появата ти опровергава старата ни поговорка: „Сред Червените земи само враг можеш да срещнеш.“

Изрева да бъдат донесени хляб и вино. Качих се на личната му колесница. Вдигнах меха с вино и отхапах от хляба, но се закашлях.

— Знам, там всичко има вкус на пясък и прах.

После ми разказа какво е направил. Когато облаците прах се уталожиха, се огледах и видях цялата мощ на Египет: колони пешаци под закрилата на ескадрони колесници, които се появиха от пустинната мараня. Ходът на армията се определяше от пехотата. Още от първите части стана ясно, че бързат. Хората изглеждаха изтощени, покрити с прах. Офицерите се движеха напред-назад и ги подканваха.

— Когато тръгнахме от Абидос, пееха — прошепна Хоремхеб и вдигна ръка в поздрав към минаващите части. — Сега нямат сили дори да говорят.

Цялата армия на империята се появи от прашната мъгла чак на километър назад.

— Според нашите карти и сведенията на съгледвачите — взе Хоремхеб меха с вино — има поне три кладенеца оттук до вражеския лагер. Е, Маху?

Не му казах за случилото се в оазиса, а само, че напредъкът му е изненадал врага. Хоремхеб свали меха с разширени от изумление очи.

— Искаш да кажеш, че снощи са пирували и още не са напуснали укреплението? — слезе от колесницата и изрева на тръбача да събере щабните офицери, като същевременно подкани командирите да продължат хода си. — Пешаците да се съберат при оазиса! — изрева той. — Колесниците — по на изток. Там ще намерите прясна вода. Линията да не се нарушава. Почивката ще е много кратка.

Пешаците продължиха напред. Редица след редица минаваха покрай нас в облаци прах, а от колесниците по фланговете се вдигаше истинска буря. Хоремхеб събра командирите на корпуси около себе си и заговори кратко и ясно, като от време на време ме караше да опиша разположението на вражеския лагер. Един писар, който кашляше и плюеше, седна и се опита да нарисува груба карта. Аз посочвах позициите — укреплението и армията наемници отвън. Командирите споделяха едва прикриваното вълнение на Хоремхеб. Един от тях беше Небамум. Стиснахме си ръце, но нямахме възможност да говорим през потока от въпроси и искания на Хоремхеб.

— Пипнахме ги — почти подскачаше Хоремхеб. — Господа, пипнахме ги! Те са пияни и мудни. Истинската опасност са корпусът от хетски офицери и добрите им войници. Ако имаме късмет, те ще поискат укреплението да бъде напуснато и цялата армия да дойде да ни посрещне тук, където почти няма вода и сянка. Знаят, че сме уморени и жадни.

— Но все още готови за бой! — заяви един от полковниците.

— Трябва ни победа — отвърна Хоремхеб. — Ако врагът ни посрещне тук и ни разбие, Абидос и Мемфис ще бъдат опожарени. Всяка баржа и сал надолу до Тива, Града на скиптъра, ще бъде в тяхна власт.

— Мерире? — пожелах да узная аз.

— Все още е заключен — отвърна Небамум. — Позволено му е да се разхожда малко и това е. Носят се слухове за бунтове на юг.

— Този узурпатор — намеси се Хоремхеб, — този фараон самозванец. Видя ли го, лорд Маху? Него и жена му?

— И двамата са самозванци — отговорих равно. — Имат право да управляват Египет, колкото ей това — посочих един торен бръмбар, който пълзеше по свитъка папирус на писаря. — Те са самозванци, марионетки.

Описах накратко хетските командири, принц Азиру и двамата жреци, Джосер и Куфу. Хоремхеб слушаше с половин ухо. Момчето в него не се беше променило. В Дома на учението Хоремхеб проявяваше едно основно качество: концентрираше се върху даден проблем и не позволяваше да бъде разсейван, докато не го реши.

— Трябва да се придвижим бързо — изрита писаря да стане. — Искам армията в три подразделения. Пешаците в центъра, от двете страни ескадрони колесници, по хиляда. Търсачите отпред, бойните колесници отзад. Възнамерявам да вляза в схватка преди края на деня. Ако онези хети имат капчица разум, трябва да са го осъзнали. Така че, господа — качи се обратно в колесницата си той, — стигаме до онзи оазис и оформяме бойна линия. Маху, прочисти си гърлото. Предстои да говориш много.

След по-малко от час армията на Хоремхеб вече разполагаше фланговете си спрямо двата оазиса: левия, където със Собек бяхме убили хетите; десния — на около три километра, скрит сред маранята. Съгледвачите на Хоремхеб бяха намерили Собек и го бяха докарали обратно. Прикрепиха ни към корпуса на Небамум. Продоволствените коли бяха придвижени напред. Воловете не можеха да се движат достатъчно бързо, така че използвахме колесници, за да пренесем хляб и сушено месо. Същевременно неферу, новите попълнения, почти цял легион, получиха мехове с вода и заповед да се погрижат всеки войник да намокри лицето и да прочисти гърлото си. Жегата и прахолякът сякаш не достигаха до Хоремхеб, както и рояците мухи, привлечени от купчините животински изпражнения. На пек или сянка, той си оставаше същият. Оглеждаше бойната линия и бълваше порой от заповеди. Офицерите трябваше да се погрижат на всеки войник да бъдат дадени оръжие, хапка месо, хляб и вода. Безценните коне също не бяха забравени, а колелата, спиците и осите на колесниците бяха внимателно проверени и смазани с мас срещу пясъка на пустинята. Накрая Хоремхеб не можеше да сдържа нетърпението си.

Нареди да докарат разкошната му бойна колесница, теглена от два великолепни черни жребеца с бели звезди на челата; знамената на Амон Ра бяха вкарани в нишите от двете страни на колесницата. Движеше се бавно по дължината на бойната линия, предшестван от глашатай и тръбач и следван от колесниците на командирите си; отстрани подтичваха момчета със здрави юмруци.

— Мъже на Египет, воини на Ра! Мъжът, срещу когото сте се отправили, е марионетка на хетите, самозванец! Кълна се във всичко свято, в собствената си ка, в небето и земята. Видях го с очите си. Той е самозванец, лъжец, узурпатор, подкрепян от мръсните азиатци, бунтовници и предатели, които скоро ще бъдат умъртвени от вашите ръце и погълнати от вечен огън.

Вървяхме по линията. Глашатаите даваха знак на тръбачите да изсвирят и аз повтарях посланието си. Гласът ми прегракна дотолкова, че се наложи един от глашатаите да го повтаря. Всеки път речта ми бе посрещана с бурни възгласи.

— Прекрасни момчета! — каза тихо Хоремхеб. — Готови са да ме следват до Голямата зелена вода. Обещал съм им цялата плячка от вражеския лагер, златото, среброто и жените. Казал съм им да следват примера на великия Яхмос и славните ни прадеди, които пропъдиха хиксосите от Египет. Единственото им съмнение бе, че са се изправили срещу собствения си цар. Но сега вече знаят, Маху — Хоремхеб беше изпратил глашатаи напред, да обявят името и титлата ми. Сега се ухили. — Дори те смятат за герой, Маху!

Накрая се появи и другият оазис. Посланието ми бе достигнало до всички. Поздравът на войската се издигна до небесата, докато Хоремхеб, неспособен да сдържи характерния си порив да се покаже, се втурна в галоп пред линията с побеснели коне и блеснала колесница и бе посрещнат от екзалтираните викове на войниците си.

— Те са най-добрите — прошепна Хоремхеб, когато се закова на място, — а някъде на юг Рамзес води още… Легионът на Хатор и каквито наемници още успее да събере.

Последва миг безвремие — зловещата, укрепваща тишина, която предшества всяка битка. Мъжете ни почиваха на сянка или искаха още вода. Най-накрая Хоремхеб беше готов. Прозвучаха виковете за всеобщо придвижване и разцепиха тишината; птиците излетяха стреснати от дърветата и образуваха арка в небето. На мен и Собек дадоха колесница, както и кожени корсети и бойни поли. Облякохме се, без да преставаме да се потим под жежкото слънце. Линията се придвижи до ивица зеленина. Тук ни чакаше цяла армия наемници, но те бяха стъпкани, избутани настрани, разпръснати или заковани със стрела, копие или тояга. Изпратени бяха съгледвачи, които скоро се върнаха. Врагът разгръщаше линията си откъм укреплението. Когато стигнахме равнината, силите на узурпатора, с издигнати в центъра знамена, вече ни очакваха: безкрайни редици пехота, колесници по крилата. Това беше Пер-И, Мястото за битка, където господстваше Хеем Хен-Т, Бойният вик. Хоремхеб не остави на врага време да призове боговете. Не бяха изпратени глашатаи или издадени прокламации, не се спряхме да построим олтар и принесем жертва на Сет, Вестителя на битките. Противниците ни бяха предатели, пирати, бандити и разбойници, които трябваше да бъдат изтребени като вредни гризачи.

Войниците се приготвяха нетърпеливо за сблъсъка под палещото слънце. Лявото ни крило бе разположено във вече изоставения пазарен град, дясното — в малък оазис, едно от онези прашни парчета зеленина по границата на твърдата, открита земя в началото на пустинята. Врагът пред нас все още маневрираше. Пехотата им бе по-многобройна и се опитваха да разгънат фронтовата линия така, че да обкръжат крилата ни. Със Собек се приближихме до тръбачите и знаменосците близо до бойната колесница на Хоремхеб. Великият генерал бе кацнал като сокол, следеше всяка маневра и излайваше заповеди на писаря.

— Е, Маху?

Описах дните ни в тренировки на новите попълнения. Хоремхеб слушаше напрегнато и нареди на предния ескадрон колесници в лявото крило да се раздвижи напред-назад, за да вдигне облаци прах, като същевременно отдели няколко ескадрона и ги изпрати зад линията ни, за да подсилят дясното крило. Отслабването на лявото крило бе необичайно и предизвика протести, но Хоремхеб настоя. Когато този ход беше извършен, той изпрати плътни редици стрелци, които да изпращат снопове стрели по пехотата и ескадроните колесници по лявото крило на врага. Последните се придвижиха напред, нетърпеливи да отвърнат на огъня, готови на всичко, за да спрат този смъртоносен свистящ порой. В този миг Хоремхеб нареди на Небамум, командир на подсиленото дясно крило и предводител на елитния корпус, да се придвижи напред възможно най-бързо.

Ние изтичахме обратно при колесницата си едновременно с острия звук на тръбите, а знаменосците на Небамум, разбрали какво се случва, изреваха. Тръбата прозвуча отново. Със Собек едва бяхме успели да се подготвим, когато колесницата на Небамум тръгна напред с вдигнато знаме, изобразяващо бога Птах в човешко тяло — малка фигура в края на обкован в злато прът. Линията на колесниците ни изтрещя напред — колесничарите леко приведени, стрелците с опънати тетиви. Отначало имаше известно объркване, колесниците се удряха една в друга, конете бяха прекалено неспокойни, но с ускоряването на хода ескадронът започна да се оформя в редици. Редът беше възстановен, конете и колесничарите се успокоиха, екнаха тръби. Светът ни се превърна в свят на гърмящи колела, вятърът шибаше прах в лицата ни. Последваха още викове, още тръби, конете преминаха в лек тръс, после в галоп, последвани от величествена гледка: цял корпус, ескадрон след ескадрон, редица след редица нападащи колесници, блеснали на слънчевите лъчи карета. Перата зад ушите на конете ни подскачаха в тон със зловещия тропот на колелата; избродираните калъфи за копия и колчани пляскаха отстрани и постепенно се изгубиха сред оглушителния звук от хиляди галопиращи копита.

Планът на Хоремхеб бе прост и брутален: да разбием лявото крило на врага и избутаме остатъците към центъра; да прогоним вражеските сили далече от укреплението и да ги закараме до един от притоците на Нил. Старците обсъждат такава тактика. Ветераните разказват на внуците си за подобни нападения. Бъркат с пръст във виното и рисуват на масата как е станало и как е трябвало да стане. Но тук и сега ние усещахме страха от битката, трепета от сблъсъка, спиращото дъха вълнение от бясното препускане. Понякога проклинам Хоремхеб, защото невинаги сме били на една страна, но едно нещо трябва да призная: той бе бог на войната. Бе се придвижил толкова бързо и безпощадно да впримчи врага, че каквото и да си мислеха хетите, нямаха време да реагират. Вместо да завъртят дясното си крило и смажат нашето ляво, изтеглиха колесници и хора от други части на бойната си линия, за да подсилят атакуваната в момента. Заради тази непохватност загубиха битката: техните колесници едва се размърдваха, когато нашите връхлетяха и изпратиха войници, колесници и коне долу в прахта. Дори огромните хетски колесници се преобръщаха, хората изпадаха, телата — разкъсани изпод колела и копита. Онези, имали късмет да оцелеят, се опитваха да се изправят на крака, но биваха отново запратени на земята с ужасяващи удари от мечове, секири, тояги или пернати снопове стрели, запратени от много близко. Аз и Собек бяхме в предната линия, но пробихме направо и обърнахме наляво, за да нападнем отново в тила на вражеската пехота, която бе толкова объркана, че не знаеше накъде да се обърне.

Дори аз, който нямах опит в битки, осъзнавах, че узурпаторът ще претърпи поражение. Няма по-голяма сила от египетски колесници на свобода сред вражеска пехота. Ако някой отскочеше встрани, обикновено попадаше под колелата на друга колесница, а дори и да избягаше, го посрещаше несекващ порой от копия и стрели!

Пехотата на врага се състоеше от наемници, свикнали повече да плячкосват села, отколкото да се бият с елитните корпуси на Египет. Отстъпиха, лявото крило потърси закрила в центъра. Тогава Хоремхеб хвърли цялата линия напред. Врагът беше избутан далеч от укреплението, през полето и в зелените храсталаци, които разделяха пазарния град от древния град Аварис. Шумът и писъците смразяваха кръвта. Мъже се лутаха неориентирано с ужасяващи рани по главите и телата. Хоремхеб бе заповядал цветовете на империята да бъдат издигнати високо: знак, че пленници няма да бъдат вземани. Битката премина в отстъпление и преследване, а след това — в касапница. Опасност за мен и Собек нямаше. От време на време някой наемник се опитваше да се качи на колесницата, но биваше лесно разубеден със стрела или, ако беше достатъчно близко, с копие или тояга. Земята бе залята с кръв и осеяна с тела. Изправихме се срещу хетския корпус — професионални бойци, които за известно време забавиха напредъка ни. Въпреки това нашите колесници продължиха да се въртят около тях, докато стрелците и пешаците танцуваха по средата в търсене на пролука в линията им, възможност да осакатят конете им или да обстрелват колесничарите. Накрая те се предадоха, наскачаха от колесниците и се присъединиха към бягащите наемници.

Вече се намирахме пред укреплението. Всички пазачи се бяха изпарили. Доближих колесницата ни до тази на Небамум и изкрещях молбата си. Горещината на битката бе подмладила стария полковник. Линиите и бръчките бяха изчезнали, очите блестяха върху покритото с прахоляк и кръв лице. Той изслуша молбата ми, после се обърна и извика на един щабен офицер. Изведохме колесницата извън мелето, последвани от още десетина. Придружавани от стрелци и една част Накту-аа, се впуснахме към главната порта на крепостта. Не срещнахме съпротива. Портите се отвориха наполовина, а Накту-аа ги разтвориха и се втурнаха напред. Други части от боевата линия на Хоремхеб, осъзнали, че битката е приключила, ни последваха, нетърпеливи да грабят. Лагерът сега бе сцена на грабежи и изнасилвания на изоставените жени.

— Какво търсиш? — спря конете Собек, изтощен до крайност.

Бяхме стигнали Царското ограждение. Портите стояха отворени, подпрени от тялото на жрец, когото нашите войници бяха изкормили. Отвътре долетяха писъците на жена. Скочих от колесницата и се втурнах в павилиона на узурпатора, чиито красиви, извезани със злато платнища се развяваха на вятъра. Вътре цареше истински хаос. Осеяно бе с трупове в разстилащи се локви кръв. Двама кушитски наемници бяха хванали слугиня от кухните и я държаха, докато колегите им тършуваха из раклите и делвите. Един войник бе намерил кана вино и вече пълнеше догоре наредените чаши и викаше на другарите си да се присъединят. Открих един вражески писар, скрит зад голямо легло; с изопнато лице и бръсната глава, той замоли за милост. Хванах го за робата и го изправих на крака.

— Животът ти ще бъде пощаден — изкрещях в лицето му аз — при едно условие! Къде са архивите? Къде са писмата на узурпатора? Прокламациите му?

Зъбите му тракаха от страха.

— Архивите? — повторих аз.

Той посочи далечния ъгъл на палатката, където три-четири плетени кошници бяха убягнали на мародерите. Отидох и ги изпразних на земята. Собек събра целия си авторитет и нареди на петима наемници да дойдат да ни пазят, докато преглеждам съдържанието. Архивите представляваха смесица от папирусови свитъци и глинени плочки, без изключение с картуша или печата на Ехнатон. Чудех се как узурпаторът се е сдобил с тях. Собек намери кожена торба и я хвърли в краката ми. Напълних я с всичко, което ми се стори интересно. Когато свърших, писарят вече беше изчезнал. Собек каза, че е захвърлил робата, пропълзял изпод чергилото на палатката и избягал. Направил бе онова, което много от враговете правеха: щеше да се отърве от всичко, което го уличаваше като последовател на узурпатора, и да се смеси с победителите.

Поседях малко, облян в пот. Момичето бе престанало да пищи. Лежеше в другия край на павилиона с отрязано гърло и невиждащи очи. Буквално всички мебели и вещи бяха изчезнали: ракли, столове, оръжие. Както мрачно отбеляза Собек: „Ако е на два крака, убивай, ако не — вземай.“ Освободи охраната ни и клекна до мен.

— Това ли търсеше, Маху?

— Това е моето съкровище — притиснах торбата в гърдите си аз. — Моята плячка.

— И?

Покрай палатката се раздвижиха фигури, отекнаха викове, хвърлиха запалена главня и чергилото пламна. Излязохме бързо. Царското ограждение вече не съществуваше. Оградата беше съборена, олтарите — преобърнати, укреплението бе жертва на цялостно унищожение. Със Собек си проправихме път. Хората ни, някои вече пияни, се биеха помежду си, караха се и разменяха бойната плячка. Главната порта също гореше. Два огромни огъня бушуваха от двете страни на входа, пламъците се издигаха в следобедното небе, облаци дим се къдреха наоколо. От равнината долу все още долитаха звуците от битката, писъците на умиращи мъже. Собек намери мех с вино до тялото на хетски офицер и тръгнахме да търсим колесницата си. Един от офицерите на Небамум, страхувайки се от пожар в лагера, бе наредил да бъде оттеглена заедно с другите обратно в полето. С меха вино и безценния ми товар си проправихме път през живата преса надолу, където хората на Небамум обикаляха пред портата, водеща към Огненото поле и Дома на мрака.

— Какво има там? — поиска да узнае Небамум. Лицето му бе изцапано с прах и сажди, а петна кръв скриваха блясъка на изящната му кожена жилетка и бойна пола. — Не смея да вляза, опасявам се да не е капан, но мястото изглежда изоставено. Какво има оттатък?

Спомних си деня, в който положихме клетва.

— Ами, полковник, картина от Подземния свят. С право сте предпазлив. Изпратете първо няколко стрелци.

Небамум повтори съвета ми. Група бързоходни стрелци се покатериха през оградата. Чухме изненаданите им възклицания. Портата се отвори. Небамум, придружен от офицерите си, влезе и зяпна безмълвно.

— В името на всичко свято на земята и небето — прошепна той. — Колко са, Маху?

— Повече от сто клади, полковник. Може би двеста. Това е само част от избитите от узурпатора.

— Да ги свалим ли? — извика един от офицерите. — Това е отвратително.

— Не, не — вдигна ръка Небамум и тръгна към гротескната статуя на Унищожителката. Спря го ревът, който долетя от ужасяващата мастаба. Площадката към огромната врата беше пуста.

— Това ехо от битката ли беше, или наистина чух лъвски рев?

Собек обясни какво се намира в мастабата. Небамум поклати глава и ни каза да се отдръпнем.

— Няма да пипаме нищо тук — обяви той, — докато генерал Хоремхеб не го види.

Излязохме от това ужасяващо място и седнахме на тревата отпред, поделихме си виното и се заслушахме с половин ухо в разговорите на офицерите на Небамум. От време на време полковникът влизаше обратно, за да се увери, че очите му не го лъжат. Някой попита дали трябва да се върнем в битката.

— Това вече не е битка — поклати глава полковникът, — а клане. Заповедите на генерал Хоремхеб са ясни. Ние бяхме начело, други ще довършат.

Последиците от битка винаги трудно се забравят. Сякаш си оставил живота някъде между земята и небесата. Навсякъде около нас мъже стенеха и молеха за вода, а в отговор получаваха бърз удар с кинжал. От укреплението се издигаше дим. В късния следобед въздухът бе раздиран от ужасяващи викове и писъци. Пияни войници се клатушкаха, понесли плячката си или повели заловените жени. Отвратителна бруталност застигаше мъртвите или умиращите. Небето почерня от дима, през който се промъкваха лешоядите, привлечени от миризмата на кръв. Какофонията от звуци поутихна и бе последвана от смразяваща тишина, като пот по тялото след надбягване. Слънцето залязваше. Войниците се връщаха към мястото на последните сблъсъци долу при реката. Нямаха търпение да събират плячка и бяха заети да претърсват мъртвите без капка милост.

Изглежда, Хоремхеб бе заповядал клането да престане. Появиха се първите колони пленници; повечето бяха само по препаска, с вързани на гърба ръце. Накараха ги да коленичат. Някои молеха жално за помощ заради раните си, други — за вода, защото жаждата им трябва да е била ужасна. Събраха ги накуп като подплашени овце под охраната на Накту-аа; около тях набързо бе направена ограда от разпрегнатите колесници, а конете бяха отведени. Отначало колоната пленници беше рехава, но накрая се появи дълга, прашна процесия. Повечето бяха наемници, макар че Хоремхеб бе заловил и няколко високопоставени хетски офицери. С тях се държаха като с останалите. След това се появиха ескадроните колесници с изтощени коне. И накрая, сред вой на тръби и предшестван от знаменосци, дойде и тържествуващият Хоремхеб в пълния си блясък.

Цялото поле около укреплението беше превърнато в огромна казарма както за победителите, така и за победените. Виковете на ранените заглъхнаха. Офицерите се движеха сред войниците и въдворяваха ред, налагаха пияните с тояги, конфискуваха плячката, нареждаха мъртвите да бъдат отстранени, а десните им ръце да бъдат отрязани, за да могат писарите на Хоремхеб да изчислят жертвите. Организирани бяха полеви болници със завивки и покривала, донесени от чергилата в лагера. Наредена бе редица от носачи на вода. Хора с носилки започнаха да обикалят цялото бойно поле. Въоръжени с остри ножове, те довършваха ранените врагове, но внимателно вдигаха ранените египтяни. Хоремхеб не ни обръщаше внимание. Заобиколен от щабните офицери и антуража си, той бе минал тържествено през погълнатото в пламъци укрепление, за да събере аплодисментите и поздравите на победилите си войски. Триумфалната процесия приключи пред нас. Все още стиснал здраво окървавения си меч и с дясна ръка, опръскана със съсирена кръв чак до рамото, Хоремхеб слезе от колесницата си. Насъбраха се щабни офицери, които запляскаха с ръце и коленичиха в поздрав. Знаменосци притичаха да го информират и донесат вести за случващото се. Хоремхеб изслуша всички, като от време на време се обръщаше към писаря, приклекнал на земята до него. После се качи отново в колесницата и вдигна меч към небето. Откъм укреплението надойдоха облаци черен дим и сажди. Хоремхеб изчака да преминат.

— Господа — започна той с прегракнал глас. Стоях облегнат на колесницата и забелязах, че очите му са кървясали, устата — пресъхнала и полепнала с прахоляк. Предложих му вино от меха, но той поклати глава. — Господа — повтори той, — славна победа! Загубили сме само стотици, а врагът — хиляди. Взехме много плячка. За да бъдем справедливи, всички трофеи ще бъдат събрани и разпределени поравно. Никой няма да получи повече от другите. Тук — посочи главната порта на укреплението той — ще изградя олтар и ще отправя благодарност към Амон Ра, вечния мълчалив, но всевиждащ бог, който ни дари тази победа.

Срещнах погледа на Собек и се ухилих. Хоремхеб следваше протокола. Дните на Атон, на Единствения, приключиха. Това бе победа за старите богове на Египет, най-вече на Амон Ра от Тива.

— Пред този олтар ще принеса в жертва пленниците или поне водачите и принцовете им. Ще преброя ръцете, истинската равносметка на онова, което Хор е принесъл в наша власт. Благодаря на Хор от Хенес — това се отнасяше за родното му място, недалеч от мястото на днешната битка.

Хоремхеб не спираше, посланието бе все същото. Как Амон Ра и Хор са избрали него, техния божествен син, да разбие враговете на Египет. Както Собек отбеляза сухо по-късно, ако лорд Ай искаше доказателство за тайните копнежи на Хоремхеб, трябваше да чуе тази реч. Хоремхеб смяташе себе си за избран от боговете, за богопомазан. Разбира се, той беше във възторг и в приповдигнат дух от победата; едва когато срещна изумения ми поглед, започна да заеква и прекрати бомбастичната си реч.

Слезе от колесницата.

— Сега, лорд Маху, ще приема виното.

Загрубялото му лице се разтегли в усмивка, осъзнавайки, че може би е казал прекалено много и вероятно е пропуснал да отбележи приноса на другите.

— Знаеш как е — обясни той и обърса прахта от устните си. — Когато кръвта кипи, езикът бръщолеви.

Млъкна. Един щабен офицер си проправи път през тълпата и прошепна нещо в ухото ми. Усмивката на Хоремхеб замръзна.

— Генерале — пристъпих към него, — аз също съм член на Царския кръг. Какво се е случило?

Хоремхеб ме погледна яростно.

— Знам кой си, Маху — прошепна той. — Оценявам направеното от теб, но узурпаторът и антуражът му са избягали!