Прокобата Тутанкамон

Глава дванадесета

Рано на другата сутрин ловната дружина потегли от Мемфис привидно да се порадва на деня и да си почине, но — както Майа иронично отбеляза — истинската ни плячка щеше да бъде много по-неуловима. Придружаваха ни група колесници, безброй слуги, кучкари и глутница лаещи хрътки, обучени да следват звука на рога, камшика и подсвиркванията. Почетният гост беше Хоремхеб, все още до голяма степен Темум, Настоящия герой. Рамзес и Хюйи още не бяха изтрезнели от предишната нощ. Майа бе смутен от заминаването на Собек. Пентжу изглеждаше най-съсредоточен от всички ни, макар да бе сериозен и някак затворен в себе си. Лорд Ай бе в обичайната си прекрасна форма.

— Хубаво е — обяви той от бляскавата си колесница, докато се събирахме пред дома на Небамум — да си свободен от еретици и предатели.

Никой не посмя да спомене как самият той бе сред челните редици на онази ерес, за което свидетелстваше незавършената му гробница в Ахетатон със стени, изписани в безкрайни хвалебствия както за Ехнатон, така и за неговия бог. Е, да, да не забравяме, че политиците имат памет на пеперуда — когато и както им е удобно. Докато го гледах как стиска юздите, говори и се шегува със спътниците си, аз се зачудих колко ли всъщност знае лорд Кобра за последните печални дни на Ехнатон. За Ай обаче онази врата бе затворена, залостена и запечатана. Никога нямаше да каже истината, дори и богинята Маат да дойдеше от Далечния хоризонт и му нареди да го стори.

Бяхме избрали прекрасна утрин, огнена зора, която обещаваше топъл ден. Придвижвахме се през трева и дървета в западна посока; слънцето бе зад нас, лъчите му улавяха и осветяваха дивите цветя. Лаещите хрътки бяха нетърпеливи да ловуват. От време на време някой див заек изскачаше от тревата или ято пъдпъдъци изригваха в облак цветове, пляскаха във въздуха, а писъците им предупреждаваха стадата газели и диви кози, които се втурваха в галоп сред облаци фин прах. Сиви полудиви магарета мятаха копита, ревяха и заплашваха хрътките, преди да се отдалечат. Пред нас се движеше линия дивеч, колесниците оформиха арка сред сутрешната светлина, а кучкарите подвикваха на питомците си.

Достигнахме края на поляните и видяхме истинската си плячка — страховито стадо диви биволи, едри и мускулести, с остри рога и подивели, огнени очи — хитро прикритие на истинската им лукавост и бързина. Винаги са ми напомняли за Хоремхеб — същото туловище, свирепост, храброст и хитрина и преди всичко мълниеносна бързина. Нашият велик герой, славният генерал, възнамеряваше да убива, нетърпелив да предложи жертва на своя бог покровител, Хор от Хенес. Развързахме кучетата, които се втурнаха към стадото като сноп стрели. Кучкарите ги последваха. Биволите мигновено се разпръснаха, но един от водачите им — огромен белязан звяр, ядосан и възбуден, се обърна, залюля глава, сведе рога, изпръхтя яростно и заора с крак. Опасността при дивите биволи е, че човек до последно не знае дали ще нападнат или ще избягат. Този нападна. Светкавична скорост се насочи към нашата сюрия кучета. Аз пусках стрела след стрела. Останалите колесници обкръжиха бивола, който се обърка и се обърна към новата опасност. Стрели свистяха във въздуха. Бикът бе повален, загубил силата на задницата си, докато връх след връх пробождаха хълбоците и плешките, разкъсвайки мускули и сухожилия. Най-накрая той полегна безшумно с треперещи хълбоци, светнали очи и шуртяща кръв от ноздрите и устата. Хоремхеб слезе от колесницата си и възседна дебелия му мускулест врат. Вдигна ръце към небето, ножът в дясната му ръка проблесна, докато мълвеше химн в чест на Хор. Всички се присъединихме към химна, после Хоремхеб преряза гърлото на животното и отряза снопчето коса между рогата. Заведе ни при огъня, който един от кучкарите бе стъкмил набързо, и поръси космите, а след тях и шепа тамян. Ароматният дим се издигна към небесата. Хоремхеб стоеше със затворени очи и общуваше безмълвно със своя бог.

— Който — изсъска Майа презрително, — ако питаш Хоремхеб, наистина е ръководил всяко негово действие при великата победа в Делтата.

След жертвоприношението кучкарите се приближиха. Разпориха търбуха, източиха кръвта и нарязаха и осолиха различните парчета месо. Въздухът се изпълни с киселата миризма на изпразнени черва и съсирена кръв. Ловната група продължи нататък чак до края на тревистата равнина, където почвата изтъня, а единствената вода се намираше в застояли локви, заобиколени от груби, прашни бурени. Придвижвахме се внимателно сред храсталаците от калина и прещип, който лесно раздираше робите. Бяхме достигнали началото на пустинята, където се стаяваха нощните зверове. Изненадахме стар лъв, кафеникав звяр с черна грива. Притеснен и раздразнен, той се нахвърли върху кучетата ни и разкъса две, преди да успеем да го отпратим с дъжд от стрели и накрая с копието на Хоремхеб през устата. Слънцето се вдигна високо в небето, горещината изстискваше всичките ни сили, както и на кучетата и конете ни.

Стигнахме Оазиса на сладката трева и направихме лагер, разпрегнахме колесниците и наредихме конете в редица. Запалени бяха огньове за готвене, кошниците с храна и вино бяха разтоварени и разопаковани. Миризливата ни плячка бе преместена далече и натоварена в каруци, поръсена със сол и покрита с кожено чергило. Най-накрая всичко бе готово. Като типичен войник, Хоремхеб настоя, че все още не сме вън от опасност и дори когато ловуваме, трябва да се държим сякаш вървим към битка. Хюйи и Майа извъртяха очи към небето. Като се замисля, в този момент ние бяхме най-кръвожадните животни в пустинята: ловците, хиените от Царския кръг. Истинската работа на деня предстоеше. Измихме се в езерцето на оазиса и с благодарност приехме донесеното от слугите изстудено вино. Когато се оттеглиха, ние се настанихме по възглавниците и лорд Ай, почуквайки с дълги нокти по бокала си, привлече вниманието ни с прям въпрос:

— Жив ли е още?

Всички очи се обърнаха към мен.

— Ти все още държиш затворника Куфу, нали? — отбеляза Ай нагло. — Също и архивите на узурпатора? Всъщност, лорд Маху, изненадани сме, че не си ги предал директно на Царския кръг!

— Няма от какво да сме изненадани — отвърнах аз. — На теб ти е известно, лорд Ай, че обмислях да се оттегля от Царския кръг. Ако беше станало, щях да представя истината пред вас и да ви дам копие от всичко намерено.

Ай ми се усмихна замечтано. Хюйи и Майа сведоха глави. Рамзес скри усмивката си зад чаша вино.

— Ако се беше оттеглил, лорд Маху — прошепна Ай, — всички щяхме да се разстроим. Твоята подкрепа и силата ти, особено по време на кризи, са високо ценени. Знам, че винаги казваш истината!

— Откъде ти ще знаеш какво е истина? — озъбих се насреща.

— Истината — настоя лорд Ай. — Скъпи ми лорд Маху, ти си началник на полицията, надзирател на Дома на тайните.

— А ти си довел собствения си мъчител тук — заявих аз. — Узурпаторът и другите пленници са били подложени на разпит.

— Само празни приказки — обади се Рамзес. — Нищо особено. Неясни слухове, фантастични разкази.

— Вярвам, че той е жив — прекъснах аз Рамзес. — Мисля, че е избягал от Ахетатон — присвих очи и се вгледах в маранята над пустинята. — Някой му е помогнал и му е дал подслон в Южен Ханаан. Смятам, че знаем колкото и Мерире: останалото той е измислил, за да помогне на хетите и принц Азиру.

— Означава ли това, че полковник Небамум греши? — попита Хоремхеб.

— Не, мисля, че той казва истината. Имам пълно доверие на полковника. Един от малкото честни хора.

Хоремхеб си позволи лека усмивка.

— Ехнатон може и да живее в Южен Ханаан, но вие сами видяхте пътищата, лодките и баржите по реката. Рано или късно всички идват в Египет. Възможно е Ехнатон да се е върнал за последен път, за да види сина си или да раздаде справедливост. Изправени сме пред нещо, което може би никой от нас не разбира напълно. По този въпрос трябва или да се доверим на нашия фараон, или да се оставим в ръцете на бойните колесници на Египет.

— Какво искаш да кажеш? — не се стърпя Рамзес.

— Ние се занимаваме с власт. Ние сме господарите и управниците. Лорд Хоремхеб трябва само да вдигне ръце и ескадрони колесници, хиляди мъже тръгват под негово командване. Аз изпращам заповеди на подчинените си, управителите на Източна и Западна Тива и, освен ако лорд Ай не се намеси, те биват изпълнени. Но тук не става въпрос за власт. Ехнатон е пил достатъчно от бокала на властта и се е отвратил. В Ахетатон той повърна, прочисти се. Сега иска да бъде оставен на мира. Става дума за идеи, за духовен прелом.

— И какво ще правим? — настоя Рамзес.

— За славата на Египет — изрева Хоремхеб, — ще го убием.

— Съгласен съм — обади се Ай. — Заради Египет, за да защитим сина му, за да можем да установим истински Маат, хармония, в царството на Двете земи, трябва да го убием.

— Ами ако няма нужда? — заявих аз. — Ами ако Ехнатон не представлява проблем за нас или Египет? Защо просто не оставим гнилия плод да изсъхне на клона? Настоящите проблеми не са негово дело, а на узурпатора.

— Може да бъде използван от други — обади се Хоремхеб.

— Не мисля, че би позволил това.

— А защо е взел съкровището си? — намеси се Майа. — Ако е намерил истински мир и хармония, за какво му е съкровището?

— Не му трябва — усмихнах се, — или поне не за самия него. Но с него може да купи мълчанието, помощта и сътрудничеството на други.

— А тази кореспонденция? — дойде ред и на Хюйи. — Документите, открити в палатката на узурпатора?

Усмихнах се на Ай.

— Нищо повече от пясък на вятъра, лорд Хюйи.

— А Куфу?

— Празнословец.

Хоремхеб се стегна. Ай направи знак за тишина, докато слугите носеха плетени подноси с месо и зеленчуци, нареждаха кърпи и доливаха бокалите.

— Не се тревожи — вдигна бокал за наздравица Ай. — Заръчал съм на генерал Нахтмин — посочи той мястото, където зловещият му брат стоеше с останалите офицери и наблюдаваше внимателно случващото се — да се увери, че храната ни е, как да се изразя, прочистена от отвари и прахове.

— А аз се доверявам изцяло на полковник Небамум — усмихна се превзето Рамзес. — Помолих го да следи всичко. Е, значи можем да ядем и пием спокойно.

Огледах се. Глутницата хиени бе все още единна, но напрежението се усещаше: Хоремхеб и Рамзес се противопоставяха на Ай, а Хюйи, Майа, Пентжу и аз бяхме по средата.

— Открихме ли Мерире? — попита Рамзес с пълна уста. — Без съмнение един дебел жрец и последователите му, да не говорим за лорд Туту и групата от Бухен, биха били лесна плячка в пустинята. Искам да кажа, че доколкото разбирам, те не само са избягали, ами са взели и съпругите, слугите и децата си.

— Всяко нещо с времето си — възрази Ай. — Ще бъде организирано търсене. Ако се загубят в пустинята, проблемът ще се реши по най-добрия начин. След завръщането си в Тива ще удвоим усилията си, ще извършим истинско разследване и ще пуснем ловците.

— Трябва да бъде заловен — сръбна от чашата си Хоремхеб. — Мерире и останалите трябва да бъдат разпитани.

— Лорд Пентжу — вдигна чаша към лекаря Ай, — много си мълчалив. Превърнал си се в наблюдател на действията ни. Вярно ли е — хвърли ми бърз поглед Ай, — че лорд Мерире се е опитал да преговаря с теб? Онези, които изтезавахме, казаха, че жрецът много е държал да се присъединиш към него.

— Мерире може да поиска и звездите да паднат — отвърна саркастично Пентжу, — но това не означава, че желанието му ще се сбъдне. Що се отнася до мълчанието ми, лорд Ай, то си е моя работа. Назначен бях в този Царски кръг от фараона Ехнатон. Бях избран да пазя невръстния му син. Той е все още моя грижа.

— Той е и наша грижа — успокои го Ай. — Предлагам, ако генералите Хоремхеб и Рамзес се съгласят да останат в Мемфис и да се погрижат за делата ни на север, принцът и внучката ми да се върнат в двореца Малгата в Тива.

— Не — остави чинията си Хоремхеб.

Цялата престорена веселост от храната и лова се изпари.

— Генерале — прошепна Ай, — проблем ли виждаш в предложението ми?

— Да — отвърна вместо него Рамзес. — Защо не може принцът да остане с официалния си настойник лорд Маху или дори лорд Пентжу?

— Той е мой внук — лицето на Ай изведнъж придоби упорит, заядлив вид. — Той е наследник на трона. Предстои да бъде коронясан. Тива е градът на фараоните.

— А трябва да е Мемфис — изстреля в отговор Хоремхеб.

Погледнах Хюйи; той ми отвърна с празен поглед. Същото бе и при Майа. От това зависеше кой ще притежава властта. Който контролираше принца, в крайна сметка щеше да контролира и Египет. Спомних си разказа на Куфу — града на Атон с кошера от гробници.

— Господа — намесих се аз, — мога ли да предложа вариант? Компромис? Мемфис е на север, Тива е на юг. Между тях се намира градът на Атон, в много отношения все още процъфтяваща общност. Предлагам аз, лорд Пентжу и Негово височество принцът, заедно с принцеса Анхсенамон, да се върнем в Ахетатон. Не, не! — вдигнах ръка, за да спра протестите. — Градът е добре охраняван от моите наемници. Те са дали обет за лична вярност към мен и принца. Освен това градът е лесен за защита: построен е буквално в долчинка със скали от три страни и Нил от четвъртата. Може би би било най-добре пътищата на сушата и скалите горе да бъдат патрулирани от войските на генерал Нахтмин, а реката — от войници и морска пехота, изпратени на север от генерал Хоремхеб. Моите наемници могат да обикалят в града. За принца ще е добре да е далече от Тива, докато нещата се успокоят и старите обичаи се възвърнат възможно най-скоро. Щом това стане, принцът ще се върне в Тива, ще бъде коронясан в храма на Амон Ра и, разбира се, подобно на предшествениците си, ще извършва годишната процесия между Тива и Мемфис, за да покаже короната и властта си.

Рамзес понечи да възнегодува, но Хоремхеб го потупа по рамото. Ай изцъка с език — любимият му тик, когато мисли задълбочено.

— Разбира се — добавих аз, — градът на Атон ще бъде и идеално място за редовни срещи на Царския кръг, когато трябва да се обсъждат важни въпроси. Всички членове на Царския кръг ще имат еднакъв достъп до принца. Важни дела няма да се решават без съгласието на всички нас.

— Готов съм да приема този вариант — отсече Хоремхеб.

Хюйи и Майа моментално изразиха подкрепата си.

— Има обаче и един друг проблем — започнах и изчаках един слуга да донесе нова кана вино. — В близост до Ахетатон се намират Царските гробници. Някои от мъртвите бяха жертви на чумата. Сред тях има и членове на Царското семейство, лорд Ай, собствената ти дъщеря, царица Нефертити, сестра ти, Великата царица Тийи, сестрата на принцеса Анхсенамон и други от двора — със задоволство забелязах, че всички кимат. — Очевидно е — продължих аз, — че градът на Атон един ден ще загине, ще се отдаде на пустинята. Ние обаче имаме дълг пред боговете, а също и пред мъртвите, да се погрижим тези гробове да не бъдат осквернени и съкровищата в тях ограбени.

— Какво предлагаш? — попита властно Ай.

— Всеки ковчег и саркофаг да бъде преместен по реката в нови гробници в Долината на благородниците или в Долината на царете и това да бъде сторено възможно най-скоро.

— Това ще е голямо начинание — отбеляза Майа — и ще погълне много сребро. Пещерите трябва да бъдат отворени. Трябва да се направи тайно. Ако мародерите около Града на мъртвите научат за това, което може единствено да бъде описано като порой царски погребения в Долината на царете, любопитството им, да не споменаваме алчността им, ще се възбуди. Тези гробници — заяви той тържествено — трябва да бъдат изкопани и подготвени тайно, а ковчезите — пренасяни нощем и заровени моментално.

— И как ще стане това? — обади се Рамзес.

— Ще използваме великата победа на генерал Хоремхеб — скръсти ръце Ай. — Имаме цяла орда военнопленници. Може те да копаят. Ще им бъдат дадени достатъчно храна и вода. По-късно онова, което очите са видели, ушите — чули, и устата — изговорила, може да остане тайна.

— Ще изколиш робите? — не се сдържах аз.

— Ще бъдат отведени в Червените земи — съгласи се Ай — веднага щом завършат задачата си.

— А кой ще надзирава изпразването на гробниците в Ахетатон? — пожела да узнае Пентжу.

— Ами, лорд Маху! — засмя се Ай. — С помощта на главния придворен лекар, лорд Пентжу. Когато сте готови, ще изпратим на север баржи и ескорт. Чудесно предложение — взе една фурма и я хвърли в устата си. — В същото време ще започнем да изпразваме двореца в Ахетатон от мебелите, златото и среброто — облиза пръсти. — Толкова се радвам, че постигаме съгласие по толкова много въпроси.

— Ехнатон! — проряза гласът на Хоремхеб мълчанието. — Трябва да изпратим войски в Ханаан.

— Ще изпратим армия в Куш — възрази Майа. — Хазната е изчерпана. Лорд Хоремхеб, за да нахлуем в Ханаан, ще ни трябва армия, подготвена и осигурена за поне шестмесечна кампания. Домът на среброто не може да си го позволи. Докато не премине настоящата криза, ще имаме нужда от всеки войник от тази страна на пътя на Хор.

Думите му бяха посрещнати от одобрителен шепот.

— Може да изпратим убийци — погледна ме яростно Рамзес. — Лорд Маху?

— Глупости — отвърнах аз. — Достатъчно опасно бе в Делтата. Ще е като да търсим перла в пясъка. Това ще трябва да почака. По-важни въпроси…

И така там, насред Оазиса на сладката трева, властта на Египет бе разпределена, линиите — очертани, планът — подготвен. Ехнатон щеше да почака. Първо трябваше да обявим завръщането на стария ред, да издадем и разпратим прокламации за онова, което предстоеше. Решено бе до всеки по-голям град в Египет да бъде изпратена стела15, която да обяви, че кризата е преминала и Египет си е върнал славата. После преминахме към други въпроси: изброяването на враговете, онези, които трябваше да бъдат арестувани, глобени или изпратени в заточение. Екзекуциите щяха да бъдат минимални. Всеки от нас защитаваше приятелите си. Най-вече Майа, настоявайки да бъдат дадени пълна амнистия и прошка на Собек, който трябваше да получи отново благоволението на двора, както и висок пост в Тива. Съгласихме се. Преминахме към житниците, очакваната добра реколта, необходимостта от нови данъци, проблема с бунтовниците в Куш. Спорехме и обсъждахме, но под повърхността започна да се показва истинската ситуация. Очертаваха се три силови лагера в Египет. Първият: Хоремхеб и Рамзес и северните гарнизони, базирани в Мемфис; вторият в Тива, подчинена на лорд Ай, генерал Нахтмин и останалите от шайката на Ахмин; третият щеше да бъде съставен от принца и Пазителите на Ахетатон. За момента нещата щяха да останат така. Въпреки това, докато приключвахме и се готвехме да се върнем в Мемфис, не можех да не се запитам какво би станало, ако Тутанкамон умре? Коя от тези силни фракции щеше да вземе надмощие?

Слънцето бе залязло, пустинният вятър бе вече мразовит, когато оставих останалите от Царския кръг и се върнах с полковник Небамум в дома му в покрайнините на Тива. Посрещна ни вестоносец, облян в пот. Хвърли се пред колесницата на Небамум и издърдори набързо посланието си. Полковникът, все още замаян от предишната вечер и количеството вино, изпито при Оазиса на сладката трева, слезе, клатушкайки се, от колесницата и издърпа мъжа на крака. Накара го да повтори посланието, а аз останах седнал до Пентжу.

— Пленникът Куфу, по-рано следобед, наложи се да разбият вратата му. Обесил се е.

Забързахме към дома на Небамум. Там цареше бъркотия. В двора моите наемници вече се бяха събрали с извадени мечове. Джарка заключи принца в спалнята му и дойде да ме посрещне и да ме заведе в стаята на Куфу. Вратата бе подпряна на съсечения трегер, а вътре висеше тялото на Куфу, което се полюшваше на въже от една греда с прекатурено столче под краката. Дебелото въже бе здраво вързано около врата му, лицето бе посиняло, очите бяха изскочили, а подутият език — прехапан между зъбите. В предсмъртната болка се бе изпуснал. Трагичен, покъртителен труп, който се полюшваше едва на скърцащото въже.

— Качих се — обясни Джарка. — Един слуга му бе донесъл храна, но той отказваше да отвори!

Наредих на Джарка да свали тялото, докато аз оглеждам стаята. Уютна квадратна стая с белосани стени, дървено легло, стол, две малки маси, ракли, а в ъгъла — отрупано с възглавници малко канапе. Вратата със сигурност е била заключена, здравите резета — дръпнати отгоре, по средата и отдолу. Сега бяха строшени, както и тежките панти. Забелязах одраскванията по пода, вероятно по време на разбиването на вратата. Прозорецът бе квадратен с дебела решетка, която можеше да се изважда, но само отвътре; каменният трегер от външната страна бе с назъбена рамка против крадци. От прахта по перваза заключих, че дървената решетка не е местена. Погледнах през летвите. Стаята гледаше към занемарена част от градината с висока и дебела трева, сякаш нетърпелива да достигне висящите над нея кедрови клони. Обърнах се — Джарка полагаше трупа на пода. Огледах китките и ноктите, глезените, врата и обръснатата глава, но не забелязах никакви следи или наранявания, никакви синини или натъртвания, нищо, което да подсказва, че този жрец еретик е жертва на убийство. Въжето бе дебело и намазано с масло.

— Откъде го е взел? — попитах.

— Позволявахме му да се разхожда — отвърна икономът на Небамум, като кършеше ръце и ме гледаше жално, сякаш съм загубил близък приятел, а не просто ценен източник на информация. — Обикаляше из къщата и градината отвън. Господарю — преглътна с усилие той, — ти сам ми каза, че Куфу няма желание да бяга, че тук е в безопасност.

Кимнах. Миналата вечер Куфу бе спокоен и не се тревожеше. Самият той бе признал — в последните си думи, — че в дома на полковник Небамум се чувства в по-голяма безопасност, отколкото където и да е в Египет. В онзи момент си бях помислил, че това е много мъдра забележка. Куфу бе достатъчно умен да осъзнава, че останалите членове на Царския кръг, най-вече лорд Ай, едва ли щяха да са толкова снизходителни.

— Какво точно се случи днес?

Икономът разпери ръце:

— Къщата бе тиха. С изключение — добави той с презрение — на песните и виковете на твоите наемници. Принцът си беше в стаята с твоя човек Джарка. Куфу отиде до кухнята да си вземе храната — икономът направи физиономия. — И после, по-късно днес, едно момче от кухнята се качи да му каже, че храната е готова. Чукал ли, чукал на вратата. Отговор не последвал, така че изпратих да извикат Джарка.

— И сте разбили вратата?

Джарка, който седеше на канапето в ъгъла, кимна. Погледнах лицето на Куфу: грозно, разкривено в смъртта. Всички улики сочеха, че се е самоубил, взел е въже от някой склад и се е върнал в стаята. Използвал е здравата кука на напречната греда на тавана, направил е примка, стъпил е на стола и го е ритнал. Самоубийство, смъртта на хората без надежда! Но дори и така нещо не се връзваше в това обяснение. От какво се е страхувал Куфу? Бях му обещал живот, сигурност, заточение в някой неизвестен град, но съдбата му бе далеч по-добра от тази на другите, преминали през Мемфис в окови. Кой би искал смъртта му? Останалите хиени от Царския кръг? Но те бяха с мен, на лов в западната пустиня.

— Идвал ли е някой непознат в къщата?

Икономът поклати глава.

— Бях достатъчно ясен по този въпрос — обади се Небамум. — Бях заповядал в горния двор да бъдат допускани само хора, носещи изричното разрешително на Царския кръг.

Пентжу коленичи до трупа, разхлаби въжето около врата, за да може въздухът от стомаха да излезе. Краката на мъртвеца подскочиха, зловеща гледка, сякаш неговата ка се опитваше да съживи сърцето. Небамум измърмори някакво проклятие под носа си. Помолих Пентжу внимателно да огледа трупа. Той също търсеше наранявания, опипа зад врата и главата, преобърна тялото, вдигна робата, за да огледа ръцете и китките, после погледна внимателно ноктите за влакна от въжето.

— Упоен ли е бил? — попитах аз.

Пентжу подуши устата и поклати глава:

— Пил е малко вино, но само колкото да се почувства добре, ето защо пикочният мехур се е освободил от предсмъртните гърчове.

— За колко време е настъпила смъртта?

Пентжу опипа тила и шията.

— Не много. Не се е опитвал да се освободи от въжето, може би съвсем малко в последния момент. Изпаднал е в несвяст, а смъртта е последвала почти веднага.

— А откога е мъртъв?

— Три или четири часа. Плътта му вече започва да лепне и изстива, а мускулите се втвърдяват.

На вратата се почука. Влезе жрецът от параклиса на Небамум — дребен, съсухрен човечец. Клекна до трупа и започна да нарежда свещения текст за човек, отнел собствения си живот:

— Вървете си, огнени демони от пъкъла. Вървете си, сенки, по-тъмни отвсякога. Върнете се при Поглъщача, Ядящия огън, Чистача на души…

Изчаках жрецът да приключи с дърдоренето и веднага щом си тръгна, помолих Небамум да поръча каруца.

— Закарайте тялото в Дома на балсаматорите в храма на Птах — наредих аз. — Кажете на жреца да изпрати всички сметки на лорд Майа, няма значение колко ще струва.

— Защо просто не го хвърлим в някоя яма с крокодили? — излая старият полковник. — Или още по-добре, ще накарам хората си да го изхвърлят на лешоядите в Червените земи.

— Обещах му да живее и да остане цял. Като самоубиец той ще бъде във властта на Бога на огнените ръце. Така че нека тялото му бъде балсамирано, жрецът да каже молитва, да изпее химн и кади тамян. Намерете му гробница в Некропола. Ако направиш това, полковник Небамум, дългът ми ще бъде изплатен.

— Той беше предател — използва старата египетска дума, ут-ен, за насилник Джарка.

— И се е самоубил — добави икономът. — Може би сърцето му трябва да бъде извадено и изгорено.

Огледах лицата им и осъзнах грешката си. Бях забравил, че в този дом Куфу бе заобиколен от врагове. Добри мъже бяха намерили смъртта си в Делтата, членове на ескадрона на Небамум, да не говорим за останалите.

— Какво има, господарю? — попита Джарка.

Сдържах отговора си. Щеше да се наложи да почакам. Въпреки това, застанал насред онази стая с проснатия на пода зловещ труп, бях сигурен, че Куфу е бил убит, колкото бях сигурен, че имам две ръце, макар и да не знаех кой и как го е извършил.

Помолих Джарка да се върне при принца. Небамум и хората му излязоха. Дойдоха слуги с ленени чаршафи, за да увият тялото на Куфу и да го отнесат. Веднага щом тръгнаха, направих цялостно претърсване. Сандъците и раклите бяха празни; Куфу зависеше изцяло от дрехите и сандалите, които аз му давах; всичките му останали вещи бяха иззети като военна плячка. Застанах до прозореца и погледнах през малките дупки. Единственият начин да се влезе в стаята беше да се махне решетката, но това можеше да стане само отвътре. Куфу се страхуваше и бе много подозрителен, не би допуснал никого в стаята си. Слязох долу и огледах земята под прозореца. Беше влажна. Погледнах нагоре и осъзнах, че някой бе изсипал леген мръсна вода от стаята. Нямаше човешки следи в тревата, която бе леко разместена, но можеше да е всичко.

Върнах се в стаята, издърпах леглото и махнах чаршафите. И тогава го намерих — парче груб папирус, смачкано и захвърлено. Пригладих го; беше изписано с почерка на Куфу. По средата бе написал името на принца, версията според Атон: „Тутанкатон“. Над него: „Ехнатон, Нефертити, Пентжу“, а отдолу: „Будж нет ут — Нет ер ай — ен — Хотеп.“

— Какво си искал да кажеш? — промърморих. Напрегнах паметта си: Хотеп е син на бог Птах, третия от мемфиската триада.

Сгънах папируса, прибрах го в кесията си и излязох от стаята. Обиколих къщата, минах през двора и отидох в склада. Зърнах намотаните въжета и се спрях. Без съмнение, ако Куфу бе извадил въжето и го бе занесъл в стаята си, някой щеше да го види. Или пък бе взел чаршаф от леглото и го бе увил вътре, сякаш е вързоп за пране? Взех едно въже. Беше дебело и грубо, но лесно за носене. Седнах на един стар сандък и унило си признах, че съм допуснал грешка. Всичко сочеше, че Куфу се е самоубил. Беше разбираемо. Може да не е повярвал на обещанията и гаранциите ми за бъдещето си. Същевременно знаех със сигурност, че е бил убит и това ме принуждаваше да си призная още една грешка. Куфу е знаел повече, отколкото ми бе казал. Може би е изчаквал подходящия момент, за да направи пълно самопризнание за някои други мистерии, като например защо Мерире и съконспираторите му смятаха Пентжу за толкова важен. Нима и този лекар знаеше повече, отколкото някога ни бе казвал? Какво? Нещо за здравето на принца? Станах. Какво знаеше той? Нима знаеше нещо в качеството си на лекар? В крайна сметка самият аз бях видял Тутанкамон да изпада в онзи зловещ транс, когато сякаш не чува, не вижда и не разпознава никого около себе си. На колко години е принцът сега? На седем и половина? Ехнатон бе неуравновесен както физически, така и психически и макар принцеса Хийа, майката на Тутанкамон, да ми бе приятелка, нямах никаква представа дали е страдала от нещо.

Излязох от склада и потънал в собствените си мисли, се върнах в спалнята си, където се измих и преоблякох, като през цялото време преобръщах проблема в главата си като месо на шиш. Намазах и напарфюмирах лицето и ръцете си и отидох при принца. Беше пуснал малките костенурки по пода, смееше се на тромавата им походка и приканваше Джарка да се присъедини към играта му, само че неговият пазител седеше на един стол, унесен в мисли. Тутанкамон скочи на крака, хвърли се към мен и зарови лице в робата ми. Клекнах.

— Ваше височество, много добре изглеждаш.

— Спа до късно — обади се Джарка. — Събуди се, когато тръгвахте на лов, а после заспа отново.

Държах лицето на принца в шепи — красиво, овално лице с огромни блестящи тъмни очи, които ме гледаха напрегнато и се опитваха да отгатнат настроението ми. Понякога ми напомняше за Ехнатон, поглед, който бе съвсем невинен и в същото време — подобно на баща си — вероятно преструвка, маска, която скриваше истинските бушуващи вътре емоции. Хийа, разбира се, бе същата. В началото, когато дойде в двора на Ехнатон, седеше в краката ми и ме гледаше с обожание, както ученик гледа учителя си.

— Чичо Маху, какво се е случило?

— Добре ли се чувстваш, Ваше височество?

— Винаги съм добре, чичо Маху. Вярно ли е онова, което каза полковник Небамум? Наистина ли си убил бивол днес?

— С голи ръце, Ваше височество — станах и разперих ръце. — Преследвах го с колесницата, лорд Пентжу караше като буреносен облак. Изравнихме се с него. Скочих от колесницата направо върху гърба му, хванах го за рогата и му извих врата.

Тутанкамон ме гледаше с увиснало чене.

— Преборих го на земята — продължих, без да откъсвам поглед от него, и усетих как страхът полазва по гърба ми. Дали принцът бе недоразвит? Или беше толкова погълнат от историите за велики геройства, че наистина вярваше на измислиците ми? — Бикът се свлече под краката ми. Извадих камата си и прерязах гърлото му. После ме нападна друг.

Тутанкамон се сепна, отхвърли глава назад и се засмя — красив звук, който бе като балсам за душата.

— Лъжеш, чичо Маху. Говориш врели-некипели.

— Как разбра? — вдигнах го и го прегърнах силно. — Как разбра, че лъжа? Да не искаш да кажеш — погледнах го строго аз, — че не съм достатъчно силен да преборя един бивол? Че не съм с бързи крака, силни мишци и остър ум? — притиснах лице във врата му. — Ти си мой пленник — стиснах го аз. — Ще те държа здраво, докато не отговориш на въпроса ми.

Играта му хареса и той започна да се кикоти от удоволствие.

— Ще си призная. Ще си призная.

Пуснах го на пода.

— Не е възможно да си го направил — обясни той. — Не защото не си достатъчно силен, а защото лорд Пентжу не може да управлява коне. Знам от Джарка. Дори един вол ще тегли кола по-бързо от него.

Усмихнах се на малчугана.

— Как върви учението?

Джарка посочи таблата за писане и купчините папируси и глинени плочки, разхвърляни по близката маса.

— Може да пише и брои.

— Може да пише и брои — внезапно го имитира Тутанкамон. Улових погледа му — виждах го за първи път; набързо хвърленият поглед бе изпълнен с високомерие или може би негодувание? Когато се обърна към мен, ослепителната усмивка се бе върнала. — Чичо Маху, мога ли да дойда с теб при следващия лов?

Обещах да го взема, целунах го по челото разсеяно и излязох. Качих се на покрива, за да се порадвам на хладния вечерен ветрец. Икономът на Небамум донесе малко плодове и кана ледена бира. Все още жалеше за смъртта на Куфу. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно.

— Господарю, ако бях видял, щях да ти кажа.

После се отдалечи, като мърмореше под носа си и ме остави сам с мислите ми.

Анхсенамон, придружена от Амедета и останалите от свитата, пристигна малко след като се стъмни. Анхсенамон бе обгърната от облаци парфюм, очите й бяха изписани с въглен, флиртуваше, хвана двете ми ръце, целуна ме по бузите, като ми даде време да вдъхна сладкия й аромат.

— Великият герой — подразни ме тя. — Чичо Маху — имитира любимото обръщение към мен на Тутанкамон, — нали ще ми разкажеш за подвизите си. След битката сигурно си заловил жените на врага и си ги насилил грубо — потрепна с клепачи тя, — сред труповете на убитите им съпрузи, а?

— Господарке, трябвало е да станеш разказвач на приказки.

Без да пускам ръката й, я въведох навътре в къщата.

— Разказвачка, чичо Маху?

Погледнах през рамо. Амедета и останалите прислужници приемаха поздравленията на полковник Небамум, Пентжу и другите в дома. Дръпнах я в сенките.

— Лорд Маху! — усмивката й се стопи.

— Онова, което ми разказа — изсъсках аз. — Поредната лъжа! Каза, че сестра ти Меритатон е казала, че баща ви е бил отровен.

— Така ми каза, но нали познаваше Меритатон — проблеснаха оживено красивите очи на Анхсенамон. — Нея я биваше в приказните истории много повече от мен.

— Майка ти казвала ли ти е някога какво точно се случи?

— Защо да ми казва? Тя не ме харесваше. Гледаше на мен като на узурпатор. Също и Меритатон. Ако тя бе оцеляла, аз едва ли щях да съм жива сега — издърпа ръката си. — Не знам какво се е случило с баща ми. Не знам какви мисли е таяло сърцето на майка ми. Сега и двамата ги няма, но аз съм тук. Помисли за това, лорд Маху. Малкият ни принц расте. Един ден ще му покажа удоволствията в леглото. Ще бъда Великата царица на Египет — мина покрай мен и се насочи царствено към останалите сред облак разкошни поли.

Пентжу, изглежда, бе забелязал малката ни препирня, защото изтича към мен. „Ето, на това му викам — помислих си, като гледах разтревожения вид на Пентжу — човек, който крие нещо.“

— Маху, случило ли се е нещо? Изглеждаш разтревожен — Пентжу ме хвана за лакътя и ме отведе настрани. — Отраснал съм с теб, аз съм Чедо на Кап. Познавам те.

— Така ли? — отвърнах ледено. — Значи си по-добър човек от мен.

Пентжу ме заведе в малък двор.

— Какво има, Маху? Приятели сме.

— Наистина ли?

Махна раздразнено с ръка, отдалечи се, но после се върна.

— Защо си толкова подозрителен, Маху? Не вярваш, че Куфу се е самоубил, нали?

— Не, мисля, че е бил убит.

— Но от кого? Защо?

— Същото се питах и аз. Освен това се чудех и защо лорд Мерире толкова искаше да се присъединиш към него — взех кесията си, извадих парчето пергамент и го тикнах пред погледа на Пентжу. — И защо Куфу ще пише това?

Пентжу се опита да вземе парчето, но аз го държах здраво.

— Защо ще споменава теб, Ехнатон и Нефертити заедно, а после ще прави връзка с Хотеп, сина на Птах, и други от мемфиската триада. Пентжу, какво знаеш за Тутанкамон? Какви още тайни има?

Макар да се опита да се прикрие, вълнението му толкова се усили, че се наложи да се извърне, като потриваше гърди с длан, сякаш в опит да успокои силна болка. Стиснах рамото му.

— Хайде, Пентжу, ти се изправи открито пред мен. Аз съм пазител и настойник на принца. Можем да обсъдим всичко тук или в присъствието на останалите.

Пентжу се обърна към мен. Изумих се от промяната на лицето му. Сякаш се бе състарил.

— Какво има? — настоях аз.

— Виждал си принца — отвърна той бавно. — Джарка ми каза, че веднъж си го заварил в транс, държал се е като глухоням слепец.

— И?

— Ние, лекарите, не познаваме сърцето, душата. Знаем, че ако те ухапе змия, отровата ще тръгне из тялото и ще спре сърцето. Но лудостта, умопомрачението, странните пътища на душата? — поклати глава. — За тях не знаем нищо.

Седнах на малка вдлъбнатина в стената.

— Тревожа се — подбираше внимателно думите си Пентжу. — Както знаеш, лорд Маху — премина в официално обръщение, без да съзнава той, — бях назначен за лекар на царското семейство. Великата царица Тийи ми се довери. Каза ми, че нейната кръв е опетнена от жилка на лудост. Тези трансове, от които страда младият принц… — облиза устни Пентжу, — като дете от такива е страдал и Ехнатон.

Дори тогава — да, признавам си чистосърдечно — усещах, че Пентжу не ми казва цялата истина. В същото време обаче онова, което следваше от казаното, бе достатъчно да смрази кръвта ми.

— Наистина се тревожа — приседна до мен Пентжу. — Маху, извървяхме дълъг и опасен път само за да се озовем в началото на друг, още по-ужасяващ. Нямам мира и в съня си. Какво ще стане, ако Тутанкамон е прероденият си баща? Нима синът на Ехнатон е наследил същия светоглед, същата вглъбеност? Нима и той ще преобърне Египет наопаки?

— Това само бъдещето ще покаже — отвърнах дрезгаво. — Тези пристъпи? Опасни ли са?

— Изчел съм всички медицински трудове — въздъхна Пентжу. — Това е една от причините да дойда в Мемфис. Дойдох да посетя Дома на живота. Този вид транс няма обяснение. Не знам какво го причинява или как може да се излекува, освен че пациентът трябва да бъде затоплен и възможно най-спокоен.

— А какво го предизвиква? Ще го израсте ли?

Пентжу се приближи още малко.

— Както сам казваш, Маху, това само бъдещето ще покаже. Ужасява ме мисълта, че такива като Хоремхеб могат да открият онова, което ти вече знаеш, и да решат, че принцът не е способен да управлява Царството на Двете земи.