Прокобата Тутанкамон

Глава шеста

Шепнех думите по-скоро като заклинание за късмет, отколкото като молитва, докато двамата със Собек слизахме по един от множеството канали, които пронизваха Делтата. В далечината бяха кулите, куполите и обелиските със сребърни върхове на древния град Сайл — западнал град, разположен сред полетата и палмовите гори на най-плодородното място по Нил. Пристанището се намираше в съседство с малко търговско градче — едно от онези сънливи, пренаселени места по поречието на Нил и притоците му, сега превърнато във военен център. Улиците гъмжаха от въоръжени мъже, наемници от всички краища на света. Рояха се като мухи на мърша, киснеха в импровизираните пивници около пристанището или струпани по ъглите на тесни като конец улички. Погледнати отстрани, аз и Собек бяхме просто поредните двама наемници, облечени в кожени поли, високи ботуши и ленени жилетки. Оръжията, завивките, кошовете и провизиите ни бяха натрупани на гърба на най-послушното муле, което успяхме да намерим в конюшните на Небамум — добър спътник, който не създаваше проблеми дори на баржите, с които се придвижвахме на север. Бях се привързал доста към него и се шегувах със Собек, че компанията му е далеч по-приятна от тази на много от хората, които познавам.

Бяхме подготвили обща история. Облечени бяхме и се държахме като професионални наемници, обичащи груби песни и мръсни псувни. Аз бях с обръсната глава, медна огърлица и подобни ленти на китките и ръцете си. Собек беше облечен по същия начин, макар че той имитираше езика и клатещата се походка на наемниците много по-добре от мен. Истинска загадка бе този човек! Мислил бях върху това по време на пътуването от Мемфис. Аз бях началник на полицията. Работата ми беше да събирам информация за враговете на Царския кръг. Собек обаче беше дошъл по своя воля с обичайното оправдание, че няма какво друго да прави. Тайно подозирах, че това опозорено Чедо от Кап искаше да бъде прието от всички нас, особено от мен, който бе израснал с него в Дома в двореца Малгата. По време на пътуването ни по реката обсъждахме миналото при всяка попаднала ни възможност. Попитах дали отсъствието му като господар на Ам-дуат, подземния свят на Тива, ще бъде забелязано. Собек се ухили по характерния си начин, без да ме поглежда, и отвърна, че трябва да е много лош началник, ако го забравят само за месец.

Естествено, с приближаването към Сайл прекратихме този род разговори. Една нощ, докато почивахме в сенките на поредното село, хванахме един уличен търговец да подслушва разговора ни пред западналата пивница. Собек го проследи в тъмното с нож в ръка, а когато се върна, заяви, че все още сме в безопасност. Шпионите и информаторите бяха в изобилие, така че всички много внимаваха. Спътниците ни наблюдаваха, но никога не поставяха под въпрос и не обсъждаха случващото се. Въпреки това напрежението беше осезаемо. Един узурпатор бе нахлул в Томери, Царството на двете земи, и предстоеше жестока война. Навсякъде се виждаха въоръжени мъже. Зървахме придвижващи се по брега войски, каруци с провизии и от време на време ескадрон колесници, които оставяха облак прах след себе си. В небето често се появяваше дим, а след стъмване нощни хищници се ровеха сред труповете по поречието. Един загубил разсъдъка си старец се оплакваше, че червената сянка на Сет е покрила Нил, че хиксосите са се завърнали с целия ужас на сезона на хиената. Други, по-разумни, просто се оплакваха от разбойниците и липсата на патрули или не ни обръщаха внимание, вземайки ни за речна сган, която се носи на север или юг, за да продаде меча си на онзи, който плати повече. Провинцията бе стегната в обръч от страх, а големите градове затваряха порти и укрепваха стените срещу хиените, както ни нарече една беззъба старица.

Докато се придвижвахме от търговския град към лагера на узурпатора, осъзнах, че е права. Жителите бяха избягали и изоставили домовете си на хищниците: шардана с каски с рога и кожени дрехи; либийци и нубийци с украсени с пера изрисувани тела и поли от животинска кожа около бедрата си. Имаше войници от островите на Голямата зелена вода, а дори и няколко бойци със светла кожа от земите отвъд. Всички бяха опасни и въоръжени с каквито оръжия може да си представи човек: лъкове и стрели, тояги, ками, мечове, копия и двуостри брадви. Във въздуха се носеше силната миризма на пот и странни парфюми, които не можеха да скрият вонята на тесните улички. Пристигнали бяха и неизбежните фигури, следващи всеки лагер: магьосници с огърлици от кости и грозни маски, ясновидци, пътуващи жреци, лихвари и лекари, танцьорки и проститутки от всякакви възрасти и народности. И все пак, независимо че градчето беше мръсно, в него цареше стриктен ред. Хетски офицери с военен ескорт патрулираха по улиците или стояха на изхода на тесните улички, готови да потушат всякакви неприятности. Тук-там се виждаше по една огромна хетска колесница с екипаж от трима души — кочияш, щитоносец и стрелец — в раирани роби върху обковани в метал горни ризници и бойни поли.

Зловеща гледка, сурово предупреждение към онези, които нарушават закона, ни очакваше в средата на селото: редица трупове, набити на колове през гърдите или през корема. Всяка от жертвите е била полята със смола и запалена; изкривените черни форми приличаха на демони, замръзнали във въздуха. На земята пред всеки кол имаше парче дърво, на което бяха обявени престъпленията им: техар — шпионин, нек — изнасилване, тхаи — кражба. Независимо от тези кръвожадни гледки градчето беше оживено, шумно място, доминирано от водовъртеж от цветове, евтини парфюми и говора на поне дузина езици. Място, където хората се поздравяваха открито и другарски, но под песните, смеха и наливането с бира се таеше зловеща, заплашителна атмосфера — кръвожадни мъже, събрали се за клането.

Никой не се спря, макар че трябваше зорко да следим багажа си; най-накрая минахме селото и се озовахме сред редица дървета, които опасваха равнината, в чийто център се намираше лагерът на врага. Сърцето ми замря от гледката. Огромна набързо построена крепост, заобиколена от ров, пълнен от един от каналите, се издигаше насред полето, защитавано не само от рова, но и от застрашителен насип и висока, груба ограда от остри колове. Над рова имаше мост, който се врязваше в насипа и водеше до огромната двойна порта с дървени кули от двете страни. От тях и други места по крепостта се развяваха знамена. Въздухът бе изпълнен с мириса на дим, пърлено месо, пържена риба, тамян, пот и кръв. От всяка страна на крепостта спонтанно бе възникнал по един малък град от колиби, бараки и палатки. Въздухът се огласяше от рев на тръби, викове, цвилене на коне и мучене на добитък. Имах чувството, че съм попаднал в един от собствените си кошмари — застанал зад самотен храст и загледан в града на Подземния свят.

— Много по-силен — прошепна Собек. — Много по-силен, отколкото предполагахме, Маху. Как мислиш? — посочи крепостта и лагера той. — А?

Фермер, седнал върху каруца с провизии, размахваше бича по гърба на воловете и изкрещя да направим път. Отстъпихме и се присъединихме към останалите, запътили се към лагера. Когато стигнахме там, тръгнахме възможно най-спокойно из крепостта, следвани от безмълвното ни муле. Полевият лагер беше съвсем обикновен: отъпкани пътеки около набързо скалъпени колиби и опърпани палатки. Имаше открити огньове. Земеделски стопани, селяни и безкраен рояк скитници продаваха всичко, за което може да се сети човек. Забелязахме редици коне и ограждения за колесници и, подобно на търговското градче, очебийните хетски офицери и военна полиция. Стените и каналите бяха охранявани. Отходните ями бяха изкопани на достатъчно разстояние от оградата. Наложена бе желязна дисциплина. Минахме покрай огромна клетка, в която се намираха трима голи престъпници, побутвани и закачани от тълпа от обичайните субекти, които се развъждаха около всеки лагер. Някакъв пияница, който се бе изходил на погрешното място, сега стоеше страдалчески насред собствените си изпражнения. Друг, обвинен в кражба от кухните, лежеше на земята с разперени ръце, а двама кушити, въоръжени с тояги, удряха стъпалата му.

Никой не ни закачаше, ако не броим търговците и ясновидците, които тръскаха магическите си чаши с дребни костици. Проститутки и сводници се опитваха да привлекат клиентела. Готвачи се опитваха да ни изкушат с отрупани с овкусено месо чинии. Вървяхме бавно, с опулени очи и увиснали челюсти, но опитвайки се да разберем и запомним възможно най-много. Забелязах, че страничната порта, иначе подобна на главната, бе строго охранявана от войници отпред, а също и откъм кули от двете й страни. Отзад имаше още една порта, която водеше към ливадите за паша и огражденията за конете, и беше също толкова строго охранявана. Позволиха ни да минем, но ни предупредиха да не спираме. В далечния край на крепостта бе разположен друг лагер, закрит от висока ограда. Над нея забелязах да се извисява върхът на една мастаба — една от древните варовикови пирамиди, използвани за дом на мъртвите преди обединяването на Двете земи. Външните стени се разпадаха, но върхът й се врязваше подобно на копие в небето над оградата. Противната сладникава миризма на кръв и отвратителната смрад на обгорена плът бяха много силни. Стражите на входа на оградата бяха облечени в черни кожени ризници и маски на чакали. Група наемници тъкмо влизаха. По време на краткото отваряне успях да зърна клади и почерняла опърлена земя, както и да чуя дълбок, подобен на кашлица лъвски рев.

Върнахме се в предната част на укреплението — безкрайно множество, нещо средно между пътуващ цирк и пазар, с множество сергии и будки. Купихме си по кана бира и пресен хляб и седнахме под една палма, загледани в надвесеното над нас укрепление.

— Изглежда — започна Собек между хапките, — че има два лагера. Онзи е главният — заключи той и посочи огромната двойна порта и пътя към нея, изпълнен с войници, някои от които — с раираните кърпи за глава на египетската пехота, останалите — пъстра сбирщина от наемници и хети. — А и само той е достатъчно внушителен!

— Онова, което ме интересува — посочих вляво аз, — е какво се намира зад онази ограда? Какво има в онази мастаба и защо влизат онези наемници? Изглеждаха изплашени. Успях да видя обгорена земя и клада, а чух и рев на лъв.

— И аз го чух. И все се връщам към онова, което хетският офицер ни разказа за Двореца на мрака и Огненото поле. Преди много лета — ухили ми се той, — когато бях млад и красив и Чедо на Кап, научих историята на Египет и подвизите на Яхмос, който прокудил хиксосите. Историята ни е пълна с разкази за жестокостта на хиксосите, как обичали да изтезават затворниците си по най-злокобни начини. Та се чудех дали онова не е място за изтезания според обичаите на хиксосите. Дали този узурпатор не се опитва да всее страх със собствена касапница. Обиколихме лагера, Маху, минахме града, но нито веднъж не видях египетски офицер. Но знаем, че узурпаторът е привлякъл част от нашите войски.

— Възможно е офицерите да са били прочистени. Като интелигентни хора, едва ли би им отнело много време да осъзнаят, че са били измамени. Някои от тях със сигурност са виждали истинския Ехнатон и са се къпали в красотата на Нефертити.

Собек се огледа, за да се увери, че никой не ни подслушва, но това не беше царският дворец, където хората често бъркаха работата на другите със своята. В такъв лагер от наемници хората бяха повече от доволни да оставят другите на мира, за да избегнат сбивания и разправии.

— Е, Маху, питал съм те и преди, ще те попитам отново. Защо сме тук? Какво ще правим?

— Ще съберем колкото информация можем; ще предизвикаме колкото хаос ни е по силите.

— Хаос?

— Бих изгорил това укрепление и убил узурпатора при първа възможност.

— Аз не искам да свърша с кол в задника! — оплака се Собек. — Откъде можем да сме сигурни, че Мерире няма да, тоест не е изпратил вестоносци?

— Защото е прекалено хитър. Съмнявам се, че има изобщо нещо в писмен вид, което да го свързва с всичко това.

— А дали ти е повярвал? При посещението ти, преди да потеглим?

— Прекалено строго го охраняват, че да може да изпраща съобщения. А иначе се съмнявам, че съм го убедил. Накарах го да се замисли обаче. Извиних се за избухването си пред полковник Небамум. Обясних, че и аз съм бил нападнат от шабтите на Ехнатон и служа единствено на принца, а не на Ай или някой друг.

— А той повярва ли ти?

— Прие извинението ми и ме изслуша. Не му казах, че ще идвам тук, а само че напускам Мемфис, за да свърша други работи.

— И защо би ти имал доверие?

— А защо не, Собек? Какво дължа на Ай, Хоремхеб, Рамзес или Хюйи? Те ме търпят единствено защото в крайна сметка бях враг на Нефертити, колкото и на тях. Дават ми тези привилегии само заради настойничеството над принца. Както казах и на Мерире, не съм ли точно аз близкият приятел, бодигард и спътник на Ехнатон? И знаеш ли какво ми отговори?

Собек поклати глава.

— Каза, че винаги се е питал кой притежава верността ми. Обясних също така — усмихнах се аз — с много обида и болка в гласа, че той нито веднъж не се е опитал да се сближи с мен или да покаже знак за приятелство. Той възропта. Отвърнах, че съм приел предложението му да отидем на север само защото това ще затвори бездната между нас, но след нападението вече не вярвам нито на Сайл, нито на Тива.

Собек подсвирна леко.

— Маху, Песоглавецо от Юга, много хитро от твоя страна — вдигна чаша в поздрав той. — Мерире може и да ти е повярвал. Ти наистина се съгласи да го придружиш. Шабтите на Ехнатон се опитаха да те убият, а сега обвиняваш…

— Сега обвинявам Ай за нападението над Мемфис или поне това казах на Мерире. Оставих нашия надут дребен първожрец объркан и с достатъчно храна за мислене. Може би си мисли, че вървим по един и същи път. Ако нападението над Мемфис бе успяло, може би щях да бъда пощаден. Може би щяха да ми дадат да избирам между узурпатора и смъртта. В крайна сметка имам известно влияние върху принца, а дори и върху Анхсенамон.

— Виж, нея — размаха пръст Собек — трябва да следим много внимателно — пресуши чашата си. — Искам да кажа, ако останем живи след това тук — извика към прислужника зад щанда с бира. — Искаме да се запишем в армията.

Момчето посочи палатката отдясно на пътя, който водеше към главната порта, охранявана от наемници в раирани роби с кръгли щитове и копия. Отидохме там и повторихме желанието си. Мъжете ни погледнаха с празен поглед. Собек премина на универсалния език на наемниците. Писар с дебели бузи и потно лице вдигна платното на палатката и надникна.

— Достатъчно сган събрахме вече — изрева той. — Махайте се оттук!

— Ние сме войници — отвърна Собек. — Били сме се на юг и изток в Червените земи, също и в Куш. Видели сме повече битки на ден, отколкото ти през целия си мързелив живот!

— Дайте да ги видим! — долетя глас от дълбочината на палатката.

Писарят ни изгледа кръвнишки и изстреля на стражаря да отведе мулето, а нас покани да влезем. Палатката беше тъмна и задушна и вонеше на вино, пот и страх. В сянката покрай стените лежаха войници. Трима мъже, седнали с кръстосани крака на дебели черги, гледаха към входа; вдясно седяха редица писари с плочи. Тримата, съдейки по огърлиците и блестящите ленти по ръцете им, бяха офицери; облечени бяха в ленени и кожени жилетки, всеки имаше тояга, меч и кама до себе си. Зад тях стояха шестима нубийски стрелци с лъкове в ръка и колчани до себе си, от които стърчаха пернатите краища на готовите за бой стрели.

— Елате тук!

Офицерът по средата ни направи знак да коленичим пред него. Казваше се Узурек, войник от Аварис, бивш знаменосец от легиона на Птах и, както разбрахме по-късно, един от малкото оцелели сред безцеремонната чистка на узурпатора сред полковите офицери. Напомняше ми много за Собек с тясното си лице, високи скули, остър поглед и жестока извивка на устата. Узурек беше роден войник, убиец до мозъка на костите си. Как беше старата поговорка? Сека ер Секит, „касапин от кланицата“. Другите двама не си спомням. Нямат имена и лица. Подобно на Узурек, с техните кости сега се занимават чакалите, а пепелянки гнездят в черепите им. Тогава обаче те бяха животът и смъртта. Палатката, в която бяхме влезли, макар и претрупана и опърпана, беше Утча Нету, Съдилището. Тримата ни съдници седяха и деляха мех вино.

— Изглеждате в прекалено добра форма — започна Узурек — за хора, идващи от Абидос.

— Кой каза, че идваме от Абидос? — изстреля в отговор Собек. — Идваме от Тива. Братовчед ми се казва Маху. Ние сме от меджаите, бивши воини от легиона на Амон Ра.

— И?

— Освободиха ни.

— И?

— Заради кражба.

— И после какво?

Собек сви рамене:

— Служихме тук и там: телохранители на търговци и принцове.

Въпросите заваляха, а Узурек не отделяше поглед от нас. Разпитваха къде сме служили, какви оръжия сме използвали. Накрая Узурек поклати глава и се обърна към Собек.

— Не съм сигурен за теб, говорът ти е мек.

— С братовчед ми сме обучени в Дома на живота.

— А, да, Дома на тишината — Узурек се обърна към мен. — Казваш, че сте от Тива? Служили сте в легиона на Амон Ра? Кажи ми тогава в храма на Карнак какво се намира отдясно на Монту?

— Храмът на Птах.

— А откъде знаеш това?

— Защото съм бил стража там.

— Карнак има собствена полиция.

— Части от легиона ни все още дават караул — продължих упорито аз. — И двамата знаем това.

— Имате ли книжки от службата си?

— Изгорихме ги. Носеха ни повече проблеми.

— А на кой бог служите?

— Дясната ръка и пениса си.

Узурек се засмя.

— Казвате, че сте от легиона на Амон Ра — приведе се напред той. — Полкът има прочута песен, любовна поема. Коя е тя?

Вдигна поглед към покрива на палатката. Ръката на Собек ме стисна за крака и ме предупреди да внимавам.

— А, да, спомням си. „Малкият кипарис, който тя засади със собствените си ръце, отваря уста за песен“ — Узурек ме погледна. — Имах един приятел в легиона на Амон Ра. Това беше маршовата им песен. Е, чувал ли си я?

— Да, чувал съм я, но ти я обърка. Трябва да е „отваря уста да говори и пее за градината си“.

Узурек се усмихна.

— Може да си рецитирате поеми, но пак не ни трябвате. Имаме достатъчно пехота и стрелци.

— Но не и колесничари? — изстреля Собек.

— Какво?!

— Колесничарите ви са малко. Факт е. Винаги е така при наемните войски.

Атмосферата в палатката се промени. Налягалите наоколо войници се изправиха на крака и посегнаха към мечовете си. Стрелците зад Узурек обтегнаха тетивата.

Собек беше хвърлил коза си.

— Не ни казахте, че сте колесничари — продължи вече без усмивка Узурек. — За какво им е на колесничари, наети от една армия, да се дотътрят от Тива чак в Сайл в Делтата?

— Защото сме колесничари — отвърна Собек нагло. — С братовчед ми сме много добри. Аз управлявам, той е стрелецът.

— Не отговори на въпроса ми. Каза, че са ви освободили?

— Сами се освободихме.

— За какво?

— За крадене на колесница и два коня от Царската конюшня.

Узурек се засмя.

— И без това имахме неприятности — продължи нехайно Собек. — Офицерите вечно ни тормозеха ту на отходните ями, ту на оградата. Та решихме да се самообслужим. Не можем да се върнем в Тива.

Узурек се изправи:

— В такъв случай най-добре елате с мен.

Изведе ни от палатката и изкрещя на пазачите да доведат мулето, а на други — да ни придружат, после ни поведе през лагера към задната част на укреплението в ограждението за колесници. Последваха още заповеди. Донесени бяха сбруи, доведоха два прекрасни коня и дървена колесница с под от плетени ремъци. За наша радост се оказа полкова колесница, с две колела и шест спици. Проверих лъскавата обшивка. Трябва да е била на някой офицер, украсена с кехлибар, златисто и синьо, гравирана със сребърни палми, увити със спирали. Имаше кожен колчан за стрели, избродиран с червена и сребърна нишка, а калъфът за копието беше в разкошно червено и златно с нападащ лъв от външната страна. Юздата беше от хубава кожа, лъсната, здрава и украсена с бронзови токи. Опипах гвоздеите и оста на впряга; бяха стегнати.

С Узурек начело ни заведоха до поляната за колесници с редици от сламени мишени, закрепени на колове в далечния край. Отначало конете се дърпаха, а колесницата бе тромава, но скоро опознахме животните и начина, по който колесницата се люлееше. Всичко, на което ни бяха учили в Дома, бързо се възвърна. Узурек стана нетърпелив и започна да крещи. Без да му обръща внимание, Собек правеше още и още кръгове.

Знаете как е, когато конете и ездачите станат едно цяло, великолепно оръжие — колелата се въртят, колесницата подскача, конете се стремят все по-напред, водени от юздите и лекото докосване на камшика. Обиколките ни ставаха все по-бързи, по-ловки, докато в единия край на поляната Собек не пришпори конете в пълен галоп. Колесницата се втурна напред с гръм като пусната от лък стрела, конете се движеха като един, накланяха се и завиваха под внимателните насоки на Собек. Грабнах лъка и поставих стрела. Завивахме покрай сламените чучела, пускахме стрела след стрела в целите и обръщахме. Пренебрегнахме заповедта на Узурек да спрем и нападнахме отново. Вятърът шибаше лицата ни. Хванах копието и застопорих крака, като внимавах да запазя разстоянието между мен и Собек. Едно след друго копията попадаха в целта. Колесницата зави и подскочи застрашително; конете спряха. С увити около китките юзди Собек внимателно ги успокои, после се впусна право към Узурек и придружаващите го, които се принудиха да се разпръснат. Собек намали хода до лек галоп и нежно спря конете. Пусна юздите и като всеки добър колесничар скочи да похвали конете, като ги остави да душат в шепата му и им заговори тихо. Узурек, опръскан с кал, но ухилен до уши, дойде да ни поздрави:

— Нищо чудно, че не са ви хванали, като сте откраднали конете. Значи искате да се присъедините към нас? Тогава елате да положите клетва.

Никога няма да забравя онзи следобед. Връхлетя ни дъждовна буря — често явление в района. От надвисналите черни облаци се лееше проливен дъжд, който ни измокри до кости и превърна земята в хлъзгава кал. Принудени бяхме да се скрием под едно дърво. Узурек, все още сипещ похвали за уменията ни с колесницата, продължи да ни разпитва за бойния ни опит. Радвах се, че със Собек се бяхме разбрали да използваме истинските си имена. Въпросите валяха толкова бързо, че и най-малката грешка щеше да породи съмнения в този човек. Собек беше направил мъдър избор. Узурек призна, че имат повече колесници, отколкото мъже, способни да ги управляват, а когато го попитахме защо, се обърна, изкашля се и се изплю.

Най-накрая дъждът спря. Придружени от шардана, отидохме до далечния край на укреплението, до онази зловеща мастаба, скрита зад оградата. Пазачите пред портата ни пуснаха в истинско Поле на ужаса. Мастабата и върхът на пирамидата се намираха най-отзад. Пътеката за шествия, параклисът и домът на жреците отдавна се бяха разпаднали. Издигнатата пътека към площадката пред мастабата беше възстановена, а също и вратата на входа й, която сега се охраняваше зорко. Над пътя към пирамидата се издигаше огромна статуя на Секмет Унищожителката — противна гранитна гравюра, покрита с лишеи и опръскана със засъхнала кръв. Каменната плоча пред нея служеше като олтар, на който бяха поставени свещените предмети — чесертът, вероятно откраднат от близкия храм: бокал за свещена вода, съд за горене на тамян и пръчка за пръскане. От двете страни гледката бе ужасяваща: огромно пространство опърлена земя със собствена отвратителна реколта — безкрайни редици почернели клади, всяка с останките на набит на кол мъж или жена. Невъзможно бе да се определи полът на онези ужасни овъглени фигури.

— Предатели и бунтовници — прошепна Узурек, избягвайки погледа ми. — Набиват ги на кол, а после ги изгарят. Ако има нужда от допълнително място, старите се отстраняват и се забиват нови.

Собек беше свикнал с жестокостите на Източна Тива. Аз можех единствено да зяпам с отворена уста.

— Откога?

Узурек не отделяше поглед от мастабата и дъвчеше долната си устна.

— Два или три месеца — прошепна той. — Господарите ни са всели ужас в местното население. За онези от войската, които отказаха да се подчинят, а също и за шпиони, спекуланти, предатели: или това… — посочи кладите той, а после кимна към мастабата, — или Дома на мрака.

Никога не съм бил на по-ужасяващо и отвратително място, истински пъкъл: тих, зловещ и заплашителен. Вече бях сигурен, че този узурпатор не е Ехнатон. Всеки владетел, включително и моят господар, има изблици на жестокост, но Ехнатон причиняваше смърт само ако се налага, и то тайно, на някое скрито място. Тази противна гледка не беше египетска. Смрадта на разлагаща се и овъглена плът бе като невидимо наметало, което запушваше носа и устата и заплашваше да ни задуши.

— Виждал съм и по-лошо — обади се извинително Узурек. — В Червените земи и Северен Ханаан.

— Работа на хетите? — попитах аз.

Направи физиономия:

— Може да се каже, или на принц Азиру от Библос. Твърди, че е потомък на древните хиксоски принцове, прогонени от Сайл преди стотици години. Този ужас върши работа — въздъхна той. — Точно затова трябва да положите клетва тук. Ако сгрешите, ако се провалите, ако се окаже, че не сте онези, за които се представяте, тук е мястото, където ще намерите смъртта си.

Огледах се. Нито една птица не прелиташе над това скверно място. Нямаше стръкче трева. Опитайте се да си представите безброй редици овъглени тела, зловещи фигури, набити в опърлената земя, а над всичко това — зловещата гробница на отдавна умрял принц и страховитата статуя на Унищожителя. Бойците шардана, които ни придружаваха, също бяха неспокойни, мърмореха си под носа, правеха знаци с пръсти и палци срещу Злия.

Узурек се канеше да ни заведе до олтара, когато портата се отвори и пазачите с черни маски блъснаха вътре двама затворници. Бяха само по препаски, а телата им — покрити с кръв. Накараха ги да се затичат; те стенеха и викаха и се опитваха да не изостават от страховитите си пазачи, които държаха веригите, закачени над коляното на всеки затворник.

— Измамници — прошепна Узурек. — Осъдени бяха от военния съд вчера вечерта.

Тази ужасяваща процесия на смъртта мина покрай статуята и продължи към площадката пред мастабата. От сенките излязоха пазачи с подобни на онези при портата маски. Единият премести стола и издърпа горната част на вратата, сякаш беше капак. Подхванаха един затворник и го хвърлиха оттатък; последва го другият, после капакът бе набързо затворен. Дори аз чувах ясно писъците им, последвани от страховит лъвски рев.

— В името на всички тъмни сили — прошепна Собек, — какво става?

— Можеха да избират — обясни Узурек. — Огненото поле или Дома на мрака. Когато господарите ни дошли тук, открили, че два лъва от Червените земи са се заселили, ядели хора, нападали селяните или самотните пътници. Уловили ги, а мастабата превърнали в тяхно леговище. Храната им? Ами… — усмихна се криво Узурек.

Опитах се да не потрепервам от смразяващите кръвта писъци на ужас и животинския рев, който отекваше наоколо. През цялото време Узурек ни наблюдаваше внимателно и отказваше да продължи, преди писъците да спрат и ескортът на смъртта да мине, подтичвайки обратно към портата. Бойците шардана се събраха по-близо един до друг; макар и привикнали на битки, те бяха също толкова ужасени от видяното и чутото. Узурек ни поведе към олтара.

— Никога не съм виждал толкова добри колесничари — прошепна той. Държеше ни близо, сякаш се страхуваше, че самата статуя ще чуе думите му. — Господарите ни дадоха избор да се присъединим или да си тръгнем. Не след дълго много от египетските офицери отказаха да изпълняват заповедите на Азиру и хетските си колеги. Когато фараонът пристигна — лека промяна в погледа му издаде, че той признаваше този узурпатор за истинския фараон не повече от мен самия, — офицерите се опитаха да напуснат веднага. Умряха тук. Ето защо продължавайте да бъдете все така добри колесничари — прошепна той и прокара пръст по белега на бузата си, — изпълнявайте заповедите, никога не мрънкайте и не се оплаквайте и, както гласи поговорката: „Може да доживеем и до по-добри времена.“

Поръсихме тамян, положихме клетва, която започваше с думите: „В твоя чест…“, и напуснахме храма на мъките.

Така започнаха дните ни при узурпатора. Продадохме мулето, купихме палатка близо до колесниците и се опитахме да се слеем с останалите. Узурек ни търсеше, нетърпелив да използва уменията ни, за да обучим други, а също и за да говори за онова, което можеше да се случи. От начало мислех, че ни подозира, но после осъзнах, че търси компанията ни. Често бяхме гости до лагерния му огън и получавахме храна и бира. От него научихме за напредъка в Синай, как Аварис и Сайл са били завзети и се е появил Ехнатон, за да издаде декрети и да поиска верността на местните гарнизони. Хетски съветници и ханаански наемници укрепили силите на узурпатора и присъствието му се разраснало като облак. Едно от първите неща, които научихме, беше, че влизането в укреплението без специално разрешително е строго забранено. Узурек имаше разрешение да влиза и излиза когато пожелае, но такива като нас бяха предупредени да не се приближават.

Със Собек решихме да станем професионални наемници във всяко отношение, внимавахме какво говорим, действахме разумно, независимо от всичките усилия на Узурек да ни напие. Продължавахме да доказваме способностите си на тренировъчното поле. Някои от новодошлите бяха родени колесничари, други и след сто години нямаше да се научат да управляват кон. Узурек реши да ни назначи начело на ескадрон, като и на двамата даде сребърни огърлици в знак на заеманата позиция.

Шест седмици след пристигането ни в лагера той ни събуди малко преди зазоряване и ни покани да отидем при слабия лагерен огън, който един от придружителите му се опитваше да разпали. Донесъл беше хляб и месо, раздели ги поравно и ни потупа по рамото.

— Предложихте да служите три месеца в замяна на процент от плячката?

— Вече се уговорихме — отвърна Собек остро.

Аз бях по-внимателен, чудех се какво се крие зад това грубо събуждане.

— Като водачи на ескадрон — продължи Узурек — ще ви бъдат изплатени и дългове от военната хазна, но аз ви уредих нещо по-добро. И двамата сте повишени до несус, телохранители — обяви той и ни връчи малки глинени плочки. — Ще ви бъде позволено да влизате в укреплението. Така че елате с мен, можете да започнете още сега.

Грабнахме пропуските си, закачени на медни вериги, увесихме ги на вратовете си, взехме наметалата си и последвахме Узурек по пътеката. Капитанът на охраната ни провери повече от внимателно, претърси ни за скрити оръжия, записа имената ни, огледа ни бавно на слабата светлина на факлата си. Аз се ухилих и се пошегувах със Собек, за да скрия вълнението си. Любопитният капитан беше хетеец, вероятно далечен роднина на онзи, когото полковник Небамум бе изтезавал в дома си. Позволиха ни да минем. Едното крило на портата се отвори леко и ние се плъзнахме в зловещото укрепление. Беше като малък град. Голяма улица минаваше от север на юг, друга — от изток на запад, и двете разделяха лагера на четири еднакви части. Палатките и бараките бяха построени в прави линии. В средата на лагера се намираха втора площадка и ограда, в която бяха павилионите на узурпатора, съветниците му, също и олтарите, и знамената. Узурек ни намери място в източния блок: палатка от камилска кожа с груби купи, кани и канче за готвене. Когато огледа всичко и остана доволен, се върнахме в старото ни жилище, за да съберем вещите си.

Задълженията ни не се промениха кой знае колко. Прекарвахме дните си в обучаване на новопостъпилите, но нощем от нас се очакваше да правим дежурни обиколки покрай оградата извън портата или по кулите и насипите. Нямах търпение да зърна узурпатора, но Свещеното ограждение беше зорко охранявано. Три дни по-късно обаче желанието ми се сбъдна. Самозванецът фараон реши да премине на кон през лагера, за да се покаже на верните си последователи — бляскава процесия, предшествана от знаменосци и заобиколена от офицери и ласкатели. Узурпаторът носеше синята бойна корона на Египет, свещеното наметало немес около раменете си и красива бойна пола, увита около ханша му с висящи отзад опашки от ягуар. Караше великолепна царска колесница в синьо, злато и сребрист кехлибар, теглена от чистокръвни сирийски кобили, и премина по широките улици на лагера да събере поздрави и аплодисменти от войниците. Един поглед бе достатъчен да докаже, че е самозванец: висок мъж с ъгловато, кокалесто тяло, остро лице и жестоки очи. Разбира се, трябваше да опра чело в земята, когато колесницата му мина пред нас. Аз, който бях гледал Ехнатон право в очите, можех единствено да се гърча от гняв пред нахалното светотатство на този самозванец. Жената зад него също не беше стока. Беше красива по свой крещящ начин, облечена в плисирани роби и с корона на главата. За секунда, с този облак червена коса, човек можеше да си помисли, че вижда Нефертити, но тя беше не по-малко измамница от съпруга си. О, да, красива беше, макар и доста ниска, закръглена, без нито следа от красотата и грацията на жената, която не бе давала мира на сърцето ми и щеше вечно да ме преследва.

По-интересни бяха онези в колесниците зад тях. Азиру, принц на Библос, с разкошни бижута и огърлици от злато и сребро, бе облечен като жрец в дълга бяла роба и раирано наметало в синьо и червено. Имаше и един мъж, който напомняше за лорд Ай, с дълго тясно лице, бледна кожа и изразителни черни очи. В колесницата до него бяха двама, които разпознах — жреците Куфу и Джосер, средно високи, с бръснати глави, обилно намазани с масла лица, очертани с въглен очи и начервени устни. Познавах ги от Ахетатон и винаги ги бях смятал за двама дебели жреци, жадни за печалба. Сега тлъстите им, осеяни с пръстени ръце стискаха перилата на колесницата, а те се усмихваха широко на одобрителните викове на войниците като господари на Сътворението. Тази кавалкада разкри истинския източник на силата на узурпатора. Освен жреците, останалите бяха ханаанци или високопоставени хетски офицери.

Със Собек викахме наравно с останалите, а вечерта се присъединихме към пиршеството, пълнехме чашите си с ароматно вино и чиниите си с печено месо. От Свещеното ограждение се носеше музика. Със Собек се преструвахме на пияни и следяхме как подноси с деликатеси — стриди, пържен лотос с подправки, антилопа, див заек, яребица, както и купи с грозде, пъпеш, смокини и нарове — се точат към Царския павилион, където узурпаторът пируваше с офицерите си.

— Какъв е поводът? — Собек попита небрежно един наемник.

— Казах ви да не задавате въпроси — отговори той и размаха пиянски пръст, — но днес е велик ден, свещен за Природния бог на хетите, и ако господарят ни казва да празнуваме, значи ще празнуваме.

Двамата със Собек се преструвахме на не по-малко пияни от останалите. Намерихме си по една танцьорка и се включихме в празненството. Собек дори се съгласи да покаже на останалите как танцува върху въглени, без да изгаря стъпалата си. Музиката заглъхна, факлите и огънят изгаснаха, но дори и тогава забелязах, че във всичко имаше строг ред. Хетски пазачи патрулираха из лагера, часовоите бяха проверявани, портите — укрепвани. Трябва да е било в малките часове на нощта, когато със Собек изоставихме преструвките и престореното веселие, отдалечихме се от мъртвопияните си другари и намерихме спокойна част от лагера.

— Какво можем да направим? — попита Собек.

— Можем да убием узурпатора — прошепнах. — Следващия път, когато реши да се покаже, една добре насочена стрела в гърлото?

— И получаваме по един хубав заострен кол в задника. Маху, нищо не можем да направим. Узурпаторът и жена му са просто марионетки. Дори и да ги убием, ще се намерят други.

Независимо от добрите си намерения, бях изпил много вино. Усетих, че клепачите ми натежават.

— Трябва да си тръгваме — прошепна Собек. — Тук нищо не можем да направим. Опасността нараства с всеки изминал ден. Имаме информацията, която ни трябва.

— Не, не — опитах се да мисля трезво. — Още можем да използваме това, че сме тук. Опасностите са две: тази армия и фракцията на Мерире в Египет. Трябва да унищожим и двете.

Чух някакъв звук в тъмното. Собек се стегна. Намирахме се в един тъмен ъгъл близо до малка странична порта, където събираха боклука, за да бъде откарван сутрин. Бяхме на доста голямо разстояние от празненството.

— Има ли някой?

Скочихме на крака и в този момент към нас с клатушкане се приближи Узурек с кана бира в едната ръка и чаша в другата.

— Какво правите тук?

Стойката му, остротата на въпроса му и начинът, по който ни гледаше, показваше, че и той не е толкова пиян, колкото се опитва да се изкара. Остави каната на земята.

— Какво правите тук? — повтори той. — Защо оставихте танцьорките, за да дойдете да си говорите покрай купчина боклук? — подуши вонята той. — Наблюдавах ви, да знаете. По време на процесията. Бяхте много заинтригувани. Докато пиехте, забелязах, че повече отива на земята, отколкото в устата.

— Утре ни чака тежък ден — приближи се към него Собек. — Трябва да се подготвим.

Ръката му бе толкова бърза, че Узурек не успя да реагира. Собек заби камата си право в корема му. Узурек се опита да се отдалечи, но ръката на Собек го сграбчи за врата и го издърпа, за да забие камата по-дълбоко, сякаш го нанизваше. С изцъклени очи и уста, опитваща се да говори, капитанът се свлече на земята.

— Нямах избор — прошепна Собек през рамо. — Мислех, че е пиян като останалите. Ела бързо!

Измъкна камата си от тялото. Завлякохме го до отпадъците и го заровихме; после се прегърнахме през рамо и се доклатушкахме обратно до палатката. Вътре събрахме вещите си. Страхувах се от неизвестното. Не можехме да избягаме веднага, защото портите бяха охранявани и затворени, вечерният час беше в сила. Собек прошепна, че ще тръгнем възможно най-рано и ще се опитаме да стигнем до реката. Звучеше оптимистично, но аз се страхувах. Узурек беше добър офицер, капитан и началник на войска. Имаше собствена свита и отсъствието му скоро щеше да бъде забелязано.

Рядко прибягвам до молитви. През цялата нощ в душата ми се блъскаха картини от Огненото поле и Дома на мрака и се молех да не умрем. По изключение, може би един-единствен път в живота ми, боговете, изглежда, ме чуха. На сутринта бяхме събудени от викове. Помислихме, че трупът на Узурек е бил открит, но вместо това един глашатай с разширени от страх очи разгласяваше новината, че генералите Хоремхеб и Рамзес, заедно с легионите на Хор и Изис, са навлезли в Делтата и напредват бързо към нас. До края на деня лагерът щеше да бъде нападнат.