Прокобата Тутанкамон

Глава девета

Кормчията пееше прочутата песен, докато баржите ни, украсени с гирлянди и цветя, приближаваха нос към пристанището на Мемфис. Прочутото пристанище беше известно като Нереу Нефер, Мястото на красивото плаване. Бяхме отминали тучната зеленина на заобикалящите града полета, блещукащите в розово и златисто пирамиди в далечината. Гърмяха тръби, удряха цимбали, тълпата по крайбрежието поде думите на кормчиите и запя в отговор. Баржите ни бяха обсипани с дъжд от цветя и тежката миризма на блатата бе скрита под аромата на тамян и касия. Под изкусно избродиран балдахин на главното пристанище стояха Ай, Майа, Хюйи и други от Царския кръг, за да ни поздравят. Малко преди да слезем, погледнах назад. Множеството баржи зад нас заемаха позиция, за да влязат в пристанището.

Докато катерех стъпалата зад останалите, зърнах Пентжу, някак самотен; стоеше под ъгъл, сякаш за да не изпуска принц Тутанкамон от поглед. Наследникът на египетската слава стоеше сам под собствен малък слънчобран, хванал за ръка Божия баща Ай. Тутанкамон бе облечен в снежнобяла туника, извезани със злато сандали, със сребърни гривни на слабите ръце и огърлица от корнелиан — по мое мнение прекалено тежка — около врата. Анхсенамон бе като красива богиня — с плътна перука, златна огърлица на врата и надиплена ленена роба, обгърнала тялото й. Стоеше отляво на Ай, с едната си ръка държеше неговата, а с другата размахваше ветрило в синьо и червено. Улови погледа ми и намигна дяволито.

Ай не се беше променил. Златни огърлици блещукаха на шията му, а тъмното му, навъсено лице бе все така бдително. Целуна ме за поздрав сред облак парфюм и стисна ръцете ми с осеяните си с пръстени ръце. Веднага се досетих какво става. Ай бе заобиколен от слуги с ветрила и лакеи, настрана от останалите от Царския кръг. Така искаше да подчертае собственото си величие и сана си, хванал за ръце момчето и младата жена, които щяха да бъдат цар и царица на Египет. Напомняше на всички, че те са негово потомство. Погледнах над рамото на Ай. Джарка стоеше най-отзад и не смееше да ме погледне. Минах да поздравя и останалите: Хюйи, после Майа, който почти ме избута, за да стисне ръката на Собек. Разбира се, Хоремхеб бе героят на деня. Ай го поздрави официално и закачи на врата му златната огърлица на храбростта и сребърните пчели на доблестта. Останалите от Царския кръг се събраха да изкажат личните си поздравления, докато се подготвяха церемониалните колесници. След това продължихме през града в бавна процесия към храма на Хатор на Южния кедър, през анхк-тай, свещения район, покрай Храма на царете, Езерото на Педжест-ше, после в храма на богинята Нейт на Белите стени и накрая в храма на Птах.

Целият град се бе стекъл да хвърля цветя и клонки, да вдига купи димящ тамян и да пее хвалебствени химни. Стичаха се по улиците, а после се втурваха през зелени поля пшеница и овес и палмови горички, за да поздравят генерала отново и отново. Минахме покрай препълнени с овес и царевица житници, отворени, за да раздадат на всеки по една крина; наредени бяха тезгяхи, които предлагаха евтино вино и бира, за да наквасят гърлата си развълнуваните граждани. Ай се беше справил добре. Искаше да покаже на един от най-големите градове на Египет, че Маат се е върнала. Мирът е възстановен. Цари хармония.

Ай се движеше в първата колесница, теглена от катраненочерни сирийски кобили. Хоремхеб вървеше бавно до него. Следваха ги колесници с други от висшите офицери на Хоремхеб, също и членове на Царския кръг. Най-отзад се точеха безкрайни колони пленници. Узурпаторът и жената бяха почти напълно голи, омазани с фъшкии и вързани на волска кола. На вратовете им висяха надписи с извършените престъпления. Когато минаваха, радостните възгласи на тълпата преминаваха в освирквания и следваше дъжд от камъни, гнили плодове и каквото друго се намереше. Двамата пленници седяха сгушени, а зад тях се влачеха останалите, с примки около шията и оковани крайници. Минавахме покрай огромните сини врати на Светите места, чиито врати се отваряха пред нас под съпровода на гонгове и цимбали.

В храма на Птах, под дъжд от цветя и облаци тамян, Хоремхеб размаза главата на жената, която се бе представяла за Нефертити, и няколко вражески водачи, подбрани специално за случая. Останалите пленници, заедно с узурпатора, бяха накарани да коленичат, докато глашатаи разгласяваха как подобни екзекуции ще бъдат извършени в Тива и други големи градове. Труповете бяха отнасяни, за да бъдат увесени от градската стена. Хоремхеб и Ай направиха жертвоприношение на Птах, Амон Ра и другите големи египетски богове; порадваха се за последно на поздравленията на тълпата и се оттеглиха в пределите на Анкеперкере, рушащия се дворец на Тутмос III, с прекъсвани от кули стени, украсени с гравирани черни лъвове с червени гриви или обратното, червени с черни гриви. Потреперих от спомена за зверовете човекоядци в Дома на мрака.

Когато влязохме през високите порти и празненствата останаха зад нас, аз веднага отидох да поздравя принца, който, изглежда, се радваше да ме види. Забравил всякакво приличие, той се хвърли в ръцете ми, хвана лицето ми с малките си ръчички, стисна бузите ми и ме целуна по носа. Попита дали съм му донесъл подаръци. Не бях, разбира се, но казах, че нося и намигнах на Собек да намери нещо подходящо. Анхсенамон флиртуваше, подиграваше ми се нежно със саркастични забележки за завърналия се герой и дали не бих искал и тя да се хвърли в прегръдките ми. Ай прекъсна разговора си с Хоремхеб и ми направи знак да се приближа. Престорих се, че не съм разбрал, и извиках на Джарка да се погрижи за принца и да го прибере на сянка. Джарка, все така потиснат, си проправи път през тълпата, но Ай и Нахтмин му препречиха пътя.

— Не съм съгласен — отвори ветрилото си от сребърен филигран Ай и го размаха енергично пред лицето си.

— Аз съм настойник на принца. Вече се върнах при него. Както знаете, отговарям за безопасността му.

Ай въздъхна и се приближи.

— По време на отсъствието ти настъпиха доста промени, лорд Маху. Най-добре да ги обсъдим някъде на спокойствие.

Понечих да възразя, но дворът бе пълен с хора на Нахтмин, пешаци в кожени ризници и раирани кърпи в червено и бяло на главите. Не бяха неферу, нови попълнения, а ветерани, които Нахтмин вероятно е трябвало да подкупи да напуснат бойното поле.

— Нещата със сигурност са се променили, лорд Ай — усмихнах се аз. — Джарка, не се отделяй от принца, докато Божия баща Ай си поговори с мен.

Тази мангуста, тази кобра в човешка кожа ме поведе в двореца през една странична врата и ме прекара през нескончаеми коридори със стени, украсени от горе до долу със зловещи сцени, изобразяващи подвизите на Тутмос I.

— Много войнствено, нали? — изръмжа през рамо Ай. — Голям самохвалко е бил.

— Никой не е безгрешен — отвърнах аз.

Ай ме водеше все по-навътре в двореца. Сигурно понякога оставям впечатлението, че Маху, Песоглавеца от Юга, е подмолен и лукав. Вече съм стар и се замислям. Правил съм много глупави грешки. Една направих и онази сутрин. Древният дворец гъмжеше от войници на Ай и Нахтмин. Плъзнали бяха из дворовете, стояха край всички врати и коридори. Ай се канеше да ме арестува. Само по пътя към малкото писалище минахме покрай поне триста тежковъоръжени войници. Влязохме вътре, Ай преливаше от любезност и добронамереност, покани ме да седна на походното столче, поднесе сребърен поднос с нарязани плодове и сам напълни чашите с вино. Остана надвесен над мен и ме погледна тъжно.

— Голяма победа, Маху. Жената на узурпатора е принесена в жертва! Тялото й ще бъде провесено наред с останалите от градските стени като предупреждение за онези, които заговорничат срещу Царския кръг.

— Надявам се Мерире ще се присъедини към компанията — вдигнах наздравица аз.

— За съжаление — не — Ай прокара пръст по ръба на чашата си. — Четири дни след пристигането ми Мерире и антуражът му успяха да избягат от дома на Небамум, откраднаха баржа и изчезнаха безследно.

— Организирахте ли преследване?

— Опитах се, но… — Ай се усмихна виновно. — Имаме по-важни дела от преследването на миражи в пустинята.

— Сигурно Туту и останалите атонисти също са се измъкнали от крепостта Бухен? — попитах аз.

— Много си прозорлив, Маху. Как се досети? Да, избягаха, но те не представляват реална опасност. Всички знаем, че са предатели, войската им е разгромена, а гръбнакът на съюзниците им в Ханаан е прекършен.

— По-точно — ослепен.

— А, да — погледна ме с прискърбие Ай. — Азиру бе изпратен обратно в Ханаан като предупреждение за останалите васали. Всеки бунт срещу Египет ще бъде смазан безмилостно. Нека си седи в мизерния дворец като сляп просяк край градските порти. Нека си мечтае и съзаклятничи колкото иска, той вече не представлява заплаха за нас.

— А що се отнася до промените, извършени в мое отсъствие, докато аз се трудех за благото на всички? — попитах аз.

— Не си единствен, Маху. Всичко е съгласувано с останалите — продължи припряно: — Царският кръг е твърде многоброен. Трябва да бъдем по-делови, по-единни, с ясно разпределение на властта.

— Тоест искаш да се оттегля? Да оставя принца под твое попечителство?

Ай остави чашата с вино на масата и преплете пръсти.

— Изглеждаш отслабнал, Маху, лицето ти е по-изпито отвсякога. Успешната ти мисия на север те е направила още по-проницателен. Да, така е. Може би наистина е време да се оттеглиш. Богато имение? Плодородни земи? — той се надвеси над мен. — Може да си вземеш млада съпруга, да създадеш семейство. Да забравиш за държавните дела — той взе отново чашата.

— И Хюйи и Майа те подкрепят?

— Те знаят какво е нужно за благото на Египет.

— Обсъдили ли сте го вече с Хоремхеб?

— Не бързай, всяко нещо с времето си.

— Не е ли прекалено опасно? — попитах аз. — Предлагате ми да се оттегля, да се откажа от всичко. Кой ще бъде следващият? Хюйи? Или може би Пентжу? Той е просто лекар.

Ай ме погледна разсеяно.

— А ако откажа, какво ще стане тогава, Ай? — продължих аз. — Домашен арест? Трагична злополука? Отрова в храната или виното ми?

Ай поклати глава и изцъка едва доловимо с език.

— Царският кръг е разединен! — извиках аз и скочих на крака. — Разделен е на две: Хоремхеб и северната войска; Ай и южната войска, предвождана от твоята вечна сянка Нахтмин, умело подпомагани от Хюйи и Майа. Шансовете са равни, но ако Маху се оттегли и ти получиш настойничеството на младия принц Тутанкамон, везните ще се наклонят в твоя полза. Естествено — имитирах жестовете на Ай, — че аз няма да се откажа, няма да абдикирам, няма да се оттегля в някакво си имение. Ще си тръгна оттук и ще поема грижата за принца.

Ай понечи да ме спре, приближи се към вратата.

— На твое място не бих извикал капитана на охраната. Бях готов да жертвам живота си за безопасността на принца и добруването на Двете земи. Влязох в лагера на врага. Със Собек събрахме изключително ценна информация за Хоремхеб.

— За което сме благодарни — измърка Ай. — Наистина сме благодарни.

— Открих и архивите на узурпатора. Или, по-точно, тези на принц Азиру.

Леката усмивка изчезна от лицето му. Облегна се на вратата с ръце зад гърба и подпря глава. В някои отношения ми напомняше на дъщеря си Нефертити: нащрек, внимателен.

— В хода на битката такива документи лесно би могло да бъдат унищожени, но аз ги открих. Все още са у мен. О, лорд Ай, да не би генерал Хоремхеб да е пропуснал да ти каже? Сигурно защото не знае какво точно има в тази кожена торба. Открих писмо до узурпатора от теб. Как беше? Казваш, че пишеш от името на Царския кръг и двама пратеници ще отидат да се срещнат с него, че аз ще тръгна от Тива с баржа, че вестоносецът, донесъл това писмо, ще обясни останалото. Завършваш с изречението… да, ето как беше изречението: „Тази вест е важна, но не и вестоносецът.“ Кого изпрати, лорд Ай? Някой безпомощен писар или нещастен търговец? Или е бил някой от твоите наемници, снабден с пропуск и тайно писмо, което се е оказало и смъртната му присъда?

— Писах от името на Царския кръг! — излая той.

— С чие разрешение? — изстрелях аз. — Ще съберем останалите и ще попитаме кога ти е дадена такава власт!

— Но писмата бяха безвредни. Те просто казваха онова, което така или иначе щеше да се случи.

— Не мисля така, лорд Ай. Вестоносецът ти е разкрил подробности и за пътуването ни нагоре по Нил, за това, че водим принц Тутанкамон в Ахетатон. Може би точно благодарение на твоето писмо бяхме нападнати.

— Не съм им казал за това. Не това исках. Никога не бих оставил внука си в ръцете на един узурпатор.

— Не, така е, но по този начин си показал, как да се изразя, на узурпатора и на главния му съветник принц Азиру на чия страна си. Вестоносецът ти е носел послания, които за самия него вероятно не са имали особен смисъл, но не и за принц Азиру и другите около узурпатора. Може би дори знак, че при наличие на достатъчно време и след определени събития може и да преминеш на отсрещната страна. Затова е бил екзекутиран вестоносецът: онова, което е носел, е било по-важно от неговия живот.

Ай сведе леко глава и се взря напрегнато в мен.

— Това е просто плод на въображението ти — прошепна той. — Никой няма да ти повярва.

— Но със сигурност ще се заслушат. Ще повдигна въпроса защо принц Азиру бе ослепен и изпратен незабавно обратно в Ханаан. Не го искаше тук, нали? Не можеше да позволиш да се разприказва пред Царския кръг или да се опита да изтъргува живота и сигурността си срещу информация. И накрая стигаме до Мерире. Ти ли организира бягството му? А също и това на лорд Туту в Бухен? Искаше да се махнат от пътя ти. Искаше цялата случка да остане незабелязана — облегнах се на столчето и взех чашата вино. — Имам и затворник, жреца Куфу. Възможно е да се окаже източник на интересна информация. Ето как ще разгърна обвинението си. Лорд Ай, ти ръководи събранието на Царския кръг. Една фракция, Мерире и атонистите, представляваше сериозна заплаха. И двамата знаем, да не говорим пък за Мерире, че шабтите на Ехнатон бяха просто фасада, за да може Мерире да се представи като жертва, да пищи, че последователите му биват избивани от някаква тайна общност, вярна на стария ред. Ти не знаеше накъде да тръгнеш. Страхуваш се от Хоремхеб и нямаш пълно доверие на Хюйи и Майа, така че решаваш да обработиш Мерире, оставяш го да опипва внучката ти и да храни тайните си амбиции, които безмълвно подкрепяш, но не приемаш за свои. Узурпаторът се появява в Делтата. Мерире иска да отиде при него и решава да тръгне на север под претекст, че е царски пратеник. Той вече се е свързал с врага, знаеш как, като изпраща скрити послания в статуи и гравюри на Диска на Атон. Той иска да го придружа с надеждата, че ще взема принца с мен; ти го подкрепяш, без да знаеш за безумния му план да се опита да го отвлече. В същото време се съгласяваш с искането на Мерире крепостта Бухен да бъде дадена на последователите на лорд Туту. Освен това си в тайна комуникация с принц Азиру; доста двусмислено послание, но Азиру вероятно е достатъчно умен, че да прочете истината между редовете. После сядаш и чакаш. Ако узурпаторът бъде победен, скоро ще се отървеш от Мерире и фракцията му, за да можеш да се заемеш с новия проблем, генерал Хоремхеб и неговата армия победителка. С Нахтмин вече сте се заели с това, нали? Събирате войски и ги разполагате извън Тива. Разбира се, единственият проблем е, че някой може да се разприказва, но ти и за това можеш да се погрижиш. Един проблем ли казах? — усмихнах се аз. — Имах предвид два. Аз съм вторият. Искаш попечителство над принца, така че е време Маху да се оттегли. Не смееш да ме убиеш, защото това може да породи подозрения, да не говорим, че не е лесно да бъда убит. А и не искаш да влизаш в кръвна вражда със Собек и Джарка или пък да събудиш любопитството на генерал Хоремхеб — отпих малко вино.

Ай се приближи до мен и сложи внимателно ръка на рамото ми. Когато вдигнах поглед, той ми се усмихваше широко:

— Това ли е всичко, Маху?

— Да. В момента не мислиш трезво. Хоремхеб и Рамзес ще ти вярват дотогава, докато аз съм попечител на принца. Аз съм балансът между двете фракции. Не може да не са забелязали случилото се в двора — посочих златната яка на врата му. — Готов съм да заложа всяко бижу по теб, че генерал Хоремхеб вече обсъжда нещата с генерал Рамзес. Как се открояваше по време на победната процесия! Как настояваше принцът да стои близо до теб! Как сякаш нямаше търпение да отхвърлиш договорката на Царския кръг, че аз съм настойникът на принца!

Ай седна на един стол, подпря лакти на облегалките и сключи пръсти пред лицето си.

— Какво ще направиш? — прошепнах аз. — Ще ме арестуваш? Ще ме убиеш? Ще ме принудиш да се оттегля? Мислиш ли, че Хоремхеб ще приеме това?

— Ще бъдеш ли на моя страна, Маху?

— Ако е за доброто на принца, готов съм да спя с хиените в пустинята.

Ай отметна глава и се засмя.

— Знаеш ли, Маху, винаги се наслаждавам на малките ни разговори. Толкова се радвам, че пръв отворих темата. Оценявам направеното от теб и… — засмя се тихо той, — и онова, което знаеш.

— Това е малката ни тайна — отвърнах. — Връзката между нас. Сега — изправих се аз, — предлагам, лорд Ай — подадох лакът, — да излезем оттук ръка за ръка като добри приятели и близки съюзници.

Ай протегна ръка.

— Добре дошъл, Песоглавецо от Юга. Съгласен съм с казаното от теб. Нека излезем ръка за ръка и да се усмихнем на света. Да отпразнуваме приятелството си и да бъдем готови да посрещнем Царския кръг.

Ай беше разбойник, шарлатан, пепелянка под камък, кобра на слънцето. Сърцето му беше черно като нощта, а умът му — остър като бръснач. Но притежаваше и очарователно нахалство, искрен смях; човек, който неуловимо сваляше една маска и слагаше друга. Истински комарджия, но не от онези, които хвърлят заровете, а после плачат, като загубят. Независимо дали печели, или губи, Ай си тръгваше от масата с усмивка и този път не направи изключение. Излязохме в коридора. Накара ме да разгледам една стенна рисунка в искрящо синьо, златно и кървавочервено, която изобразяваше множеството победи на фараона над злите азиатски племена. Конете бяха изправени на задни крака, перата в гривата им бяха замръзнали във въздуха, а колесниците — стъпкали стотици врагове. Толкова драматична, че колкото повече гледаше човек, толкова повече му се струваше, че знамената наистина се развяват и се чува вълнуващият рев на тръбите.

— С теб сме приятели, Маху — прошепна Ай. — Погледни тази картина и йероглифите под нея. Би ли ги прочел на глас.

— Узер Маа Траа. Сете Еера — Справедливостта на Ра е могъща — преведох аз. — Той е избран от Ра.

— А тук?

Мина останалите йероглифи: Кемет за Черните земи, Дешет за Червените земи, Ташемау за Горен Египет, Таху за Долен Египет. Като наставник, който ме развеждаше из коридорите, без да обръща внимание на множеството пазачи. Посочи ису, бута месо, предлаган в жертва след ритуал; животните и растенията на Египет, като например Мут — лешояда, Ашеар — гущера, Ауадж — папирусовото дърво, Нкд — тръстиката.

— Какво е всичко това, Маху? — разпери ръце той. — Фараонът победител, растенията на Египет, Черната земя на Нил или горящите пясъци на пустинята? Това е царството на Египет, любимо на боговете, благословено от слънцето, напоявано от Нил.

Запляска развълнувано по стената.

— Ето на това съм верен; това е моята душа, моята ка, моята мечта. Готов съм да жертвам себе си, дъщеря си, принца и целия Царски кръг в името на Египет.

По лицето му нямаше и следа от цинизъм. Очите му бяха твърди, а устните — тънка линия. Дори и тогава не му вярвах напълно.

— Не изглеждаш убеден, Маху?

— Аргументите ти имат един недостатък.

— И какъв е той?

— Кой решава кое е най-доброто за Египет?

От начина, по който отвори уста да отговори и се приведе към мен, бях сигурен, че ще каже: „Аз съм Египет“, но после размисли. Отпусна се, усмихна се, потупа ме по рамото и ме изведе навън.

Дворът беше празен. Хоремхеб и Рамзес бяха тръгнали заедно с антуража си. Коняри и слуги прибираха колесниците. Няколко офицери, придворни и жреци седяха покрай фонтана и обливаха лицата и ръцете си с хладната вода. Славният миг отминаваше като дим от тамян във въздуха. Сбогувах се с Ай.

— Маху! — извика той зад гърба ми. — Няма ли да останеш в двореца?

— Не. По-безопасно се чувствам при полковник Небамум. Ще помоля принцът да бъде изпратен там. Ти решаваш къде да отиде Анхсенамон.

Ай се съгласи и се отдалечи. Нахтмин излезе от сянката и заобиколен от главните си офицери, ескортира Ай извън двора. Открих Собек и Джарка в една от малките градини с изглед към канал, прокопан от Нил. Целеха с камъни лотосовите цветове по повърхността.

— Интересна среща? — посрещна ме Собек.

— Срещите с лорд Ай са винаги интересни — усмихнах се аз. — Джарка, как, за бога, успя да се докопа до принца?

— Нямах избор — тъмното лице на слугата ми изглеждаше доста измършавяло и небръснато. Черната му коса, обикновено сресана права и внимателно намазана, сега беше мръсна, а очите му — зачервени от прахта и недостатъчно сън. — Ай връхлетя в Мемфис като ураган, заобиколен с войници. Аз разполагах с един корпус наемници. Хоремхеб и Рамзес ги нямаше и той скоро застана начело на кокошарника.

Един папуняк прелетя ниско над канала в кълбо от цветове. От храста до нас изскочи заек и аз подскочих от изненада.

— Това е идея на Хоремхеб — прошепна Собек. — Той обича зайци и сега целият замък гъмжи от тях. Изглежда, кара джуджетата си да ги преследват. Носят се слухове, че Хоремхеб държи жена си заключена.

Спомних си Мутноджмет, не толкова красивата сестра на Нефертити — тиха жена с приятно лице, която боготвореше земята под краката на Хоремхеб.

— И?

— Е, не точно заключена — отвърна троснато Собек. — Би било несправедливо по отношение на добрия генерал, но си подготвят прекрасни гробници в Сакара. Трябва да ги видиш.

— И защо са толкова интересни?

— Хоремхеб гледа на себе си като на фараон или негов наследник — Собек се оглеждаше напрегнато. — Ако се съди по поръчаните за гробницата му рисунки и надписите по стените, човек ще си помисли, че е прекарал по-голямата част от живота си да спасява Египет от безбройните му врагове. Искам да кажа, Маху, че дават доста да се разбере за човека.

— И останалите не са стока — намеси се Джарка. — Виж например изоставените гробници в Ахетатон. Какво беше написал Майа на своята? „В началото бях много добър, накрая бях блестящ.“ А той е още млад. Ще създават проблеми, нали?

— Така е — съгласих се, — но още не е настъпил моментът. Всички следят действията на останалите, укрепват позициите си. Сега, когато Мерире и шайката му ги няма, фронтовете ще са по-ясни. Повече няма да се говори за Атон, за завръщане в града му или — добавих аз сухо — за шабтите на Ехнатон. Как избяга Мерире?

— Един ден беше там — обясни Джарка, — на другия го нямаше. Беше затворен в къщата на лорд Небамум, близо до реката. Охраната не беше многобройна. Мерире и свитата му изчезнаха около три дни след пристигането на лорд Ай.

— Някакви новини от Бухен?

— Същото. Започнал да се превръща в сборище на бегълци от Ахетатон. Туту управлявал въпреки волята на командира на гарнизона. Новината за великата победа при Сайл се разнесла; Туту и антуражът му си тръгнали и оттогава никой не ги е виждал.

— Къде ще отидат? — попита Собек.

— Къде могат да отидат? Те са предатели и — жреци или не — Царският кръг ще обяви награда за залавянето им живи или мъртви. Червените земи ще бъдат претърсени. Най-безопасно за тях би било в Ханаан или на хетска територия, но ще видим.

Собек хвърли последен камък в канала и протегна ръка.

— Направих каквото можах; сега трябва да тръгвам. Имам работа в Тива, Маху — усмихна се с кривата си усмивка. — Сигурен съм, че са се намерили поддръжници на поговорката: „Очи, които не се виждат, се забравят.“

— Собек, още не съм ти благодарил…

Потупа ме по рамото.

— О, не се тревожи, Маху, има време за това. Ще се сбогувам с Майа, после тръгвам.

Натъжих се, докато моят другар по оръжие се отдалечаваше. Заедно бяхме преживели опасностите в Делтата и Собек бе изпълнил ролята си. Сега искаше да се върне в бедните квартали на Източна Тива и онова, което наричаше свое царство! С Джарка се върнахме в дома на Небамум. Старият войник много се зарадва, че ще му гостуваме. Помолих го да организира наемниците, да приеме принца и да го пази зорко, докато се върна.

— Къде отиваш?

— Искам да потърся стария си приятел Пентжу.

След известно време открих, че лекарят е отишъл в Червения параклис към храма на Птах да направи дарение. Доста интригуващо. Пентжу беше като мен: не че не вярваше в боговете, просто не им се месеше и се надяваше и те да не му се месят. Взех една кама и здрава тояга от Дома на войната и тръгнах към храма. Известно време се лутах из мизерните квартали, калдъръмените улички, прилични повече на тъмни тунели, които едва се промушваха между сградите. Мизерията и мръсотията контрастираха рязко с разкоша и изобилието на двореца. Цели ята гарги и глутници жълти улични кучета се боричкаха грубо върху купчините боклук сред рояци мухи като черни облаци. Минах покрай разнебитени врати, зад които се виждаха смрадливи пасажи, не по-малко опасни от който и да е военен лагер. С радост стигнах базалтовата улица към храма на Птах. Влязох през монолитната порта, намираща се между оранжеви стени, охранявани от могъщи, инкрустирани с емайл сини, жълти и червени лъвове. Тук се бе събрала гъста тълпа: селяни в къси туники и елегантни благородници със съпруги в напарфюмирани роби. В централния двор пред огромната статуя на Птах стояха група жреци, които пееха химни и кадяха тамян:

Влязох в самия храм и тръгнах през светлината на димящите факли; намерих един пазач на храма и се представих. Той се съгласи да ме заведе при Писаря на даренията — жреца, който записваше безпогрешно всеки посетител на храма, за да изрече молитва. Заобиколихме храма, минахме двора, в който бяха извършени екзекуциите и жертвоприношенията по-рано през деня. В мястото все още се усещаше вълнението; облаците златист прахоляк все още не се бяха уталожили след празненствата в чест на победата. Подминахме работилници, училища и житници и къщата на Божиите прислужници. Бях истински заинтригуван от това, че Пентжу е дошъл тук. Той не се кланяше пред Птах, а и в Тива имаше достатъчно други места, където можеше да направи дарение. Най-накрая стигнахме Червения параклис, разположен насред свежа зелена морава и заобиколен от палмови горички. Писарят на даренията, който се къпеше в Езерото на чистотата, потвърди, че Пентжу е бил тук.

— Много добре си го спомням — излезе от щерната, един слуга се завтече и го наметна с роба. — Лорд Пентжу беше много щедър: сто уноси злато за един от нашите жреци в Дома на покойниците.

— Жрец на мъртвите? За кого трябваше да се направят жертвоприношенията?

— За съпругата и семейството му, убити в Ахетатон.

— Убити?

— Не, не — лицето на стария жрец се сгърчи. — Моя грешка. Не, починали — избърса капките вода от лицето си. — А, или пък не? Елате с мен.

Влязохме в Червения параклис — елегантна сграда от кварцитни блокове, която светеше, сякаш в нея има скрит огън, — после в преддверие с облицован с плочки под, мебелирано с кушетки. В средата се намираше маса от акация, а върху нея — ковчеже с позлатен капак. Жрецът го отвори и извади Книгата на живота с даренията за храма. Пентжу беше последният записан. Забелязах, че думата кхаи-и, или убити, е била набързо зачеркната и заменена с „починали“. Записано бе също, че се нарежда на жреца да напише проклятие срещу Детето на злото: „Ур-шт, Главният касапин от Аатиу, кланицата.“

— Защо ще го прави? — изумях аз.

Жрецът, който се интересуваше единствено от печалбата, изсумтя.

— Лорд Пентжу дойде тук — изписука той — точно преди да се изкъпя. Правя го девет пъти на ден. Ами — продължи забързано той, забелязал нетърпението ми, — доведох го тук; направи дарението, но изглеждаше някак нервен, неспокоен. Обясни как жена му и семейството му са починали от чумата в града на Великия еретик — внезапно жрецът се изплаши и сложи пръсти върху устата си. — Господарю Маху, не исках да…

— Това не ме вълнува. Какво каза лорд Пентжу?

— Не би трябвало да ви казвам това.

Отпуснах ръка до камата под робата си и хванах тоягата по-здраво.

— Но вие сте приятел, лорд Маху. Няма кой знае каква мистерия. Лорд Пентжу помоли жрец да изпее химни и да каже молитви, да прокълне злия дух, който е довел болестта в семейството му.

— И къде отиде после?

— Каза, че иска да отиде в Дома на живота. Медицинското ни училище е прочуто навред.

Накарах го да ми обясни как да стигна, после намерих Пентжу в Залата на солите и помадите в Дома на живота към храма. Седеше зад останалите ученици, слушаше описанието на лекарите за това как зрели бадеми, смесени с пелин и сладка бира, прочистват стомаха и червата. По-голямата част от публиката дремеше. Пентжу не ме забеляза. Погледах известно време. Като млад приятелят и спътник на Мерире бе арогантен, изпълнен със самодоволна праведност. С годините се беше променил: дълго, набръчкано лице, с неспокойни ивици около очите и устата, леко изпъкнала челюст, прегърбени рамене и вечно замислени остри очи. Движеше се сякаш в непрестанно неразположение, притискаше корема или чешеше лицето си. Нервен, разтревожен мъж, чието сърце сякаш неспирно скърбеше. И преди бях виждал такива мъже или поне в такова състояние. Винаги бях смятал, че единственият стремеж на Пентжу е да натрупа състояние и да си спечели репутация на велик лекар. Ахетатон промени всичко. Той загуби жена си, децата си и всички близки. По време на чумата не беше при тях, а на сигурно място в частното си имение, тъй като бе пряк настойник на Тутанкамон в първите години след раждането му. Защо му е на Джосер да говори за него, преди да умре? Или пък на Мерире да го споменава в писмата си? По време на пътуването към Мемфис бях проучил внимателно всеки документ, всеки папирусов лист и всяка глинена плочка, намерена в лагера на узурпатора. Мерире често споменаваше Пентжу с надеждата, че последният ще се присъедини към тяхната кауза, но въпреки всички молби той бе останал безразличен. Докато други, като Майа и Хюйи, бяха изразили готовност да отхвърлят култа на Атон, но да развият Ахетатон като важен център по поречието на Нил, реакцията на Пентжу бе просто на отегчено безразличие.

Старият жрец, който водеше лекцията за диетата и ефекта на различни билки върху стомаха и червата, най-накрая приключи. Пентжу стана и дойде направо при мен.

— Маху, да не би да ме следиш? Видях те да влизаш! — умореното му лице бавно се разтегли в усмивка. — Но реших, че е по-важно ти да чуеш лекцията, отколкото аз.

— Защо дойде в храма на Птах?

— Защото тукашният Дом на живота е прочут. Като се замисля, значението му е малко преувеличено — потри ръце. — Минах покрай стената за екзекуции. Облекли са жената с червената коса в овча кожа и са я увесили с вериги за краката. Наистина имаше — добави той замислено — хубава коса. Закрива лицето й като воал. Стоях там. Притворих очи, Маху, и за миг ми заприлича на Нефертити.

— Толкова ли я мразеше?

— Не.

— Може би тя те е мразела?

Пентжу ме изведе от залата в двор с високи стени и щерна с ръбове от плочки. Доста самотно място. Спомням си лъчите на слънцето, първия хлад на вечерта. Около щерната бяха наредени кошници с лупини. Седнахме на една мраморна пейка.

— Винаги съм се чудел, Маху, кога ще дойдеш. Ти си истински песоглавец. Седиш си на камъка и наблюдаваш.

— Нефертити? — настоях аз.

— Съпругата на Ехнатон — усмихна се Пентжу. — Великата му царица Нефертити!

— Която те е мразела?

— Мразеше ме заради лейди Хийа. Знаеш как беше, Маху.

— Разкажи ми отново.

— Ехнатон си построи града — въздъхна Пентжу. — Бе погълнат да боготвори Атон, Единствения. Страдаше от халюцинации, вярваше, че е единственият, който може да общува пряко с Всемогъщия, Всевиждащ бог, после изкачи още едно стъпало. Вярваше, че е прероденият син на Бога и не след дълго повярва, че той е самият бог. Нефертити не му помагаше. Даже напротив. Даваше му вино, опиати, сок от мак, който объркваше тялото му и го караше да живее в измислен свят. Някои го наричат Великия еретик, други — просто луд. Той беше само един идеалист, който бе погълнат от упоените си мечти. Той не беше Избраният. Намрази Нефертити, начина, по който настояваше, че е негова равна, и, разбира се, това, че не му роди син — Пентжу се наведе и потупа с пръст единия лупин. — Хийа, майката на Тутанкамон, беше различна — държеше лицето си скрито от мен, но успях да доловя риданието в гласа му. — Тя беше нежна като малка мишка и си говореше с мен. Открих, че червенокосата кучка тайно й дава отрови и прахове, за да не може да зачене. Исках да помогна на Хийа.

— И да си отмъстиш на Нефертити, която те е унижила?

— Да, да, унижи ме — стегна се Пентжу. — Но наистина исках да помогна на Хийа. Ехнатон я посещаваше; често се разхождаха в градината точно по времето, когато се появява хладният ветрец — усмихна се. — Хийа забременя. Отначало Ехнатон се страхуваше от гнева на Нефертити. За кратко, Маху — погледна ме Пентжу с насълзени очи, — Ехнатон беше отново млад. Знаеш какъв беше. Като момче, на което е дошла гениална идея. Страхуваше се, че Нефертити ще нарани Хийа или детето. Повери и двамата на мен и остави тайни инструкции: в случай че аз умра — сръга ме игриво Пентжу, — ти трябваше да поемеш отговорност за тях — сви рамене. — Хийа почина при раждането. Аз се грижех за бебето, затворен в онова имение, охраняван от наемници; после дойде чумата и опустоши Ахетатон, както и цял Египет.

— И съпругата, и децата ти починаха, нали?

Пентжу се стегна и присви устни, сякаш криеше някаква несподелена болка.

— Жена ми, момчетата ми, дъщеря ми, брат ми и други двама роднини умряха в последните няколко дни на чумата. По това време Нефертити вече беше успяла да си върне обичта на Ехнатон и бе обявила, че ще управлява наравно с него — Пентжу почеса едно петно на ръката си. — Ехнатон дойде да ме види. Изглеждаше изплашен, подозрителен. Каза, че ако нещо се случи с него, е оставил тайни документи, с които те обявява за официален настойник на наследника му. Останалото знаеш.

— Останалото не знам, Пентжу — отвърнах. — Неотдавна в Делтата се състоя велика битка, която можеше да струва живота на всички ни. Един узурпатор се обяви за фараон, защото никой не знае какво наистина се случи с Ехнатон.

— Аз също не знам. О, чувал съм да се говори, че може би е бил отровен от Нефертити или дори от собствената си дъщеря, Меритатон; че тялото му може би е скрито някъде в Ахетатон. Попитах и Мерире веднъж, когато ме бяха поканили на вечеря. О, не, той не говореше за измяна, само намекваше. Едно нещо разбрах обаче: двамата жреци Джосер и Куфу не са тръгнали с Ехнатон, а след него; възможно е да са взели съкровището му. Някаква следа от него?

— Не, нищо — преместих се по-близо аз. — Но открих нещо по-интересно. Архивите на самозванеца фараон. Много са интересни, Пентжу. В предсмъртните си болки Джосер изпелтечи, че ти знаеш нещо.

— Глупостите на един предател — развълнува се Пентжу. — Нищо лошо не съм направил. Държах се на безопасно разстояние от кроежите на Мерире.

— Знам това — успокоих го аз.

— Е, вече всички са мъртви.

— С изключение на Куфу — измърморих аз.

Пентжу ме погледна, лицето му бе ужасено, устата — разкривена.

— Куфу! — прошепна той, после хвана глава и зарида.