Прокобата Тутанкамон

Дал съм голяма клетва за живота си да разкажа истината или онова, което мога, за фараон Ехнатон, Онзи, когото Атон обича. Аз съм Куфу, син на Ипути, жрец на Изис в Тива. Обучавах се в Дома на живота, а после се преместих в малък храм на Атон в двореца Малгата, където ме знаеха с трудолюбието и уменията ми, с отдадеността ми на писмото и със смиреността ми пред волята на Божествения. Аз съм жрец, който е изучавал свещените писания на Тот, но такъв, който осъзна грешката си, осъзна, че всички такива богове са сенки, плод на човешкото въображение. Те са мракът преди зората и издигането на Атон, Слънчевия диск, над хоризонта. Почитах символа на Всевиждащия, Всезнаещия Невидим Бог, който ни заповядва да не правим негови образи, а е предпочел да се разкрие в сърцата ни чрез сина си Ехнатон. Отрекох се от грешките си в присъствието на Божествения и неговата Велика царица Нефертити, красивата жена, Онази, която Атон обича. Признах грешката на живота си и се посветих на обожанието и службата на Всевиждащия бог.

Усърдието ми бе скоро забелязано от лорд Мерире, първожреца на Атон и Началник на церемониите в главния храм в Ахетатон. Бях вътрешно изгарян от жар, докато любовта към Дома на господаря изпълваше дните ми. Един ден там бе за мен повече от хиляда години другаде. Бях много покорен и слушах внимателно ученията на Божествения. Това учение бе накрая размътено от Нефертити, която желаеше да заеме позицията и титлата на бог и чиято намеса хвърли сянка над светлината на новото откровение.

Признавам също така, че съм се отклонявал от пътя на праведните в усърдието си да служа на господаря си. Седял съм до лагерния огън на египетските врагове и съм участвал в злите им кроежи. Сторих грях и този грях ще бъде вечно с мен. Благодарен съм на лорд Маху за прошката и великата милост, която ми оказа. Заклех се да кажа истината и да изкупя вината си. Ще напусна това място и ще изчезна. Ще доживея дните си далеч от великите събития и дела на Египет.

Лорд Маху ме попита кога започна всичко? Кои бяха семената на тази голяма мистерия? Така, той познава историята на Ахетатон, макар че събитията, довели до падението му, са скрити сред мрака и водовъртежа на борбата. Та кога наистина започна всичко? Отговарям направо. Между Божествения, Ехнатон, и неговата царица Нефертити се появи разрив заради раждането на сина на Божествения от по-нисшата царица и съпруга Хийа, принцеса на Митани. Носеха се слухове, че Нефертити се е съгласила да търпи принцеса Хийа, при условие че последната никога няма да зачене. Когато разбра, че Принцесата на чужденците, както я наричаше, не само е заченала, но е и умряла по време на раждането на здрав син, яростта й нямаше граници. Като жена с огромна гордост и безкрайни амбиции, Нефертити вярваше, че може да беснее и излива гнева си публично. Божествения отказа да търпи това и я прогони от себе си. След този разрив Дворецът на Атон потъна в мрак и отчаяние, светлината на двора угасна. Блясъкът на храмовете бе обгърнат от тъма, фенерите и лампите — угасени от усещането за настъпващо униние. Ехнатон беше сам, Хийа — мъртва, а Нефертити — в изгнание в двореца си в северната част на града.

В петнайсетата година от управлението си Божествения остави главата му да се замае, а сърцето му да остане празно от прекалено многото вино и маков сок. Душата му не намираше покой и износваше тялото му, както остър меч износва ножницата си. Тревожен и неспокоен, Ехнатон обикаляше из коридорите на двореца. Понякога викаше своя бог, друг път — Нефертити, невръстния си син или другарите си от миналото. Той бе човек, който се отказа от жертвоприношението, от сутрешната и вечерната молитва и заживя в мрачните пещери на миналото си. Държеше се, сякаш в него се бе вселил Зъл дух от Запад, сякаш душата му бе обсебена от демони. Проклинаше баща си, Аменхотеп Великолепни, и оплакваше трагичната смърт на по-големия си брат Тутмос.

Често Ехнатон се държеше с мен като да съм неговият изповедник, готов да слуша жалбите му. Разказваше как брат му Тутмос е бил злостно отровен в храма на Амон Ра в Кранак; как той е можел да го предотврати, но не го е сторил. Описваше другите си грехове, похотта и гордостта си. Търсеше покой от манията си, като играеше и си почиваше с другите си две дъщери, които обяви за свои царици. И двете забременяха, но дори тогава семето му беше прокълнато и децата умряха още след раждането. Анхсенамон беше силна, но Меритатон бе слаба от самото начало и се ужасяваше от намръщената изолираност на баща си, от пристъпите му на потиснатост и отчаяние, накъсвани от умопомрачителни изблици на гняв. Той настояваше да седи в бляскава самота в тронната зала или да я обикаля като пантера в клетка. При други случаи, особено когато сенките се удължиха и слънцето залязваше, го обземаше неописуем ужас и търсеше компанията на лорд Мерире, моята скромна персона или Джосер. Часове наред седяхме и слушахме риданията му.

— Потиснатост, агония и страх не ми дават мира — крещеше той. — Демоните осуетяват желанията ми. Грешен съм. Болен съм, греховете ми са много, а вината ми е тежка.

Седеше и се взираше невиждащо в тронната зала, а устните му се движеха, сякаш говореше с невидими за нас същества. После се съвземаше и започваше да крещи: „Какво направих? Какво направих?“

Понякога се страхувахме, че е обсебен от демони или истинската му душа е напуснала тялото. После дойде чумата, връхлетя града като ангел на смъртта и донесе възмездие и страдание на всички. Божествения видя в това проклятие и отпадна още повече. Коленичеше в молитва и крещеше на жреците си да се съберат около него.

Пропадаше в тъмнината и всички мислехме, че или ще остане така завинаги, или ще нарани сам себе си. После обаче се оправяше, сядаше прегърбен на трона и кършеше пръсти като изплашено дете. Седмиците преминаха в месеци. Понякога не се миеше или бръснеше, гонеше слугите с удари и клетви.

По-късно онази година, по време на сезона на жътвата, забелязахме чуждо присъствие в двореца; отначало само тъмни сенки, мъже от пустинята. Царската стража бе освободена и новодошлите заеха местата им. Така продължи поне месец, преди те също да изчезнат. На Царската стража бе наредено да се завърне и на нас бе позволено да се радваме на присъствието му и да виждаме лицето му. Заварихме го спокоен на трона. Издаде прокламация, която изненада всички: Нефертити можеше да се завърне. Лорд Мерире събра кураж и попита дали това се отнася и за други от Царския кръг, но Ехнатон отказа едва чуто с думите, че Божия баща Ай ще се заеме с тях.

Великата му царица Нефертити бе доведена. Пристигна пременена, украсена с красиви бижута и коленичи смирено пред него. Онзи ден и още няколко тя остана насаме с него. Когато отново ни извикаха, беше по-спокоен. Сега Нефертити споделяше леглото и трона му; той се оплакваше по-малко и започна да седи и прехвърля тюркоазена броеница. Скоро властта на Нефертити стана по-очебийна. Обявена бе за регент. Студена и величествена, те започна да бръсне главата си и да се облича като фараон. Докато статутът и величието й растяха, тези на Ехнатон отслабваха. Отчужди се от своята царица и от нас, сякаш някогашната му лудост бе мръсна роба, която сега бе свалил. Проучваше карти, чертежи и звезди. Молеше се. Не в храма на Атон, а сам в покоите си. Ако правеше жертвоприношения, те не бяха агнета или волове, а зърна тамян, поръсени върху горящ мангал. Божествения възобнови лова, често ходеше сам в Червените земи.

Един ден, малко след Новата година, когато звездата Куче се виждаше ясно на небето, а белите ибиси се бяха завърнали край Нил да покажат, че разливът идва, Ехнатон се върна от поредния лов. Придружаваха го хора, които тогава помислихме за пустинни скитници, с раирани роби и къдрави коси и бради. Шпионите на лорд Мерире докладваха, че това са същите онези, които често бяха посещавали Божествения като дете и чието присъствие в двореца бе забелязано по-рано. Пристигнаха без прокламации и тръби, без помпозност и церемонии, а тихи като вятъра се плъзнаха по източните варовикови скали в Ахетатон. Лорд Ай и Царската стража имаха строги нареждания: тези посетители са приятели на фараона и трябва да бъдат посрещани и допускани при него без страх и неприятности. Водачът им беше Якуб — висок воин със свиреп вид, макар и доста дружелюбен.

С напредването на годината Божествения позволи на посетителите да се смесят с останалите жреци. Якуб беше много сладкодумен; познаваше пустинята като дланта на ръката си. Разказа ми, че семейството му е от племето исраар, отцепило се от племената хабиру, които преди много години дошли в Египет от хълмистата земя на Западен Ханаан. Част от племето им се заселило в районите около Делтата и станали изкусни каменоделци. Други останали да гледат стадата си и обикаляли онази самотна част от Египет между Черните земи и Червените земи на пустинята. Твърдеше, че Великата царица Тийи, съпруга на Аменхотеп Великолепни и майка на Ехнатон, произхожда от тяхното племе. Хвалеше се, че и други в двореца, като например Джарка, слуга на лорд Маху, началник на полицията и надзирател на Дома на тайните, също е един от тях. Якуб поделяше хляба и виното ни. Говореше за своя тайнствен бог, чието име не бива да се произнася, за това, че според пророчеството от тяхното племе ще се роди Тему или Апут, Божи вестител или Месия.

През този период Божествения се възстановяваше бързо. Ведър и спокоен, той отново се миеше и пречистваше, а работата в двореца и града бе оставил на Нефертити и останалите от Царския кръг. Едно нещо обаче тревожеше лорд Мерире. Якуб и хората му получаваха заплати директно от Божествения пер хатч, домашното съкровище. Отначало лорд Мерире мислеше, че става дума за подкупи; по-късно бе убеден, че другарите на Божествения всъщност пренасят царското съкровище в Червените земи. Първожрецът, който бе на практика прогонен от присъствието на Ехнатон и до него вече не се допитваха за ритуали и молитви, започна да се тревожи от тайнствеността на божествения ни господар. Мерире често събираше мен, Джосер и останалите жреци на таен съвет. Накара ни да се закълнем тържествено във вярност към него и заяви, че на останалите от Царския кръг вече не може да се има доверие; смяташе, че нещо ще се случи и ние трябва да се подготвим за дните на трудности. Накрая една сутрин, докато Ехнатон бе на Прозореца за появяване, за да поздрави изгряващото слънце, Мерире поиска аудиенция. Въведоха ни при фараона, но Ехнатон остана коленичил с гръб към нас, сякаш не го интересувахме. Лорд Мерире бе дълбоко обиден и понечи да се оттегли.

— Защо си тръгваш, Мерире? — прозвуча ясният, силен глас на Ехнатон.

Обърнахме се от вратата. Ехнатон седеше с кръстосани крака и ни гледаше. Беше само по препаска, с тънък ленен шал на раменете. Главата и лицето му бяха обръснати и намазани, а дълбоките тревожни бръчки около очите и устата му бяха изчезнали.

— Ако желаете — продължи той, — можете да дойдете и говорите с мен.

— Може би — отвърна Мерире — трябва да извикаме Великата ти царица и Божия баща Ай?

Усмивката на Ехнатон се стопи.

— Сигурно си се питал какво става с мен, лорд Мерире. Ела, седни до мен и ще ти разкажа. Защото не ми остава много време с теб.

Разтревожени и заинтригувани, Мерире, Джосер и аз коленичихме пред него.

— Не ми говори — рече с дълбок и силен глас Ехнатон — за червенокосите демони от Ахмин, онези зли духове, онези отвратителни същества, които не говорят и никога не са говорили с гласа на истината.

Очите на Божествения се извърнаха навътре. Протегна ръце. Помислих, че е изпаднал в пристъп.

— Господарю, какво има? — попита Мерире.

— Когато ги споменах — продължи вече със затворени очи Ехнатон, — около мен се събраха окървавени демони. Чувам свистене и бучене като от ураганен вятър.

— Но, господарю — прошепна Мерире, — дворецът е напълно тих. Сутрешното небе притъмня.

— Сърцето ми е онова, което говори — не отваряше очи Ехнатон. — Изоставям делата на злия и сърцето ми тръгва на път. Свистенето и бученето са навярно вятърът сред короните на величествените кедри.

— Но, господарю — настоя Мерире, — в Ахетатон няма кедри.

— Аз съм тук — въздъхна Ехнатон, — но сърцето ми е там, където растат кедрите. Това място ме изтощава. Имах видения, в които този град и блясъкът на Египет не са нищо повече от купчини глина, напукани от слънцето и нашарени от дъжда. Този град бе просто тъмно петно насред пясъчна пустош.

— Ваше величество — попита Мерире, — нима Ваше величество е имал видение за бъдещето?

— Живях сред видения в тъмнината на нощта. Виждах как сенките се местят. Бях в тертари иати, пейзажа на нощта. Вкусих нещата, които предстоят: видение за силата на Единствения и бъдещето на Египет — скри лицето си в ръце, после разтвори длани и остана така като с воал. — Отворена е двойната врата на Далечния хоризонт — занарежда той. — Вдигнати са резетата. Свещеното дело е ясно, но облаци засенчват небето. Валят звезди, костите на зверовете треперят. Демоните мълчат. Аз няма да умра на тази земя.

— Ваше величество — продължи да упорства Мерире, — ако сте имали видение за бъдещето, трябва да го споделите с нас, трябва да оставите това познание на сина си! Дали бихме могли — изстреля той — да го запишем, да предадем учението ви на други?

— И да говоря, няма да се вслушат. И да кажа, няма да разберат. И да пиша, няма да научат. И да пея, те ще обърнат гръб — Ехнатон оклюма. — Що се отнася до сина ми — напълниха се със сълзи очите му, — или онзи, който бе обявен за мой син… познанието си съм поверил на Пазителите.

— Кои са Пазителите? — попита Мерире.

— Когато намеря дома си — отвърна Ехнатон, — ако такава е волята на моя бог, синът ми ще получи познанието ми. Дотогава…

— Ваше величество, какво ще стане с нас?

— Всеки следва пътя си, но там, където отивам аз, вие не може да дойдете. Когато ме няма, ще ме чакате и ще ме търсите, но в моя нов дом, в съграденото от мен имение няма да ме намерите.

— А къде е това?

Ехнатон отвори очи и ни изгледа; погледът му бе свиреп като на лъв.

— Искам да замина. Вече съм в земята, от която връщане няма.

— Защо трябва да ходиш там, господарю?

— Защото се стремих към злото. Престъпих границата на праведността.

О, лорд Маху, говоря самата истина. В онази зала почувствах ужас, смразяващ страх. Небето притъмня от буреносни облаци. Джосер, за да разсее напрежението, направи някаква забележка за времето.

— Радвам се, че облаците са дошли — усмихна се Ехнатон. — Те ще донесат дъжд, ще отмият демоните на югозападния вятър.

— Кои са тези демони? — пожела да узнае Мерире.

Ехнатон се взираше някъде над главите ни.

— Те са общо седем. Да, в празнината на великата бездна се стаяват седмината, това ми бе казано. Не са нито мъже, нито жени. Не си вземат съпруги, не зачеват деца. Тези седем демони не познават жалост и добрина. Не чуват молитви и смирение; те са вестителите на смъртта и слугите на Поглъщача. Когато срещнат човек като мен, на когото боговете са ядосани, те се нахвърлят върху него като лъв на газела. Изпълват и душата, и тялото му с отрова. Връзват ръцете му, спъват краката му и впиват нокти в него.

— Виждал ли си тези демони?

— Те са скелети, които се скупчват около трона и леглото ми. От черепите им извира червена коса; черни крила скриват отвратителните им тела; огромни длани се протягат от краищата на дълги ръце. Вземат тялото ми и разкъсват плътта ми — притисна корема си. — Като орлови нокти те сграбчват сърцето ми и го смилат.

— А как се бориш с тях? — Мерире бе искрено заинтригуван. Често споделяше, че би искал да има дарбата да прогонва зли духове.

— Извиках жреците на хабиру — призна Ехнатон. — Те принесоха агне в жертва и намазаха тялото ми с кръвта му. Дадоха ми да погълна прахове, от които сърцето ми изпадна в дълбок сън. В съня си видях демона, виещо гнусно множество, което служи на Носителя на смъртта — Ехнатон се усмихна. — Когато се събудих, демоните си бяха отишли. Сърцето ми бе пречистено. Така че, лорд Мерире, недей ме заплашва да доведеш червенокосите тук. Не желая да ги виждам.

Първосвещеникът беше изумен и веднага потърси аудиенция с лорд Ай и Великата царица Нефертити. Аз присъствах на срещата. Лорд Ай с разтревожено лице обсъди множеството възможности, включително и тази, че Ехнатон планира собствената си смърт. Великата царица през цялото време слушаше с бледо лице и стиснати от ярост устни. Макар Нефертити да си бе върнала благоразположението на фараона, на нея, Ай и останалите от Царския кръг бе забранено да влизат при него. В края на срещата лорд Ай заключи, че аз трябва да бъда изпратен обратно да обсъдя с Божествения някои възможности.

Изпълних заръката, очаквайки да бъда отпратен, но Ехнатон благосклонно ми позволи да го видя. Вече беше облечен в роба, на кръста имаше бродиран колан, а около врата си — семпла златна яка. Седеше пред маса. Спомням си аромата на готвено, на силно подправена печена патица. Предложи ми да споделя трапезата му, но устата ми бе прекалено засъхнала от страх, та да ям.

— Притесняваш ли се? — попита Ехнатон. — Да ти кажа ли нещо, Куфу? За първи път в живота си Великата ми царица и лукавият й баща наистина се страхуват от мен. Мислеха си, че съм като глина в ръцете им и могат да ме моделират. Но не е така. Те се провалиха в истинската си мисия. Точно те ме отклониха от праведния път.

— Господарю — осмелих се да прошепна аз, — говориш, сякаш възнамеряваш да ни изоставиш. Какво ще стане с невръстния ти син?

— Аз непрестанно ви изоставям, Куфу, а що се отнася до сина ми, ще споделя с теб една голяма тайна. Защото всяка тайна трябва да има свидетел. Знаеш ли защо отказах да виждам Великата царица? Защото се осмели да заплаши невръстния ми син! А знаеш ли защо й позволих отново да се върне? — не изчака да отговоря. — Защото положи кръвна клетва в името на земята и небето, че нито тя, нито някой от нейния род ще му посегне и с пръст.

— Господарю, напускаш ли ни?

— Искам да отида в Сешент — усмихна се той. — Мястото на пречистването.

— А синът ти?

— Стегаут — спомена и Пазителите на боговете Ехнатон. — Те пазят тайните, които синът ми иска да знае.

Говореше загадъчно, нарочно ме дразнеше. Щракна с пръсти, знак за край на аудиенцията, и аз се оттеглих. Докладвах дословно случилото се. Божия баща Ай и Мерире бяха дълбоко разтревожени и не знаеха какво да правят.

Кълна се, Маху, тъй като се надявам да живея, това бе последният път, когато видях Ехнатон, Божествения. На другата сутрин лорд Мерире, който беше събрал достатъчно кураж, поиска аудиенция, но стражите го отпратиха с обяснението, че фараонът е отишъл на лов в Червените земи. Първожрецът прие това, а на следващата сутрин бе получил същото обяснение, макар капитанът на стражите да изглеждал едновременно разтревожен и заинтригуван. Изминаха още два дни, преди да бъде извършено претърсване. Божествения бе напуснал града. Колесници и коне бяха взети от царските конюшни, но не ги бяха последвали ловци, кучкари или хрътки. Никой не го беше видял да тръгва. Никой не знаеше кога е заминал или кога ще се върне. Божия баща Ай изпрати ескадрон колесници, които претърсиха на десет мили в околовръст, но не откриха никаква следа. Лорд Ай вярваше, че е възможно Ехнатон да е заминал на усамотение за известен период, но две седмици по-късно стигна до извода, че нещо друго се е случило. Двамата с царица Нефертити решиха да изпратят експедиция в източната част на Червените земи. От докладите на съгледвачите и шпионите знаеха със сигурност, че не е минавал през Нил към западната пустиня.

Намеси се лорд Туту. Представи пред нас писма за положението в Ханаан и заяви, че Божествения може да е отишъл там. Нефертити не разбираше защо съпругът й ще ходи в хълмистите земи на ханаанците. Подозирам, че и сама знаеше отговора.

— Ваше величество — отвърна Туту, — нима и твоят народ не произлиза от такава хълмиста земя?

— Моят народ — отсече Нефертити. — Моят народ е този на Египет! Въпросът не подлежи на обсъждане.

Мерире обаче нямаше доверие нито на нея, нито на лорд Ай. Започна да души наоколо, за да разбере какво се е случило. Подготви нарочна експедиция. И тогава, една нощ, докато правех жертвоприношение в малък храм, чух ужасяващ писък; писък на душа в агония, уловен от демоните, затворени в кетет, мрака Подземния свят. Писъкът бе кратък, но наситен с агония, като от човек в смъртоносен капан. Отначало помислих, че сънувам. Изтичах да разузная заедно с лорд Ай, който се оказа в съседна стая, но наемниците на царицата пазеха коридорите и не ни позволиха да минем. На следващия ден разпитах внимателно. Реших, че ако е бил убит човек, изпратен на заколение, трупът му ще бъде изхвърлен в някоя яма или свърталище на крокодили. Други в двореца също бяха чули писъка и така се постави началото на историята, че Божествения е бил убит, вероятно от собствената си съпруга. Само че нямаше никакво доказателство и тя се превърна в една от многото истории. Едно нещо обаче научих от свой познат, а именно, че главният балсаматор в Дома на живота към храма на Атон също е изчезнал. Той беше човек на Нефертити, едноок мъж с тясно лице, който се радваше на името Кекет, Заекващия. През тези няколко мистериозни дни Кекет изчезна за известно време, а когато се върна при колегите си, прекарваше повечето време сам. Въпреки това, за човек, служил в балсаматорските къщи на Тива, сега Кекет се радваше на голямо благоволение и значително богатство, чийто източник си остана неясен.

Накрая лорд Мерире надделя. В Червените земи бе изпратена експедиция под ръководството на генерал Рахмос, която трябваше да стигне чак до Ханаан и по възможност да открие местонахождението на лорд Ехнатон.

Лорд Мерире настояваше аз и Джосер да участваме в експедицията. Мерире вече открито бе скъсал отношенията си с царица Нефертити и отказваше да се подчини на волята на лорд Ай. Нямахме избор, освен да се впуснем в мъчително приключение! Пресякохме огнената пустиня, като спряхме при Оазиса на сладостта, преди да навлезем в Синай, а след това и в Ханаан. Непозната страна с червеникава песъчлива почва, изкорубени дъбове, гъсти гори и мътни реки, гъмжащи от крокодили. Продължихме на север през тревисти равнини, като избягвахме схлупените градчета и пътувахме бавно по пътища, пълни с престъпници и бандити. Жителите ни гледаха подозрително. Всяка долина е населявана от отделно племе, така че нямаше достатъчно единна сила, която да ни се противопостави. Накрая стигнахме териториите на принц Азиру и преминахме под негова закрила. Рахмос му обясни тайната мисия на експедицията. Азиру тържествено се съгласи да ни помогне. Той печелеше от това, че Ехнатон пренебрегваше случващото се в Ханаан. Още с пристигането си в двора му заварихме хетски пратеници, приемани като почетни гости.

Азиру претърси навсякъде за Ехнатон. Отначало мислеше, че експедицията ни е само претекст за някаква друга мистерия, но неговите шпиони също говореха за странна група от Египет — керван, свирепо защитаван от пустинни скитници, който се бе придвижил на север сред хълмовете покрай Мъртво море. Алчността на Азиру се изостри от разказите, че в този керван се намира не само важна особа, но и приказно съкровище. Там се роди и великата лъжа. Снабден с писма, генерал Рахмос бе изпратен обратно в Египет, а аз и Джосер останахме в двора на Азиру. Минаха месеци, хетските визити зачестяваха. Накрая Азиру ни посвети. По това време вече имаше откритата подкрепа на хетския цар, който изпращаше благородници, военни съветници и съкровища на юг. Азиру смяташе, че щом истинската съдба на Ехнатон е забулена в мистерия, спокойно може да постави узурпатор и да се намеси в делата на Египет. Започна тайна кореспонденция с Мерире, който отговори, че такъв план може да се радва на пълната му подкрепа, като аз и Джосер щяхме да бъдем негови пратеници. Под претекст, че дарява статуи, символи на Атон, Мерире изпращаше предателските си писма. В равнините пред града на Азиру започна да се събира армия: хетски войски, наемници, също и васални принцове и вождове от Ханаан, нетърпеливи да подкрепят кроежите на Азиру.

Говоря истината: аз самият не бях толкова усърден в подкрепата си за този заговор, както бе моят другар Джосер. Когато за първи път видях узурпатора и жена му, открито се присмях на вида и характера им. Те приличаха на великия цар Ехнатон и неговата Царица, колкото пясъкът в пустинята прилича на злато. Азиру обаче бе непреклонен. Дойдоха вести от Египет как Нефертити се е опитала да управлява като едноличен фараон и е била свалена; как царството се ръководи от регентски съвет от името на сина на Ехнатон. Промяната на името му от Тутанкатон на Тутанкамон показваше накъде вървят нещата в Египет.

Гневът на Мерире нямаше граници. С тайни писма той ни информира, че градът на Атон е бил изоставен. Царският кръг се е върнал в Тива, решен да възстанови стария ред. Този Царски кръг обаче беше разединен, така че бе взето решение да се нахлуе в Делтата и да се привлече мощта на Хоремхеб на север. Междувременно Азиру продължаваше да търси истинския Ехнатон и съкровището му, но не напредваше особено.

През втората година от престоя ми в Ханаан, по време на третия месец от сезона на жътвата, се преместихме от Ханаан през Синай в Делтата. Останалото лорд Маху знае. Написах истината, а друго няма…