Пудъл Спрингс

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Прибрах се в Пудъл Спрингс навреме за една късна вечеря, която Тино ми спретна в кухнята. Линда беше в тенис-клуба и се върна чак когато дояждах салатата — Тино настоя да ми я поднесе накрая.

— Така е прието, господин Марлоу — обясни ми той. — Всички в Пудъл Спрингс завършват със салата.

— Не и аз. За мен тя е предястие.

Тино поклати тъжно глава.

— Госпожа Марлоу каза, че едва ли ще ви цивилизоваме.

— Моята цивилизованост стига дотам, докъдето аз искам.

— Лично на мен и такъв ми харесвате, господин Марлоу.

Линда влезе, преди да успея да го похваля за добрия вкус.

— О, скъпи, прибра се значи у дома след голямото следотърсене. Колко мило!

И ме целуна леко. Дъхът й ухаеше на алкохол.

— Желаете ли и вие да вечерята, госпожа Марлоу?

— Не, Тино. Ако обичаш само един голям скоч с малко сода и много лед.

И седна срещу мен. Тино й донесе чашата.

— Излови ли някого, скъпи?

— Открих Лес Валънтайн.

Това трябва да е голям успех за теб. Сигурно компенсира неявяването ти в клуба, където щяхме да вечеряме с Маузи и Мортън.

— Страшна си! И Мърна Лой не би произнесла тъй добре репликата.

— Ставаш нахален, скъпи. Не забравяй все пак, че ми върза тенекия.

— Знам, но нямаше как. Извинявай. За жалост краят на моето работно време не съвпада с часа за коктейли.

— Пропусна да кажеш — като се омъжваше за мен, си го знаеше. — Така беше, затова премълчах. — Щеше да ми е приятно, ако знаех, че отвреме навреме би ме предпочел пред службата си.

— Това е единственият начин, по който мога да съм с теб. Баща ти има поне сто милиона долара и ако започна да пренебрегвам работата си, докато се усетя, ще тръгна на маникюр.

— Ти си непоправим глупак.

— Може да си права.

Тя отпи от чашата.

— Не ти ли се иска да прекарваш времето си с мен?

— Дявол да го вземе, нали там е цялата работа! Как да не ми се иска! Ако е до искане, бих прекарал цялото си време с теб в леглото, край басейна на чашка, бих ти помагал да си подреждаш бельото. Но ако се поддам на желанията си, в какво ще се превърна? Ще трябва да ми купиш нашийник, обшит с бисери, и да ме извеждаш на разходка.

Линда стана и ми обърна гръб, с полупразната чаша в ръка. Направи две крачки към вратата, спря и я запрати в мивката. Не улучи, чашата се удари в долапа, строши се и се посипа по пода, а жена ми с един скок се озова в скута ми.

— Глупак си ти и глупак ще си останеш — констатира тя с устни върху моите.

Вдигнах я и я понесох към спалнята. Парите в крайна сметка са полезно нещо — Тино щеше да почисти, след нас.

Линда се събуди на другата сутрин с главоболие, затова останахме в леглото да пием портокалов сок и кафе и да чакаме да й попремине.

— Прекалила си със скоча.

— Нищо подобно. След кротка вечер в клуба се прибрах у дома примряла за сън, ама оставя ли те някой да се наспиш…

— Горката, само ми я тормозят.

Тино почука леко на вратата и внесе подноса със закуската. Жена ми тутакси извърна глава.

— Нищо, госпожа Марлоу — успокои я Тино, усмихнат. — Господин Марлоу ще се справи за двама.

И ми остави таблата, а аз трябваше доста да се потрудя, за да оправдая доверието му.

— Как можеш, звяр! — отврати се Линда.

— Физическите упражнения нощем на закрито събуждат у мен оправдан и здравословен глад.

Все тъй с извърната глава, Линда отчупи пипнешком крайче препечена филия, отхапа немощно и страдалчески задъвка. Сетне се отпусна на възглавницата да отдъхне и да даде възможност на храната да се намести.

— Снощи спомена, че си открил мъжа на Мъфи Блакстоун — прошепна тя, без да отваря очи.

— Да. Живее във Венис, държи фотостудио в Холивуд и се подвизава под името Лари Виктор.

— Господин Липшулц ще остане доволен от теб.

— Ако му докладвам.

— Защо е това „ако“?

Погледнах профила й. Върху спуснатия клепач пулсираше тънка веничка.

— Защото по всичко личи, че има и госпожа Виктор.

Линда се обърна към мен и бавно отвори очи.

— Не думай! Това дребно, никакво, дъвкано и изплюто човече!

— В Лос Анжелос ходи без очила, но с тупе. Същински жребец.

— Тупе ли?

— Да, перука — дълга руса коса, сресана назад. Издокарва се като менажер на бъдеща кинозвезда. — Пресегнах се през леглото, взех навитата на руло снимка на Сондра Лий и я подадох на жена си. — Специализирал се е по ей такива произведения на изкуството.

Тя хвърли едно око и побърза да обърне снимката с лицето надолу.

— Охо! — След още един крадлив поглед веждите й се срещнаха в най-прелестната бръчица, която съм виждал. — Много са й малки гърдите. Освен това има корем.

— Чак пък корем!

— Как може да си падате мъжете по такива гадости!

— Някои мъже. — Тя ме погледна и отметна завивката. — Аз лично предпочитам на живо.

Тя кимна, доволна от отговора, и пак се покри.

— Значи мъжът на Мъфи с това се занимава? Прави такива снимки?

— Със стотици.

— А ти как ги откри?

— Проникнах с взлом в студиото му. Не ме обаждай.

Линда сбърчи нос.

— Не можеш ли да минеш без подобни действия? — Не отговорих. Тя сложи ръка върху моята. — Разбирам. Не можеш. Но ми е толкова…

— Знам. И на мен.

Помълчахме и двамата. Тя се вгледа отново в снимката.

— Все пак защо не кажеш на господин Липшулц?

— Не знам. Просто той и другата жена… Проследих го до дома му. Тя така му се зарадва…

— А Мъфи?

— Там е работата.

Линда остави снимката върху нощното шкафче и се обърна към мен. После се претърколи по гръб, захлупи я наопаки и ме погледна.

— Така е далеч по-добре.