Пудъл Спрингс

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Отново бях във Венис, където Ейнджъл работеше като сервитьорка в нещо средно между плажно кафене и книжарница. Тълпата обядващи се беше разотишла, отвън на масичките имаше само един-двама алкохолици, заседнали отрано. Правеха се, че просто си убиват времето и една чашка им е предостатъчна. Седнах и поръчах кафе. Поднесе ми го Ейнджъл.

— Почакай, искам да ти покажа нещо.

И побутнах един стол към нея.

— Не ни е позволено да сядаме при клиентите, но ми е време за почивка. Ела с мен през задната врата.

Последвах я през кухнята в малко складово помещение с четирикилограмови консервени кутии домати и пластмасови туби зехтин, наредени покрай голата циментова стена. До вратата имаше кофа и парцал за миене на пода.

Извадих снимката на Мюриъл и й я подадох.

— Познаваш ли я?

Тя поклати глава. Бузите й пламнаха. Напоследък се бях нагледал на голи снимки и бях забравил, че може да действуват смущаващо. Хареса ми, че се смути.

— Извинявай — казах, — но това е единствената й снимка, с която разполагам.

— Няма нищо. — Ейнджъл я погледна отново. — Чудесно тяло.

— Ами да. Снимката е правена от Лари.

— Лари?

— Не мога да го докажа, но съм убеден, че това е снимката, която Лола е показала на Лари и е предизвикала скандала. Опитвала се е да го изнудва.

— Защото е снимал гола жена?

— Защото е снимал жена си гола.

Тя ми се усмихна, но някак въпросително.

— Не те разбирам.

— Лари се подвизава също така под името Лес Валънтайн. Под това име се е оженил за жената на снимката, Мюриъл Блакстоун, понастоящем Мюриъл Валънтайн.

— Лари е женен за мен.

— Да. А Лес е женен за нея, а пък Лес и Лари са едно и също лице.

— Не вярвам.

— Както искаш. Това е истината. Опитвах се да ти я спестя.

— Не разбирам защо трябва да ме лъжеш. Ти си или много лош, или си психически болен.

— Уморен съм. Умори ме газенето из това блато. Мъжът ти може да е убил, може да е невинен, но така или иначе пак е изчезнал и аз нито знам къде е, нито вече ме интересува. Край на строго пазените тайни.

— Още ли не знаеш къде е?

Като че ли всичко, което й разказах, бе измито от дъжда и не бе оставило следа в съзнанието й.

— Не. А ти знаеш ли?

— Не. Да не му се е случило нещо?

— Случило му се е това, което тъй добре владее — да бяга и да се крие.

— Той никога няма да ме изостави.

Само поклатих глава. Не знаех къде по дяволите може да отиде Лари/Лес и какво прави, но вече се съмнявах, че изобщо ще науча.

— Никога! — повтори Ейнджъл.

Извадих от портфейла си визитна картичка и й я подадох.

— Ако разбереш къде е, обади ми се.

Тя я взе, без да я погледне. Едва ли някой някога ще ми се обади.

Излязох от закусвалнята и се върнах покрай брега. Океанът напираше към мен. Вълните изнурено се надигаха, разбиваха се в брега, съвземаха се, морно се оттегляха и се изправяха бавно на крака, за да рухнат отново и отново върху пясъчния бряг.

Време беше да се прибирам в Спрингс.