Пудъл Спрингс

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Спуснах се по Уестърн и продължих на запад по булевард „Санта Моника“, с крак плътно върху газта. На ченгетата не им трябва много време, за да установят къде живее Лари Виктор. Щяха всеки миг да изпратят кола да го прибере. Държах да съм пръв, макар да нямах представа защо. За по-малко от половин час стигнах Венис Бийч и когато слязох от олдса зад вилата на Виктор, десният ми крак притреперваше от натискането на педала. Не видях полицейска кола. Заобиколих, прекосих закрития двор и почуках на плъзгащата се стъклена врата. Появи се тъмнокосата жена и леко открехна.

— Да?

— Името ми е Марлоу. Трябва незабавно да говоря с Лари Виктор.

Тя се усмихна и отвори широко вратата.

— Влезте, господин Марлоу. Лари тъкмо приготвя нещо за пиене в кухнята. Ще пийнете ли с нас?

— Всички ще имаме нужда от чашка. Предайте на Лари, че работата не търпи отлагане.

Той се зададе откъм кухнята, понесъл кана и две чаши.

— Какво, по дяволите искаш? — попита, щом ме зърна.

— Няма време за дълги обяснения. Трябва да ми се довериш. В студиото ти има убита жена и ченгетата вече са тръгнали насам.

Ейнджъл отвори широко очи.

— Убита жена? — попита Виктор.

— Хайде, качвай се в колата — запрепирах аз. — Ейнджъл, ще кажеш на полицаите, че не знаеш къде е. — Двамата още стояха като сащисани. Аз го улових за ръката. — Избирай между мен и една безкрайна нощ в участъка. Ейнджъл, скрий чашите и каната. После ще се върнем.

Задърпах го и излязохме.

— Лари, обади ми се! — извика жената след нас.

— Не забравяй да прибереш двете чаши! — повторих аз, вкарах Виктор в колата, потеглих по Линкълн Авеню, включих се в булевард „Венис“ и поех на изток.

— По дяволите, Марлоу, каква е тази работа?

Преди да отговоря, му предложих цигара. Той прие и запали от таблото. Колата се изпълни със специфичния мирис на автомобилна запалка.

Вдиша дълбоко, изпусна две струйки през носа и ме подкани:

— Хайде, говори!

Разказах му за убитата.

— Не съм я убил. Дори нямам представа, какво търси в студиото ми.

— Обаче я познаваш.

— От къде на къде?

— Това е същата блондинка, с която се карахте онзи ден в бара на Рино.

Той ме загледа втренчено. Устата му се отваряше и затваряше като на златна рибка.

— Ти откъде…? — едва успя да произнесе и ченето му отново увисна.

— Проследих те.

— Следил си ме?

— Направи усилие да не повтаряш всяка моя дума. Проследих те дотам, а сетне и до дома ти. Женен ли си за Ейнджъл?

— Да.

— А за Мюриъл Валънтайн?

— Коя е Мюриъл Валънтайн?

— Съпруга на Лес Валънтайн. Видях го на снимка в дома й. Ако си сложиш очилата и смъкнеш кечето, приликата ще е поразителна.

Той помълча, засмукал цигарата. В края й се образува дълго огънче, сякаш няколко души са я предавали от ръка в ръка. После поклати глава, отвори прозорчето и изхвърли фаса. Разхвърчаха се искри. Усетих втренчения му поглед.

— Какво искаш от мен? — попита с помръкнал глас.

— Как да те наричам? Лари или Лес? — Отговор не последва. — Женен ли си за Ейнджъл? — Същото мълчание. — Много обичам да говоря сам на себе си. Никой не те апострофира, никой не те лъже, само успокояващия ромон на собствените ми въпроси. — Извадих снимката на Сондра Лий от джоба си, изхлузих ластичето и я оправих с една ръка. С другата продължих да въртя кормилото. Дребна работа в сравнение 6 трепанация на черепа. — Предполагам, че е правена, когато тя тъкмо е започвала кариерата си на фотомодел.

Подадох му я. Той хвърли едно око, все тъй безмълвен.

— Господи, Марлоу! — простена изведнъж.

— Почни от началото.

Виктор само повтори:

— Господи!

— Има ли убийство, така е. Светът рухва в краката ти. Тъкмо си сложил всичко на мястото му и си надписал етикетите, и току-виж утрепали някого и цялата подредба отива на кино.

— Какво да правя?

— Първо да чуя твоя разказ. Може да ми хрумне нещо.

— Ченгетата знаят ли за мен?

— Ако знаят, не са го чули от моята уста. Когато се разделихме, разполагаха само с трупа.

— Ти беше ли там?

— Нали аз го открих.

Сега карахме на север, към Сепълвида.

— Ти?!

— Дребна работа за моите възможности. Когато съм във форма, откривам по един труп на час. Отидох да изясним с теб дали си Лари Виктор или Лес Валънтайн. В този край ще те наричам Лари. Вратата беше отворена и тя седеше на твоя стол. Застреляна от упор с малокалибрен пистолет.

— След което си задигнал снимката от папката ми.

— Не, взех я още миналия път. При това посещение от папките нямаше и следа.

— Нито една снимка?

— Нито една.

— Дай ми цигара.

Подадох му целия пакет. Отдясно се мярна супермаркет. Паркингът беше пълен с комбита, жени и пазарски колички. Отбих от пътя и паркирах.

Виктор беше запалил. Върна ми пакета и аз го оставих върху таблото.

— Какво искаш, Марлоу? Ще ме изнудваш ли?

Поклатих глава.

— Аз съм частно ченге. Наеха ме да те издиря.

— Кой? Мюриъл ли?

— Не, Липшулц.

Очите му се изцъклиха.

— Липи?!

Аз само кимнах.

— Заради разписките?

— Аха.

— Тъкмо се опитвах да намеря пари.

Нищо не казах.

— За нула време си разровил сума ти неща.

— Какво да правя, като съм любопитна гарга. Опитваш се значи, да набавиш парите, за да офейкаш от Пудъл Спрингс?

— Да. От Спрингс, от Мюриъл, от баща й, от всичко.

— Женен ли си за Ейнджъл?

— Да.

— Преди или след Мюриъл?

— Преди.

— Голям си сладур. Дай да видим дали ще отгатна. Запознал си се с Мюриъл някъде по време на снимки.

— Да.

— Както си мислех. Тя те харесала и пред погледа ти се замяркал внезапно големият комат, намазан с мед и масло, след като цял живот си се боричкал за трохи. Ейнджъл знае ли за този брак?

— Не, тя мисли, че ходя да снимам извън града.

— Значи си възнамерявал да бръкнеш в кесията на Мюриъл, да натъпчеш джобове, после обратно в Лос Анжелос и беж да те няма заедно с Ейнджъл.

— Нищо подобно.

— Само дето не си докопал кесията.

Той поклати глава.

— Нищо. Останах с пръст в устата.

— Следва опит за забогатяване в „Агония“, но там те чака поредната несполука.

— Аз съм си комарджия по природа. При това много добър. Според мен играта там е нагласена.

— Естествено. Иначе отдавна да си ги очистил. И аз съм на същото мнение. Къде са виждали будали като теб. Я им минат през ръцете десетина на час, я не.

— Знаеш ли какви суми печеля?!

— Повече, отколкото губиш?

Нищо не каза. Извърна глава към пъплещите из паркинга домакини, заети с мисълта какво да купят за вечеря — телешко за печене или агнешки котлети. Хич не ги беше еня за трупа в студиото.

Накрая заговори, все тъй с гръб към мен:

— Така и не каза защо не си ме обадил на ченгетата.

— Какво ще спечеля?

— Нали си добросъвестен гражданин, спазващ законите на страната?

— В границите на разумното.

— Все пак защо не им каза? Защо си хукнал през глава, само и само да ги изпревариш?

— Такъв съм си, романтична натура.

— Каква?

— Видях ви двамата с Ейнджъл по миналата вечер. Ти имаше толкова щастлив вид.

Той ме загледа, крайно озадачен.

— Ти, Марлоу, си странна птица.

— При това на разумна цена.