Слънцето се бе изместило на запад към брега и сега грееше косо, от което сенките по паркинга изглеждаха издължени и някак закачливи. Пазаруващите тълпи бяха оредели. Беше време домакините да се заловят с вечерята, за да я поднесат, преди съпругът да посегне към третата чашка аперитив.
Първата вълна завръщащи се от работа се бе източила от Сепълвида и бе поела вече на север, към западен Лос Анжелос и Долината. Виктор се справяше с цигарите ми като коза със сено. Извадих лулата от горното джобче на сакото си, натъпках я, запалих и се облегнах на вратата.
— Не съм я убил — каза Виктор.
— Да допуснем, че не си. Може да си само лъжец, многоженец, комарджия, порнограф и жиголо. Кажи тогава как се е озовала в твоето студио, седнала зад писалището с дупка в челото?
— Задаваш ми невъзможни въпроси.
— Така е, но те са нищо в сравнение с това, на което ще те подложат блюстителите на закона в задната стаичка на участъка.
— Ако ме спипат.
— Ако те спипат? Нещастнико, на мен ми трябваха само три дни да те открия заради някакъв си жалък неизплатен дълг. Знаеш ли с каква скорост ще те издирят, ако си заподозрян в предумишлено убийство? Само аз ли те видях да се караш в онзи бар с блондинката? Впрочем, как се казва?
— Не знам. Май че беше Лола, но така и не научих фамилното й име. Слабо я познавам.
— Защо се карахте?
— Беше пияна.
— Питам защо се карахте?
— Едно време ходех с нея.
— Ходил си с нея, без да й научиш името?
Той сви рамене.
— Знаеш как стават тези работи.
— Не, не знам.
— Срещнеш някоя, преспиш с нея, а тя току си въобрази, че имаш сериозни намерения.
— А те не са дотам сериозни, че да й научиш фамилното име.
— Може да го е споменала, ама човек помни ли всичко?
Беше се посъвзел, страхът се оттегли някъде на сянка. Нали чакаше помощ от мен. Как щях да му помогна!
— Хайде, приятел, спомни си. Иначе карам право в участъка.
— Господи! — Страхът се завърна. — Недей, моля те! Ще си спомня, ще видиш… Май че беше… — Престори се, че едва си спомня. — Фейтфул, Лола Фейтфул. Може и да не е истинското й име.
— Лола Фейтфул — повторих аз.
— Сигурно е сценично име, но така се водеше в телефонния указател, когато ходех с нея. Честна дума!
— И беше сърдита, защото си прекратил връзката?
— Аха, точно така. Беше бясна.
— От колко време си женен за Ейнджъл?
— От три години и ъъ… седем месеца.
— Преди това ли скъса с Лола?
— Естествено, за какъв ме мислиш?
— Не ми се казва.
— Така си беше, скъсах с Лола много преди да се оженя. Оставих я веднага, щом тръгнах с Ейнджъл.
— Значи горе-долу преди четири години си я зарязал, но преди три дни тя се сети да ти вдигне скандал в бара?
— Какво да правя, като още е луда по мен?
Смукнах няколко пъти от лулата и присвих очи над пушека.
— Чувал съм моряци да разправят по-смислени лъжи на филипинските бардами.
— Като не ми вярваш, за какъв дявол седиш да ме слушаш?
— Причините са две, ако не и три. Първо, не мисля, че си убиец. Ти си мошеник и далавераджия, но си прекалено мекушав, за да посегнеш на нечий живот.
— А ти като си такъв юначага, колко души си утрепал?
— Второ — продължих, — едва ли ще я пречукаш в собственото си студио и ще я зарежеш там, без дори да заключиш вратата. Това е равносилно на самопризнание — елате ме приберете.
— Не съм толкоз тъп!
— Ще видим.
— Каза, че причините са три. Коя е третата?
И като измъкна последната ми цигара, смачка пакета, изхвърли го през прозореца, бутна навътре запалката и я зачака да изскочи.
— Романтичната ми натура, за която стана дума.
Виктор ме погледна в очите.
— Не съм я убил, Марлоу. Повярвай ми!
— Това ще е работната ни хипотеза, поне засега. Имаш ли къде да се подслониш?
— При теб не може ли?
— При мен е пълно.
— Не ми трябва много.
— Заето е, казах ти. От мен и от жена ми. Не си канен.
— Господи, Марлоу, няма къде да отида, навсякъде ще ме намерят.
— За Мюриъл знаят ли?
— Никой не знае.
— Иди при нея.
— При Мюриъл?
— Защо не? Нали ти е жена, поне тя така мисли. Къщата е и твоя.
Той поклати глава.
— Къщата е само нейна. И на баща й.
— Може би предпочиташ да прекараш нощта с решетки на вратата?
Млъкна. От цигарата остана само горящ фас между двата му пръста. Дръпна за последен път — внимателно, да не се опари.
— Как ще стигна дотам? — попита накрая.
— Ще те закарам.
— Чак до Пудъл Спрингс?
— Аз живея там. Ще те подхвърля на път за дома.
— В Спрингс ли живееш? — учуди се той.
— Ами да, вгледай се в мъжествената извивка на скулите, в изящния профил.
— Марлоу… Боже господи, ти трябва да си този, дето се е оженил за дъщерята на Харлан Портър!
— Не. Тя се омъжи за мен.
— За бога, та вие живеете точно отсреща!
— Светът е малък.