Пудъл Спрингс

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

По-голямата част от пътя мълчахме и двамата. Виктор повтаряше на всеки петнайсет минути, че умира за една цигара. Като пресичахме Бейкърсфийлд, попитах:

— Какво представлява бащата на Мюриъл?

— Клейтън Блакстоун ли?

Той пое въздух през носа и шумно издиша.

— Да

Слънцето се беше скрило и пътят, осветен от фаровете, прорязваше безжизнената пустиня като белезникава копринена лента.

— Много е богат. — Зачаках мълчаливо да продължи, а лентата на пътя се плъзгаше изпод колелата и чезнеше в непомръдващия мрак. — Богат и стиснат — додаде той.

— Ако не си стиснат, няма да си богат.

— Той е печелил пари по всички възможни начини и не всички са законни.

Зачаках да поясни.

— Всъщност повечето са незаконни. Но понеже оттогава е изтекло много вода, сега дъртият се движи из висшето общество и щерка му е същинска принцеса.

— Страната на неограничените възможности. Не е само той.

— Само за мен са ограничени.

— За всичко сам си виновен — казах, колкото да се намирам на приказка.

— На Блакстоун парите му са от хазартни игри, които са се разигравали на кораби, отвъд тримилната зона. По онова време всякакъв комар е минавал. Карти, зарове, рулетка, залагане на коне, зали за частни игри. Човек е можел да си поръча момичета, марихуана, кокаин, и то във времена, когато гимназистите не са и чували тези думи.

— Знам. Имало е водни таксита, които са отвеждали до корабите. Потегляли са от Бей Сити.

— Сега старият притежава банки, хотели, клубове, ресторанти и какво ли не още, но първоначално оттам е потекло. Продължава да се заобикаля със съмнителни типове. От тези, дето първо ще ти избият зъбите, а сетне ще ти теглят куршума, понеже си фъфлел.

— Свързан ли е с клуб „Агония“?

— Не, той е на Липи.

— Аз пък от самия Липи чух, че шефът му е някой си Блакстоун, който не прощава, ако счетоводните книги не са редовни.

— Ами! Сега чувам. — Той затърка очи с разперени ръце. — Е, старият поне няма да ме пречука, докато съм женен за дъщеря му.

— Освен ако не чуе за Ейнджъл.

— Господи, Марлоу!

В дъното на нощта проблесна отбивката за Пудъл Спрингс. Свърнах в още по-непрогледна пустиня. Тук-там обаче по стените на каньоните, където някои смелчаци бяха построили по нещо и се опитваха да преживяват, от каквото може да се преживява в пустинята, се замяркаха светлинки. Имах чувството, че от най-близкото населено място ме делят милиони километри, че съм също тъй далеч от цивилизацията, както хладните звезди високо горе. Сам в непрогледността, заслушан в хленчещата изповед на едно нищожество, опитало се да надскочи себе си.

— Как се разбираш с тъста? — попитах след малко.

— С човек като Блакстоун не можеш да се разбираш. Той или те понася, или не може да те гледа. Мен ме трае само защото съм собственост на малката Мъфи.

Усетих горчивината съвсем осезаемо, сякаш захапах неузрял портокал.

— Ще ти кажа как аз виждам нещата. Липи те търси, защото му дължиш пари, а полицията, защото може да си убил Лола Фейтфул. Блакстоун засега те търпи, но ако научи за Ейнджъл, ще ти надупчи черепа.

— Така е — ръцете му бяха скръстени на гърдите и той бе забил поглед в пръстите си. — Не ми пука за мен, Марлоу, но трябва да направим нещо за Ейнджъл.

— Знаех си аз. Още щом те зърнах ми стана ясно, че си човек на саможертвата, отдаден на беззаветна грижа за околните.

— Кълна ти се, Марлоу. Обичам това момиче. През живота си не съм обичал друг човек. Може да ми се смееш, но честна дума — ей-сега бих се предал, ако това й помогне. Научи ли Блакстоун и нея ще очисти.

— Ако обуздаеш напъна, който те тласка към саможертва, ако си затваряш устата и се укриваш при Пудълспрингската съпруга, докато намеря начин…

Не довърших. Нямах представа как да довърша това изречение. И той не знаеше. Мълчахме чак до къщата на Мюриъл, където го оставих. Той свали перуката, пъхна я в жабката и неуверено се затътри към вратата. Но като наближи, видях го как разкърши рамене. Дадох газ и олдсът продължи към дома и Линда.