Пудъл Спрингс

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Линда крачеше из хола — покрай вградения в бара орган, стъклената стена с пеперудите и обратно — покрай камината със средновековни размери. Върху бара лежеше снимката на Мюриъл Блакстоун по ботуши, но никой не я поглеждаше.

— Признавам, че съм изумена — каза жена ми. — Представа си нямах, че Мъфи…

Тя поклати глава.

— Може би голяма част от жените прекарват живота си в кротко отчаяние — обадих се аз.

— Да, възможно е, но не виждам защо именно моят мъж трябва да разравя тази мръсотия. Наистина, Филип — тя кимна към снимката, — не ти ли е неудобно?

— Не си спомням кога за последен път ми е било неудобно.

— А би трябвало. Аз например се чувствувам неловко.

— Не забравяй, че съм детектив. Не съм го крил от теб, когато се женехме.

— Изглежда, съм мислела, че няма цял живот да детективствуваш.

— Изглежда, си мислела, че ще си пусна тънки мустачки, ще пия портвайн и ще се опитвам, без да си изцапам обувките, да проумея кой е убил братовчедката на госпожа Посълтуейт в градината на замъка на граф Бозълуик. А от време на време ще вечеряме с някой забавен полицейски инспектор.

— По дяволите, Марлоу, влез ми в положението! Не можеш ли поне малко да измениш на принципите си?

— Зависи кои принципи. Мога например да живея другаде, да се срещам с други хора и другаде да прекарам медения си месец. Но ти искаш да променя себе си. Не мога. Виждаш какво представлявам — човек с порнографски снимки в джоба.

— Плюс две убийства и двуженство.

— Нищо не си видяла още. Но това е начинът, по който си вадя хляба. Такъв бях и когато пожела да се омъжиш за мен.

— Ами ако бях бедна?

— Да, но не си. Бедният съм аз. Излишно е да говорим за това, което не съществува.

— Какво ще правиш със снимката на Мъфи?

— Не знам. С течение на времето все по-малко проумявам какво всъщност разследвам.

Линда взе снимката.

— Ако разрешиш, още сега ще я скъсам.

— Скъсай я. Извадил съм копия.

— За всичко се сещаш.

— Стига да е несъществено. Още не се сещам обаче кой е убил Лола Фейтфул и Липи. Не се сещам къде е Лес Валънтайн. Не се сещам как да попреча на полицията да ми отнеме разрешителното, на което не съм извадил копие. Линда остави снимката където си беше.

— Може би Лес е фотографирал жена си за семейна употреба.

— Може би.

— Филип, дай да заминем пак за Мексико. Днес, още сега. За един час мога да стегна багажа.

— Можеш и за два часа. Но като се върнем, пак ще трябва да търся начин да си изкарвам прехраната.

— Проклятие! Проклятие, проклятие, проклятие! — Линда се доближи до френския прозорец и опря чело о стъклото. — Чувствувам се неловко пред приятелите си, когато се налага да обяснявам с какво се занимаваш. Представяш ли си приказките из клуба, когато трябваше да те измъквам от затвора? Изпитвам ужас, когато не се прибираш нощем, и унижение, когато трябва да отида на прием сама, без дори да знам къде си.

Какво можех да кажа? Затова мълчах.

— Знам, че всичко това ти звучи ужасно снобско и дребнаво — продължи жена ми, все тъй с чело о прозореца. — Но такъв е моят живот, а друг нямам. И е важен за мен — такъв, какъвто е.

— Знам — обадих се най-сетне.

Тя се обърна и ме погледна.

— В такъв случай какво ще правим?

— Ти имаш своя живот, аз — моя.

— А общ живот нямаме.

— По всичко личи.

Помълчахме и двамата.

— Ще помоля адвоката си да изготви документите за развода — изрече най-после Линда думите, които бяха в мислите и на двама ни. — Искам все пак да получиш нещо.

— Недей. Няма да го докосна, ако не е мое.

Отново замълчахме. Две лястовички се стрелнаха в пълзящите цветни храсти и се изгубиха в листака.

— Довечера ще спя в стаята за гости — казах. — А утре ще се преместя в Лос Анжелос.

Тя кимна. По страните й се стичаха сълзи.

— По дяволите, Марлоу! Та ние се обичаме!

— Знам. Затова е толкова трудно.