Пудъл Спрингс

СЕДМА ГЛАВА

Когато паркирах до флийтуда на Линда, Тино вече чакаше на входа.

— Госпожа Марлоу е при басейна.

— Благодаря, Тино. Как изглежда?

— Прекрасно, господине.

— Прав си.

Той се усмихна широко. Прекосих гостната мечта и влязох в оградения двор с басейна. Линда се беше изтегнала в бледосин шезлонг. Банският й беше бял, а широкополата шапка — в тон с шезлонга. На масичката до нея имаше висока чаша с питие, в което плуваха плодове. Тя вдигна очи от книгата.

— Умори ли се, скъпи, от разговорите с господин Липшулц?

Свалих си сакото, разхлабих връзката и се отпуснах в синия стол до нея. Линда прокара нокът по ръба на панталоните ми.

— Да не би големият детектив да е скапан от целодневен труд?

На портата се появи Тино.

— Какво да ви донеса за пиене, господине?

Усмихнах му се с благодарност.

— Един голям гимлет2 — Тино кимна и изчезна. — Разговарях с Липшулц и госпожа Лес Валънтайн.

Линда повдигна вежди.

— Мъфи Блакстоун?

— Към четирийсет и пет годишна, с глава на прогимназиална учителка и тяло на порнозвезда.

— Да, това е Мъфи. Макар да не ми е особено приятно, че си забелязал тялото.

— Нали трябва да си върша работата.

— Дъщеря е на Клейтън Блакстоун. Приятел на татко. Много богат. Беше четирийсетгодишна, когато се омъжи за пръв път и то за човек от улицата. Голям фурор направи в Пудъл Спринтгс.

— Какво знаеш за Лес?

— Почти нищо. Ни пари, ни слава. Сигурно се е оженил по сметка. Клейтън Блакстоун е по-богат и от баща ми.

— Не може да бъде!

— А на вид е нищо и никакво човече.

— Аха. И се бъхти в скапана кантора над някоя бензиностанция.

— Скъпи, ти си отвратителен!

Пристигна Тино с обемиста четвъртита чаша на тънко столче. Внимателно я вдигна от подноса и я постави върху салфетка до лакътя ми. Погледна към чашата на Линда, видя, че е пълна, и мълчаливо се отдалечи.

— С какво се занимава Клейтън Блакстоун? — продължих да разпитвам.

— Просто е богат. Не е ли достатъчно?

— Като баща ти значи.

Тя се усмихна сияйно. Отпих от гимлета. Чист и студен, той се плъзна като свеж дъждец по опърлената пустиня на моите вътрешности.

— Трудно ще натрупаш такива пари, без да си оцапаш ръцете.

— Татко не е казвал такова нещо.

— Не се и съмнявам.

— Защо говориш така? И какво си търсил при Мъфи Блакстоун?

— Не Блакстоун, а Валънтайн.

— Добре де, Мъфи Валънтайн.

Отпих още една глътка. Водата в басейна до мен искреше синя и неподвижна.

— Мъжът й овътрил Липи със сто бона.

— В какъв смисъл?

— Липи приел от него разписка. Госпожа Валънтайн винаги досега е разчиствала сметките на мъжа си, но този път не ще. Твърди, че му било крайно време да порасне и сам да започне да си оправя борчовете.

— Правилно е решила. Какво ли се е намъчила с него.

— Останах с впечатление, че тя е мъчението.

— Може да си прав. — За миг между веждите на Линда се появиха красиви бръчици. Наведох се и ги целунах. — Толкова време беше стара мома, вярна на баща си… А и доста си пийва.

— Така или иначе работодателят на Липи е крайно недоволен, че са го минали със сто хилядарки, и е дал на моя човек един месец срок. Само че Липи няма представа къде да го търси този Валънтайн. Госпожата твърди, че правел рекламни снимки на някакъв филм. Липи го е страх да не би неговият шеф да изпрати двама юнаци да пообщуват с него. Затова ме нае — да открия Лес и да го склоня да си върне борча.

— Е, ако някой може да свърши тази работа, това си ти. Помня как ме нави за нула време да остана без дреха на гърба.

— Доколкото си спомням, ти не ме изчака уста да отворя. — Загледах се в басейна. — Правила ли си го…

— В басейн? Как не те е срам, скъпи. Ами Тино?

— Хич не ме интересува какво е правил Тино в басейн.

Двамата отпихме по глътка. Вечерната прохлада вече се усещаше, а пустинните звуци заглъхваха. Заслушах се за миг, загледан в извивката на стъпалото й. Линда също мълчеше.

— Интересна работа — продължих след малко. — Шефът, на Липи, дето се кани да му види сметката, също се казва Блакстоун.

— Клейтън Блакстоун?

— Не знам. Трябва да е друг Блакстоун.

— Сто на сто.

Тино донесе още две чаши, прибра празните и изчезна все тъй безмълвно. Това момче сякаш не съществуваше — освен когато ни прислужваше. Високо в небето бавно кръжеше прериен ястреб, оставяше да го носи вятърът, без да помръдва разперените си криле.

— Защо ти е, мили? Защо ти е този Липшулц?

— Такъв ми е занаятът.

— Макар да не се нуждаеш от тези пари?

Въздъхнах.

— Ти нямаш нужда от пари. Аз имам. Нищо не съм спестил.

— И все пак човек като него…

— С професия като моята е голяма рядкост да попадна на благовъзпитани люде от висшите класи, които да имат изискани обноски и да живеят в безопасни квартали. За мен клиент като Липшулц е над средното равнище.

— Тогава защо не си смениш професията?

— Защото ми харесва.

— Сигурна съм, че татко би могъл…

— И аз съм сигурен — прекъснах я. — Ще се издокарам в сив костюм от фина вълна и ще се превърна в зетя на началника, само дето съм малко стар за тази работа. — Тя извърна очи. — Нека се разберем, госпожо Марлоу. Аз съм един дървеняк. Бива ме да стрелям, да държа на думата си, да се завирам из тъмни тесни дупки. Затуй това и правя. Намирам си работа, която да подхожда на моите способности и природа. Мани Липшулц има неприятности, може да си плати, а и не иска от мен нещо незаконно или дори неетично. Загазил е, трябва му помощ, на мен пък ми трябват пари, и това ни събра. Ще предпочетеш ли да работя за госпожа Валънтайн, за да може мъжът й да се измъкне сух от водата?

— Ще предпочета да сложим точка на този разговор, да се приберем вътре, да вечеряме, да се оттеглим в покоите си и…

Тя сви рамене по начин, който в никой случай не означаваше: „Знам ли?“

— Много искате, госпожо Марлоу.

— Такава съм си.

Влязохме в къщата, като зарязахме чашите. Какво пък! Тино ще има грижата за тях. Иначе ще вземе да скучае.