Пудъл Спрингс

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Върнах се по „Уестуд“, оттам покрай университета излязох на „Сънсет“ и потеглих на изток.

Почти не познавах Лари Виктор, но вече ми призляваше от него. Бракът ми закъса, ченгетата се състезаваха кой пръв да ме опандизи, Клейтън Блакстоун и Еди Гарсия ме причакваха зад ъгъла и всичко, което продължавах да научавам за Лари Виктор, ме караше да се питам за какъв дявол си надявам примката заради него. Може пък да е убил Лола и да е имал дори глупостта да го стори в собственото си студио. Може да е убил и Липи й да се окаже далеч по-хладнокръвен и закоравял, отколкото го мислех. Но ако е толкова тъп, та да убие Лола в студиото си, след като се е скарал с нея на публично място, ще му стигне ли умът да премахне двама телохранители, както си пият с Липи питието, а Липи дори зяпа през прозореца?

Минах покрай розовата безвкусица, наречена Бевърли Хилс Хотел. Палмите почти го скриваха от погледа. От двете страни на „Сънсет“ имаше огромни богаташки къщи, скъпи и отвратителни — само Южна Калифорния е способна тъй съвършено да съчетава пари и грозота. Свят на кинозвезди, режисьори, продуценти, менажери — хора, овладели изкуството да пакетират нищото и да го продават във вид на мечти.

Лола сто на сто е шантажирала Лари с онази снимка. Едва ли е толкова тъпа, че да се яви на срещата с единствения си екземпляр. Някъде е скрила оригинала. Но къде? Къщата й след моето претършуване приличаше на добре разбъркана салата, но въпреки това нищо не намерих. Нищо! Къде е скрита? Аз самият къде бих я скрил?

Около мен изобилствуваха огромни плакати за певци и певици, чиито имена нищо не ми говореха, а бутиците се опитваха да изглеждат като френски вили. При Хорн Авеню ми изскочи двуместна спортна кола, по-дълга и от моя олдс, шофирана от младо момче с рунтава коса. Гумите изсвириха и замирисаха на изгоряло, когато му се наложи да натисне спирачки трийсет метра преди червения светофар. Грозна, непрактична, показна, неикономична, дизайнерски несполучлива за градско каране, но много скъпа кола.

Продължих през Холивуд и завих по Кенмор, към къщата на Лола. Нещо ми беше хрумнало.

Зелената площ ми се видя още по-запусната, но иначе не забелязах промени. Хора умират, сърца се разбиват, династии рухват, ала тревата си расте, бавно и неумолимо, фасадите на къщите се лющят, също бавно и неумолимо. Паркирах отпред, застанах за миг под хладната сянка на навеса пред входната врата и се огледах.

Пощенската кутия преливаше от писма и вестници, които Лола нивга нямаше да прочете, отдолу бяха нападали каталози и рекламни листовки. Явно никой не си бе направил труда да уведоми пощенския клон.

Извадих пликовете — главно сметки, нямаше нито едно лично писмо. Отворих вратата по същия начин, както миналия път, и влязох. Всичко си беше както го бях оставил. Хвърлих пощата върху масата и се огледах наоколо. Предишния път търсех снимка. Този път щях да диря ключ, квитанция — нещо, което да подскаже къде е скрита фотографията. Трябваше да е тук, в къщата.

Излязох прав. След едночасово тършуване сред купищата неплатени сметки, натъпкани из тесните отделения на старото писалище, открих разписка за пакет, оставен на съхранение на гара Юниън Стейшън.

За половин час стигнах дотам, паркирах, намерих къде е службата и представих разписката. Стар негър затътри крака към вътрешността на катакобмите и след, кажи-речи, три седмици се появи отново с тънък жълт плик, запечатан със скоч по краищата. Отгоре с размах беше написано ЛОЛА ФЕЙТФУЛ. Върху и-краткото имаше малко кръгче. Поех плика, излязох, седнах на една пейка в чакалнята и го отворих. Голяма лъскава фотография и малко прозрачно пликче с негатив. На снимката — Мюриъл Блакстоун Валънтайн по кожени ботуши на висок ток — и нищо друго. Голо, тялото й изпълняваше всичките си щедри обещания. Прелъстителната усмивка беше малко крива, а в очите искреше особен блясък. Вдигнах негатива към светлината. Отговаряше на снимката. Прибрах и двете обратно в плика. Минах под колоните и прекосих стоянката на такситата, за да стигна до мястото, където бях паркирал.