Пясъците на времето

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Ез, Франция

1924

Когато Тереза де Фос бе само на осем години, щастието в живота й идваше най-вече от църквата. Тя бе за нея като свещен пламък, който я привличаше с топлината си. Тереза посещаваше Шапел де Пенитан Блан, молеше се в катедралата в Монако и Нотр Дам Бон Воайаж в Кан, но най-често посещаваше службите в църквата в Ез.

Тереза живееше в един замък в планината над средновековното село Ез, близо до Монте Карло, който гледаше към Лазурния бряг. Селото бе кацнало високо върху една скала и на Тереза й се струваше, че може да вижда целия свят. На върха имаше манастир, а надолу по склоновете на планината терасовидно бяха разположени къщи, които стигаха до средиземноморския бряг.

Моника, с една година по-малка от Тереза, бе хубавицата на семейството. Дори когато беше дете, можеше да се види, че тя ще се превърне в изключителна жена.

Имаше фини черти, искрящи сини очи и самоувереност, която подхождаше на външния й вид.

Тереза бе грозното патенце. Истината бе, че семейство Де Фос се срамуваха заради по-голямата си дъщеря. Ако грозотата на Тереза беше обичайна, те биха могли да я изпратят при пластичен хирург, за да й бъде скъсен носът, брадичката удължена или очите коригирани. Но проблемът бе, че всички черти на Тереза бяха малко накриво. Всичко изглеждаше не на място, сякаш бе комедиант, чието лице е гримирано, за да предизвиква смях.

Но ако Бог я бе измамил по отношение на външния й вид, той бе компенсирал това, като я бе дарил с ангелски глас. Това бе забелязано още първия път, когато тя пя в църковния хор. Енориашите слушаха с изумление чистите, ясни тонове, които излизаха от малкото дете. И докато Тереза растеше, гласът й ставаше все по-красив. Даваха й всички солови партии. Там тя чувстваше, че принадлежи. Но извън църквата Тереза бе необикновено срамежлива, чувствителна към външния си вид.

В училище Моника бе тази, която имаше много приятели. И момчетата, и момичетата се трупаха около нея. Те искаха да играят с нея, да бъдат видени с нея. Канеха я на всички партита. Тереза също беше канена, но винаги на второ място, като социално задължение, и тя болезнено осъзнаваше това.

„Виж, Рене. Не може да поканиш едно от децата на Де Фос без другото. Би било невъзпитано.“

Моника се срамуваше от това, че има грозна сестра. Чувстваше, че по някакъв начин това се отразява на нея.

Родителите им се държаха добре с по-голямата си дъщеря. Те изпълняваха старателно родителските си задължения, но бе очевидно, че Моника е тази, която обожават. Това, за което Тереза копнееше — любовта — липсваше.

Тя бе послушно дете, готова да помогне, добра ученичка, с интереси към музиката, историята и чуждите езици. Занимаваше се сериозно. Учителите й, слугите и хората от селото я съжаляваха. Един търговец бе казал веднъж, след като Тереза бе напуснала магазина му:

— Бог не е внимавал, когато я е правил.

Единственото място, където Тереза намираше любов, бе църквата. Свещеникът я обичаше и Исус я обичаше. Тя посещаваше литургията всяка сутрин и изпълняваше ритуала на кръстния път. Коленичейки в хладната сводеста църква, тя чувстваше присъствието на Бога. Когато пееше там, Тереза се изпълваше с чувство на надежда и очакване. Чувстваше, като че ли нещо чудесно предстои да й се случи. Това бе единственото нещо, което правеше живота й поносим.

Тереза никога не споделяше нещастието си с родителите си или сестра си, за да не ги натоварва и пазеше в себе си тайната за това, колко Бог я обича и колко тя обича Бог.

Тереза обожаваше сестра си. Те играеха заедно в имението около замъка и Тереза оставяше сестра си да печели в игрите, които играеха. Разхождаха се заедно, слизайки по стръмните каменни стъпала, изрязани в планината, надолу към селото, и се скитаха по тесните улички с магазини, за да гледат как художниците продават изделията си.

С течение на времето предвижданията на селяните по отношение на момичетата се сбъдваха. Моника ставаше все по-хубава и момчетата се тълпяха около нея, докато Тереза имаше малко приятели и прекарваше вкъщи, четейки, шиейки или пазарувайки в селото.

Веднъж Тереза, докато минаваше през гостната, чу майка си и баща си да говорят за нея.

— Тя ще остане стара мома. Ще бъде с нас през целия ни живот.

— Тереза ще намери някого. Тя е много приятна.

— Днешните млади хора не търсят това. Те искат някоя, на която да се наслаждават в леглото.

Тереза побягна.

Тереза продължаваше да пее в църквата в неделя и поради това се случи нещо, което обещаваше да промени живота й. Всред богомолците бе мадам Неф, лелята на един директор на радиостанция в Ница.

Една неделна сутрин тя се спря да разговаря с Тереза.

— Скъпа, губиш си времето тук. Имаш изключителен глас. Би трябвало да го използваш.

— Използвам го. Аз…

— Не говоря за — тя се огледа наоколо — това. Имам предвид да използваш гласа си професионално. Гордея се, когато попадна на талант. Бих искала да пееш при моя племенник. Той ще те пуска по радиото. Представлява ли това интерес за тебе?

— Аз… не зная — самата мисъл за това я ужасяваше.

— Обсъдете това със семейството ти.

— Мисля, че е чудесна идея — каза майката на Тереза.

— Би било добре за теб — съгласи се баща й.

Моника бе тази, която имаше възражения.

— Ти не си професионалистка. Може да се изложиш.

Това нямаше нищо общо с мотивите на Моника да я обезкуражи. Това, от което Моника се страхуваше, бе, че Тереза може да успее. Моника бе тази, която е в центъра на вниманието винаги.

„Не е справедливо — помисли тя, — че Бог е дал на Тереза такъв глас. Ами ако тя стане известна. Аз ще остана в сянка, пренебрегната.“

И така Моника се опита да убеди сестрата си да не отиде на прослушване. Но следващата неделя в църквата мадам Неф спря Тереза и й каза:

— Говорих с племенника си. Той иска да отидеш на прослушване. Очаква те в сряда в три часа.

И така следващата сряда Тереза, много нервна, отиде в радиостанцията в Ница и се срещна с директора.

— Аз съм Луи Боне — каза той делово. — Мога да ти дам пет минути.

Видът на Тереза само потвърждаваше страховете му. Леля му бе изпратила само бъдещ талант.

„Би трябвало да й кажа да си стои в кухнята.“

Но той знаеше, че няма да го направи. Проблемът беше, че леля му е много богата, а той бе единственият й наследник.

Тереза последва Луи Боне по тесния коридор до едно малко студио.

— Пели ли сте някога професионално?

— Не, господине.

Блузата й бе мокра от пот.

„Защо въобще се оставих да ме убедят“ — чудеше се тя. Беше в паника, готова да избяга. Боне я постави пред един микрофон.

— Не разполагам с пианист тук, така че ще трябва да пеете a cappella18. Знаете ли какво е a cappella?

— Да, господине.

— Чудесно. — Той се чудеше не за първи път дали леля му е достатъчно богата, за да бъдат тези безполезни прослушвания оправдани.

— Ще бъде в контролната кабина. Имате време за една песен.

— Господине, какво трябва да…

Той бе вече излязъл. Тереза остана сама в стаята с микрофона пред себе си. Нямаше представа какво трябва да изпее.

„Просто иди и се срещни с него — бе казала леля му. — Радиостанцията има музикална програма всяка неделя вечер и…“

„Трябва да се махам оттук.“

Гласът на Луи се чу отнякъде:

— Не разполагам с цял ден.

— Съжалявам. Не мога да…

Но директорът бе решил твърдо да я накаже за това, че му губи времето.

— Само няколко тона — настоя той.

Достатъчно, за да може да каже на леля си колко се е изложило момичето. Може би това щеше да я убеди да престане да му изпраща своите протежета.

— Чакам — каза той.

Облегна се назад на стола си и запали една „Житан“. Оставаха му още четири часа. Ивет щеше да го чака. Щеше да има време да се отбие в апартамента й, преди да се прибере у дома при жена си. Може би щеше да има време и за…

Тогава той чу и не можа да повярва. Беше глас, толкова чист и сладък, че го побиха тръпки. Глас, изпълнен с копнеж и желание, глас, който пееше за самота и отчаяние, за загубена любов и мъртви мечти. Сълзи се появиха в очите му. Този глас събуди емоции в него, които той мислеше, че отдавна са погребани. Това, което можа да си каже, бе:

„Господи! Къде е била досега?“

Операторът в контролната кабина се заслуша зашеметен. Вратата бе отворена и други почнаха да влизат, привлечени от гласа. Стояха безмълвно, слушайки трогателния звук на сърцето, което копнееше отчаяно за любов. Това бе единственият звук в стаята.

Когато песента свърши, последва продължително мълчание, след което една от жените каза:

— Която и да е тя, не я оставяйте да си отиде.

Луи Боне влезе бързо в студиото. Тереза се приготвяше да си тръгва.

— Съжалявам, че това отне толкова време. Понеже никога не съм…

— Седнете, Мария.

— Тереза.

— Извинете. — Той пое дълбоко дъх. — Ние правим музикално радиопредаване всяка събота вечер.

— Зная. Аз го слушам.

— Бихте ли желали да участвате в него?

Тя го погледна, не вярвайки на това, което чува.

— Искате да кажете, че ме наемате?

— Започваме тази седмица. Отначало ще бъдете на минималното заплащане. Това ще бъде голяма реклама за вас.

Звучеше твърде добре, за да е вярно. Тя си помисли: „Ще ми плащат, за да пея.“

— Ще ти плащат? Колко? — попита Моника.

— Не зная. Не ме интересува.

„Важното е, че някой се нуждае от мен“ — за малко да каже тя, но замълча.

— Това е чудесна новина. Значи ще бъдеш предавана по радиото — каза баща й.

Майка й вече кроеше планове.

— Ще се постараем всичките ни приятели да те слушат и ще ги накараме да изпращат писма за това колко си добра.

Тереза погледна към Моника, очаквайки я да каже: „Не е нужно да правите това. Тереза е добра.“ Но Моника не каза нищо. Това, което си помисли, бе: „Ще отзвучи бързо.“

Тя грешеше.

В събота вечер в радиостанцията Тереза бе в паника.

— Повярвайте ми — уверяваше я Луи Боне. — Напълно естествено е. Всички артисти минават през това.

Седяха в малка зелена стая, предназначена за изпълнители.

— Ще бъдете сензация.

— Ще ми прилошее.

— Няма време. След две минути ви включваме.

Същия следобед Тереза бе репетирала с малкия оркестър, който щеше да й акомпанира. Репетицията бе изключителна. Залата бе пълна с персонал, който бе чул за младото момиче с невероятния глас. Те слушаха с благоговение, докато Тереза репетираше песните, които щеше да пее в ефир. Никой от тях не се съмняваше, че присъства на раждането на звезда.

— Твърде жалко, че не изглежда по-добре — коментира един помощник-режисьор. — Но по радиото кой би разбрал?

Представянето на Тереза тази вечер бе съвършено. Тя съзнаваше, че никога не е пяла по-добре. И кой знаеше докъде може да доведе това? Тя би могла да стане известна и мъжете да бъдат в краката й, молейки я да се омъжи за тях. Така, както молеха Моника. Сякаш прочитайки мислите й, Моника каза:

— Наистина се радвам за тебе, сестро, но не се оставяй да бъдеш подведена от всичко това. Тези неща никога не траят дълго.

„Това ще продължи — помисли Тереза с радост. — Най-после съм личност. Аз съм някой.“

В понеделник сутрин имаше междуградско телефонно повикване за Тереза.

— Вероятно някой иска да си направи шега — предупреди я баща й. — Казва, че е Жак Ремю.

„Най-известният постановчик във Франция“ — помисли Тереза. Взе слушалката премаляла.

— Ало?

— Мис Де Фос?

— Да.

— Тереза Де Фос?

— Да.

— Жак Ремю е на телефона. Чух вашата радиопрограма в събота вечер. Вие сте точно това, което търся.

— Аз… не разбирам.

— Поставям пиеса в Комеди Франсез, един мюзикъл. Почваме репетиции следващата седмица. Търсих някого с глас като вашия. Право да ви кажа, няма никой с глас като вашия. Кой е вашият представител?

— Представител? Аз… нямам представител.

— Тогава ще дойда при вас и двамата ще обмислим сделката.

— Господин Ремю, аз… не съм красива. — За нея бе болезнено да произнесе думите, но знаеше, че е необходимо.

„Той не трябва да има погрешни очаквания“ — помисли тя.

Той се разсмя.

— Ще бъдете, когато се занимаем с вас. Театърът е декор. Сценичният грим може да прави невероятни чудеса.

— Но…

— Ще се видим утре.

Това бе невероятен сън. Да играе централна роля в пиеса от Ремю?

— Аз ще направя договора с него — каза баща й. — Трябва да се внимава с хората от театъра.

— Трябва да ти вземем нова рокля — каза майка й. — Ще го поканя на вечеря.

Моника не каза нищо. Това, което ставаше, бе непоносимо. Ужасно бе, че сестра й ще стане звезда. Може би имаше начин да…

Моника се постара да бъде първа на входа, когато Жак Ремю пристигна във вилата на Де Фос този следобед. Посрещна го младо момиче, което бе толкова красиво, че сърцето му трепна. Тя бе облечена със семпла бяла следобедна рокля, която подчертаваше фигурата й до съвършенство.

„Боже мой — помисли той. — Тази външност и този глас! Тя е съвършена. Ще бъде страхотна звезда.“

— Нямам думи да изразя радостта си, че ви виждам — каза Ремю.

Моника се усмихна топло.

— Много съм щастлива да се запозная с вас. Аз съм голяма ваша почитателка, господин Ремю.

— Добре. В такъв случай ще работим добре заедно. Донесъл съм сценарий. Това е една красива любовна история и мисля, че…

В този момент Тереза влезе в стаята. Тя бе с нова рокля, но изглеждаше зле в нея. Спря се, когато видя Жак Ремю.

— О, здравейте. Не знаех, че сте тук. Искам да кажа, че сте подранили.

Той погледна въпросително към Моника.

— Това е сестра ми — каза Моника — Тереза.

И двете видяха как се промени изражението на лицето му. Отначало изглеждаше шокиран, а после разочарован и отвратен.

— Вие сте певицата?

— Да.

Той се обърна към Моника:

— А вие сте…

Моника се усмихна невинно:

— Аз съм сестрата на Тереза.

Ремю се обърна да разгледа Тереза отново, след това поклати глава.

— Съжалявам — каза той на Тереза — Вие сте твърде… — Той се запъна, търсейки думата. — Вие сте твърде… млада. Извинете ме, но трябва да се връщам в Париж.

Двете видяха как той излиза от къщата. „Получи се — помисли тържествуващо Моника. — Получи се.“

Тереза повече не участва в радиопредаване. Луи Боне я молеше да се върне, но раната бе твърде дълбока.

„След като види сестра ми — мислеше си Тереза, — как би могъл някой да ме желае? Аз съм толкова грозна.“

До края на живота си нямаше да забрави изражението на Жак Ремю.

„Моя е грешката, че имах глупави мечти — каза си Тереза. — Бог е избрал този начин да ме накаже.“

След това Тереза пееше само в църквата и стана по-саможива от когато и да е било.

През следващите десет години красивата Моника отклони голям брой предложения за брак. Направиха й предложение синовете на кмета, банкерът, лекарят, търговците в селото. Измежду кандидатите й имаше младежи, току-що завършили училище, и улегнали преуспяващи мъже над четиридесет и петдесет години. Имаше богати и бедни, красиви и грозни, образовани и необразовани. И на всички Моника отговаряше с не.

— Какво търсиш? — питаше я баща й разстроен.

— Татко, всички тук са досадни. Ез е толкова скучно място. Принцът на мечтите ми е в Париж.

Така че баща й послушно я изпрати в Париж. Той изпрати и Тереза с нея с някаква надежда. Двете момичета отседнаха в един малък хотел до Булонския лес.

За двете Париж бе различен. Моника посещаваше благотворителни балове и пищни вечери, общуваше с млади мъже с титли. Тереза посещаваше Инвалидите и Лувъра. Моника ходеше на конни състезания в Лоншан, на празненства в Малмезон. Тереза ходеше в катедралата Нотр Дам, за да се моли и се разхождаше по сенчестите алеи покрай канала Сен Мартен. Моника ходеше в „Максим“ и „Мулен Руж“, докато Тереза крачеше по кейовете или се скиташе всред сергиите с книги и продавачите на цветя, завършвайки разходките си в базиликата Сен Дени. Тереза се наслаждаваше на Париж, но що се отнася до Моника, пътуването бе провал.

Когато се върнаха у дома, Моника каза:

— Не мога да намеря мъж, за когото бих искала да се омъжа.

— Не срещна никого, който да те заинтересува? — попита баща й.

— Не съвсем. Имаше един млад човек, който ме водеше на вечеря в „Максим“. Баща му притежава въглищни мини.

— Как изглеждаше? — попита в очакване майка й.

— О, беше богат, красив, възпитан и ме обожаваше.

— Направи ли ти предложение за брак?

— Всеки десет минути. Накрая просто отказах да го виждам повече.

— Но защо? — попита я майка й слисана.

— Защото той можеше да говори само за въглища: битумни въглища, каменни въглища, черни въглища, сиви въглища. Скучно, скучно, скучно.

На следващата година Моника реши, че иска да се върне отново в Париж.

— Ще си приготвя багажа — каза Тереза.

— Не. Този път ще отида сама.

И така, докато Моника беше в Париж, Тереза остана вкъщи. Ходеше на църква всяка сутрин и се молеше сестра й да намери красив принц. И един ден чудото се случи. Чудо, защото се случи с Тереза. Името му бе Раул Жирадо.

Той бе отишъл в църквата на Тереза една неделя и я чу да пее. Никога преди това не бе чувал нещо подобно.

„Трябва да се срещна с нея“ — зарече се той.

Рано сутринта в понеделник Тереза се отби в селския магазин, за да си купи плат за една рокля, която шиеше. Раул Жирадо работеше зад щанда.

Той погледна, когато Тереза влезе, и лицето му светна.

— Гласът!

Тя го погледна смутена.

— Моля?

— Чух ви да пеете в църквата. Вие сте великолепна.

Той бе красив и висок, с умни блестящи тъмни очи и хубави чувствени устни. Беше малко над тридесет, една-две години по-възрастен от Тереза.

Тя бе толкова впечатлена от вида му, че можеше само да заеква. Погледна го с туптящо сърце.

— Бл… благодаря — каза тя. — Аз… бих искала три метра муселин, моля.

Раул се усмихна.

— С удоволствие. Насам, моля.

Изведнъж на Тереза й стана трудно да се съсредоточи. Чувстваше силно присъствието на младия мъж, красивата му външност и чар, мъжкото му излъчване.

След като си избра покупката и Раул я опаковаше, тя се осмели да каже.

— Вие… вие сте нов тук, нали?

Той я погледна и се усмихна, при което тя потръпна.

— Да. Пристигнах в Ез преди няколко дни. Този магазин е на леля ми и тя се нуждае от помощ, затова реших да поработя тук за известно време.

„Колко ли означава известно време“ — помисли си Тереза.

— Вие би трябвало да пеете професионално — каза й Раул.

Тя си спомни изражението на Ремю, когато я бе видял. Не, никога вече не би рискувала да се представи пред публика.

— Благодаря ви — промърмори Тереза.

Той бе трогнат от нейното притеснение и стеснителност. Опита се да подхване разговор с нея.

— Досега не съм бил в Ез. Красиво място е.

— Да — промърмори Тереза.

— Тук ли сте родена?

— Да.

— Харесва ли ви тук?

— Да.

Тереза взе пакета си и бързо си тръгна.

На следващия ден си намери повод да се върне отново в магазина. Бе прекарала цялата нощ, подготвяйки това, което щеше да каже на Раул.

„Радвам се, че Ез ви харесва…“

„Знаете ли, манастирът е построен в четиринадесети век…“

„Ходили ли сте някога в Сен Пол де Ванс? Там има чудесен параклис…“

„Харесва ми Монте Карло, а на вас? Чудесно е, че е толкова близо до нас. Понякога сестра ми и аз пътуваме с кола надолу по Гран Корниш и отиваме в театър «Фор Антоан». Знаете ли го? Това е големият летен театър…“

„Знаете ли, че Ница някога се е наричала Никая? О, не знаехте ли? Да, така е. Гърците са били там, много отдавна. В Ница има музей с останки от пещерни хора, които са живели там преди хиляди години. Нали е интересно?“

Тереза се бе приготвила с десетки такива словесни ходове. За нещастие в момента, в който влезе в магазина и видя Раул, всичко излетя от главата й. Тя просто го гледаше, неспособна да говори.

— Добър ден — каза весело Раул. — Радвам се да ви видя отново, госпожице Де Фос.

— Бл… благодаря. — Тя се почувства като идиот. „Тридесетгодишна съм — каза си тя, — а се държа като глупава ученичка. Трябва да престана.“

Но тя не можа да престане да се държи по този начин.

— С какво мога да ви услужа днес?

— Аз… трябва ми още муселин.

Това бе последното нещо, от което се нуждаеше. Тя гледаше как Раул отиде да донесе топа плат. Той го постави на тезгяха и започна да го отмерва.

— Колко метра желаете?

Тя се канеше да каже два, но вместо това каза:

— Женен ли сте?

Той я погледна, усмихвайки се топло.

— Не — каза той. — Не съм имал това щастие досега.

„Ще го получите — помисли Тереза. — Веднага щом Моника се върне от Париж.“

Моника щеше да обожава този мъж. Те бяха идеални един за друг. Мисълта за реакцията на Моника, когато види Раул, изпълваше Тереза с радост. Чудесно би било да има зет като Раул Жирадо.

На следващия ден, когато Тереза минаваше покрай магазина, Раул я забеляза и побърза навън.

— Добър ден, госпожице. Канех се да си направя почивка. Ако сте свободна, мога ли да ви поканя за един чай?

— Аз… да, благодаря.

Езикът й бе вързан в негово присъствие и все пак Раул беше толкова приятен. Той правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства свободно и скоро Тереза започна да говори на този непознат неща, каквито не бе казвала на никого. Те говореха за самотата.

— Тълпите могат да те накарат да се чувстваш самотен — каза Тереза. — Винаги се чувствам като остров в море от хора.

Той се усмихна.

— Разбирам.

— О, но вие би трябвало да имате толкова много приятели.

— Познати. В крайна сметка има ли човек наистина много приятели?

Сякаш говореше с огледалния си образ. Времето се стопи бързо и скоро той трябваше да се връща на работа. Когато станаха, Раул попита:

— Искате ли да обядваме заедно утре?

Разбира се, той проявяваше любезност. Тереза знаеше, че не би могла да привлече никой мъж. Особено толкова чудесен като Раул Жирадо. Бе сигурна, че той е любезен с всички.

— С удоволствие — каза Тереза.

Когато се видяха с Раул на следния ден, той каза по момчешки:

— Взех си почивка за следобеда. Ако не сте твърде заета, защо да не отидем с кола до Ница?

Те тръгнаха по Моайен Корниш с неговата открита кола. Градът се разстилаше като магически килим под тях. Тереза се облегна назад и си помисли:

„Никога не съм била толкова щастлива. — И след това, изпълнена с угризение. — Щастлива съм заради Моника.“

Моника трябваше да се върне от Париж на следващия ден. Раул щеше да бъде подаръкът на Тереза за сестра й. Тя разсъждаваше достатъчно реалистично, за да знае, че такива като Раул не бяха за нея. Тереза бе преживяла достатъчно болка в живота си и отдавна бе разбрала кое е реално и кое е невъзможно. Красивият мъж, седнал до нея в колата, бе недостижим сън, за който тя не смееше дори да си помисли.

Обядваха заедно в Ляо Шантеклер в хотел „Негреско“. Храната бе великолепна, но после Тереза не си спомняше какво са яли. На нея й се струваше, че тя и Раул не бяха преставали да говорят. Имаше толкова много да си кажат. Той бе остроумен и очарователен и изглеждаше, че намира Тереза интересна — наистина интересна. Разпитваше я за мнението й по различни неща и слушаше внимателно отговорите й. Мнението им бе еднакво почти по всички въпроси. Бяха като че ли духовни партньори. Ако Тереза изпитваше някакво съжаление за това, което предстоеше да се случи, тя енергично го потискаше.

— Искате ли да дойдете на вечеря в замъка утре вечер? Сестра ми се връща от Париж. Бих желал да ви запозная.

— Бих се радвал, Тереза.

Когато Моника се върна у дома на следващия ден, Тереза побърза да я посрещне на вратата. Въпреки своето решение тя не се сдържа да не я попита:

— Срещна ли някой интересен мъж в Париж?

Чакаше отговора на сестра си с притаен дъх.

— Същите скучни мъже — отговори Моника.

Значи Бог бе взел окончателното решение.

— Поканила съм някого на вечеря довечера — каза Тереза. — Мисля, че ще го харесаш.

„Не бива никога да се издавам колко много държа на него“ — помисли Тереза.

Същата вечер, точно в седем и половина, слугата въведе Раул Жирадо в салона, където го очакваха Тереза, Моника и родителите им.

— Това са майка ми и баща ми. Господин Раул Жирадо.

— Приятно ми е да се запознаем.

Тереза пое дълбоко дъх.

— А това е сестра ми Моника.

— Приятно ми е да се запознаем.

Изражението на Моника беше учтиво, нищо повече.

Тереза погледна към Раул, очаквайки той да бъде зашеметен от хубостта й.

— Много ми е приятно — каза той любезно.

Тереза очакваше със затаен дъх да пламнат искрите между тях. Но Раул гледаше Тереза.

— Изглеждате чудесно тази вечер, Тереза.

Тя се изчерви и каза, заеквайки:

— Бл… благодаря.

Всичко тази вечер бе объркано за нея. Планът на Тереза да събере Моника и Раул, да ги види оженени, да има за зет Раул — нищо от това не бе започнало да се осъществява. Невероятно, но вниманието на Раул бе изцяло насочено към Тереза. Изглеждаше сякаш някаква невероятна мечта се е сбъднала. Чувстваше се като Пепеляшка, само че тя бе грозната сестра и принцът бе избрал нея. Беше нереално, но все пак ставаше в действителност и Тереза се опитваше да противостои на чара на Раул, защото знаеше, че е твърде хубаво, за да е вярно. Страхуваше се да не бъде наранена отново. През всичките тези години тя бе скривала чувствата си, пазейки се от болката, която би последвала при евентуално отхвърляне. Сега тя инстинктивно се опитваше да прави същото. Но на Раул не можеше да се устои.

— Чух дъщеря ви да пее — каза Раул. — Тя е едно чудо!

Тереза почувства, че се изчервява.

— Всеки обича гласа на Тереза — каза Моника със симпатия.

Вечерта бе чудесна. Но най-хубавото предстоеше.

Когато вечерта свърши, Раул каза на родителите на Тереза:

— Имението ви изглежда прекрасно. — След това се обърна към Тереза. — Ще ми покажете ли градините?

„Тя трябва да е глуха, няма и сляпа“ — помисли Тереза.

Тогава си припомни колко пъти Моника бе ходила в Париж, Кан и Сен Тропе, търсейки идеалния принц, без да го намери.

„Значи вината не е в мъжете. Вината е в сестра ми. Тя няма представа какво иска.“ Тереза се обърна към Раул:

— С удоволствие ще дойда.

Когато излязоха, тя реше да продължи темата.

— Харесва ли ви Моника?

— Изглежда много приятна — отговори Раул. — Попитайте ме дали харесвам сестра й.

Той я взе в прегръдките си и я целуна. Тереза никога не бе изпитвала нещо подобно преди. Трепереше в ръцете му, мислейки си:

„Благодаря ти, Господи. О, благодаря ти!“

— Ще вечеряте ли с мене утре? — попита Раул.

— Да — възкликна Тереза. — О, да.

Когато двете сестри останаха сами, Моника каза:

— Наистина изглежда, че той те харесва.

— Мисля, че да — отвърна срамежливо Тереза.

— Ти харесваш ли го?

— Да.

— Добре, но бъде внимателна, сестро — засмя се Моника. — Не се хвърляй през глава.

„Твърде късно — помисли Тереза безпомощно. — Твърде късно.“

След това Тереза и Раул бяха всеки ден заедно. Моника обикновено им беше придружител. Тримата се разхождаха по алеите и плажовете на Ница и се наслаждаваха на кокетните хотели. Обядваха в едно очарователно бистро в Ка д’Антиб и посещаваха параклиса със стенописи на Матис във Ване. Вечеряха в Шато дьо ла Шевр д’Ор и в прочутия Ла Ферм Сен Мишел.

Една сутрин в пет часа тримата отидоха на открития селски пазар, разположен на улиците на Монте Карло, и купиха пресен хляб, зеленчуци и плодове.

В неделя, когато Тереза пееше в църквата, Раул и Моника отиваха да я слушат, а след това Раул прегръщаше Тереза и й казваше:

— Ти наистина си едно чудо. Бих те слушал как пееш до края на живота си.

Четири седмици, след като се видяха, Раул й направи предложение.

— Сигурен съм, че ти би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Раул, — но бих се почувствал поласкан, ако избереш мен.

За един ужасен кратък момент Тереза помисли, че той й се подиграва, но преди да може да му отговори, Раул продължи:

— Скъпа, трябва да ти кажа, че съм познавал много жени, но ти си най-чувствителната, най-талантливата, най-нежната…

Всяка дума бе музика за ушите на Тереза. Искаше й се да се смее, да плаче.

„Колко съм благословена — помисли тя. — Да обичам и да бъда обичана.“

— Ще се омъжиш и за мен?

Погледът й изразяваше ясен отговор.

Когато Раул си тръгна, Тереза връхлетя в библиотеката, където сестра й, майка й и баща й пиеха кафе.

— Раул ми предложи брак.

Лицето й сияеше и тя изглеждаше почти красива. Родителите я погледнаха втрещени. Моника бе тази, която заговори:

— Тереза, сигурна ли си, че той не се стреми към парите на фамилията?

Това бе като плесница.

— Не искам да бъда груба — продължи Моника, — но всичко изглежда твърде прибързано.

Тереза реши да не позволява да бъде унищожено щастието й.

— Зная, че искаш да ме предпазиш — каза тя на сестра си, — но Раул има пари. Баща му е оставил малко наследство, а той не се страхува да работи за прехраната си. — Тя взе ръката на сестра си я замоли: — Моля те, радвай се за мене, Моника. Никога не съм мислила, че ще познавам това чувство. Чувствам, че мога да умра от щастие.

Тогава тримата я прегърнаха и й казаха колко се радват за нея. Започнаха да разговарят възбудено, обсъждайки плановете за сватбата.

Много рано на следващата сутрин Тереза отида в църквата и коленичи за молитва.

„Благодаря ти, Отче. Благодаря ти, че ме дари с такова щастие. Ще направя всичко, за да бъда достойна за твоята любов и любовта на Раул. Амин.“

Тереза влезе в магазина, сякаш летеше, и каза:

— Ако обичате, господине, бих искала да поръчам плат за сватбена рокля.

Раул се засмя и я взе в прегръдките си.

— Ще бъдеш красива булка.

И Тереза знаеше, че той наистина мисли така. Това бе чудото.

Бе решено сватбата да бъде след един месец в църквата на селото. Разбира се, Моника бе определена за шаферка.

В петък, в пет часа след обяд, Тереза разговаря за последен път с Раул. В събота в дванадесет и половина, докато стоеше в църковната канцелария, чакайки Раул, който бе закъснял с половин час, Тереза видя свещеникът да се приближава към нея. Той взе ръката й и я отведе настрани. Тя се изненада от вълнението му. Сърцето й се разтуптя.

— Какво има? Нещо лошо? Нещо случило ли се е с Раул?

— О, скъпа — каза свещеникът. — Бедната скъпа Тереза.

Тя изпадна в паника.

— Какво има, отче? Кажете ми!

— Току-що получих съобщение. Раул…

— Нещастен случай ли е? Ранен ли е?

— …Жирадо напусна селото рано тази сутрин.

„Напуснал? Тогава нещо непредвидено му се е случило, за да…“ — помисли тя.

— Той е заминал със сестра ти. Били са видени да вземат влака за Париж.

Стаята се завъртя около нея.

„Не — помисли Тереза. — Не бива да припадам. Не трябва да се излагам пред лицето на Бога.“

Имаше само смътен спомен от това, което последва. Тя чу отдалече, как свещеникът съобщава нещо на събралите се за сватбата и шума от техните гласове, който последва.

Майката на Тереза прегърна дъщеря си и каза:

— Бедната моя Тереза. Собствената ти сестра да бъде толкова жестока към теб! Толкова съжалявам.

Но изведнъж спокойствие обзе Тереза. Тя знаеше как да реши всичко.

— Не се притеснявай, мамо. Не обвинявам Раул, че се е влюбил в Моника. Би се случило с всеки мъж. Трябваше да зная, че нито един мъж не би могъл да ме обича.

— Грешиш — извика баща й. — Ти си равна на десет жени като Моника.

Но неговото състрадание бе дошло с години закъснение.

— Нека си тръгваме за дома, моля ви — каза Тереза.

Те си проправиха път през тълпата. Гостите в църквата им отстъпваха, за да минат, гледайки безмълвно след тях.

Когато се върнаха в замъка, Тереза каза спокойно:

— Моля ви, не се притеснявайте за мен. Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.

После тя се качи в стаята на баща си, извади един бръснач и преряза вените на ръцете си.