Пясъците на времето

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Тя бе гола в леглото и чувстваше мъжката коравина на Бенито Патас да се притиска в слабините й. Тялото му беше чудесно и тя се притисна по-силно към него, търкайки бедрата си в него и чувствайки как възбудата й нараства. Започна да го гали и възбужда. Но нещо не беше наред.

„Аз убих Патас — помисли тя. — Той е мъртъв.“

Лучия отвори очи и седна, като трепереше и се оглеждаше уплашено. Бенито го нямаше. Тя бе в гората в спален чувал. Нещо притискаше бедрото й. Пъхна ръка в спалния чувал и измъкна увития в платно кръст. Погледна го, без да вярва на очите си.

„Бог е извършил чудо за мен“ — помисли тя.

Лучия нямаше представа как е попаднал кръстът там, нито я интересуваше. Най-после го държеше в ръцете си. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да се измъкне от другите.

Изпълзя от спалния чувал и погледна към мястото, където спеше Тереза. Нея я нямаше. Лучия се огледа в тъмнината и едва различи фигурата на Томас Санхуро в края на поляната, гърбом към нея. Не бе сигурна къде е Рубио.

„Няма значение. Време е да се махам оттук“ — помисли тя.

Понечи да, тръгне към края на поляната, силно приведена, за да не я забележи Санхуро. Изведнъж сякаш се озова в ада.

Полковник Фал Состело трябваше да вземе решение като командир. Самият премиер-министър му бе дал заповед да работи плътно с полковник Акока, за да му помогне да хванат Хайме Миро и монахините. Но съдбата се оказа благосклонна към него, като му предаде една от монахините в ръцете. Защо да споделя заслугата с полковник Акока, след като можеше сам да хване терористите и да получи цялата слава?

„По дяволите полковник Акока — помисли Фал Состело. — Този е мой. Може би ОПУС МУНДО ще използват мен, вместо Акока, с неговите глупости за игри на шах и проникване в умовете на хората. Не, време е да дам урок на гиганта с белега.“

Полковник Состело даде специални заповеди на хората си.

— Не вземайте пленници. Имате работа с терористи. Стреляйте, за да убивате.

Майор Понте се поколеба.

— Полковник, там горе има монахини с хората на Миро. Не би ли трябвало…?

— Да оставите терористите да се крият зад монахините? Не, няма да поемаме никакви рискове.

Состело подбра десетина души за нападението и се постара те да бъдат тежко въоръжени. Движеха се безшумно в тъмнината нагоре по склона на планината. Луната се бе скрила зад облаците. Почти нямаше никаква видимост.

„Добре. Няма да могат да ни видят, като идваме.“ Когато хората му заеха позиция, полковник Состело извика, за да спази формално изискванията:

— Оставете оръжията си. Вие сте обградени. — И незабавно след това издаде командата. — Огън! Не спирайте стрелбата!

Десетина автоматични оръжия започнаха да сипят огън върху поляната.

Томас Санхуро нямаше никакъв шанс. Градушка от куршуми попадна в гърдите му и той бе мъртъв, преди още да падне на земята. Рубио Арсано бе на другия край на поляната, когато започна стрелбата. Видя, че Санхуро пада и понечи да отвърне на огъня, но се спря. Беше пълна тъмнина и войниците стреляха слепешката. Ако отговореше на огъня, щеше да издаде положението си.

За своя изненада той видя Лучия, сгушена на един метър от себе си.

— Къде е сестра Тереза — пошепна той.

— Нея… я няма.

— Стойте ниско долу — каза й Рубио.

Той сграбчи Лучия за ръката и те побягнаха на зиг-заг към гората, извън обсега на стрелбата. Докато бягаха, куршуми профучаваха опасно близко покрай тях, но секунди по-късно Лучия и Рубио бяха всред дърветата. Продължиха да бягат.

— Дръжте се за мен, сестро — каза той.

Те чуваха звука от нападателите си зад себе си, но постепенно той заглъхна. Бе невъзможно да се преследва когото и да било всред пълната тъмнина в гората.

Рубио се спря, за да даде възможност на Лучия да си поеме дъх.

— Засега ги загубихме — каза й той, — но трябва да продължим да се движим.

Лучия дишаше тежко.

— Ако искате да починете за минута…?

— Не — каза тя. Беше изтощена, но нямаше никакво намерение да се остави да я хванат. Не сега, когато беше с кръста. — Добре съм — каза тя. — Да се махаме оттук.

Полковник Фал Состело бе изправен пред провал. Един терорист бе мъртъв, но Бог знаеше колко са избягали. Не бе хванал Хайме Миро и държеше само една от монахините. Знаеше, че ще трябва да информира полковник Акока за случилото се и това никак не му допадаше.

Второто обаждане за Алън Тъкър до Елън Скот беше дори по-обезпокоително от първото.

— Попаднах на една доста интересна информация, мисис Скот — каза той предпазливо.

— Да?

— Прегледах архивите на някои стари вестници тук, надявайки се да попадна на повече информация за момичето.

— И? — тя се напрегна, очаквайки това, което знаеше, че ще последва.

Тъкър продължи с безизразен глас:

— Изглежда, че момичето е било изоставено по времето на вашата самолетна катастрофа.

Мълчание. Той продължи:

— Тази, при която загинаха вашият зет, съпругата му и дъщеря им Патриша.

Изнудване. Нямаше друго обяснение. Значи той бе разбрал.

— Правилно — каза тя предпазливо. — Трябваше да ви спомена за това. Ще ви обясня всичко, когато се върнете. Имате ли други новини за момичето?

— Не, но тя не може да се крие дълго. Търсят я в цялата страна.

— Обадете ми се веднага, след като я намерят.

Тя затвори телефона.

Алън Тъкър седеше, гледайки безмълвната телефонна слушалка в ръката си.

„Тя е много сдържана жена — помисли си той с уважение. — Питам се как би се чувствала, ако има партньор.“

„Сгреших като изпратих него — помисли Елън Скот. — Сега ще трябва да го спра. — А как щеше да постъпи с момичето? — Монахиня! Няма да я оценявам, докато не я видя.“

Секретарката й се обади по уредбата:

— Чакат ви в заседателната зала, мисис Скот.

— Идвам.

Лучия и Рубио продължаваха да се движат през гората, като се хлъзгаха и препъваха, борейки се с корени, храсти и насекоми. Всяка стъпка ги отдалечаваше от техните преследвачи.

Най-после Рубио каза:

— Може да спрем тук. Няма да ни открият.

Намериха се високо в планината всред гъста гора. Лучия легна на земята, опитвайки се да си поеме дъх.

Тя си припомни ужасната сцена, на която бе присъствала. Томас, застрелян без предупреждение.

„Мръсниците имаха намерение да ни избият всичките“ — помисли Лучия.

Единствената причина, поради която все още бе жива, бе човекът, който седеше до нея.

Рубио се изправи на крака и огледа терена около тях.

— Можем да прекараме остатъка от нощта тук, сестро.

— Добре.

Искаше й се да продължат да се движат, но знаеше, че се нуждае от почивка.

Сякаш четейки мислите й, Рубио каза:

— Трябва да сте гладна. Ще отида да потърся някаква храна. Сама ще се справите ли?

— Да. Ще бъда добре.

Едрият мъж клекна до нея.

— Моля ви, не се плашете. Зная колко трудно трябва да е за вас да бъдете отново всред света след толкова много години в манастира. Сигурно всичко ви изглежда много странно.

Лучия погледна нагоре към него и каза тихо:

— Ще се опитам да се приспособя.

— Много сте смела, сестро. — Той стана. — Ще се върна скоро.

Рубио изчезна всред дърветата. Време беше да вземе решение. Имаше две възможности: можеше да избяга сега, да се опита да стигне до някой близък град и да размени златния кръст за паспорт и достатъчно пари, за да стигне до Швейцария, или да остане с този мъж, докато се отдалечат достатъчно войниците.

„Това ще бъде по-безопасно“ — реши тя.

Чу шум в гората и се обърна. Беше Рубио. Той се приближи до нея, усмихвайки се. В ръката си държеше баретата, натъпкана с домати, грозде и ябълки.

Седна на земята до нея.

— Закуска. Имаше хубаво тлъсто пиле, но огънят, от който щяхме да се нуждаем, за да сготвим, би ни издал. Има ферма точно на склона.

Лучия гледаше съдържанието на баретата.

— Изглежда чудесно. Прегладняла съм.

Той й подаде ябълка.

— Опитайте това.

Бяха свършили да ядат и Рубио говореше, но Лучия, погълната от мислите си, не слушаше.

— Десет години, казахте, че сте били в манастира, сестро?

Лучия се откъсна от размишленията си.

— Моля?

— Била сте десет години в манастира?

— О, да.

Той поклати глава.

— Тогава вие нямате представа какво се е случило през цялото това време.

— А… не.

— През последните години светът се промени много, сестро.

— Така ли?

— Да — каза откровено Рубио. — Франко умря.

— Не!

— О, да. Миналата година.

„И определи дон Хуан Карлос за свой приемник“ — помисли тя.

— Може би ви се струва трудно да повярвате, но за първи път човек стъпи на Луната. Това е истината.

— Наистина?

„Всъщност двама души — помисли Лучия. — Как се казваха? Нийл Армстронг и още някой си.“

— О, да. Североамериканци. А сега има и пътнически самолети, които пътуват по-бързо от звука.

— Невероятно!

„Изгарям от нетърпение да се кача на Конкорд“ — помисли Лучия.

Рубио се държеше по детски, много доволен, че й разкрива световните събития.

— Имаше революция в Португалия, а в Съединените щати и техният президент Никсън бе въвлечен в голям скандал и трябваше да се откаже от поста си.

„Рубио е наистина сладък“ — реши Лучия.

Той извади пакет цигари „Дукадос“, тежкия черен испански тютюн.

— Надявам се, че няма да се обидите, ако запаля, сестро?

— Не — каза Лучия. — Запалете.

Видя го как пали и в момента, в който димът достигна до ноздрите й, страшно й се прииска да запали.

— Мога ли да опитам и аз една?

Той я погледна с изненада.

— Искате да запалите цигара?

— Просто да опитам как е — каза Лучия бързо.

— О, разбира се.

Той й подаде пакета. Тя извади една цигара и я постави между устните си. Той я запали. Лучия вдъхна дълбоко и когато димът изпълни дробовете й, се почувства чудесно.

Рубио я гледаше с изненада.

Тя се закашля.

— Значи такъв е вкусът на цигарите.

— Харесва ли ви?

— Не съвсем, но…

Лучия дръпна още веднъж дълбоко с удоволствие. Господи, колко й беше липсвало това. Но знаеше, че трябва да бъде внимателна. Не искаше да събужда подозрения в него. Изгаси цигарата си, която държеше несръчно в пръстите си. Бе прекарала само няколко месеца в манастира и все пак Рубио бе прав. Изглеждаше странно да бъдеш отново всред света. Запита се какво ли правят Меган и Грасиела. А какво се беше случило със сестра Тереза? Дали я бяха пленили войниците?

Клепачите й започваха да натежават. Бяха прекарали дълга, изпълнена с напрежение нощ.

— Мисля, че трябва да подремна малко.

— Не се притеснявайте. Ще ви пазя, сестро.

— Благодаря ви — каза тя, усмихвайки се.

След секунди бе вече заспала.

Рубио Арсано гледаше към нея и си мислеше: „Никога не съм виждал жена като тази. — Тя бе духовно лице, посветила живота си на Бога, и все пак имаше нещо много земно в нея. Тази нощ се бе държала смело като мъж. — Ти си много особена жена — помисли Рубио Арсано, докато я гледаше как спи. — Малката сестра на Исус.“