Пясъците на времето

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

— Миро бе в ръцете ви и вие го оставихте да избяга.

— Полковник, моето уважение, но хората ми…

— Вашите хора са глупаци. Наричате себе си полицай? Вие позорите униформите си.

Шефът на полицията стоеше, понасяйки унищожителното презрение на полковник Акока. Нямаше какво друго да прави, защото полковник Акока имаше достатъчно власт, за да му вземе главата. А Акока още не беше свършил с него.

— Държа ви лично отговорен. Ще се погрижа да бъдете уволнен.

— Полковник…

— Махайте се. Отвращавате ме.

Полковник Акока изгаряше от ярост. Времето не бе достатъчно, за да стигне навреме до Виториа и да хване Хайме Миро. Трябваше да предостави това на местната полиция. И те бяха изпортили работата. Бог знае сега къде е отишъл Миро.

Полковник Акока се приближи до картата, разгърната на една маса пред него.

„Ще бъдат на баска територия, разбира се. Това би могло да бъде Бургос, Логроньо, Билбао или Сан Себастиан. Ще се съсредоточим на североизток. Все някъде трябва да се появят.“

Спомни си разговора с премиер-министъра същата сутрин.

— Времето ви изтича, полковник. Четохте ли сутрешните вестници? Световната преса ни представя като клоуни. Миро и тези монахини направиха от нас посмешище.

— Господин премиер-министър, имате моите уверения…

— Крал Хуан Карлос ми разпореди да предприема официална анкета по въпроса. Не мога повече да отлагам това.

— Забавете анкетата само с още няколко дни. Дотогава ще съм хванал Миро и монахините.

Последва пауза.

— Четиридесет и осем часа.

Тези, които полковник Акока се страхуваше да разочарова, не бяха премиер-министърът, нито кралят. Това бяха ОПУС МУНДО. Когато го бяха повикали в луксозния кабинет на един от водещите индустриалци в Испания, заповедите към него бяха ясни: „Хайме Миро създава вредна за нашата организация атмосфера. Спрете го. Ще бъдете възнаграден добре.“

Полковник Акока знаеше каква е неизказаната част на разговора: „Ако не успеете, ще бъдете наказан.“ Кариерата му беше изложена на риск. И всичко заради някакви глупави полицаи, които бяха оставили Миро да се измъкне изпод носовете им. Хайме Миро би могъл да се крие навсякъде, но монахините могат да намерят убежище само в друг манастир. И това би могло да бъде със сигурност манастир на същия орден…

Полковник Акока започна отново да разглежда картата. Ето го къде беше Мендавиа. В Мендавиа имаше манастир на Цистерцианския орден.

„Ето накъде са се отправили — помисли си победоносно Акока. — Е, натам ще се отправя и аз.“

„Само че аз ще бъда там преди тях, очаквайки ги.“

Пътуването на Рикардо и Грасиела беше към края си.

Последните няколко дни бяха най-щастливите, които Рикардо някога бе преживявал. Беше преследван от военните и полицията, залавянето му означаваше сигурна смърт и все пак, като че ли това нямаше значение. Сякаш двамата с Грасиела бяха изваяли остров във времето, рай, в който никой не можеше да ги засегне. Бяха превърнали отчаяното си пътуване в чудесно приключение, което споделяха заедно.

Разговаряха безкрайно, изследвайки и обяснявайки, и думите им бяха като нишки, които още повече ги обвързваха взаимно. Говореха за миналото, настоящето и бъдещето. Особено за бъдещето.

— Ще се оженим в църква — каза Рикардо. — Ти ще бъдеш най-красивата булка на света…

Грасиела си представяше сцената и се вълнуваше.

— И ще живеем в най-красивата къща…

Тя си мислеше:

„Никога не съм имала собствена къща или даже истинска стая.“

Първо беше малката къщичка, която бе делила с майка си и всичките си чичовци и след това килията на манастира в съжителство със сестрите.

— И ще имаме красиви синове и дъщери…

„И аз ще им дам всички неща, които никога не съм притежавала. Ще бъдат толкова много обичани.“

Душата й лекуваше, изпълнена с мечти.

Но имаше нещо, което я тревожеше. Рикардо беше войник, който се бореше за кауза, в която страстно вярваше. Щеше ли да бъде удовлетворен, ако остане във Франция, оттегляйки се от битката? Знаеше, че трябва да обсъди това с него.

— Рикардо… колко още, мислиш, ще продължи тази революция?

„Вече твърде много продължава“ — помисли Рикардо. Правителството бе предприело стъпки към мир, но ETA бе сторила нещо по-лошо от това да ги отхвърли. Бе отговорила на предложенията със серия от допълнителни терористични действия. Рикардо се бе опитал да обсъди това с Хайме.

— Те са готови на компромис, Хайме. Не трябва ли да отстъпим донякъде и ние?

— Предложението им е хитрост… те искат да ни унищожат. Принуждават ни да продължаваме борбата.

И защото Рикардо обичаше Хайме и вярваше в него, продължаваше да го поддържа. Но съмненията му не изчезнаха. Кръвопролитията се увеличаваха, също и неговата несигурност. А сега Грасиела питаше: „Колко още, мислиш, ще продължи тази революция?“

— Не зная — каза й той. — Бих искал да е свършила. Но ще ти кажа това, любима. Нищо няма да застане никога между нас… даже една война. Никога няма да се намерят думи, за да изразят колко много те обичам.

И те продължаваха да мечтаят.

Движеха се през нощта, минавайки през плодородни зелени поля, покрай Ел Бурго и Сориа. На разсъмване от върха на един хълм те видяха в далечината Логроньо. Наляво от шосето имаше редица от борове и зад нея гора от далекопроводи. Грасиела и Рикардо поеха по виещия се път към предградията на оживения град.

— Къде ще се срещнем с другите? — попита Грасиела.

Рикардо посочи към един афиш, залепен на здание, покрай което минаваха. На него пишеше:

— Ето — каза й Рикардо. — Ще се срещнем с тях там този следобед.

В другата част на града Меган, Хайме, Ампаро и Феликс също търсеха афиш на цирка. Всред групата се чувстваше огромно напрежение. Никога не изпускаха Ампаро от погледа си. От случката във Виториа мъжете третираха Ампаро като чужда, пренебрегвайки я през по-голямата част от времето, като говореха с нея само когато е необходимо.

Хайме погледна часовника си.

— Представлението в цирка би трябвало да започва — каза той. — Да тръгваме.

В полицейското управление на Логроньо полковник Рамон Акока правеше последно уточнение на плановете си.

— Хората разположени ли са около манастира?

— Да, полковник. Всичко е на място.

— Отлично.

Акока бе в повишено настроение. Капанът, който беше поставил, бе осигурен срещу грешки. Този път нямаше да има некадърни полицаи, които да провалят плановете му. Лично той ръководеше операцията. ОПУС МУНДО щяха да се гордеят с него. Още веднъж провери детайлите с офицерите си.

— Монахините пътуват с Миро и хората му. Важно е да ги хванем, преди да влязат в манастира. Ще бъдем пръснати в гората около него. Не се движете, докато не дам сигнал за действие.

— Какво да правим, ако Хайме Миро се съпротивлява?

Акока каза натъртено:

— Надявам се да се опита да се съпротивлява.

В стаята влезе ординарец.

— Извинете ме, полковник. Тук има един американец, който иска да говори с вас.

— Нямам време сега.

— Да, полковник. — Ординарецът се поколеба. — Казва, че се отнася за една от монахините.

— О? Американец ли казахте?

— Да, полковник.

— Изпратете го.

Момент по-късно Алън Тъкър бе въведен в стаята.

— Съжалявам, че ви безпокоя, полковник. Казвам се Алън Тъкър. Надявам се, че можете да ми помогнете.

— Да? Как, мистър Тъкър?

— Разбрах, че търсите една от монахините от Цистерцианския манастир — сестра Меган.

Полковникът се облегна назад в стола си, разглеждайки американеца.

— Какво ви засяга това?

— Аз също я търся. Много е важно да я открия.

„Интересно — помисли полковник Акока. — Защо е толкова важно за този американец да открие една монахиня?“

— Имате ли представа къде може да бъде тя?

— Не. Вестниците…

„Отново проклетата преса.“

— Може би ще ми кажете защо я търсите?

— Страхувам се, че не мога да обсъждам това.

— Тогава аз се страхувам, че не мога да ви помогна.

— Полковник… бихте ли ме информирали, ако я откриете?

Акока му отправи безизразна усмивка.

— Ще ви информирам.

Цялата сутрин следеше бягството на монахините. Пресата бе отразила измъкването на Хайме Миро и една от монахините във Виториа.

„Значи те са се отправили на север — помисли Алън Тъкър. — Най-добрата им възможност да се измъкнат от страната е вероятно Сан Себастиан. Ще трябва да се добера до нея. — Усещаше, че има проблеми с Елън Скот. — Лошо се справих с това — помисли си той. — Мога да компенсирам, като й доведа Меган.“

Приготви се да телефонира на Елън Скот.

Цирк „Жапон“ се помещаваше в огромна палатка в покрайнините на Логроньо. Десет минути преди началото на представлението палатката бе изпълнена. Меган, Хайме, Ампаро и Феликс си проправиха път през тълпата до своите запазени места. До Хайме имаше две празни места. Той погледна местата и каза:

— Нещо не е в ред. Рикардо и сестра Грасиела трябваше да бъдат тук. — Той се обърна към Ампаро: — Ти ли…?

— Не. Кълна се. Не зная нищо за това.

Светлините бяха намалени и представлението започна. Тълпата изрева и те се обърнаха към арената. Един велосипедист обикаляше в кръг, докато въртеше педалите, на рамото му скочи акробат. После, един по един изскочиха други артисти и се накачиха встрани и отзад на велосипеда, докато той се скри от погледа. Публиката аплодираше.

Последва номер с дресирана мечка, а след това с играч на въже. Публиката изпитваше огромно удоволствие от представлението. Но Хайме и другите бяха твърде нервни, за да му обръщат внимание. Времето минаваше.

— Ще почакаме още петнадесет минути — реши Хайме. — Ако не дойдат дотогава…

Чу се глас:

— Извинете… свободни ли са тези места?

Хайме погледна и видя Рикардо и Грасиела. Ухили се и каза:

— Да. Моля, заповядайте. — А след това шепнешком с облекчение: — Дяволски се радвам, че ви виждам.

Рикардо кимна към Меган, Ампаро и Феликс се огледа.

— Къде са другите?

— Не си ли чел вестниците?

— Вестници? Не. Бяхме в планината.

— Имам лоши новини — каза Хайме. — Рубио е в една затворническа болница.

Рикардо го погледна втренчено.

— Как…?

— Бил е намушкан с нож в един бар. Полицията го е хванала.

— По дяволите! — Рикардо замълча за момент, след това въздъхна: — Ще трябва да го измъкнем оттам, нали?

— Такъв е планът ми — съгласи се Хайме.

— Къде е сестра Лучия? — попита Грасиела. — А сестра Тереза?

Отговори Меган.

— Сестра Лучия е била арестувана. Била е… търсена е била за убийство. Сестра Тереза е мъртва.

Грасиела се прекръсти.

— О, Господи!

На арената един клоун ходеше по въже, като носеше пудели във всяка ръка и две сиамски котки в огромните си джобове. Кучетата се опитваха да хванат котките, при което въжето силно се люлееше. Публиката ревеше. Трудно беше да се чуе нещо от шума на тълпата. Меган и Грасиела имаха да си кажат толкова много неща. Почти едновременно те започнаха да говорят на езика с жестове от манастира. Другите ги гледаха изумени.

„Рикардо и аз ще се женим…“

„Това е чудесно…“

„Какво става с тебе…“

Меган започна да отговаря и разбра, че няма знаци, с които да предаде нещата, които искаше да каже. Това трябваше да почака.

— Да тръгваме — каза Хайме. — Отвън ни чака закрита кола, която ще ни закара до Мендавиа. Ще оставим сестрите там и ще продължим.

Тръгнаха по пътеката, като Хайме държеше Ампаро за ръката.

Когато излязоха на паркинга, Рикардо каза:

— Хайме, Грасиела и аз ще се оженим.

По лицето на Хайме се разля широка усмивка.

— Това е чудесно! Моите поздравления. — Той се обърна към Грасиела: — Не бихте могли да изберете по-добър мъж.

Меган обхвана с ръце Грасиела.

— Много се радвам за вас двамата.

И си помисли:

„Лесно ли е било за нея да вземе решение да напусне манастира? За Грасиела ли се питам? Или се питам за себе си?“

Един помощник докладваше развълнувано на Акока:

— Били са видени в цирка преди по-малко от час. Докато успеем да закараме подкрепления, те са си отишли. Тръгнали са в закрита кола в бяло и синьо. Бяхте прав, полковник. Отправили са се към Мендавиа.

„Значи най-после се свършва“ — помисли Акока. Това бе едно вълнуващо преследване и трябваше да признае, че Хайме Миро бе достоен противник. — „Сега ОПУС МУНДО ще имат дори по-големи планове за мен.“

Акока наблюдаваше през силния бинокъл как синьо-бялата кола се появи иззад билото на един хълм и се насочи надолу към манастира. Тежко въоръжени войници се криеха между дърветата от двете страни на пътя и около самия манастир. Нямаше начин някой да избяга.

Когато колата приближи входа на манастира и удари спирачки, полковник Акока излая в радиостанцията си:

— Нападайте! Сега!

Операцията беше изпълнена перфектно. Два взвода войници, въоръжени с автоматично оръжие, блокираха шосето и заобиколиха колата. Акока се спря за момент, наблюдавайки сцената, като се наслаждаваше на своя успех. След това бавно се приближи към колата с пистолет в ръка.

— Заобиколени сте — извика той. — Нямате никакъв шанс. Излезте с вдигнати ръце. Един по един. Ако се опитате да се съпротивлявате, всички ще умрете.

Последва тишина, след което вратата на колата се отвори бавно и отвътре се появиха, треперейки, с ръце високо над главите, трима мъже и три жени.

Бяха непознати.