Пясъците на времето

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

„Ще я убия — мислеше Рикардо Меладо. — Бих могъл да я удуша с голи ръце, да я хвърля от скалата или просто да я застрелям. Не, мисля, че ако я удуша, ще ми достави най-голямо удоволствие.“

Сестра Грасиела беше най-вбесяващото човешко същество, което той някога бе срещал. Тя бе невъзможна. В началото, когато Хайме Миро му бе възложил да я придружава, Рикардо Меладо се беше зарадвал. Наистина, тя бе монахиня, но също така бе най-възхитителната хубавица, която бе виждал. Бе твърдо решил да я опознае, да открие защо е решила да заключи зад стените на манастира до края на живота си тази изключителна красота. Под полата и блузата, които тя носеше, Рикардо можеше да различи богатите зрели женски форми.

„Ще бъде много интересно пътуване“ — бе решил той.

Но нещата взеха съвсем неочакван обрат. Проблемът бе, че сестра Грасиела отказа да говори с него. Не бе казала нито една дума от началото на пътуването и това, което напълно озадачи Рикардо, бе, че тя не изглеждаше сърдита, уплашена или разстроена. Ни най-малко. Тя просто се беше оттеглила вътре в себе си и изглеждаше, че въобще не се интересува от него или от това, което става около нея. Бяха пътували доста бързо, минавайки по горещи, прашни странични пътища, покрай ниви с ечемик и лозя.

Заобикаляха малките села на пътя си и минаваха покрай ниви със слънчоглед, който следеше слънцето с ярките си жълти цветове.

Когато пресякоха река Морос, Рикардо попита:

— Да починем ли за малко, сестро?

Мълчание.

Наближаваха Сеговия, преди да се отправят на североизток към заснежените планини Гуадарама. Рикардо продължи да се опитва да подхване учтив разговор, но се оказа напълно безнадеждно.

— Скоро ще бъдем в Сеговия, сестро.

Никаква реакция.

„Какво ли съм сторил, за да я обидя?“

— Гладна ли сте, сестро?

Нищо.

Сякаш въобще го нямаше. Никога в живота си не беше се чувствал толкова разстроен.

„Може би е умствено недоразвита — помисли той. — Това трябва да е обяснението. Бог й е дал неземна хубост и след това я е наказал със слаб ум.“

Но той не вярваше в това.

Когато стигнаха покрайнините на Сеговия, Рикардо забеляза, че в града има много хора, което означаваше, че Гуардиа Сивил ще бъде по-внимателна от обикновено.

Когато наближиха Пласа дел Конде де Честе, той видя войници, които се движеха към тях. Пошепна:

— Хванете ръката ми, сестро. Трябва да изглеждаме като двама влюбени, излезли на разходка.

Тя не му обърна внимание.

„Исусе — помисли Рикардо. — Може би е глуха и няма.“ Той протегна ръка и хвана нейната. Острата й реакция го изненада.

Тя се дръпна като ужилена.

Войниците се приближаваха.

Рикардо се наклони към Грасиела.

— Сестра ми също мисли така. Снощи, след вечеря, когато сложи децата да спят, каза, че би било много по-добре, ако мъжете не се събират да си приказват, пушейки миризливи пури, докато вие, жените, излизате сами. Обзалагам се, че…

Войниците бяха отминали. Рикардо Меладо знаеше все пак, че е привлекателен за жените. Доста от тях му го бяха казвали. Беше със светла кожа, висок, добре сложен, с аристократичен нос, интелигентно лице и идеални зъби. Произхождаше от една от най-известните баски фамилии. Баща му беше банкер на север в страната на баските. Бе се погрижил да даде на Рикардо добро образование. Рикардо бе следвал в университета в Саламанка. Баща му планираше синът му да вземе участие в семейния бизнес.

Когато се върна от колежа у дома, Рикардо послушно започна да работи в банката, но много скоро се ангажира с проблемите на своя народ. Посещаваше събрания, срещи и протестни акции срещу правителството и скоро стана един от водачите на ETA. Баща му, след като научи за неговата дейност, го повика в огромния си, облицован с дърво кабинет, и му изнесе лекция.

— Аз също съм баск, Рикардо, но съм и бизнесмен. Ние не можем да рушим нашето собствено гнездо, като насърчаваме революция в страната, в която си изкарваме прехраната.

— Никой от нас не се опитва да свали правителството, татко. Всичко, което искаме, е свобода. Потискането на баските и каталонците е непоносимо.

Меладо старши се облегна назад в креслото си, наблюдавайки сина си.

— Моят добър приятел, кметът, вчера ми даде някои съвети. Смята, че ще бъде в твоя полза, ако повече не посещаваш събрания. Би било по-добре, ако изразходваш своята енергия в банковия бизнес.

— Татко…

— Послушай ме, Рикардо. Когато бях млад, кръвта ми също беше гореща. Но има и други начини да бъде охладена. Сгоден си за чудесно момиче. Надявам се, че ще имате много деца. — Той посочи с ръка към заобикалящата ги обстановка. — И ти имаш много, което да очакваш от своето бъдеще.

— Но не виждаш ли, че…?

— Виждам по-ясно от теб, синко. Бъдещият ти тъст също се притеснява от твоята дейност. Не бих искала да се случи нещо, което да провали сватбата. Ясно ли говоря?

— Да, татко.

Следващата събота Рикардо Меладо бе арестуван, докато ръководеше баско събрание в една зала в Барселона. Той отказа баща му да го освободи под гаранция освен ако не освободи и другите демонстранти, които бяха арестувани. Баща му отказа. Кариерата на Рикардо бе приключила, както и неговият годеж. Това бе станало преди пет години. Пет години, изпълнени с опасности и преследвания. Пет години на вълнуваща борба за каузата, в която страстно вярваше. Сега той бягаше от полицията, придружавайки една умствено изостанала и няма монахиня по пътищата на Испания.

— Ще тръгнем натам — каза той на сестра Грасиела.

Внимаваше да не докосне ръката й. От главната улица свиха по Кале де Сан Валентин. На ъгъла имаше магазин за музикални инструменти. Рикардо каза:

— Имам една идея. Почакайте тук, сестро. Връщам се веднага.

Влезе в магазина и се приближи до младия продавач зад тезгяха.

— Добър ден. Какво желаете, моля?

— Да. Бих искал да купя две китари.

Продавачът се усмихна.

— Имате късмет. Току-що получихме „Рамирес“. Те са най-добрите.

— Може би нещо не с толкова високо качество. Приятелят ми и аз сме само аматьори.

— Както желаете, сеньор. Какво ще кажете за тези? — Продавачът се приближи до един отдел на магазина, където бяха изложени десетина китари. — Мога да ви предложа две „Конос“ по пет хиляди песети.

— Мисля, че не. — Рикардо избра две евтини китари. — Тези ще свършат добра работа — каза той.

След малко Рикардо излезе на улицата, носейки двете китари. Почти се беше надявал сестра Грасиела да си е тръгнала, но тя стоеше, чакайки търпеливо.

Рикардо хвана презрамката на една от китарите и й подаде инструмента.

— Ето, сестро. Сложете я през рамо.

Тя го изгледа учудена.

— Не е необходимо да свирите — каза търпеливо Рикардо. — Само за създаване на впечатление е.

Той поднесе китарата към нея и тя я взе с нежелание. Двамата тръгнаха по криволичещите улици на Сеговия под огромния виадукт, построен от римляните преди векове.

Рикардо реши да опита отново.

— Виждате ли този виадукт, сестро? Между камъните няма никакъв цимент. Според легендата той е бил построен от дявола преди две хиляди години, камък върху камък, свързани само с дяволската магия.

Той я погледна, очаквайки някаква реакция. Нищо.

„Да върви по дяволите — помисли Рикардо Меладо. — Отказвам се.“

Членовете на Гуардиа Сивил бяха навсякъде и винаги когато минаваха покрай тях, Рикардо се преструваше, че е увлечен в разговор с Грасиела, стараейки се да избягва телесен контакт с нея. Броят на полицаите и войниците изглеждаше, че нараства, но Рикардо се чувстваше относително спокоен. Те би трябвало да търсят монахиня в одежди и група хора на Хайме Миро, но нямаха основание да подозират двама млади туристи с китари.

Рикардо се чувстваше гладен и въпреки че сестра Грасиела не беше казала нищо, той бе сигурен, че също е гладна. Приближиха се до малко кафене.

— Ще спрем тук и ще хапнем малко, сестро.

Тя стоеше, гледайки го. Рикардо въздъхна.

— Добре. Както желаете.

Той влезе вътре. Секунда по-късно Грасиела го последва.

Когато седнаха, Рикардо попита:

— Какво ще поръчате, сестро?

Не последва никакъв отговор. Беше възмутително. Рикардо каза на сервитьорката:

— Две супи и две порции с наденица.

Когато храната беше донесена, Грасиела започна да яде това, което бе сложено пред нея. Той забеляза, че тя яде автоматично, без удоволствие, сякаш изпълнява някакво задължение. Мъжете от другите маси я гледаха и Рикардо не ги укоряваше.

„Младият Гоя би трябвало да отрази красотата й“ — помисли си той.

Въпреки недружелюбното поведение на Грасиела, Рикардо чувстваше стягане в гърлото всеки път, когато я погледнеше. Ядосваше се на себе си, че е такъв романтичен глупак. Тя представляваше загадка, скрита зад проницаема стена. Рикардо Меладо познаваше десетки красиви жени, но никоя не бе му въздействала по този начин. В нейната красота имаше нещо почти мистично. Странното бе, че той нямаше никаква представа какво се крие зад тази забележителна фасада. Умна ли бе, или глупава? Интересна или скучна? Хладнокръвна или страстна?

„Надявам се, че е глупава, скучна и студена — помисли си Рикардо. — Иначе не бих могъл да понеса да я загубя. Като че ли някога бих могъл да я имам. Тя принадлежи на Бог.“

Той погледна встрани, опасявайки се, че тя би могла да усети за какво си мисли той.

Когато стана време да си тръгват, Рикардо плати сметката и те станаха. По време на пътуването бе забелязал, че сестра Грасиела накуцва леко.

„Трябва да осигуря някакъв транспорт — помисли той. — Имаме още много път.“

Тръгнаха надолу по улицата и в края на града, на Мансанарес ел Реал попаднаха на цигански керван. Бяха четири живописно украсени коли, теглени от коне. Отзад в колите имаше жени и деца, всички облечени с цигански костюми.

Рикардо каза:

— Почакайте тук, сестро. Ще се опитам да осигуря превоза ни.

Той се приближи до водача на първата кола, плещест мъж с всички цигански атрибути, включително обеци.

— Добър ден, сеньор. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако вземете приятелката ми и мен.

Циганинът погледна към Грасиела.

— Възможно е. Накъде пътувате?

— Към планината Гуадарама.

— Мога да ви закарам до Керезо де Абахо.

— Това би било много добре. Благодаря ви.

Рикардо стисна ръката на циганина и сложи пари в нея.

— Влезте в последната кола.

— Благодаря.

Рикардо се върна при Грасиела.

— Циганите ще ни закарат до Керезо де Абахо — каза й той. — Ще пътуваме в последната кола.

За момент беше сигурен, че тя ще откаже. Тя се поколеба, след това се отправи към колата.

Вътре имаше пет-шест цигани, които направиха място за Рикардо и Грасиела. Когато се качваха, Рикардо понечи да й помогне, но в момента, в който докосна ръката й, тя го отблъсна с ярост, която го изненада.

„Е, добре, върви по дяволите.“ — Той забеляза оголения крак на Грасиела, докато тя се качваше в колата и си помисли: „Има най-красивите крака, които някога съм виждал.“

Те се настаниха удобно, доколкото беше възможно, на твърдия дървен под на каруцата и дългото пътуване започна. Грасиела седна в един ъгъл, със затворени очи и устни, които се движеха, произнасяйки молитва. Рикардо не можеше да отмести погледа си от нея.

С напредването на деня слънцето започна да грее като гореща пещ над тях, нагрявайки земята. Небето бе безоблачно и наситено синьо. От време на време, докато колата пресичаше равнината, над главите им прелитаха грамадни птици.

„Червеникавият ястреб — помисли Рикардо. — Лешоядът с цвят на лъв.“

Късно след обяд циганският керван спря и водачът се приближи до последната кола.

— Можем да ви докараме дотук — каза той на Рикардо. — Отправяме се към Винвелас.

„Неподходяща посока“ — помисли Рикардо.

— Това е чудесно — увери го той. — Благодарим ви.

Той протегна ръка да помогне на Грасиела и се спря навреме.

Обърна се към водача на циганите:

— Ще ви бъда много задължен, ако продадете на приятелката ми и мен малко храна.

Шефът се обърна към една от жените и каза нещо на чужд език. След малко Рикардо получи два пакета храна.

— Много благодаря. — Той извади пари.

Шефът на циганите го разгледа за момент.

— Вие и сестрата вече платихте храната си.

„Вие и сестрата“. — Значи той знаеше. И все пак Рикардо не се почувства в опасност. Циганите бяха така потискани от правителството, както и баските и каталонците.

— Вървете с Бога.

Рикардо гледаше как керванът се отдалечава и се обърна към Грасиела. Тя го гледаше, безмълвна и безизразна.

— Няма още дълго да понасяте компанията ми — увери я Рикардо. — Скоро ще бъдем в Логроньо. Там ще срещнете приятелките си и ще се отправите към манастира в Мендавиа.

Никаква реакция. Все едно, че говори на каменна стена.

Бяха ги свалили в една спокойна долина, богата на овощни градини с ябълки, сливи и смокини. На няколко метра от тях бе река Дуратон, пълна с тлъста пъстърва. В миналото Рикардо често бе ловил риба тук. Би било идеално място за почивка, но ги чакаше дълъг път.

Той се обърна да разгледа планината Гуадарама, веригата, която се простираше пред тях. Рикардо познаваше добре местността. Имаше няколко пътя, които се виеха през планината. Диви планински кози и вълци скитаха по пътеките. Ако пътуваше сам, Рикардо би избрал най-късия път, но със сестра Грасиела до себе си реши да избере най-безопасния.

— Е, да бяхме тръгнали — каза той. — Предстои ни продължително изкачване.

Нямаше никакво намерение да изпусне срещата с другите в Логроньо. Нека безмълвната сестра да стане грижа за някого друг.

Сестра Грасиела стоеше, чакайки Рикардо да поведе. Той се обърна и почна да се изкачва. Когато тръгнаха по стръмната планинска пътека, Грасиела се подхлъзна на някакви камъчета и Рикардо инстинктивно посегна да й помогне. Тя се дръпна рязко от ръката му и се изправи.

„Чудесно — помисли той сърдито. — Счупи си врата.“

Те продължиха да се изкачват, отправяйки се към величествения връх над тях. Пътят започна да става по-стръмен и по-тесен и мразовитият въздух започна да се разрежда. Пътуваха на изток, минавайки през борови гори. Пред тях се простираше село, което беше рай за скиори и алпинисти. Рикардо знаеше, че там има гореща храна, топлина и почивка. Представляваше изкушение.

„Твърде опасно“ — реши той. Би било идеално място за Акока да постави капан.

Обърна се към сестра Грасиела:

— Ще заобиколим селото. Можете ли да повървите още малко, преди да спрем за почивка?

Тя го погледна и в отговор се обърна и продължи да върви.

Ненужната грубост го обиждаше и той си помисли: „Благодаря на небесата, че в Логроньо ще се отърва от нея. Защо, за Бога, изпитвам смесени чувства по отношение на това?“

Заобиколиха селото, вървейки по края на една гора, и скоро бяха отново на пътя, изкачвайки се нагоре. Дишането ставаше по-трудно, а пътеката — по-стръмна. На един завой попаднаха на празно орлово гнездо. Заобиколиха друго планинско село — спокойно и мирно в лъчите на следобедното слънце. Починаха близо до него, спирайки до планински поток, където пиха от ледената вода.

По здрач стигнаха до скалист район, известен с пещерите си. След това пътят тръгваше надолу.

„Отсега нататък — помисли Рикардо, — ще бъде по-лесно. Най-трудното мина.“

Над главата си чу слаб бръмчащ звук. Погледна нагоре, търсейки източника му. Изведнъж над билото на планината се появи военен самолет, летейки към тях.

— Долу! — извика Рикардо. — Долу!

Грасиела продължи да върви. Самолетът направи кръг и започна да се спуска надолу.

— Лягай долу! — извика отново Рикардо.

Той скочи върху нея и я събори на земята, затискайки я с тялото си. Това, което се случи, го изненада напълно. Без всякакво предупреждение Грасиела започна да крещи хистерично, борейки се с него. Риташе го в слабините, дращеше лицето му, опитвайки се да засегне очите му. Но най-вероятното нещо бе това, което приказваше. Крещеше поредица от неприлични думи, които шокираха Рикардо, обсипваше го словесна буря от мръсотии. Не можеше да повярва, че тези думи излизат от тази красива, невинна уста.

Опита се да сграбчи ръцете й, за да се запази от ноктите й. Тя беше като дива котка под него.

— Спри! — извика той. — Няма да ти направя нищо. Това е военен разузнавателен самолет. Може да са ни видели. Трябва да се махаме оттук.

Той я държа под себе си, докато отчаяната й борба спря. От нея идваха странни задавени звуци и той разбра, че тя плаче. Рикардо, при целия му опит с жените, бе напълно объркан. Беше възседнал една хистерична монахиня, която имаше речника на шофьор на камион, и нямаше представа какво трябва да направи.

Направи гласа си да прозвучи колкото е възможно по-спокойно и разумно.

— Сестро, трябва бързо да намерим място да се скрием. Самолетът може да е съобщил за нас и след няколко часа тук ще гъмжи от войници. Ако искате да стигнете някога до манастира, станете и елате с мен.

Той почака за момент, след това внимателно стана от нея и седна, докато хълцанията й намаляха. Най-после Грасиела седна. Лицето й бе зацапано с кал, очите й бяха зачервени от плач, косата й бе в безпорядък и все пак красотата й зашеметяваше Рикардо. Той каза спокойно:

— Съжалявам, че ви уплаших. Изглежда, че не зная как да се държа в близост до вас. Обещавам, че ще се опитам да бъда по-внимателен в бъдеще.

Тя го погледна със своите блестящи тъмни очи, изпълнени със сълзи, и Рикардо нямаше представа какво мисли. Въздъхна и стана. Тя го последва.

— Тук наблизо има десетки пещери — каза й Рикардо. — Ще се скрием в една от тях за през нощта. На разсъмване ще можем да тръгнем отново.

Лицето му бе наранено и следите от ноктите й кървяха, но въпреки това, което се беше случило, той я чувстваше беззащитна и уязвима. Изпитваше желание да й каже нещо успокояващо. Но сега мъчеше. Не му идваше наум нищо.

Пещерите бяха издълбани през хилядолетията от ветрове, наводнения и земетресения в безкрайно разнообразие. Някои от тях представляваха ниши в планинските скали, други бяха безкрайни тунели, неизследвани никога от човека.

На една миля от мястото, където бяха видели самолета, Рикардо намери пещера, която го задоволи. Ниският вход беше почти покрит от храсти.

— Почакайте тук — каза той.

Той премина, пълзейки, през входа и влезе в пещерата. Вътре беше тъмно, като само през входа проникваше бледа светлина. Нямаше начин да се разбере колко е дълга пещерата, но това нямаше значение, защото нямаше за какво да се изследва.

Той излезе отвън при Грасиела.

— Изглежда безопасна — каза Рикардо. — Моля, почакайте вътре. Ще събера клони, за да покрия входа на пещерата. Ще се върна след няколко минути.

Видя как Грасиела влиза безмълвно в пещерата и си помисли дали ще я завари там, когато се върне. Даде си сметка, че ужасно желаеше да я завари.

Вътре в пещерата Грасиела видя как той тръгва, после се отпусна на студената земя, обзета от отчаяние.

„Не мога да издържам повече — помисли тя. — Къде си, Исусе? Моля те, освободи ме от този ад.“

И наистина беше ад. От самото начало Грасиела се бореше срещу притегателната сила, която я теглеше към Рикардо. Помисли си за мавъра.

„Аз се страхувам от себе си. От злото в мен. Желая този мъж, а не трябва.“

И така тя бе изградила бариера от мълчание между двамата — тишината, в която бе живяла в манастира. Но сега, без дисциплината на манастира, без молитвите, без опората на строгия режим Грасиела не беше в състояние да прогони своята вътрешна тъмнина. Беше прекарала години, борейки се със сатанинските пориви на своето тяло, опитвайки се да забрави звуците, стенанията и въздишките, които стигаха до нея от леглото на майка й.

Мавърът гледаше голото й тяло.

„Ти си още дете. Обличай си дрехите и се махай оттук…“

„Аз съм жена!“

Бе прекарала толкова много години, опитвайки се да забрави усещането от мавъра в нея, да изтрие от паметта си ритъма на телата им, които се движеха заедно, изпълвайки я с чувството, че най-после е жива.

Вика на майка й: „Кучко такава!“

И думите на лекаря: „Главният хирург реши сам да ви зашие. Каза, че сте твърде красива, за да имате белези.“

Всичките години на молитва бяха, за да я освободят от угризения. И не бяха успели.

От първия път, когато Грасиела бе видяла Рикардо Меладо, миналото се бе върнало. Той бе красив, нежен и мил. Когато бе малко момиче, Грасиела бе мечтала за някого като Рикардо. Когато се приближеше до нея, когато я докосваше, тялото й веднага пламваше и тя се изпълваше с дълбок срам.

„Аз съм Божия невяста, а мислите ми са предателство към Бога. Аз ти принадлежа, Исусе. Моля те, помогни ми сега. Освободи ума ми от нечисти мисли.“

Грасиела се бе опитвала отчаяно да поддържа стената на мълчание помежду им, стена, която никой освен Бог не би трябвало да премине, стена срещу дявола. Но искаше ли тя да се пази от дявола? Когато Рикардо бе скочил върху нея и я бе съборил на земята, това бе мавърът, който правеше любов с нея, монахът, който се опитваше да я изнасили, и в нейното объркано съзнание, това бяха те, срещу които се бореше.

„Не — призна тя пред себе си, — това не е вярно. Това, срещу което се бореше, бе собственото й желание. Тя се разкъсваше между своя дух и жаждата на плътта си. — Не бива да се предавам. Трябва да се върна в манастира. Той ще се върне всеки момент. Какво да правя?“

Грасиела чу тих звук от дъното на пещерата и бързо се обърна, В тъмнината четири зелени очи я гледаха и се приближаваха към нея. Сърцето й започна да бие бързо.

Две малки вълчета изприпкаха към нея с меките си лапички. Изведнъж чу шум от входа на пещерата.

„Рикардо се връща“ — помисли тя.

В следващия момент огромен сив вълк се хвърли към гърлото й.