Пясъците на времето

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Зад кормилото на колата седеше нов човек и това тревожеше Хайме Миро.

— Не съм сигурен в него — каза той на Феликс Карпио. — Ами ако си замине и ни остави?

— Успокой се. Той е зетят на мой братовчед. Няма да има проблеми с него. Настоявал е за възможност да излезе с нас.

— Имам лошо предчувствие — каза Хайме.

Бяха пристигнали в Севиля рано след обяд и бяха разгледали няколко банки, преди да изберат целта си. Тя бе в странична улица, с малко движение, малка, близо до една фабрика, която вероятно влагаше в банката. Всичко изглеждаше идеално. Освен човекът в колата.

— Той ли е само това, което те тревожи? — попита Феликс.

— Не.

— Какво тогава?

Беше трудно да се отговори.

— Наречи го предчувствие.

Опита се да го каже с лекота, проявявайки самоирония.

Феликс го възприе сериозно.

— Искаш ли да се откажем?

— Защото днес нервите ми са като на стара перачка? Не, приятелю. Всичко ще мине като по масло.

В началото беше така. В банката имаше няколко клиенти и Феликс ги държеше с автомата, докато Хайме изпразваше чекмеджетата на касите. Като по масло.

Когато двамата излизаха, отправяйки се към колата, Хайме извика:

— Помнете, приятели, парите са за добро дело.

На улицата започна провалът.

Навсякъде имаше полиция. Шофьорът на колата беше на колене, с насочен към главата полицейски пистолет.

Когато Хайме и Феликс се появиха, един цивилен полицай извика:

— Хвърлете оръжието си.

Хайме се поколеба само за част от секундата. После вдигна пистолета си.