Пясъците на времето

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Авила

1957

Наричаха я „ужасната Меган“.

Наричаха я „Меган — синеокият дявол“.

Наричаха я „невъзможната Меган“.

Тя бе на десет години.

В сиропиталището я бяха довели като бебе, изоставено пред вратата на един фермер и жена му, които не бяха в състояние да се грижат за нея.

Сиропиталището беше неприветливо двуетажно белосано здание в покрайнините на Авила, в най-бедната част на града, близо до Плаза де Санто Висенте. Управляваше е от Мерседес Анхелес, жена амазонка със сурови маниери, прикриващи топлотата, която изпитваше към своите възпитаници.

Меган изглеждаше различна от другите деца, чужда със своята руса коса и яркосини очи, силно контрастираща на тъмнокосите и тъмнооки деца. Но от самото начало тя бе различна и в друго отношение. Бе силно независимо дете, водач, пакостница. Винаги, когато имаше проблеми в сиропиталището, Мерседес Анхелес бе сигурна, че Меган е на дъното на всичко.

С течение на годините Меган бе организирала бунтове по повод храната, опитваше се да организира децата в съюз, намираше изобретателни начини да тормози възпитателите, имаше и десетина опита за бягство. Несъмнено Меган бе изключително популярна всред другите деца. Бе по-млада от много от тях, но всички се обръщаха към нея за напътствие. Тя бе родена за водач. А по-малките деца обичаха Меган да им разказва истории. Тя имаше ярко въображение.

— Какви са били родителите ми, Меган?

— А-а. Баща ти беше хитър крадец на бижута. Посред нощ той проникна в един хотел през покрива, за да открадне диамант, който принадлежеше на една известна актриса. Е, точно когато си слагаше диаманта в джоба, актрисата се събуди, светна лампата и го видя.

— Повика ли полиция?

— Не. Той беше много красив.

— Какво се случи след това?

— Те се влюбиха и се ожениха. След това се роди ти.

— Но защо са ме изпратили в сиропиталище? Не са ли ме обичали?

Това беше винаги най-трудната част.

— Обичаха те, разбира се. Но… добре… отидоха на ски в Швейцария, където загинаха от една ужасна лавина…

— Какво значи „ужасна лавина“?

— Това е, когато голяма купчина сняг внезапно пада и те погребва.

— И тогава баща ми и майка ми са загинали?

— Да. И последните им думи бяха, че те обичат. Но нямаше кой да се грижи за теб, затова те изпратиха тук.

Както и другите, Меган искаше да знае, какви са били родителите й. Вечер заспиваше, съчинявайки си истории.

„Баща ми е бил войник в Гражданската война. Бил е капитан, много смел. Ранили са го в една битка и майка ми е била сестрата, която се е грижела за него. Оженили са се и той се е върнал на фронта, където е загинал. Майка ми е била твърде бедна, за да се грижи за мен и затова ме е оставила във фермата. Това съкрушило сърцето й.“

И тя плачеше от съжаление за смелия си загинал баща и безутешната си майка.

Или:

„Баща ми е бил бикоборец. Бил е един от най-големите матадори. Всички са го обожавали. Майка ми е била красива танцьорка на фламенко. Оженили са се, но той е бил убит от един грамаден, опасен бик. Майка ми е била принудена да ме изостави.“

Или:

„Баща ми е бил умен шпионин от чужда страна…“

Фантазиите нямаха край.

В сиропиталището имаше тридесет деца, от изоставени новородени до четиринадесетгодишни. Повечето от тях бяха испанчета, но имаше и деца от няколко страни и Меган научи няколко езика. Тя спеше в обща спалня с десетина други момичета. Шепнешком се водеха среднощни разговори за кукли и дрехи, а когато започнаха да порастват, и за секс. Това скоро стана главна тема на разговорите.

— Казват, че много боляло.

— Не ме интересува. Не мога повече да чакам.

— Ще се омъжа, но никога няма да позволя на мъжа си да го стори с мен. Мисля, че е срамно.

Една нощ когато всички спяха, Примо Конде, едно от по-големите момчета в сиропиталището, се промъкна в спалнята на момичетата. Застана до леглото на Меган.

— Меган — прошепна той.

Тя веднага се събуди.

— Примо? Какво има?

Той хълцаше уплашен.

— Мога ли да легна при тебе?

— Да, но пази тишина.

Примо бе на тринадесет години, както и Меган, но беше дребен за възрастта си и другите деца го тормозеха. Страдаше от ужасни кошмари и се будеше посред нощ, викайки. Децата го измъчваха, Но Меган винаги го защитаваше.

Примо легна до нея и тя усети сълзите по бузите му. Притисна го в прегръдките си.

— Спокойно, нищо няма — прошепна тя. — Всичко е наред.

Тя го залюля нежно и хълцанията му намаляха. Тялото му бе притиснато към нейното и тя усети нарастващата му възбуда.

— Примо…

— Съжалявам. Аз… не мога да се въздържа.

Притискаше се към нея в ерекция.

— Обичам те, Меган. Ти си единствената, на която държа в целия свят.

— Ти още не си бил всред света.

— Моля ти се, не ми се подигравай.

— Не ти се подигравам.

— Нямам никого освен теб.

— Зная.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, Примо.

— Меган… би ли ми разрешила да правя любов с теб? Моля те.

— Не.

Последва тишина.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Ще се върна в леглото си.

Гласът му бе изпълнен с болка. Надигна се да си ходи.

— Почакай. — Меган го притискаше плътно, стремейки се да облекчи страданието му, като сама се почувства възбудена. — Примо, аз… не мога да ти позволя да правиш любов с мен, но мога да направя нещо, за да се почувстваш по-добре. Искаш ли?

— Да — промърмори той.

Примо носеше пижама. Меган дръпна връвчицата, която държеше панталона на пижамата и бръкна в нея. „Той е мъж“ — помисли тя.

Хвана го нежно с ръка и започна да го гали. Примо застена и каза:

— О, чувствам се чудесно. — И минута по-късно каза: — Господи, обичам те, Меган.

Тялото й гореше и ако в този момент й беше казал: „Искам да правя любов с тебе“, би му отвърнала с „да“.

Но той лежеше безмълвен и след няколко минути се върна в леглото си.

Меган не мигна цяла нощ. Повече тя не му позволи да дойде при нея в леглото й.

Изкушението бе твърде голямо.

От време на време повикваха някое дете в стаята на възпитателите, за да се срещне с възможни осиновители. Това бяха винаги моменти на голямо вълнение за децата, защото те означаваха шанс за измъкване от скучната обстановка в сиропиталището, шанс да получат истински дом, да принадлежат на някого.

С течение на годините Меган гледаше как избираха другите сираци. Те отиваха в домовете на търговци, фермери, банкери, собственици на магазини. Но никога не избираха нея. Репутацията на Меган я предхождаше. Тя чуваше потенциалните родители да си говорят.

— Тя е много красиво дете, но чувам, че е трудна.

— Не е ли тя, която миналия месец вкарала в сиропиталището дванадесет кучета?

— Казват, че е подстрекател. Страхувам се, че няма да се разбира с нашите деца.

Те нямаха представа колко много другите деца я обичаха.

Отец Берендо идваше в сиропиталището веднъж седмично, за да види възпитаниците. Меган очакваше с нетърпение неговото посещение. Тя беше страстен читател и свещеника и Мерседес Анхелес се стараеха да бъде добре снабдена с книги. С него Меган можеше да разисква неща, за които не би посмяла да говори с някой друг. Именно на него двойката фермери бе предала подхвърленото дете.

— Защо не са искали да ме задържат при себе си? — попита Меган.

Старият свещеник каза топло:

— Те много искаха това, Меган, но бяха стари и болни.

— Защо, мислите, че истинските ми родители са ме оставили в тази ферма?

— Сигурен съм, че е защото са били бедни и не са били в състояние да те гледат.

Докато растеше, Меган ставаше все по-сериозна. Беше впечатлена от интелектуалните аспекти на католическата църква. Прочете „Изповеди“ на свети Августин, писанията на свети Франциск от Асизи, Томас Мор, Томас Мертон и десетина други. Ходеше редовно на църква, като се наслаждаваше на тържествените ритуали, литургии, получаване на причастие, благословенията. Може би най-много тя харесваше чудесното чувство на ведрина, което винаги я обхващаше в църквата.

— Искам да стана католичка — каза тя на отец Берендо един ден.

Той взе ръката й в своята и каза развълнувано:

— Може би ти вече си такава, Меган, но ни ще трябва да осигурим нашия облог.

После продължи:

— Вярваш ли в Бог, всемогъщия Отец, създателя на небето и земята?

— Да, вярвам!

— Вярваш ли в Исус Христос, неговия единствен син, който бе роден и страда?

— Да, вярвам!

— Вярваш ли в Светия дух, в Светата католическа църква, общността на светиите, изкуплението на греховете, възкресението на тялото и вечния живот?

— Да, вярвам!

Свещеникът леко духна в лицето й.

— Exi ab eaq spiritus immunde. Излез от нея, ти нечист дух, и отстъпи на Светия дух — закрилника. — Той отново духна в лицето й. — Меган, приеми доброволния Дух с дъха си и получи божията благословия. Мир с теб.

На петнадесет години Меган бе една красива млада жена, с дълга руса коса и млечнобяла кожа, която се открояваше ясно от другите.

Един ден я повикаха в канцеларията на Мерседес Анхелес. Там бе и отец Берендо.

— Здравейте, отче.

— Здравей, скъпа Меган.

Мерседес Анхелес каза:

— Страхувам се, че имаме един проблем, Меган.

— О? — Тя се опита да си спомни своите последни простъпки.

Директорката продължи:

— Има ограничение на възрастта до петнадесет години, а ти си стигнала до петнадесетия си рожден ден.

Меган, разбира се, отдавна знаеше за това правило. Но бе избягвала да мисли за това, защото не искаш да приеме факта, че на света няма място, където да отиде, че никой не я искаше и ще бъде изоставена отново.

— Трябва ли… трябва ли да напусна?

Добросърдечната амазонка беше разстроена, но нямаше избор.

— Страхувам се, че ще трябва да с придържаме към правилника. Може да ти намерим място като прислужница.

Меган нямаше думи. Отец Берендо попита:

— Къде би искала да отидеш?

Когато се замисли, й дойде една идея. Имаше едно място, където да отиде.

От дванадесетгодишна възраст тя си бе помагала на издръжката в сиропиталището, като изпълняваше дребни поръчки из града. Много от тях бяха за Цистерцианския манастир. Нещата, които носеше, бяха винаги предавани на преподобната майка Бетина. Меган хвърляше крадешком погледи към монахините, докато се молеха или се разхождаха из залите. Тя бе усетила в тях завладяващо чувство на ведрина. Завиждаше им за радостта, която излъчваха. За нея манастирът изглеждаше като дом на любовта.

Преподобната майка беше обикнала умното младо момиче и в течение на годините бяха имали много разговори.

— Защо хората влизат в манастири? — бе попитала веднъж Меган.

— Хората идват при нас по много причини. Повечето идват, за да се посветят на Бога. Но някои идват, защото нямат никаква надежда. Ние им даваме надежда. Някои идват, защото чувстват, че няма за какво да живеят. Ние им показваме, че има смисъл да се живее за Бог. Някои идват, защото бягат. Други идват, защото се чувстват отчуждени, а искат да принадлежат на нещо.

Това бе, което накара младото момиче да се замисли. „Всъщност никога не съм принадлежала на никого. Това е моят шанс.“

— Мисля, че бих искала да вляза в манастира.

След шест седмици тя прие своя обет.

Накрая Меган откри това, което бе търсила толкова дълго. Тя принадлежеше. Това бяха нейните сестри, семейството, което никога не бе имала преди и всички имаха един общ баща.

Меган работеше в манастира като счетоводител. Бе очарована от старинния език с жестове, който сестрите използваха, за да разговарят с преподобната майка. Имаше четиристотин седемдесет и два знака, достатъчни, за да се предаде всичко, което им бе необходимо да изразят.

Когато беше ред на някоя монахиня да изчисти дългите коридори, игуменката Бетина вдигаше дясната си ръка с дланта нагоре духваше върху нея. Ако някоя монахиня беше болна, тя отиваше при преподобната майка и притискаше върховете на показалеца и средния пръст на дясната си ръка върху външната страна на китката на лявата си ръка. Ако изпълнението на някаква молба трябваше да бъде отложено, игуменката Бетина поставяше юмрука на дясната си ръка пред дясното си рамо и леко замахваше напред и надолу — „Утре.“

Една ноемврийска сутрин Меган бе запозната със смъртните обреди. Умираше една монахиня и в параклиса удряха дървено клепало. Това бе сигнал за началото на ритуал, непроменен от 1030 години. Всички, които можеха да се отзоват, бързаха да коленичат в лазарета за миропомазването и псалмите. Молеха се безмълвно на светиите да се застъпят за душата, която напускаше тяхната сестра. За да покаже, че е време да бъде отдадено последното свещенодействие, майката игуменка протегна лявата си ръка с дланта нагоре и начерта кръст върху нея с върха на палеца на дясната си ръка.

И накрая беше знакът за самата смърт, при което една сестра постави върха на десния си палец под брадичката си и леко го повдигна.

След изричането на последните молитви тялото беше оставено само за един час, за да може душата да го напусне в мир. До леглото гореше голямата пасхална свещ, поставена в дървен свещник, християнският символ на вечна светлина.

Санитарката изми тялото и облече мъртвата монахиня в нейната одежда, черен презраменник върху бяла качулка, груби чорапи и ръчно изработени сандали. Една от монахините донесе от градината пресни цветя, вплетени във венец. Когато мъртвата жена бе облечена, процесия от шест монахини я отнесе в църквата и я поставиха върху ложе, застлано с бели чаршафи, гледащо към олтара. Не биваше да бъде оставена сама пред Бога, затова две монахини стояха до нея, молейки се през останалата част от деня и през нощта, докато пасхалната свещ примигваше до тялото.

След обяд на следващия ден след литургията с реквием мъртвата бе отнесена през параклиса до малкото, оградено със стени гробище, където дори и в смъртта монахините запазваха своя дом. Сестрите, по три от двете страни, я спуснаха внимателно в гроба с помощта на бели ленени ленти. Беше цистерциански обичай мъртвите да лежат непокрити в земята, погребани без ковчег. Като последна служба за своята сестра, две монахини започнаха леко да хвърлят пръст върху неподвижното тяло, преди всички да се върнат в църквата за да изпеят псалми на покаяние. Три пъти те помолиха Бог да се съжали над душата й:

„Domine miserere super pecccatrice.

Domine miserere super pecccatrice.

Domine miserere super pecccatrice.“21

Често имаше случаи, когато младата Меган бе изпълнена с меланхолия. Манастирът й даваше ведрина и все пак не се чувстваше напълно спокойна. Сякаш част от нея липсваше. Усещаше копнежи, които трябваше отдавна да е забравила. Мислеше си за приятели, които бе оставила в сиропиталището, и се чудеше какво е станало с тях. Чудеше се какво става във външния свят — светът, който бе отрекла — свят, в който имаше музика, танци и смях.

Меган отиде при сестра Бетина.

— Случва се с всички нас от време на време — увери тя Меган. — Църквата го нарича ацедия. Това е духовно неразположение, инструмент на Сатаната. Не се притеснявай за това, дете. Ще премине.

И то премина.

Но това, което не премина, бе дълбокият копнеж да разбере кои са родителите й.

„Никога няма да узная — помисли Меган отчаяно. — Не, докато съм жива.“