Първите седем

За разлика от много други спортни занимания, залогът при катеренето и алпинизма твърде често е самият ни живот. Всеки е виждал камъка под Вратната или камъка на втора тераса в Мальовишката долина. Десетки плочи на загинали алпинисти, о г които ни гледат лица на момчета, младежи, синове и бащи. Отлични катерачи, майстори на спорта или изявени спортисти. Всичко това е отишло по дяволите само след миг разсейване или секунда невнимание. Падане, каменопад, лавина и сме погребани завинаги. Два са случаите със смърт в планините, в които участвах пряко и ги помня сякаш бяха вчера.

ТРАГЕДИЯ НА ВИХРЕН

През зимата на 2003 г. много от младите надежди на родния алпинизъм се подготвяхме за планираната експедиция „Еверест-2004“. Предстоеше селекция за национален отбор и всеки от нас искаше да попадне в разширения състав. Трупахме изкачвания зимни, летни, у нас и в чужбина. В края на март традиционно идваше времето за северната стена на Вихрен. Сутринта на 29.03.2003 г. се озовахме в Казана под стената три свръзки - Милен Милчев и Милкана Русева, Никола Леваков и Валерия Цолова, Владимир Венчарски и аз. Разбрахме се ние с Владимир да катерим по „Камините“, Милен и Милкана по „Народна армия“, а Никола и Валя по „Скалния жлеб“. Времето беше чудесно, така че катеренето беше удоволствие. Ние с Владо приключихме най-бързо, пуснахме рапели, минахме през заслона „Казана“ и излязохме на премката в началото на Джамджиевия ръб. Горе-долу по същото време бяха приключили Милен и Милкана, но бяха излезли в горната част на Джамджията. Докато се препичахме на слънце и хапвахме по сандвич, изведнъж, някъде под нас чухме викове.

Огледахме се, но не видяхме нищо. Бързо пакетирахме багажа и се спуснахме надолу. Под последната голяма скала видяхме Милкана, която седеше до нещо като раница, забита в снега. Колкото повече приближавахме, толкова повече ни се изясняваше, че това не беше раница, а тяло. Милкана хлипаше и в очите ѝ се четеше един безкраен ужас.

По време на слизането и двамата с Милен били без котки. Слизали по един почти безенежен кулоар под Джамджиевия ръб. „В един момент следите изчезнаха и недоумявах откъде е минал - Милкана си спомня по-късно Огледах се, беше ясно накъде трябва да вървя, но снегът беше гаден, трябваше да се слязат пет-шест метра по стръмен склон до една площадка и оттам да се траверсира през клекове над скали. Извадих едното сечиво от раницата и с гръб към склона много внимателно слязох до площадката. Беше ми супергадно и се проклинах защо не си сложих котките.“ Обува си котките, продължава надолу и малко след това го вижда, паднал далеч надолу. „Милен беше много зле, напълно неконтактен, зениците му не реагираха, но долових нещо като слаб пулс.“

Веднага се обадила на Петко Тотев, който този следобед бил в Банско, и настояла за спасяване с хеликоптер. По това време няколко хеликоптера летяха постоянно с кофи бетон и го изливаха в основите на стълбовете за новите лифтове в ски зоната. Със съдействието на местния отряд на ПСС бързо бяха убедили пилота на единия хеликоптер да се включи, Петко се беше екипирал и вече летяха към нас.

Скоро и ние с Владо стигнахме до мястото на трагедията. Бързо прегледах състоянието на Милен. В тялото имаше още някакви бледи телесни импулси, по откритата рана в тила му беше прекалено дълбока, за да дава надежда за оцеляване. И въпреки това не се отказахме от спасяването по въздух. Хеликоптерът дойде над нас, но някак си пилотът не можеше да стабилизира големия транспортен хеликоптер и след около пет минути опити за „записване“ се отказаха и отлетяха.

Останахме сами. Казах на Милкана да събере каквото може да носи и я изпратихме да слиза надолу. Тялото на Милен вече окончателно се беше отпуснало и нямаше никакви признаци на жизнена дейност. Духът му вече летеше над нас. С Владо опаковахме тялото с въжета и раници и направихме нещо като пашкул. Тръгнахме да го влачим надолу по улея. След близо час излязохме на пътя. Отрядът на НСС беше вдигнат по тревога и идваше към нас с моторни шейни и ратрак. Докато го чакахме, започна да се стъмва. Никола и Валя слизаха по нашите следи и скоро дойдоха при нас. Никола радостно ни попита как сме се изкатерили днес. Видя безмълвните ни лица, видя и група на Милен и се отпусна върху него. Само преди 14 месеца с Милен и Стамбо{21} бяха изкатерили страховитата северна стена на Лйгер, а само преди 40 дни тримата бяха изкачили и северната стена на Матерхорн.

Аутопсията показа, че смъртта е настъпила от множество счупвания. вътрешни травми и открита фрактура в тила. На другата сутрин се качих до мястото отново, за да събера целия останал багаж. Тогава видях, че котките на Милен бяха сложени на капака на раницата и именно те бяха пробили тила му. Оттогава никога не слагам котките си върху капака на раницата.

След няколко дни погребахме Милен. Съпругата му Мариана остана сама с няколкомесечния им син. Интересно, но неотдавна ми писа порасналият син Деян, който вече беше станал на 14 години. Оказа се, че се интересува много от катерене, обича планините и иска да се запознае с мен. Традицията в семейството им явно е продължена.

СМЪРТ НА МАТЕРХОРН

Вторият случай беше в Швейцария, по северната стена на Матсрхорн, през януари 2007 г. Трима от младите ни алпинисти, устремили поглед към високите планини, се подготвяха за връх в Хималаите по-късно същата година. На 24.01.2007 г. Иван Пенков (Гаджото), Филим Жасмати (Фил) и Тихомир Стоянов (Тишо) заминаха за Швейцария, придружавани от приятелката им Веселина Шишкова.

При пристигането им в Алпите те оставят колата си на платен паркинг в село Теш, малко преди Цермат - задължително условие за автомобилите на посетителите в Цермат. Докато подготвят раниците си и пият кафе, разговарят с възрастната дама, работеща на паркинга (Беатрис Ауфденблатен-Крьониг). Тя има малко магазинче срещу църквата в селото и им разрешава да оставят колата си на паркинга, докато се катерят. На 25.01. всички се качват до хижа Хьорнли с идеята да изчакат доброто време, за да тръгнат по стената. На 26.01. рано сутринта те тръгват по стената, а Весето остава да ги чака в заслона, докато се върнат. Напредват сравнително бавно и объркват пътя. Вятърът привечер се усилва, а през следващите 24 часа е ураганен. След три дни липса на смс-и и други знаци, че са живи, на 30.01. Веселина подава сигнал в местната спасителна служба и се обажда в България.

Две минути след като научих, че тримата са паднали от стената, вече знаех, че заминавам за Швейцария. На 31.01. отлетях за Цюрих. На летището ме чакаха Беатрис и Веселина. Беатрис беше взела присърце цялата история и помагаше, както можеше. След няколко часа стигнахме до Тсш и обсъдихме местата и процедурите, които ни очакваха през следващите дни. Всички в Цермат познаваха Бсатрис и сутринта на другия ден тръгнахме по списъка. Първо посетихме градската морга. Влязох само аз. Извадиха телата, разпознах кой кой е и надписах картончетата, които висяха от черните им чували. След това отидохме до общината и накрая до спасителната служба.

Мама Веатрис

Срещнахме се с Бруно Йелк, хеликоптерен спасител-ветеран, спасил и изнесъл не един пострадал алпинист от стената на Матерхорн. Проведохме дълъг разговор и той ни показа всички снимки, които беше направил по време на акцията по изнасянето. По стената имаше малко сняг и на няколко места личаха площадки, на които са нощували катерещи се. Предвид мястото на находката изчислихме приблизително позицията, откъдето са паднали. Очевидно се бяха заблудили в долната третина на стената, което се оказа, че се случва доста често. Ледникът в основата се е отдръпнал, релефът на стената заблуждаващо води вляво от маршрута, поради което те бяха пренощували на малка, неудобна площадка встрани от оригиналната линия на маршрута. Прегледахме цялата събрана екипировка и възстановихме вероятен сценарий на злополуката. Малко след събуждане Фил е тръгнал да води първото въже. Сложил е поне две осигуровки скален клин и малък френд. Иван го е осигурявал, а Тишо се е обувал и оправял. Всичко е станало много внезапно. Фил вероятно е паднал с голям фактор, избил е осигуровките на въжето и на площадката, след което и тримата са полетели надолу. Намерени са в основата на стената, силно омотани в двойното въже. Почти всичко от екипировката и бивачното оборудване е било по тях и около тях. Бруно каза, че периметърът, в който всички падали от долната част на стената, бил повече или по-малко този. По време на падането явно са понесли множество удари, защото едно от сечивата беше счупено на две, а един от кофлаците беше без бомбе.

Оказа се, че в бързането преди заминаването нито един от тримата не си беше направил застраховка. При това положение спасителната акция трябваше да се плати от родителите. Беатрис без никакво колебание ни каза, че ще плати разходите за хеликоптера, като пожела да не разгласяваме този факт, нито дори да споменаваме съпруга ѝ, защото това са лични нейни средства. След като завършихме всички процедури в Цермат, с Веселина се прибрахме с колата до България, връщайки цялата екипировка.

Осъзнали, че тепърва предстояха разходи по генетична идентификация. кремация и транспорт, решихме, че трябва да помогнем финансово на родителите и на тримата. В началото на февруари в 65-а аудитория в СУ направихме презентация и разказ за нещастието на Матерхорн. Залата беше препълнена и на излизане всички пуснаха по нещо в кутиите, които бяхме поставили на изхода. Сумата, която събрахме заедно със средствата, постъпили в специално откритите дарнтелски сметки, за няколко дни стана 15 543.57 лева и 1390,06 евро. На 6.03.2007 г. бяха внесени на каса в Министерството на външните работи 13 136.40 лева, което напълно покри разходите на погребалния агент от швейцарска страна.

Нашата мама Беатрис (както я нарече Запрян Хорозов) не допусна урните да бъдат докарани с куриерска фирма, а заедно с дъщеря ѝ Жанет ги донесоха със самолет на 7.03.2007 г. След консултации между родителите беше решено погребенията да бъдат в три последователни дни. между 9 и 11.03.2007 г., в София, Варна и Троян.

Със съгласието на родителите сумата, която остана от дарителската акция, беше заприходена в специално създадения в БФКА „Фонд извънредни ситуации“, който щеше да се ползва само за подобни случаи. Никоя майка не заслужава да погребва децата си, така че отговорността за действията ни в планините се носи единствено от нас. Бъдете внимателни и останете живи. Нашите близки имат нужда от нас.