Първите седем

Първите хора, навлезли в дивите и непознати дотогава планини преди около 500 години, са били естествоизпитателите. Стремежът за изследване на камъните, геологията, фауната или флората са били водещите мотиви, които са ги отвели в планините. Покоряването на върховете като цел се появява значително по-късно и чрез първите изкачвания в Алпите алпинистите всъщност „довършват“ изследователското дело, започнато от геолозите, зоолозите и ботаниците. Именно желанието за проучване на различни аспекти от уникалността на високите планини поражда онази любов и страст, която отново и отново връща в ледената действителност отдадените на тази задача изследователи.

Сравнително малко са българските експедиции във високите планини на планетата, които освен набелязания за изкачване връх са имали и други цели. Добър пример в тази посока са организираните от ТД „Академик“ през 1984 и 1987 г. две научни експедиции в Непалските Хималаи. Екип от учени - зоолози (д-р Петър Берон и д-р Стойне Андреев), ботаници, геолози, геодезисти, медици и алпинисти събират огромен материал, извършват се изключително интересни наблюдения и експерименти. В България са донесени уникални колекции и образци, които сега красят витрините в няколко наши музея, съхраняват се във фондовете на научните и академичните институции или все още се обработват.

Годините, в които живеем, почти изключват организирането на големи научни експедиции. Изпълняват се проекти на малки екипи или единични учени, които разработват дадена тема в различни планини и континенти. Парите за участие вече не се намират „централно“, а всеки трябва сам да си осигури средства и екипировка за включване в експедиции.

Никога досега не съм бил участник в дадено изкачване само като „зоолог“. Преди всичко съм бил отлично подготвен алпинист и организатор, отколкото добре обучен „научен работник“. Идеалният експедиционер, освен че владее всички планинарски техники, трябва да е в отлична физическа форма, да работи добре в екип, да поема всякакви задачи и да е устойчив на дълги пътувания.

Основната задача, която изпълнявам като зоолог по време на цялото пътуване, по тренинга до базовия лагер и по маршрута към върха, е събирането на дребни пълзящи или летящи животни. Никога не събирам животни просто заради спорта. Внимателно оглеждам колко многобройни или малобройни са отделните видове и след като ги оценя, започвам сбора. Във всеки случай не събирам повече от два-три екземпляра от вид, което обикновено е напълно достатъчно, за да бъдат научно определени. Разбира се, първостепенната цел във всичките ми експедиции е изкачването на върха, към който съм тръгнал. Събираческите функции са второстепенни, въпреки че заемат голямо място в ежедневните ми занимания.

Около базовия лагер под Канчендзъонга (5500 м) все още се намират туфи с почва и треви.

Колекционирането на животни изисква носенето освен на личен и експедиционен багаж, още и на епруветки, малки бурканчета, банки със спирт, както и различен по размери и предназначение друг лабораторен инвентар.

Спиртът служи за фиксиране на животните и тяхното запазване с цел научно изследване и описание след завръщането на експедицията. Най-удобни за транспорт са пластмасовите епруветки, които тежат по-малко и най-важното - не се чупят. Целият багаж, включително и научният инвентар, е обект на многобройните товаро-разтоварни работи, тръскане, клатене, блъскане и какви ли не дейности, свързани с транспортирането му по маршрута от София до високите планини и обратно. От голямо значение е начинът, по който събраният научен материал се опакова с цел безопасното му пътуване, което продължава няколко хиляди километра. Голямо е разочарованието, когато установиш, че събраните от другия край на света и фиксирани в спирт животни са пристигнали изсъхнали, разпаднати или силно вмирисани поради небрежно или неподходящо пакетиране.

Самото събиране на животни става най-често по време на почивките, когато останалите членове на експедицията блажено отмарят след поредния преход. Моята „почивка“ се състои в обръщането на камари от камъни и разходки в търсене на подходящи места. Тази дейност често се извършва и по време на движение, когато с раница на гръб клякаш, лягаш, пълзиш или се катериш, за да достигнеш до някое животно или островче с растителност. Изследователят, освен че напредва по маршрута, и работи по него. Непрекъснатата двигателна активност, допълнена от чести къси или по-продължителни разходки по ледниците с цел събиране на материал, води до една доста по-бърза аклиматизация.

Фотоапаратът е задължителен, защото документирането на природните условия в местата на сборовете е по-лесно да бъде заснето и описано накратко в полевия дневник, отколкото само подробно описано в дневните записки. След приключване на „работния ден“, най-често на челник, всичко, което е минало през погледа ми или съм събрал в епруветките, трябва да го запиша и етикетирам. Единствено така си осигурявам прегледност на сборовете и достоверност на наблюденията.

Обикновено дребните безгръбначни животни остават напълно незабелязани от алпинистите и трекерите, освен в случаите, когато животните започват да досаждат (напр. жадни за кръв комари, конски мухи, папатаци и др.). Всички се чудят откъде успявам да си напълня епруветките с най-различни видове, след като на леда и по камъните повечето не виждат нищо живо, с изключение на някой бързо бягащ паяк.

Предизвикателствата пред изследователя. Моите интереси са насочени предимно към границите 8 разпространението на сухоземните безгръбначни (паяци, стоножки, охлюви, бръмбари и т.н.), които имат по-голямо зоогеографско значение в сравнение с летящите твари. Крилати насекоми като мухи, комари, пеперуди, ципокрили и други се пренасят лесно от въздушните течения, прехвърлят била и върхове без особени усилия и по този начин лесно може да прелетят големиразстояния. Повечето нелетящи видове животни не живеят навсякъде по терена, а обитават точно определени специфични микроместообитания, които един зоолог трябва да намери и претърси.

Различни живинки най-често се намират в близост до туфи от мъхове и лишеи, както и около малки купчинки почва. Най-богати на видове са малките „оазиси“, където в радиус от няколко метра различни видове растения са намерили подходяща среда и са образували малък зелен остров всред каменно-ледената пустиня. Положеното усилие, отнесено към добития резултат при събирането на животни във високите планини, е изключително демотивиращо. Така например, ако за два часа в гористите райони на около 1000 м н.в. опитният събирач може да събере 60 стоножки, 70 паяка и 80 бръмбара, то на 3000 м числата са съответно към 10, 20 и 30. В зоната на 5000 м всеки зоолог ще е изключително доволен, ако за същото време е събрал съответно една стоножка, два паяка и три бръмбара или дори половината от тях. Това донякъде дава представа за усилията, които трябва да бъдат положени от изследователя, имащ намерение да събере представителна за дадения район колекция.

Значението на нелетящите безгръбначни в зоологията се определя от факта, че те живеят само там, където намират подходящи условия. Видове, които не се срещат никъде другаде в света освен в ограничени по площ места (долини, ледници, пещери и др.), се наричат ендемити. Животните, които живеят около горната граница на растителността и по-нагоре, се наричат хипсобионти. Въпреки относителната изолираност на високите планини по земното кълбо, безлесните им зони се обитават от животни, принадлежащи към близки разреди и семейства.

Видовете най-често са различни и са специфични само за даден район или планински масив. Различните природни условия, определени от отдалечеността на планината от Екватора, горната граница на горите, надморската височина на снежната линия, годишното количество на валежите и относителната влажност, температурната сума и продължителността на слънчевото греене, експозицията на склона, какго и редица други екологични фактори, обуславят височината, до която се изкачват едни и същи или близки видове в различните планини.

РАСТЕНИЯ ВЪВ ВИСОКИТЕ ПЛАНИНИ

Събирането на растения обикновено не е приоритет в експедициите ми поради липсата на основния „инструмент“ ботаническата преса, с чиято помощ се хербаризират растителните образци. Необходимо е също и голямо количество стари вестници, между които се поставят в разтворен вид самите цветове, листа и стъбла, след което се притискат в пресата. В продължение на много дни вестниците се сменят и подсушават ежедневно с цел равномерно изсъхване и запазване на растителните части в подходящ вид, който би позволил правилното им определяне. В зависимост от разнообразието на местната флора и ентусиазма на изследователя пресата с хербаризирани растения може да натежи доста, което ако нямаш личен носач, се превръща в сериозен товар, силно затрудняваш придвижването ти по трекинга. Единственият засега български ботаник, имал щастието да събира растения в Хималаите през 1984 и 1987 г., е проф. Димитър Пеев от бившия Институт по ботаника към БАН. Изключително живото описание на дейността му („Хималайски университет“, изд. „Медицина и физкултура“, 1988 г.) дава бегла представа за шока, който преживява един ботаник, когато се сблъска с разнообразието и богатството на хималайската флора над 10 000 вида висши растения (за сравнение в България са „едва“ 4000 вида). По време на студентската научна експедиция на клуб „Академик“ в Хималаите през есента на 1984 г. проф. Пеев успява да събере и донесе до България над 2500 хербаризирани растения от 546 вида, много семена и други растителни образци.

Проф. Димитър Пеев в района на манастира Тянгбоче (октомври 1987 г.).

ЗЕМНОВОДНИ И ВЛЕЧУГИ

Жабите, гущерите и змиите са животни, чиято температура и активност зависят от околната среда, и предвид суровите условия те не са характерни за високите планини. Земноводните са по-редки от влечугите в планините на Азия, защото над 2500 м температурата на водите (рекички, езерца, локви) е ниска и условията за размножаването им са далеч от оптималното. От влечугите най-високо съм наблюдавал два вида гущери в пакистански Каракорум. По трекинга между Асколе и лагера „Пайю“ (2900-3600 м) многократно съм засичал хималайски агами (Laudakia himalayana). Тези бързи и красиви гущери (мъжките имат яркочервена гуша) с дълги опашки живеят в пустинообразни местообитания в планините на Средна Азия, до около 3700 м в Тибет. Друг вид от влечугите, който съм наблюдавал над лагера „Пайю“ на 3650 м, е тибетският гекон (Cyrtodactylus tibetanus). Това дребно геконче живее под камъните и е активно предимно привечер.

Мъжка и женска Laudakia himalayana (Пакистан, 3400 м) Cyrtodactylus tibetanus (Пакистан, 3650 м).

БОЗАЙНИЦИ

Най-високо по склоновете на върховете от нелетящите животни в Азия се изкачва голямоухата пика (Ochotona mactoris). Наблюдавана е най-високо до към 6400 м, но най-често е срещана между 3500 и 5500 м. Пиката е дребен бозайник (близък родственик на заека) с размерите на морско свинче, който живее между камъните в сипеи и в по-големи скални струпвания. Изключително пъргава и неплашлива, поради което е лесна за наблюдение дори от разстояние два-три метра. На много места в планините на Европа, Азия и Северна Америка се срещат симпатичните и добре познати на планинарите мармоти. Те са дневни животни, живеещи в дупки, кои го сами изкопават в земята, или си правят леговище в дълбоки дупки между камъните.

Подходите до базовите лагери на почти всички високи върхове обикновено са популярни дестинации, по които годишно преминават по няколкостотин носачи, трекери и членове на експедиции. Макар и сезонно, периодично повтарящото се човешко присъствие със сигурност прогонва най-едрите бозайници (като мечки, леопарди и повечето копитни), които може да попадат в полезрението само по случайност. Въпреки месеците, прекарани в базовите лагери в различни

планини на Азия, никога не съм виждал снежен леопард, рис, вълк или мечка. Някои видове от копитните като горала (Nemorhaedus goral), винторогии козел (Capra falconeri) и архара (Ovis ат топ) съм ги виждал само като трофеи във фоайетата или по стените на хотели, хижи и землянки на местни жители. Други, като величествения алпийски козирог (Capra ibex), съм ги виждал както отдалече, така и тържествено сервирани за вечеря. Месото е вкусно, но винаги ми е присядало, като знам, че ям защитено и незаконно убито животно.

Ochotona mactoris е изключително симпатично животно (Пакистан 4200 м.); Marmota caudata, снимани с фотокапан (Пакистан 4200м.).

ПТИЦИ

Над 20 вида птици могат да бъдат видени над 5000 м в азиатските планини. Най-често срещаният и многочислен вид във високите части на Каракорум, Хималаите, Хиндокуш, Памир и Тяншан са жълтоклюните алпийски гарги (Pyrrhocorax graculus){22}. Тази симпатична птица няма нищо общо с филмите на Хичкок и е една от малкото живинки, които разнообразяват небесата над 5000 м. С помощта на въздушните течения при хубаво време те бързо се издигат високо към върховете и максималната височина, на която съм ги виждал да се реят, е около 7700 м (Броуд пик под седлото). По наблюдение на други алпинисти тази гарга каца дори по скалите в „жълтия пояс“ на Еверест, на височина около 8600 м.

Ята жълтоклюни гарги от 20 до 40 екземпляра обикалят около базовите лагери на всички върхове в Хималаите в търсене на храна. Издигането им по-нависоко по склоновете може да се свърже само с наличието на височинните лагери, които обикновено се разполагат на точно определени, познати за тях места. След като бъдат временно или постоянно изоставени от алпинистите, тези лагери се превръщат в места, конто гаргите търпеливо претърсват, изваждайки от палатките всички пакети с храни. Близкият родственик на жълтоклюната гарга - червеноклюната алпийска гарга (Pyrrhocoraxpyrrhocorax), е значително по-рядко срещана навсякъде, където двата вида се срещат съвместно.

Гарван гробар (Ьроуд пик, 4900 м); Жълтоклюна алпийска гарга (Пакистан, 4000 м); Червеноклюна алпийска гарга (Макалу, 5700 м).

Рекордьори сред птиците. Най-високо засечената птица, летяща над Земята, е рюпеловият лешояд (Gyps rueppellii). Екземпляр от вида е бил регистриран по време на сблъсък със самолет на височина 11 300 м. Следващият височинен рекордьор е обикновеният жерав, за който има данни да се изкачва до 10 000 м. Трета в класацията за височинно летене е индийската гъска (Anser indicus), която при миграции е била наблюдавана на височина до 8800 м.

Гарван гробар търси храна в палатка на лагер 2 (К2, 6200м.).

И двата вида гарги се конкурират за храна със значително по-големня гарван гробар (Corvus corax).

Това е най-едрата вранова птица, която определено е по-малобройна от останалите видове, срещани около върховете. В Каракорум съм ги наблюдавал да кацат на 8000 м (лагер 4 на К2), а в Хималаитс до около 7000 м. (Канчендзьонга). С вродената си наблюдателност и интелигентност гарваните успяват да отварят най-различни пакетирани храни. Наблюдавал съм дори опити за отваряне на консерви и нищо чудно, ако с мощните си клюнове успяват да ги отворят, защото много от консервите, изнесени дотук, са направени от тънка и лека ламарина. Ако видите необяснимо разкъсана височинна палатка, една от най-вероятните причини е удар с клюн по натегнато от слънцето платнище, което се нацепва като „по шев“. Причината е, че сте оставили недобре пакетирана храна в джобовете на палатката, която птиците „надушват“ и нравят опити да достигнат с клюн.

Едрите грабливи птици и лешоядите в пакистански Каракорум се срещат много рядко над 4000 м. Основната причина е ограниченото развитие на пасищното животновъдство в тези райони, което означава липса на храна или твърде оскъдна хранителна база за тези едри птици. В Хималаитс, Тяншан и Памир лешоядите все още могат да бъдат видени сравнително често в небето над базовите лагери под всички върхове. Най-често срещан е огромният брадат лешояд (Gypaetus barbatus), чийто размах на крилата достига до 2.5 м. Наблюденията ми в района на Анапурна от север са, че тази птица се издига редовно до около 6000 м, оглежда терена за мърша и друга храна, след което се спуска на по-ниски височини.

Гръбначните животни, живеещи в планините, са относително добре проучени, защото много от видовете са сравнително лесни за наблюдение. Литературата, написана за тях, е достатъчна, за да можеш и сам да си направиш справка за вида, който те интересува, често без дори да се консултираш със специалист по съответната група.

ДРЕБНИТЕ ЖИВОТНИ, КОИТО АЛПИНИСТИТЕ НЕ ВИЖДАТ

Те живеят под камъните, близо до скалите или на места с малки зелени микрооазиси. Малко групи от дребосъците (напр. пеперуди, едри бръмбари) са разработени достатъчно добре, така че зоолози с богата обща култура и подходяща литература да могат да се ориентират сами с определянето на видовете, срещани във високата планина. За щастие сред българските зоолози има и такива, които не се затрудняват да назоват името на животно, събрано в далечни и екзотични земи. Работата на таксономите върху екземпляри, събрани във високите планини, в повечето случаи си заслужава усилията, защото в сборовете често има и нови за науката видове, които за първи път ще получат име и ще бъдат описани. Описването на нови видове от наши учени несъмнено издига техния авторитет и ги поставя наравно със специалистите от страни, финансиращи мащабни изследвания на високопланинската фауна. Обработката и публикуването на резултатите в световните научни списания издига реномето на България, която макар и скромно, по този начин допринася за една от глобалните научни мисии изследването на планетата Земя.

Дяволска пеперуда (Vanessa cardui) на 6200 м, по склоновете на връх Ленин (юли 2003 г.) Определил: Cm. Бешков.

Pantala flavescens на 5600 м. по склоновете на връх Комунизъм (август 2010 г.). Определил: М. Маринов.

Учени и лекари в полза на експедициите. С включването на напреднали и завършени изследователи или лекари съставът на всяка експедиция добива един пo-завършен вид, защото присъстват представители на различни слоеве от обществото. Всеки от групата на не-алпинистите поема някаква част от общите задължения и отговаря за конкретна дейност според неговата подготовка и квалификация. Голяма част от учените знаят чужди езици, имат организаторски умения, полезни контакти в различни страни, а и не на последно място, внасят допълнителен колорит в експедиционния състав. Всички учени и лекари имат достатъчно знания в главите си, споделянето на които разнообразява темите за разговор в спирките по време на пътуването и трекинга до базовия лагер. Така например, като биолог често се случва да обогатявам зоологичните познания на останалите участници, като им разказвам различни факти и случки от научната ми дейност. Това в повечето случаи ги удивлява и забавлява, което освен психологическо разтоварване има и образователна стойност - нещо интересно от света на животните им остава в главите. Докторите, освен че са изключително полезни със съвети за лекуване на заболявания и рани. участват дейно в контрола на готвачите, носачите и общата логистика. Някои правят и лични проучвания на тема физиология или психология. Благодарение на тях може да си спестите здравословни тревоги и да разчитате, че ще намерят изгубен денк или ще доставят липсващ продукт. Повечето от алпинистите едва ли биха забелязали редица дребни неща. детайли и процеси от обкръжаващата ги среда, ако ги няма онези, на които умението да „виждат" е просто част от ежедневната им работа. В случай на алпийски ..провал“ експедицията винаги може да посочи конкретни научни резултати или проведени експерименти, които все пак осмислят цялото начинание пред обществото и медиите и по този начин дори спонсорите няма да се чувстват подведени и разочаровани от неуспеха на главната цел - изкачването на даден връх.

Внимателно събирам и най-дребните животни под камъните на горната горска граница (ок. 3700 м) по склоновете на Килиманджаро (февруари, 2009 г.).

След известен брой години планинарстване в България и катерене в съседните страни и Алпите апетитът за върхове на повечето от вас нараства. Много от хората започват инстинктивно да се замислят за следващите крачки, водещи към по-високите върхове. През периода на навлизането повечето активни и запалени „екстремни туристи“ постепенно събират основната екипировка за върхове до и около 5000 м. Един ден обаче настъпва моментът за инвестиция в сериозни джаджи, без които големите върхове ще си останат само сън.

В идеалния вариант ваше гадже, близък или по-далечен приятел събира група за някакъв висок връх, вие проявявате интерес и ставате част от първоначалната организация. Участвате в сбирки и спявки за уточняване на плана, логистиката и екипировката. Започвате да тренирате по-често от обикновено, търсите липсващи елементи от материалното ви оборудване и в главата ви блуждаят всякакви съмнения и тревоги. Като начало винаги се започва с:

ИЗБИРАНЕ НА ВРЪХ И СТИЛ ЗА ИЗКАЧВАНЕ

Изборът на точния връх, който точно съответства на вашите възможности, е една от ключовите предпоставки за успеха, който се надявате да постигнете. Надценяваното на вашите умения, подготовка и психическа устойчивост неизменно ще ви вкара в начинание, чиято цел е прекадено висока, студена, технически трудна и дълга за изпълнение. За да избегнете разочарования и провали, още на този етап задължително потърсете съвет от близък и по-опитен катерещ планннар с поне няколко върха от порядъка, към който сте се замислили да тръгнете. Ако ви познава добре, веднага ще ви прецени дали ще се справите с трудностите на избрания връх. Външната преценка ще ви спести пари, лично време и излишни емоции.

Върховете цели трябва да съответстват на моментното ви физическо състояние, свободно време (отпуска, ваканция и т.н) и материално състояние. Не е редно да избирате връх, който ви е под нивото, защото така ще напредвате по-бавно, нормалното узряване за трудностите в големите планини изисква да се прицелвате във върхове, коиго са ви с една идея по-сложни и мащабни от предишните ви най-добри постижения. Прескачането на стъпала и етапи в израстването е възможно само ако попаднете в компания на „стари кучета“, планирали амбициозен връх, за който без тях line никога не бихте могли да се замислите.

Под „нормално върхово израстване“ се разбира да преминете последователно през следните четири етапа:

Етап 1. Изкачили сте между два и пет върха в категорията 3000-4000 м и сте установили, че ви е останал достатъчно резерв да качите и още метри. Не тренирате редовно, но имате желание да катерите, ако се намери подходяща компания.

Етап 2. Поддържате задоволителна физическа форма, имате събрана екипировка и редовно изкачвате върхове над 2000 м в България и съседните страни. Готови сте да изберете нещо в категорията 5000+ м. Имате възможност да спестявате „от закуски“ и откривате касичка за връх. Най-честите върхове в този етап са например Елбрус, Казбек, Арарат, Килиманджаро и други.

Етап 3. Справили сте се отлично с върховете от етап 2, установили сте, че имате височинна поносимост, студоустойчивост и сте се мотивирали да се опитате още по-нависоко. Започвате да тренирате по-целенасочено за върхове и почти всеки уикенд излизате над 2000 м. Събирате пари и планирате как през лятото ще направите нещо „по-голямо“. Върховете от този етап са с височина между 6000 и 7400 м. Сред тях най-често изкачваните от българи върхове са Аконкагуа и Ленин, по изключение - Кан Тенгри, Корженевская, Комунизъм, Денали или Мустаг Ата.

Етап 4. Единици преминават в последния етап, защото успехът и оцеляването в него изискват пълна отдаденост, сериозна физическа подготовка, рафинирана техника, изпитана екипировка и възможност за осигуряване на свободно време над един месец. Върховете в този етап са над 7500 м и се намират в Каракорум или Хималаите. Залогът е сериозен и бюджетът в общия случай е постижим с лични средства само за малцина. Историята познава случаи, когато хора с голямо желание и добра подготовка може да скочат 6 категорията 8000+ м още от етап 2. Това обаче са изключения и не се случват често.

Стилът за изкачване също с важен при планирането, защото той има отношение към количеството на екипировката и общото тегло на багажа, който ще пренасяте по време на изкачването. Първите два от описаните по-надолу три стила се отнасят за случаите, когато отивате на висок връх. без да имате предварителна аклиматизация.

1. Експедиционен класически. Практикува се от всички агенции и фирми, организиращи изкачвания на върхове над 7000 м. Изграждат се височинни лагери (два. три или четири броя). Палатките се оставят на определените места, зареждат се с храна, гориво, постелки, спални чували. По време на аклиматизацията вие се движите между лагерите с малко багаж и разчитате на това, което вече е изнесено в лагерите. Зареждате само храна и гориво. Стилът е подходящ за големи групи (над шест човека), когато екипите се редуват да преспиват в различните лагери и задължително се прави график за движението. Екипировката е обща (понякога с изключение на спалните чували) и се ползва от всички членове и шерпи/носачи, ако има. Багажът е много и рядко може да бъде евакуиран наведнъж по време на слизането от върха.

2. Експедиционен олекотен. Това е най-предпочитаният стил за солови изкачвания или изкачвания в свръзка от двама, за които не се грижи фирма организатор. Палатката, спалният чувал, примусът, тенджерката и въобще целият инвентар е само по един брой и се разнася в комплект между лагерите в зависимост от скоростта, с която протича аклиматизацията. Всичко е много олекотено и минимизирано. Изнесеният багаж на лагер 3 или 4 за аклиматизация после трябва да се смъкне на лагер 1 или 2, за да има къде да се спи при следващото излизане. Общият обем на всички вещи е много малък и без проблем може наведнъж да се евакуира след изкачване на върха.

3. Алпийски. Това е вариант на олекотения експедиционен стил, при който вие вече сте аклиматизирани и за да изкачите върха, планирате да направите само едно преминаване по маршрута. С минимална екипировка и всичко „по едно“ вие последователно изкачвате лагер след лагер, атакувате върха и се връщате до базовия лагер в рамките на няколко дни.

По време на моите изкачвания съм преминал през всички стилове, техните варианти и комбинации. Предвид факта, че в последните години се движа предимно сам и всеки грам ми е от значение, практикувам само олекотения стил (вариант 2 или 3). Рискът, разбира се. е значително по-голям, защото загубването, унищожаването или открадването на който и да е елемент от екипировката може да спре изкачването или да направи некомфортно пребиваването в лагерите.

Ако приемем, че със или без чужда помощ сге преценили, че ще се справите с даден връх, уточнили сте стила за изкачване, започнали сте да търсите информация, да тренирате усилено, да спестявате пари, то тогава вече навлизате в следващата фаза.

БЮДЖЕТ И СПОНСОРИ

Колкото по-нагоре в етапите от 1 до 4 отивате, толкова по-големи стават сумите, които трябва да осигурите, за да участвате в приключението. Във всички етапи може да използвате агенция от България, която да ви организира документите, графика и логистиката до върха и обратно. Няколкото наши агенции, които предлагат изкачвания на върхове между 4000 и 7000 м, са доста опитни и вече е години успешно качват по високото клиенти с най-разнообразен опит и възможности. Цената, с която най-често „натоварват“ бюджета ви за едно изкачване, е сред най-ниските в света за подобна услуга. В почти всички случаи маршрутите им са отработени в детайли и са съобразени с психологията и особеностите на българския планинар и турист. Водачите ви спестяват нерви, пазарлъци, разправии, решават логистичните проблеми и ви оставят да се насладите на пътешествието, бита и културата на местните, гледките и съзерцанията.

По-приключенски настроените или тези, които вече са участвали в други изкачвания на върхове, обикновено предпочитат да си организират всичко сами. Прекарвайки часове пред компютъра, те проучват всички сайтове и блогове, избират маршрути, сравняват цени, занимават се с избора на самолетни билети, застраховки, преговарят с местните агенции и потъват изцяло в десетките детайли на предстоящото изкачване. Успоредно с това работят, тренират, водят социален и семеен живот. Дните са напрегнати и минават бързо.

В приложената бюджетна таблица съм обобщил по пера разходите, необходими за организацията на експедиция до върхове над 5000 м. Цените са индикативни, но все пак показват стойности, конто ще ориентират всички тези, все още не докосвалисе до експедиционното бюджетиране.

Таблица 1: Ориентировъчен бюджет (в лева) за изкачване на върхове над 4000 м. Забележка: В Етап 2 не са включени Килиманджаро и другите африкански 5000+ върхове, защото цените за достигане и таксата за изкачване са много по-високи от средните цени за върховете в тази категории. Етап 4 - не е включен Еверест. Цените са актуални към 2016 г.

СПОНСОРИ И ДРУГИ ИЗТОЧНИЦИ НА ФИНАНСИРАНЕ

Повечето начинаещи кандидати за върхове си мислят, че спонсорите в лицето на банки; мобилни оператори; петролни, газови, логистични фирми и фармацевтични компании са с огромни рекламни бюджети и сумата, необходима за някоя експедиция, няма да е проблем за тях. В повечето случаи това наистина е така, но ключовият проблем е как точно да стигнете до началниците от високия ешелон, за да им се представите лично. Именно те са хората, които могат за няколко минути да решат, че сте интересни и заслужавате частична или пълна подкрепа.

След толкова години опити за намиране на спонсори вече знам, че ако нямате познат сред мениджърския състав на потенциалната фирма спонсор, колкото и добре да пишете проекти, едва ли в началото ще ви обърнат внимание, независимо че в биографията ви сте отбелязали някои по-съществени върхове, стени или изключителни преходи.

Много от вас действат, като пускат добре или по-зле изготвено предложение за спонсорство до рекламния отдел на някоя голяма компания и започват да чакат отговор. Най-често отговор въобще не ви връщат или ако върнат, е нещо от рода на; „Много ви е интересно предложението, но точно тази година не може да отделим бюджет за вас“. Чрез изпълнението на следните стъпки ще повишите ефективността си в намирането на спонсор за вашия връх:

1. Като за начало направете списък с потенциални спонсори, които биха имали известен интерес от реализацията на идеята ви. На първите места поставете фирмите, където имате някакви познати, които теоретично може да ви уредят лична среща с генералния директор или поне началника на рекламата или пиара.

2. Изгответе цветно предложение за спонсорство, в което опишете каква е вашата цел (връх, изследователска експедиция и т.н.), кога и как мислите да я изпълните, какъв е предишният опит на участниците, как планирате да бъде отразен в медиите вашият проект, какви са шансовете за успех, какви са потенциалните ползи за фирмата спонсор. Дефинирайте нива на спонсорство (напр. сребърен спонсор - 5000 лева, златен - 10 000 лева, платинен - над 15 000 лева), както и продуктите и ползите, които получава всяко от тях.

3. В бюджетната таблица на проекта опишете стойността на всички главни пера (транспорт, застраховка, храни, екипировка, такси за върхове и обслужваща агенция, комуникации, разни), както и вашето предложение за разпределение кой с какво участва. Много често фирмите искат да знаят за какво точно ще отидат техните пари, така че бъдете креативни и предлагайте вие. Споменете участието на други потенциални фирми, с които сте договорили или предстои да договаряте участие. Бъдете максимално прозрачни и никога не прикривайте обстоятелства, които теоретично може да вкарат в конфликт вас или партньорите по спонсорството ви. Бюджетът, който предлагате, трябва да покрие само стойността за постигане на целите на проекта, но не и живота ви преди или след края на експедицията!

4. Облечете се прилично, занесете предложението в офиса и го представете пред възможно най-високото ниво началник, до когото може да се доберете.

5. Говорете умерено надъхано и обяснете преди всичко ползите за фирмата, ако бие успеете да изкачите мечтания връх. Началниците обикновено не се интересуват от върхове, но в случай че имате достатъчно фантазия, може да ги убедите, че ако ви подкрепят, ползите ще са повече от минусите.

6. Ако ви отговорят: „Ще видим!“, значи имате шанс и затова веднага се уговорете как ще продължите да комуникирате с тях.

7. Дайте им време да помислят, но бъдете настойчиви и ги търсете/пишете, докато не получите покана за втори разговор или отказ.

8. Ако се стигне до подписване на договор, внимателно проследете какво ще впишете в клаузите, какво и в какви срокове вие ще изпратите или предоставите на спонсора - преди, по време и след експедицията.

9. На всеки етап от спонсорството бъдете точни, спазвайте сроковете и давайте максимума от себе си, за да изпълните всички клаузи по договора и да предадете възможно най-качествените продукти. Това е предпоставка, че и следващата година пак може да поискате пари от същия спонсор.

Винаги съм си мислел, че спонсорството трябва да дойде едва след като в основите на върховете и постиженията, за които сте почнали да мечтаете, първоначално сте инвестирали ваши. лични пари. За целта сте се лишили от много глезотии, екзотики и битов комфорт, но сте положили солидни основи за експедиционното ви бъдеше. Винаги се озадачавам, когато спонсор реши да финансира амбициозен проект на начинаещ, зад когото седят основно усмивки, ентусиазъм или висока връзка във фирмата. Експедициите не са стартъп бизнес, така че ако загубиш играта, просто да върнеш едни пари. Много от планините не прощават, залогът е човешкото здраве, а понякога дори и животът. Самофинансирането на върхове над 7000 м също е вариант, но малцина могат да си го позволят. Няма нищо по-хубаво от свободата да извадиш собствени пари от банката и без особено притеснение да си финансираш веднъж годишно експедиция, докъдето ти си поискаш. Не зависиш от снонсорски лога, банери, интереси, участия, задължения и сметки - просто си свободен. Да не забравяме, че никой у нас не се занимава професионално с алпинизъм. Аз не изкарвам пряко пари от изкачването на върхове, напротив маса лични нари потъват в подготовката, дофинансирането и възстановяването след експедициите.

Други начини за финансиране. Алтернатива на спонсорството от фирми е т.нар. краудфъндинг. Това е метод, който през последните години се използва за събиране на пари за постигане на определена кауза или цел. Прави се описание на проекта и се поства във вече изградени онлайн платформи. Указва се каква е сумата, която се търси, и линкът към проекта започва активно да се разпространява и споделя в социалните мрежи. По този начин много хора започват да внасят малки суми, но с течение на времето и активността на споделянето сумата нараства. Млад полски алпинист ми сподели, че след като е написал кратък, но възторжен призив, че фирмата спонсор му е отказала подкрепа в последния момент, той е успял да събере 10 000 евро за по-малко от две седмици. Срещнах го в Катманду, докато той седеше пред една голяма купчина с картички на върха-цел и ги подписваше. Щеше да ги изпрати на всичките си около 300 поддръжници, които бяха превели между 20 и 500 евро.

Друг интересен начин за набиране на средства е организирането на благотворителна прожекция на филм. танцово изпълнение или концерт. За целта намирате интересен, непоказван филм на сходна до проекта тематика или навивате ваши приятели, които могат да танцуват, свирят или пеят добре. Намирате безплатна зала. написвате достойна, но свежа и приканваща покана и правите всичко възможно тя да стигне до максимален брой хора. Организирате добре проявата, слагате касичка близо до входа и след края на изнесената програма призовавате хората на излизане да оставят това. което са решили, че заслужавате. Методът работи учудващо добре и най-важното при него е, че в края на вечерта вече знаеш набраната сума. Щастливо обявявате, че благодарите на всички и обещавате, че ще направите всичко възможно, за да оправдаете тяхното доверие и дарение.

ОБСЛУЖВАЩА МЕСТНА АГЕНЦИЯ

Ако изберете варианта, при който сами се грижите за организацията на експедицията, първата задача, която трябва да решите, е намирането на местна агенция в съответната страна. Тя ще се погрижи за изваждане на разрешително за изкачване, ще организира транспорта, трекинга, прехраната и ще решава всички проблеми, които възникват в хода на експедицията.

Намирането на агенция става най-бързо, ако ползвате препоръки от познати. Така, без да търсите и сравнявате дни наред в интернет, имате точен адрес за кореспонденция, на който започвате да водите преговори. В повечето случаи от агенцията ви пращат цените за техния „базов“ и „пълен“ пакет. В „базовия“ пакет най-често влизат разрешително, хотел при пристигане и отпътуване, транспорт, трекинг и храна до и във базов лагер. Нагоре по маршрута към върха вие се оправяте самостоятелно. В „пълния“ пакет влиза всичко разрешително, хотели, транспорт, трекинг, храна в базов лагер, височинен носач (шерп), палатки, гориво и храна до върха и обратно. Разликата в стойността на двата пакета може да достигне до 50%. Към пълния пакет допълнително дължите и т.нар. summit bonus, който го давате на носача си, след като изкачите върха (около 1000 долара).

В зависимост от броя на хората, от чието име преговаряте с агенцията, може да настоявате за отстъпка за група. При група от над шест-осем човека смело искайте следващият да е безплатен. Прочетете внимателно какви услуги се включват във всеки от пакетите и ако някоя не ви харесва, предложете промяна, като добавите или махнете неща, от които имате или нямате нужда. В случай че имате някакви специфични нужди (напр. вегетарианска храна), ги договорете като условие и цена още на този етап. Агенциите имат нужда от всеки клиент, така че бъдете находчиви и хитри в преговорите. Стигне ли се до авансово плащане, не превеждайте повече от 30% от стойността на пакета, който сте избрали. Авансът само показва, че сте сериозен и наистина сте взели решение, че ще пътувате. Някои фирми предпочитат да работят с договори, особено ако сте нов клиент. В тях се описват всички предварително договорени услуги и срокове. Проблемът с тези договори е, че ако имате претенции за неизпълнение, те ще се решават в местен съд, а вие ще трябва задължително да ангажирате и местен адвокат. В случай че вече сте работили с дадена агенция и ви познават, спокойно може да си спестите всички предварителни преводи и договори. Стискате си ръцете и работите на взаимно доверие.

ДОКУМЕНТАЦИЯ, ЗАСТРАХОВКИ И СИГУРНОСТ

Ако тръгвате с някоя от българските агенции, които организират изкачвания на върхове, няма да ви се наложи да се занимавате с тази част от подготовката. Те знаят много добре процедурите и от вас ще се искат минимум усилия, за да се сдобиете с всички необходими документи. Ако се организирате сами, е добре да знаете някои ключови моменти за документите, които ще ви трябват за пътуването към върховете.

Таблица 2: Необходими документи и книжа за пътуване с цел изкачване на връх.

Много от върховете се намират в национални паркове, поради което за достъпа до тях се дължи определена фиксирана такса, която с годините се актуализира. В Непал и Пакистан за върховете над определена височина се дължи т.нар. държавна такса за изкачване (Royally Fee) (Таблица 3 и 4). След заплащането i се издава Разрешително за изкачване. В него ясно са посочени ръководителят, имената, възрастта и националността на всички участници, върхът, маршрутът за изкачване и периодът за валидност на разрешителното.

Таблица 3: Такси за изкачване на върхове в Непал през 2016 г.

Таблица 4: Такси за изкачване на върхове в Пакистан през 2016 г.

Процедурата за издаване на разрешителни за трекинг или изкачване на върхове в Непал е доста по-гъвкава и облекчена в сравнение е Пакистан. В непалските Хималаи почти никога няма да усетите кога и къде преминавате през контролен пост. В базовите лагери под върховете никога няма да ви поискат да показвате каквито и да е документи. Условията, при които се развива туризмът в Непал, са рафинирани от много години практика и поправки в правилата, най-често в полза на трекерите и алпинистите. Полицията и армията се намесват само в краен случай. Ситуациите. конто застрашават сигурността на туристите (напр. атаките на маоистите в Непал през 2003-2005 г.), са изключителна рядкост, населението е миролюбиво и усмихнато, така че да се чувствате сигурно.

Обстановката в Пакистан е далеч по-усложнена и променлива. С изключение на Нанга Парбат останалите четири осемхилядника в Каракорум се намират в гранична зона (е Индия и Китай), поради което всички подстъпи и въобще целият район на ледника Балторо, прохода Гондохоро Ла и долината Хуше се контролират от пакистанската армия. Преминава се през множество въоръжени постове и контроли и навсякъде сравняват имената, посочени в Разрешителното, с паспортите на преминаващите. Записват ви в тетрадки и тефтери, понякога ви дават регистрационни картончета, а в по-големите пунктове ви снимат и лицето. Въпреки че всички проверки, свързани с показване или представяне на копия от Разрешителното, са отговорност на обслужващата ви местна агенция, е добре още в самото начало да си направите няколко лични копия или поне да снимате с фотоапарата си цялата документация. Може да се случи по някаква причина да излезете от групата (напр. инцидент, забавяне или разминаване е транспортите и т.н.), при което да ви спрат за проверка и ако нямате документ, където е посочено вашето име, това ще е повод за обяснения, телефонни разговори, забавяне, подкупи и други неприятности. Пресичането на определени провинции (напр. Кохистан) става с ескорт от въоръжен полицай.

Екзекуцията на десет алпинисти в базовия лагер под Нанга Парбат през юни 2013 г. принуди властите да командироват полицаи, които след 2014 г. денонощно охраняват базовия лагер по време на експедиционния сезон. Част от населението на някои райони (най-често извън популярните дестинации) не се държи дружелюбно с преминаващите туристи, но крайностите са рядкост. Въпреки описаните трудности северните части на Пакистан са прекадено пленителни, за да ги отпишете от програмата си за върхове или трекинги. По време на десетте хиляди километра, изминати в Пакистан, и общо прекараните в Каракорум над десет месеца в рамките на пет експедиции никога не съм ставал свидетел или участник в животозастрашаваща ситуация. Контролът в районите с концентрация на туристи се засилва с всяка измината година и все повече си личи, че сигурността на туристите е приоритет номер едно за местните власти.

Някои от алпинистите, участващи в международната експедиция към Нанга Парбат през лятото на 2013 г., не можаха да се върнат по домовете си. (Сн. архив: Иван Томов).

Обстановката в Киргизия, Казахстан и Таджикистан през последните 20 години е спокойна и предразполагаща за пътуване на българи. Къде от носталгия по времето на социализма, къде от факта, че говорим и разбираме руски език, отношението на местните жители и власти към нас винаги е положително и усмихнато. Проверките от страна на армията и полицията са в рамките на нормалното и в повечето случаи са гаранция, че ситуацията е под контрол.

Ситуацията в Кавказ е малко по-различна поради етническото напрежение и сепаратистките настроения в пограничните райони на Русия и Грузия. Атентатите не са рядкост, но поне досега не са били насочвани към чуждестранни туристи. И в тази планина обаче българите сме традиционно добре приети и никога няма да станем жертва на лошо отношение или преднамерени действия.

ПАРТНЬОРИ

Намирането на точния партньор за изкачване на който и да е връх е една от големите грижи на всяко експедиционно начинание. Много често се случва да имате свръзка, с която катерите заедно, познавате се добре, притежавате обща екипировка, но по една или друга причина (пари, семейство, работа, ангажираност) той не може да замине с вас за експедиция към висок връх. Тогава се пристъпва към намиране на алтернативни партньори, които са в подобно на вашето положение.

На колкото по-сериозен връх отивате, толкова по-критични трябва да бъдете с преценката на качествата на потенциалния партньор, когото вие слабо или въобще не познавате. След като се спрете на една или повече алтернативи, задължително направете няколко тестови изкачвания на върхове или няколкодневни преходи. Обърнете внимание на:

1. Пасвате ли си психически? Харесвате ли се? Дори и малките недостатъци, забелязани на този етап, могат да се превърнат в проблеми в условията на напрегната и изострена

експедиция. Бъдете критични и не правете компромиси, ако забележите нещо, което непреодолимо ви дразни в поведението и маниерите му.

2. Наблюдавайте и сравнете спрямо себе си физическата и техническата му подготовка, емоционалност и решителност. Най-добре за вас ще бъде. ако партньорът ви е по-опитен и сигурен в действията си. В случай че сте почти равни като възможности, това не е чак толкова лошо и ще означава, че ще бъдете единодушни, ако някъде се налага да спрете.

3. Направете преглед на екипировката му. за стане ясно дали е равностойна на вашата. При условие че имате забележки, обсъдете как можете да я доближите и изравните като качества. В идеалния случай трябва да заминете с възможно по-равностойна екипировка като качества и амортизация. Разликите в екипировката може да станат причина единият от свръзката да отпадне внезапно и да ви остави сам в най-критичния момент.

В по-големите групи (напр. 3-10 човека) психологическият климат е по-гъвкав и позволява намествания, така че никога да не останете изолиран. Стремете се да споделяте и обсъждате проблеми, неволи и радости. Бъдете открити не крийте и не премълчавайте, щом нещо ви тормози. Изпускането на нерви, плач и сълзи са често срещани явления, особено в критичните моменти на почти всяка експедиция. Мъжете и жените понасят различно трудните ситуации, така че ако сте по-опитни, се стремете да балансирате и успокоявате участниците. Проблемите трябва да се решават в базовия лагер, а не във височинните лагери. Там трябва да се оцелява и всички да са единни в решенията, вземани на височина. Ако нещо възникне нависоко, стиснете зъби и отложете решаването на казуса за базовия лагер.

ЕКИПИРОВКА

Екипировката е един от значимите фактори за успеха на повечето експедиции. Правилният подбор, точните количества и познанията за употребата на отделните елементи са в основата на комфорта, който ще си осигурите по време на подхода до базовия лагер, напредъка по маршрута и оцеляването в трудните ситуации.

Всички елементи от личната екипировка задължително трябва да се тестват и напаснат преди заминаването. И най-малките съмнения, че нещо е недостатъчно удобно, прекадено голямо, малко, късо или дълго. трябва да се премахнат. По време на експедициите те решавате какви ли не други проблеми, така че се постарайте да елиминирате поне проблемите с обувките и всички слоеве на облеклото. Невинаги най-скъпото е най-добро. Всички марки без изключение имат силни и слаби модели, така че не залагайте само на една марка. Разнообразете гардероба си и сравнявайте предимствата и недостатъците на водещите брандове. Купувайте неща. които най-точно пасват на вашето телосложение и пропорции. Не се предоверявайте на чужди мнения. Личният опит от ползването на отделните елементи в екипировката е най-добрият гарант, че няма да си причините излишно страдание.

В представените по-долу таблици съм обобщил по-голямата част от личната и обща екипировка, е която съм тръгвал към върхове от различните категории (Таблица 5 и 6). Личният опит от предишни експедиции е водещ при решението да вземете или не изброените в таблиците неща. Списъкът подлежи па допълване според особеностите на подхода до базовия лагер и придвижването между височинните лагери.

Таблица 5: Лична експедиционна екипировка.

Обща експедиционна екипировка. Общата екипировка се използва от двама или повече членове на експедицията. Броят на повечето от позициите в таблицата се определя от особеностите на върха, поставените цели и продължителността на пребиваваме във височинните лагери.

Таблица 6: Обща експедиционна екипировка.

АПТЕЧКА

Изборът и количеството на лекарства, препарати, санитарни материали и кремове зависи от особеностите на района, в който отивате, от подстъпите и височината на върха, от личните хронични заболявания и от предишния ви „медицински“ опит. 13 идеалния случай е добре предварително да сте се образовали в някой от специализираните курсове за оказване на първа (долекарска) помощ и да познавате опитен лекар с богата експедиционна практика или опит в планинското спасяване. Наличните в интернет списъци дават добра представа за основните лекарства, но там най-често липсват медикаменти и съвети за специфични проблемни ситуации, като мозъчен или белодробен оток например. Вариациите на травми в опорно-двигателния апарат, грижи за кожата, болки в главата или проблеми със стомаха са толкова много, че в голям процент от случаите ще се чувствате несигурни, ако сами си поставите диагноза. След като изясня симптомите и направя план за самолечение, почти винаги го консултирам по телефона с познат опитен доктор. Разговорите са кратки, но си гарантираш, че не грешиш и назначените лекарства са в правилна дозировка и не си противоречат.

Ако сте с малък опит и се посъветвате с лекар какво трябва да вземете за една експедиция в планина над 5000 м, със сигурност ще се оборудвате с обемна, тежка и скъпа аптека. Личният ми опит показва, че аптеката за едномесечна експедиция не трябва да е по-обемна от половин дипломатическо куфарче, теглото трябва да е до около 1,5 кг, а стойността не трябва да надвишава 150-200 лева. Всички лекарства задължително се изваждат от картонените им кутии и теглото на опаковките е намалено до минимум. Упътванията за употреба са събрани отделно в един джоб, а в последните експедиции дори ги нося само в електронен вид в телефона и лаптопа. Количествата на всички често употребявани медикаменти са сметнати според разхода им в последните ми изкачвания. Вече престанах да нося лекарства, които не съм употребявал в последните ми пет пътувалия. Вместо това обаче започнах задължително да нося тапи за уши, които в бурни и ветровити нощи осигуряват значително по-здрав сън, отколкото повечето приспивателни.

ХРАНА И ХРАНЕНЕ ПО ВРЕМЕ НА ЕКСПЕДИЦИИТЕ

Прехраната по време на трекинга и в самия базов лагер се осигурява обикновено от агенцията, на която сте поверили да ви организира експедицията. Ако сте с „пълен“ пакет, почти няма да имате нужда да се грижите за каквато и да е храна по време на цялата експедиция.

В приложената по-долу Таблица 7 съм посочил продукти и храни, които ще ви потрябват, ако сами се грижите за изхранването ви над базовия лагер. Списъкът с необходимите за докупуване храни се разпечатва в България или се качва в телефона на файл. На място се намира най-големият супермаркет в града, където сте кацнали, и оттам се закупува всичко. Не разчитайте, че ще намерите някои от продуктите в малките градчета и селца по пътя за базовия лагер. За да ви е вкусно и приятно, като ядете, не пестете нари и купувайте най-хубавите и скъпи храни.

Въпреки че по време на трекинга задължително има осигурено поне едно основно ядене дневно, винаги е добре да си носите и малко своя храна за всеки случай, ако нещо се забави. Между храненията в БЛ доста често възниква нужда човек да си хапне междинно и ядките (фъстъци, бадеми, семки) се явяват отлична възможност. През последните години за изхранване над базов лагер започнах да използвам почти само готови пакети е лиофилизирани храни. Цената им е по-висока и обикновено трябва да се купят и носят от България. Броят на пакетите се смята според плана за аклиматизация (т.е. брой дни над базов лагер). Пакетите заместват всички останали супи, консерви, мюсли и други продукти, така че е лично решение дали да заложите на по-леките и вкусни лиофилизирани храни, или да се храните с традиционните експедиционни менюта.

Хранителна поносимост. Явление, което съм забелязал в почти всички експедиции, е, че колкото по-дълги са те, толкова по-голямо е отвращението, което започвате да изпитвате към определени храни, продукти или миризми. Ако в началото охотно можете да ядете мюсли, кремове или сладки неща за закуска във височинните лагери, с всяко следващо излизане започвате да изпитвате известна неприязън към тях. Приисква ви се нещо по-солено, от сладкото ви се догажда и в подготовката на разкладките за храна вие трябва да сте предвидили този момент. Колкото по-високо се качвате, толкова по-остро става гаденето от продукти с повече химия, така че заложете на познати и no-естествени храни.

По време на катерене между височинните лагери се ядат основно барчета. лукчета, сушени плодове и енергийни гелове. За да имате постоянно сила, трябва да спазвате строга дисциплина и на всеки час и половина до два часа да пиете по две чаши от термоса и да хапвате по нещо. След пристигане в лагера се пият обилно течности (бульони, сокове) и се яде поне едно основно ядене. Колкото по-нагоре се качвате, толкова по-трудно и забавено е усвояването на всичко, което поглъщате. От наблюдения върху мен и други алпинисти констатирах, че при всяко излизане над 5000 м обикновено се губи по около 0.5 до 1 кг/ден лично тегло, независимо колко се храните. Дневният ви енергиен разход може да достигне до около 3000-4000 ккал, докато максимумът, който може да погълнете, е до около 2000 ккал. Интересно, но според изследвания, проведени по време на наши експедиции, по-голяма е загубата на тегло при по-слабо подготвените алпинисти (Младенов & Михайлов, 2007). Възстановяването на теглото трябва да става в базовия лагер, в почивките между излизанията. Загуба на повече от пет процента от нормалното ви тегло най-често ще е причина да почувствате слабост, което ще доведе до понижаване на скоростта на катерене и понижаване на издръжливостта. Следете се внимателно и яжте на корем в базовия лагер.

Таблица 7: Храна за двама човека за трекинг и изхранване над базов лагер.

Термос или шише? Години наред винаги носех термос по време на атаките. Факт е обаче, че качествените термоси с обем от 0,8-1,0 литра дори и празни тежат не по-малко от 400-700 грама. Тоест всеки ден часове наред разхождаме тази тежест единствено и само за да си позволим лукса да пием гореща течност. Анализирайки предимствата и недостатъците. в последните три експедиции реших, че ще жертвам приятното усещане за топла течност в устата за сметка на теглото. Направих няколко опита, като постепенно преминах от термос на термошише и резултатите ме убедиха, че може спокойно да жертвам лукса. Вече тръгвам в атака само с две обикновени термоустойчиви пластмасови шишета по 0,5-0,6 литра (напр. от уиски и кола), които сутринта напълвам с гореща течност. Слагам ги във вътрешните джобове на пухенката, така че загубата на топлина да грее тялото, а не раницата ми. Течността наистина изстива по-бързо и второто шише си е направо студено, докато стигна до него. Все пак течността не се превръща в лед, но знаете, че с всяка глътка багажът ви олеква. Термосите ще си останат за мен един комфорт, който винаги ще си позволявам и ще предпочитам само докато тренирам и ходя в ниските планини.

Горивните системи. Ако ходите във високи планини, забравете напълно за горелките с открит пламък. Ефективността на повечето модели е толкова ниска, че над 30 40% от топлината, която отделят, заминава в атмосферата. Това значително удължава топенето на сняг и подгряването на течности. Задължително се оборудвайте с поне една от двете водещи системи за готвене по време на експедиции - MSR Reactor или JеtBoil PCS. Въпреки по-високото тегло (564 срещу 420 грама), аз лично използвам MSR Reactor с 1,7 литра канче и досега не съм имал проблем с този модел в рамките на експедиция. Пламъкът при него не се вижда въобще, а според тестовете литър вода завира за 3:03 минути, а с вятър - за 3:16 минути. За целта се изразходва около 12 грама газ. От шест години използвам Reactor и наскоро ми се наложи да си служа с традиционна открита горелка на 5100 м. За времето, в което я наблюдавах да ми стопи литър вода от сняг, щях да брадясам и за пореден път се убедих, че с тези системи може да готвим само ако сме на брега на морето. По отношение на горивото почти навсякъде (с изключение на Аляска) най-чисто и бързо се работи с газ. Повечето бутилки са пълни с пропан-бутан (30/70). Зимните смеси имат и до 10% изобутан.

АКЛИМАТИЗАЦИЯ И ПЛАН-ГРАФИК НА ИЗКАЧВАНЕТО

В зависимост колко сте подготвени и бързи, върховете с височина до около 5500 м може да изкачите в рамките на три-пет дни без специално проведена аклиматизация. Малко вероятно е да усетите дискомфорт от краткотрайното ви пребиваване във височина и най-често ще се разминете само с леко главоболие, нормалният здрав организъм обикновено е в състояние да понесе кратковременно излагане на височина над 4000 м и да компенсира за известен период всички неблагоприятни последствия, така че да имате време да се спуснете надолу, преди да ви е „ударила“ височината.

Правилно проведената аклиматизация е най-ключовата предпоставка за безболезнено изкачване на върховете над 6500 м. В зависимост от наличие на предишен височинен опит или не, вие може да забързате или забавите привикването към височината. Във всеки случай прекаденото форсиране и прескачането на етапи в аклиматизацията би могло да ви докара страдания и в краен случай дори хеликоптерно спасяване.

Измерване на аклиматизацията. В хода на всяка експедиция аклиматизацията се ..измерва" с два основни показателя - пулс и сатурация на кислорода в периферната ви кръв. За целта може да си купите или вземете от приятел т.нар. пулс-оксиметър. Ако не може да намерите това апаратче, се постарайте да намерите поне гръден колан с датчик за пулс. Измерванията се правят сутрин веднага след събуждане, в спокойно, отпуснато състояние. Всички данни се записват в тефтерче, като в идеалния случай започвате да правите записи още от първия ден на пътуването. Стойностите, които ще измерите в базовия лагер (най-често на височина от 4000 до 5200 м) през целия период на пребиваването ви, ще ви ориентират най-добре за скоростта и степента на аклиматизация.

Пулс. В първите дни след пристигането в базовия лагер пулсът ви ще е с поне 15-20 удара повече, отколкото е нормалният за мястото, където живеете (т.е. преди тръгване си го измерете). С напредване на дните, след известен брой изкачвания и слизания от височинните лагери, пулсът ви в базовия лагер ще започне да спада и от един момент нататък ще се приближи или дори изравни с „нормалния“ ви пулс. По мои наблюдения добре подготвените планинари изравняват пулса с „домашния“ между 12 и 15-ия ден от пристигането в БЛ. Теоретично това означава, че организмът ви е започнал да се адаптира с височината на БЛ и да я приема като „домашна“.

Сатурацията има подобно поведение, но флуктуациите в отделните измервания са по-големи и невинаги ще може да се ориентирате без предишен опит или без проверка на стойностите от лекар. След проведено изследване за разликите в стойностите на сатурацията в различни планини по света се стига до заключението, че „физиологичните тестове за сатурация показват съществуването на зависимост между географското положение на планината и насищането на хемоглобина с кислород“ (Таблица 8; Боянов, 2008).

Таблица 8: Стойности на сатурацията в различните планини на света (по Боянов, 2008).

При аклиматизацията за изкачване на 8000+ връх без кислородни бутилки може да подходите по два начина:

Класическият подход изисква да се изкачвате бавно и постепенно, като спите поне по веднъж във всички лагери преди финалната атака. Периодът за изкачване до върха е между 20-ия и 30-ия ден от датата на пристигане в базовия лагер. Този подход е подходящ за нормално подготвени алпинисти с малък опит във височините. Скоростта на движение между лагерите не е висока, всяко аклиматизационно излизане продължава от два до четири дни и физиологичните рискове за организма са сведени до минимум.

Това е подходът, по който в един много дълъг период от време и аз се учех как се превземат височините. Схемата е широко възприета от българските алпинисти (включително и до днес) по време на десетките им лагери в Памир през 80-те години на миналия век. За разлика от западните схеми (американци, британци и други), където водещото правило е „climb high, sleep low“, рускоговорящите алпинисти (и въобще височииниците от бившия Източен блок) налагат спането във височинните лагери като водещ фактор за постигане на добра аклиматизация. Доказано е, че тактиката работи добре, и рисковете дори и за по-слабо подготвени алпинисти наистина са минимални.

Хората в планините. Широко известен е фактът, че племената, обитаващи районите над 4000 м н.в., имат различни адаптационни механизми, които оцеляват в условия на 40% по-ниско парциално налягане на кислорода в сравнение с морското равнище. Местните жители в Перуанските Анди например имат значително по-висок брой на еритроцитите в сравнение с жителите в ниските части на Перу. Противно на очакванията кислород натасатурация, нивата на хемоглобин и броят на червените кръвни клетки при хората, живеещи в Тибет, са по-ниски от тези на жителите в районите под 2000 м н.в. на Китай. Разликите във височинната поносимост при хората се дължи основно на мутацията 6 гена EPAS1, който отговаря за реакцията на организма 8 условията на понижено кислородно налягане. Според проведените изследвания тази мутация е открита в 87% от тибетците и само в 9% от хората, живеещи в ниските области на Китай. Характерна адаптация за жителите на Тибет е, че имат по-добре развита кръвоносна система и много високо тегло на бебетата при раждане. Мутацията на гена е открита и при хора с повишени физиологични възможности, както и при топатлети. Въпреки че не е съвсем точно проучено, по всяка вероятност генът участва в баланса и регулацията на клетъчното дишане в аеробни и анаеробни условия, като осигурява на клетката оптимално снабдяване с кислород в условията на постоянен дефицит.

Схеми за аклиматизация и изкачване.

Алпийският подход обикновено се развива в по-кратки срокове, а нощувките във височинните лагери са сведени до минимум. Правят се почти ежедневни совалки с бързо темпо и денивелация по 800-1200 м. Вечерта винаги се спи в базовия лагер. Количеството на храна, гориво и екипировка, което се изнася нагоре, е сведено до минимум. Две седмици след пристигане в базовия лагер организмът започва да се чувства готов за скоростна атака на върха. По време на щурма най-често се прескачат долните лагери, спи се само във високите и цялата атака не трае повече от три до пет дни. Стилът е подходящ за опитни катерачи с отлична физическа и техническа подготовка и опит с изкачвания над 7000+ м. Рискът от неуспех е сравнително висок, но при нормална обща продължителност на експедицията (напр. 30 дни) винаги има време за поне два опита. Този стил не може да се понесе от всеки организъм, физиологичният стрес е висок и се изисква добро познаване на личните адаптивни способности.

Това е стилът, който започнах да прилагам за аклиматизация след 2014 г. Така успях на Манаелу, Ананурна. Макалу и Нанга Парбат. Намалих излизанията с преспиване във височинните лагери до минимум и увеличих бързите тренировъчни излизания с денивелация до 1000 м над базовия лагер. Изкачванията и слизанията правех в рамките на няколко часа, всеки ден след пристигане в БЛ, като преди излизания към височинните лагери отделях по един ден за почивка. По този начин открих, че постигам отлична форма за бързина в изкачванията, без да се уморявам от чести излизания с тежка раница по маршрута. Препоръчвам алпийския подход за аклиматизация само на тези, които имат предишен височинен опит, познават телата си. придвижват се бързо както нагоре, така и надолу и бързо могат да се възстановяват между излизанията.

Употреба на кислород при изкачване над 8000 м. Въпреки че много от алпинистите в първите години от завладяването на осемхилядннците са били отлично подготвени, експедиционните лекари категорично са им забранявали безкислородните излизания над осемте хиляди метра. Години наред тази забрана е била като неоспорима догма, която е усложнявала значително организацията на всички експедиции. С времето техническият прогрес е олекотявал кислородните бутилки и апаратурата за дишане, но като цяло оборудването е било тежко и трудно за изнасяне. Планирането на атаката винаги е било дълго подсигурявано и изчислявано внимателно, така че да снабди най-високия лагер с достатъчно бутилки за деня на щурма.

Изкачването на Еверест от Меснер и Хабелер на 8 май 1978 г. без кислород е едно от историческите постижения в алпинизма. Успехът им окончателно счупва догмата и отваря вратите пред следващите поколения катерачи, като ги освобождава от „задължителната“ кислородна екипировка. Щом покривът на света е бил изкачен от двама души, без те да получат белодробен или мозъчен оток, без да загубят разсъдъка си поради трайни мозъчни увреждания и без да получат тежки измръзвания, значи, че и други могат да го направят. Част от последващите изкачвания започват да стават по-леки, по-бързи и все повече се доближават до чистотата на катеренето без изкуствени средства.

Какви са предимствата на допълнителния кислород? При подаване на 2.5 литра/мин с кислородна маска над 8000 м се изпитват множество облекчения (Таблица 9).

Таблица 9: Сравнение на основни показатели по време на изкачване на осемхипядници, със и без подаване на допълнителен кислород.

Всички катерачи без кислородни бутилки се изправят пред огромния риск от измръзвания и отоци, често халюцинират и повечето са много по-бавни в придвижването си. Шансът за успех е сравнително малък, а вероятността от нощуване без палатка поради късно прибиране е голяма. Подготовката и опитът са от ключово значение и хората с малък опит може да успеят да се изкачат и да се върнат в рамките на деня само в редки случаи.

Ако за Меснер и Хабелср изкачването на Еверест е било опасна стъпка в непознатото, то днес вече е напълно ясно, че добре аклиматизирани и бързи катерачи могат да изкачат всеки 8000+ връх без допълнителен кислород. И въпреки това 97,5% от изкачванията на Еверест си остават кислородни, като броят на решителните алпинисти е прекадено малък, за да бъде подобаващо забелязан и оценен в морето от катерещите с маска на лицето.

Изследвания и симулационни модели на катерене{23} с маска и бутилка в раницата, настроена на 2,5 литра/мин, на височина на 8848 м ясно показват, че височината на Еверест всъщност се намалява до 6600 м н.в. Дори да допуснем, че в реални условия има голяма загуба на кислород (поради марката и модела на маската, начина на слагаме, замръзването на тръби и други фактори) и до белия дроб на „покорителя“ стига 1,5 литра/мин, височината на Еверест става 7160 м. Така хем се намираш на най-високата точка на Земята, хем всъщност си поне 1600 м по-ниско. Това е като да се надбягвате на стадион с обиколка от 400 м, но финишът на единия да се намира на 400-те метра, а обиколката на другия да свършва на 310-ия метър.

Демонстрация и обучение как се използват маските и бутилките.

Друг проблем с кислородните бутилки е, че много от тях остават по склоновете на върховете.

Погледнато в числа, кислородът определено трябва да се възприема като допинг, който дава редица предимства. Никога не съм катерил с кислород и не мога да преценя всички плюсове и евентуалните минуси от използването му. Факт е обаче, че алпинистите, които стигат до височини над 8000 м, преодоляват редица логиетични и здравословни проблеми, много дни чакане, мръзнене и неудобства по височинните лагери.

Еуфорията от достигането на върха е еднакво силна независимо от двата типа подход, като всяка от страните със сигурност се е раздала докрай, за да стигне толкова високо в облаците.

Всички опити да се определят кислородните изкачвания като „изключително трудни“, „невероятни“ и „рекордни“ постижения би следвало да се приемат с резерви и едно наум. Бих пожелал на покорителитс с маска да направят следващия си опит без бутилка в раницата и ако успеят да се качат, без да реализират загуби (измръзвания на крайници или непланиран бивак), да получат заслужени адмирации и похвали.

ЛИЧЕН ОПИТ С ТРЕНИРОВКИТЕ И АКЛИМАТИЗАЦИЯТА

Още при първото ми излизане над 5000 м (Арарат, 2000 г.) разбрах, че организмът ми понася тази височина без съществени промени в работоспособността. През 2001 г. стигнах до 7300 м на Броуд пик в Каракорум и отново нямах никакви проблеми дори и над 7000 м. Явно беше, че бързата адаптация на организма ми не се дължи само на постоянните тренировки, а е донякъде и гснетически предопределена. По данни на ПСС отряд София{24} слаба височинна поносимост (с проява на главоболие, слабост и повишено кръвно) е относително по-често регистрирана при потърсили помощ туристи от Варна и Бургас в сравнение с туристи от останалите градове в България. Съвсем нормално е хората, които живеят на по-високо (в Княжево, София, съм на 650 м), да имат по-висока вродена издръжливост над 2000 м и по-бърза адаптация към нарастване на височината.

Във всички функционални тестове, в които съм участвал през годините, винаги съм бил класиран някъде около средата. Винаги е имало по-бързи, по-технични и по-силни от мен. Никога по време на тестове не съм заемал челните места по показатели като бързина, брой повторения (напр. набирания, лицеви опори, клекове, обиколки) или издръжливост. Само веднъж, когато бях поставен в изследване на спортни топкатерачи (март 2013 г.), излезе, че те ме биеха по много показатели освен на V02 max теста, където при максимум от 41 (мл/мин/кг) моята стойност като алпинист беше 54.9. Частично успокоение, което прочетох в една от статиите, беше, че „функционалните възможности на алпинистите не гарантират успеха при височинните изкачвания“ (Младенов & Михайлов, 2007).

Това, което забелязах с времето, е, че за период от над десет години показатели като тегло, бодимас индекс (БMИ) и мускулна маса почти не се променят в резултат на постоянните ми тренировки и висока обща физическа форма. Интересно беше, че чрез силно профилиране на тренировъчната ми активност успях да кача максималния си пулс от 180 (на 30 г.) на 191 (40 г.) и V02 max от 50,3 (30 г.) на 54-58,7 (36-40 г.) (Таблица 10). След 2003 г. престанах да карам колело, да плувам и да тичам на равно с цел трениране. Започнах да тренирам само на баир, с изкачване на денивелации и натоварване с тежест.

Таблица 10: Данни от мои функционални изследвания в периода 2003-2013 г.

Друга своя особеност, която открих след многото прекарани травми, е слабата податливост на тялото ми да образува отоци. Дори при тежки травми, натъртвания и контузии, в засегнатите участъци установих, че не се натрупва лимфа или кръв. Това е добра предпоставка за слабата ми предразположеност към развитие на най-опасните прояви на височинната болест - белодробен или мозъчен оток. При нито една от експедициите ми не съм имал и най-малките симптоми, че започвам да развивам подобен оток. Основна причина за това, разбира се, са и отработените схеми, които следвам за аклиматизация, хранене и възстановяване.

В първите години на интензивни тренировки и изкачвания не обръщах голямо внимание на почивките. Не спирах да се натоварвам, постепенно ставах все по-издръжлив, но минаваха месеци и години, преди да мога да отчета подобрение в предишните си постижения. Отне ми време, докато разбера, че топпостиженията като средна скорост на изкачване и дължина на прехода се постигат само след достатъчно дълги периоди на почивка.

Остатъчна аклиматизация. Ако прекарате повече от 25 -30 дни над 5000 м и няколко пъти направите излизания до 7000+ или 8000+ м, със сигурност ще получите добра аклиматизация за изкачване на най-високите върхове на Земята. Чувството, че сте аклиматизиран, се усеща по няколко начина:

- липса на главоболие;

- по-бързо придвижване между лагерите;

- по-малка умора при преодоляване на едни и същи денивелации;

- по-бързо възстановяване:

- по-голям апетит.

Физиологически, ако си направите кръвна картина, ще забележите, че:

- нивото на хемоглобина се е повишило с поне 10-15%;

- броят на формените елементи (най-вече еритроцитите) се е повишил:

- хематокритът (съотношението между кръвната плазма и еритроцитите) се е повишил.

В рамките на един-два месеца придобитата аклиматизация постепенно започва да гасне. В рамките на тричетири месеца започва да изчезва и след около шест-осем месеца в организма ви не е останало много от изкачването и чувството, че сте бърз над 5000 м, вече е валидно само за изминалите месеци. Личните ми наблюдения показват, че ако ходите веднъж на три-четири години над 5000 м, то едва ли ще почувствате преимущество от т.нар. остатъчна аклиматизация. Единственото добро „от преди“ ще е, че вече имате представа как реагира тялото ви и какво се прави, ако нещо се обърка.

В случай че всяка година си причинявате поне веднъж по едно изкачване над 7000+ м, то шансовете да бъдете по-бърз в аклиматизирането следващата година са значително по-високи. Май-голямо предимство ще имате, ако до 30 дни след изкачен висок връх пак се насочите към подобен такъв. Организмът ви все още ще „помни“ височината и лесно ще схване, че се намира отново в същите условия. Адаптивните процеси ще се включат бързо и в сравнително кратък срок (три-пет дни) отново ще бъдете във върхова форма. Така с годините, ако периодично „стресирате“ организма с височини над 5000+ м, със сигурност той ще „запомни“ как се включват механизмите за по-бърза адаптация. Височинната „експедиционна памет“ е голямо предимство, което многократно ми е давало преднина пред други участници в дадено изкачване. Имало е експедиции, в които на десетия-дванадесетия ден след пристигане в базовия лагер съм се чувствал готов за 8000+ м връх. Седемхилядници (като Аконкагуа или Дснали) съм изкачвал без големи проблеми и на петия -седмия ден от пристигането. Във всеки случай бързината и успехът на всяко изкачване се влияят от нивото, с което пристигаме на изходната точка за атака. Ако искаме да сме бързи и успешни по върховете, трябва да сме винаги в топформа. Всяко прекъсване ни връща назад и на място причинява забавяне на аклиматизацията.

АТАКАТА

Най-ключовият момент от изкачването на който и да е връх е тактическата организация на финалната атака. Показателите, които можем да анализираме, са следните:

Приключила ли е аклиматизацията? За колко дни имаме прогноза за вятър под 60 км/ч? Осигурени ли са лагерите? Храната и горивото достатъчни ли са? Всички ли участници в екипа се чувстват здрави и еднакво готови?

В идеалния случай за атака на осемхилядник трябва да сте прекарали поне 15 дни в аклиматизационни совалки над базовия лагер. Прогнозата и в най-добрия вариант никога не обещава повече от един до три дни „перфектно“ време. Най-често подходящи за атака са няколко последователни дни, от които един или два са наистина мечтани като условия. Тръгването от базовия към щурмовия лагер се съобразява според бързината, с която се движите по маршрута. Обикновено се прескачат някои от долните лагери, като така се скъсява продължителността на атаката. В деня за тръгване понякога може да вали сняг, да духа вятър и условията въобще да не изглеждат подходящи. Важно е да имате план и да се придържате към него, като го ревизирате според постъпващите данни за промяна в обстановката. Ако се налага изчакване с един ден заради нужда от почивка или влошаване на времето, трябва да изберете по-нисък лагер.

Щурмовият лагер. Колкото по-висок връх катерите, толкова по-малка трябва да е денивелацията от последния лагер до върха. Стигнал съм до заключението, че катеря ли „нисък“ осемхилядник (до 8200 м), щурмовият лагер трябва да се намира на максимум около 7000-7100 м. По време на атаката на осемхилядник е опасно, ако имате да преодолявате повече от 1000 м денивелация. При атака на седемхилядник с височина до 7300 м се чувствам спокойно при тръгване от лагер дори на 5800— 6100 м, т.е. с 1200 1300 м денивелация в деня на атаката. Катеренето без тежка раница е много по-бързо и свободно, така че ако трябва да избирате, се насочете към по-ниските лагери за щурм. До тях се стига поне един-два часа по-рано, осигурява се повече време за почивка и като цяло спите на по-ниско. Разбира се, това важи за бързи и технично добре подготвени катерачи.

Денят на атаката. Почивайки в щурмовия лагер, направете приблизителна сметка колко хоризонтални и колко вертикални метра ви остават до върха. Според вертикалната ви скорост на катерене (в идеалния случай между 100 и 200 м денивелация в час) изчислете колко часа ще ви трябват, за да стигнете върха. Прибавете престоя на върха и предполагаемата продължителност на слизането и ако се налага, коригирайте числата според моментното ви състояние. Часът за тръгване трябва да е съобразен с общата сметка (качване-престой-връх-слизане) плюс резервното време за забавяне по маршрута поради тежки условия (дълбок сняг, силен студ, силен вятър, загубване, прекадена умора или оказване на помощ). В най-добрия случай партньорът, с когото се движите, се намира в същата или по-добра форма от вашата. Абсолютен автогол е да тръгнете с някого, който е значително по-бавен от вас поради по-слаба физическа/ техническа подготовка или прогресираща болест (включително кашлица, гадене, неядене) или болка (колена, гърди, корем). Ако има проблемен участник, обсъдете положението в групата и направете вариант, при който се движите с равностойни партньори или атакувайте соло. Колкото по-висок е върхът или атаката е по-продължителна, толкова по-уверени трябва да сте във вземането на това решение. Щурмовият лагер е мястото, където трябва окончателно да реши те дали искате сигурен връх, или предпочитате да споделите момента на изкачването, триумфа или отстъплението с по-бавен приятел или гадже.

Нощните атаки. Движението през нощта винаги крие рискове от загубване, особено ако сте един от първите за сезона и към върха няма стари бамбукови флагчета или следи от предишни пъртини. По време на първата ми атака на Макалу през май 2016 г, нощта беше толкова черна, че едва като съмна, установих, че няколко часа съм катерил по склон, който не води точно към главния връх. Наложи се да слизам и да траверсирам около 300-400 м, за да вляза в правилния път. За корекция на курса загубих около два часа. Следобеда към 3 ч. все пак стигнах на 150 м под върха, но прецених, че няма да успея. Сутрешното загубване ми коства върха. След като решите с кого тръгвате, трябва да определите часа за събуждане. Следващата стъпка изисква да се отпуснете моментално и да направите всичко възможно, за да потънете в приятни мисли за дома, близките хора, за зелените гори, за горещия пясък, за топлото лятно слънце. В повечето случаи ще спите на пресекулки и с наближаване на ставането някак си ще се будите автоматично. При всяка подготовка за излизане имам планирана точно определена последователност на действията, които съм рафинирал с времето. Почти всичко ми е готово от предната вечер и приготвянето за излизане не отнема повече от 45 минути. Най-много време ми отнема да си обуя котките, без да скъсам дъното на палатката.

След напускане на палатката започнете изкачването с равномерно, бавно темпо. Веднага след като влезете в крачка и ви дойде силата, увеличете скоростта и се старайте да я поддържате равномерна и бърза поне в първите четири-пет часа. Напънете се така, че през първите часове да реализирате възможно най-голяма денивелация и да постигнете най-висока скорост на изкачването. Ако са налични по трасето, запомняйте отличителни белези като камъни, скални ребра, бамбукови флагчета и други точки, по които ще се ориентирате на слизане, в случай че видимостта се влоши. При катерене по снежен склон на всеки час взимайте GPS точка. Пъртината ви може да се затрупа и напълно да изчезне, докато тръгнете да слизате. Не пропускайте периодично да се храните и да пиете топла течност. От време на време хапвайте и по едно лукче. С набирането на височина и приближаването на върха темпото ви е нормално да спадне. Периодично следете часовника си и правете сметка за оставащата денивелация и време до целта. Поддържайте някаква мисъл (напр. някакви сметки, броене на крачки, оценка на разстояния) в мозъка ви, така че да намалите възможността от халюцинации.

Студът като мотиватор. Колкото по-голямо е разстоянието до върха и колкото по-висок е той, толкова повече време ще ви трябва, за да го изкачите. Знам, че съм бърз и дори на най-сериозните и високи върхове не съм тръгвал преди полунощ. Не катеря с пухен костюм и почти винаги ми е студено, докато се изкачвам, особено през нощта. Предимства от по-лекото облекло са:

- По-малък обем и тегло (всичко се побира в една 60-65 л раница).

- Може да ги носите навсякъде (не само в деня на върха).

- Не чувствате ограничения, сякаш се движите в скафандър.

Студът ме стимулира да се движа по-бързо и само веднъж (на Анапурна) съм изпадал в трудно контролируемо треперене. Единственото спасение, за да увелича скоростта, съответно топлината в резултат на движението, беше бързо да започна слизане. Отказах се от атаката и слязох надолу. Стоплих се, починах известно време и качих върха на втория опит.

Върхът. В случай че до 14 ч. следобед не сте стигнали до върха, направете преоценка на оставащото разстояние и разгледайте метеорологичните условия. Ако времето е обещаващо добро, може да продължите катеренето до около 16 ч. Последните метри до върха са винаги много емоционални. Изминавате ги триумфално и след месеци тренировки и напрегнати последни дни най-сетне разбирате, че сте успели. Обикновено сте доста изтощен, за да скачате или викате. Просто сте горе, отпускате се и с огромно облекчение чувствате, че най-накрая сте свършили по-голямата част от задачата. Ако имате късмет и уцелите хубаво време, вятърът е под 40 км/ч и видимостта е добра - значи ще прекарате горе поне 45 минути до един час. На върха обикновено се почива, яде, пие течност, разглежда се целият хоризонт във всички посоки, обаждаме се по радиостанцията или сателитния телефон. Най-много време обаче отнема фотографската документация на изкачването. Задължително трябва да снимате панорамата във всички посоки, да заснемете детайли от връхната точка (флагчета, камъни, пирамиди, триноги) и склоновете надолу отново във всички посоки. Най-важни са снимките, на които трябва ясно да се вижда, че точно вие сте на върха{25}. Предизвикателството с по-голямо. ако сте сами и се налага да организирате всичко със самоснимачка. В идеалния вариант камерата ви се контролира с дистанционно{26} и тогава проблемите ви намаляват значително. За статив се ползва камък, раница, купа лед или сняг. За да съм сигурен в качеството на снимките, в последните години си нося портативен селфистик и на едната щека съм монтирал винт за завиване на камерата (това е най-удобният вариант). Видеото става все по-задължително доказателство, че сте на най-високата точка, така че една 360-градусова панорама няма да ви е излишна.

Слизането. Ако сте опитни с техниките за слизане и сте запазили добър резерв от сила, спускането до щурмовия лагер трябва да отнеме около 40-70% от времето за качване (т.е. ако се качите за десет часа. трябва да можете да слезете за между четири и седем часа). Обикновено се слиза по стъпките или пъртината от изкачването. В случай че условията и количеството сняг позволяват, серпентините се секат напряко. Все по-малко от съвременните алпинисти разчитат само на инстинкта и звездите за намиране на обратния път. Независимо от времето, аз винаги взимам GPS точки на поне пет места по трасето към върха. Ако имам достатъчно батерия, задължително правя и трак на маршрута. В годините, когато не бяхме екипирани с миниатюрни GPS-и в часовниците, винаги съм имал съмнения, че ще успея да намеря правилния път за връщане. На няколко пъти съм се губил и едва съм си намирал лагерите. При дълги изкачвания прибиранията винаги стават на границата на светлото и нощта. В палатката едва имате сили да направите една супа. след което задължително трябва да изпиете поне един аспирин.

СТРАХОВЕТЕ

Скоро след като започнах да навлизам по-дълбоко в планините, осъзнах, че макар да е дисциплината, която най-много ме влече, височинният алпинизъм всъщност е бил и си остава лотария, в коя го залогът е животът или части от тялото ти. От друга страна, ми стана ясно, че славата посмъртно не топли, а болката в сърцата на близките и приятелите остава завинаги.

През юли 2009 г., шест дни след като с Дойчин Боянов, Николай Петков и Николай Вълков бяхме направили първото българско изкачване на Гашербрум I (8068 м), се озовах на не повече от 80 м от най-високата точка на съседния Гашербрум II (8035 м). Бях сам и най-близко намиращите се хора в планината бяха много далеч от мен. за да разчитам на помощ. Върхът беше примамливо близо. Вятърът откъм Китай беше силен и ме повали няколко пъти. докато правех опит да тръгна по острия ръб. Пропастите от двете страни ми се сториха гигантски, хвана ме сграх. усетих несигурност и отстъпих. Върнах се въпреки изкушението да направя последните крачки. Не исках да ставам втората жертва за сезона на този връх.

Първата среща със замръзнал труп в зоната на смъртта над 8000+ м е винаги стряскаща. Някои от тръгналите наистина нямат късмета, уморяват се, падат и просто замръзват. Във връхния купол на Еверест, на метри от пътеките, тръгващи от южната (непалска) и северната (тибетска) страна на върха, лежат поне 20 жертви. Всички минават покрай тях и десетките публикувани снимки ги превръщат просто в обекти от пейзажа. Най-често близките на тези хора нямат възможност и воля да организират смъкването на телата до базовия лагер, въпреки че съществува такава възможност. Понякога обаче мястото на смъртта е толкова опасно, че и дума не може да става да се организира акция по свалянето. Смятам, че телата на загиналите нямат място край пъртината към върха и категорично не трябва да остават там. Най-честата практика е погребването в ледникови цепнатини. Телата се увиват в големи платнища и се спускат, за да бъдат погребани в дълбоките бездни по склоновете. Свалянето с носачи е скъпа процедура и малцина роднини си позволяват да платят високите такси за тази операция.

Поемайки към върховете, пито един от нас не трябва да тръгва с мисълта, че там ще умре или ще остави нещо от себе си, черните мисли трябва да се замразяват още в мига, кога го минат през мозъка. Съзнанието ми в планините никога не е било обременено от потенциалните възможности, вероятности или предположения за черен край. Просто гледам да стъпвам внимателно, да спазвам правилата и никога да не преминавам границата. Рискът започва там, където свършват възможностите ни. Водещ ограничител за безразсъдните решения в планините винаги е бил страхът. Това е едно от най-полезните качества на опитните алпинисти, което аз целенасочено продължавам да развивам и поддържам.