Първите седем

МАЛЬОВИШКИ ГЕРОЙСТВА

В началото на 90-те години нямаше млад алпинист в България, който да не беше чел или чувал за него първото епично изкачване на северната стена на Мальовица, извършено от Константин Саваджиев и Георги Стоименов през август 1938 г. Тръпки ме побиваха само като си помислях за трудностите, които предлага тази стена. В края на юли 1991 г. Огнян Гъдуларов ме покани да се пробваме да я изкатерим. По това време Оги имаше повече преодолени скално-катерачни метри в сравнение с мен и се чувстваше по-уверен да води. Разполагахме с едно старо и тежко 45-метрово клубно въже (10.5 мм), десетина ръчно ушити примки с полски карабинери и набор ексцентрици. Оги носеше чешки бутонки, а аз бели китайски гуменки, с които бях катерил цяло лято на Боянския камък. На 27 юли стигнахме под стената към 11 ч. Линията на „Класическия“ тур се виждаше ясно. екипирахме се и Оги поведе. Заредиха се въже след въже и като в сън сравнително бързо преодолявахме всички трудни пасажи. След като изкатерихме тура за около три часа и половина, осъзнах, че излишно съм се натоварил психически предвид трудностите, които маршрутът ни предложи.

Същото лято с Янко Голомехов изкатерих туровете „Варника“ и „Славянския“ на връх Злия зъб, „Космонавти“ и „Народна армия“ на връх Иглата, „Българо-френска дружба“ на връх Портала и не само. При едно от излизанията на заслона „БАК“ се запознах с Вальо Върхарката{1}, Боби Пигов и Никола Леваков. От приказките им останах с впечатлението, че те почти живеят на заслона и катерят постоянно в района на Дяволските игли и Двуглав. С няколко приятели от тогавашната ми катерачна компания събрахме пари и купихме от Боби Пигов 16 големи полски карабинера без муфи. Намерихме шофьорски колани от „Лада“ и си ушихме седалки и примки за катерене. От бай Иван, майстор на еспадрилите, който имаше ателие на ул. „Крум Попов“ в софийския квартал „Лозенец“, си закупихме по един чифт „Бай Иванки“ и започнахме да си мислим, че сме катерачи.

Разгрявка на Бряновщица с „Бай Иванки" (април 1992 г.).

ПЪРВИ СТЪПКИ В ЛЕДЕНОТО КАТЕРЕНЕ

Бях на 18 години, когато през януари 1992 г. за първи път обух котки и тръгнах по ледопада Големия Скакавец в Рила. Леденото катерене беше слабо популярно в България и единици от алпинистите ни имаха голям опит с по-модерните техники и сечива. Изкачването на 60-те метра в дясната, полегнала част на водопада отнемаше на почти всички свръзки повече от три-чегири часа, след което те се прибираха в хижа „Скакавица“. за да раздуят каква сериозна работа са свършили. Зъбите на котките „Дебелец“ бяха къси. а ъгълът им за атака беше изчислен за катерене по скали и замръзнали туфи. Клюновете на почти всички налични у нас сечива бяха прави, а дължината на дръжките варираха от 40 до 80 см. Катеренето на отвесен лед беше все още мъчение.

Големият Скакавец в Рила е най-популярният ледопад за катерене в България (февруари 2006 г.).

Катерейки на установка първите си ледени метри под надзора на Ружо и Сашо Фудулски, с мъка печелех метър по метър нагоре. Постоянно ми се струваше, че политам надолу, защото бях с неудобни кубинки, а зъбите на котките бяха захабени и едва задържаха на леда. Единствено чувството за баланс ме крепеше върху милиметрите метал, проникващи в синия лед. Руските титанови цеви се завиваха мъчно, а след изваждане ледът трудно можеше да бъде издухан от кухата цев. Катеренето по лед ми се стори по-скоро мъчение и курс по оцеляване, отколкото удоволствие. Още си спомням как ми трепереха краката, когато се изкачих на 20 м от основата на ледопада.

Ледопадът Варна (февруари 2011).

Година по-късно, през февруари 1993 г., с най-надъхания от курса за „Алпинист НРБ“ към туристическо дружество „Витоша“, Бобо Иванов, взехме участие в първото демонстративно състезание по ледено катерене на ледопада Варна в Северния Джендем. Първия ден с възхищение гледахме как ловко катерят тогавашните майстори на тази нова за нас катерачна дисциплина. Разбира се, същевременно жадно попивахме как се организира цялата схема за катерене по лед. На другия ден направихме и първия си самостоятелен опит за катерене в Джендемска свръзка.

На разположение имахме 45-метрово въже, два прави пикела по 50 см, две къси ледени ръце по 30 см, четири-пет руски титаниеви цеви, седем-осем примки с големи карабинери и комплект дебелешки ексцентрици. Избрахме да изкатерим улея, който се пресича, за да се стигне до Централната стена. Тръгнах да водя на първото водопадче и с няколко дребни хитринки успях да го изляза. Нагоре следваше улей с малки ледени прагчета. Боравех новобрански с екипировката, катерех бавно и почти всяко забиване с двете сечива ме изкарваше от равновесие. В един момент излязохме на ледопад, висок петнайсетина метра. Изглеждаше като сериозно препятствие. Започнах да го катеря и по някое време, почти в несвяст от изтощение, издрапах до една странична площадка и направих осигуровка. Чак тогава видях, че съм изкачил само половината от водопада. Ледът над нас изглеждаше твърде отвесен, достраша ни да продължим и Бобо поведе встрани по замръзналите туфи. Нагоре по склона продължихме по туфи и скални прагчета и след няколко часа се озовахме в горната част на тур „Водните дупки“. Благодарни, че сме живи, с бодра крачка се прибрахме в хижа „Плевен“.

Техниката за катерене по лед се разви с бърза скорост у нас след 1992 г. В средата на 90-те Петко Тотев започна да ни снабдява от Франция с кривите пирани на Симонд, а след 2000 г. се появиха сечивата с ергономична дръжка и закривени клюнове. По същото време Наско Ламбов от Варна пускаше на пазара малки серии с доста добри ледени цеви, направени лично от него. които дълги години бяха основните ни клинове за осигуряване. Всички тогавашни младежи се чувствахме сякаш сме ударили джакпота, ако успеехме да се снабдим с повече от пет цеви и две сечива в рамките на година. Студентският ми живот не беше охолен, така че за да се оборудвам напълно за лед, трябваше да минат цели три зими. И макар да имахме от старите прави сечива с дебели клюнове и от руските цеви. с тях ни бяха необходими доста часове и мъки, за да изкатерим в рамките на деня някой от по-дългите ледопади в България. Сега благодарение на новите модели сечива катерим ледопадите с удоволствие, като се стремим да преодоляваме най-стръмните им каскадни участъци.

ШКОЛАТА НА ДЖЕНДЕМСКИТЕ АЛПИНИАДИ

Усойният Северен Джендем под вр. Ботев в Стара планина, без съмнение, е най-добрият български полигон за подготовка на алпинисти, мечтаещи за високи върхове. Суровите снежни условия от декември до края на март, трудният подход и отдалеченост, съчетанието на ледени каскади, замръзнали туфи и скали с различна категория на трудност го правят място за универсална подготовка.

От 1974 г. местното туристическо дружество организира в района традиционна алпиниада. За първи път взех участие в нея в края на януари 2000 г. Включиха се над 60 алпинисти и зимни катерачи от цялата страна. Ръководител на проявата дълги години беше известният троянски алпинист и тогавашен директор на училището за планински водачи в село Черни Осъм Минко Занковски.

Схема на маршрутите по Централната стена на Северния Джендем (автор: Владимир Владов).

След 2007 г. инициативата беше продължена от Иван Мутафов, за когото не минава зима, без да обяви дата за провеждане на алпиниадата.

Условията в Северния Джендем понякога са много близки до тези в големите планини (февруари 2005 г).

Изходен пункт за всички изкачвания е хижа „Плевен“. В зависимост от условията и лавинната обстановка се катери по трите големи ледопада (е височина между 60-120 м), по Централната стена или се правят различни траверси и ръбове. Почти винаги има случаи. в които след пял ден катерене някои свръзки не се завръщат в хижата и се оказва, че са останали да нощуват на стената, в стаята на метеоролозите на връх Ботев или в заслона „Ботев“. Не са редки и случаите с лавини, когато при подсичане на някой от улеите участници в проявата са повлечени от големи снежни маси. Спасителните акции по време на тези алпиниади са често явление и традиционните участници сме свикнали, че в събота обикновено се катерим, а в неделя спасяваме някого.

Джендемът винаги е пълен с изненади и поставя на изпитание екипировката, подготовката, издръжливостта и психиката на катерещите се. В пo-снежните зими се събираме сравнително малко хора и помня дни, когато за достигането на тур „Водните дупки“ ни трябваха четири часа само за да стигнем до началото на маршрута (при нормални условия отнема около 40 минути). Самото катерене и прибиране отнемат по седем-десет часа и стигането на хижата привечер винаги ми се струва като спасение от ада.

В по-безсенежни зими подходът до маршрутите става лесно и бързо, много често единствено по треви и туфи. Джендем ските алпиниади са оставили у мен купища спомени за студ, виелици, огромни снегове, лавини, умора и трудности. Това са все препятствия, пред които се изправяш в големите планини, така че през подобна подготовка трябва да премине всеки, планиращ да катери в Памир, Хималаите или Каракорум.

Спасителна акция в Северния Джендем (31.01.2010 г.).

В Северния Джендем се намират едни от най-високите ледени каскади у нас, най-високата от които достига до 120 м (февруари 2002 г.).

Пред базата на училището за планински водачи в с. Черни Осъм в Северния Джендем (7.02.2016 г.).

ВЕЧНО МЛАДИЯТ КАТЕРАЧ

На скалите край село Боженица на 30.03.2008 г. загина най-възрастният скален катерач в България 60-годишният Янко Голомехов. В алпийските среди той беше известен като дядо Янко, защото възрастта му ярко контрастираше с тази на катерещите около него младоци. Запознах се с Янко през 1990 г., на една от клубните сбирки на ТД „Витоша“ в София. Той беше човек на средна възраст, с очила, жилаво тяло и бърза походка. Беше започнал да се катери сравнително късно 33-годишен завършва курса в същия клуб, след което изцяло посвещава живота си на катеренето. Засичахме се на Комините и Лакатник и аз с удоволствие се връзвах на неговото въже, защото знаех, че ще ме заведе на интересен маршрут. Преди всяко изкачване поглеждаше скалите, набелязваше откъде ще мине и тръгваше устремен нагоре. Веднага забелязах, че той катереше трудни скални маршрути, сякаш ги беше минавал стотици пъти. Това в много от случаите беше самата истина.

Янко беше изключително педантичен катерач и по време на почти 30-годишната си катерачна кариера беше изкатерил многократно всички маршрути до седма категория в района на Лакатнишките скали, Враца и Мальовица. За всяко изкачване си водеше бележки, които грижливо съхраняваше, и винаги знаеше колко време, примки, френдове и клеми трябват за преминаването на маршрутите, които традиционно катереше.

Независимо от състоянието си и травмите, винаги успяваше така да подчини тялото си, че да премине маршрута без риск. Най-много се впечатлявах от лекотата, с която преодоляваше релефа, все едно танцуваше със скалите.

На Мальовица разбрах, че катери и неосигурени маршрути, по които малцина дръзваха да тръгват. Винаги обичаше да бъде водач на свръзката и пръв да се сблъсква с трудностите. На Янко българските катерачи дължат разработването на скалните игли в долината на Урдина река в Националния парк „Рила“. През годините той постепенно разработваше този обект с различни партньори, като влагаше цялата си душа, енергия и лични средства.

При все че имаше опит от Памир и Кавказ, един инцидент в биографията на Янко слага край на катеренето му по лед и сняг. Докато слиза от Резньовете на Витоша, той попада в лавина в улея „Бадиле“ и в продължение на час се бори за оцеляването си под тоновете лед. Оттогава се беше посветил само на трудните скални отвеси. През август 1994 г. бяхме в свръзка при изкачването на един от знаменитите скални турове в Алпите ръба Бонати на връх Пти Дрю. Въпреки че катерихме бързо, се наложи две свръзки да нощуваме на върха на една малка площадка, провесили крака над еднокилометровата пропаст на западната стена. Янко приемаше несгодите да спи по тънко яке над 3000 м с философско смирение и никога не всяваше паника по време на изкачване. Между 2000 и 2006 г. той няколко пъти успя да посети Френските и Италианските Алпи, като извърши множество трудни изкачвания по Мармолада, иглите на Чивета, Шамони, Арко и Пакленица. Негови партньори най-вече бяха Люба Хлебарова и Денислав Денчев-Дени.

В живота си извън скалите Янко работеше като техник към БТК. Беше избрал да поддържа уличните телефони в кварталите „Бояна“ и „Княжево“, където никой от колегите му не искаше да ходи, защото било стръмно. Почти всеки ден след като пробягваше всички телефони в района си. той прескачаше до малкия тренировъчен обект (Боянския камък) в гората над Бояна. (' програмирана точност, почти без да говори, изкачваше всички маршрути и траверси по няколко пъти и бързо се прибираше към дома си. Ако имаше повече време, отскачаше до Комините, където преминаваше солово четири-пет маршрута по Долния и Горния Комин, и до 6 ч. вечерта се прибираше вкъщи. През последните си години Янко прекарваше по шест месеца в Ню Йорк, където се грижеше за внучката си. За останалите шест си идваше в България, за да катери и тренира.

До фаталния за него 30 март Янко не беше спирал да се катери заради удоволствието от самото катерене, при това на възраст, на която почти всички алпинисти отдавна са считани за „пенсионери“, но не и Янко! Всеки път, щом го срещнех, се чудех как така е успял да се запази. Откакто го помнех, той почти не се беше променил и очевидно катерачните му занимания и тренировки го поддържаха в перфектна спортна форма. Когато времето беше лошо или студено и не ставаше за катерене, Янко изкачваше скоростно Черни връх и в ранния следобед вече се прибираше вкъщи.

Ще го запомня с неговата всеотдайност към катеренето, педантичност в ежедневието, със свежото му излъчване и усмивка, вродения му финес, интелект и скромност, зад които седеше един вечно млад катерач.

В свръзка с Янко по маршрута на Бонати на връх Пти Дрю в Алпите (август 1994 г.).

ПЪРВИ СТЪПКИ В АЛПИТЕ

През лятото на 1992 г. станаха две години и половина, откакто се катерех по скали, бях изкачил доста турове по- Лакатник, Комините и Мальовица. водех спокойно „шестици“ и имах представа за високите планини от няколко четирихилядника в Казахстан. По-рано през същата година, на една от алпиниадите на Мальовица, се запознах със София Фотева (Софи), която вече беше посещавала Алпите и се беше заразила трайно от невероятните възможности за катерене в района на Шамони. Софи учеше в УАСГ (тогава ВИАС) и беше с една година по-голяма от мен. В квартирата, която делеше с приятелката си Дора, тя няколко пъти ми разказа за схемата, по която се стига до Алпите.

За да пътуваш докъдето и да е в Западна Европа в началото на 90-те години, се изискваха визи. Майка ми живее във Франция от 1990 г.. поради което има местен паспорт и аз можах да осигуря френските и италианските транзитни визи за пътуването, планирано от мен и Софи. Първо Софи ми показа на картата кои катерачни обекти иска да посетим, а аз направих план как да стигнем дотам. Събрахме необходимата за един месец екипировка, бащата на Софи ни купи билети за рейса до Будапеща, откъдето се прехвърлихме на влак, и с три огромни раници на 1 август 1992 г. пристигнахме в Триест. Софи беше излъгала родителите си, че ще продължим да пътуваме с автобуси, но изначално планът ми беше да се движим само на автостоп. В джоба си имах предвидени за един месец около 250 щатски долара и малко френски франкове. Софи също имаше горе-долу толкова, както и малко италиански лири.

Беше началото на сезона на отпуските и жегата беше кошмарна. Аз обаче имах опит със стопаджийството. Излязохме на магистралата, написахме на един картон „Milano“ и стопът потръгна. Аз говорех английски, Софи - френски, а съвсем скоро научихме и ключовите фрази на „пътния“ италиански. За два дни и половина стигнахме до Дижон, където живее майка ми. Решихме, че оттам трябва да отидем до Барселона, за да си купим топ еспадрилите „Лейзър“ на марката „Бореал“. Два дни по-късно посетихме града, взехме си по един чифт и се върнахме при майка ми, минавайки през Андора. Пътьом спирахме па разни малки катерачни обекти и задобрявахме все повече и повече.

След кратка почивка се насочихме към Шамони. С широко отворени очи обикаляхме по магазините за екипировка, но не можехме да си позволим почти нищо. Живеехме в малката ни палатка до оградата на градските гробища и следяхме прогнозата за времето, която изнасяха на стената в „Дома на гидовете“. След няколко дни качих Софи заедно с раниците на лифта за Синьото езеро, а аз се придвижих пеша до основата на Иглите на Шамони. Направихме лагер и три дни катерехме на воля но красив и здрав гранит. Оттам преминахме през тунела „Монблаи“ и влязохме в Италия, устремени към Доломитите. Стигнахме до Кортина д‘Ампецо, където се отбихме в една книжарница, за да направим справка какво може да катерим тук. Основната ни цел беше стената на Мармолада, но преди това искахме да загреем някъде другаде. Поехме към знаменитите скални кули Тре Чиме ди Лаваредо и изкатерихме тура на Касин на Чима Пиколисима. В следващите дни изкатерихме още няколко маршрута по скалите около Кортина. Щом се почувствахме готови, тръгнахме към Мармолада.

В заслона „Фалиер“ Софи прерисува схемата на една от класическите линии тура „Винацер-Кастилиони“. Станахме рано на другия ден и още по тъмно бяхме под огромната черна стена. Поведох и нагоре всичко тръгна отлично. Сменяхме се във водачеството, катерехме чисто и много бързо. Основният проблем по време на цялото ни катерачно турне беше, че катерихме с 33-метрово единично въже и го почти никога не стигаше до оригиналните осигуровки. Това налагаше редица импровизации и неудобни схеми за организиране на площадки. Инвентарът ни включваше 12-13 примки, 2-3 френда, комплект ексцентрици и клеми. Около обяд стигнахме до т.нар. Тераса медиана. Заваля проливен дъжд, но успяхме да се скрием в някакви плитки ниши и прекарахме под капките около час. Изчакахме малко да се оттече и продължихме. В късния следобед щастливо излязохме на ръба. И за двамата това изкачване беше първата ни хилядаметрова стена. За слизането знаехме, че е по-ледник, но само толкова. Видяхме станцията на лифта и се насочихме към нея по права линия. Беше краят на август, а около нас караха ски. По едно време се разделихме, защото се спуснахме по различни трасета надолу. Когато пак се събрахме, Софи вдигна ръцете си - изглеждаха ужасно. Беше паднала на ледника и се беше опитала да намали скоростта на пързаляното с длани. В резултат целите ѝ ръце бяха силно наранени и кръвта се стичаше отвсякъде. Превързах я, както можах, и бързо слязохме до лифтената станция. Оттам веднага взеха случая присърце и извикаха бърза помощ, която закара Софи в местната болница.

Докато я преглеждаха и превързваха, аз заобиколих цялата стена, качих се отново до заслона „Фалиер“, където си бяхме оставили голяма част от багажа, и по тъмно го смъкнах до паркинга на селото. Докараха Софи около полунощ, ръцете ѝ бяха плътно бинтовани.

Прибирането ни до България беше истинско мъчение. Стопаджийството с момиче с две превързани ръце беше тежко, но предизвикваше съжаление, затова ни качваха и ни разпитваха какво е станало. Вече бяхме доста напреднали с езика, така че им обяснявахме почти изцяло на италиански. Като ни оставяше на някой разклон, всеки втори шофьор ми буташе тайно по петдесет долара и ми кимваше към Софи. Така стигнахме до Бриндизи и с последните си пари купихме билети за ферибота до Гърция. Надявахме се, че на място ще си вадим визи. След 12 часа бяхме в Игуменица. Щом разбраха, че сме без визи, гърците не ни позволиха да напуснем кораба и се наложи да отплаваме обратно към Италия. В Бриндизи научихме, че най-близкото гръцко консулство е на около 120 км, в Бари. Два часа по-късно бяхме където трябва. Беше събота следобед, така че планирахме да спим някъде в района и да чакаме консулството да отвори в понеделник. Парите ни привършваха и се хранехме основно със смокини, грозде и. когато се намираха, домати. Докато седяхме унили в жегата пред консулството, изведнъж се появиха две коли, от които слезе гръцко семейство. Един мъж отключи вратата на сградата и пусна гърците вътре. Изглежда, ги бяха ограбили и трябваше спешно да им се издадат някакви документи. Обяснихме какъв е нашият случай и след половин час имахме транзитни визи за Гърция. След още два часа вече бяхме в офиса на фериботната компания.

Останалите ни около 20 долара нямаше да стигнат и за половин билет. Тръснахме трите си огромни раници по средата на офиса и смигнах на Софи да започне да плаче, като си гледа бинтованите ръце. Аз заобяснявах с жестове и викове каква драма сме преживели, как са ни върнали от Гърция, как сме похарчили последните си пари за визите, как ако не се превържат, ръцете на Софи ще се инфектират и т.н. След около час вайкане и сълзи една от жените се смили, обади се на шефа си и ни даде бордни карти.

Вечерта се качихме на съшия ферибот, с който дойдохме по-рано. Беше началото на септември и отпуските бяха свършили, така че се оказахме почти единствените пасажери. По време на плаването преживяхме сериозна буря и се наложи да помогнем на екипажа да подреди бъркотията, която се възцари па борда. На сутринта ни нахраниха и ни дадоха остатъци храна за из път. Успешно пресякохме гръцката граница от втория опит и веднага застанахме на пътя с вдигнати пални. След два дни бяхме на Кулата и влязохме пеша в България. За 38 дни бяхме изминали над 5000 км с около 100 стопа.

В следващите години още два пъти пътешествахме в Европа на автостоп. Станахме вещи стопаджии и правихме между 400 и 1000 км на ден. По този начин успяхме да изкатерим много върхове в Алпите, Пиринеите и Апенините. Европейските планини ги опознах добре и ми станаха „тесни“.

ТРЕНИРОВКИТЕ И „КНЯЖЕВСКИЯТ ПОДХОД КЪМ ВЪРХОВЕТЕ"

Старото правило „Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя“ е прекалено вярно, за да бъде подценявано. В основата на всяко постижение или изкачен връх, без съмнение, стоят количеството и качеството на подготовките, които го предшестват. Вече многократно съм се убеждавал, че ако упорито следваш утвърден с времето и личния опит тренировъчен цикъл, започваш все по-лесно да достигаш големите цели. Не напразно споменавам личния опит, защото именно той потвърждава кое натоварване е най-подходящо за твоя организъм, крака, мускули, ритъм и мисловна нагласа.

През първите години, прекарани в търсене на „правилните“ за мен тренировъчен цикъл и вид натоварване, установих, че не мога да тичам на равно трасе (на стадион или по алеи в парка). Въпреки че имам достатъчно „равни полигони“ съвсем близо до вкъщи, чувствах, че ми е еднообразно. монотонно и най-вече прекалено лесно. За да напредна по равното, трябваше да удължа времето за тренировка, което така и не направих.

Още в началото ми стана ясно, че най-добрата тренировка за катерене на върхове изисква катерене на върхове. Пито джогингът. нито пътеките във фитнес залите, нито пистовото или крос-кънтри колоездене, пито плуването можеха да подготвят така специфично краката ми, както бързото изкачване по стръмни склонове с преодоляване на над 800 м денивелация от старта до финала.

Живея в полите на Витоша и тя винаги е била най-леснодостъпният ми тренировъчен полигон. Трасето, по което тренирам от 2000 г. насам, тръгва от минералния извор при колелото на трамвай № 5 в кв. „Княжево“, минава в просеката под неработещия Княжевски лифт и завършва на горната му станция на връх Копитото (1347 м). Дължината на трасето е точно 2,5 км, а денивелацията е 750 м. От самото начало си набелязах коя пътека е хем най-стръмна, хем най-проходима. Започнах да тренирам, но не особено системно, а само два-три месеца преди изкачването на някой от първите си върхове. С времето установих, че колкото по-големи бяха прекъсванията между отделните тренировъчни цикли, толкова по-трудно влизах във форма за следващия връх. През 2003 г. вече знаех, че добра форма мога да поддържам само ако въобще не излизам от нея. Това означаваше да се „абонирам“ за трасето до Копитото и независимо дали имам връх пред себе си, да тренирам постоянно.

Впоследствие премахнах ограничението „лошо време“. Започнах да тренирам през нощта, както и преди, след и по време на дъжд, снеговалеж, силен вятър или студ. Екипировката, която имат повечето от вас, е напълно достатъчна за целта никое от горните условия не е причина да си останете на топло вкъщи.

С натрупването на опит се убедих, че колкото по-трудни бяха условията па трасето, толкова повече се приближавах до реалните условия, които ме чакаха в планините. До ден-днешен особено високо ценя тренировките с биенето на пъртина в дълбок сняг по стръмен склон. Те не само подобряват техниката и скоростта за проправяне на пъртината, но и коремните мускули се стягат значително повече, отколкото през летните месеци. Това е така поради непрекъснатата нужда от високо изнасяне на крака за всяка крачка в дълбокия сняг.

Освен това периодично измервах теглото си, обиколките на прасците, бедрата и ханша, затова от един момент нататък успях да ги застопоря и за последните десетина години поддържам приблизително сходни размери.

През различни периоди редувах физическа и техническа подготовка и никога не пренебрегвах някой от елементите. Интензивните тренировки на Копитото продължаваха не повече от един час и тридесет минути и задължително не надхвърлях повече от три изкачвания седмично. В зависимост от условията и сезона изкачванията траеха между 41 и 51 минути. След като започнах да се натоварвам с шест до десет литра минерална вода, времената ми станаха между 45 и 52 минути. Стараех се всяка четвърта тренировка да е за издръжливост, което означаваше да тръгвам от Княжево и да стигам през Копитото до Черни връх, като се връщах по същия път (28 км, +1650 м. 6-7 часа) или през Златните мостове (31 км, +1650 м, 6 7:30 часа). Поне веднъж месечно се изкачвах от Боровец до Мусала с траверс през Сфинкса и връх Иречек (21 24 км, +1575 м, зимно 7-8 часа) или изминавах траверса от ЦПШ „Мальовица“ през североизточния ръб на връх Мальовица Петлите - заслона „БЛК“ Страшното езеро хижа „Мальовица“ - ЦПШ „Мальовица“ (17-18 км, зимно 6-8 часа). През зимните месеци се усъвършенствах технически на Резньовете и Комините, северната стена на връх Вихрен, ледовете над хижа „Скакавица“. Седемте рилски езера и микстовите маршрути на Северния Джендем.

Нощните тренировки имитират добре условията за нощните атаки към върховете (снимка: Иво Данчев).

Доста сходен тренировъчен режим през годините, с активен стремеж към осемхилядниците, имаше и Дойчин Боянов. Също родом от кв. „Княжево“, той катереше по почти същите маршрути към Копитото и Черни връх. Именно в резултат на тези тренировки Дойчин направи отлични представяния в множество планини по целия свят, включително и безкислородно изкачване на Еверест (2004 г.). К2 (2005 г. до 8200 м), Нанга Парбат (2006 г.) и Гашербрум I (2009 г.). През 2005 г. нарекохме трасетата и тренировъчната ни техника „Княжевския подход към върховете“. За 12 години (2004-2016 г.) двамата с Дойчин сме изкачили общо девет осемхилядника, шест седемхилядника и десетки върхове с височина между 4000 и 6500 м. Сред приятелите си не открих други съседи да са се развихрили толкова много в планините по света.

СЪВЕТИ ЗА НАЧИНАЕЩИ. Като за начало си поставете за цел да откриете стръмна пътека с дължина не повече от три километра. Огледайте се за просеки под лифтове или далекопроводи. Намерете най-стръмния и по възможност най-дългия склон, до който се стига най-бързо от дома ви. В идеалния вариант денивелацията между старта и финала е над 800 м и по трасето почти отсъстват хоризонтални участъци. Ако денивелацията е под 500 м, то тогава ще трябва да я качвате и слизате поне по два пъти в рамките на една тренировка. Проучете коя е най-леснопроходимата и пряка пътека до най-високата точка. Ако пътеката има прекалено много серпентини, за целите на тренировката пробвайте да я „поизправите“. В случай че въобще няма пътека, намерете естествена просека и я разширете (до около метър широчина) с градинарска ножица, трион и дори с лопата при нужда. Стремете се да я облагородите, така че да става за преминаване по всяко време, включително и след обилен снеговалеж или летен порой. Направете пробно изкачване, за да отбележите къде са трудните (хлъзгави, неукрепени, каменисти, песъчливи) места, и ги стабилизирайте, така че да не създават опасност от падане дори при бързо изкачване. Започнете тренировки, като освен между началната и крайната точка засичайте времето си за достигане на поне една междинна точка (дърво, камък, пресичане на пътека или други ориентири). Веднага след края на тренировката запишете всички резултати в тефтер, на телефон или компютър. Веднъж годишно правете прочистване и поддръжка на пътеката.

Тренировките за изкачване на върхове имат за цел да ви превърнат в универсален катерач, у когото са развити равномерно следните качества:

• Ефективна мускулатура - която прави възможно катеренето с изнасяне на багаж по стръмни склонове, със или без наличие на дълбок сняг.

• Достатъчно издръжливост - тренирана мускулатура и икономична техника на изкачване и слизане - по всякакви терени в продължение на поне 16-18 часа.

• Висока техническа подготовка - отлично рафинирана с времето техника за боравене с всички технически средства, служещи за придвижване по сняг, фирн, лед и въжета - котки, пикели, щеки, самохвати, щифтове, осмици и т.н.

Ако вече имате рафинирана техника за катерене по различни терени (скали, лед и микс), но другите ви качества са по-слабо развити, разпределението на трите вида тренировки е приблизително: 50% интензивни тренировки, 30% за издръжливост и 20% за техника. Редуването на тренировките е оптималният вариант, защото така равномерно ще развивате и поддържате всички качества. Запомнете, че най-добри резултати ще имате, ако:

ТРЕНИРАТЕ ПОСТОЯННО,

По този начин организмът ви свиква със специфичността и обема на вашите натоварвания. Само тогава тялото ви ще синтезира достатъчно ензими за управление на точно тези натоварвания и ще натрупва именно веществата, необходими за преодоляването на стоящите пред вас цели. Това създава основа за:

ПОСТЕПЕННО УВЕЛИЧАВАНЕ НА НАТОВАРВАНИЯТА,

като в зависимост от нивото си начинаещите ще увеличават по-бързо скоростта па изкачванията в сравнение с напредналите. Повечето постоянно трениращи се намират в зоната на максималните си стойности и подобренията при тях стават след много повторения, но независимо от фазата, в която се намирате, периодично трябва да:

ДОБАВЯТЕ НОВИ НАТОВАРВАНИЯ,

които са само допълнения към основния фокус на всяка тренировка. По този начин давате възможност на тялото ви да се адаптира към движения, които се срещат в катеренето, но обикновено не са акцент в подготовката ви.

Тактика на интензивните тренировки за катерене на върхове. Високоинтензивните тренировки са със сравнително кратка продължителност (60-90 минути), развиват аеробна и анаеробна издръжливост, мускулна маса и експлозивност.

ОБЩИ СЪВЕТИ. Ако трасето ви е стръмно и каменисто, започнете да тренирате с нормални (трисезонни) трекинг обувки (защото държат добре глезена), щеки (не по-дълги от 120 см) и лека раница. На старта преценете обстановката нагоре и тръгнете облечени така, че да не се налага да спирате, за да се събличате или обличате. Всяко спиране обърква времето ви и нарушава ритъма на натоварването. Не се отказвайте да тренирате, ако е валяло или предстои да вали дъжд или сняг. След дъжд трасето омеква и това действа много щадящо за колената ви. След сняг трудността на изкачването се увеличава, с което се усилва многократно ефектът от тренировката. Щом свикнете с особеностите на пътеката, си изградете тактика къде и как може да увеличавате скоростта, дори и минимално. Продължителността на интензивната тренировка не трябва да надвишава един час и тридесет минути.

Етап 1. След десетина тренировки по едно и също трасе ще добиете представа какво е минималното, максималното и средното време за преминаване при различните условия. В един момент вече ще завършвате с доста сходни финални времена. По-нататъшното подобряване на времената ще става на малки стъпки, само след много точен разчет на стъпванията по трасето, умишлено увеличаване в дължината на крачката, промяна на ъгъла на „атака на склона“ (т.е. намаляване на наклона на тялото към склона) или значително подобряване на общата ви издръжливост (което обикновено изисква много време и постоянство). Научете се да използвате щеки, като избутвате или набирате с ръце на всяка крачка. Свикналите с щеки опитни играчи успяват да си помагат и с ръцете и така олекотяват натоварването на краката с около 10-15%.

Етап 2. Решителната крачка, която трябва да предприемете, за да подобрите ефекта от тренировките ви, е обременяването с тежест в раницата. В идеалния случай ще използвате бутилки/туба с вода с общо тегло от 8% до 12% от вашето собствено. За 80-килограмов човек това означава приблизително от 6,5 до 9,5 литра вода. които се носят от начална до крайна точка. След като излеете всичката вода в крайната точка, сте готови да слизате надолу. Тренировка с повече от 12% от теглото ви ще изисква неимоверно усилие и със сигурност по-здравите от вас ще изнесат багажа до горе, но с цената на преумора и потенциална травма в гръбнака или кръста. Запомнете, че тренировките с тежест целят не да изнесете голям товар, а да свикнете да изнасяте среден товар със същата скорост на изкачване, както при тренировката без товар в Етап 1. При постоянство целта обикновено се постига след около един до три месеца след началото на обременяването.

Тактика на тренировките за издръжливост. Ако тренирате за изкачване на високи върхове, имайте предвид, че не трябва да прекалявате с продължителността и разстоянието, което изминавате за ден. Не прекрачвайте границата и не се превръщайте в ултрамаратонци. Тренировките за издръжливост не бива да надвишават 30% от общия обем натоварвания, на които се подлагате. Тренирайте с бързи преходи от по 20 до 30 км, с обща положителна денивелация от 1500 до 3000 м и продължителност не повече от седем-десет часа. Такива обичайно са разстоянията по време на тренингите до базовите лагери. Усилията в тези тренировки трябва да се равняват на количеството енергия, което приблизително ще изразходите в дните за атака и слизане от висок връх.

СЛИЗАНЕТО КАТО ЕЛЕМЕНТ ОТ КАЧВАНЕТО

Формално погледнато, слизането е 50% от всяко изкачване. Поради това тренировките за слизане са също толкова важни, колкото тези за изкачване. Докато слизаме, натоварваме съвсем други мускулни групи, връзки и сухожилия. За да тренирате слизане, най-добре е да нямате проблеми с колената или стари травми. Крайната цел на тренировките от този тип е безпроблемно да се спускате до изходната точка на стръмния склон за около 1/3 от времето, за което сте го изкачили. Продължителността на слизането по смесени, или стрьмно-стъпаловидно-равни, склонове трябва да бъде около 1/2 от времето за изкачване. След като добре опознаете трасето за слизане (може да е различно от това за качване), започнете постепенно да увеличавате скоростта. Помагайте си с щеките за баланс или отнемане от натоварването ма завоите. В големите планини бързото слизане всъщност скъсява значително времето, през което сте изложени на всички опасности (разреден въздух, лавини, разваляне на времето в следобедните часове и т.н.) по склоновете в зоната над 7000 м.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И ПОДДРЪЖКА СЛЕД ТРЕНИРОВКИ

Ефектът от тренировките ще е много по-голям, а възможностите за травмиране - по-малки, ако успеете да се възстановите достатъчно преди следващото натоварване. Спортните магазини, дрогериите и аптеките предлагат голямо разнообразие от готови течности и прахове за възстановяване след тежки натоварвания. Въпрос на личен избор и усещане е да направите тестове с няколко препарата, така че да прецените коя от смеските ви е най-вкусна, приятна и няма странични ефекти. Обикновено (но невинаги) по-скъпите варианти са с по-добри качества. Ако след тренировка получите болки в колената, ги намажете с подходящ гел с кето- или ибопруфен в комбинация е хранителна добавка, съдържаща колаген, хондроихитин и глюкозамин. При условие че болките продължат и през следващите дни, не предприемайте тренировки и починете добре. До два часа след тежки и продължителни натоварвания задължително вземете доза от органичен магнезиев нитрат е магнезиев оксид, независимо че магнезиево съединение може да е включено и в течността, която пиете след тренировка. Никога не прекалявайте с натоварванията и запомнете правилото, че: „Почивката прави шампиона“. Най-добрите времена по трасетата, на които тренирам, съм правил именно след едноседмични или по-дълги почивки.

APAPAT ПЪРВИЯТ МИ ПЕТХИЛЯДНИК

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Голям Apapam (Buyuk Agri, 5137 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Самостоятелен късноплиоценски стратовулкан в Североизточна Турция, на границата с Иран и Армения

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 1829 г. от група, ръководена от д-р Фридрих Парот

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: Лятото на 1972 г. от група на ТД „Алеко“ - София

НОРМАЛЕН МАРШРУТ

Лагер 1: 3200м

Лагер 2: 4 200м

Разлика от Л2 до върха: 937 м

Араратският масив се намира в Източна Турция, съвсем близо до границата е Армения и Иран. В геологично отношение масивът е късно плиоценски страто вулкан е триетажен строеж и е изграден от базалти и андезитобазалти. Двата близко разположени конусообразни върха. Голям Арарат (Buyuk Agri, 5137 м) и Малък Арарат (Kucuk Agri, 3925 м), са двата най-големи вулкана на Арменското плато. Връхните части на Големия Арарат, намиращи се над 5000 м, са вечно покрити с ледена шапка, от която в почти всички страни се спускат ледени езици. Някои от тези езици достигат до 4200 м. Изходен пункт за изкачването е град Догубаязит, разположен на около 20 км от южната основа на конуса. Обикновено с камиони или коли с висока проходимост се достига докъм 2800 м, откъдето започва пътеката за базовия лагер (Yesil kamp), който е разположен на 3200 м.

От 1999 г. Турската федерация по алпинизъм започна да организира ежегодни международни изкачвания на връх Арарат. Първа покана за участие в проявата пристигна в офиса на БАК[1] през септември 1999 г. и в края на октомври същата година Николай Петков (БАК) и Веселин Стефанов (В. Търново) заминаха за участие в първата среща. Въпреки упоритите опити поради прясно навалял сняг, гъста мъгла и силен вятър никой от групата не успя да изкачи върха.

След размяна на няколко факса с Турската федерация по алпинизъм в периода юли-август 2000 г. се стигна до споразумението за участието на отбор от десет български алпинисти вместо предлагания първоначално състав от четирима души. В крайния състав на отбора взеха участие Валерия Цолова и Боян Петров (София), Явор Асенов (Русе), Тако Младенов (Пловдив), Иван Павлов, Йордан Балканджиев, Веселин Стефанов (В. Търново), Диньо Томов, Георги Пеев и Димитър Райков (Сливен). Визите извадихме без проблеми от посолството в София и от консулството в Бургас. Според изпратената ни програма за мероприятието всички участници трябваше да се съберат в Ерзурум на 26.08.2000 г. Оттам отпътувахме за Догубаязит, за да участваме в церемонията по откриване на проявата. С характерната за турците помпозност и официалност беше даден стартът на изкачването в присъствието на около 120 участници от 11 държави.

На 28.08. сутринта се натоварихме на три камиона и потеглихме. Спряхме в едно поделение за командоси, откъдето към нас се присъединиха около десет войници и няколко офицери, въоръжени с автомати и леки картечници. Конвоят беше по-скоро демонстрация на възможности, отколкото необходима охрана на групата ни. При всяко по-дълго спиране на камионите войниците се разпръсваха и заемаха положение за отбрана. На другия ден се качихме до щурмовия лагер на 4200 м.

На 30.08. тръгнахме нагоре в 5:45 ч. под ръководството на 64-годишния водач Исмет. Задминавайки две от групите преди нас, към 9:15 ч. стигнахме в началото на ледниковата шапка и спряхме, за да сложим котките. Към върха следваше полегнал склон с наклон около 20 градуса, на който домакините ни бяха фиксирали парапети. Само с щеки и котки крачех бързо нагоре и в 9:45 ч. стигнах върха. Първият ми петхилядник! За миг останах леко разочарован, че усилията за качването му бяха прекадено малко, нямаше драматизъм и всичко беше минало твърде гладко. Вятърът беше доста силен (около 80 км/ч), но всички размахваха знамена и се опитваха да съобщят за успеха по мобилните си телефони. На самия връх имаше една наметна плоча и два забити метални пръта. В 10:15 ч. всички българи се събрахме и си направихме групова снимка със знамето.

На следващия ден се проведе гръмка заключителна церемония на проявата. Домакините щедро раздадоха отборни купи, стъклени сувенири и грамоти за участие. От изкачването заключих, че петхилядниците не са никакво предизвикателство за физическите ми възможности (бях на 27 години). На върха пристигнах с огромен резерв от сила, без никакво главоболие и усещане за изнемога. Все добри знаци, че хоризонтът за високи върхове е отворен и бъдещето ми зависи единствено от собствената ми воля.