Първите седем

БРОУД ПИК - ПЪРВИ опит

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Броуд пик (Broad Peak, 8047 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 9.06.1957 г. от Херман Бул, Курт Димбергер, Маркус Шмук и Фриц Винтерщелер

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 1.07.1990 г. (Rocky Summit, 8035 м) от Минко Занковски, Емануил Деянов и Тодор Тодоров; 23.07.2001 г. Петко Тотев и Станимир Желязков вероятно изкачват Broad Peak Main Summit (8047 м), но не представят никакви доказателства; 23.07.2014 г. (Broad Peak Main Summit, 8047 м) от Боян Петров и Иван Томов

НОРМАЛЕН МАРШРУТ

Базов лагер: 4820 м

Лагер 1: 5674 м

Лагер 2: 6200м

Лагер 3: 7064 м

Седлото Broad Peak col: 7852 м

Разлика от ЛЗ до върха: 983 м

През есента на 2000 г. управителният съвет на БАК взе решение за организацията на експедицията „Хидън пик“[2] 2001 г. С напредване на времето обаче експедицията се пренасочи към съседния Броуд пик (8047 м), а крайната цел на проекта беше формулирана като „К2-2002“. През пролетта на 2001 г. нямаше много време за тежки процедури по съставянето на национален отбор по алпинизъм, така че потенциалните участници в експедицията бяха селектирани само на базата на алпийските им биографии. Ключово условие, поради което селекцията намаля по естествен път, беше задължителната лична вноска от 1500 лева в експедиционния бюджет. За ръководител беше определен Николай Петков, но дейно участие в организацията и осигуряването на спонсори взе и Динко Томов от Сливен. Поради недостиг на средства беше решено, че цялата храна и екипировка за експедицията ще пътува с камион от София до Исламабад. По-заможните експедиционери си купиха билети за самолет, а по-клетите участници се подготвихме за дългия 6500 км път до Пакистан.

По суша до Исламабад. Отговорната задача да бъдат шофьори на кервана блестящо изпълниха братята от Сливен Пенко Райков и Димитър Райков (Бомбата). Навигатори бяхме аз, Дойчин Боянов и Станимир Желязков.

Целият багаж се състоеше от около 80 броя 25-килограмови пакети, опаковани в яркожълти найлонови пликове. Пренасяхме храни, експедиционна екипировка, лични денкове, раници, 100 литра княжевска минерална вода и три стека бира в кенчета. Общо над 2.5 тона. Бай Горчо, склададжията на БТС{2}, ни подари надуваеми дюшеци, които положихме върху багажа. Валя Цолова (тогава секретар в БАК) ни връчи куп документи: списъци, застраховки, митнически декларации, официални писма и т.н. Залепихме голяма лепенка на спойлера, гласяща: „Национална експедиция „Броуд пик 2001“, и камиончето изглеждаше готово за път. Заминахме на 6.06.2001 г.

Димко Томов и Господин Динев ни изпроводиха с бяла лада до турската граница. Нашите митничари не проявиха особен интерес към багажа ни и ни пожелаха успех.

Турските митничари ни мотаха дълго, клатеха глави, прехвърляха ни на различни гишета, но никой не искаше да се ангажира да сложи подпис и печат. Бомбата изведнъж извади отнякъде значка на Турската федерация по алпинизъм, след което ни гледаха с повече разбиране и скоро получихме нужното разрешение. Почти бяхме тръгнали, когато един полицай избра произволен кашон, който свалихме и разопаковахме. Разхвърчаха се сухи супи, сокове, консерви. Очевидно нищо недекларирано и контрабандно. Схемата за пътуване беше шофьор и навигатор отпред, а останалите се въргаляхме върху надуваемите дюшеци отзад в каросерията. По документи камионът е „фургон“, което даваше известни права за превоз на хора и свобода в тълкуването на това определение пред полицаите. През около четири часа екипът шофьор-навигатор се сменяше. Мерпедесчето пърпореше със средна скорост едва 65-70 км/ч, но и това ни радваше, защото все пак се движехме към целта. Първия ден изминахме 750 км, а на втория 810 км. Средната скорост беше около 60 км/час. Променихме тактиката за каране и успяхме да увеличим дневния преход до над 1000 км.

Още на първите 50 км в Иран полицейска палка спря нашия устрем. Полицаят кротко извика едно проточено: „Джезаа!“. Измъкнах от дебелата пачки с риали няколко хиляди (около 3 щатски долара) и преструвайки се, че му давам огромна сума, демонстративно му ги връчих. След още стотина километра - пак палка, пак „Джезаа!“ Този път бяха двама, а глобата двойна. След кратка сценка отново ни напуснаха няколко едри банкноти. За щастие подобни изнудвания се компенсираха с цените на горивата. Знаехме, че е евтино, но когато на първата бензиностанция ни сипаха 66 литра нафта за един долар, направо ни обхвана еуфория.

Огромна държава е Иран. Пътищата са повече от чудесни, но въпреки това са ти нужни часове, за да регистрираш, че на картата си се преместил с един сантиметър. Наближавахме столицата и трафикът ставаше все по-интензивен, табелите - все по-объркани; трябваше да се внимава. Спряхме да питаме един тукашен чичо и от дума на дума го качихме в кабината. „Наляво, надясно, напред...“, уверено редеше мустакатият иранец. След около час някъде в покрайнините на Техеран чичото посочи един булевард и каза: „Кум“. Това беше нашата цел. Връчихме му пакет бисквити и поехме в указаната посока. Термометърът в каросерията трайно се установи над 35°С, а навън беше 42°С. Надморската височина не падаше под 1000 м. Около полунощ обикновено избирахме осветена бензиностанция или заведение и мигновено заспивахме. На втория ден от прекосяването на Иран пак ни спряха полицаи. Взеха паспорта на шофьора и така се заредиха часове чакане. По някое време дойде полицейски автомобил, един военен скочи в кабината на камиона и потеглихме. Поради опасност от бандитски нападения чужденците трябвало да бъдат ескортирани, затова изминахме с охрана около 150 км. Почакахме близо час пред някакъв полицейски участък, върнаха ни паспорта и ние побързахме да изчезнем. Движехме се из най-равнинните местности досега. Единствените знаци по правия като струна път бяха „Внимание Камили“. След многочасово каране стигнахме до граничния пост будка с бариера и няколко спящи войници. Налагаше се да заредим и тръгнахме из селото да търсим гориво. Добре, че нощният патрул ни продаде една туба. Капнали от умора, намерихме един портал с лампа и към 3 ч. сутринта легнахме да спим. Заранта с изненада видяхме, че зад нас се е образувала опашка от коли. Оказа се, че сме спали на входа на единствената бензиностанция в селото, затова щом отвори, бяхме едни от първите, които заредиха. Минахме доста бързо иранската граница и скоро се озовахме пред табелата „Welcome to Islamic Republic of Pakistan“.

Мигом ни обкръжиха чейнчаджии и разни дребни търговци. Оправихме паспортите и един от полицаите ни преведе през лабиринт от сокаци, порутени сгради и прахоляк. Спряхме в огромен двор и след известно лутане успяхме да намерим вратата, където се предполагаше, че е митницата. В стаята лежаха разни чиновници, които не се заинтересуваха нито от багажа, нито от документите ни. Удариха печати по разните ни книжа и дадоха свободно. Пред нас се откри неясен тесен път, водещ нейде към пустинята. Поехме по него с камиона и скоро се усетихме, че движението е обратно. Така навигаторът се превърна в помощник-шофьор, който казваше кога да се изпреварва. Клаксонът стана задължителен елемент от движението. Нашият, за съжаление, беше твърде слабичък в сравнение с проглушаващите ушите свирки на камиони. По пътя се движеха само камиони и автобуси, които бяха по-големи от возилото ни и винаги ни избутваха встрани. Пясъчната буря през последните два дни изпълваше всичко около нас и ни лишаваше от видимост. Прекосявахме най-бедната и слабо населена пакистанска провинция - Белуджистан. Периодично подминавахме разни села, в които полуголи хора, чието единствено занимание очевидно беше да гледат кой минава по пътя, седяха пред ниски, измазани с глина землянки.

При едно от спиранията ни полиглотът Бомбата завърза разговор на чист български с местен жител: „Ти откъде си бе, момче?“. Онзи кима и мига. „От тук е съсредоточено превежда Бомбата. - А тези дини хубави ли са?“. Онзи пак кима и мига. Бомбата констатира: „Хубави са, да вземем две“. Отстрани приличаше на диалог, но всъщност си беше абсолютен монолог. По тъмно преодоляхме три високи прохода и в 2 ч. след полунощ стигнахме до Куета областния център. Поспахме малко и потеглихме с изгрева. Постепенно иъгят започна да се спуска и от около 2000 м се снижихме до 200 м н.в. Лъхнаха ни горещи вълни, а отзад в камиона още призори беше 35°С. Пътят беше доста разбит и всичко в каросерията се покри с дебел слой ситен пясък. Ситен прахоляк изпълваше дробовете ни. Към обяд в каросерията вече се пържехме на 42°С и умирахме от жажда. За щастие открихме, ме покрай джамиите винаги има вода, с която поклонниците си мият краката. Когато спряхме да напълним резервоара с нафта обаче, ни свършиха рупиите. Оказа се, че дори и в градовете банките не обменят валута. След няколко проверени банки един клонов директор на „Муслим къмършъл банк“ ни почерпи с чай и ни обмени 50 долара, което спаси положението. Понесохме се уверено по оставащите ни близо 800 км и събирахме впечатления. Местните камиони са доста колоритна гледка. Всички до един са богато декорирани с дървени и метални орнаменти, отвсякъде висят синджири, стърчат антенни, шарени пръчки и какво ли още не. Кабината е специално разширена с дървени врати и вътре обикновено се подвизават разни пътници, всеки от които с някаква помощна функция. Допълнителни прегради, високи няколко метра, увеличават обема на каросерията поне двойно. Покривът върху кабината е платформа, специално пригодена за превоз на пътници. Цената на всички тези „подобрения“ и декорации се оказа почти колкото тази на самия камион.

Надявахме се още същия ден да стигнем Исламабад. Късно следобед обаче попаднахме на поредното препятствие няколкокилометрово задръстване. По-рано в тясно дефиле огромен камион се бил преобърнал напреки на пътя. С много нахалство и доста заобиколки се провряхме между чакащите камиони и излязохме на челни позиции. Трактор и хора с лопати разширяваха прохода. По тъмно ни пуснаха и бързо подкарахме камиона по безлюдния път. В полунощ влязохме в столицата пълен контраст на това, което бяхме видели досега в Пакистан. Огромни осветени булеварди, табели на всяко кръстовище, навсякъде полиция. Лесно намерихме дипломатическия квартал и в 1:30 ч. бяхме любезно посрещнати в българското посолство. Настаниха ни в голям апартамент с климатици и баня. Всички бяхме нетърпеливи да измием следите от осемдневното пътуване през пясъчни бури. Бяхме изминали 6400 км 300 км в България, 1750 км в Турция, 2483 км в Иран и 1869 км в Пакистан. Общата стойност на горивото, глобите, подкупите и разните дребни разходи от София до Исламабад без визите, беше 423 долара.

След кратък престой за почивка, уреждане на документи, брифинг в Министерството на туризма, покупка на липсващи храни и събиране на всички експедипионери в Исламабад на 19.06. се натоварихме на един голям автобус. Съставът на експедицията ни бе от 15 алпинисти плюс трима трекери Ивайло Пенчев, Дарина от Варна и Антон от София. Епичното пътуване по Каракорум хайуей от Исламабад до Скарду, единия от двата главни града в провинция Гилгит-Балтистан, изминахме за 26 часа нонстоп пътуване.

Каракорум Хайуей - осмото чудо на света. И най-смелите ви представи за пътешествие ще се променят завинаги, ако попаднете в суровата действителност на осмото световно чудо. Хиляди завои, десетки тунели, полутунели, безброй висящи мостове, зловещи канари и огромни земни кратери служат като естествен декор на това неповторимо пътуване в дебрите на азиатските планини.

Въпреки че пътят се води „хайуей“, ширината на платното му е не повече от седем метра и според европейските стандарти би трябвало да се отнесе към второстепенните артерии. „Каракорум хайуей“ обаче не само не е второстепенен, ами е единствената пътна връзка между азиатските империи Китай и Пакистан.

расето не е избрано от съвременните инженери. Хилядолетия наред Пътят на коприната е свързвал Кашгар с Пакистан, следвайки най-логичния и проходим маршрут през най-високите планини на планетата. Прекосявайки го, може да видите снежни гиганти като Нанга Парбат (8125 м), Ракапоши (7788 м), Диран (7266 м) и десетки други знайни и незнайни върхове. Недалеч от сливането на реките Индус и Гилгит се намира т. нар. Тройна точка - допирното място, където се „докосват“ трите най-високи световни планини: Хиндукуш, Каракорум и Хималаите.

Строителството на съвременния път започва през 1959 г. Двете правителства си стискат ръцете и започват градежа с голям ентусиазъм. Строи се почти без машини. Непрекъснати взривове и ръчен труд на над 30 000 работници, войници и офицери от инженерните батальони на армията. Асфалтът се смесва и бърка на място. Застила се ръчно, тъпче се с миниваляци. Единствените машини са камионите, които докарват желязо, чакъл и други материали. Срутванията на гигантски маси скали и лавини от кал са ежедневие. В кошмарните условия за труд и поради строителни инциденти загиват стотици строители. Имената им са изписани с дребен шрифт на десетките паметници, които са построени на много места покрай „магистралата". Според една от статистиките всеки километър построен път е коствал човешки живот.

Общата дължина на пътя е 1280 км. Най-високата му точка е проходът Кунджераб на границата между Китай и Пакистан - 4693 м. Проходът е отворен за преминаване от 1 май до 30 ноември, но тежките зими и големите снежни преспи често скъсяват този период.

Официалното откриване на пътя става през 1978 г. Построяването му отваря широко вратите за търговия и свободно придвижване на хората, живеещи в изолираните северни райони на Пакистан, и ги свързва с Китай. Неслучайно китайците наричат магистралата „Големия път на приятелството“.

Покрай пътя живеят различни племенни групи - уйгури, таджики, киргизи, хунзи, балти и други. „Каракорум хайуей“ за тях е единствената артерия за икономическо развитие и свободно пътуване. По него вече кръстосват хиляди туристи с интерес към планините, културата и местния бит на това изолирано и слабо познато място.

Пътуването става посредством малки автобусчета, камиони или джипове, препълнени до краен предел с хора, стоки, добитък и материали.

Пътуването е бавно и често мъчително. Разстоянието между две точки се измерва в часове, не в километри. Средната скорост е под 40 км/ч, а кормуването е слалом между паднали канари, кратери и блокирани участъци. Най-разпространени са висящите мостове, по които преминава само по едно возило. Камионите са надстроени с красиви дървении, но това нарушава стабилността им и те често се обръщат по завоите.

Пътна помощ няма, всичко се разглобява на място, връща се на колела и пак се сглобява. Поддръжката на „магистралата“ обаче е ежедневна, тъй като става въпрос за важна стратегическа артерия. Стотици местни работят самоотвержено, за да разчистват срутванията и пропаданията. През около 50 км има военен пост с бариери и заграждения, където се записват всички данни на хората и превозните средства, преминаващи в двете посоки. Целта е повишаване на сигурността и контрола върху превозваните стоки. Джип с въоръжени войници и офицер съпровожда автобуси на туристи в участъците, където се предполага, че се срещат екстремисти. И това не се прави проформа. Под прикритието на нощта наистина може да стане отвличане на камион със стока или на туристи за откуп.

Пътувайки за Скарду, вече осемкратно съм преминавал по Каракорумската магистрала. И винаги се удивявам как въобще този път продължава да функционира. Той никога няма да стане безопасен по нашите стандарти. Дори завоите над големи пропасти са напълно необезопасени. А условията в планините са брутално сурови и природата си взима своето. Секунда невнимание или опасно разминаване може да завърши с полет отвисоко. Местните шофьори са опитни, но много от тях карат по над 24 часа. Преминаването по „Каракорум хайуей“ е едно от най-вълнуващите преживявания. Цветните картини, ярките контрасти, суровата природа и смайващите гледки го превръщат в незабравима туристическа дестинация от приключенски тип. През 2016 г. на север от Чилас започна строежът на огромен язовир и хидроелектроцентрала. Трасето в този участък ще се вдигне на по-висока кота, ще бъдат построени нови подпорни стени и ще бъдат прокопани десетки метри нови тунели. Въпреки трудностите потокът от хора и стоки няма да спре никога, „Каракорум хайуей“ винаги ще е жива артерия.

Скарду е централен град в провинция Гилгит-Балтистан и е отправна точка ио пътя за осемхилядниците К2, Броуд пик, Гашербрум 1 и Гашербрум II, както и за десетки върхове над 6000 м, между които групата Транго Тауърс. Машербрум и Лейла пик. Населението на града нараства непрекъснато заради притока на хора от съседните селца и през последните години наброява около 30 000 души.

След няколко дни почивка и пазар на 22.06. се натоварихме на седем джипа и изминахме 140-те километра до село Тонгъл{3} за 11 часа. Гледките станаха по-сурови огромни скали, гигантски сипеи, стръмни голи склонове и бурни реки. Разтоварихме всичко на една прашна поляна и наредихме един до друг готовите 140 товара от по 25 кг. Върху всеки товар сложихме по чифт чорапи, гумени галоши и евтини слънчеви очила{4}. Па другия ден започнахме трекинга по ледника Балторо. Това е един от най-забележителните трекинги, който оставя трайни спомени от живописни гледки, сурова природа, море от снежни върхове и десетки ледници. Пътят до базовите лагери на всеки от осем хилядниците се изминава за шест дни с нормално темпо, като един ден се почива в лагер „Пайю“.

Каракорум (наименованието е от тюркски произход и означава „Черни скали“) е втората по височина планина в света. Тя се поделя между Индия, Пакистан, Афганистан и Китай. Дължината ѝ е около 500 км и извън полярните области това е най-заледеният район на планетата (28-50% от площта ѝ). Най-дългите ѝ ледници са Сиачен (76 км) и Биафо (63 км). В Каракорум се издигат над 60 върха с височина над 7000 м, както и четири от 14-те осемхилядника, включително и вторият по височина връх на Земята - К2 (861 I м). Климатът е подчертано континентален и снежната линия по южните склонове е над 4600-4700 м, а по северните над 5900 м.

БРОУД ПИК - ПЪРВО ИЗЛИЗАНЕ НАД 7000 МЕТРА

Установихме базов лагер на ледника под Броуд пик на 28.06.2001 г. За столова ни служеше една стара чешка къмпинг палатка от склада на БТС, в която едвам се събирахме всички. Вместо столове и маса наредихме плоски камъни и ги покрихме с картони и разни платнища. Изграждането на височинните лагери започна на 1.07, когато установихме лагер 1 на 5400 м. На 3.07. изградихме лагер 2 на 6200 м, а на 8.07. вече имахме и лагер 3 на 7064 м. На 11.07. в базовия лагер (БЛ) пристигна Стайко Кулаксъзов, опитен височинен лекар с участие в над десет експедиции в Хималаите. Донесе ни писма от близките и новини от България. На проведените през юни парламентарни избори мнозинство в парламента е спечелило НДСВ, а премиер е станал Симеон Сакскобургготски. В следващите дни като мишки дружно люпихме семки (каквито имахме в изобилие като спонсорство от един сливенски производител) и смело обсъждахме политиката на 7000 км от родината. Междувременно валеше сняг, налягането беше ниско и рядко някой излизаше нагоре по маршрута.

На 22.07. Господин Динев направи самостоятелна атака и успя да стигне до предвършието Роки съмит (8030 м). На следващия ден към върха тръгна голяма група, но само Петко Тотев и Станимир Желязков се движеха с добро темпо и по тяхна информация са успели да стигнат до Главния Броуд пик (8047 м). Жеко Вътев е достигнал почти до Роки съмит, а Пенко, Бомбата и Динко Томов са се отказали някъде около средата над премката. На 24.07. групата Николай Петков, Дойчин Боянов, Иван Павлов и аз се качихме до щурмовия лагер 3. Прозорецът от хубаво време беше свършил и успешното изкачване щеше да е въпрос на борба и късмет. Малко след полунощ на 26.07. излязохме в атака, въпреки че валеше сняг, духаше силен вятър, а мъглата не позволяваше да виждаме на повече от 30 40 м. Всички искахме да се качим, бяхме силни, но скоро се убедихме, че късметът, уви, не беше с нас на това излизане. Напредвайки бавно, често губехме пътя и в 3:30 ч. на височина около 7350 м решихме, чс е невъзможно да продължим нагоре „на сляпо“. При слизането следите ни се бяха изгубили напълно и намирането на самотната ни палатка през нощта, насред гигантския снежен склон и без никакви ориентири стана сериозен проблем.

Д-р Стайко Кулаксъзов беше един от най-опитните в състава на експедиция „Броуд пик 2001“. Загина в нелеп автомобилен инцидент през декември 2002 г.

Тогавашният ми часовник показваше само височината, което далеч не беше достатъчно, за да се ориентираме бързо. Все пак, докато слизах надолу, в един момент констатирах, че сме на нивото на лагера и грябва да се разпръснем, за да търсим. Разделихме се на групи по двама и в продължение на половин час се лутахме, докато най-накрая успяхме да намерим спасителната ни палатка. След три дни над 7000 м физиономиите на четирима ни бяха станали доста измъчена гледка - едноседмична брада, кръвясали очи, напукани устни, изгорели носове, загрубели скули, кървящи венци.

На 27.07. преценихме, че нямаме шансове за върха поради продължаващия сняг и трябва да слезем към БЛ. Смъкнахме се благополучно и същата вечер направихме сбирка, на която Петко и Станимир потвърдиха пред всички, че са стигнали до Главния връх. Въпреки мъгливото време имали снимки от фотоапарата на Петко, които обещаха да покажат веднага след проявяването на лентата в България. Шест човека гласувахме, че искаме да продължим експедицията и да получим втори шанс за атака на върха. На 29.07. обаче заваля обилен сняг и задуха силен вятър. Следобед дойдоха и 50 носачи, при това един ден предварително. Вечерта след проведено общо обсъждане Николай взе решение, че експедицията се прекратява поради нестабилното време, лавинния риск и финансовите загуби, които бихме понесли, ако задържим или върнем носачите. На другия ден заедно с Господин и Пешо Барута се качихме до лагер 2 и събрахме целия багаж. На по-следващия ден събрахме целия лагер, изчистихме мястото и поехме надолу по трекинга. След четири дни стигнахме до изходното място село Тонгъл, а на 4.08. имахме галавечеря в Скарду.

В „ниския“ лагер I (5450 м) разположихме пет палатки.

Предвид обещанието на Петко да предостави снимките от върха пред ръководството експедицията беше оценена като успешна. В Исламабад се заредихме от топлото посрещане в българското посолство и рано сутринта ма 10.08. запалихме двигателя на камиончето, шофьори и навигатори си стиснахме ръцете и поехме по пътя с крайна цел София.

Обща снимка от първото българско изкачване на Броуд пик Роки съмит (8030 м) на 1.07.1990 г. На преден план е Минко Занковски. Знамето държат Тодор Тодоров и Емануил Деянов. На заден план се вижда пирамидата на К2.

Връщането. След повече от два месеца трупане на впечатления и емоции съвсем нормално беше мозъкът, съхраняващ този огромен информационен поток, да бъде доста препълнен. В резултат детайлите започваха да ми убягват и вече запаметявах само основните точки. Знаейки, че експедиционният дневник остава единственият източник на спомени, аз прилежно конспектирах ключовите факти и събития за оставащите ни дни пътуване до България.

Всеки от нас си знаеше ролята и съвестно изпълняваше поверените му задължения. Братя Райкови въртяха волана и се грижеха возилото да върви. Тримата навигатори определяхме най-подходящия път по картата, следяхме пътните знаци, поддържахме разговора в кабината и сменяхме касетките на касетофона. Това не бяха особено тежки задължения, но ако някой откажеше да ги изпълнява или ги вършеше лошо, синхронът на движение със сигурност щеше да се наруши и щяхме да закъснеем е графика. Багажът беше едва 1/3 от този на идване, поради което, докато лежахме върху него, бяхме малко йод ръба на борда на каросерията. Средно през около четири-пет часа кормуване двамата дежурни на волана заслужено се излягаха върху багажа. Смените станаха почти ритуални и се изпълняваха с необходимите за предаването на „вахтата“ уставни действия.

На пакистанската митница безпроблемно получихме печати в паспортите, че сме „излезли“, и подкарахме към Иран. Изведнъж се оказа, че ТИР-карнетът на камиона няма печат от пакистанската митница. Иранските митничари ме убеждаваха, че нашето возило е още в Пакистан. Все пак извадихме късмет и след като дълго се обяснявах пред различни началници, повтарях често термина „национална експедиция“ и размахвах разни български писма, командировъчни заповеди и други документи без стойност, те огледаха жалките остатъци от експедиционния багаж и жалкия вид на лежащите експедипионери и решиха, че не сме графиканти. Подпечатаха карнета, с което потвърдиха, че сме влезли в страната, без да сме излезли от Пакистан. Останаха още няколко гишета, през които преминахме скоростно, и граничната бариера остана зад нас.

Естествено, първата ни работа на излизане от дългата около десет километра гранична зона бе да отидем на познатата ни бензиностанция в Мирджаве и за един долар, с нескрита радост, да напълним резервоара догоре. Бснзинджиите ни поканиха на по чаша чай, който изпихме, разговаряйки с околните зяпачи.

За компенсация, че не бяхме изкачили Броуд пик, аз направих изчисления, че в рамките на транзитната виза ще успеем да изкачим на бързо най-високия връх в Иран - вулкана Демавенд (5671 м). Среднощно подминахме силно осветения Техеран и след 23 часа кормуване пристигнахме в разположеното на около 2000 м н.в. село Райне, където кротко заспахме под една лампа в края на главната улица.

На 14.08. се изкачихме до заслона на 4100 м, опънахме си чувалите и постелките на площадката отпред и притихнахме под звездите. Беше ми спокойно, че вече се връщаме и Демавенд беше последната спирка в това дълго пътуване. Знаех, че ще изкачим върха и не чувствах традиционната предстартова възбуда. Към 5:30 ч. на следващата сутрин се събудихме и видяхме как по склона вече пълзят над 50 човека. Закусихме овесена каша със сушени кайсии и малко след 6 ч. тръгнахме нагоре. Добре аклиматизирани към височината, бодро задминавахме бавно пъплещите групи иранци. Като ни питаха откъде сме, гордо отговарях: „От България, там всички сме такива бързаци“. На върха бяхме малко след 9 ч. Миризмата на сяра, която извираше от стотици малки пукнатини, беше силно задушлива и ни спасяваше това, че се местехме бързо и излизахме в по-чистите зони. Обиколихме целия кратер, направихме снимки, събрах малко кристали от сяра за Музея и тръгнахме надолу.

Следобеда слязохме до селото, където качихме шест момичета и момчета от Чехия на стои и в 19 ч. потеглихме към Техеран. След 90 км стигнахме града, оставихме веселите чехи на западната автобусна гара и продължихме по пътя си. Пресичането по права линия на града от изток на запад е цели 45 км. Впечатленията ни за Техеран се обогатиха с още интересни паметници, джамии и други забележителности, които осветени от силните светлини изглеждаха внушително.

Демавенд (5671 м) на 15.07.2001 г. От дясно на ляво - Пенко Райков, Станимир Желязков, Дойчин Боянов и Боян Петров.

Късно вечерта на следващия ден стигнахме до иранската митница. След дълго чакане един дребен и пъргав като котка митничар скочи в кабината и ловко я претърси. Надникна и в най-тайните кътчета, като откри и помириса неща, за чисто съществуване дори не подозирахме. С хъса на следотърсач продължи инспекцията си в каросерията, където с лекота разхвърля гсжки раници, кашони и денкове, покатери се дори по стените и бръкна в разни уплътнения и кухини. Накрая се увери, че не пренасяме дрога, подписа документа, който му подадох, и после бързо получихме печат както в паспортите, така и в ТИР-карнета.

През изминалите месеци беше станала една важна промяна. Визите за български граждани при влизане в Турция най-сетне бяха отпаднали. Като разлисти паспортите ни и видя, че на идване сме имали визи. турският полицай сухо зададе въпроса: „Виза перде?“ (Къде е визата?). С кратки, но ясни изречения на турско-английски му обясних за новия режим. Той все пак се усъмни и потъна в едни коридори за справка. След известно време се появи и каза, че за нас визи няма, но за камиона трябвало да платим 20 долара. Принудиха ни да разтоварим почти целия камион на плаца. Бегло погледнаха в кашоните с консерви, видяха мръсните дрехи в денковете, усетиха миризмата на тримесечно пътуване и казаха да товарим и да изчезваме. Завъртяхме малко встрани от осветените площи и малко след 3 ч. сутринта заспахме под светлините на прожекторите и йод зоркия поглед на една огромна бронзова статуя на Ататюрк.

На сутринта закусихме в Догубаязит и оттам карахме без спиране. В 2 ч. след полунощ на 19.08 вече бяхме край Одрин. Бързо пресякохме границата и в крайпътен ресторант близо до Свиленград си организирахме щастлив финален банкет с кюфтета, кебапчета, шопска, лютеница и бира!

Живи и здрави, петимата се бяхме завърнали в България от първата си голяма експедиция, която се оказа повече или по-малко преломен момент в живота ни. Освен катеренето по склоновете на осемхилядсн връх изминатите над 13 000 км по суша ни предоставиха възможността да усетим преходите в природна обстановка, религията и културата, да опитаме и помиришем всичко, до което се докосва един истински пътешественик. За мен пътуването беше безценен урок как се организира и провежда една голяма експедиция в Азия, как се импровизира в моментите на нямане, как трябва да търпиш със смирение, когато нещата не зависят от теб, и как носле решително да действаш и да изпълниш плана си докрай.

ЛЕНИН 2003 - ПО ПЪТЯ КЪМ ЕВЕРЕСТ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Пик Кауфман (Ленин 7134 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Памир, на границата Киргизстан- Таджикистан

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 25.09.1928 г. от немските алпинисти Ойген Алвайн, Карл Вин и Ербин Шнайдер

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 13.08.1967 г. от Енчо Петков, Ангел Петров, Аврам Аврамов, Сандю Бешев, Евгени, Христов и Георги Атанасов

НОРМАЛЕН МАРШРУТ

Преден базов лагер (ABC): 4300 м

Лагер 1: 5300 м

Лагер 2: 6100 м

Денивелация от ABC go върха: 2834 м

Денивелация от Л2 до върха: 1034м

На Общото събрание на Федерацията на българските алпийски клубове (сега БФКА ), провело се на 21.12.2002 г., беше взето решение за организиране на национална експедиция до връх Еверест по случай 20-годишнината от легендарната експедиция „Еверест 1984“. I юеледва създаването на организационен комитет и график за подготовка и провеждане на експедицията. Една от целите на начинанието беше предаването на опита на участниците в „Еверест 1984“ на младото поколение български алпинисти. По тази причина като първа организационна задача беше определено сформирането на разширен състав на националния отбор по алпинизъм. Като входящ тест за кандидатите беше решено да се организира скоростно изкачване на Черни връх (2280 м).

В дъждовния 19 май 2003 г. на долната станция на Драгалевския лифг се събрахме 52-ма мъже и 19 жени, дошли от цялата страна. След като изтичахме калното грасе до витошкия първенец, треньорският съвет разгледа анкетните листове на всички кандидати и определи разширения състав на националния отбор.

Следващото сито за прецизиране на отбора беше подготвителният лагер, който се осъществи в периода 12.06-15.06.2003 г. в националната спортна база „Белмекен“. За наш късмет по това време началник на базата беше ветеранът от „Еверест 1984“ Методи Савов. Проведоха се тестове по водене на скален маршрут, скок от място, лицеви опори и бягане на 3200 м. Това бягане и досега си остава най-трудното предизвикателство за издръжливост, срещу което някога съм се изправял. Бях се представил на добро ниво във всички досегашни етапи, така че бях заслужил място в разширения състав. Следваща крачка в подготовката на отбора беше организацията на лагер-сбора „Памир 2003“.

В дъждовния 19 май 2003 г. на долната станция на Драгалевския лифг се събрахме 52-ма мъже и 19 жени, дошли от цялата страна. След като изтичахме калното грасе до витошкия първенец, треньорският съвет разгледа анкетните листове на всички кандидати и определи разширения състав на националния отбор.

Следващото сито за прецизиране на отбора беше подготвителният лагер, който се осъществи в периода 12.06-15.06.2003 г. в националната спортна база „Белмекен“. За наш късмет по това време началник на базата беше ветеранът от „Еверест 1984“ Методи Савов. Проведоха се тестове по водене на скален маршрут, скок от място, лицеви опори и бягане на 3200 м. Това бягане и досега си остава най-трудното предизвикателство за издръжливост, срещу което някога съм се изправял. Бях се представил на добро ниво във всички досегашни етапи, така че бях заслужил място в разширения състав. Следваща крачка в подготовката на отбора беше организацията на лагер-сбора „Памир 2003“.

Лагер-сборът се проведе в периода 16.07-12.08.2003 г. Основните му цели бяха формулирани така: изкачване на връх Ленин по маршрута през връх Разделни; изпробване на общата работоспособност, функционалните възможности, височинната поносимост, способността да се изпълняват поставените задачи и да се спазва тактическата дисциплина, психологическата съвместимост и взаимопомощ; както и установяване на здравословни проблеми. За състава на националния отбор бяха определени 24 души с ръководител Николай Петков и заместник-ръководител Тончо Тончев. В лагера се включи и допълнителна група от 12 души с ръководител Костас Канидис

След полет от Истанбул до Бишкек (Киргизия) и 750-километрово двудневно придвижване с товарни камиони „Урал“ и „Камаз“ на 19.07. бяхме в изходния пункт, от който се достига подножието на връх Ленин, град Ош. В предния базов лагер на 4300 м пристигнахме на 24.07. След едноседмична отлично протекла аклиматизация на 1.08.2003 г. с Иван Темелков и Дойчин Боянов успешно изкачихме връх Ленин. По-късно същия ден изкачване направиха и Николай Петков, Тончо Тончев, Илиян Маринов, Михаил Михайлов и Цвета Мишева. На 10.08. пристигнахме в Бишкек, а два дни по-късно се прибрахме в София. В резюме, от общо 36 участници 11 мъже и 2 жени успяха да достигнат върха. Останалите 23-ма не успяха поради влошаване на времето, неиздържане на студ или възникнал здравословен проблем.

(Ляво) Групата, ръководена от Николай Петков (долу вдясно) - Елица Павлова, Михаил Михайлов, Цвета Мишева, Дойчин Боянов, Боян Петров. (Дясно) В подножието на върха намерихме човешки останки, раница и палатка от 50-те години на миналия век.

Аз взех дейно участие в планирането и общата организация на експедицията. Чувствах се отлично по време на целия лагер-сбор и в крайна сметка се оказа, че с Иван Темелков бяхме направили най-бързото изкачване за сезона - 5 часа до върха и 2 часа за слизане до лагер 3. За себе си заключих, че физическите тестове в подготвителната фаза за експедициите са само ориентир каква е физическата ти подготовка спрямо тази на останалите участници. Планирането на последния ден и умението да се мобилизираш докрай по време на атаката не е въпрос единствено на мускули. Явно се искат и други качества, които често остават недооценени във фазата на подбор. Исторически погледнато, това се оказа последният лагер на националния отбор по алпинизъм в чужда държава. След края на експедицията „Еверест 2004“ понятието „национален отбор по алпинизъм“ престана да съществува в правния мир на федерацията ни.

В облаците на връх Ленин (7134 м), 1.08.2003 г.