Първите седем

Почти две години след като за последно катерих по тур „Камините“ на Вихрен, в края на март 2005 г. отново се озовах в Пирин с въже и инвентар в раницата. Този път бяхме в свръзка е Дойчин Боянов. Той гледаше към стената амбициозно, зашото беше първото му идване в района. Традиционно преспахме в старата, тъмна и студена тогава хижа „Бъндерица“, където проникнахме през прозореца на втория етаж. След кратък сън и обилна закуска в ранни зори вече крачехме в сумрака. Тази зима беше навалял доста сняг, но по-голямата част от терена беше добре фирнована и не се пропадаше толкова. Множество млади мури бяха помлени от големите лавини, изсипали се от улеите на Вихрен, а долните клони на по-големите дървета бяха силно изпочупени. Па съмване вече се катерехме по реброто към Джамджията. Вятърът беше издухал снега от склона, ходеше се почти само по трева и напредвахме бързо. Бързо, но все пак от хижата ни отне два часа, докато стигнем ръба.

Металният парапет на траверса към Казана почти не се виждаше, но склонът беше достатъчно твърд и го пресякохме без притеснения. След малко стената се изправи пред нас в цялото си величие. Горните две трети бяха потънали в облаци, но видимостта беше достатъчна, за да забележим, че по скалите почти няма сняг.

Тъй като тази зима беше паднал обилен сняг, а от стената допълнително се беше свлякъл още толкова, първият скален праг на тура беше напълно засипан. Под началото на второ въже обухме седалките и котките, накичихме инвентара и аз поех нагоре. Изкачих няколко метра и потънах в бялата мъгла. Времето беше меко, мъглата и облаците витаеха около нас и вятърът периодично ги вкарваше в обятията на стената. Това не пречеше на катеренето, а даже му придаваше призрачност и подсилваше драматизма на трудните пасажи. Напредвах метър по метър и с равномерно темпо разпъвах дължината на въжето. Турът почти постоянно предлага умерено трудно, но интересно катерене. Периодично се преодоляват типични скални камини, по чиито гладки стени ясно се виждат белите резки от котките на преминалите по-рано. Както на теб, така и на тях им е било трудно да преминат и отчаяно са търсили и най-малкото каменно ръбче, за да стъпят с милиметър от предните зъби на котките си и да изкласят нагоре.

Съсредоточен в катеренето, стигнах една от горните площадки. Закачих се, обрах въжето и викнах на Дойчин да тръгва. Той бързо набираше височина и очевидно беше във форма. Ако си активен катерач, в края на зимата се чувстваш достатъчно комфортно в големите пластмасови обувки, смело се доверяваш само на предните зъби на котките, а сечивата в ръцете ти се превръщат в тяхно естествено продължение.

Дойчин стигна до мен. предадох му инвентара за водене и той продължи нагоре. Следваше отвесен скален пасаж, който той ловко изкатери. Учестеното дишане и пуфтене ми подсказаха, че му е трудно, и аз внимателно отпусках въжето. Па такива места ролята на осигуряващия е много голяма, зашото от бързата му реакция зависи колко ще прелети водещият, ако случайно се откърти някоя хватка или стъпка.

Вятърът и топлото време бяха изчистили скалата, така че бяхме улеснени в намирането на хватките. След още десетина метра Дойчин се изгуби от погледа ми и за това, какво ставаше с него, можех да разбера само ако правилно тълкувах скоростта, с която въжето се изнизваше през осигурителната осмица, закачена за мен. Очевидно се редуваха лесни и трудни пасажи, защото след кратък застой на въжето се налагаше да отпускам повече и така метър по метър напредвахме по стената.

От време на време силно извиквах: „Петнайсет, десет, пет метра...“, в зависимост от това, колко въже оставаше под мен. Скоро чух характерното „Пayyyy“ и с облекчение пуснах осигуровката. Тръгнах и аз нагоре. Първите метри ми беше трудно и се чудех как партньорът ми се справи толкова бързо. Около средата на въжето със зор преминах през една надвесена камина. Следващото въже беше по-лесно и го изведох сравнително бързо. Имаше повече замръзнали туфи, които се катерят лесно, а забиването на сечивата е удоволствие. Направих осигуровката под финалната огромна камина, която застрашително надвисваше над малката площадка. Дойчин поведе смело нагоре. Не след дълго стигна до голямата пряспа, която изпълваше камината, и започна да проправя път през нея. Всичкият сняг падаше върху мен и ме засипваше. От време на време тежки ледени парчета се разбиваха в каската ми и скъсяваха врата ми с няколко части от милиметъра. Бавно, с много зор и акробатична техника, камината беше премината. Тъкмо се бях разтреперил от студа на продължителното чакане, когато дойде и моят ред. С треперещи ръце се подготвих за тръгване и мислено се помолих да мина през този ужас възможно по-бързо. Докато се изкачвах, изтъняващите около мен облаци откриваха гледка към Бъндеришка поляна и ски пистите над Шилигарника. Стигнах до клина, от който бях падал преди две години, и започнах да се боря за всеки милиметър. Бях напрегнат психически и движенията ми бяха вдървени. Току подвиквах: „Дръж меее... падааам...!“, но не падах. Изтощен, издрапах трудния скален пасаж и спрях за миг да регулирам дишането си. „Браво, Дойчине, добре го изводи това!“

Нагоре ни чакаше лесната, добре фирнована фуния на „Кулоара“. С повишено внимание и почти никакви възможности за осигуряване стигнахме до ръба на стената. Развързахме се, пихме по чаша чай и започнахме слизането. Минахме през заслона на Казана. Вайса и Сид{6} бяха дошли с намерение утре да се катерят.

Успех! Предстоеше ни дългото слизане до хижата.

Вече по тъмно скочихме в притихналата стая, но след кратък размисъл решихме да продължим надолу. Отне ни час ходене, за да стигнем до Шилигарника, и в 1 ч. след полунощ влязохме в София. Двадесет и един часа без сън, много метри нагоре и после много метри надолу. Бяхме ужасно уморени, но доволни, че подготовката ни за К2 върви по план.

K2- ПЪРВИ ОПИТ ПО РЕБРОТО АБРУЦИ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: К2(8611 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 31.07.1954 г. от италианците Лино Лачедели и Акиле Компаньони

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 31.07.2014 г. от Боян Петров

МАРШРУТ: РЕБРОТО АБРУЦИ

Базов лагер: 4990 м

Лагер 1: 6120 м

Лагер 2: 6735м

Лагер 3: 7350 м

Лагер 4: 8020 м

Денивелация от БЛ до върха: 3621 м

Денивелация от Л4 до върха: 519 м

К2 неслучайно е известен като Върха на върховете, най-трудния сред осемхилядниците. Над ледника Годуин Остин се издига внушителната му южна стена, която е висока цели 3,5 км и като че ли подпира небето над пакистано-китайската граница. Само като го видиш, те обзема такава смесица от противоречиви чувства, че дълго се чудиш дали това е лъжица за твоята уста. Колкото повече се доближаваш към подножието на стената, толкова по-нищожен ставаш, толкова повече грамади от скали и ледници надвисват над теб, толкова повече се изгубваш в лабиринта от снежни кули и ледникови цепнатини.

След безкислородното си изкачване на Еверест през 2004 г. Дойчин Боянов искаше да се върнем отново в Каракорум и да направим следващата крачка. Проектът за национална експедиция „К2-2002“ не се реализира по една или друга причина, така че беше дошло нашето време да опитаме. Подготовката започнахме още през ноември 2004 г. С помощта на Петър Атанасов осъществихме контакт с хималайските ветерани, поляците Ана Червинска, Лешек Чихи и Дариуш Залуски. Те също се готвеха за К2 и решихме да обединим усилия и да организираме съвместна полско-българска експедиция през лятото на 2005 г.

През зимата написахме над 15 писма с молба за подкрепа към потенциални спонсори. Почти отникъде не получихме отговор. Досегашните ми спонсори от „Ели Лили България“ отново застанаха зад мен и моето участие беше покрито до голяма степен. Дойчин покани в състава и Иван Темслков от Сливен, който в близкото минало е бил един от най-изявените състезатели по спортно катерене у нас. Като участник в националната експедиция „Еверест 2004“ без кислород Иван беше стигнал по склоновете му до 8500 м. Потенциален участник беше и д-р Любомир Младенов, асистент по това време в НСА, който от лагер-сбора на връх Ленин през 2003 г. не спираше да следи развитието ни и проявяваше интерес към медицинските проблеми на височинния алпинизъм. В бюджета на първо място бяхме тримата алпинисти и в случай че намерехме достатъчно нари, д-р Младенов щеше да замине с нас. Всеки тренираше по собствена програма и различни трасета, в зависимост от личните и служебните си ангажименти. По няколко пъти в седмицата правехме организационни срещи. Бяхме решили много от въпросите с екипировката, храната и транспорта, но намирането на пари се отлагаше във времето.

Датата на заминаване наближаваше застрашително и от началото на месец май се фокусирахме изцяло върху финансирането. Лобиране, телефонни обаждания и десетки срещи. В крайна сметка нещата започнаха да се нареждат. С помощта на много приятели, които ни свързаха със спонсори, успяхме да намерим достатъчно средства, за да заминем тримата без доктора. Зад проекта ни застанаха Тошо Нейков от Движението за национално възраждане „Оборище“, енергийната компания „Марица-изток 3“, Живко Жиков от „Тера Онгикс“ и Министерството на младежта и спорта в лицето на министър Васил Иванов.

В края на май изпратихме 151-килограмова карго пратка с екипировка и храна за Пакистан. Па 30.05. заминах за Букурещ и от пакистанското посолство извадих визи за трима ни. Така в началото на юни се срещнахме с поляците в Исламабад. Оттам по „Каракорум хайуей“ за два дни стигнахме до Скарду, като по пътя имахме достатъчно време да се опознаем с нашите полски съекипници. Ана Чсрвинска беше официалният ръководител на експедицията. До този момент беше изкачила седем осемхилядника - Еверест, Броуд пик, Нанга Парбат, Лхотце, Чо Ойю, Гашсрбрум II и Шиша Пангма. На К2 идваше за четвърти път.

Полският отбор на „К2-2005“ - Дарек Залуски, Ана Червинска и Лешек Чихи.

Лешек Чихи е един от двамата, направили първото зимно изкачване на Еверест, и е първият поляк, събрал престижната колекция „Севън съмитс“, достигайки най-високите върхове на седемте континента. Беше изкачил още Гашербрум II и Ялунг Канг (Западна Кангчендзьонга). Той също идваше на К2 за четвърти път. Дариуш Залуски е един от най-активните оператори и реализатори на филми с планинарска тематика в последните 20 години, носител е на многобройни награди от международни фестивали, като по онова време беше изкачил Лхотце, Чо Ойю и Гашербрум II. На К2 идваше за втори опит.

Трекингът мина без проблеми, сработихме се добре с поляците и пристигнахме в базовия лагер на 19 юни 2005 г. Следвайки мечтите на поне едно поколение български алпинисти, 21 години след изкачването на Еверест трима българи бяхме дошли в Каракорум с амбицията да направим опит да изкачим кота 8611 м.

Гледано от базовия лагер, реброто Абруци е най-дългият ръб на хоризонта. По него до върха се качват първопокорителите италианци. Средният му наклон изглежда „нормален“, но само отдалеч. Два дни след пристигането ни в базовия лагер тръгнахме нагоре. В 2 ч. след полунощ крачехме по ледника, който беше напълно скован от нощния студ. След около осем километра умерено изкачване навлязохме в лабиринт от кули и висящи сераци. С малко лутане намерихме път през ледовете и по изгрев слънце опънахме една палатка точно в основата на реброто Абруци. На 22 юни установихме лагер 1 на 6100 м. На следващото излизане успяхме да пробием и до лагер 2, като екипирахме с нови въжета няколко трудни скални пасажа. Мястото на този лагер е изключително проветриво, изложено е на ураганни ветрове, които като в тунел издухват всичко от склоновете на върха.

"К2-2005“ - българският отбор - д-р Любомир Младенов, Иван Темелков, Дойчин Боянов, Боян Петров.

Нашата група продължи още по-нагоре и фиксирахме над 300 метра въжета в технически най-трудния участък от реброто Абруци, т.нар. Черна пирамида.

Това е грамаден участък от почти отвесни черни скали, където маршрутът криволичи по „най-лесното“ на височина около 7000 м. Доволни от свършената работа, слязохме надолу към базовия лагер. Равносметката показва, че само за девет дни имахме изградени два височинни лагера и обработен маршрут до 7100 м. Добро начало!

Оттук нататък времето пое инициативата за взимане на решения вместо нас. Следващите десет дни не можахме да мръднем от базовия лагер всяка сутрин нов сняг, огромни облаци, мъгли и силен вягьр. В един от дните с Дойчин посетихме мемориала на загиналите по К2. Това е една тъжна грамада от камъни в основата на Ейнджъл пик{7}, по които са сложени десетки плочи на загинали в района алпинисти. Според статистиките по склоновете на върха в момента има над 55 тела. В разходките си по ледника постоянно намирахме разкъсани остатъци от височинни палатки, обувки, якета, дори човешки кости. Никой от нас не е фаталист, така че разглеждахме находките по-скоро е интерес, отколкото със съжаление. Опитвахме се да датираме към кой период и епоха на завладяването на планината принадлежат различните останки.

Междувременно д-р Младенов беше успял да организира заминаването си и в средата на месец юли пристигна в базовия лагер. Донесе ни писма от близките и новини от България. С Дойчин направиха програма от тестове за установяване на степента на аклиматизация и почти всеки ден провеждахме по някое от изследванията. Разнообразие в дългите мрачни дни внасяха и малките оазиси от цветя, мъх и лишеи, растящи по сипеите точно над базовия лагер. Да видиш зелен цвят сред обкръжаващото те бяло и черно е голямо откритие, което повдигаше духа и разведряваше обстановката. Ходихме на гости на американците, японците и норвежците, говорихме си за живота, за плановете си и завързвахме нови приятелства, норвежците ни разказаха, че експедицията им имала три цели: (1) да се върнат живи и здрави, (2) да си останат добри приятели и (3) да изкачат върха. Всеки ден следяхме със затаен дъх сателитните сводки за времето, които в този период бяха доста обезкуражителни.

В резултат на ежедневните снеговалежи лавина успя да отнесе полската палатка в лагер 1, а всички останали бяха затрупани с два метра тежък сняг. В района и в близост до базовия лагер падаха поне по няколко лавини на ден. С това природно явление не се свиква. Винаги трябва да си нащрек, така че щом чуеш бученето и усетиш вълната от прииждащи маси, да изхвърчиш от палатката и да се спасяваш, както можеш.

И все пак малко след средата на юли метеоролозите обещаха поне три дни „прозорец“ с хубаво време. Планът бе да изградим щурмови лагер в движение и да атакуваме. Минимумът за изкачване и слизане от върха са пет дни. Имахме сигурни само три, но решихме да тръгнем в лошо време, за да бъдем горе през „хубавите дни“. Въпреки че бяхме добре аклиматизирани се движехме сравнително бавно и многото сняг ни правеше предпазливи. На четвъртия ден минахме границата на осемте хиляди метра - чувствахме се космически високо. Въздухът е лек, кислородът е с ниско налягане и не влиза достатъчно дълбоко в дробовете, дишането е плитко и учестено. Върхът изглеждаше измамливо близо. По залез слънце установихме, че хоризонтът, гледан от тази височина, стои леко накриво. Земята наистина е кръгла. Облечени в пухените костюми, се сгушихме замислени в чувалите и се подготвихме за атаката. Само час след полунош с Дойчин навън. Силен вятър бръснеше склоновете, но поне огромната луна осветяваше всичко наоколо. След близо час катерене вятърът се усили значително и с мъка успявахме да се задържим изправени. Дойчин започна да мръзне и след кратко съвещание взехме трудното решение - да отстъпим. Вярвахме, че пак ще имаме шанс за върха. Поляците въобще не успяха да направят опит за атака.

Лагер 4 е на 8000 м. Огромен ледник с размерите на стадион „виси" от купола на К2.

Под зверските пориви на вятъра дочакахме зората в палатката и тръгнахме надолу. Слънце нямаше, бели облаци обгръщаха връхния купол. Макар че вчера бяхме сложили трасъори, едвам намерихме пътя към лагер 3. Смъквайки са бавно надолу, събрахме багаж и боклук от лагерите.

Изглед от щурмовия лагер. На преден план са върховете от групата на Броуд пик, в центъра на заден план е групата върхове в масива Гашербрум.

Вятърът стана ураганен и имах чувството, че ако не се закачам за парапетите, ще отлетя. Хиляди летящи ледени късчета се забиваха болезнено в малкото незащитени части на лицето ми. Спускането с огромните раници беше безкрайно дълго, рапел след рапел, но всяка крачка надолу означаваше живот. Стискахме зъби и в късния следобед Любо и Иван ни посрещнаха в предния базов лагер. Трите километра по вертикала почти свършиха, до топлината на лагера оставаше още малко.

След това излизане и неуспешния щурм времето отново се влоши и бурни ветрове почти ежедневно духаха във височина. Четяхме книги, разхождахме се, събирахме се по палатките, съзерцавахме суровите пейзажи, времето си минаваше, но облаците продължаваха да стоят над нас ден подир ден. След 46 дни в базовия лагер и прогноза за още поне седмица лошо време взехме решение да си ходим. Събрахме багажа и през прохода Гондохоро Ла след няколко дни стигнахме в Скарду. Опитът ни беше неуспешен, но през този сезон, въпреки наличието на много добри и отлично подготвени алпинисти, никой друг не успя да се качи по-високо от нас с Дойчин. 2005-а беше нулева година за К2.

Лайла пик (6096 м) е един от най-красивите върхове, които се виждат при слизането от прохода Гондохоро Ла.

КАН ТЕНГРИ - ГОСПОДАРЯТ НА НЕБЕТО

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Кан Тенгри (6995 или 7010 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Тяншан, Казахстан/Киргизия на границата с Китай

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 11.09.1931 г. от Михаил Погребецкий, Борис Тюрин и Франц Цауберер

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 17.07.1989 г. от Иван Вълчев, Веселин Чаушев, Господин Динев, Тодор Тодоров, Емануил Деянов, Стамен Станимиров, Пламен Кирилов и Радослав Славов

МАРШРУТ: СОЛОМАТОВ (ОТ СЕВЕР)

Базов лагер: 4100м

Лагер 1: 4600м

Лагер 2: 5600 м

Лагер 3: 5900 м

Денивелация от БЛ до върха: 2295м

Денивелация от ЛЗ до върха: 1095м

Кан Тенгри е най-северният седемхилядник в света и е един от трудните за изкачване върхове в Тяншан. В древността е бил смятан от прабългарите за олицетворение на върховния им бог Тангра - повелигеля на небето. Най-старата българска държава, наречена Имеон, е съществувала още през второто хилядолетие ир.Хр. в района на пустинята Такламакан и Тяншан.

Изкушението да посетя прародината си, мястото откъдето ние, българите, сме тръгнали да превземаме света преди повече от 30 столетия, ме накара без колебание да избера именно Кан Тенгри като моя връх за лятото на 2007 г. Още повече че преди 17 години именно в Тяншан изкачих първите си върхове над 4000 м и сега ми беше интересно да видя местата, откъдето тръгнах по пътеките към високите планини.

Върхът е бил „затворен“ за изкачване от чужди, неруски алпинисти до 1988 г. Висок е 6995 м, но огромна ледена козирка се издига още поне около 15 м над върховите скали и затова често се посочва височината 7010 м. Към върха са прокарани четири главни маршрута по различните му ребра и отделно още седем, които преминават по изключително трудната му северна стена. Най-популярни са маршрутът на В. Соломатов (1974 г.) през рамото на пик Чапаев от север и този на М. Погребецкий (1931 г.) от юг.

И двата маршрута се съединяват на характерно седло, където на 5900 м е разположен лагер 3. Оттам до върха се продължава по западния гребен.

В Каркара се засякохме с друга българска група, която отиваше на връх Победа (7439 м) - от дясно на ляво Павел Павлов, Марин Мичинов, Орлин Стойчев, Здравко Петров, Запрян Хорозов, Владимир Владов, Боян Петров.

Справката, която направих при дои. Санди Бешев. показа, че до 2007 г. върхът е бил изкачен от 38 сънародници. Последното успешно изкачване на българи е през лятото на 1998 г. За партньори в тази експедиция поканих опитните габровски алпинисти Владимир Владов и Марин Мичинов. На 24.07.2007 г. пристигнахме it изходния пункт, лагера „Каркара“ на около 300 км югоизточно от бившата казахстанска столица Алмати. За изкачване на Кан Теигри избрахме маршрута „Соломатов“, за които се тръгва от ледника Северен Инилчск.

Руският стандарт.

който бяхме избрали, включваше закуска, обяд и вечеря е топла и много вкусна храна, неограничено количество чай и кафе. Почти всеки ден хеликоптер донася свежи плодове и зеленчуци, бира, водка, видеокасети, поща, газ и всичко, от което човек може да има нужда. Пepcoналът си знае работата и въпреки че редът в лагера наподобява казармените порядки, атмосферата е приятелска и релаксираща. Перлата на базата, това, което я прави поне една звезда повече от другите лагери, е наличието

а сауна. В просторна, добре опакована с найлон и изолации палатка се намира голямо котле, където газови бутилки нагряват купчина с камъни. Пейки и зелени брезови клонки допълват обстановката и ми е трудно да опиша какво изпитват изтерзаните ни по височинните лагери тела след един час в изпълнената с пара малка стаичка.

Маршрутът към върха катери по характерно скално-ледено ребро, което почти изцяло е обезопасено с парапети. Изграждат се два височинни лагера (на 4600 и на 5600 м), а в третия (5900 м) се спи в снежни пещери или в палатки, ако местата в пещерите не достигат. Опасност от лавини от север има само в най-долните части над ледника. Нагоре катеренето е стръмно и технически трудно. Преодоляват се няколко отвесни скални прага и често се катери само на предните зъби на котките. Слизането към седлото от рамото на връх Чапаев крие рискове от пропадане в огромни ледени пукнатини, които често са покрити със сняг.

Времето през това лято беше типично за планината. Кан Тенгри е най-северно разположеният седемхилядник и природната среда е видимо сурова. Обикновено след два дни относително слънчево, но ветровито и студено време следват няколко дни на бури и силни снеговалежи. Характерни са бързите промени в обстановката и в рамките на един ден може да те вали сериозен сняг, а привечер да се радваш на последните слънчеви лъчи. През август нощните температури в базовия лагер падат до -10°С, а в лагер 3 - до -20-25°С.

След пристигането ни в базовия лагер за три дни изградихме лагер 1 и 2. Починахме си, изчакахме прозорец с по-хубаво време и с Марин тръгнахме в атака. На третия ден стигнахме в лагер 3, където се настанихме в снежна пещера. За първи път спах в истинска снежна дупка и високо оцених достойнствата на това убежище. Независимо от виелиците навън температурата вътре си остава -4°С. като във фризер. Надигнал се от „леглото“, имаш място спокойно да седнеш, да се облечеш и да закусиш. Ако ти трябва вода за чай, просто загребваш от стената или тавана - хем разширяваш пещерата, хем си сигурен, че източникът не е замърсен. В зависимост от големината на каверната в нея могат да живеят до около 7, 8 човека.

На 6 август в 7 ч. сутринта напуснах снежната пещера и поех нагоре към върха. Времето беше видимо пред разваляне, но аз бях последният от поне десетима излезли за атака, така че щяхме да си помагаме при нужда. Изкачването по западния гребен винаги е съпроводено със силен поривист вятър. На малката площадка в лагер 4 (6400 м) влязох в една палатка и поне 40 минути грях на примус измръзналите си крака. Продължих нагоре, но в ключовия скален кулоар, от който маршрутът преминава надясно към югозападния гребен, се наложи да чакам около час и половина трупа от четирима бавно напредващи руснаци. Времето вече се беше развалило окончателно гъста мъгла, снеговалеж и брулещ вятър.

Заради опита ми да задмина руснаците най-възрастният от тях се раздразни и ми кресна през вятъра: „А у тебя какой разряд?“. Насред отвеса не беше място да се обяснявам, изчаках ги половин час, докато преминат през най-трудното, и с бързи крачки ги задминах малко по-нагоре. В гъстата мъгла имах усещането, че съм близо до върха, защото вятърът взе да набива снежни кристали право в очите ми. Точно в 3 ч. следобед неочаквано установих, че върховата метална тринога е в краката ми! Никаква панорама, никаква романтика само силен вятър, сняг и гъста мъгла. Извадих знамето от раницата и го развях след девет години българско отсъствие от този връх. Направих няколко опита да се снимам и поех надолу. Бързо губех височина, въпреки чс много от фиксираните въжета не си знаеха годините и се налагаше внимателно да ги откатервам. Петстотин метра под върха излязох от облаците, но наоколо си оставаше сиво като в черно-бял филм. В 18 ч. победоносно се върнах в пещерата на седлото. За изкачването общо ми бяха необходими девет часа, за слизането три часа.

Разрядната система: В Русия продължава да действа системата от изисквания и правила за придобиването на спортни звания и разряди във всички видове спорт, включително и алпинизъм, ски-алпинизъм, скай-рънинг и ледено катерене. Пътят на всички кандидати започва с покриването на минималните изисквания за придобиване на значката .Альпинист России“. Създадената по времето на социализма система и до ден днешен продължава да е формална пречка пред алпинистите с по-нисък разряд да изкачват по-сложни маршрути в планините. Кандидатите трябва да представят доказателства за изкачени маршрути с определена категория на трудност. Най-нисък е III разряд, след това са II и I. За първи разряд „мъже" е необходимо да бъдат изкачени два маршрута от 5А категория в група (поне един зимно), по един маршрут от 4А и 4Б в свръзка от двама души, комбиниран ледено-снежен маршрут от 4А категория и един маршрут от ЗБ категория като ръководител на група. След покриването на първи разряд се получава званието кандидат-майстор на спорта (к.м.с.), майстор на спорта и майстор на спорта в Русия от международенклас (м.с.м.к.). Минималната възраст за к.м.с 6 алпинизма е 19 години, а за м.с.м.к. 22 години. (Източник: http://old.alpfederation.ru/ deyatelnost/article/classification)

Марин се качи на върха два дни след мен в слънчево и много студено време. Двама руснаци от Владивосток получиха сериозни измръзвания на краката. Владо също имаше лош късмет. Още на втория ден прояви признаци на бързо развиващ се белодробен оток, което наложи незабавна евакуация с хеликоптер. В малкото селце Каркара (на около 2230 м височина), докато ни чакаше да слезем, Владо успя да се възстанови без лекарска намеса.

В края на експедицията направихме разходка и до езерото Исък Кул. Това огромно планинско езеро (с размери 182x58 км) се намира на 1600 м височина. Накъдето и да погледнеш, около него се виждат красиви заснежени върхове. От езерото не изтича нито една река, водата е леко солена. а максималната дълбочина достига до 702 м. За последно бях идвал тук през август 1990 г. Обстановката около брега на езерото се беше комерсиализирала малко, но все още ми напомняше как летувахме на море през късния социализъм. Исък Кул е нещо като морето на Киргизия и е една от най-важните точки за развитие на местния „морски“ туризъм. От една баба със златни зъби наехме стая за по пет евро на човек. В цената влизаше и неограничено ядене на кайсии и ябълки от градината ѝ. Местният плаж се наричаше „Золотые пески“ и за вход събираха по тридесет стотинки. Пясъкът му е отличен за лежане и ходене и къпането е голямо удоволствие. Млади момчета обикаляха с огромни кошове на главата и непрекъснато викаха: „Рыба, пыво, мороженное!“ (Риба, бира, сладолед!). Постоянно минаваха и агенти, които предлагаха да литнем с парашут или мотоделтаплан, да се повозим с банан, платноходка, водни пързалки или колела. Цените бяха по-ниски, отколкото в България, и бизнесът на всички вървеше отлично. Исък Кул е перфектното място за край на всяка експедиция до снежните върхове в Тяншан.