Първите седем

В началото на 2004 г. опитът ми с върхове над 7000 м все още беше скромен, но тъй като трупах актив за юбилейната национална експедиция „Еверест 2004“, си поставих задачата да изкача сам най-достъпните като условия и средства континентални първенци. Тези върхове са обединени в колекция, известна като „Седемте континентални първенци“, или „Севън съмитс“, намират се на интересни места и на някои от тях са ходили сравнително малко българи.

АКОНКАГУА - СТЪПКА ПО СТЪПКА КЪМ ВИСОКОТО СТУДЕНО НЕБЕ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Аконкагуа (Aconcagua, 6962 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Най-Високият връх в Андите, провинция Мендоса, Аржентина, близо до границата с Чили

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 14.01.1897 г. от швейцарския водач Матиас Цурбриген от „Плаца де Муласм (4270 м)

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 28.12.1987 г. от Николай Петков, Мариана Масларова, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски

МАРШРУТ ПРЕЗ ПЛАЦА АРЖЕНТИНА

Базов лагер: 4200м

Лагер 1: 5000 м

Лагер 2: 5750 м

Денивелация от БЛ до върха: 2762м

Денивелация от Л2 до върха: 1212 m

Аконкагуа, гледани от подхода към „Плаца Аржентина" (януари 2004 г.).

Аконкагуа е най-високият връх в Северна и Южна Америка, както и в южното и западното полукълбо на Земята. Провинциалният парк „Аконкагуа“ е обявен за защитена територия през 1983 г. и покрива площ от 71 000 хектара. Обхваща представителни алпийски екосистеми, характерни за високите Анди. Няма категорични доказателства, че инкитс са успели са стигнат до връхната точка на Аконкагуа още в античността въпреки намирането на скелет от гуанако (диво живееща разновидност на ламата) на премката Креста дел Гуанако между Южния и Северния връх. Гуанакото живее значително по-ниско и едва ли се е озовало там, без да бъде заведено, но това е само предположение. Сигурно е обаче, че инките са се изкачвали на върхове, по-високи от 6000 м, за което нееднократно свидетелстват следи в други части на Андите.

През вековете Аконкагуа е вълнувал редица бележити изследователи, включително и самия Чарлз Дарвин, който го зърва, докато пресича Андите през 1832 г. Най-сериозният опит за първо изкачване на върха от европеец дължим на германския геолог Паул Гюсфелд (Paul Gussfeldt). През 1883 г., след два опита, той достига до около 6560 м, приблизително височината, където днес се намира заслонът „Индепенденция“.

Заминах за Аржентина на 8.01.2004 г., точно когато на база „Белмекен“ се провеждаха последните тестове, определящи състава на националната експедиция „Еверест 2004“, в който се надявах да попадна. Николай Петков ме изпрати с пожеланието: „След месец ла ми пратиш снимка до алуминиевия кръст“. Ден по-късно вече бях в горещата Мендоса, където платих разрешителното за изкачване на върха, купих храна и газ и уредих наемането на мулета. След тридневен трекинг, на 13.01. стигнах до базовия лагер „Плаца Аржентина“ (4200 м). Българи още не бяха правили изкачване на върха от гази страна, така че записвах и снимах всички детайли от обстановката. Всяка сутрин времето беше хубаво, към обяд се струпваха облаци и следобед валеше сняг, който спираше привечер - идеално време за аклиматизационни излизания. Още на 15.01. се качих е добро темпо до щурмовия лагер на 5750 м и разгледах вариантите на Полския маршрут. Целият склон беше силно затрупан с пресен сняг. Прецених, че лавинният риск за соло изкачване по полския ледник е твърде голям, и реших да се изкача по т.нар. „Фолс полиш“. Този маршрут подсича ледника и излиза на класическия маршрут на около 6300 м.

Пътят до щурмовия лагер преминава през голямо поле от характерните за високите Анди penitentes.

На 19.01.2004 г. времето рязко се подобри и в 7:30 ч. сутринта тръгнах към върха от лагер 2 (5750 м). Първите слънчеви лъчи вече бяха позлатили върховия купол. До 6300 м пътят се виждаше като на длан и крачех монотонно в дълбокия сняг. Пръстите на десния ми крак започнаха да премръзват и въпреки чс ги мърдах, след час ходене почти престанах да ги чувствам. Студеното сутрешно слънце бавно ме освети, но уви, не донесе желаната топлина. Спрях насред стръмния склон, окопах се малко и събух обувката. След 15 минути енергичен масаж почувствах първите болки, което беше признак, чс кръвта бавно се връща. За около два часа стигнах до класическия път. Върхът не беше изкачван през последните пет дни и сега нагоре се движеха няколко десетки алпинисти. Времето беше ясно и студено: -15°С. Движех се с равномерно, бързо темпо и задминах над 50 души. Не спрях да почивам под ключовия стръмен кулоар Канапета, скъсих щеките и продължих нагоре. Газех в дълбок мек сняг, което силно ме забави.

Точно в 13:30 ч., шест часа след тръгването от щурмовия лагер, направих последни крачки към равното плато и килнатия метален кръст на покрива на Южна Америка! На върха преди мен бяха стигнали само един аржентинец и един французин. Последният беше придружен от кучето си (някакъв лабрадор), което е рядка гледка по седемхиляднициге. Лабрадорът беше облечен в специално ПВЦ костюмче, лапичките му бяха обути в терлички, а на муцуната си имаше тъмни очила. След като позира за снимка близо до кръста, кучето се гушна в собственика си. Гледката от върха беше фантастична. Разходих се до всички ръбове на голямото почти колкото половин футболно игрище върхово плато и направих панорамни снимки. Постоях около половин час и като видях, че се заформя навалица, започнах слизането.

Аконкагуа (19.01.2004 г.).

Поглед от върха към ледника Lower Horcones, който се спуска от южната стена на Лконкагуа.

От всичките 43-ма българи, изкачили до началото на 2004 г. първенеца на Южна Америка, само трима (Николай Петков, Иван Масларов и Кирил Тафраджийски) се бяха качили по маршрут (Френския по южната стена. 6-8.01.1988 г.), различен от традиционния през Плаца дел Мулас. (' моето изкачване през Плаца Аржентина записах трети маршрут, изкачен от българи на този връх.

Естествен завършек на пътуването в Аржентина са водопадите Игуасу, които се намират на границата с Бразилия и Парагвай. Там като биолог съвсем си глътнах езика, наблюдавайки тукани, колибрита, гигантски мравояди, маймуни, оцелоти, ягуари, пуми, тапири, огромни гущери тупинамбиси и какви ли не още твари, каквито бях виждал само по телевизията и в книгите.

Изпратих на Николай снимката „до алуминиевия кръст“ и той ми написа, че съставът на експедицията „Еверест 2004“ е окончателно определен, но аз съм отпаднал поради „медицински съображения“. Тази негативна новина така ме амбицира, че няколко часа след като я прочетох, вече си бях поставил следващата цел за солово изкачване - Денали, първенеца на Северна Америка.

ДЕНАЛИ - ОЦЕЛЯВАНЕ В АЛЯСКА

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Денали (Denali, 6194 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: амостоятелен планински масиб 8 щата Аляска, САЩ

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 7.06.1913 г. от американците Уолтър Харпър, Хъдзън Стък, Хари Карстенс и Робърт Тейтъм

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 27.06.1988 г. от Николай Петков. Мариана Масларова, Иван Масларов и Иван Луканов

МАРШРУТ: UPPER WEST RIB

Базов лагер: 4200м

Лагер 1: 5000 м

Лагер 2: 5750м

Денивелация от БЛ до върха: 2762 м

Денивелация от Л2 до върха: 1212м

В месеците след Аконкагуа не спрях с тренировките до Копитото и в останалото време се занимавах със събиране на информация за маршрутите и изкарването на американска виза. Петя и Камен Колчеви бяха ходили на Денали през лятото на 2003 г. и ми споделиха всички тънкости за подхода и изкачването. Междувременно националната експедиция към Еверест завърши доста противоречиво. Върхът беше изкачен, но участниците се разделиха на лагери, случиха се и инциденти. Дойчин Боянов успя да изкачи върха без кислород, но двама българи завинаги останаха по склоновете му. При завръщането си ръководителят Методи Савов нарече експедицията „трагичен успех“.

Денали е най-високият връх в границите на Северна Америка. В световната класация на най-високите върхове той е 38-и подред (след намиращия се в Еквадор Чимборасо, 6310 м). Извисява се цели шест километра над околната тундра и това го прави върха с най-висока относителна денивелация на Земята. След няколко неуспешни опита и „фалшиви“ изкачвания Денали е изкачен за първи път едва през 1913 г. Към връхната точка има прокарани над 40 маршрута (с поне 24 варианта), от които най-популярен е „Уест бътрес“. По него се изкачват над 85% от поелите към върха. Според справка на парковата администрация през 2004 г. заявки за изкачването му са подадени от 1282 алпинисти, от които 630 го изкачват до юли същата година. За изкачването и слизането от върха на групи алпинисти, предвождани от гидове, са необходими 17-22 дни. В зависимост от условията и подготовката малки групи или соло алпинисти обикновено изкачват върха за 6 до 12 дни.

След уреждане на всички формалности потеглих от София на 24.06.2004 г. На 25.06. пазарувах в Анкоридж, а на 26.06. бях в Талкитна. В рейнджърската станция на парка заплатих разрешителното за изкачване и попълних специалния формуляр за солово изкачване, с което декларирах, че съзнавам опасността, на която се излагам, и освобождавам парка от всякаква отговорност. Връчиха ми соло контейнер за изпражнения и ми обясниха какво мога и какво не мога да правя на територията на парка. На следващия ден отлетях с малко самолетче за изходния лагер на ледника Кахилтна. С мен се качиха и двама туристи, така че преди да кацнем, направихме панорамна обиколка около върха. Наближавайки пистата на ледника, почувствах лека вибрация от напомпването на хидравликата на ските, които излязоха йод колесарите. Последва твърд удар от първия допир с преспите, после няколко подскока и машината се успокои. В слушалките долових репликата на пилота: „И този път успяхме!“. Вях спокоен, зашото преди излитане той ми сподели, че баща му е един от пионерите в приземяването по ледници.

Опънах си палатката и от купчината с шейни избрах една по-запазсна. Тактиката за достигане в основата на върха изисква използването на пластмасова шейна, в която слагаш целия си багаж. Закачаш две въжета отстрани на седалката, слагаш ските с колани и започваш да теглиш. Стартовата височина е малка, колкого тази на Черни връх 2200 м. Предстоеше ми около 50 км силно нацепен ледник, по който щях да напредвам през нощта. Без наличието на слънце повърхността на ледника се втвърдява и снежните мостове стават малко по-надеждни за преминаване. Пресичането на ледника соло си е жива авантюра, която ще се наложи да преживея два пъти.

Изчаках да се „стъмни“ (което през лятото там въобще не става) и около полунощ бях готов за тръгване. Затворих очи, стиснах зъби и потеглих. На гърба си имах 15-килограмова раница, а зад себе си в шейната влачех още 30 кг екипировка, дрехи, храна и гориво. Трудностите започнаха почти веднага. Следвайки флагчетата, трасиращи пътя, установих, че от вчера има много пропадания, затова се принудих да обикалям на зигзаг през цепките и да правя нова пъртина.

Вслушвах се постоянно в леда, който хрупкаше под ските ми. Внезапно върховете ми потънаха и едвам се задържах да не полетя надолу. След малко шейната ми се изметна встрани и ме повлече към скрита цепка. Прошепнах си тихо: „Леко, Петров... Внимавай... Сам си тука, сам...“. Бавно и постепенно се измъкнах от опасния участък.

Въпреки че беше „нощ“, аз се движех без челник. Към 4 ч. сутринта срещнах четирима слизащи от горе. Обвързани бяха е въже и напредваха видимо по-бавно от мен. Лицата на всички бяха забити в партньора отпред и при най-малкото подръпване на въжето изглеждаха готови да паднат, за да задържат пропадащия. Осъзнах колко малък е шансът тънката следа от кантовете ми да бъде забелязана, ако се метна в някоя цепка в този силно пресечен терен. След предпазливо изминати десетина километра започнах да обръщам внимание на уникалния леден пейзаж, сред който се движех. Сутрешното слънце осветяваше в оранжево околните върхове, а призрачни мъгли обвиваха скалните ръбове. Малко преди обяд се установих на лагер. Бях преодолял над 1000 м денивелация и се чувствах много уморен. Наспах се добре през деня и на следващата нощ продължих нагоре без ските. Рано сутринта стигнах до базовия лагер „Дженет Бейсин“ (4330 м). Намирах се в огромен циркус, където палатките ни изглеждаха като малки цветни мъниста, разпилени в полето. Типично по американски в лагера имаше снежни „авенюта“, няколко палатки нравеха „квартал“, а заедно с няколко иглута образуваха „дистрикт“. Тоалетни (снежна яма с пожълтели ръбове) имаше на почти всеки „ъгъл“. Там се ходи само но малка нужда.

Лагерът на 4330 м. На заден план е връх Форакър (5304 м).

Сезонът беше към края си и в лагера нямаше повече от 20 души. Имаше много построени иглута и предпазни стени, така че аз опънах палатката си на едно вече готово, леко вдълбано в снега място. Все още не бях решил по кой маршрут да тръгна нагоре. Насочих вниманието си към горния участък на западното ребро, т.нар. Upper West Rib (Alaska Grade 3{5}). Този вариант на реброто е преминат за първи път от японци през август 1975 г. Това е най-прекият и безопасен път към върха от базовия лагер. от няколкостотин изкачвания годишно Upper West Rib го избират не повече от 30 души. На 30.06. се изкачих до около 5000 м височина по маршрута и прецених, че ще се справя с техническите трудности, които ме очакваха нагоре.

На Денапи се качих по червения маршрут и слязох по жълтия.

Починах си един ден и на 2.07. тръгнах в атака в 5 ч. сутринта . Беше студено (-22°С) и ясно, идеално за бързо набиране на височина. Въпреки неопреновите гети върху пластмасовите ми двойни обувки краката ми мръзнеха. След излизането на ръба на един дъх преминах през трудните участъци в началото. Катерех се с две сечива и котки по стръмен и тънък слой фирн (35 до 45-50°). покриващ монолитния син лед. Към I I ч. тъкмо излизах в началото на предвърховото „футболно поле“, когато ме огря слънцето. Последните метри преди върха изминах по-бавно, защото започнах да чувствам лека умора от бързото си темпо. Точно в 12:20 ч. стъпих на най-високата точка на гребена Денели, покрива на Северна Америка, 6194 м! Освен мен в близките околности не се виждаха други хора. Бях изкачил близо 2000 м денивелация за 7 часа и 20 минути. На площадката малко под върха видях добре опакован пакет с размерите на книга. Оказа се, че е английско издание на Библията. Върнах го на мястото му и започнах да се оглеждам.

Намирах се на шест километра над океана. Бях сам в тишината на върха и в близките околности не се виждаше да приближава живо същество. През последните дни далеч на изток, близо до границата с Канада, бушуваха големи горски ножари, чийто дим беше забулил атмосферата под 5000 м. Все пак гледката във всички посоки беше впечатляваща. През 1867 г. руснаците продават Аляска на американците срещу 7,2 млн. долара. По онова време картата на това огромно парче земя представлява сравнително добре картирало крайбрежие и безкрайни бели петна в централните му части (1519 000 км2; 54 716 км брегова ивица). Русия дори не подозира какви богатства се крият в дебрите на този необятен север и само за няколко години американците почти си избиват платената висока цена, добивайки кожи, риба и други суровини от морето. Малко по-късно в реките се откриват залежи от жълт метал, които отприщват вълни от емигранти златната треска обладава мозъка на жадните транери. Десетки хиляди пристигат с кораби, за да усвояват вътрешността на безкрайната тайга. Започва строежът на железните пътища, възникват нови селища и се полагат основите на инфраструктурного развитие. Минават още няколко години и бликва нефт, който е последван от откриването на други полезни изкопаеми. Русия може само горчиво да съжалява за направения „подарък“.

Надолу беше лесно и бързо губех височина. Избрах да слизам по традиционния маршрут „Уест бътрес“, който е по-обиколен, но значително по-лесен, и по него вече имаше добре отъпкана пъртина. Слизането се оказа доста дълго, но когато стигнах до палатката, установих, че съм се спуснал само за 3 часа и 5 минути, въпреки въпреки принудителните почивки поради лошата видимост. Бях направил цялото изкачване и траверса за слизане за 11 часа и 40 минути. Най-бързо е било темпото ми през първите четири часа от изкачването, съответно по 330 м, 305 м, 220 м и 245 м преодоляна денивелация на час.

На другия ден започнах слизането. Първо пеша, а после и със ски. Шейната продължаваше да е тежка, така че карах на завои, големи по 200-300 м. На два пъти се претърколих, защото не успях да преценя виража на шейнатапринудителните почивки поради лошата видимост.

Междинен лагер по време на слизането.

Навлизайки в ниските части на ледника, роших да спра, за да изчакам втвърдяването на релефа. Направих лагер и в ранния следобед си легнах да почина. Стана полунощ, но термометърът показваше само два градуса под нулата.

Реших да рискувам, събрах лагера и потеглих. Внимателно, с много уговорки и самонавивки, пресякох не една и две полуотворени цепнатини. Малко след като се разминах с група, придвижваща се със снегоходки, чух вик. Като се обърнах, всички бяха легнали на снега, а една глава стърчеше от дупка в леда. Спасиха бързо бедстващия и аз продължих надолу още по-напрегнат.

На летището пристигнах доста изтощен. Времето не беше хубаво и прецених, че скоро май няма да кацне самолет. Опънах си палатката и се проснах да спя. След няколко часа чух бучене и един самолет изплува от мъглата. Разбрах, че и моят ще кацне след малко, пакетирах набързо всичко и зачаках. Ето го пак познатото бучене. И моят ред дойде. Излитането също беше вълнуващо, защого самолетът се отлепи буквално метри преди да се забием в отсрещния склон. Пилотът ловко зави наляво и се понесохме като птица над прекрасната земя, наречена America's last frontier. Пак оцелях, но вече не всичко се дължеше на късмета ми.

Американският стандарт.

ЕЛБРУС - ДВУГЛАВИЯТ ВУЛКАН

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Западен Елбрус (5642 м) Източен Елбрус (5621 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Самостоятелен късноплиоценски стратовулкан в Кабардино-Балкария, Южна Русия, на границата с Грузия

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 22.07.1829 г. (Източен Елбрус) от Хилар Хачиров, местен водач на първата експедиция. Лятото на 1874 г. (Западен Елбрус) от англичаните флорънс Крауфорд Гроув, фредерик Гарднър, ХорасУокър и швейцарския водач Петер Кнубел

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: Лятото на 1937 г. от Август Кабакчиев (Западен Елбрус) и през лятото на 1938 г. (Източен Елбрус)

НОРМАЛЕН МАРШРУТ

Лагер „Приют на 11-те“: 4200м

Денивелация до върха: 1442м

След като изкачих първенците на Южна и Северна Америка през януари и юли 2004 г., реших, че до края на лятото може да направя още едно изкачване. Вулканът Елбрус е най-близкият до България континентален първенец и неговото изкачване обикновено не изисква сериозни тренировки и експедиционна организация. Поканих за участие колегата си зоолог доц. Стоян Бешков от Националния природонаучен музей, спортния лекар от НСА д-р Любомир Младенов и алпинистката Елица Павлова.

На 26.08.2004 г. групата ни приети та в Ростов на Дон, оттам поехме е нощен влак до Минерални води и после с маршрутка до селището Терскол в подножието на Елбрус. Още на другия ден се качихме до хижа „Бочките“ на 3570 м и излязохме до „Приюта на 11- те“ за аклиматизация. На 31.08. в 3:30 ч. сутринта тръгнахме в атака. Имаше силен вятър и температурата беше -10°С.

Напредвахме равномерно и високо на склона посрещнахме изгрева към 5:45 ч. Върхът беше целият обвит в облаци. На премката между двата върха (ок. 5250 м) починахме и продължихме нагоре.

В силен вятър и студ в 11:15 ч. развяхме знамето над Западния Елбрус (5642 м). Кавказка панорама почти нямаше, защото бяхме над дебел слой облаци. Аз се спуснах бързо до премката и продължих към Източния връх (5621 м). Облаците бяха толкова гъсти, че на моменти се колебаех накъде да катеря. Два часа след като стъпих на Западния връх, развях знамето и на Източния Елбрус. Последният е по-широк и има възпоменателна пирамида. Вятърът и там беше ураганен, затова събрах малко камъчета и след 10 минути тръгнах право надолу.

Западният Елбрус (5642 м) е по-високата от двете глави на вулкана.

Два дни по-късно минахме и през черноморския курорт Туапсе, където Иван Масларов-Байно и Валери Първанов-Безкосигин вече месеци наред остъкляваха сложен за изпълнение открит асансьор на местната морска администрация.

За по-малко от осем месеца през 2004 г. бях изкачил три от седемте континентални първенци. На Аконкагуа и Денали дори преминах соло по маршрути, където наши алпинисти не бяха ходили и за които нямах предварителна информация. Придобих увереност, че мога да катеря и сам, без да правя големи паузи между отделните върхове. Именно оттук осъзнах, че мога да приложа този подход и при по-високите гиганти it Хималаите и Каракорум.

Метална пирамида маркира върха на Източния Елбрус (5621 м).