Първите седем

В края на ноември 2008 г. седем души се събрахме в едно заведение близо до Красно село. Ветеранът Николай Петков беше направил план за нова експедиция. След кратко обсъждане оформихме две основни цели първо българско изкачване на Гашербрум I (по труден или нов дори маршрут) и опит за изкачване на Гашербрум II в рамките на същата експедиция. Решихме, че с тези амбициозни цели може да посветим експедицията па 80-годишнината от началото на организираното алпийско движение в България - учредяването на Българския алпийски клуб. Финансирането на експедицията на този етап звучеше прекадено розово и оптимистично. Имахме уверението, че необходимите около 100 000 лева ще се намерят лесно, поради което в началото се фокусирахме основно върху тренировките и подготовката на експедиционния багаж. През февруари и март с Радослава отидохме в Африка и изкачихме два от най-високите върхове на Черния континент Килиманджаро (5895 м) и Рувензори (5109 м). Направихме опит на Кения (5199 м) и почти го изкачихме. В началото на месец май пак с Ради направихме един неуспешен опит за изкачване на вулкана Сюпхан (4044{8} м) в Турция.

В деня на изкачването вятърът беше толкова силен, че горе-долу успявах да се закрепя на земята, а Ради с нейните 46 кг направо отлиташе. Отказахме се, но аз се чувствах отлично подготвен и спокоен за физическата си форма.

С напредване на времето и получените многобройни откази от големи фирми и банки взе да ми става ясно, че осигуряването на средства за експедицията се превръща в проблем номер едно. Въпреки помощта от ДАМС{9} „Он-клиник“, „Ойрошпед“ и още няколко фирми, събраният бюджет беше повече от недостатъчен. „Ели Лили“ ми отпуснаха 2000 долара, но останалите 3500 се наложи да извадя от личните си спестявания. Това беше поредното ми заминаване и вече бях установил, че разликата в експедициите, малки или големи, е само в наименованието на крайната цел. Планирането, подготовката, тренировките и лишенията са повече или по-малко напълно съизмерими като усилие. Разликите в протичането на етапите, предшестващи заминаването за където и да е, се пораждат основно от броя, опита и ентусиазма на участниците, както и от разпределението на личните отговорности.

Докато месеците се нижеха, отборът за заминаване се намали до четирима души - Николай Петков, Дойчин Боянов, Николай Вълков и аз. Няколко дни преди заминаването отидох до Букурещ, за да извадя пакистанските визи. Този път беше значително по-трудно, защото изискаха документи, които нямах, но в крайна сметка уговорих да ги издадат след три дни. Въпреки че от посолството ни бяха обещали, получаването на визите стана възможно в срок единствено със съдействието на Елисавета Първанова, Дора Маринова и българския посланик в Румъния.

На 15.06.2009 г. заминахме с полет през Атина и Доха. В Исламабад бяхме посрещнати от новия български посланик, г-н Румен Пирончев, и други представители на малката българска мисия в Пакистан. След четири дни пристигнахме в Скарду - изходния пункт за изкачването на каракорумските осемхилядници.

За разлика от последното ми идване тук, населението на града видимо се беше увеличило, а технологичните предимства, макар и плахо, бяха започнали да навлизат в живота на местните хора. Мобилните телефони бяха навлезли след 2007 г., а интернет вече се предлагаше на няколко места.

Малко преди Асколе минахме през термалните извори, които образуваха натечни синтро-подобни басейни - доста необичайна гледка за Каракорум. В селото бяха направили малък музей с образци на местния бит и култура. На видно място бяха монтирали две кръстосани пушки, тип кремъклийки, и над тях бяха окичили трофейни рога на мъжки алпийски козирози (Capra ibex). Въпреки че видът е защитен в огромни части на ареала му, в някои страни преследването и убиването му продължават и в наши дни.

По време на трекинга каменопад едва не затрупа Николай. В един от дните вървях на петдесетина метра след него, когато внезапно видях как огромна камара от камъни пада по склона отгоре. Викнах силно, за да го предупредя, но той въобще не реагира. Затичах се с викове. Като го наближих, Николай се стресна, подбрах го и той хукна след мен. Около кубик малки и големи камъни се стовариха на метри зад нас, секунда след като бяхме подминали опасната зона. В този момент забелязах, че Николай беше със слушалки в ушите и затова не беше чул пито приближаващия каменопад, пито моите викове. Оттогава не ходя със слушалки по време на тренинг.

От някакво радио, работещо на средни вълни, разбрахме, че е починал Краля на попа, Майкъл Джексън. Аз сънувах, че ме напада огромна сова. Една сутрин носач поздрави Николай с израза: „Good body, sir“ (вместо „Good morning, sir“).

В района на Конкордия{10} се беше разположил лагерът на проекта Keep Clean Baltoro. Постоянно наети към него в продължение на пет месеца бяха шест души персонал, отговорни за управлението на задачите по събирането на старите и новите боклуци от ледниците в района. Временно се наемат множество носачи, чиято задача е да събират, сортират и извозват боклуците до Асколе и оттам до Скарду. Годишно събират по около пет тона боклуци, в което сам се убедих, след като видях огромните купчини с хартия, пластмаса, стъкло и желязо, сортирани в чували до лагера им.

Боклуците от базовите лагери се събират разделно. През 2016 г. от района са извозени над 600 кг твърди отпадъци.

Най-големият проблем в изкачването на Гашербрум I и II е преминаването през силно нацепения ледник, който води до общия за двата върха Лагер I (5900 м).

На 28.06. устроихме базовия лагер на морената под ледника Гашербрум. И двата върха, към които се бяхме насочили, се виждаха отлично и ясно доминираха над всички околни върхове. В района работеха няколко експедиции, така че проправянето на маршрута беше започнало. Първото излизане до лагер 1 беше мъчително и кошмарно дълго поради тежките раници, прясно навалелия сняг и многото скрити цепнатини. След като пропаднах в дълбока цепка и едвам успях да изпълзя, бързо се вързахме с тънко въже.

Лагер 1 е общ при подхода както за Гашербрум I, така и за Гашербрум II. Мястото е обширно и равно и има отлична видимост към двата върха. Опънахме голяма палатка, която щеше да ни служи като място за почивка, спане и складиране на багажи през следващия месец. При една от почивките ни се обадиха Тошо Пенков и експремиерът Симеон Сакскобургготски. Пожелаха ни хубаво време и успех с изкачването. Друго си е да те поздравят „отгоре“.

Голямата звезда в базовия лагер беше ултрабързият швейцарски катерач Ули Щек. След феноменалните му изкачвания в Алпите беше дошъл, за да тества как работи организмът и каква е скоростта му в условията на осемхилядниците. Придружаваше го жена му Никол, за която това беше първото подобно пътуване. Друга знаменитост в района беше финландецът Вейка Густафсон. Той имаше в актива си 13 изкачени осемхилядника и Гашербрум I беше последният от „Хималайската корона“. С него неотлъчно се движеше един пъргав японец, който се оказа, че е тук само за да снима как Вейка катери.

Ули Щек и Николай Петков обсъждат маршрута към върха.

Вейка Густафсон на Гашербрум I.

Интересно, но тази експедиция ни беше третата с Дойчин, по време на която в България имаше парламентарни избори (2001, 2005 и 2009 г.). При едно от излизанията до лагер I Деян Петков ни прати десетки смс-а, обрисуващи как са минали поредните избори, на които не можахме да гласуваме. С напредване на сезона лятото започна да се усеща все повече. Рекичката, която минаваше покрай палатката и замръзваше всяка вечер, след средата на юли не спираше да тече денонощно.

До като се аклиматизирахме, един ден Ули Щек се върна в базовия лагер и съобщи, че е изкачил Гашербрум II. В разговора с него въобще не ми стана ясно как точно го е направил. Не разказваше в детайли, а и нямаше никакви снимки от върха или подхода до него, защото малкото апаратче му тежало и не го бил взел. Все пак четиримата отидохме в палатката му, за да го поздравим, и направихме интервю с него{11}. Разказа ни за тренировките, храненето, режимите, които спазва, и бъдещите си планове. Изглеждаше честен и откровен, но много от обявените му за успешни изкачвания не са документирани със снимки от върха.

ГАШЕРБРУМ I -ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Гашербрум 1 (Gasherbrum 1, Hidden Peak, К5; 8068 или 8080 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 5.07.1958 г. от американците Пийт Шьонинг и Анди Кауфман

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 26.07.2009 г. от Дойчин Боянов, Боян Петров, Николай Петков и Николай Вълков

НОРМАЛЕН МАРШРУТ

Базов лагер: 5050 м

Лагер 1: 5900 м

Лагер 2: 6500 м

Лагер 3: 7080 м

Денивелация от БЛ до върха: 3018м

Денивелация от ЛЗ до върха: 988 м

Гашербрум / (8068 м), гледан от лагер 1 на 5900 м

Нощта в лагер 2 беше силно ветровита, палатката се тресеше непрекъснато и шумът ни пречеше да заспим. Нямах тапи за уши, но се сетих за алтернативно решение. Сдъвках една дъвка, разделих я на две, увих парчетата в памук от аптечката и си ги заврях в ушите. Заспах почти моментално. На другия ден направихме излизане по т.нар. японски кулоар, който води към лагер 3. Успяхме да изровим и обезопасим над 300 м стари въжета, като същевременно опънахме над 400 м нови въжета. Вечерта прекарахме пак в лагер 2, но на сутринта събрахме палатката и продължихме нагоре. Стигнахме до най-високата точка от вчера, излязох напред и започнах да разбивам пъртина и да отравям старите парапети. Времето беше променливо и вятърът ставаше все по-ожесточен. Наклонът не падаше под 60 градуса и преминаването на много от участъците беше доста рисковано.

Долната част на Японския кулоар е изцяло скална.

Малко преди края на кулоара получих силни крампи в предмишниците. От дърпането на въжетата и отравянето им от леда явно се бях пренапрегнал. Наложи се да спра, за да разтрия мускулите си и да почина за кратко. Със сядането в снега нещо ми се заби отзад. Оказа се къс, техничен никел, който беше забит в склона. Изрових го, закачих го на седалката като трофей и дадох път на Дойчин. Той поведе и скоро излезе на равна площадка (на височина около 7080 м), върху която направихме лагер 3. Следвайки нашите следи и пъртина, скоро в лагера се появиха испанци и французи. Чувствахме се отлично, което беше знак, че сме добре аклиматизирани. На другата сутрин вятърът продължаваше да бъде доста силен и на моменти сигурно надминаваше 70 км/ч. Докато се чудехме дали да не изчакаме още един ден. реших да направя разузнавателно излизане над лагера. Екипирах се и за под два часа успях да се кача на около 7300 м. Разгледах добре терена, но междувременно вятърът стана ураганен и въпреки че върхът изглеждаше примамливо близо, разумното решение беше да се върна.

Обядвахме, с едно въже опаковахме палатката, за да не излети, докато ни няма, и поехме надолу. На слизане се налагаше да изчаквам някакъв испанец, който се местеше прекадено бавно. Чакайки на една от площадките, се бях сгушил в малка скална гънка, когато изведнъж ме удари силна лавина. Загубих равновесие, преобърнах се и няколко метра по-надолу увиснах на въжето, засипван от последните лавинни потоци. След секунди всичко свърши. Размърдах се и нищо ми нямаше, но се бях стреснал доста. Докато спусках надолу, ме застигнаха още две лавини, но вече бях подготвен и ги понесох почти без последствия.

След няколко дни почивка и отлично захранване в базовия лагер пак тръгнахме нагоре, този път с ясните намерения, че отиваме за атака. Маршрутът през ледника до лагер 1 ставаше все по-опасен, защото напредването на лятото не позволяваше образуването на нови мостове, а много от старите се бяха срутили напълно. Безопасното преминаване беше възможно само в ранните сутрешни часове, след което всичко се размекваше и прекосяването на ледника ставаше кошмарно. Времето беше твърде променливо, валеше сняг, духаше силен поривист вятър и небето беше покрито с ниски, бързодвижещи се облаци. Освен нас в атака бяха тръгнали Вейка, японецът и полският ветеран Яцек Телер. Отново избих сам пъртината до лагер 3. Няколко часа след като се качих в лагера, Вейка дойде, стисна ми ръката и сърдечно благодари, че бях отворил пътя нагоре. Привечер вятърът изчезна, небето се изчисти и по всичко личеше, че утре ще бъде нашият ден.

Приготовленията за тръгване започнаха на 26.07., малко преди полунощ. Вейка и японецът потеглиха в 00:15 ч. Дойчин се приготви и напусна палатката час по-късно, а двамата Николаевци излязоха скоро след него. Аз бях готов за тръгване в 02:15 ч, нощта беше изключително ясна и милиарди звезди блещукаха в черното небе. Температурата беше само -18°С. С изтичането на първия половин час вече влязох в крачка и постепенно ускорих темпото. Краката ми мръзнеха. така че час след тръгването се наложи да спра и за около 20 минути масажирах ледените си пръсти. Реших да махна едната стелка, за да им дам повече пространство за мърдане в обувката. Нагоре се редуваха стръмни и много стръмни заледени стъпала. Въжета липсваха, контролирах изблиците на страх, когато ставаше опасно, и устремено преодолявах един след друг доспа експонирани пасажи. Склонът беше добре фирнован, така че не се налагаше да бием пъртина и всеки напредваше по своя линия. Високо над мен виждах челниците на останалите и това ме караше да се местя още по-бързо. Към 4 ч. сутринта започна да се съмва и върховете придобиваха все по-ясни очертания.

Задминах Николаевците и по стръмен скално-леден ръб излязох в подвърховата част. Огря ме слънцето, но в сутрешните часове то по никакъв начин не можа да ме стопли и се наложи да спра отново за масажи. Починах, пих чай от термоса и си набелязах линия за нагоре. Далеч над мен Вейка биеше пъртина, но ясно виждах как грешно се беше прицелил в един серак, който не можеше да бъде преодолян без осигуровка. Дойчин забеляза това навреме, върза се с въже, слезе малко надолу, траверсира под серака и излезе начело. Оставаха му само около 70 м до върха. Аз не следвах техния път и катерех право нагоре към най-високата точка.

Газех в преспи с дълбочина над кръста, но силата беше с мен и се борех упорито, без да спирам. Излязох на острия предвърхов гребен и бавно изминах последните 50 крачки. Гашербрум 1 пърният ми осемхилядник! (Яркосиньо небе и блестящо слънце доплълваха този наш триумф. Вятър нямаше никакъв, температурата беше едва -2°С и всички седяхме само по термобельо и щурмови якета. Вейка даваше интервюта по сателитния телефон, а японецът го снимаше. Панорамата на всички страни беше фантастична. Виждахме чудесно стотиците върхове в индийската и китайската част на планината, но най-забележителна беше гледката към строените почти в една линия три осемхилядника - Гашербрум II, Броуд пик и гигантската пирамида на К2. Половин час по-късно българите се събрахме на върха първо българско изкачване. Поздравления, снимки, усмивки и дълбока споделена радост.

Гашербрум I (8068 м.) , 26.07.2009 г.

Една от най-уникалните снимки, които някога съм правил - строени в редица са Гашербрум II (8035 м.), Броуд пик главен връх (8047 м.), Броуд пик централен връх (8011 м.) и К2 (8611 м.) най-отзад.

Прекарахме близо час на върха и започнахме слизането. Не чувствах умора и спусках много бързо. Някъде към средата се подхлъзнах по един средностръмен склон, набрах скорост, скочих през няколко малки праг-чета и след около 40 м успях да се спра със сечивото. В първия момент не можах да си поема дъх и очите ми се опулиха. Волево надух гръдния си кош, отпуснах се и рязко поех въздух. Отпуснах се по гръб и няколко минути възстановявах дихателния си ритъм. Продължих слизането, но леко забавих скоростта. Прибрах се до щурмовата палатка точно два часа след изкачването на върха. По-късно четиримата се събрахме и включихме телефона. От блога на Вейка новината се беше разпространила и голяма част от приятелите ни вече знаеха, че сме се качили. Вечеряхме и доволни се отпуснахме в палатката.

Спахме отлично и рано сутринта на другия ден вдигнахме лагера и продължихме надолу. Слизах доста бързо и в 12 ч. бях в голямата палатка на лагер 1. Чувствах се прекрасно и вече бях взел решение, че ще направя опит и на Гашербрум II. Като се събрахме четиримата, съобщих това си решение. Трябваше да направим план за смъкването на багажа от лагер 1 до базовия лагер. В късния следобед останалите ми пожелаха успех и тръгнаха да слизат надолу. Останах сам, разкъсван от мисли дали постъпвам правилно. Защо си слагам главата в торбата, нали вече имам един връх?

ГАШЕРБРУМ II - ПЪРВА СРЕЩА

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Гашербрум II (Gasherbrum И, К4; 8035 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Каракорум, на границата между Пакистан и Китай

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 7.07.1956 г. от австрийците Фриц Моравец, Йозеф Ларх и Ханс Виленпарт

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 23.07.1992 г. от Господин Динев и Радко Рачев

„Банана ридж“ е стръмен и тесен гребен, който извежда в лагер 2.

Не спах добре и в 6 ч. сутринта поех от лагер 1 нагоре към Гашербрум II. Знаех, че единственият лек, когато се тормозиш дали постъпваш правилно, е просто да се отдадеш на новата си цел и да се концентрираш върху трудностите, които тя предлага. Най-бавно преминах през ключовия участък, т.нар. „Банана ридж“. Стръмен и остър ръб, който беше обезопасен със стари парапети. Беше необичайно топло, тихо и без никакъв вятър. Над лагер 2 нямаше следи, така че ускорих темпото, зашото слънцето постепенно размекваше снега и започвах да затъвам все повече и повече. До лагер 3 преминах през три огромни цепнатини, като в едната пропаднах почти до шия, но се набрах на въжето и бързо излязох. Общо за седем часа и половина стигнах до щурмовия лагер 3 на 7300 м. Бяха ме предупредили, че мога да се настаня в палатката на Луис, загиналия преди седмица испанец. На 20.07. той по всяка вероятност беше изкачил Гашербрум II, но нямаше яснота дали беше успял да се прибере до щурмовия лагер. Два дни по-късно няколко човека съобщиха, че са наблюдавали мигаща светлина на траверса под върховата пирамида, което още повече задълбочи мистерията дали Луис е жив, или не.

В лагера не открих никакви следи от скорошно присъствие на хора, затова се приготвих за самотно преспиване. Заспах лесно, но дори и за миг не престанах да сънувам, че сме двама в палатката. Вътрешен глас или халюцинация непрекъснато ми повтаряше, че нищо няма да ни стигне храна, време и екипировка. Аз опонирах през целия сън и се успокоявах, че всичко е под контрол и имам всичко необходимо в достатъчно количество. В 00:45 ч. се събудих, погледнах навън и видях звезди. Бързо се приготвих за атака и след час излязох. Интересно, но звездите бяха изчезнали, беше се появил вятър, а остри ледени снежинки се забиваха непрестанно в лицето ми. Само след половин час изкачване осъзнах, че вече не знам къде се намирам, и реших, че е по-добре да се върна и да се пробвам пак на светло. Прибрах се и мигом заспах.

Едвам се събудих на развиделяване, отворих ципа на палатката и видях, че навън вилнееше силна виелица. Трябваше поне да направя опит, затова се приготвих за излизане и тръгнах с надеждата, че утрото може да донесе нещо по-добро, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-мъгливо и ветровито ставаше. Разколебах се и прецених, че трябва да отстъпя. Пъртината ми беше напълно изчезнала, така че едвам успях да намеря лагера. Не разполагах нито с радиостанция, пито с телефон, поради което нямах никаква идея за прогнозата. Починах няколко часа и взех решение да се връщам. Виелицата ставаше все по-силна, а мъглата - все по-гъста. Въпреки че парапетите ме водеха надолу, имаше участъци, в които въжетата прекъсваха и трудно съумявах да намеря правилната посока. Пропаднах няколко пъти в скрити цепнатини и започнах да ставам все по-несигурен и бавен в слизането. В лагер 2 заварих един испанец, който се гласеше да слиза. Продължихме заедно надолу, но той беше още по-уплашен от мен, затова не взе никаква инициатива да води, да разбива пъртина и да изравя парапетите.

От основата на склона до лагер 1 ни предстоеше малко над километър преход по равен терен и в абсолютно бяла, whiteout{12} обстановка. Спомних си как Ули Щек ни беше казал, че в подобни условия е успял да намери лагера единствено благодарение на GPS-ca си. Движехме се по шесто чувство, като често спирахме, за да изчакваме кратки просветления. След около час лутане и с помощта на няколко бамбукови флагчета най-сетне намерихме лагера.

Целия следващ ден почивах и се възстановявах. В лагера имаше двадесетина човека и никой не мръдна наникъде. Заниманията в такива периоди се въртяха около писане на дневници, четене на книги, слушане на музика, обсъждане на плановете за идните дни или чистене на снега, който ни затрупваше на пресекулки. Миналата година по това време лежах вкъщи със счупен крак и мечтаех да съм тук. Сега лежах в палатката на 5900 м и мечтаех да съм в Княжево и да ям диня. При една от разходките между палатките се запознах с испанеца Карлос Сория. На възраст 70 години (роден е през 1939 г.), когато повечето му набори кротко си карат пенсионерските години, Карлос вече имаше седем осемхилядника и сега се беше прицелил в Гашербрум I. Разказах му за нашето изкачване, а той ми разказа каквото помни от изкачването си на Гашербрум II през 1994 г. Дано и аз доживея до такава възраст и бъда в такава форма на старини.

Рано сутринта на следващия ден видях, че времето „отива на оправяне“, събрах си багажа и пак поех нагоре. След мен не тръгна никой, така че целия ден щях да разбивам пъртина в прясно навалелия сняг. Този път се качих до лагер 3 за малко над осем часа, като в края почувствах лека умора. Все пак след няколко чаши бульон, чай и супа се оправих и си казах: „Утре или никога“. Времето се изясни, вятърът утихна... Чудех се дали ще успея.

Палатката ми в призрачния лагер 3 (7300 м). На заден план е пирамидата на Гашербрум II.

През цялата нощ сънувах и се въртях. Към полунощ чух стъпки. За миг си представих, че до палатката ми крачи мечка. Последва дишане, човешко и съвсем близко. Някой каза с испански акцент: „Good morning!“. Докато се унасях, някой изкрещя: „Примусаааааа...!“, и за секунди видях как палатката ми изгаря. После се разнесе хъркане. Призракът на Луис ме преследваше и халюцинирах непрекъснато.

Въпреки кошмарите успях да дремна и малко след 1 ч. сутринта започнах да се оправям за тръгване. Примус, чай, закуска, обличане, обуване. Студено е и всичко става бавно. Точно в 3 ч. изпълзях навън. Беше звездно и мразовито утро, тъкмо както го исках. Поех в тъмното нагоре, като се прицелих в камъните, до които бях стигнал предния път. Постепенно ставаше все по-стръмно и по-непознато. Продължих и на разсъмване бях в лагер 4, където имаше остатъци от няколко палатки. Минах през всичките и ги огледах да не би Луис да е останал някъде тук. Не открих нищо и продължих. Нагоре започваше диагонален траверс, който извеждаше в десния край на върховата пирамида. Минах го за около три часа и излязох в основата на предвърховия склон. Наклонът беше над 45 градуса, но се чувствах доста уверен въпреки поривите на вятъра, които на моменти ме караха да приклякам. за да не ме отнесат. След близо час излязох на върховото било. Оттатък ръба духаше наистина силно. Видях Броуд пик и К2, които стърчаха над облаците.

Върхът отстоеше само на около 80 хоризонтални и 15 вертикални метра вляво от мен. Направих опит да тръгна по ръба, но вятърът ме поваляше. Слязох няколко метра по-надолу и пак тръгнах. Газех в пръхкав сняг, но отдолу усетих твърд лед с голям наклон, върху който се чувствах доста нестабилен. Огледах се, под мен видях улеите, чийто край не се виждаше, и започна да ме дострашава. Спрях за миг, за да преценя какво да правя. Изпитвах нерешителност, което рядко ми се случва. Постоях така още около минута и реших да слизам. Последните метри до върха ми се сториха прекадено опасни. Бях направил всичко, което можех да направя сам в тези условия

Последните метри до гребена на Гашербрум II. Върхът е вляво. Със стрелка е отбелязана моята най-висока точка.

Лагер 2 се намира на характерна премка на 6500 м.

Надолу слизах със сечивото в ръка, ту е лице, ту е гръб към склона. Постепенно губех височина и теренът полягаше. Влязох в пъртината си и продължих по дългия диагонален траверс към щурмовия лагер. По едно време щеката ми удари в метал. Зарових се в снега и откопах един никел - втори намерен за тази експедиция. Така вече по склоновете и на двата Гашербрума бях намерил по едно сечиво, с което само увеличих гардероба си с алпийска екипировка.

В 17 ч. стигнах до лагера. Заварих двама иранци и един испанец, които се готвеха за щурм. Отпуснах се за миг, изпих две чаши чай и почувствах, че имам сили да продължа надолу. Събрах си багажа, пожелах им успех и уверено поех към лагер 1. Вече познавах пътя, последователността и местоположението на опасните участъци. Снегът беше започнал да се втвърдява, така че за по-малко от час стигнах до лагер 2. Надолу обаче леко забавих темпото, защото започнах да усещам умората. Последния километър до лагера го изминах доста бавно. За 38 часа се бях качил до лагер 3, бях стигнал почти до върха, преминавайки през редица трудности, и сега отново влизах в изходния пункт. Събрах малко чист сняг и се мушнах уморен в палатката. Вечерях набързо и заспах много дълбоко.

Спах отлично и си починах добре. Сутринта закусих, събрах палатката и целия личен и общ багаж. Раницата ми стана повече от 25 кг. Само мисълта, че трябва да прекося отново ледника, ми стягаше сърцето, и то още преди да съм тръгнал. Пътеката надолу беше силно променена, зееха нови цепнатини, а старите бяха станали двойно по-големи. Всичко приличаше на лабиринт от ледени кули, скрити снежни проходи и бурни реки. Маркировъчните флагчета и бамбуковите пръчки покрай пътеката бяха напълно изпопадали, така че намирах правилните места за пресичане на опасните участъци само по спомен и усет. С огромно облекчение изминах последните метри до базовия лагер. За 11 дни и над 6000 м бях загубил около шест килограма, дрехите видимо ми висяха, бузите ми бяха хлътнали. Изкъпах се и няколко пъти ядох на корем. Имах сили колкото да лежа, гледам, слушам и разказвам. Експедицията отиваше към своя край.

На другия ден посетих военния лагер, в който живееха около 40 50 човека. Командният състав спеше в кръгли бунгала, а войниците в палатки и малко по-големи бунгала. Заговорих се с единствения офицер, който седеше пред бунгалото си. Беше млад, брадат и приличаше на свещеник, но се оказа, че е майор, командир на гарнизона. Веднага ме покани да седна при него. Започна да ми разказва какви ги вършат тук. Прекарвали в лагера по четири месеца, след което ги сменяли. С напредване на лафа се появиха разни капитани, специалисти по комуникации, оръжейник, лекар и фелдшер. Всички бяха единодушни, че престоят им тук е пълно безумие, но поради липса на политическа воля границата между Пакистан и Индия все още е предмет на спорове и битки.

Разказаха ми, че през 1984 г. индийската армия превзема Сиаченския ледник (Siachen Glacier), с което завладява над 70 км ледникови езици и над 2000 км2 площ от Кашмир. В резултат и двете страни изграждат постоянен военен пост на превал с височина около 6500 м. В основата на превала се базират големи поделения, които захранват и поддържат постовете с провизии и персонал. Четиридесетина войници дават денонощни караули и се дебнат непрекъснато на 200 м разстояние един от друг. От загиналите в този конфликт над 2000 дути едва около 60 са станали жертва на престрелки. Останалите са загубили живота си в резултат на лавини, измръзване, пропадане в цепнатини или снежни бури. Цената на това височинно съперничество се равнява на приблизително половин милиард долара за двете страни.

Експедициите в района постепенно отиваха към своя край. С всеки изминат ден лагерите опустяваха - палатките изчезваха една по една, а хората намаляваха. В базовия лагер се появи испанецът Сечо, който по моите следи беше изкачил Гашербрум II ден след мен. Следвал пъртината ми и като излязъл на върховия гребен, вятърът бил слаб и той много внимателно съумял да премине през заледения ръб и стигнал до върха. Браво на него, успял е!

На 5.08. събрахме целия ни лагер и тръгнахме да слизаме. Щяхме да се приберем през прохода Гондохоро Ла. Това е най-бързият начин да се стигне до цивилизацията от ледника Балторо. Проходът е висок към 5600 м и не е особено труден за преминаване. Слизането в долината на Хуше е по-техничната част от прекосяването на превала и обикновено се екипира с 300-400 м фиксирани въжета. Преминаването на този „лесен“ превал щях да запомня завинаги.

Да пропаднеш в ледникова цепнатина. Един от големите кошмари при завладяването на ледниците са ледниковите цепнатини. Движението по неравна основа, наклонът, земетресенията и пропаданията са сред причините ледниковите езици да се нацепват напречно или надлъжно. Всичко започва от малки повърхностни бразди, които постепенно се уголемяват. Природните катаклизми ги дооформят и превръщат в съвършени капани за живи същества. Цепнатините се наричат „открити", когато са толкова големи, че не е възможно снегът да ги покрие и скрие. „Скрити“ са тези цепнатини, които зимните снеговалежи успяват да покрият, напълно заличавайки знаците, че отдолу има пропадане. Дълбочината им варира от сантиметри през няколко метра до бездънни пропасти, чийто край се крие в хилядолетната история на ледника. Дължината им е от няколко до няколкостотин метра.

Цепнатините са едни от най-нежеланите привидения за алпинистите и планинарите. Всички обучения и практически курсове наблягат неслучайно на темата „Пропадане в ледникова цепнатина“. Теорията те кара да фантазираш последствията от едно пропадане след грешна крачка на повърхността. Представял съм си сценарий за спасяване и оказване на първа помощ на пострадал, но всеки си мисли, че е подготвен по темата, докато един ден сам не полети в мрака на ледниковата бездна. Беше малко преди изгрев слънце на 6 август. Проходът Гондохоро Ла беше все още огрят от лъчите на залязващата огромна луна. Ледът блестеше приказно и кристалчетата отразяваха от едната си страна луната, а от другата - зората на раждащия се ден.

Седях и съзерцавах величието на Каракорум. Извиках на испанските си приятели, които бяха наблизо, и с фотоапарат в ръка се изнесох на по-горна позиция. Бях встрани от пътеката, направих няколко снимки и тръгнах надолу. Улисан да си слагам ръкавиците, за миг не си гледах в краката и земята под мен се продъни. Твърдата опора просто изчезна и полетях. „Аааааааа...!“, беше единственото, което се изтръгна от мен в този момент. Падах стремително и безпомощно, удрях се в стените, а очите ми само регистрираха преминаващите образи. Всичко се случваше твърде бързо, за да мога да мисля, премислям и анализирам как се стигна дотук. Изведнъж падането спря - бях се заклещил на тънък снежен мост, някъде около средата на цепнатината. „Жив съм!“ Внимателно се размърдах, за да проверя кое къде ми е. Освен болките в цялото тяло като че ли нищо друго ми нямаше. Пухенката ми беше в кръв, но раната на ръката ми не изглеждаше сериозна. Погледнах часовника си - 5:42 ч. „Helppp!!!", само това можах да извикам. „Ами сега какво?“ Разглеждайки цепнатината, започнах да премислям различни варианти за излизане. Раницата ми беше отвън... значи испанците трябваше да забележат, че липсвам. Абсурд беше да се изкатеря сам без котки и сечиво. Цепката беше прекалено широка, с гладки стени, до горе имаше поне осем метра - немислимо! Не смеех да мръдна, за да не се продъня. Надолу имаше още поне десет метра, като стените постепенно се стесняваха. Извадих фотоапарата и се опитах да го включа. Не тръгна въобще, явно го бях ударил. „Петров, няма да умреш тук, нали?“, мина ми през главата. Целият треперех, но не от студ, а от адреналина, който изпълваше вените ми. „Helppp!!!“ Дупката, която бях пробил на повърхността, не беше голяма и силата на вика ми умираше още в цепнатината. Проникващата дневна светлина започна да осветлява вътрешността на ледниковия ми затвор. Обкръжаваха ме огромни висулки и дяволски ледени кристали. Този леден музей щеше да ми е по-интересен, ако бях попаднал тук по собствено желание. Минутите минаваха, а отгоре не се чуваше никакъв звук. „Хайде!!! Къде се мотаете?“ Щом бях оцелял дотук, значи ще ме извадят. Успокоявах се сам, но продължавах да треперя. Прекарах около час под леда, преди да чуя:

- Хей, Боян, жив ли си?

- Дааа!

- Ето ти въже!

И ми спуснаха тънко синьо въже. Вързах се под мишниците и извиках да теглят. Едвам бях отлепил, когато усетих, че въжето ме прерязва. „Стоййй!!!“ Смъкнах възела надолу, малко под кръста, и отново ме затеглиха. Явно дърпащите бяха много, защото се движех бързо като с асансьор. Наближавайки повърхността, погледнах за последно ледения ми затвор и в следващия миг пробих кората встрани от дупката. Изхвърчах като тапа навън. Светлина, хора, суматоха. Проснах се на платото отгоре и мигом над мен се надвесиха десетки глави. .Добре ли си? Как си? Какво стана?", заваляха въпросите. От удара с главата в леда погледът ми беше замъглен, фокусът ми се губеше, но бях отново на горната земя, спасен! Развързаха ме и ме запрегръщаха. Аз само повтарях: „Благодаря, благодаря...“. След още няколко минути можех вече да мисля и командите от мозъка ми стигаха до крайниците. Изправих се и веднага загубих равновесие, но бързо се окопитих. Сега трябваше по най-светкавичния начин да се спускам към лагера. Адреналинът щеше скоро да се изчерпи и всичко щеше да ме заболи. Знаех за този физиологичен срив от предишни падания. С леки залитания се закачих за въжето и заслизах надолу. Крачка по крачка надолу, към ниското, зеленото, към лагера, към живота.

Последствията от тази каскада бяха само ожулвания, натъртвания и един месец кръв в урината. След преглед при уролог в София разбрах, че имам малки разкъсвания, но не се очакваха усложнения. Пак се разминах леко.

След инерцията, набрана през 2009 г., когато изкачих трите най-високи върха на Африка и почти два осемхилядника в Каракорум, през лятото на 2010 г. исках да направя нещо подобно и в Памир. от пролетта до заминаването в началото на юли ръководех проект за мониторинг на пещеролюбивите видове прилепи в България. Успявах да тренирам сравнително редовно, но не чак толкова, че да се чувствам в топформа. В средата на юни 2010 г. с Радослава изкачихме Монблан и започнах да привиквам към височините, които очаквах през юли.

След два месеца организационни срещи и преговори с агенции в Таджикистан накрая за Памир заминахме аз и Румен Радев от СК „Вертикален свят“, Светослав Терзийски и Милена Михайлова от АК „Планинец“. Румен е учил физика и финанси и в момента е началник в голяма фирма. Тъй като не пропускаше тренировка в уикендите през последните пет месеца, физически беше отлично подготвен и се справяше без проблеми с всякакви дълги и стръмни трасета. Височинният му опит включваше двата най-високи върха в Южна Америка, Охос дел Саладо (6893 м) и Аконкагуа (6962 м), както и Айлънд пик (6189 м) в Хималаите.

Познавахме се добре и знаех, че той ще премине, макар и по-бавно, през всеки преминат от мен пасаж, затова нямах никакви опасения, че не е подготвен за поставените цели.

Светослав Терзийски, Боян Петров, Милена Михайлова и Румен Радев пред палатката ни в базовия лагер „Москвина“ (юли 2010 г.).

Светльо и Милена ги познавах по-слабо, но знаех, че в „Планинец“ нямат случайни кадри. Така или иначе, двете свръзки щяхме да се движим по собствен план и график за изкачванията. тъй че аз зависех само от възможностите на Румен.

В Душанбе, столицата на Таджикистан, кацнахме на 20.07., а на 21.07. стигнахме до изходния пункт Джиргигал. Наехме малка стаичка на летището, която беше застлана с традиционни килими. Като ми подаваше ключа, хазяинът Исман Лли ме погледна строго и почти заповедно ми каза: ,,Tы отвечаеш!“. От цялата ни група успя да запомни единствено моето име (защого „баян“ на киргизки значело „боен“, „буен“) и на всяка проверка в стаята се обръщаше само към мен. Доскоро помещението било офис на банка и през следващите дни при нас редовно нахълтваха бивши клиенти. Оглеждаха смутено и бързо напускаха. Обядвахме в местната чойхона (чайна). Поради липса на сухари в магазина купихме 12 хляба, нарязахме ги и ги проснахме да се сушат на летищния плац. На чушките всички местни казваха „болгарский персц“, а орехите наричаха „греческий орех“. На пазара огромни дини се продаваха по един долар, така че на всяко хранене изяждахме поне по една.

Румен е главният отговорник по прехраната на нашия отбор.

За полетите към базовите лагери в Памир хеликоптерите Ми-8 може да пренасят трима души екипаж, 2.5 тона гориво и около 15 души с багаж по 30 кг. Разходът е ок. 300л/час.

Бяхме се прицелили в Корженевская и Комунизъм, които се правят от един и същи базов лагер поляната Москвина. До там се ходи около една седмица нагоре по ледниците Фортамбек и Валтер или се лети с хеликоптер. Ние бяхме избрали въздушния път, който ни спестяваше приблизително две седмици. Четири дни чакахме да се уреди полетът до Москвина. Събра се голяма група от чакащи (над 120 човека) и накрая с нахалство и малко лакти успяхме да се класираме в един от първите полети до базовия лагер. Предимството ни пред всички останали чужденци беше, че говорим отличен руски (поне аз и Румен) и щом разбираха, че сме българи, отношението към нас се променяше с лафа: „Болгария не за граница“. Освен това се променяха и цените. Много често имаше голяма разлика между „How much?“ и „Это сколько?“.

От базовия лагер „Москвина“ (4300 м) може да се изкачат два памирски седемхилядника - Корженевская и Комунизъм.

ПЪРВИ ЗА СЕЗОНА НА КОРЖЕНЕВСКАЯ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Корженевская (7105 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Памир, Таджикистан

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 22.08.1953 г. от осем алпинисти под ръководството на Алексей Угаров

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 28.07.1979 г. от Христо Проданов, Минко Занковски, Методи Савов, Георги Темелков и Михаил Милушев

МАРШРУТ: „ЦЕТЯИН"

Базов лагер: 4300м

Лагер 1: 5320 м

Лагер 2: 5850 м

Денивелация от БЛ до върха: 2805м

Денивелация от Л2 до върха: 1255м

Маршрутът „Цетяин" е най-популярният за изкачване на връх Корженевская.

В базовия лагер бързо се сприятелихме с ключовите хора - началника, гидовете, готвачите в кухнята и отговорника за сауната. Настанихме се в голяма щабна палатка (2,5x5 м) с дървена скара и дюшеци. Лагерът се огрява от слънцето от 7 до 19 ч. и температурите през нощта не падаха под 0°С. Багажът се превозваше с трактор от хелипада до лагера. Столовата беше голяма постройка, нещо от типа „селски летен ресторант“. Можеше да се храним като на пансион и си поръчвахме храната ден за ден. Имаше лавка за бира, твърд алкохол, безалкохолни и малки пакетирани храни. Също така разполагахме с игрище за футбол и волейбол. Игри като шах, табла, „Не се сърди, човече“ и тенис на маса бяха безплатни. В специална тетрадка се записваха всички излизания над лагера - дата, брой хора, отговорник, план и контролно време за прибиране. Сауната се палеше по заявка на няколко човека и в пакета, който платихме, влизаха определен брой безплатни бани. Почти всяка вечер имаше живи изпълнения на китаристи, сред които нашият Румен беше една от звездите с най-разнообразен репертоар и способност за импровизации. Около лагера бяха разположени много паметни плочи и една от вечерите организираха курбан в памет на загиналите алпинисти.

Чувствахме се отлично и започнахме бързо с аклиматизацията. Традиционно първо се изкачва пик Воробьов (5691 м), който е най-близко издигащият се над лагера връх, след което се поема по склоновете на Корженевская. С Румен тръгнахме към лагер 1 на 30.07. и на 1.08. предприех атака на върха.

Събудих се в 5 ч. сутринта и погледнах навън. Утрото изглеждаше чудесно, така че закусих и се подготвих за излизане. В 6 ч. поех нагоре. Условията бяха отлични - малко пресен сняг на твърда основа. Бях първият за сезона, който излизаше толкова високо, и над лагера склоновете бяха девствени. Пътят нагоре следва ребро и т.нар. „гърбици на камилата“ - характерни снежно-ледени кули, които се изкачват една по една. Някои от премките между гърбиците бяха с големи козирки, затова ги минавах бавно и много предпазливо. Вятърът през цялото време духаше на пориви, но не донесе студ и проблеми. Чувствах се силен, катерех с равномерно темпо и постепенно набирах височина. Някъде около средата вече газех в дълбок сняг и изведнъж установих, че котката на десния ми крак липсва. Върнах се назад и след четиридесетина метра я открих в една дълбока стъпка. Сложих я и я стегнах здраво.

Най-накрая изкачих и последната „камилска гърбица“ и видях върха отблизо. Струваше ми се, че ще го стигна съвсем скоро, но това беше доста измамно. Последва дълъг траверс по твърд сняг и успях да превзема последната височина точно в 15 ч. следобед. Върхът представлява сравнително голяма, равна площадка с размери 15 на 20 м. Температурата беше -15°С. Видимостта беше отлична и наснимах панорамите в четирите посоки. Комунизъм се открояваше над всичко останало в района.

Връх Корженевская (7105 м) на 1.08.2010 г.

На слизаме ме водеше пъртината от качването, можех да се отпусна и да съзерцавам морето от пет- и шестхилядници, които се разкриваха под мен. По време на изкачването бях толкова фокусиран, че почти не се бях обръщал да гледам планината около мен. Явно се бях поуморил, защото и най-малките баирчста изкачвах бавно и е голям зор. Най-мъчителен беше финалният траверс към палатката. Снегът се беше размекнал, затъвах дълбоко, но газех напред, защото знаех, че съм близо. Като наближих лагера, видях, че около нашата палатка са изникнали още шест-седем. Почти всички в лагера бяха навън и се препичаха на последните слънчеви лъчи. Щом ме видяха, започнаха да ми ръкопляскат и да ме прегръщат. Направих си бърза равносметка за изкачването - 9 часа нагоре и 2 часа и 30 минути надолу. Бях изял един сникърс, половин шоколад, два гела и четири лукчета. В палатката Румен ми направи няколко чаши бульон, пих два аспирина и просто се отпуснах. Сутринта на другия ден продължихме слизането, новината, че върхът е изкачен, се беше разпространила и всички ме поздравяваха. Иранска група даже ми ръкопляска. Вечерта в базовия лагер ме наградиха с бутилка водка, която беше изпита почти мигновено от седящите на масата. Началникът на лагера държа реч и ми връчи грамота. Аз похвалих персонала и пожелах на всички хубаво време и успешни изкачвания.

Лагерът за атака на Корженевская по маршрута „Цетлин“ се намира на 5850 м.

ПЪРВИ ЗА СЕЗОНА НА КОМУНИЗЪМ

ВРЪХ И ВИСОЧИНА: Исмоил Сомони (Комунизъм, 7495 м)

ПЛАНИНА И ДЪРЖАВА: Памир, Таджикистан

ПЪРВО ИЗКАЧВАНЕ: 3.09.1933 г. от Евгений Абалаков

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ИЗКАЧВАНЕ: 30.07.1972 г. от Кънчо Долапчиев, Аврам Аврамов, Огнян Балджийски и Енчо Петков

МАРШРУТ: РЕБРОТО БОРОДКИН

Базов лагер: 4300 м

Лагер 1: 5370 м

Лагер 2: 6020 м

Лагер 3: 6890 м

Денивелация от БЛ до върха: 3195м

Денивелация от ЛЗ до върха: 605м

Маршрутът към връх Комунизъм през реброто Бородкин е най-популярният маршрут за изкачване на върха.

За три дни почивка и обилно хранене след Корженевская успях да възстановя сили и желание и бях готов за Комунизъм. На 6.08. се качих до първия лагер (5370 м) по реброто Бородкин. Имаше полска, италианска и иранска палатка. Около иранската се издигаше голяма купчина разхвърляни боклуци - опаковки, буркани от компоти, празни консервени кутии, кенчета от „Фанта“ и какви ли не още остатъци от лагеруване. При предишни експедиции бях забелязал, че почти всички ирански алпинисти имат нулева култура за опазване на чистотата в планините и винаги изнасят много повече багаж, отколкото реално могат да употребят. Това, което остане неупотребено, го заравят в пластмасови чували до палатките си. Грозно и осъдимо поведение, но и досега не съм чул някой иранец да е отнесъл наказание или глоба.

Маршрутът над лагер 1 извежда на т.нар. Груди (6260 м), откъдето се слиза до лагера на Великото памирско фирново плато.

Прекарах спокойна нощ и на следващия ден продължих нагоре. Въпреки че голяма част от реброто е доста сгръмно и на места има фиксирани въжета, аз се катерих без осигуровка, в стила на Висоцки:

„Надеюсь только на крепости рук...“. Към обяд падна мъгла и видимостта изчезна почти напълно. В такива моменти човек трябва задължително да седне и да изчака, докато просветне отнякъде и се отвори панорама към следващата част от трасето. В почивката на т.нар. Груди (гърди) мъглата се разкъса няколко пъти, така че видях Великото памирско фирново плато. Последва слизане и после дълъг подход към лагера на 6000 м. Освен нрескок на няколко цепнатини, други трудности нямаше и всичко мина спокойно. Подравних си площадка и опънах само вътрешното помещение на една голяма палатка. Някои модели и материи позволяват да направиш компромис и с цел олекотяване да се лишиш от сигурността на горното покривало. Залезът над Памирското плато е много красив и още повече подчертава гигантските му размери. Вечерта се чух с Румен по радиостанцията, но той прекъсна, преди да разбера дали беше успял в опита си да качи Корженевская.

Лагер 2 (6020 м) се намира на Памирското фирновано плато.

През цялата нощ вилня буря. като някои от поривите на вятъра сериозно блъскаха палатката и повдигаха дъното. Сутринта беше мъглива, облачна и бяла и прецених, че днес е по-добре да остана в лагера. В такива мрачни дни часовете текат много бавно и затова ти също трябва да живееш бавно.

Вятърът остана силен през целия ден, като от време на време отваряше за кратко дупки в мъглата. Самота и откъснатост обземат душата, а дългото бездействие убива устрема и инерцията от предишните дни. Само опитът те държи в кондиция и е добре да си повтаряш, че всичко има край, дори и лошото време. Дългото лежане в палатката през деня ми пречеше да заспя и през следващата нощ хиляди объркани мисли и тревоги не ме оставиха на мира. Никоя от тях не беше свързана с предстоящата атака, но в такива моменти нямаш никакъв контрол върху мозъка и там е хаос от притеснения, които те измъчват.

Предвид променливостта на времето реших, че може да направя опит за атака на върха оттук. На 9.08. се събудих на развиделяване. Навън беше ясно и много студено. Приготвих се и малко след 5 ч. тръгнах нагоре. Докато крачех, слънцето се издигаше постепенно и красиво позлатяваше челата на памирските върхове. Единственото, което чувах в тези ранни часове, беше скърцането на котките върху плътния фирнов слой. Набирах височина доста бързо. Колкото повече качвах, толкова по-силен ставаше вятърът. С него започнаха да се носят и облаците. Точно когато стигнах до връх Душанбе (7000 м), голям облак обгърна целия връх. Толкова бяло и гъсто беше всичко около мен, че нямах никаква идея накъде да тръгна. В едно от разкъсванията видях, че съм на остър ръб с пропасти от двете страни. Повървях още известно време в посока към върха и зачаках. Мина малко повече от час в седене на едно място, стана 12 ч. и се замислих какво да правя. Имах сила, исках да продължа, но липсата на видимост ме блокираше напълно. Почаках за кратко и реших, че ще слизам. Спуснах бързо около 500 м, слязох под облака, обвил върха, и видях, че надолу беше чисто. Слизайки, паднах два пъти в скрити ледникови цепнатини, пулсът ми скочи двойно, но запазих добро темпо и успях да стигна до палатката без други проблеми.

В лагера заварих Паша Трофимов от Иркутск, който също имаше намерения да атакува. Преди няколко дни и гой се беше качил на Корженсвская и сега се чувстваше готов да изкачи Комунизъм. Паша е много приятен събеседник, отличен скален и микстов катерач, запален ловец, любител на кар-тунинга и има магазин за катерачна екипировка и работа от въже.

Лопатата е последното препятствие преди върха. Маршрутът преминава по средата на склона, вляво от скалната пирамида.

Редуцирахме багажа. взехме една палатка и рамо сутринта на другия ден тръгнахме нагоре. Вятърът беше почти ураганен и на много места спирахме и прикляквахме. за да не ни отнесе. Към обяд върхът отново потъна в облаци, но четири очи виждат по-добре от две, успяхме да се ориентираме и намерихме едно удобно, защитено от бурните ветрове място за лагер (6950 м) под връх Душанбе. Палатката беше едноместна и със зор се събрахме вътре и двамата. Оказа се, че на Паша не му понасяше височината и стомахът му отхвърли всичко, което вечеря. Привечер небето се изясни, видяхме добре позлатена характерната Лопата{13} и това ни вдъхна увереност, че утре може и да се качим. Поради теснотията не спахме добре.

Сутринта в 5 ч. погледнах навън и с радост видях студеното синьо небе. В 6 ч. започнахме да се оправяме един по един, като първи беше I Каша. В 8:15 ч. и двамата крачехме към върха. Брулеше ни силен вятър. Наклонът беше около 50 60 градуса и се редуваха фири, мек сняг и пасажи с много твърд лед. Някъде по средата на Лопатата вече не си чувствах и двата крака от студ и спрях да се стопля. Изкопах си дупка в склона, така че да се защитя от вятъра, седнах вътре и се събух. Разтрих и стоплих първо единия, после и другия крак. Бяха в еднакво състояние - с бели, безчувствени, но все още жизнени пръсти. След 20 минути мачкане и допиране до бутилката с чая, прецених, че им е достатъчно, и ги закопчах в обувките. Нагоре поех с много бързо темпо и се откъснах от Паша с повече от 200 м. Точно в 12 ч. излязох на премката, вятърът беше толкова силен, че едвам се удържах прав. Рсших да спра. за да почина, и се скрих в една дупка между камъните. Хапнах малко, пийнах чай и пак отвързах обувките, за да масажирам краката си. Паша дойде и започнахме да разсъждаваме дали да продължим нагоре в този ураган. Докато чакахме, видяхме как големи сиви облаци идват към нас и набързо взехме решение, че трябва да се качим. Нагоре по билото падна голяма борба с вятъра. Забивах щеките си почти до края, така че добре си осигурявах опора срещу излитане. Вървях първи и когато навлизах в големите козирки на гребена, Паша коригираше курса ми. С всяка крачка най-високата точка се приближаваше и скоро щяхме да бъдем там. Спряхме на десетина метра и се спогледахме с въпроса кой да се качи пръв. „Давай", каза ми Паша и аз продължих. Достигнах последните камъни, върху които имаше метална плочка, и разбрах, че това е върхът. Извиках и с Паша се прегърнахме!

Връх Комунизъм (7495 м.) на 11.08.2010 г.

Вятърът брулеше яко и едвам се чувахме. Дачи от адреналина, дали от емоцията, но краката ми се бяха стоплили, тъй че можех до краен предел да се насладя на изкачването. Направих пълна кръгова панорама от върха и заснех различни елементи и гледки от върховата пирамида. Облаците вече покриваха повече от половината небе, но все пак след Коржснсвская двамата за втори път през последните две седмици виждахме безкрайните памирски простори. След престои от двайсетина минути тръгнахме надолу. На стръмните места се обръщахме с лице към склона и ги откатервахме много внимателно. За по-малко от два часа стигнахме до щурмовия лагер. Събрахме всичко набързо и продължихме надолу. Въпреки че през по-голямата част от времето местех механично краката си, цялото ми тяло беше стегнато и бързо си променях Стойката, когато стъпвах на твърдите участъци. Точно в 19 ч. без 10 минути стигнах до палатката си в лагера на Памирското плато. Вътре се бяха настанили двама украинци, които като ме видяха, ме попитаха:

Ти къде ще спиш?

Ами в тази палатка, дори сме двама. Събирайте си багажа, че идваме от върха.

Поздравления, честито!

Изпихме по литър горещ бульон, изядохме по една супа и започнахме да се отпускаме. Днес бяхме вложили много сили, времето ни помогна и успяхме да завършим мисията без поражения и загуби. С това изкачване Паша беше станал „Снежен Барс“ с пет върха, а аз бях станал „Малък Барс“ с четири от петте съветски седем хилядника.

Па другия ден продължихме слизането и засякохме над 30 човека, които само повтаряха: „Three days of good weather and we will summit!“. Слизахме сравнително бързо въпреки натрупалата се умора. На ледника свалихме котките, стана по-топло и лесно и в 2 ч. следобед бяхме на входа на столовата. Всички ни ръкопляскаха! Седнахме и веднага ни сервираха по няколко купи със супа и чаши с кисел. На таблото за Комунизъм в столовата се появи надписът: „Първо изкачване 11.08.2010 г.

Б. Петров. П. Трофимов“. Изкъпах се и разбрах, че за това лято бях приключил с планините.

Паша Трофимов загина при солово изкачване на връх Победа по маршрута на Абалаков през лятото на 2011 г.

Докато си почивах, в следващите дни успях да продам за 100 долара тройните си обувки, запознах се с испанеца Хорхе Егоечага (който тези дни беше качил и слязъл от Коржсневская за 10 часа и 10 минути - нов скоростен рекорд), играх два пълни гейма волейбол и показвайки снимки от предвърховите части, помогнах в решаването на проблемите с една иранска група, направила неуспешен опит на Комунизъм. Малко преди да излетим, минахме да се сбогуваме с персонала. Всички бяха много мили, въпреки че Румен ги беше бил почти до един на шах и табла, а отборно ги бяхме били и на волейбол.

В резюме, сезонът в лагера „Москвина“ през лятото на 2010 г. приключи със следите показатели: обща продължителност 34 дни; общ брой алпинисти в базовия лагер 230: изкачвания на Коржсневская 139 по два маршрута, на Комунизъм 55 но два маршрута: брой дни от първо до последно изкачване за Коржсневская 22. за Комунизъм 10 дни; с изкачвания и на двата върха 43 души (19%). Българите бяхме направили общо четири успешни изкачвания три на Коржсневская и едно на Комунизъм. За себе си отбелязах, че за прекараните в базовия лагер общо 17 дни постижението 2x7000 в рамките на една експедиция не ме беше затруднило въобще и знаех, че имам потенциал за още. стига да имах повече време.

След изкачванията старата екипировка се продава на символични цени.

Смисълът да ходиш на панихиди

Вече повече от 20 години всяка зима, около 26.02., една група приятели ходим на Беледие хан. След като се подмине кагерачният обект, следват едни сравнително малки скалички, на които през 1994 г. имаше гнездо на двойка белоопашати мишелови. Техният най-пламенен изследовател, студентът от Биологическия факултет в София Румен Тодоров, загина в ранната утрин на 26.02.1994 г. при опит да влезе в укритието, което беше изградил, за да ги наблюдава. Румен беше напълно отдаден на теренната орнитология и се беше изцяло посветил на хищните птици. През юли или август 1993 г. бяхме заедно на тези скали, за да го спусна на рапел в гнездото и да събере остатъците от размножаването и отглеждането на малките мишелови. Впоследствие Румен реши, че гнездото е благоприятно за наблюдение, и успя зад него да си изгради укритие, от което да се наблюдават птиците. В края на 1993 г. мястото беше напълно готово за провеждане на скрито наблюдение на белоопашати мишелови, каквото до този момент не беше правено у нас. Наблюдението започна около средата на февруари 1994 г., но скоро след това, по време на ранно сутрешно слизане до укритието, Румен вероятно се е подхлъзнал с тежката раница, с която е прониквал, преметнал се е няколко пъти през долните прагове и се е търколил чак до пътеката на петдесетина метра по-надолу. Ден след това е бил намерен от ловец, минаващ по тази пътека. На плочата, която поставихме в скалите на мястото на намирането му, пише: „Той отдаде живота си на птиците и отлетя заедно с тях“.

През 2014 г. група негови приятели се събрахме на 23.02., за да отбележим 20 години от загиването му. От дума на дума, за него и всичко около нас (с някои приятели се виждахме само на това място), се заговорихме и с Вальо Божилов. Той сподели, че му е писнала работата, че е напълно зациклил и иска нещо ново, на което да се посвети, след като се пенсионира. Мислеше си за хижа някъде по Стара планина и му дадох акъл да ходи да пита направо в ресорния отдел на БТС. От дума на дума стигнахме и до моите планове, разказах му как съм катастрофирал през април 2013 г., но това само е отложило експедицията до К2, на която се бях посветил изцяло. Казах му, че още нямаме финансиране и търсим всякакви възможности за помощ - финансова или в натура. Той ми спомена за шефа на фирмата, в която работи, и обеща да го попита дали не може да ни помогне с нещо. Около две седмици след това ми се обади и каза, че ми е уредил среща.

Разпечатахме проектното предложение за К2 и двамата с Младен Данков отидохме на срещата. Беше дъждовен и мрачен мартенски ден. Срещнахме се с г-н Огнян Радев, шеф на „Рамкофарм“, и със Славчо Гаврилов. Говорихме не повече от 20 минути, но резултатът беше като за месеци работа. Щом ни прецени, че сме надеждни, г-н Радев каза, че става генерален спонсор на проекта „К2“. Неочаквано бързо мечтата ни стана по-близо от всякога досега. Стиснахме си ръцете и веднага излязохме навън, да не би да размисли. Останахме под навеса на блока и докато гледахме едрите капки, телефонът ми звънна. Беше Дора от БФКА:

-Ало, Съни, невероятно, но факт! Обадиха ми се от ММС и казаха, че ще финансират К2! Наираво да не повярваш колко лесно стана този ггьт!

Шок. За по-малко от час бяхме получили пълно финансиране на едно и също нешо. На другия ден се събрахме в офиса на БФКА и обсъдихме интересната ситуация. Решихме, че ще използваме „Рамкофарм“, за да си купим липсващи и да подновим вече остарели екипировки от личния и общия експедиционен инвентар. След няколко дни пак се срещнахме в офиса на фирмата и договорихме трикратно намаляване на обещаното спонсорство. Сключихме договор и определихме какво ще правим, така че и двете страни да са доволни.

БРОУД ПИК - ВТОРИ ОПИТ

Вторият опит на Броуд пик ми беше малко като дежавю. След първия опит през лятото на 2001 г. сега знаех къде са лагерите, откъде минава пътят до тях, какви са времената и разстоянията между всички важни точки по маршрута. Чувствах се в позната планина и това ми даваше голямо спокойствие и свобода на мислите.

Пътуването и трекингът минаха без проблеми. Този път бяхме придружени от Ради и приятелката ѝ Ивелина. Те дойдоха, за да видят чудесата и гледките покрай Каракорум хайуей, Скарду и нагоре по ледника Балторо до базовия лагер под Броуд пик.

Изкачването започнахме с Младен. Изграждането на лагерите вървеше по план. По маршрута работехме основно с членовете на полската експедиция, които имаха за цел да качат средния връх (Broad Peak Central, 8016 м). До седлото, от което ние щяхме да поемем надясно към главния връх, а те - наляво, пътят ни беше един и същ. Чувствах се в отлична форма и правех отлични времена между лагерите.

Последна прегръдка с Ради в базовия лагер и всеки продължи по пътя си, аз - нагоре, тя - надолу.

В края на юни вече не издържах и предприех един солов опит за атака. От лагер 3 тръгнах малко след 3 ч. сутринта. Снегът беше добър за стъпване, потъваше се леко и набирах височина доста бързо. Към 4 ч. започна да проблясва, но пак не виждах в далечина какво се случва. Духаше средносилен южен вятър, който бе достатъчен, за да ме охлажда постоянно, и се наложи да спра и да облека тънката пухенка под дебелата. Постепенно навлязох в зоната на сераците и цепнатините и се разколебах откъде минава верният път за седлото. Катерех със сечиво в едната ръка и силно скъсена щека в другата. Тръгнах право напред, но в рамките на десет минути пропаднах с по около един метър в две цепнатини, уплаших се, върнах се малко назад и реших да се приближа към скалите отдясно. Започнах да катеря, но наклонът постепенно се увеличаваше и изискваше да траверсирам дълъг заледен склон около 45 градуса, с дължина над 50 60 м. Опитах на едно място, но напредвах твърде бавно и се качих едно ниво по-високо, където също не беше по-добре за траверс. Седлото (Броуд пик кол) го виждах вече съвсем близо, но от него ме деляха скрити цепнатини и няколко висящи серака. Намирах се на приблизително 7700 м. усетих колебание и осъзнах, че днес не ми е денят за върха. Тръгнах да слизам, разсеях се за миг и едната щека полетя по склона. Сиря се след около 150 метра по-надолу. С труден траверс се приближих до нея и си я събрах. Вече беше напълно светло, но не можех да установя кой е верният път през ледения лабиринт под седлото. Към 8 ч. сутринта си бях в палатката. Уж не се бях напрегнал физически, но усещах умора... Бях се натоварил по-скоро психически от неуспеха на тази атака.

Междувременно в началото на юли към лагера ни се присъедини и Иван Томов. Иван е от Русе и но това време през по-голямата част от годината работеше в зеленчукови плантации в Англия. Той почти целогодишно стои на морското равнище и от работа не му остава време да се подготвя и тренира за експедиции в големи планини. Първият му досег с осемхилядници е през юни 2013 г., когато участва в експедиция към Нанга Парбат. Вечерта на 22.06. базовият лагер е нападнат от около 15 въоръжени и маскирани терористи. Всички алпинисти, които по това време са в лагера, са изкарани от палатките и са брутално разстреляни. Оцелява само един китаец, бивш военен, който успява да избяга от бясната стрелба по него. скрива се под камък недалеч от лагера и там изчаква сутринта. По време на тази касапница Иван и много други са в лагер 2, но не чуват нищо. Въпреки че на сутринта военните блокират долината под върха, пито един от екзекуторите не е заловен. Всички алпинисти са евакуирани с хеликоптер в град Гилгит и оттам в Исламабад.

Единствената тренировка за Броуд пик, която Иван успял да направи, била по време на трекинга до базовия лагер, който изходил с тежка раница и без да почива в нито един от междинните лагери. С Младен не вярвахме, че Иван ще смогне да ни догони в аклиматизацията, но сгрешихме. С голям ентусиазъм той започнала излиза често по маршрута и доста бързо съумя да си изгради лагер 2. Младен все по-остро започна да чувства проблем с храненето във височинните лагери и губеше все повече сили.

На 11.07. направих втори опит за солова атака. Вървях добре, стигнах само на 100 м под седлото, но дълбок сняг спря устрема ми и след час газене и минимален напредък отново се отказах. На слизане към щурмовия лагер се бях замислил за кратко и крачех надолу, без да внимавам. Изведнъж склонът под мен се отвори и пропаднах около два метра в широка ледникова цепнатина. Единият ми крак висеше свободно, а върхът на другия се беше забил в лед. Дъхът ми секна, ръцете ми стърчаха нагоре и със сечивото и щеката отчаяно търсех как да се закача за нещо. Спрях да се гърча и след две-три минути стабилизирах дишането. Намерих къде да забия и другия крак и с няколко движения успях да се изкарам на повърхността. Тогава забелязах, че на 30 м от мен ясно се вижда продължението на една голяма цепнатина, и ако бях внимавал, сигурно щях да предотвратя пропадането.

И двата неуспешни опита не само че не ме обезсърчиха, а ме направиха още по-силен и уверен, че следващия път ще успея. Настъпи дълъг период с нестабилно време и силни ветрове над 7000 м. Разхождахме се между лагерите и обменяхме мисли с експедиционери от цял свят. Мексиканците Бадиа и Моурисио ни поканиха на традиционен мексикански обяд. Всяка вечер гледахме на лаптопа в столовата по един филм и въобще си намирахме занимания, за да минава лошото време по-бързо. За заспиване редовно четях „Задочни репортажи“ на Георги Марков. Описва обстановката след 9.09.1944 г. и с изключителен език и майсторство разказва на какви невероятни случки и абсурди е бил свидетел, преди да избяга в Лондон. Вмъква много моменти за Княжево от онези години и ми беше интересно да науча разни любопитни факти за квартала ни.

На тази експедиция определено бяхме случили на готвач. Мусин беше невероятно пъргав, находчив и винаги готов да помогне младеж. Беше женен, имаше син на седем години и живееше в едно село недалеч от Шигар, град на двайсетина километра от Скарду. Той готвеше повече от чудесно и единственото му разочарование от тази експедиция беше, че бяхме само трима, за които трябваше да приготвя храна. „Аз. сър, съм свикнал да готвя за 30, 40. 50, дори 100 човека. В ресторантите ми е интересно, тук идвам за разнообразие само.“ Наред с изобретателността да комбинира различни продукти и да избере начина, по който да ги приготви, Мусин беше много сръчен в ръцете. Точеше с пила котките ни съвършено, успешно поправяше повредените бензинови генератори, които всяка вечер огласяваха лагерите, и изобретяваше всевъзможни приспособления от подръчни материали не само за нашия лагер, но и за всички молещи го за помощ. Освен това нравеше чудесни масажи с олио и с огромен ентусиазъм се включваше в разнородните задачи, които възникваха текущо в лагера. Беше млад и искаше да пробва от всичко по много. Вечер, докато гледахме филм в столовата, Мусин почти винаги тайнствено изчезваше и се връщаше, след като вече си бяхме легнали. По-късно разбрахме, че ходел в един от другите лагери, събирал се с местни и пушели хашиш. Това е характерна особеност на местните мъже, но от пет експедиции в Пакистан не съм видял ни го едно отклонение в поведението им, което да води до агресия, апатия или друга негативна промяна.

Готвачът Мусин и помощникът му Садик се грижеха денонощно за нас.

Към 20.07. стана ясно, че се задава период с няколко много добри дни, така че всички се приготвихме за атака. За два дни с Иван се качихме до щурмовия лагер 3. Младен стигна до лагер 2, но беше повален от невъзможност да яде, не можа да се възстанови в хода на изкачването и се наложи да се върне в базовия лагер. Вечерта преди атаката преброих 20 човека, от които угре 17 щяхме да излезем по маршрута. Тъй като бях направил вече два опита за изкачване, бях най-добре аклиматизираният и реших, че няма да тръгвам в полунощ като останалите.

Потеглих в 2:50 ч. За час бързо ходене на челник на около 7400 м догоних основната група и видях колко мудно се движат. Някои се скатаваха отзад, други просто не можеха по-бързо. За по-малко от десет минути успях да ги заобиколя всичките и уверено поех водачеството. Ярек от поляците ми даде едно тънко около 150 м въже, което извлачих и фиксирах за фирнов клин, след като свърши. Оттам траверсирах наляво, преминах през района на цепнатините и поех стръмно нагоре. Взе да се развиделява, но аз знаех къде се намираме и биех стъпка по стъпка. Трудността се променяше непрекъснато. Или твърд лед, или дълбок до над коляното сняг. В първите три часа бях свеж и просто си пробивах нагоре. Минах серака и се откъснах от основната група с около 150 200 м. След четвъртия час взех да се оглеждам назад дали няма някой да ме смени. Забелязах, че като спирах за почивка, всички останали също спираха и ме чакаха, докато тръгна. Колкото повече приближавах до седлото, толкова по-дълбоко и трудно ставаше. Вече се беше съмнало и гледката към позлатената от изгрева пирамида на К2 беше просто зашеметяваща. Иван ме следваше на петдесетина мегра, а останалите бяха на поне 200 по-назад. Малко под седлото видях стар парапет и се насочих към него. Отрових го и сравнително бързо се набрах по него. Най-накрая, в 8:30 ч.. излязох на седлото и ме огря слънцето. Иван излезе само пет минути след мен.

Гледките към Китай бяха наистина поразително различни от пакистанската страна. Много насечено и много по-голо и сухо като цяло. Починахме около 45 минути, внимателно разглеждайки какво ни остава до Роки съмит и Главния връх. Междувременно дойдоха поляците и част от германците. Нито един от останалите не пожела да дойде с нас напред и да участва в разбиването на пъртината. „Стратегически“ останаха да почиват на премката, докато ние с Иван не се скрихме от погледа им. Поляците започнаха да катерят по ръба към Централния връх (8016 м). Нашият маршрут стартира със снежно ребро с цепнатини, което ни накара да се вържем с 30-метровото въже. Следваше въздушно травсрсиранс по скали над пакистанската страна и поредно излизане на склон с лед и сняг. Малко след този участък видях трупа на поляка Томаш Ковалски, загинал по време на първото успешно зимно изкачване на Броуд пик. Тялото беше застинало в странна поза, почти на самия ръб откъм базовия лагер.

Като цяло напредвахме доста бавно поради изненадващо дълбокия сняг, който често надминаваше височината на кръста ми. След седем часа водачество бях започнал да се уморявам. Трудно изкачих поредната снежна гърбица и попитах Иван дали случайно не иска да се включи в разбиването на пъртина. Той видимо се изненада, но веднага откликна и пое водачеството малко преди Рокн съмит (8035 м). Леко си отдъхнах и почнах най-накрая да стъпвам в готови стъпки. Забил поглед в стъпките, на отиване не разбрах кое точно е Роки съмит, защото върховият гребен се състои от много гърбици, някои от които са доста близки по височина. Все пак гребенът от средата нататък стана по-лесен за ходене и гърбиците изчезнаха. Общата дължина на върховия гребен е 1.2 км. като Роки съмит се намира някъде по средата.

Четири часа след седлото, в 13:45 ч.. най-сетне с Иван стигнахме до Главния връх (8047 м). Върхът представлява голяма ледена козирка, върху която не може да се иде до края, защото срутването ѝ е гарантирано. Забих тънка бамбукова пръчка, за да маркирам докъде може да се ходи. Прегърнахме се с Иван и победоносно започнахме да разглеждаме безкрайното море от каракорумски върхове, превали и ледници. Някои от по-характерните върхове ги знаех по имена, но за стотици други не знаехме нищо. Небето беше дълбоко синьо и на хоризонта нямате почти никакви облаци. Когато си на осемхнлядник. времето сякаш спира и докато правех снимки с българското знаме и спонсорските флагове, неусетно мина близо час. Постепенно по нашите следи се появиха германци и австрийци. Всички изглеждахме еднакво уморени, въпреки че намирането на пътя и пробиването на пъртината в последните десет часа се дължеше изцяло на нас с Иван. На прощаване с върха се сетих да закича една от мартениците си на бамбуковото колче. Тази пролет бях в Хималаите и не бях видял ни цъфнало дърво, ни щъркел.

Тръгнахме назад, но умората започна да си казва думата. Еднокилометровият гребен ни отне над два часа. На премката видяхме поляците, които не бяха успели да стигнат до Централния връх. На 100 м преди финалния купол водещият им катерач Каспър получава енергийна криза и докато се възстанови, лимитът им от време свършва. Сега и те се връщаха надолу. На слизане спирахме на всеки 30-40 метра и просто сядахме в снега. Трябваха ни около три часа и точно по залез стигнахме до палатките в щурмовия лагер.

Последни излязохме, първи качихме върха и първи се прибрахме в палатките си. Едвам се крепяхме на краката си от умора. Проснах се в палатката, изпих два бульона и започнах да се унасям. В просъница чух как голяма група шерпи и клиенти тръгваха към върха. Изкачването им беше почти сигурно, защото нагоре вече имаше добре очертана следа и опасните участъци бяха фиксирани с въжета. Каквото и да прочета после как „героично“ са се качили другите на Броуд пик, добре ще си спомням, че именно ние, българите, проправихме пътя им към щастието да се качиш в облаците над 8000 м през сезон 2014. Другата щастлива новина за деня беше, че в България правителството на Пламен Орешарски беше подало дългоочакваната от всички оставка. За последните два месеца бях успял на втори осемхилядник и това ми беше достатъчно, за да не сънувам нищо тази нощ.

К2 - ВТОРИ ОПИТ

В деня след слизането ми от Броуд пик развалихме базовия лагер, сбогувах се е Иван Томов и Младен Данков, те поеха надолу към Скарду, а аз и Мусин тръгнахме нагоре по ледника към подножието на К2. Чувствах се нито много уморен, нито много отпочинал.

В лагера под К2 издигнахме една столова-кухня и една малка палатка за мен. Около 2 ч. следобед от италианския лагер започнаха да се носят силни звуци и се разбра, че първите за сезона вече са стъпили на върха. Ликуване и мощни викове за Пакистан. Настана суматоха и всички присъстващи в лагера се събраха да документират общата радост. Фотоапарати, камери, микрофони, прегръдки, телефони, радиостанции... След много часове борба, започнала още през нощта, чак сега са успели да преодолеят всички трудности и да качат върха. Поздравления за първите!

Статистика за изкачванията на К2 от 2004 до 2016 г.

К2 от юг от север

2004 51 X

2005 X X

2006 4 X

2007 31 X

2008 18 X

2009 X X

2010 X X

2011 X 4

2012 25 X

2013 XX X

2014 49 X

2015 X X

2016 X X

Общо 178 4

Средно 13,7/год. 0,3/год.

Еуфорията продължи до късно вечерта и аз си легнах уморен. Деян ми прати прогноза, че в последния ден на юли или първия на август ще има прозорец. В късния следобед на другия ден стана ясно, че сутринта ще тръгвам с четирима поляци и един италианец в атака. Попитаха ме каква тактика предпочитам: БЛ-Л1 или БЛ-Л2... и аз избрах второто. Вечерта преди вечеря внезапно се появи италианката Тамара Лунгер, която вчера беше изкачила върха, а днес беше слязла от лагер 4. Изглеждаше учудващо свежа, усмихнага и адекватна предвид голямото усилие, но тя явно си е доста здрава и силна - шампионка отвсякъде. Разказа, че много е чакала бавните пред нея в района на Гърлото на бутилката. По-нагоре към върха не е имала проблеми.

Тръгнахме рано сутринта преди зазоряване. Само аз бях с тежка раница, багажът на останалите беше пръснат нагоре по лагерите, които бяха изградили през последния месец. В предния базов лагер забелязах колелото на турчина, с което той беше дошъл дотук чак от Истанбул. Тръгнахме да катерим по реброто Абруци, откъдето преминава маршрутът, по който италианците Лино Лачедели и Акиле Компаньони изкачват върха през 1954 г.

Постепенно влизах в крачка и си набирах височина. Бегло слънце вече огряваше върха над 6500 м. Лагер 1 ми се виждаше твърде далече, включих се във въжето, слънцето ме огря и започнах да се стоплям. Неусетно стигнах до лагера, в който имаше пет-шест палатки, някои от които отворени и разпокъсани. Отстрани се въргаляха разни храни. Взех си някакъв пастет и го изядох. Починах близо час, за да събера сили за следващия етап до следващия лагер. Нагоре беше значително оголено и под парапета, в първите поне 500 м, нямаше сняг.

Тръгнах да се катеря и бавно преодолявах скалните участъци. Чак сега пресрещнах първите хора, слизащи от върха - двама чехи и после финландеца Сами{19}. Той ми каза, че е доста уморен, но ще направи опит и за Броуд пик. След успеха на Канчендзьоига през месец май и той следваше моя план за това лято 3x8000x4 месеца.

Нагоре времето взе да се разваля, слънцето изчезна, задуха вятър. Срещнах слизащи американци и шерпи и ги поздравих. Почнах да си спомням отделните пасажи, така както ги бях запечатал в съзнанието си при първия опит през 2005 г. Всичко беше много по-скално сега, почти нямаше лед и сняг.

Под ключовия участък за деня. Камината на Хаус, вече се бях уморил доста, но знаех, че тя е последното препятствие преди лагера. Бавно, без резки движения, я изкачих по изтърбушената метална стълбичка и излязох отгоре. Бях влязъл в облак и всичко около мен беше бяло. След още половин час стигнах до палатките. Имаше пет налични палатки, три от които изоставени. Реших да си спестя опъването на моята, избрах една по-запазена и се настаних.

Сами Маисика успя да изкачи Канчендзьоига u К2 през 2014 г.

В късния следобед чух гласове и се появи македонецът Здравко Деянович, който вчера беше изкачил върха заедно с шерпата си. Изглеждаше много уморен, отидох в палатката му и му направих течности и малко ядене. Лежеше увит в чувала си и с благодарност приемаше всичко, което му давах. Разказа ми за изкачването поговорихме още малко и той заспа. Докато закусвахме със Здравко на другата сутрин, ме задминаха втората група поляци, която беше тръгнала от лагер 1 към лагер 3. Започнах да се приготвям за тръгване и изведнъж установих, че ми липсва пикелът, който заедно с щеките бях оставил пред палатката миналата вечер. Здравко ми беше казал, че има същия, но едва ли се беше заблудил да ми го вземе.

Здравко Деянович засега е единственият македонец, изкачил двата гиганта - Еверест и К2.

Заподозрях един от шерпите, който снощи тръсна голяма раница с кислород пред палатката ми и сутринта дойде да си я прибере. Останах без пикел. Огледах се наоколо и се сетих, че малко встрани от пътя нагоре бях видял захвърлен един стар прав пикел. Отидох и го намерих, като попаднах и на една велокаска, която също прибрах. Бях готов и тръгнах нагоре. Слънце грееше само в първия половин час, след това дойдоха облаци, мъгли и задуха силен вятър. Постепенно настигнах най-долния от поляците и скоро го задминах. Влязохме в най-сложния и техничен участък, наречен Черната пирамида, черни скали, ледове, експонирани скални ръбове, вятър и сняг.

Макар и велосипедна, каската направи изкачването ми към щурмовия лагер много по-безопасно.

На следващия ден стигнахме до щурмовия лагер 4. Той се намира на малка заравненост и от него се открива чудесна гледка към купола на върха. Предната нощ в съседната палатка до моята беше починал от изтощение един испанец и сега тялото му лека-полека замръзваше.

Приготвянето за атака в сутрешния студ винаги е мъчително начинание. Полузавит с чувала, закусих и напълних термоса с горещ чай. Сложих в ръкавиците и обувките химически уормъри и стелки за еднократна употреба. Небето беше чисто и ясно, но адски студено. Нагоре се виждаха светлините на поляците, които вече се бяха разкъсали по склона и всеки крачеше със свое темпо. Тръгнах нагоре, но колкото и да бързах, треперех целият. Единствено аз бях без пухен костюм и докато не ме огрееше слънцето, се очакваше да страдам. Пьрвите 700-800 м са с лесен наклон, който постепенно се увеличава с приближаването до най-трудния участък от маршрута т.нар. Гърло на бутилката (Bottleneck). Задминавах поляците един по един. Над мене остана само Януш Голомб, който беше най-бързо ходещият от всички поляци. В тъмнината много не различавах колко близо се намираме до Бутилката, но в някакъв момент склонът започна да се изправя, появиха се скали и стана ясно, че влизаме в пасажа. След едно дълго изчакване настигнах Януш и той ми каза да минавам напред, защото бил дошъл моят ред. Опрях в отвесен син лед и оттам започнах траверса наляво, който вървеше ту нагоре, ту леко надолу и накрая диагонално нагоре. Балансът върху предните зъби изискваше доста концентрация, но със засилено внимание и прецизни движения успях да мина всичко, без и за миг да се почувствам в опасност или нестабилен. Накрая отвесният лед над мен изчезна и излязох в малък, много стръмен улей, който водеше право нагоре.

В този участък беше най-студеният епизод от това нотно катерене. Хоризонтът вече светлееше и до по-малко от час слънцето щеше да изгрее. Тук-таме по фирновите клинове висяха кислородни бутилки, вероятно празни. Аз катерех настървено нагоре, с едно сравнително постоянно темпо, и се откъснах от всички. Първите слънчеви лъчи ме огряха някъде към 4:30 ч. сутринта и лека-полека започнах да се стоплям. По едно време съзрях нещо, което приличаше на връх. Сетих се обаче, че Тамара ми беше казвала за някакво фалшиво „връхче“, след което бил основният връх. Катерех ту по парапет, ту по склона без въжета, но без да променям скоростта. Постепенно взех да излизам към края на уж „фалшивото връхче“ и осъзнах, че всъщност съм си баш на върха.

Откъм Китай ме духна много силен вятър, сигурно над 70 км/ч. Излязох на върховия гребен и след още петдесетина метра, точно в 9:11 ч.. бях на 8611 м! Някак си стигнах до върха прекадено неочаквано и неволно си казах: „Е, само това ли е?“. Вероятно от еуфорията имах усещането, че ако в този момент оставаха още 400 м да качвам, сигурно щях да го направя. Чувствах значителен резерв от сила, останал в краката ми.

К2 - 31.07.2014 г.у точно 60 години след първото изкачване от италианците. Триумф, който бях чакал 9 години след неуспешния ни опит през 2005 г.

Силата на вятъра също не спадаше, той свиреше в ушите ми и не позволяваше да седна и да се любувам на красотите. Върхът не беше тесен и малък (както изглежда отдолу), а имаше доста равно място. Най-близките скали бяха на около 100 м в посока на западната стена. Ясно се виждаше дългият китайски ледник Чогир, който отиваше далеч на север.

Въпреки на моменти ураганния вятър направих снимки с всички знамена и флагове, които носех. Завъртях се с апарата и заснех 360-градусова панорама. След около 20, 30 минути, прекарани на върха, поех надолу. Видях, че Януш не е далеч. Казах му, че горе доста духа, и продължих бързо да слизам. На първите скали (сигурно 150 м под върха) спрях и събрах малко камъчета. Още преди да вляза в Бутилката, се появиха облаци, които обгърнаха всичко в бяло. Имах притеснения как ще мина траверса надолу, но начинанието протече без проблеми. На около 8200 м целият пейзаж се сля в едно. Изчезна релефът и включих GPS режима на гармина, за да съм сигурен дали вървя правилно в този пълен whiteout. Лагер 4 се намира по средата на гигантски склон без никакви ориентири в радиус от поне 500 м. След минута вече имах посока и точно разстояние до палатката. Отдъхнах си. Макар да се спъвах и да падах многократно, все пак губех височина и сигурно спазвах показанията на GPS компаса. И така само след 40 минути малката ми палатка изведнъж изплува като спасителен остров пред мен.

Влязох с голямо успокоение и с удоволствие се отпуснах. Спах, почивах и се чудех дали да слизам по-надолу, или не. Навън продължаваше да бъде напълно бяло, задуха силен вятър и се понесоха снежинки отвсякъде. Павел и Артур от поляците се бяха прибрали без връх и сега чакаха Януш и Марчин. Някъде около 3 ч. следобед Павел ме попита: „Ти защо не слезеш към лагер 3?“. И аз без дори да погледна какво точно е навън, реших, че слизам. Набързо си пакетирах нещата и чак като излязох да прибирам палатката, разбрах, че всичко навън все още е много слято, но вече бях тръгнал. Павел ми каза: „Следвай колчетата надолу“ и аз заслизах. Отначало 100 м парапет и оттам ориентиране за оцеляване. Флаговете бяха на около 100 м един от друг и с изчакване от време на време да се раздуха малко, влязох в правилната „следа“, макар че от вчера абсолютно нищо не си личеше. Колкото повече наближавах към лагера, в толкова по-цепнатовиден релеф навлизах. Вече виждах палатките, но дълго се колебах откъде точно да мина, за да не пропадна. Внимавах много и пропаднах само няколко пъти до кръста.

Някъде към 17 ч. пристигнах с облекчение при палатките на лагер 3. Бяха напълно затрупани от падналия днес следобед сняг. Бях на края на силите си и реших, че ще вляза в някоя от изоставените палатки. Поразрових една с леко пречупена централна рейка и се настаних. Пих бульон, хапнах малко и заспах много дълбоко.

Цяла нощ валя сняг и беше сравнително тихо и спокойно. Отваряйки очи сутринта, с ужас забелязах, че пространството в палатката беше силно намаляло и снегът ме беше затрупал почти напълно. Направих няколко опита да отръскам палатката, но явно бях дълбоко потънал в релефа, защото нищо не падна. Нивото на снега стигаше до върха на палатката. Нещата, които бяха по ъглите ѝ се оказаха напълно затиснати от тежката маса и започнах да ги вадя едно по едно. Докато се борех, се появиха поляците, които току-що бяха слезли от лагер 4. Извиках им да ми помогнат малко с изриването на входа и някой дойде и отхвърли над кубик сняг, така че можах да отворя входния цип. Като червей успях да изпълзя навън и да изкарам част от багажа. После влязох пак и изнесох останалото. Приготвих се за тръгване и поех надолу. Видимостта беше под 5 м. духаше силно и вихреше сняг навсякъде. Сложих скиорската маска и само благодарение на нея имах някаква видимост къде слизам. Спусках сравнително бързо, защото си спомнях особеностите на релефа, който се преодолява.

Още два часа в тази палатка и щях да се погреба сам.

Постепенно преминах всички трудни пасажи на Черната пирамида скалния ръб, корейската стълба, стеничките над лагер 2. Бурята не намаляваше като сила. даже на моменти се увеличаваше. Достигането на лагер 2 си го отчетох като голям успех, защото сам разрових всички парапети и спускайки се по тях, ги изчистих от скрежа. На места слизах с обратно катерене и самохват, защото заварвах въжетата прекадено натегнати, за да правя рапел. В лагера палатките бяха намалели, надникнах в една и вътре заварих едър гарван да рови в оставените храни и консерви. Стресна се и подскочи, но понеже нямаше откъде да излети, продължи да крачи нервно вътре. В момента, в кой го се дръпнах от входа, той излетя навън, кацна на десетина метра и взе да ме разглежда.

Продължих надолу, минах Камината на Хаус. после отвесите и ръба. Колкото повече губех височина, толкова повече видимостта се увеличаваше. Изглежда, само върховата пирамида беше облачна и страховита днес. Постепенно силите ми намаляваха, но до основата на стената оставаше още доста. Започнах да се надъхвам: Не остана! Давай! Можеш! Оцелявай!“. В лагер 1 направих десетминутна почивка, за да събера сили.

Продължих надолу. Ставаше все по-приятно и топло на фона на онова. което бях преживял сутринта. Вече започнах да виждам края на това изпитание. Наближавайки до ледника на предния базов лагер, изведнъж видях моя верен готвач Мусин да тича към мен. Закичи ме с огромен цветен гердан. Веднага ми даде да пия сок и разцепи едно манго. Откога мечтаех за това манго на победата...

Мусин ми взе раницата и поехме надолу. Навлизането в ледника ми се стори ужасно опасно, защото трябваше да преминем през един тънък леден мост. Реших, че е прекадено опасен, и след кратко лутане в лабиринта от ледени кули намерихме един проход, който се оказа, че става за минаване. Около 40 минути по-късно влязохме в маркирания път. Вървях бавно и отпуснато, защото най-сложното вече беше минало. Мусин бързаше да се приберем, но от време на време спираше да ме изчака. След около два часа, на смрачавано, влязохме в базовия лагер. Бях успял да оцелея и след този гигант.

Оказа се, че съм направил единствения за сезона в Каракорум дабъл хедъра{20} впоследствие това се оказа и най-бързото изкачване между Броуд пик и К2 само за 8 дни. Предишното най-добро постижение било за 14 дни през 80-те години на миналия век. С изкачването си на три осемхилядника за 72 дни (от 20.05. до 31.07.2014 г.) станах един от 35-мата, които в досегашната история на височинния алпинизъм бяха успели да реализират подобен хеттрик. България стана 16-ата напия, която излъчва алпинист, изкачил три осемхилядника за под 100 дни.