Рай в Тексас

20

— Къде смяташ, че е най-добре да сложим ключодържателите, Грейси?

Грейси тъкмо бе привършила с разопаковането на последния от сувенирите — бели порцеланови пепелници във формата на щата Тексас. Розов Купидон обозначаваше местоположението на Телароса, а червеният надпис отстрани гласеше:

Въпросът за ключодържателите бе поставен от Тули Чандлър, председателка на Комитета за родното място на Боби Том и съпруга на най-добрия зъболекар в града. Тули стоеше зад щанда на това, което в момента представляваше малък магазин за сувенири, а някога беше остъклената веранда в къщата на Сузи и Хойт Дентън. Преобразуването на някогашния дом на Боби Том в туристическа атракция още не бе напълно завършено, макар че Хевънфестът беше само след три седмици.

Сузи и Хойт се бяха отървали от оригиналните мебели на къщата още преди години, когато се бяха изнесли, но комитетът бе претърсил мазета и магазини с мебели втора ръка, за да открие подобни, а на няколко пъти дори бе попадал на самите оригинали. По-голямата част от къщата бе декорирана в тъмнозелено и златно, много популярни навремето, но Сузи беше използвала ярки нюанси на ябълковочервено, тогава доста нетрадиционни, които дори и сега придаваха определено очарование на мястото.

Макар че бе поела изцяло отговорността за организиране на пътуването и настаняването на известните спортисти, Грейси пак разполагаше с доста свободно време. След разправията с Боби Том преди близо три седмици, тя прекарваше по-голямата част от вечерите си в „Гористите хълмове“ или работеше тук, като помагаше на Тери Джо и Тули да подготвят родния дом.

Сега гледаше критично ключодържателите. Както върху толкова други вещи в магазина за сувенири, и върху тях се виждаше образът на Боби Том, макар че той не бе давал съгласието си. Флуоресцентният оранжев пластмасов диск го показваше в действие: скочил във въздуха с тяло, извито в елегантна дъга, с протегнати ръце, за да улови топката. Но синьо-белия екип на Далас бе доста нескопосано изрисуван върху този на „Чикаго Старс“, заедно с яркия надпис: „Той трябваше да бъде Каубой“.

— Може би не е зле да ги окачим зад стойката с пощенските картички? — предложи Грейси.

— О, не съм съгласна — поклати глава Тули. — Никой няма да ги види там.

Тъкмо на това се надяваше и Грейси. Искаше й се Боби Том да спре тази незаконна търговия, но нямаше намерения да повдига въпроса, когато и без това помежду им цареше достатъчно напрежение. Говореха си учтиво, а когато наоколо имаше други хора, той обвиваше ръка около талията й, но двамата прекарваха много малко време сами, а всяка нощ се оттегляха в отделните си спални.

Грейси тъкмо отнесе пепелниците до лавиците и започна да ги подрежда, когато Тери Джо дойде откъм дневната с молив, затъкнат зад ухото й и клипборд в ръка.

— Някой откри ли онази липсваща кутия с чашите за кафе?

— Не още — отвърна Тули.

— Сигурно съм ги завряла на някое шантаво място. Кълна се, че откакто Уей Сойър обяви, че няма да затваря „Росатех“, съм толкова разсеяна, че дори не мога да мисля с главата си.

— Лутър го направи почетен председател на фестивала — оповести Тули, сякаш вече не бяха обсъждали този факт поне няколко пъти.

Съобщението на Уей Сойър остави всички в града замаяни от облекчение, а той се бе превърнал от врага на Телароса в неговия герой.

— Нещата за този град най-после започнаха да се подреждат — усмихна се Тери Джо и огледа стъклените витрини покрай прозорците. Точно пред нея се мъдреха подредени магнити за хладилник с надпис: „Налудувах се в Хевън, Тексас!“.

— Спомням си лятото, когато господин Дентън построи тази остъклена веранда. С Боби Том имахме навик да играем тук на дама, а Сузи ни носеше гроздов сок. — Въздъхна. — Възстановяването на тази къща е като пътуване обратно в детството ми. Всеки път щом влезе през вратата, Сузи казва, че се връща с двайсет години назад, но мисля, че й е трудно да идва тук, защото господин Дентън не е наоколо, за да сподели спомените й. Не зная. Напоследък тя не прилича на себе си.

Грейси също се тревожеше за Сузи. След онзи следобед в Сан Антонио, всеки път, когато я срещнеше, й се струваше все по-слаба и крехка. Докато поставяше последния от пепелниците върху лавицата, реши, че може би моментът е подходящ да спомене идеята, която същия ден бе споделила и със Сузи.

— Жалко, че къщата ще бъде празна през повечето време.

— Е, ние не можем да направим нищо по въпроса — рече Тули. — Туристите ще идват само през почивните дни или за специални поводи, като фестивала.

— Все пак е жалко, че ще е затворена през останалото време, особено когато може да се използва в помощ на хората.

— Какво имаш предвид?

— Забелязах, че в Телароса няма център за възрастни хора. Тази къща не е голяма, но има стая за отдих, а дневната е удобна. Мислех си, че ще е идеално място за възрастните хора — да се съберат да поиграят карти или да изработят заедно нещо, или да чуят някоя интересна лекция. „Гористите хълмове“ не са много далеч. Там наистина е доста пренаселено и навярно някои от тамошните обитатели, които са по-подвижни, биха могат да идват тук няколко пъти в седмицата, за да се позабавляват.

Тули сложи ръка на кръста си.

— Как сама не се сетих за това?

— Идеята е добра — съгласи се Тери Джо. — Сигурна съм, че бихме могли да намерим доброволци, които да организират всичко. Защо да не учредим комитет? Веднага щом се прибера, ще се обадя на свекърва си.

Грейси изпусна въздишка на облекчение. Филмовата компания свършваше работата си тук след няколко седмици и мисълта, че ще остави, макар и малък отпечатък върху града, който бе започнала да обича и много щеше да й липсва, я караше да се чувства по-добре.

Няколко часа по-късно Боби Том спря пикапа си пред къщата, в която бе отраснал. Тъндърбърдът му бе единствената кола, останала на алеята, така че знаеше, че Грейси все още е там, но останалите доброволки навярно си бяха тръгнали, за да приготвят вечерята за семействата си. Докато гледаше малкото, бяло бунгало, го изпълни странното чувство, че времето е спряло и той отново е дете. Почти очакваше да види баща си да излиза от гаража със старата червена косачка за трева и примигна решително. Господи, баща му толкова му липсваше.

Самотата го прониза. Чувстваше се откъснат от всичко важно в живота си. След случката в Сан Антонио преди три седмици двамата с майка му само си разменяха любезности, а той не смееше да си признае колко много му липсва Грейси. Не че не я виждаше през деня по време на снимките, ала не беше същото. Тя се отнасяше към него все едно не беше нищо повече от неин работодател — правеше каквото я помоли, а след това изчезваше. Ако някой му беше казал, че ще му липсва начина, по който се опитваше да му нарежда, щеше да му заяви, че е луд, но не можеше да отрече факта, че отчуждението й оставяше голяма празнота в живота му.

Все пак трябваше да й покаже кой е шефът и след като бе сигурен, че тя вече го е осъзнала, беше време двамата да се изправят лице в лице. Възнамеряваше недвусмислено да й заяви, че леденият период в отношенията им е приключил. Тя можеше да бъде дяволски упорита, но веднъж, след като я накара да млъкне и започне да я целува, всичко отново щеше да бъде наред. До полунощ вече щеше да е в леглото му, където й беше мястото.

Когато излезе от пикапа си, колата на Сузи спря на алеята зад него. Тя му махна леко, докато излизаше от колата си, сетне я заобиколи, за да отвори багажника. Стигна при нея, тъкмо когато тя вадеше голям кашон от багажника.

— Какво е това?

— Старите ти купи от началното училище до завършването на гимназията.

Той взе кашона от ръцете й.

— Не си го смъкнала сама от тавана, нали?

— Качих се няколко пъти.

— Трябваше да ми се обадиш.

Майка му сви рамене. Той видя сенките под очите й и забеляза леката бледност на лицето й. Сузи винаги се бе грижила толкова добре за себе си, че той никога не си бе помислял, че остарява, но този следобед всяка една от петдесет и двете години й личаха, че дори можеха да се прибавят и няколко отгоре. Освен това изглеждаше много нещастна и се почувства виновен, че може би той е причината за тези тъмни кръгове. Думите на Грейси изплуваха в съзнанието му и го накараха да се почувства още по-зле. Беше се опитала да му каже, че майка му се нуждае от подкрепата му, но той не бе пожелал да я чуе.

Боби Том премести кашона под мишницата си и се покашля.

— Съжалявам, че напоследък не можах да прекарвам повече време с теб. Работихме по дванайсет часа на ден и… ами, бях зает — завърши неубедително.

Тя явно не искаше да го погледне в очите.

— Зная защо не идваш у дома и съжалявам. — Гласът й леко потрепери. — Вината е моя. Зная го.

— Мамо…

— Повече няма да го видя. Обещавам ти.

Заля го огромна вълна на облекчение. Въпреки факта, че Уей Сойър беше героят на града, имаше нещо в този мъж, което Боби Том никак не харесваше. Плъзна ръка по раменете й и я прегърна.

— Радвам се.

— Беше… трудно е да се обясни.

— Не си длъжна да го правиш. Просто ще го забравим.

— Да. Така навярно ще е най-добре.

Пръстите на свободната му ръка се преплетоха с нейните и той я поведе към къщата.

— Какво ще кажеш да ви заведа двете с Грейси на вечеря? Може да отидем в заведението на О’Лиъри.

— Благодаря, но имам заседание на Комитета.

— Изглеждаш уморена. Може би трябва да го даваш малко по-кротко.

— Добре съм. Просто миналата вечер четох до късно. — Тя мина пред него по бетонните стъпала, които водеха до малката площадка. Ръката й се протегна машинално да завърти дръжката, но вратата беше заключена. Той понечи да натисне звънеца, ала ръката му застина във въздуха, когато тя започна да дърпа дръжката като обезумяла.

— По дяволите!

— Заключено е — рече той, изумен от държанието й.

— Отговори ми! — Тя заудря с юмрук по вратата, а лицето й се сгърчи от отчаяние. — Отговори ми, по дяволите!

— Мамо? — обзе го страх и Боби Том остави кашона с купите на площадката.

— Защо той не ми отговаря? — извика тя, докато по страните й се стичаха сълзи. — Защо не е тук, за да ме посрещне?

— Мамо? — Той се опита да я притегли в обятията си, но тя се възпротиви. — Мамо, всичко е наред.

— Искам си съпруга!

— Зная. — Боби Том я улови за ръцете. Раменете й натежаха и той не знаеше как да й помогне. Мислеше, че през годините болката й от загубата на баща му е стихнала, ала мъката й изглеждаше все така силна, както в деня на погребението му.

Грейси отвори вратата в отговор на тропането, ала усмивката й помръкна, когато видя състоянието на Сузи.

— Какво не е наред? Какво се е случило?

— Ще я заведа у дома — рече той.

— Не! — Сузи се изскубна от ръцете му и изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Съжалявам. Аз… извинявам се и на двамата. Не зная какво ми стана, толкова се срамувам.

— Не е нужно да се срамуваш. Аз съм ти син.

Грейси излезе на верандата.

— Идването ти тук е извадило наяве всички болезнени емоции. Не би била човешко същество, ако не реагираш.

— Все пак това не е извинение. — Сузи се усмихна на двамата със слаба, неубедителна усмивка. — Вече съм добре — наистина съм добре — но не мисля, че мога да вляза вътре. — Посочи към кашона. — Имаш ли нещо против да сложиш тези неща на полицата в спалнята? Боби Том ще ти покаже къде стоят.

— Разбира се — отвърна Грейси.

Той улови ръката на майка си.

— Ще те закарам до вкъщи.

— Не! — Тя се отдръпна рязко и за негово безпокойство отново се разплака. — Не, няма да идваш! Искам да остана сама. Искам всички да ме оставите сама! — Притисна ръка към устата си и се затича към колата си.

Боби Том потърси очите на Грейси и я погледна безпомощно.

— Трябва да се уверя, че ще се прибере благополучно. Ще се върна.

Младата жена кимна.

Боби Том последва майка си до дома й, разтърсен до дъното на душата си от случилото се току-що. Осъзна колко е свикнал да мисли за Сузи само като за своя майка, а не като за човешко същество, което има свой собствен живот, и се почувства засрамен. Защо не беше послушал Грейси? Утре ще поговори с майка си, както трябваше да стори още преди седмици.

Наблюдаваше я от тротоара, докато влезе в къщата, после се насочи обратно към малкото бяло бунгало, в което бе отраснал. Грейси бе оставила вратата незаключена и той я откри на горния етаж в неговата някогашна стая. Седеше на ръба на леглото и се взираше в пространството. Кашонът със старите купи беше в краката й. От гледката на Грейси в тази стая, заобиколена от толкова много вещи от детството му, по гърба му полазиха тръпки.

Бюрото в ъгъла не приличаше много на онова, което си спомняше, но върху поставката на зелената лампа все още се виждаха останките от стикера, който бе залепил толкова отдавна. Върху закачалката висеше колекцията му от бейзболни шапки, а на стената се виждаше старият му плакат на Ивел Книвел15.

Защо ли майка му го бе запазила? Баща му бе поставил лавици под прозореца, където да подрежда купите си. Надуваемото кресло беше копие на оригиналното, но златистата покривка на леглото не приличаше на одеялото с шотландско каре, с което бе израснал.

Грейси вдигна глава.

— Майка ти прибра ли се благополучно вкъщи?

Той кимна.

— Какво се случи?

Боби Том се приближи до прозореца, дръпна пердето и погледна към двора.

— Не мога да повярвам колко са пораснали тези дървета. Всичко останало ми изглежда много по-малко, отколкото някога.

Грейси не знаеше защо се чувства обезсърчена от нежеланието му да говори с нея; досега вече би трябвало да е свикнала. Но знаеше, че сцената с майка му го е разстроила и й се искаше да могат да я обсъдят. Стана от леглото, коленичи на килима и започна да развива купите от вестниците, с които бяха увити.

Ботушите му се появиха в полезрението й, когато дойде и застана до нея, а после се отпусна на същото място, на което тя седеше допреди малко.

— Не зная какво се случи. В един момент разговаряхме, а в следващия тя удряше по входната врата и плачеше, защото баща ми не е там, за да й отвори.

Грейси приседна на пети и го погледна.

— Толкова ми е мъчно за нея.

— Какво би могло да не е наред?

Когато тя не отговори, той я изгледа обвинително.

— Мислиш, че има нещо общо със Сойър и онова, което се случи в ресторанта, нали? И обвиняваш мен за това.

— Не съм казала подобно нещо.

— И не е нужно. Мога да чета мислите ти.

— Ти обичаш майка си. Зная, че не би я наранил съзнателно.

— Това няма нищо общо със Сойър; сигурен съм. Тя ми каза, че повече няма да се вижда с него.

Грейси кимна, но не каза нищо. Колкото и да се тревожеше за двамата, те трябваше да решат този въпрос помежду си. Наблюдаваше го, докато той оглеждаше старата си стая и не се изненадана, когато заговори за друго, зарязвайки темата за Уей Сойър и майка си.

— От цялата тази работа с родния дом ме побиват тръпки. Не проумявам защо хората си мислят, че някой ще си губи времето да се разхожда наоколо, за да гледа старите ми футболни купи. Предполагам знаеш, че не съм особено доволен от участието ти във всичко това.

— Някой трябва да следи за интересите ти. Би трябвало да видиш ключодържателите, които се продават в магазинчето за сувенири. Изрисуван си в екип на „Каубоите“.

— Никога в живота си не съм носил екип на „Каубоите“.

— Магията на модерните технологии. Най-доброто, което можах да сторя, беше да ги преместя в един забутан ъгъл, но имах малко повече късмет с идеята, която ми хрумна преди няколко седмици.

— Каква идея?

— Градът има нужда от център за възрастни хора и този следобед говорих с Тери Джо и Тули да използваме къщата за това. Вече я бях споделила със Сузи и тя се съгласи, че това би било идеалното място.

— Център за възрастни хора? — Той се замисли. — Харесва ми.

— Достатъчно, за да дадеш пари, за да се направи рампа за инвалидни колички и да се ремонтира тоалетната?

— Определено.

Нито един от двамата не коментира факта, че Грейси изобщо не се притесняваше да му иска пари за други хора, но продължаваше да настоява да му дава част от седмичната си заплата, въпреки че парите си оставаха недокоснати в чекмеджето на бюрото му. Тя беше горда от факта, че като икономисваше от личните си разходи, щеше да му е изплатила напълно черната коктейлна рокля, преди да стане време да я облече за купона в кънтри клуба в навечерието на турнира по голф.

Боби Том стана от леглото и закрачи из стаята.

— Виж, Грейси, зная, че може би малко прекалих онази вечер, когато се скарахме, но ти трябва да разбереш защо Уей Сойър е толкова чувствителна тема за мен.

Тя се изненада, че отвори дума за това.

— Разбирам го.

— Все пак, предполагам, че не биваше да изливам лошото си настроение върху теб. Беше права, че трябва да поговоря с майка си; сега го осъзнавам. Утре щом се освободя, това ще е първата ми работа.

— Добре. — Тя беше доволна, че на отчуждението помежду им се слагаше край.

— Предполагам, че си права за много неща. — Боби Том отново отиде до прозореца и се загледа в задния двор. Раменете му леко увиснаха. — Футболът много ми липсва, Грейси.

Думите му тутакси я накараха да застане нащрек. Това едва ли бе разтърсващо разкритие за всеки, който го познаваше, но фактът, че Боби Том го признаваше, я изненада.

— Зная.

— Мамка му, изобщо не е честно! — Той се обърна към нея, с лице изкривено от емоции. Беше толкова развълнуван, че дори не забеляза, че използва неприлична дума в нейно присъствие, което рядко правеше пред жена. — Един удар и аз завинаги съм вън от играта! Един шибан удар! Ако Джамал ме беше докопал само две секунди по-рано или три секунди по-късно, това нямаше да се случи.

Тя си помисли за видеокасетата. Знаеше, че никога няма да забрави грациозния полет на тялото му, докато се опитва да улови онази фатална топка.

Боби Том гледаше гневно, едната му ръка бе стисната в юмрук.

— Оставаха ми още три или четири пълноценни години. Щях да използвам това време, за да планирам оттеглянето си, да помисля дали искам да съм треньор или да седна в кабината на спортните журналисти.

— Ти много бързо се учиш — рече тя тихо. — Все още можеш да направиш тези неща.

— Но аз не искам! — Думите изригнаха от него и младата жена имаше странното усещане, че изненадаха много повече него, отколкото нея. Сетне гласът му се снижи почти до шепот. — Не разбираш ли? Искам да играя футбол.

Тя кимна. Разбираше.

Устните му се изкривиха в грозна и презрителна усмивка.

— Не зная как можеш да седиш тук и да ме слушаш, без да повърнеш. Много съм жалък, нали? Възрастен мъж, на който целият свят е в краката му, хленчи, задето един път в живота си не е имал късмет. Имам всичките пари на света; имам приятели, къщи, коли, но ето че се самосъжалявам, задето не мога да играя футбол. Ако бях на твое място, досега да съм се пръснал от смях. Ако бях на твое място, начаса щях да хукна към „Фургона“, за да разкажа на всички какъв жалък ревльо е Боби Том Дентън, че и те да се спукат от смях.

— Не мен не ми се струва смешно.

— А би трябвало — изсумтя презрително. — Искаш ли да чуеш нещо наистина жалко? Вече нямам ни най-малка представа кой съм. Откакто се помня, съм бил футболен играч и сега изглежда не зная как да бъда нещо друго.

— Мисля, че би могъл да бъдеш всичко каквото си пожелаеш — рече Грейси меко.

— Ти не разбираш! Ако не мога да играя футбол, не искам да бъда част от него. Не мога да се преструвам, че изпитвам ентусиазъм към треньорството, колкото и да се опитвам, и със сигурност няма да седя в някоя радио или телевизионна кабина с климатик и да подхвърлям хапливи духовитости за развлечение на онези, които си седят у дома пред телевизорите или радиоприемниците.

— Притежаваш много други таланти, освен тези.

— Винаги съм бил футболист, Грейси! Това съм бил през целия си живот. Това съм аз.

— В момента си актьор. Какво ще кажеш за филмовата си кариера?

— Става. Не бих имал нищо против след време да се снимам в още един филм, но колкото и да се опитвам да се убедя в противното, зная, че не ми е по сърце. Прилича ми на някаква игра, вместо на сериозна работа. И продължавам да мисля, че няма нищо по-жалко на този свят от един изпял песента си спортист, който се опитва да стане кинозвезда, защото не може да прави нищо друго.

— Аз те срещнах, след като кариерата ти вече бе приключила, така че не мисля за теб като за „жалък, изпял песента си спортист“ или каквото и да е там. И ми е трудно да те възприема като кинозвезда. Ако трябва да съм честна, ти си повече бизнесмен, отколкото каквото и да било друго. Очевидно имаш талант да печелиш пари и изглежда ти доставя удоволствие да го правиш.

— Доставя ми удоволствие, но не чувствам тръпка. Може би някои хора могат да бъдат щастливи, печелейки пари само заради усещането за власт, което парите им дават, но аз не съм от тях. Животът трябва да е нещо много повече от купуването на по-големи играчки. Притежавам твърде много неща. Не ми трябва друга къща, не искам друг самолет, а купуването на нови коли е само дребен разход за мен.

При други обстоятелства възмущението му може би само щеше да извика усмивка на устните й, но той беше прекалено объркан и развълнуван, за да й е забавно. Помисли си за всички онези пъти, когато бе влизала в кабинета му и го бе заварвала да говори по телефона, вдигнал обутите си в ботуши крака на бюрото, със стетсъна, килнат назад, докато обсъжда дали е разумно да инвестира в някоя нова емисия облигации, или да купи свински шкембета на стоковата борса.

Грейси стана от пода и се приближи до него.

— Факт е, Боби Том, че ти обичаш да печелиш пари и има много благородни неща, които би могъл да направиш с тях, а не само да си купуваш все по-големи играчки, както сам се изрази. Зная колко много си загрижен за децата. Вместо да позволяваш на жените да те заплашват с дела за бащинство, защо не направиш нещо дългосрочно за децата без бащи? Основи фондове за училищни стипендии или дневни центрове; разкрий няколко безплатни кухни. А какво ще кажеш да се обнови медицинското оборудване в педиатричното крило на общинската болница, която обичаш да посещаваш? Хората се нуждаят от толкова много неща, а ти имаш невероятната възможност да помогнеш. Футболът ти е дал много. Може би сега е време ти да се отплатиш.

Той се взираше безмълвно в нея.

— Имам една идея. Не зная какво ще кажеш за това, но… защо не основеш благотворителна фондация? Би могъл да печелиш пари за фондацията, вместо за себе си, разбираш ли? — Когато той не каза нищо, тя продължи: — Имам предвид да я управляваш на пълен работен ден, а не да е нещо като играчка за богат мъж. Да използваш таланта си, за да направиш нещо, което ще промени живота на много хора.

— Това е лудост.

— Просто си помисли.

— Вече го направих и смятам, че е лудост, най-шантавото нещо, което си измисляла досега. Аз не съм някое богато и нафукано нищожество, което се изживява като всемирен благодетел. Ако опитам нещо подобно, всички ще ми се смеят толкова силно, че направо ще се търкалят по пода от смях. — Боби Том беше толкова ужасен от представата, че направо заекваше и тя не успя да се сдържи и се усмихна.

— Не мисля, че хората ще бъдат изненадани. Това е напълно в твой стил. — Тя отново се зае с разопаковането на купите. Беше посяла семето, но останалото зависеше от него.

Той приседна от едната страна на леглото и няколко минути само я гледаше как работи. Когато накрая заговори, от блясъка в очите му беше ясно, че си е наумил нещо друго, различно от приказки за бъдещето.

— Кълна се, Грейси, ти ме вбеси толкова много, че почти забравих колко сладко изглежда дупето ти в тези джинси. — Свали шапката си и потупа матрака. — Ела тук, скъпа.

— Не съм сигурна дали ми харесва това твое изражение. — В действителност много й харесваше. Да бъде сама с него в малката стая я накара да осъзнае колко отдавна не се бяха любили.

— Обещавам ти, че много ще ти хареса. Ако знаеше колко много време съм прекарал в тази стая, мечтаейки си как ще съблека някое момиче тук голо, нямаше и да ти мине през ума да ми се противопоставиш.

— А осъществи ли някога мечтата си? — Тя се приближи и застана пред него.

Той улови бедрата й отзад и я привлече между разтворените си крака.

— Да съблека някое момиче голо тук? — Откопча копчето на джинсите й и се наведе, за да захапе пъпа й. — Боя се, че не. Мама ме следеше много зорко. — Устните му се придвижиха надолу заедно с ципа. — Когато бях в девети клас, почти успях да примамя една приятелка тук, но предполагам, че майките имат вграден радар за подобни работи, защото докато се усетя и Сузи надничаше през вратата с чиния с бисквити „Орео“.

— Така че си се задоволил със задната седалка на колата и разходки до реката. — Звучеше задъхано.

— Позна. — Боби Том пъхна ръка под блузата й и дланите му обхванаха гърдите й през сутиена. Дишането й се учести още повече, докато палците му разтриваха зърната й, играеха си с коприната и плътта й, докато тя не усети, че се разтапя.

— Хммм — прошепна той. — Пак ухаеш на праскови.

Не след дълго двамата бяха голи и толкова сладко се любеха, че всякакви мисли отлетяха. Когато всичко свърши, Грейси остана да лежи отмаляла отгоре му, а ръката му лениво обгръщаше дупето й. Щом най-сетне успя да задържи очите си отворени достатъчно дълго, видя доволната усмивка на лицето му.

— Отне ми доста години, за да съблека жена в тази стая, но чакането си струваше.

Тя се сгуши до врата му и усети лекото боцкане на брадата му по слепоочието си.

— По-добра ли съм от Тери Джо?

Гласът му беше дрезгав, когато се претърколи настрани и обхвана гърдите й.

— Тери Джо беше само едно дете, скъпа. Ти си зряла жена. Няма място за сравнение.

Грейси чу някакъв шум долу и рязко надигна глава, когато осъзна, че вратата на стаята е отворена. Обзе я предчувствие.

— Ти заключи входната врата, когато се върна, нали?

— Мисля, че не.

Още преди да го изрече, откъм подножието на стълбите се разнесе гласът на кмета Лутър Бейнс.

— Боби Том? Горе ли си?

Грейси ахна, скочи на крака и грабна дрехите си. Боби Том се прозина и спусна мързеливо крака от ръба на леглото.

— По-добре ела по-късно, Лутър. Грейси също е горе и е гола.

— Наистина ли?

— Така ми се струва.

Грейси усети как сменя четири нюанса на пурпурното и му хвърли убийствен поглед. Той й се ухили.

— Защо не ни изчакаш в кухнята? — извика Боби Том. — Ще слезем след няколко минути.

— Добре — отвърна кметът. — И, Грейси, госпожа Бейнс е разбрала от Тери Джо за плана ти за центъра за възрастни. Ще се радва да помогне да се набере доброволческа група.

Страните на Грейси пламтяха, докато тършуваше за кърпички в чантата си.

— Благодарете й от мое име, господин Бейнс — отвърна немощно.

— О, ще можеш лично да й благодариш. Тя стои тук, точно до мен.

Грейси замръзна.

— Здравей, Грейси! — жизнерадостно подвикна госпожа Бейнс. — Здрасти, Боби Том.

Усмивката на Боби Том стана още по-широка.

— Как сте, госпожо Бейнс. Има ли долу още някой?

— Само пастор Франк от Първа баптистка църква — отвърна жената на кмета.

Грейси нададе уплашен вик.

Боби Том разроши косата и й тихо се засмя.

— Шегуват се, скъпа.

— Двамата с госпожа Франк намираме за прекрасна идеята за центъра за възрастни хора. — Стълбището се изпълни с дълбок, плътен глас, несъмнено принадлежащ на пастор. — Първа баптистка църква ще е щастлива да помогне в проекта.

Грейси изпусна дълбока въздишка и се отпусна върху леглото, а Боби Том избухна в такъв гръмогласен смях, че накрая тя се принуди да го замери с възглавница.

След това не можеше да си спомни как е успяла да се облече, да слезе долу и да се изправи пред най-видните граждани на Телароса. Боби Том я увери, че се е държала като кралица Елизабет, само че много по-величаво, но тя не бе сигурна дали да му вярва, или не.