Рай в Тексас

6

Боби Том свали стетсъна си, прокара пръсти през косата си, сетне го нахлупи обратно, докато оглеждаше Уилоу с хладен, сдържан поглед.

— Искам да се уверя, че съм разбрал правилно. Уволнила си Грейси, защото аз не съм пристигнал тук в понеделник сутринта?

Двамата стояха до караваната на продукцията. Минаваше шест часа и снимките за деня бяха приключили. Боби Том бе прекарал по-голяма част от времето си или да се мотае наоколо, потейки се в жегата, или да търпи някой да се суети около косата му. Нито едното от двете занимания не му се струваше привлекателно и той се надяваше утре работата да е по-интересна.

За днес единствената сцена, която изигра, беше да излезе от задната врата на къщата, да потопи главата си във ведро с вода и сетне да отиде до оградата. Бяха го снимали под всеки възможен ъгъл и Дейвид Гивънс, режисьорът на „Кървава луна“, изглеждаше щастлив.

— Бюджетът ни е много ограничен — повтори Уилоу. — Тя не си свърши работата, така че трябваше да си отиде.

Боби Том наведе глава и разтри веждите си с палец.

— Уилоу, боя се, че не разбираш нещо, което бе съвсем ясно на Грейси от мига, в който се запознахме.

— И какво е то?

— Аз съм напълно безотговорен.

— Разбира се, че не си.

— Определено съм. Аз съм незрял, недисциплиниран и егоцентричен, приличам на малко момче, затворено в мъжко тяло, макар че ще ти бъда задължен, ако не ме цитираш никъде.

— Това не е вярно, Боби Том.

— Факт е, че никога не мисля за никого другиго, освен за себе си. Навярно трябваше да ти го кажа още от самото начало, ала агентът ми не ми позволи. Ще бъда честен с теб. Ако наоколо няма кой да ме контролира, съществува голяма вероятност този филм никога да не бъде заснет.

Тя завъртя обицата си, както правеха някои жени, когато са нервни.

— Предполагам, че ще трябва да наредя на Бен да се грижи за теб. — Кимна към един от сценичните работници.

— Онзи симпатяга с шапката на „Рамс“10? — Боби Том го изгледа удивено. — Сериозно ли мислиш, че ще обърна внимание на фен на „Рамс“? Скъпа, аз съм спечелил пръстените на Суперкупата като играч в истински отбор.

Уилоу определено се затрудняваше как да му отговори.

— Струва ми се, че си падаш по Маги, една от реквизиторките. Ще я прикрепя към теб.

— Тя наистина е много готина дама, тази Маги. За нещастие в мига, в който се погледнем, помежду ни прехвърчат страстни искри, а веднъж щом започна да се увъртам край някоя жена, мога да я накарам да направи всичко. Разбираш, че не го казвам, за да се хваля, просто съм откровен. Съмнявам се, че Маги ще може дълго да ме контролира.

Уилоу го изгледа проницателно.

— Ако намекваш, че трябва да върна Грейси, забрави. Тя вече доказа, че не може да те контролира.

Боби Том я зяпна, сякаш си бе изгубила ума.

— Шегуваш се, нали? Онази жена може да преподава уроци на пазач в затвора. Виж, ако зависеше само от мен, може би щях да се довлека тук чак през октомври. Истината е, че трябваше да посетя чичо си в Хюстън, а освен това мисля, че не може един американец да се намира близо до Далас и да не посети родеото в Мескуит. А и трябваше да се подстрижа, а единственият бръснар, на когото имам доверие, живее в Талахаса. Но госпожица Грейси не преставаше да ме пришпорва и аз нищо не можех да направя. Познаваш я добре и едва ли би твърдяла, че не може да сложи в джоба си всички онези строги учителки по английски от гимназията.

— Сега, като го спомена… — Уилоу се усети, че той почти я бе притиснал в ъгъла и мигом се окопити. — Разбирам какво се опитваш да постигнеш, но се боя, че няма да стане. Вече съм решила. Грейси трябва да си отиде.

Боби Том въздъхна.

— Извини ме, Уилоу, зная колко си заета, а аз ти губя времето, като не се изразявам съвсем ясно. — Усмивката му стана по-нежна, гласът по-мек, но сините му очи бяха твърди и студени като ледени късчета. — Имам нужда от личен асистент и искам това да е Грейси.

— Разбирам. — Тя сведе очи, добре осъзнаваща, че й бе даден ултиматум. — Трябва да ти призная, че с този бюджет се налага да затягаме коланите и затова бях принудена да съкратя няколко длъжности. Ако я назнача обратно, ще трябва да уволня някой друг, а и без това не ни достигат хора.

— Няма нужда да уволняваш никого. Аз ще се погрижа за заплатата й, макар че е по-добре никой да не знае за това. Грейси има малко странно отношение към парите. Колко й плащаш?

Уилоу му каза.

Боби Том поклати глава.

— Ако разнасяше пици, щеше да печели повече.

— Това е работа за начинаещи.

— Няма да се разпростирам върху това що за начинаеща работа трябва да върши тя за тези пари. — Обърна се, тръгна към тъндърбърда и се спря. — Още нещо, Уилоу. Когато говориш с нея, искам едно нещо да е съвсем ясно. Кажи на Грейси, че аз командвам парада. На сто процента. Единствената й цел в живота ще е да ме прави щастлив. Аз съм шефът и ще става това, което аз кажа. Разбра ли?

Тя се вторачи изумено в него.

— Но това противоречи на всичко, което изтъкна досега!

Той я удостои с широката си, разтапяща женските сърца усмивка.

— Ти не се тревожи за това. Двамата с Грейси ще се разберем.

В девет часа същата вечер Уилоу още не бе открила Грейси и дори свирепата тренировка във фитнес залата, която Боби Том бе оборудвал в апартамента над гаража, не успя да разсее гнева му от некомпетентността й. Още мокър от душа, той се отпусна в шезлонга в спалнята на бялата дървена къща, разположена сред малката орехова горичка в покрайнините на Телароса. Беше я купил преди три години, за да може майка му да има поне малко спокойствие, когато се прибираше у дома. Сякаш в потвърждение на думите му, телефонът започна да звъни. Той не му обърна внимание и остави да се включи секретарят. Последният път, когато провери, имаше деветнайсет записани съобщения.

През последните няколко часа Боби Том бе дал интервю за „Телароса Таймс“; Лутър бе цъфнал на прага му, за да пита за Хевънфеста; две от старите му гаджета, заедно с още една жена, която не познаваше, се отбиха, за да го поканят на вечеря, а треньорът на футболния отбор в гимназията го бе помолил да присъства на тренировката през седмицата. Това, което наистина искаше, беше да си купи хижа, сгушена сред най-отдалечените планински дебри, и да остане там съвсем сам, докато отново почувства, че има желание да се среща с хора. Щеше да го направи, ала точно в момента мразеше да е сам. Да бъде сам означаваше да си спомни, че е на трийсет и три години и не умее да бъде нищо друго, освен футболист. Да бъде сам означаваше да си спомни, че вече не знае кой е той.

Все още не можеше съвсем да си обясни защо не се бе отървал от Грейси в Мемфис, с изключение на това, че тя не спираше да го изненадва. Тя е истинска откачалка, помисли си Боби Том като си припомни как бе повредила колата му и се бе хвърлила пред гумите. Но същевременно беше мила. Най-хубавото на това, Грейси да е около него, беше, че без значение колко му лазеше по нервите, никога не го уморяваше както повечето хора. Когато беше с нея, не се налагаше да използва цялата си енергия, само за да се опитва да бъде себе си. Освен това адски го забавляваше, а точно на този етап от живота му това означаваше много.

Къде, по дяволите, беше тя? С невинността си и проклетото си любопитство вероятно вече се бе забъркала в някоя каша. Според Уилоу, никой не знаеше как е стигнала до града, ясно беше само, че си е взела чека и след това е изчезнала. Куфарът й все още беше в багажника на колата му. Не че съдържанието му не трябваше да бъде изгорено заради доброто на човечеството. С изключение на бельото й. По време на стриптийза й и онзи скок през вратата на колата му, той бе забелязал, че Грейси притежава наистина хубаво бельо.

Преметна крака през страничната облегалка на шезлонга, изправи се и започна да се облича. Не искаше хората в Телароса да решат, че се е възгордял, затова подмина джинсите „Левис“ и вместо тях избра „Ранглърс“, после нахлузи светлосиня риза, черен джинсов елек и чифт ботуши. Преди да излезе от стаята, грабна от гардероба сламената си каубойска шапка. Досега бе успявал да избегне слизането в града, но след като Грейси бе изчезнала, повече не можеше да го отлага.

Изпълнен едновременно с отчаяние и примирение, се приближи до малка картина, изобразяваща балерина, натисна отстрани позлатената рамка и картината се отмести, разкривайки малък сейф, вграден в стената. Набра комбинацията и когато ключалката щракна, извади синя кадифена кутия за бижута и отвори капака й с палец.

Вътре бе скрит вторият му пръстен от Суперкупата.

Емблемата на отбора — три пресичащи се златни звезди в небесносин кръг — бе изобразено отгоре на пръстена, като краищата на звездите бяха инкрустирани с бели диаманти, а в центъра блестяха три големи жълти диаманта. С по-малки диаманти бяха изписани римските цифри — номерът на Купата и годината на финалния мач. Пръстенът бе голям и крещящ, както подобаваше на пръстените от Суперкупата.

Боби Том стисна устни, докато го плъзгаше върху пръста на дясната си ръка. Макар че винаги бе изпитвал неприязън към крещящи мъжки бижута, реакцията му не бе свързана с естетиката. Когато си слагаше пръстена, се чувстваше като мнозина от пенсионираните играчи, които бе познавал през годините — мъже, които все още се опитваха да съживят отдавна отминалите дни на славата, макар че животът продължаваше. Що се отнасяше до Боби Том, след травмата на коляното, сложила край на кариерата му, той дори не искаше да докосва този пръстен. Бижуто му напомняше за най-хубавите дни от живота му, останали завинаги зад гърба му.

Но сега беше в Телароса — любимият син на един умиращ град — и нямаше значение какво иска той. В Телароса трябваше да носи пръстена на пръста си, така както бе носил и предишния, защото знаеше колко много означава това за местните хора.

Отиде в дневната и се насочи към кръглата маса, сгушена между двата фотьойла със златиста дамаска. Покривката на масата беше с щамповани розови и лилави цветя, обточена със зелена лента. Върху нея бе поставена малка кристална купа с изсушени розови листа, бяла мраморна статуетка на Купидон и ваза от костен порцелан с изрисувани теменужки. Боби Том я вдигна, наведе я и от нея върху масата се изсипа връзката с ключове за пикапа му.

След като върна вазата на мястото й, той огледа дневната и устните му бавно се извиха в усмивка. Докато оглеждаше тапетите в пастелен тон, дантелените завеси, привързани с панделки в яркорозово и жълто, малките дивани, тапицирани с пъстър кретон, помпозните фотьойли с воланчета отстрани, стигащи до килима, си напомни никога повече да не възлага на вътрешна дизайнерка, която му е бясна, да обзавежда къщата му.

Всичко тънеше или в дантела, или в розови багри с пъстри цветя, или бе обвито с воланчета. А на места и с всичко това накуп, макар че бившето му гадже, вътрешната дизайнерка, бе внимавала да не прекали. Тъй като нямаше желание приятелите му да припадат от смях, докато му се подиграват, никога не бе разрешил на някое от списанията за вътрешен дизайн да снима интериора точно на тази къща. Но по ирония на съдбата това бе единствената къща, която харесваше. Въпреки че никога нямаше да го признае пред жива душа, тази сладникава бонбонена кутия, каквото представляваше къщата, му действаше успокоително. Беше прекарал голяма част от живота си в изключително мъжкарска обстановка и пребиваването на това място го караше да се чувства като на кратка ваканция от собствения му живот. За нещастие в мига, в който прекрачваше външната врата, ваканцията свършваше.

Тъндърбърдът му, заедно с черния му пикап шевролет, се намираха в просторния самостоятелен гараж зад къщата. Помещението над гаража бе превърнал във фитнес зала, а до нея имаше малък апартамент, където можеше да настанява гостите си, пристигнали без предупреждение. Двойка пенсионери се грижеха за всичко, когато не беше тук, което се случваше през по-голямата част от времето, защото да живее в тази къща, която обичаше най-много от всички други места на земята, понякога му идваше в повече.

Подкара пикапа по застлания с чакъл път, извеждащ на магистралата. От другата страна на пътя видя пистата за кацане, построена върху друг от парцелите, който притежаваше. Там, в малък хангар, бе прибран самолетът му „Барон“, зад малка овощна градина.

Един камион, превозващ прасета, профуча покрай пикапа. След като го отмина, Боби Том подкара по шосето. Припомни си всичките онези летни нощи, когато с приятелите си бе устройвал автомобилни надбягвания по същия този път. Тогава те слизаха чак до Саут Ляно, където той веднъж изпи твърде много и здравата повръща. Когато беше на седемнайсет, вече беше разбрал, че не го бива със силните напитки и оттогава се въздържаше с пиенето.

Мислите за реката му напомниха за вечерите, които бе прекарал тук с Тери Джо Дрискол. Тери Джо беше първото му истинско гадже. Сега беше омъжена за Бъди Бейнс. Бъди беше най-добрият приятел на Боби Том през всичките години в гимназията, но после Боби Том се издигна и прочу в целия свят, докато Бъди Бейнс — не.

Стигна до края на града и видя крайпътния надпис, издигнат на мястото, където през втората година от следването му бе обявен за най-добрия уайд рисийвър сред университетските отбори по американски футбол.

Имаше брожения да заличат името му от надписа, когато от „Чикаго Старс“ успяха да го привлекат, изпреварвайки „Далас Каубойс“. За всички жители на Телароса беше мъчително да гледат любимия герой на града да играе за Чикаго, а не за Далас. Затова винаги, когато настанеше време за преподписване на договора му с „Чикаго Старс“, телефонът му прегряваше, защото видните жители на града му звъняха, за да му напомнят откъде са корените му. Само че на него му харесваше да играе за „Чикаго Старс“, особено след като Дан Кейлбоу стана старши треньор на отбора и започнаха да му плащат милиони долари заплата като компенсация за срама, че е станал половин янки.

Подмина отклонението, водещо към малкия изолиран квартал с красиви къщи, където живееше майка му. Тази вечер тя трябваше да присъства на среща на Комитета по образованието, но по-рано през деня двамата се бяха уговорили по телефона да прекарат известно време заедно този уикенд. Доскоро той смяташе, че майка му е преодоляла смъртта на баща му. Тя бе станала президент на Комитета по образованието и бе продължила с благотворителната си дейност. Обаче напоследък бе започнала да иска мнението му по въпроси, за които никога преди това не го бе безпокоила, като например дали да се ремонтира покрива или къде да прекара почивката си. Той я обичаше безкрайно и би направил всичко за нея, но нарастващата й зависимост не бе характерна за майка му и това го безпокоеше.

Боби Том прекоси железопътния прелез и погледна нагоре към водната кула, украсена с голяма оранжева наклонена буква „Т“ от „Телароса Хай“, после зави по „Мейн Стрийт“. Надписът, рекламиращ Хевънфеста върху тентата над стария театър, му напомни, че през някой от следващите дни трябва да се обади на приятелите си и да ги покани на голф турнира на знаменитостите. Но досега бе направил само приблизителен списък, колкото Лутър да не му мрънка.

Пекарната беше затворена още при предишното му идване тук, но „Домашна кухня Боби Том“ продължаваше да работи, както и автомивката „Бързо измиване Би Ти“ и химическото чистене „Шампионът Дентън“. Не всички фирми в Телароса бяха кръстени на него, но понякога му се струваше точно така. Доколкото знаеше, никой в града не бе чувал за авторско право, а дори и да бяха, щяха да го отхвърлят като някаква ненужна глупост. В Чикаго местните бизнесмени му плащаха близо милион долара за правото да използват името му, но жителите на Телароса си бяха присвоили тази привилегия, без въобще да си правят труда да искат разрешението му.

Той можеше да сложи край на това — и щеше да го направи, ако беше някъде другаде — но това бе Телароса. Хората тук смятаха, че го притежават и много щяха да се учудят на всякакви аргументи, опитващи се да докажат противното.

Светлините в сервиза на Бъди бяха угасени, затова той зави зад ъгъла на малката дървена къща, където живееше някогашният му най-добър приятел. Щом пикапът пое по алеята за коли, предната врата се отвори с размах и Тери Джо Дрискол Бейнс изскочи навън.

— Боби Том! — Той се ухили, докато оглеждаше ниската й пълничка фигура. След две деца и твърде много благотворителни разпродажби на торти и сладкиши, тя бе загубила някогашната си стройна линия, но за него все още си оставаше едно от най-красивите момичета в Телароса.

Изскочи от пикапа и я прегърна.

— Здравей, скъпа. Както винаги, си прекрасна.

Тя го тупна силно.

— Голям си ласкател. Дебела съм като свиня, но изобщо не ми пука. Хайде, дай да го разгледам по-добре.

Той протегна послушно ръка, така че тя да може да види по-добре най-новия му пръстен. Писъкът й на възхищение сигурно се бе чул на километри наоколо.

— Боже! Толкова е красив, че направо ме шашва. По-красив е дори от предишния. Погледни всички тези диаманти! Бъди! Бъъъди! Боби Том е тук и е сложил пръстена си!

Бъди Бейнс слезе бавно по стъпалата на предната веранда, откъдето ги наблюдаваше. За миг погледите им се кръстосаха и десетилетията стари спомени възкръснаха. После Боби Том усети познатия укор.

Макар че и двамата бяха на трийсет и три, Бъди изглеждаше по-възрастен. Напереният тъмнокос куотърбек, повел някога „Титаните“ към футболната им слава, сега бе пуснал малко коремче, но все още беше хубав мъж.

— Здравей, Боби Том.

— Здравей, Бъди.

Напрежението помежду им нямаше нищо общо с факта, че Боби Том бе първото гадже на Тери Джо. Всъщност проблемите бяха започнали, защото Бъди и Боби Том заедно бяха отвели отбора на Телароса до шампионската лига на щата Тексас, но само единият от тях получи пълна стипендия за университета в Тексас и само единият стана професионален играч. При все това двамата си оставаха много добри приятели и нито един от тях никога не го забрави.

— Бъди, виж новия пръстен на Боби Том.

Боби Том го свали от пръста си и го подаде на приятеля си.

— Искаш ли да го пробваш?

При всеки друг това би било същото като да сипеш сол в раната, но не и при Бъди. Боби Том бе сигурен, че Бъди знае, че поне два от тези диаманти му принадлежат по право, нещо, което и Боби Том признаваше. Колко стотици пасове му бе подал Бъди през годините? Къси, дълги, покрай страничните линии, от центъра. Бъди му хвърляше топките, откакто и двамата бяха шестгодишни и бяха съседи.

Бъди взе пръстена и го сложи на пръста си.

— Колко струва това нещо?

— Не зная. Вероятно няколко хиляди.

— Да. И аз така предположих. — Бъди се държеше така, сякаш по цял ден оценяваше скъпи пръстени, макар Боби Том да знаеше със сигурност, че двамата с Тери Джо живеят месец за месец. — Искаш ли да влезеш и да пийнем по бира?

— Тази вечер не мога.

— Стига, Би Ти — възпротиви се Тери. — Трябва да ти разкажа за новата си приятелка Гленда. Тя току-що се разведе и съм сигурна, че ти си точно това, от което се нуждае, за да се разсее от неприятностите.

— Наистина съжалявам, Тери Джо, но моя приятелка е изчезнала и съм доста разтревожен за нея. Бъди, случайно да си давал кола под наем на кльощава бяла жена със смешна прическа? — Освен че държеше сервиз, Бъди отдаваше и коли под наем.

— Не. Тя от хората от киното ли е?

Боби Том кимна.

— В случай че я видиш, ще съм ти много благодарен, ако ми се обадиш. Боя се, че може да се е забъркала в някакви неприятности.

Той си побъбри с двамата още няколко минути и им обеща, че ще изслуша всичко за Гленда при следващото си посещение. Когато се накани да си тръгва, Бъди свали пръстена на Суперкупата от пръста си и го подаде на някогашния си най-добър приятел.

Боби Том не го взе.

— През следващите два дни ще бъда много зает и се боя, че няма да имам време да се отбия да видя майка ти. Зная, че тя би искала да види пръстена. Защо не го задържиш и не й го покажеш вместо мен? Ще си го взема през уикенда.

Бъди кимна, сякаш това, което Боби Том му бе предложил, бе нещо съвсем естествено, и отново си сложи пръстена.

— Сигурен съм, че тя много ще се зарадва.

След като беше изключена възможността Грейси да е взела кола под наем, Боби Том поговори с Рей Дон Хортън, който работеше в автобусното депо на компанията за превози „Грейхаунд“, после с Донъл Джоунс, единственият таксиджия в града, както и с Джоузи Моралес, която прекарваше повечето си време да седи на предните стъпала на къщата си, за да следи какво правят всички наоколо. Понеже беше играл с много хлапета от белите, чернокожите и латиноамериканските семейства, Боби Том винаги общуваше свободно с всички в града, независимо от расовите и етническите различия. Посещавал бе повечето от къщите в града, хранил се бе на масите им, навсякъде се чувстваше като у дома си, но въпреки широката си мрежа от познанства, никъде нищо не научи за Грейси. Никой не бе виждал жена с нейното описание. Обаче всички изразиха огорчението си, че не е взел със себе си пръстена. И всички искаха или да го запознаят с някое подходящо момиче, или се нуждаеха от пари назаем.

В единайсет часа Боби Том вече бе сигурен, че Грейси е направила нещо глупаво като например да се качи на автостоп в колата на непознат. Само мисълта за това го подлудяваше. Повечето от жителите на Тексас бяха добри, солидни хора, но имаше и доста откачени. Грейси с прекалено оптимистичното си мнение за човешката природа, като нищо можеше да е налетяла на някой от тях. Освен това не можеше да си обясни защо дори не се е опитала да си вземе куфара. Или просто не е имала възможност да го стори?

Ами ако нещо й се е случило преди това?

При тази мисъл го обзе паника и той се замисли дали да не се отбие в полицейския участък и да поговори с Джимбо Такъри — новият шеф на полицията. Двамата с Джимбо се мразеха и в червата още от началното училище. Боби Том не можеше да си спомни защо бе започнала тази омраза, но когато бяха вече в гимназията и Шери Хопър реши, че предпочита целувките на Боби Том пред тези на Джимбо, омразата бе ескалирала в открита вражда. Винаги, когато Боби Том се връщаше в града, Джимбо си намираше някакво извинение да се държи гадно, затова Боби Том не можеше да си представи, че шефът на полицията ще измени на навика си и наистина ще му помогне да открие Грейси. Реши да се отбие на още едно място, преди да се остави на съмнителната милост на полицейското управление в Телароса.

„Деъри Куин“ се намираше в западния край на града и служеше за неофициален център на общността. Тук млечните шейкове „Орео“ и „Мистър Мистис“ бяха постигнали това, което не успяха всички закони за граждански права в Америка. Гражданите на Телароса ставаха равни, щом прекрачеха прага на „Деъри Куин“.

Когато влезе в паркинга, Боби Том видя един пикап, вързан със стоманено въже, спрял между форд „Бронко“ и едно беемве. Имаше различни семейни автомобили, два мотоциклета, а двойка непознати латиноамериканци слизаха от своя стар плимут. Понеже бе делник, нямаше много хора, но все пак вътре имаше повече посетители, отколкото му се искаше да види. Ако не бе толкова разтревожен за Грейси, нищо не би било в състояние да го застави да се появи в това гробище на отминалата му слава, място, където някога той и съучениците му всеки петък празнуваха победите си.

Паркира в най-отдалечения край на паркинга и с неохота слезе от пикапа. Знаеше, че с изключение на използването на мегафон, това бе най-бързият начин да се разчуе, че Грейси е изчезнала, но при все това никак не му се искаше да влиза вътре. Вратата на заведението се отвори и една позната фигура излезе навън. Боби Том изруга тихо. Ако някой го накараше да направи списък с хората, които най-малко искаше да види точно в този момент, на челно място щеше да бъде Уейланд Сойър, дори преди Джимбо Такъри.

Всякаква надежда, че Сойър няма да го забележи, се изпари тутакси, когато собственикът на „Росатех Електроникс“ слезе от тротоара и се спря. Ръката му с фунийка с ванилов сладолед застина във въздуха.

— Дентън.

Боби Том кимна.

Сойър близна от сладоледа, приковал студените си очи в по-младия мъж. Всеки, видял обикновените риза и джинси на собственика на „Росатех Електроникс“, щеше да реши, че е фермер, а не един от най-големите умове в електронната индустрия и единственият мъж в Телароса, богат, колкото Боби Том. Той беше едър мъж, макар и не толкова висок, колкото Боби Том, но набит и як. На петдесет и четири години лицето му все още бе привлекателно, но с твърде груби черти, за да бъде признато за класически красиво. Тъмната му права коса, леко прошарена, беше късо подстригана, но линията на косата му отпред се бе изтеглила едва забележимо назад, сякаш Сойър бе теглил невидима граница върху скалпа си, отвъд която никакъв косъм не можеше да падне.

Откакто плъзнаха слуховете за затварянето на „Росатех“, Боби Том се постара да научи всичко, което можеше за собственика на фабриката, преди да се срещне с него през март. Уей Сойър бе израснал беден, без да познава баща си, в западния квартал на Телароса от другата страна на железопътния прелез. Като тийнейджър постоянно се забърквал в неприятности и бе попадал в затвора, както за кражби, така и за хвърляне на камъни по лампите върху верандите. Службата във флотата едновременно го бе дисциплинирала и му бе дала възможност за изява, а след завръщането си се бе възползвал от закона за военнослужещи, приет още през 1944 г. за ветераните от войната, за да следва и получи степен по икономика. След дипломирането си бе заминал за Бостън, където с комбинацията от интелект и безмилостност се бе изкачил до върха на разрастващата се компютърна индустрия и на трийсет и пет вече бе спечелил първия си милион. Беше се оженил, развел, и имаше дъщеря.

Макар жителите на Телароса да следяха кариерата му, Сойър никога не се завърна в града. Затова всички бяха изненадани, когато, след обявяването на оттеглянето му от корпоративния живот, преди осемнайсет месеца той се появи с контролния пакет акции на „Росатех Електроникс“ и обяви намерението си да управлява компанията. „Росатех“ беше незначително предприятие за човек с репутацията на Сойър, и никой не проумяваше защо го бе купил. И тогава, преди шест месеца, се появиха слухове, че той смята да затвори фабриката и да премести оборудването в Сан Антонио. Оттогава жителите на града бяха убедени, че Сойър бе купил „Росатех“ единствено, за да си отмъсти на Телароса за лошото отношение, което беше получил като дете. Доколкото Боби Том знаеше, Сойър не бе направил нищо, за да разсее този слух.

Сойър посочи с фунийката към пострадалото коляно на Боби Том.

— Виждам, че вече си се отървал от бастуна.

Боби Том стисна челюсти. Не искаше да мисли за онези дълги месеци, когато бе принуден да върви с бастун. По настояване на градската управа през март, докато се възстановяваше, се бе срещнал със Сойър в Далас, за да се опита да го убеди да не мести фабриката. Срещата беше напълно безполезна и Боби Том намрази Сойър. Всеки, който бе достатъчно жесток, че да съсипе живота на цял един град, не заслужаваше да се нарича човешко същество.

С ловко извиване на китката Уей хвърли едва наченатия си сладолед в избуялата трева.

— Как свикваш с новия си живот на пенсионер?

— Ако знаех, че ще е толкова забавно, щях да се оттегля още преди години — отвърна Боби Том с каменно изражение.

Сойър облиза палеца си.

— Чух, че ще ставаш филмова звезда.

— Един от нас трябва да донесе пари в този град.

Сойър се усмихна и извади от джоба връзката ключове за автомобила си.

— До скоро, Дентън.

— Боби Том, това ти ли си? — Женски възторжен писък се извиси откъм син „Олдсмобил“, който тъкмо паркираше. Тони Самюълс, която от години играеше бридж с майка му, се спусна напред, сетне замръзна, като видя с кого говори. Приветливото й лице се скова в изражение на неприязън. Не беше тайна, че Уей Сойър е най-мразеният човек в Телароса и градът го бе отхвърлил.

Сойър изглеждаше недостижим за хорското презрение. Стисна ключовете в дланта си, кимна любезно на Тони и закрачи към тъмночервеното си беемве.

Трийсет минути по-късно Боби Том паркира пред голяма бяла къща в колониален стил, разположена на сенчеста улица, и излезе от пикапа си. Докато приближаваше, от предните прозорци върху тротоара струеше светлина. Майка му беше нощна птица, също като него.

Фактът, че никой в „Деъри Куин“ не бе виждал Грейси, бе засилил тревогата му и той бе решил да се отбие и да види дали майка му не би могла да му даде някакви идеи как би могъл да открие изчезнал човек, преди да се срещне с Джимбо. Тя държеше резервен ключ под саксията с мушкато, но той предпочете да натисне звънеца, за да не я изплаши с неочакваната си поява.

Просторната двуетажна къща имаше черни капаци на прозорците, боровинковочервена предна врата и месингово чукче. Баща му, основал малка застрахователна компания, която през годините се бе развила, за да се превърне в най-преуспяващата в Телароса, бе купил къщата, когато Боби Том заминаваше за колежа. Домът, в който бе отраснал, малко бунгало, което градският съвет глупаво бе решил да превърне в туристическа атракция, се намираше в другия край на града.

Сузи се усмихна, когато отвори вратата и го видя.

— Здравей, сладкишче.

Той се засмя на името, с което тя го наричаше откакто се помнеше, пристъпи вътре и я притегли в прегръдките си. Тя обви ръце около кръста му и го стисна силно.

— Ял ли си?

— Не зная. Предполагам, че не.

Сузи го изгледа с нежен укор.

— Не разбирам защо трябваше да купуваш онази къща, когато тук има достатъчно стаи. Не се храниш както трябва, Боби Том. Зная, че е така. Ела с мен в кухнята. Ще ти претопля от лазанята.

— Звучи добре. — Той хвърли шапката си върху месинговата закачалка в ъгъла на преддверието.

Майка му се извърна към него и смръщи извинително чело.

— Не искам да те притеснявам, но успя ли да поговориш с майстора за поправката на покрива? За подобни неща винаги се грижеше баща ти и не бях сигурна какво трябва да направя.

Подобна проява на нерешителност от жена, която най-компетентно ръководеше разпределянето на бюджета за образование в града, разтревожи Боби Том, ала той запази опасенията за себе си.

— Обадих му се този следобед. Офертата му ми се стори приемлива и смятам, че трябва да го наемеш.

Чак сега забеляза, че плъзгащите се врати, водещи към всекидневната, са плътно затворени. Не си спомняше някога тази стая да е била затворена, затова наклони леко глава натам.

— Какво става?

— Първо хапни. По-късно ще ти кажа.

Той тръгна след нея, но внезапно спря, когато чу странен, приглушен звук.

— Има ли някой там?

Веднага щом въпросът се изплъзна от устата му, осъзна, че майка му бе облечена като за лягане в светлосин копринен халат.

Гърдите му се стегнаха болезнено. Тя никога не бе споменавала, че се среща с други мъже след смъртта на баща му, ала това не означаваше, че не го прави.

Каза си, че това е нейният живот и той няма право да й се меси. Майка му все още беше красива жена и заслужаваше цялото щастие на света. Той определено не искаше тя да е самотна. Но независимо колко усърдно се опитваше да се убеди, идеята майка му да бъде с друг мъж, го караше да скърца гневно със зъби.

Прокашля се.

— Виж, ако се виждаш с някого, ще те разбера. Нямам намерение да ти преча.

Тя го погледна слисано.

— О, не. Наистина, Боби Том… — Пръстите й се заиграха с колана на халата. — Грейси Сноу е там.

— Грейси? — Заля го огромно облекчение, тутакси изместено от още по-голям гняв. Грейси го бе изплашила до смърт! И докато той си я представяше да лежи мъртва в някоя канавка, тя си гукаше с майка му!

— И как така тя се озова тук? — попита той с отсечен, рязък тон.

— Качих я в колата от шосето.

— Тя е пътувала на стоп, нали? Знаех си! От всички проклети глупаци…

— Не пътуваше на стоп. Аз спрях, когато я видях. — Сузи се поколеба. — Както вероятно можеш да си представиш, тя е малко разстроена заради теб.

— Тя не е единствената, която е разстроена! — Извъртя се към плъзгащите се врати, но ръката на Сузи го спря.

— Боби Том, тя е пияна.

Синът й се вторачи изумено в нея.

— Грейси не пие.

— За нещастие, не го знаех, докато не нападна запасите ми от плодово вино.

Представата как Грейси се налива с плодово вино го вбеси още повече. Стисна зъби и направи още една крачка към вратите, но майка му отново го спря.

— Боби Том, нали знаеш, че някои хора стават закачливи и се развеселяват, когато са пияни?

— Да.

Майка му повдигна вежди.

— Грейси не е от тях.