На следващата сутрин Марино пристигна в моргата, докато разрязвах тялото на Кери Харпър.
Отместих гръдния кош и ребрата и извадих органите от гръдната кухина, докато той мълчаливо наблюдаваше. В мивките течеше вода, потрепваха хирургически инструменти. В ъгъла на стаята един от помощниците остреше нож и се чуваше стърженето на острие върху бруса. Тази сутрин имахме четири случая и всички маси за аутопсия от неръждаема стомана бяха заети.
Марино не проговаряше, затова аз взех думата:
— Какво откри за Джеб Прайс? — попитах.
— В досието му не се появи нищо — отговори той мрачно. — Няма предишни присъди или арести, нищичко. Не иска да пропее. А ако го направи, сигурно ще бъде сопрано след приятелското ти отношение към него. Отбих се в отдела за самоличност, преди да дойда при теб. Те проявяват филма от неговия фотоапарат. Веднага щом свършат, ще ти донеса снимките.
— Ти видя ли ги?
— Само негативите — отговори той.
— И? — попитах.
— Снимките са направени в хладилната стая. Труповете на Харпърови.
Очаквах го.
— Не мисля, че е репортер за някой жълт вестник — казах шеговито.
— Аха. Можем да си мечтаем за това.
Вдигнах поглед към Марино. Не беше в добро настроение. По-рошав от обикновено и с две порязвания от бръснене по лицето. Очите му бяха зачервени.
— Повечето репортери, които познавам, не пълнят джобовете си с деветмилиметрови, заредени с куршуми „Глейзър“ патлаци. А ако ги заключиш, почват да хленчат и да просят монети, за да се обадят на адвоката на вестника. Тоя тип въобще не проговаря — истински професионалист. Отключил си е, за да влезе. Върши си работата в понеделник следобед, на празника, когато не е много вероятно в сградата да има някой. Намерихме колата му, паркирана на три преки. Взел я е под наем. Имаше и телефон вътре. В багажника открихме достатъчно амуниции да спреш малка армия, плюс автомат „Мак Тен“ и предпазна жилетка. Не е репортер.
— Не съм сигурна обаче, че е професионалист — изкоментирах, докато слагах ново острие на скалпела. — Доста немарливо беше да остави кутийката от филма в хладилната стая. А ако искаше да е в пълна безопасност, трябваше да влезе в сградата в два-три сутринта, а не посред бял ден.
— Права си. Кутийката беше немарливост — съгласи се Марино. — Но разбирам защо се е вмъкнал по това време. Да си представим, че погребален дом или линейка дойдат да донесат някой труп, докато Прайс е в стаята. Ако това стане през деня, Прайс може да е достатъчно ловък, за да ги заблуди, че работи тук и има причина да се намира в помещението. Но ако го изненадат в два сутринта, няма да може да даде абсолютно никакво смислено обяснение.
Какъвто и да беше случаят, Джеб Прайс представляваше опасност. Куршумите „Глейзър“ са едно от най-зловещите неща. При съприкосновението с тялото се пръсват и разкъсват плът и органи като оловна градушка. „Мак Тен“ са любимо професионално оръжие на терористи и търговци на наркотици. Продават се на килограм в Централна Америка, Средния изток и моя роден град Маями.
— Може би ще е разумно да заключвате хладилната стая за в бъдеще — добави Марино.
— Вече се обадих на майсторите от управлението.
С години бях отлагала тази предпазна мярка. Хората от погребалните бюра и службата за спешни случаи трябваше да могат да влизат в хладилната стая в извънработно време. Ще трябва да дадем ключове на охраната и на лекарите, които са на повикване. Ще има протести и проблеми. По дяволите, писна ми от проблеми!
Марино насочи вниманието си към трупа на Харпър. Не се изискваше аутопсия или да си гений, за да определиш причината за смъртта.
— Черепът е счупен на няколко места и мозъкът е наранен — обясних.
— Гърлото е прерязано накрая като в случая с Берил, нали?
— Вратните вени и каротидните артерии са срязани, а пък органите не са съвсем бледи — отговорих. — Кръвта му е щяла да изтече за минути, ако е имал кръвно налягане. С други думи — не е кървял достатъчно, за да умре. Бил е мъртъв или е умирал от раните по главата по времето, когато са прерязали гърлото му.
— Има ли рани, получени при самозащита? — попита Марино.
— Нито една.
Оставих скалпела, за да му покажа, и отворих насила вкочанените пръсти на Харпър.
— Няма счупени нокти, контузии или прободни рани. Не се е опитвал да отблъсне ударите.
— Въобще не е разбрал какво го е ударило — отбеляза Марино. — Пристига у дома по тъмно. Смахнатият го чака, вероятно скрит в храстите. Харпър паркира, излиза от ролса. Заключва вратата. В това време оня тип застава зад него и го удря по главата…
Потърсих молива си, за да запиша данните.
— Двайсет процента стесняване на клапата…
— Харпър пада като прострелян, а откаченият продължава да замахва — продължи Марино.
Не намерих хартия и започнах да драскам бележките си на празен пакет от ръкавици.
— Няма белези от прекарани инфаркти. Сърцето е здраво, но леко увеличено. Аортата е калцирана, слаба атеросклероза.
— После убиецът прерязва гърлото на Харпър. Сигурно за да се увери, че е мъртъв.
Вдигнах поглед.
— Който и да го е извършил, е искал да бъде абсолютно сигурен, че Харпър е мъртъв — повтори Марино.
— Не знам дали убиецът е мислил толкова рационално — отговорих. — Погледни трупа.
Отделих скалпа от черепа, който беше спукан като твърдо сварено яйце. Посочих следите от фрактури и обясних:
— Ударен е поне седем пъти с такава сила, че всеки удар е бил смъртоносен. После е прерязано гърлото. Прекалено убийствено. Също като при Берил.
— Добре. Прекалено е. Съгласен съм — каза Марино. — Просто смятам, че убиецът е искал абсолютна сигурност, че Берил и Харпър са мъртви. Почти отрязваш нечия глава и тогава можеш да си тръгнеш с увереността, че жертвата ти няма да оживее, за да разкаже какво е станало.
Лейтенантът направи гримаса, когато започнах да изпразвам стомашното съдържание в контейнера.
— Не се мъчи. Мога да ти кажа какво е ял. Седях до него. Фъстъци и две мартинита — каза той.
Фъстъците точно са започвали да напускат стомаха на Харпър, когато е умрял. Нямаше нищо друго, освен кафеникава течност. Можех да помириша алкохола. Попитах Марино:
— Какво научи от него?
— Нито едно проклето нещо.
Погледнах към лейтенанта, докато слагах етикет на контейнера.
— Седях си в кръчмата и пиех тоник с лимон. Беше може би около пет без петнайсет. Харпър влезе точно в пет.
— Как разбра, че е той?
Бъбреците имаха зърниста повърхност. Поставих ги на кантара и записах тежестта им.
— Нямаше начин да объркам бялата му грива. Идеално съвпадаше с описанието на Пътийт. Познах го в момента, в който влезе. Седна сам на маса, не проговори никому, просто поръча „обикновеното“ и яде фъстъци, докато чакаше. Погледах го малко, после отидох при него, дръпнах си един стол и се представих. Каза, че с нищо не можел да ми помогне и не иска да говори за случилото се. Притиснах го, казах му, че Берил е била заплашвана в продължение на месеци и го попитах дали знае за това. Изглеждаше раздразнен. Повтори, че не знаел нищо.
— Искрен ли ти се стори?
Зачудих се каква ли е била истината за пиянството на Харпър. Имаше доста тлъст черен дроб.
— Не мога да съм сигурен — отговори Марино и изтърси пепелта от цигарата си на пода. — После го попитах къде е бил в нощта на убийството на Берил. Отговори ми, че посетил кръчмата по обичайното си време, после се прибрал вкъщи. Когато попитах дали сестра му може да потвърди това, ми каза, че тя не си била у дома.
Погледнах го учудено с вдигнат във въздуха скалпел.
— Къде е била?
— Вън от града.
— Не ти ли каза къде?
— Не. Каза: „Това си е нейна работа. Не питайте мен“.
Очите на Марино презрително погледнаха частите от дроба, който режех. Той добави:
— Любимото ми ядене беше дроб с лук. Можеш ли да повярваш? Не познавам нито едно ченге, присъствало на аутопсия, което все още да яде дроб…
Започнах да работя върху главата и шумът от триона заглуши Марино. Той се предаде и се отдръпна назад, когато прахът от костите се разнесе из въздуха. Дори когато хората са били в добра форма, труповете миришат отвратително при отваряне. Гледката също не е особено приятна. Уважавах Марино за упоритостта, с която винаги идваше в моргата, независимо колко ужасен е случаят.
Мозъкът на Харпър беше мек и разкъсан на доста места от ударите. Почти нямаше кръвоизливи, което потвърждаваше, че не е живял дълго след нанесените удари. Поне смъртта му е била милостиво бърза. За разлика от Берил не е имал време да изпита ужас или болка, да се моли за живота си. Убийството му се различаваше от нейното и в някои други отношения. Не беше получавал заплахи — поне ние не знаехме такова нещо. Нямаше сексуален нюанс. Беше пребит, а не намушкан. От дрехите му не липсваше нищо.
— Преброих сто шейсет и осем долара в джоба му — съобщих на Марино. — Часовникът и пръстенът с монограм също са тук.
— А верижката му?
Нямах идея за какво говори.
— На врата си носеше дебел златен ланец с медальон на него. Приличаше на някакъв герб — обясни той. — Забелязах го в кръчмата.
— С него не пристигна нищо подобно, а и не си спомням да съм го видяла на местопрестъплението…
Щях да кажа снощи, но се усетих. Не беше снощи. Харпър умря в неделя вечерта. Днес беше вторник. Бях изгубила чувството си за време. Последните два дни изглеждаха нереални и ако тази сутрин не бях чула отново съобщението от Марк, щях да се чудя дали и неговото обаждане е истина.
— Може смахнатият да го е взел. Още един сувенир — каза Марино.
— Безсмислено е — отговорих. — Разбирам това, че си е взел сувенир в случая с Берил, при положение че убийството й е работа на психопат, обзет от мания за нея. Но защо ще взима нещо от Харпър?
— Вероятно като трофей — предположи Марино. — Ловен трофей. Може да е наемен убиец, който обича да си запазва спомени от работата си.
— Смятам, че един наемен убиец би трябвало да е прекалено внимателен, за да си позволи да постъпи така — възпротивих се аз.
— Да, ти може и да помислиш така. Също както мислеше, че Джеб Прайс би внимавал да не забрави кутийка от филм в хладилната стая — подигравателно каза той.
Свалих ръкавиците си и довърших поставянето на етикети по събраните образци. Взех си документацията и Марино ме последва по стълбите към кабинета ми.
Роуз беше оставила следобедния вестник на бюрото ми. Убийството на Харпър и внезапната смърт на сестра му бяха на първа страница. Заглавието на следващата статия скапа настроението ми за целия ден:
„Главен съдебен лекар обвинен в «загубване» на оспорван ръкопис“
Беше препечатка от статия в нюйоркски вестник, издание на „Асошиейтед прес“. Заглавието беше последвано от отчет за това как съм направила „неспособен“ един човек на име Джеб Прайс, когото съм хванала да претърсва офиса ми вчера следобед. Вбесено си помислих, че обвиненията за ръкописа са дело на Спаракино. Историята с Джеб Прайс трябва да е дошла от полицейския бюлетин. Започнах да преглеждам телефонните съобщения и забелязах, че повечето са от журналисти.
— Ти провери ли компютърните й дискети? — попитах и му хвърлих вестника.
— О, да — отговори той. — Прегледах ги.
— Не можа ли да намериш книгата, за която всичко живо вдига такава гюрултия?
Марино хвърли поглед на първата страница и измърмори:
— Не.
— Няма я там? — избухнах безсилно. — Не е на дискетите? Как може да стане това, щом е писала на компютъра си?
— Не питай мен. Просто ти казвам, че проверих около дузина дискети. В тях нямаше нищо, писано наскоро. Само стари неща, романи. Нищичко за нея самата или Харпър. Няколко стари писма, включително и две до Спаракино. Не ме развълнуваха.
— Може да е скрила дискетите на някое безопасно място, преди да замине за Флорида.
— Може. Но не сме ги намерили.
В този момент влезе Филдинг. Орангутанските му ръце висяха от късите ръкави на хирургическата зелена риза. Мускулите им бяха поръсени с талка от гумените ръкавици, с които работеше в моргата. Филдинг беше свое собствено произведение на изкуството. Бог знае колко часове прекарваше всяка седмица, скулптирайки себе си в някой гимнастически салон. Теорията ми беше, че културистката му мания е обратнопропорционална на манията му за работа. Компетентен заместник главен лекар, той заемаше поста от една година и вече показваше следи от изхабяване. Колкото повече се разочароваше, толкова по-мускулест ставаше. Давах му още две години, преди да се оттегли на по-спокойната и рентабилна длъжност болничен патолог или да стане наследник на Невероятният Хълк6.
— Ще трябва да изследвам Стърлинг Харпър — каза той, докато нервно се въртеше около бюрото ми. — Нивото на алкохол е минимално, в стомаха няма нищо интересно. Няма кървене или необичайни миризми. Сърцето е добро, няма следа от прекаран инфаркт, мозъкът е нормален. Но с нея е ставало нещо. Черният дроб е увеличен, далакът — също. А и лимфните възли.
— Има ли метастази? — попитах.
— Видимо — не.
— Сложи една проба под микроскопа — посъветвах го аз.
Филдинг кимна и бързо излезе от стаята.
Марино ме погледна въпросително.
— Може да са много неща — казах. — Левкемия, лимфома или много други колагенни заболявания — някои от тях са доброкачествени, други — не. Далакът и лимфните възли реагират като компонент от имунната система, искам да кажа — далакът почти винаги се засяга при заболяване на кръвта. Колкото до увеличения черен дроб — това не ни помага в диагностицирането. Не мога да бъда сигурна в нищо, докато не видя под микроскопа хистологичните промени.
— Искаш ли известно време да поговориш на английски за промяна? Обясни ми с прости думи какво е открил доктор Шварценегер.
— Имунната й система е реагирала на нещо — казах. — Била е болна.
— Достатъчно болна, за да седне и да си умре на канапето?
— Толкова внезапно? Съмнявам се.
— Какво ще кажеш за някое специално лекарство? — попита той. — Да речем, гълта всички таблетки и после хвърля опаковката в огъня. Това може да обясни и разтопената пластмаса в камината и факта, че не открихме никакви лекарства в къщата, освен най-обикновените.
Отравяне с лекарства определено присъстваше в мислите ми, но засега нямаше смисъл да се тревожа за това. Въпреки молбите ми и обещанията, че нейният случай ще получи приоритет, резултатите от токсикологичните изследвания щяха да отнемат дни, дори седмици. Колкото до брат й — имах определена теория.
— Смятам, че Кери Харпър е бил ударен с домашно изработен инструмент — казах. — Вероятно парче от метална тръба, напълнено със сачми за тежест, а краищата са били залепени с пластилин, за да не изпаднат сачмите. След многото удари парченце от пластилина е изхвърчало и сачмите са се разпилели.
Марино замислено изтърси цигарата си.
— Не съвпада с военните амуниции, които намерихме в колата на Прайс. Нито пък с нещо, което старата лейди Харпър би могла да измисли.
— Значи не сте намерили нищо като пластилин, глина или сачми в къщата й.
Той поклати глава и каза:
— По дяволите, не.
Телефонът ми продължи да звъни през целия ден.
Слуховете за участието ми в изчезването на „загадъчен и ценен“ ръкопис и преувеличеното описание на това как съм пребила нападателя, влязъл с взлом в офиса ми, не липсваха в нито един вестник. Изостанали репортери се опитваха да се включат в състезанието за сдобиване с нова клюка. Някои от тях се мотаеха из паркинга на службата ми или нахално обсаждаха коридора. Приготвените камери и микрофони напомняха на оръжия. Един особено непочтителен местен радиоводещ изпращаше в ефир дивотиите, че аз съм била единствената жена съдебен лекар в страната, която носи „златни ръкавици вместо гумени“. Положението излизаше от контрол и започнах да приемам предупреждението на Марк малко по-сериозно. Спаракино беше способен да превърне живота ми в ад.
Винаги когато Томас Етридж IV имаше нещо наум, звънеше на директния ми телефон, а не чакаше Роуз да го свърже. Не се изненадах, когато се обади. Предполагам, че дори изпитах облекчение.
Късно следобед седях в кабинета му. Беше достатъчно стар, за да ми е като баща. Един от онези мъже, чиято грозота на млади години постепенно им придава характер. Етридж имаше лице като на Уинстън Чърчил, подходящо за парламента или за някоя задимена от пури пушалня. Винаги се разбирахме изключително добре.
— Рекламна шумотевица? Смяташ ли, че има вероятност някой да го повярва, Кей? — запита главният прокурор, като разсеяно си играеше със златния ланец на часовника, висящ от джобчето на жилетката му.
— Имам чувството, че не ми вярваш — казах.
Вместо да отговори, той взе черната писалка „Мон Блан“ и бавно завъртя капачката й.
— Струва ми се, че и никой няма да има шанса да ми повярва — добавих неубедително. — Подозренията ми не са основани на необорими доказателства, Том. Ако обвиня Спаракино за действията му в съда, той ще се зарадва още повече.
— Чувстваш се доста изолирана, нали, Кей?
— Да. Защото съм.
— Подобни ситуации като че ли заживяват свой собствен живот — замислено каза той. — Проблемът постепенно изчезва, без да привлича повече внимание.
Очите му гледаха изморено иззад роговите рамки на очилата. Той ги разтърка, обърна нова страница в тефтера си и започна да прави списък. Раздели на две жълтата страница с плътна линия, на едната страна пишеше преимуществата, а на другата — недостатъците. Нямах идея за какво точно става дума. След като запълни половин страница, едната половина — доста по-дълга от другата — той се облегна назад, погледна ме и се намръщи.
— Кей — започна Етридж. — Правило ли ти е някога впечатление, че се намесваш в случаите си много повече от предшествениците си?
— Не познавам никой от предшествениците ми.
Той леко се усмихна.
— Това не отговаря на въпроса ми, адвокате.
— Честно казано — никога не съм се замисляла.
— Не съм и очаквал — изненада ме той. — Не съм го очаквал, защото си дяволски съсредоточена, Кей. Това е една от причините, поради които подкрепих назначението ти. Хубавата страна е, че не пропускаш нищо и си адски добър криминален патолог, освен че си и чудесен администратор. Лошото е, че си склонна да се излагаш на опасности. Например — миналогодишните случаи с удушвача. Убийствата можеха да останат неразкрити, ако не беше ти, и още жени можеха да умрат. Но това едва не ти струва живота. Сега — вчерашния инцидент.
Той спря, после поклати глава и се захили.
— Признавам, че съм доста впечатлен. Сутринта чух по радиото, че си го „скопила“. Вярно ли е?
— Не съвсем — отговорих притеснено.
— Знаете ли кой е и какво е търсил?
— Не сме сигурни — казах. — Влязъл е в хладилната стая и е правил снимки. На телата на Стърлинг и Кери Харпър. Досиетата, които преглеждаше, когато го заварих, не ми говорят нищо.
— Те по азбучен ред ли са подредени?
— Той гледаше отделението от М до Н.
— М като Мадисън?
— Вероятно — отговорих. — Но нейното досие е заключено в предния офис. В шкафа ми няма нищо за случая.
След дълго мълчание той потупа тефтера си с пръст и каза:
— Написах това, което знам за смъртните случаи. Берил Мадисън, Кери Харпър, Стърлинг Харпър. Напомня за криминален роман, нали? И сега тази интрига с изчезналия ръкопис, в която е намесен главният съдебен лекар… Искам да ти кажа няколко неща, Кей. Първо — ако още някой се обади във връзка с ръкописа, смятам, че ще бъде по-разумно да го препратиш към мен. Няма да се учудя, ако последва някой изфабрикуван процес. Моят персонал ще се включи в случая. Ще опитаме да отклоним тълпите журналисти. Второ, и върху това доста съм мислил, искам да бъдеш като айсберг.
— Какво точно имаш предвид? — попитах неловко.
— Видимото на повърхността е само част от това, което се намира отдолу — отговори Етридж. — Не казвам да не се появяваш в обществото, макар да е хубаво да си по-незабележима. Минимални изявления за пресата и разговори с репортери.
Той отново се заигра с ланеца си.
— Обратнопропорционална на невидимостта ще бъде активността ти, намесата ти, ако предпочиташ така.
— Намесата ми? — възпротивих се аз. — Това ли е начинът ти да ми кажеш да си върша работата, нищо друго, освен работата, и да държа офиса си в сянка?
— И да, и не. Да на това да си вършиш работата. Колкото до това да държиш офиса в сянка, страхувам се, че вече нямаш контрол над положението. Познавам добре Робърт Спаракино.
— Срещал ли си го? — попитах.
— Имах лошия късмет да се запозная с него в университета.
Погледнах го невярващо.
— Колумбия, випуск’55 — продължи Етридж. — Охранен, арогантен младеж, със сериозни дефекти в характера. Беше много умен. Можеше да завърши на първо място от съвипускниците и да го назначат във Върховния съд, ако аз не бях проявил състезателен дух и упоритост. Заминах за Вашингтон и се радвах на привилегията да работя за Хюго Блек. Робърт остана в Ню Йорк.
— Прости ли ти някога? — попитах и усетих как ме обземат подозрения. — Предполагам, съперничеството е било страхотно. Той някога прости ли ти, че си го победил и си завършил на първо място?
— Никога не пропуска да ми изпрати коледна картичка — сухо произнесе Етридж. — Написана на компютър, името му подпечатано, а моето — написано погрешно. Просто достатъчно безлична, за да бъде обидна.
Започвах да разбирам защо Етридж искаше всички разправии със Спаракино да минават през неговия кабинет.
— Смяташ ли, че е възможно той да ми създава неприятности, за да си отмъсти на теб? — предположих колебливо.
— Какво? Да знае, че ръкописът не съществува, да раздухва историята из цялата страна, за да може непряко да ми насини окото и да ми причини главоболия? — Той мрачно се усмихна. — Мисля, че не е твърде вероятно това да е единствената му причина.
— Но може да е допълнителен стимул — отбелязах. — Спаракино знае, че всяка бъркотия и спор, засягащи офиса ми, ще бъдат оправяни от главния прокурор. А от това, което ми разказа, се вижда, че той е адски отмъстителен.
Етридж започна бавно да потропва с пръсти и каза:
— Нека ти разкажа нещо, което чух за Робърт Спаракино, когато бях в Колумбия. Той е от разбито семейство и живеел с майка си, докато отдръпналият се баща правел хубави пари на Уолстрийт. Очевидно детето посещавало баща си в Ню Йорк няколко пъти годишно. Бил преждевременно развит, запален читател, луд по литературния свят. Веднъж успял да убеди баща си да го заведе на обяд в „Алгонкуин“ в ден, когато Дороти Паркър7 и нейната „Кръгла маса“ трябвало да бъдат там. Робърт, тогава на не повече от десет години, бил планирал всичко, както гласеше историята, разказана на няколко пийнали приятели в Колумбийския университет. Смятал да се приближи до масата на Дороти Паркър, да протегне ръка и да се представи с думите: „Госпожице Паркър, винаги съм искал да се запозная с вас“, и т.н. Но когато стигнал до масата й, се смутил и вместо това казал: „Госпожице Паркър, винаги съм искал да ви доставя голямо удоволствие“. Духовита както винаги, тя отговорила: „Много мъже са ми казвали това, макар между тях да не е имало толкова млад като теб“. Последвалият гръмогласен смях смазал Спаракино, унижил го. Никога не могъл да го забрави.
Мисълта как малкият дебелак протяга потната си ръка и казва подобно нещо беше толкова трогателна, че не се засмях. Ако мен самата ме беше засрамил някой от детските ми идоли, също нямаше да мога да го забравя.
— Разказвам ти тази история — обясни Етридж, — за да ти демонстрирам нещо, което вече е било потвърдено, Кей. Когато Спаракино разказа това в Колумбия, беше пиян и мрачен. С висок глас обеща, че ще си отмъсти, ще покаже на Дороти Паркър и останалия литературен свят, че не могат да му се смеят безнаказано. И какво стана? — Той ме погледна преценяващо. — Спаракино е един от най-влиятелните адвокати на писатели в страната, общува с редактори, агенти, писатели. Може всички те тайничко да го мразят, но се и страхуват от него. Често обядва в „Алгонкуин“ и там подписва всичките си договори, като сигурно се подхилва презрително на духа на Дороти Паркър. Прекалено нереално ли ти звучи?
— Не. Човек не трябва да е психолог, за да вникне в това — казах.
— Ето какво ще ти предложа. — Етридж погледна към мен. — Позволи ми аз да се оправя със Спаракино. Искам въобще да не контактуваш с него, ако е възможно. Не трябва да го подценяваш, Кей. Дори когато мислиш, че си му казала съвсем малко, той успява да прочете между редовете, да направи учудващо верни изводи. Не съм сигурен какви точно са били отношенията му с Берил Мадисън или Харпърови, или какви са сегашните му намерения. Вероятно смесица от отвратителни неща. Но не искам да научи повече подробности по тези случаи, отколкото вече знае.
— Успял е да проучи доста — казах. — Например полицейският доклад за Берил Мадисън. Не ме питай как…
— Той е адски изобретателен — прекъсна ме Етридж. — Съветвам те да държиш всички доклади при себе си и да ги изпращаш само там, където се налага. Затегни охраната на кабинета си, пази под ключ всички досиета. Увери се, че персоналът ти не дава информация по случаите никому, освен ако си абсолютно сигурна, че човекът, който се обажда, е същият, за когото се представя. Спаракино ще използва всеки пропуск. За него това е игра. Може много хора да бъдат наранени, включително и ти. Да не говорим какво може да се случи, когато се стигне до съда. След поредната му рекламна шумотевица ще се наложи да предадем делото за разглеждане в Антарктида.
— Той може да е предположил, че ще постъпиш така — казах кротко.
— Да е предположил, че доброволно ще се превърна в гръмоотвод, ще се набутам между шамарите, вместо да оставя помощникът ми да се оправя с положението?
Кимнах.
— Е, може и така да е — съгласи се той.
Бях сигурна в това. Спаракино не беше насочил кампанията си срещу мен, а срещу дългогодишния си враг. Но не можеше да се обърне директно срещу главния прокурор. Никога не можеше да премине покрай пазачите, секретарките, помощниците. Вместо да се мъчи по този начин, Спаракино си беше избрал мен, и получи желания резултат. Мисълта, че са ме използвали по този начин, ме вбеси още повече и изведнъж се сетих за Марк. Каква беше неговата роля в това?
— Раздразнена си и не те обвинявам за това — каза Етридж. — Но просто ще трябва да преглътнеш гордостта и емоциите си, Кей. Имам нужда от помощта ти.
Седях и само слушах.
— Билетът, който ще ни изведе от развлекателния парк на Спаракино, е липсващият ръкопис, който така развълнува всички. Смяташ ли, че е възможно да го откриеш?
Усетих да ме обливат горещи вълни.
— Никога не е идвал в кабинета ми, Том…
— Кей — каза твърдо той. — Това не е въпросът ми. Много неща никога не идват в офиса ти, но успяваш да ги откриеш. Рецепти за лекарства, оплаквания от болки в гърдите, дочути случайно, преди покойният да умре, идеи за самоубийство, научени по някакъв начин от член на семейството. Не притежаваш властта за упражняване на закона, но можеш да разследваш. А и понякога можеш да се добереш до подробности, които никой не би разказал на полицията.
— Не искам да съм обикновен свидетел, Том.
— Ти си свидетел експерт. Разбира се, че не искаш да си обикновен. Това би било загуба.
— Освен това ченгетата са по-добри следователи — добавих. — Те не очакват хората да им казват истината.
— Ти очакваш ли? — попита Етридж.
— Дружелюбният семеен лекар обикновено предполага точно това — хората да му кажат истината, така както я възприемат. Хората правят най-доброто, което могат. А лекарите не очакват пациентите им да лъжат.
— Кей, говориш за общи положения.
— Не искам да съм в положението…
— Кей, законът постановява, че съдебният лекар трябва да разследва причината и начина на смъртта и да отбелязва откритията си писмено. Това може да се интерпретира доста свободно и ти дава правомощия на следовател. Единственото нещо, което не можеш да направиш, е да арестуваш някого. Знаеш го. Полицаите никога няма да намерят този ръкопис. Само ти можеш да го направиш. — Той ме погледна сериозно. — За теб е по-важно, за доброто ти име.
Нямах избор. Етридж беше обявил война на Спаракино и аз бях мобилизирана.
— Намери ръкописа, Кей.
Главният прокурор погледна часовника си.
— Познавам те. Решиш ли да го направиш, ще го намериш или поне ще разбереш какво е станало с него. Трима души са мъртви. Един от тях е писател, спечелил „Пулицър“, чиято книга е любимата ми. Трябва да се доберем до истината. Освен това искам всичко, което изровиш за Спаракино, да ми бъде предадено. Ще опиташ, нали?
— Да, сър — отговорих. — Разбира се. Ще опитам.
Първо започнах да тормозя учените.
Преглеждането на документи е една от малкото научни процедури, които могат да дадат ясни отговори. Сигурни като хартия и неизтриваеми като мастило. До сряда следобед шефът на отдела, чието име беше Уил, Марино и аз, бяхме отделили часове за тази работа. Малкото, което открихме, представляваше потвърждение на факта, че всеки от нас може да бъде докаран до отчаяние.
Не знаех със сигурност на какво точно се надявах. Вероятно простото разрешение на въпроса щеше да е решим, че изгореното от госпожица Харпър в камината, е изчезналият ръкопис на Берил. Тогава можехме да заключим, че Берил го е предала на съхранение у приятелката си. Можехме да приемем, че в него е имало разкрития, които госпожица Харпър не е искала да сподели със света. И най-важното — можехме да решим, че ръкописът въобще не е изчезвал от местопрестъплението.
Но количеството и видът хартия, прегледани от нас, не отговаряха на тази възможност. Открихме много малко неизгорели фрагменти, не по-големи от монета, които не си заслужаваше да бъдат поставени под инфрачервения филтър на окуляра на видеосравнителя. Никакви технически средства или химически анализи нямаше да ни помогнат в изучаването на останките от бяла хартиена пепел. Те бяха толкова крехки, че не посмяхме да ги вземем от плитката картонена кутия, в която Марино ги беше прибрал. Затворихме вратата и спряхме климатичната инсталация, за да запазим, доколкото е възможно, въздуха в стаята неподвижен.
Работата ни се състоеше в досадно и старателно отместване на леки прашинки с помощта на пинцети, като спирахме тук и там, за да разчетем някоя дума. Засега знаехме само, че госпожица Харпър е изгорила около двадесет листа произведена от парцали хартия, знаците по които бяха напечатани с индигова лента. Бяхме сигурни в това по няколко причини. Произведената от дървесина хартия почернява при изгаряне, а тази от памук е невероятно чиста и пепелта й е нежна и бяла като намерената в камината на мис Харпър. Малкото неизгорели частици съвпадаха с този вид. И най-накрая — индигото не гори. Горещината на огъня беше свила печатните знаци до минимален размер. Някои думи бяха цели и изпъкваха на бялата пепел. Останалите — безнадеждно накъсани и замърсени като покрити със сажди късчета от късметчетата в китайските бисквити.
— Пристиг — разчете Уил.
Очите зад грозните черни рамки на очилата бяха зачервени, младото му лице изглеждаше съсипано. Търпението му като че ли се изчерпваше.
Прибавих половинчатата дума към списъка в бележника ми.
— Пристигнал, пристига, ще пристигне — добави той с въздишка. — Не виждам какво друго би могло да бъде.
— Пристигане, пристигвач — помислих на глас.
— Пристигвач? — кисело повтори Марино. — Какво е пък това, по дяволите?
— Някой, който се катери по социалната стълбица — отговорих.
— Прекалено неясно е за мен — каза Уил мрачно.
— Вероятно е прекалено неясно за повечето хора — съгласих се аз, като си мечтаех за аспирина в чантата ми и обвинявах напрежението върху очите ми за ужасното главоболие.
— Господи — оплака се Марино. — Думи, думи, думи. Никога не съм виждал толкова много думи през проклетия си живот. Половината от тях не съм ги и чувал, а и хич не съжалявам за това.
Той седеше облегнат на стола си, с крака, подпрени на бюрото. Продължаваше да чете текста, който Уил беше извадил от лентата на пишещата машина на Кери Харпър. Лентата не беше индигова, което означаваше, че изгорените от госпожица Харпър страници не са от пишещата машина на брат й. Изглеждаше, че писателят се е тормозил от безплодните си опити да напише нова книга. По-голямата част от текста беше напълно безсмислена и се чудех дали вдъхновението на Харпър не е идвало от бутилката.
— Чудя се дали тия дивотии могат да се продадат — каза Марино.
Уил успя да извади ново изречение от адската бъркотия и аз се наведох да го проверя.
— Нали знаеш — продължи Марино. — Винаги, когато известен автор умре, започват да издават разни не печатани досега неща. Повечето са дивотии, които нещастникът никога не е и искал да публикува.
— Да. Могат да ги нарекат „Отпадъци от литературен банкет“ — измърморих.
— К’во?
— Няма значение. Тук няма дори десет страници — отговорих разсеяно. — Трудно ще е да се направи книга от тях.
— Да. Затова може да се публикува в „Ескуайър“ или „Плейбой“, вместо да издават книга. Вероятно ще направят някоя кинта и от това — каза Марино.
— Тази дума определено насочва към име на място или компания — отсъди Уил, без да обръща внимание на разговора ни. — „Ко“ е с главни букви.
— Интересно. Твърде интересно — казах.
Марино стана, за да хвърли един поглед.
— Внимавай да не дишаш върху него — предупреди го Уил, като внимателно държеше пинцетите, с които подреди дребните черни буквички.
— Компания, колеж, страна — предложих аз.
Усетих отново кръвообращението си и започнах да се събуждам.
— Да, но кое може да има „нище“ преди него? — замисли се Марино.
— Някоя област във Вирджиния? — попита Уил.
Не можахме да се сетим за нито една област, която да завършва с „нище“.
— Пристанище — предположих аз.
— Добре, но последвано от „Ко“? — В гласа на Уил прозвуча съмнение.
— Може да е „еди-какво си — пристанище. Компания“ — каза Марино.
Взех телефонния указател. Там имаше пет фирми с имена, започващи с „пристанище“: „Пристанище юг“, „Пристанище изток“, „Пристанище за внос“, „Пристанищно село“, „Пристанищен площад“.
— Не звучи особено подходящо — каза Марино.
Не извадихме по-голям късмет и когато се обадих на информация и поисках да ми дадат имената на всички фирми в Уилямсбърг и околностите, които са наречени „Пристанище това“ или „Пристанище онова“. Освен един жилищен комплекс нямаше нищо друго с подобно име.
После се обадих на детектив Пътийт в участъка в Уилямсбърг, но и той не можа да се сети за друго, освен квартала.
— Вероятно не трябва да се захващаме толкова сериозно с това — отбеляза раздразнено Марино.
Уил отново се зарови в кутията с пепел. Марино погледна над рамото ми към списъка с намерените досега думи.
„Ти, твой, аз, мой, ние и добре“ бяха най-често срещани. Другите цели думи включваха обикновени части на изречението — „и, е, беше, това, този, които, но, един“. Някои от думите бяха по-специфични — „град, дом, знам, моля, работа, страх, мисля, липсваш“. Колкото до непълните думи — можехме само да гадаем какво са означавали. Открихме и няколко производни на „ужас“. Естествено нямаше начин да схванем нюанса. Дали човекът е имал предвид „ужасно е“, „ужасно съм разтревожен“, „ужасно ми липсваш“, или пък любезното — „ужасно мило от ваша страна“, не можеше да се разбере.
Намерихме и няколко останки от имената Стърлинг и Кери.
— Почти сто процента съм сигурна, че е изгорила лични писма — реших аз. — Видът хартия и използваните думи ме карат да мисля така.
Уил се съгласи.
— Намери ли някаква хартия в къщата на Берил? — попитах Марино.
— Компютърни листа, за пишеща машина, това беше. Нямаше от луксозните, за които говориш — каза той.
— Нейният принтер е използвал индигова лента — напомни ни Уил, докато извличаше ново късче пепел с пинцетите, и добави: — Струва ми се, че имаме още нещо.
Погледнах. Този път беше останала само буквата „С“.
— Берил е имала компютър и принтер „Ланиър“ — казах на Марино. — Смятам, че трябва да разберем дали винаги си е служила с тях.
— Прегледах разписките й — отговори той.
— За колко години? — попитах.
— За колкото имаше. Пет, шест.
— Същият компютър?
— Не — отговори Марино. — Но същият принтер, док. Нещо, наречено хиляда и шестстотин, с печатащо устройство тип „маргаритка“. Винаги е използвала един и същи вид ленти. Нямам идея с какво е писала преди това.
— Разбирам.
— Радвам се, че поне ти разбираш — оплака се Марино масажирайки врата си. — Аз лично не схващам ни едно от тия проклети неща.