Решаваща улика

Глава 12.

Рано сутринта стоях в тъмната си всекидневна и гледах през прозореца към неясните форми в двора.

От сервиза още не бяха върнали плимута ми. Погледнах към огромното комби, с което се движех сега, и се зачудих дали за един мъж би било трудно да се скрие под него и да ме сграбчи за крака, докато отварям вратата. Нямаше да му се наложи да ме убива. Щях да си умра от инфаркт. Улицата беше празна. Лампите едва светеха. Надникнах през малкия процеп на завесите, но не видях нищо. Не чух нищо. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Може би, когато Кери Харпър се е прибирал вкъщи от таверната, всичко е изглеждало нормално и тогава.

Срещата ми с главния прокурор за закуска беше след по-малко от час. Щях да закъснея, ако не успеех да събера достатъчно смелост да изляза от предната врата и да се придвижа двайсет метра до тротоара, за да се кача в колата. Огледах шубраците и дряновите дървета в края на ливадата, като внимателно преценявах силуетите им на фона на започващото да просветлява небе. Луната избледняваше, тревата изглеждаше сребърна от сланата.

Как беше стигнал той до къщите им, до моята къща? Трябва да има някакъв транспорт. Не бяхме мислили достатъчно по въпроса за придвижването на убиеца. Типът превозно средство е част от криминалния профил, както възрастта и расата. А никой не коментираше това, дори Уесли. Гледах към празната улица и се чудех защо. А мрачното държане на Уесли в Куантико все още ме притесняваше.

Споделих загрижеността си с Етридж, докато закусвахме.

— Може би просто има неща, които Уесли е решил да не ти казва — предположи той.

— Винаги в миналото е бил откровен с мен.

— Хората от Бюрото са доста дискретни, Кей.

— Уесли се занимава с профили — отговорих. — Винаги е бил щедър откъм теории и мнения. А по този въпрос не говори. Едва обръща внимание на тези случаи. Променил се е. Изгубил е чувството си за хумор, почти не ме поглежда в очите. Странно е и е ужасно изнервящо.

Поех си дълбоко дъх. После Етридж каза:

— Все още се чувстваш изолирана, нали, Кей?

— Да, Том.

— И малко параноична.

— Това също.

— Имаш ли ми доверие, Кей? Вярваш ли, че съм на твоя страна и мисля за интересите ти?

Кимнах и отново дълбоко поех дъх.

Говорехме си тихо в ресторанта на хотел „Капитол“, любимо място на политици и плутократи. Три маси по-нататък седеше сенаторът Партин, добре познатото му лице беше по-набръчкано, отколкото го помнех. Говореше сериозно с един младеж, когото бях виждала някъде преди.

— Повечето от нас се чувстват изолирани през подобни тежки времена. Чувстваме се самотни в джунглата. — Очите на Етридж ме гледаха мило от натъженото лице.

— Аз съм сама в джунглата — казах. — Чувствам го, защото е истина.

— Разбирам защо Уесли се тревожи.

— Естествено.

— Това, което ме тревожи в теб, Кей, е, че базираш теориите си на интуицията, на инстинкта. Понякога това може да е доста опасно.

— Понякога — да. Но може да стане доста опасно и когато хората прекалено усложняват нещата. Убийството обикновено е потискащо просто.

— Невинаги.

— Почти винаги, Том.

— Мислиш ли, че машинациите на Спаракино са свързани с тези смъртни случаи? — попита главният прокурор.

— Струва ми се, че ще сгрешим, ако приемем това за истина, колкото и да ни улеснява. Неговите действия и тези на убиеца са като два влака, пътуващи по успоредни линии. И двата са опасни, дори смъртоносни. Но не са еднакви. Не са свързани. Не са движени от една и съща сила.

— Значи не смяташ, че липсващият ръкопис е замесен?

— Не знам.

— И не се приближаваш до отговора?

Разпитът ме накара да се почувствам като ученик, който не е написал домашното си. Искаше ми се да не ме беше питал.

— Не, Том — признах. — Нямам дори идея къде е.

— Възможно ли е Стърлинг Харпър да го е изгорила, преди да умре?

— Не вярвам. Лаборантът прегледа всички овъглени остатъци от хартия. Определи ги като хартия от парцали, която е доста скъпа и висококачествена. От типа, който използват адвокатите за официални документи. Не е много вероятно някой да пише чернова на подобна хартия. Смятам, че госпожица Харпър е изгорила писма и лични документи.

— Писма от Берил Мадисън?

— Не можем да отхвърлим тази възможност — отговорих аз, макар почти да я бях изключила за себе си.

— Или писма на Кери Харпър?

— В къщата открихме солидна колекция от негови документи — казах. — Няма улики, че наскоро са преглеждани или въобще пипани.

— Ако писмата са били от Берил Мадисън, защо госпожица Харпър ги е изгорила?

— Не знам — отговорих и усетих, че Етридж отново мисли за стария си враг Спаракино.

Спаракино беше пристъпил към действия светкавично. Видях иска за делото — трийсет и три страници. Искаше да съди мен, полицията и губернатора. Последния път, когато се обадих на Роуз, тя ме уведоми, че от ръкописа се интересували хората от списание „Пийпъл“, а един от фотографите им снимаше онзи ден сградата ми, в която му беше отказан достъп. Ставах известна. Също така се превръщах и в експерт по отказването на коментари и в това да се правя на незабележима.

— Смяташ, че имаме работа с психопат, нали? — рязко запита Етридж.

Въпреки оранжевите акрилни влакна, свързани с похитители на самолети, точно това мислех и му го казах.

Той погледна към полуизядената си порция и когато повдигна очи, се изненадах от това, което видях в тях. Тъга, разочарование. Ужасно нежелание.

— Кей — започна той, — не ми е лесно да ти кажа това.

Взех си една бисквита.

— Трябва да знаеш. Без значение е какво всъщност става и защо, без значение какво е мнението ти по въпроса, но трябва да го чуеш.

Реших, че ще е по-добре да пуша, отколкото да ям и извадих цигарите си.

— Имам една връзка. Достатъчно е да се каже, че е посветен в дейностите на Министерството на правосъдието…

— Става дума за Спаракино — прекъснах го.

— Не. За Марк Джеймс.

Нямаше да се шашна повече, ако главният прокурор ме беше напсувал. Попитах:

— Какво за Марк?

— Чудя се дали не трябва аз да те попитам, Кей.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Преди няколко седмици са ви видели заедно в Ню Йорк. В „Галагър“.

Последва неловка пауза. После той се изкашля и добави нелогично:

— Не съм ходил там от години.

Втренчих се в дима от цигарата ми.

— Доколкото си спомням, храната там е чудесна…

— Престани, Том — казах кротко.

— Там ходят много сърдечни ирландци, които не се сдържат в пиенето или закачките…

— Престани, дявол да го вземе — извиках високо.

Сенаторът Партин погледна към нашата маса с любопитни очи, като спря поглед първо на Етридж и после на мен. Келнерът изведнъж се появи и наля още кафе по чашите ни с въпроса дали не се нуждаем от още нещо. Обля ме неприятна горещина.

— Не ме будалкай, Том. Кой ме е видял?

Той пренебрегна въпроса ми.

— Важното е не това, а откъде се познаваш с него?

— Познавам го от много отдавна.

— Това не е отговор.

— От университета.

— Близки ли бяхте?

— Да.

— Любовници?

— Господи, Том!

— Съжалявам, Кей. Важно е.

Етридж попи устни със салфетката и взе чашата си с кафе. Очите му оглеждаха разсеяно ресторанта. Личеше си, че му е доста трудно.

— Знам, че сте прекарали заедно по-голямата част от нощта в Ню Йорк. В „Омни“.

Бузите ми горяха.

— Твоят личен живот не ме интересува, Кей. Съмнявам се, че и някой друг се интересува от него. Освен в този случай. Разбери, ужасно съжалявам. — Той прочисти гърлото си и отново погледна към мен. — По дяволите! Приятелят на Марк — Спаракино — е разследван от Министерството на правосъдието…

— Приятелят му?

— Сериозно е, Кей — продължи Етридж. — Не знам какъв е бил Марк Джеймс в университета, но знам какъв човек е станал впоследствие. Познавам досието му. След като са ви видели заедно, аз проведох малко разследване. Той е имал сериозни неприятности в Талахаси преди седем години. Рекет. Измама. Престъпления, за които е бил осъден и заради които е прекарал известно време в затвора. След всичко това се е свързал със Спаракино, за когото подозираме, че е замесен с организираната престъпност.

Стори ми се, че нещо притиска сърцето ми и изцежда цялата кръв от него. Сигурно съм пребледняла, защото Етридж бързо ми подаде чаша вода и търпеливо изчака да се овладея. Но когато срещнах погледа му, той започна зловещото си обвинение оттам, където го беше прекъснал.

— Марк никога не е работил за „Орндорф и Бъргър“, Кей. Във фирмата дори не са чували за него. И това не ме изненадва. Марк Джеймс няма право да практикува като адвокат. Изглежда, той просто е личен помощник на Спаракино.

— Спаракино работи ли за „Орндорф и Бъргър“? — успях да попитам.

— Той е техният адвокат за развлекателния бизнес. Това е истина — отговори той.

Не казах нищо. Мъчех се да сдържа сълзите си.

— Стой далеч от него, Кей — каза Етридж, като нескопосано се опита гласът му да прозвучи нежно. — За бога, прекрати тази връзка. Каквото и да има между вас, сложи край.

— Няма нищо между нас — отговорих разтреперано.

— Кога за последен път осъществихте контакт?

— Преди няколко седмици. Той се обади. Говорихме не повече от трийсет секунди.

Той кимна, като че ли го беше очаквал.

— Животът на параноика. Един от отровните плодове на престъпната дейност. Съмнявам се, че Марк Джеймс си пада по дълги телефонни разговори. Също така се съмнявам, че ще се приближи до теб, освен ако не иска нещо. Кажи ми как се получи така, че се озова с него в Ню Йорк.

— Той искаше да ме види. Искаше да ме предупреди за Спаракино. — Замислих се, после добавих засрамено: — Поне това ми каза.

— И предупреди ли те за него?

— Да.

— Какво каза?

— Същите неща, които и ти спомена за Спаракино.

— Защо Марк ти ги разказа?

— Каза, че искал да ме предпази.

— Вярваш ли на това?

— Вече не знам какво, по дяволите, да вярвам.

— Влюбена ли си в него?

Втренчих се безмълвно в главния прокурор, с ледени като камък очи. Той каза много кротко:

— Трябва да знам до каква степен си уязвима. Моля те, не мисли, че тази работа ми е приятна, Кей.

— Моля те, не мисли, че на мен ми е забавно, Том — отговорих с рязък глас.

Етридж махна салфетката от скута си и я сгъна грижливо, преди да я постави под чинията си.

— Имам причини да се страхувам — каза той толкова тихо, че трябваше да се наведа, за да го чуя, — че Марк Джеймс може ужасно да ти навреди, Кей. Имаме причина да подозираме, че той стои зад взлома в офиса ти…

— Каква причина? — прекъснах го с повишен тон. — За какво говориш? Какво доказа… — Думите заседнаха на гърлото ми, когато видях, че сенаторът Партин и младият му компаньон изведнъж са се появили до масата ни.

Не ги бях забелязала да стават и да тръгват към нас. По изражението на лицата им отсъдих, че са осъзнали, че прекъсват доста напрегнат разговор.

— Джо, радвам се да те видя. — Етридж бутна назад стола си. — Познаваш главния съдебен лекар, доктор Скарпета, нали?

— Разбира се, разбира се. Как сте, доктор Скарпета? — Сенаторът се ръкува с мен усмихнато. — Това е синът ми — Скот.

Забелязах, че Скот не беше наследил грубите, доста недодялани черти на баща си и масивната му, склонна към надебеляване фигура. Младежът беше невероятно хубав, висок, с прекрасна фигура. Финото му лице беше обрамчено от великолепна черна коса. Беше двайсетинагодишен, с кротко безочие в погледа, което ме притесни. Сърдечният разговор не намали смущението ми, нито пък се почувствах по-добре, когато баща и син най-после ни оставиха.

— Виждала съм го някъде преди — казах на Етридж, след като келнерът доля чашите ни.

— Кого? Джон?

— Не, не. Разбира се, че съм виждала сенатора преди. Говоря за сина му — Скот. Изглежда ми адски познат.

— Вероятно си го виждала по телевизията — отговори той и тайничко погледна часовника си. — Той е артист или поне се опитва да бъде такъв. Мисля, че имаше няколко дребни ролички в сапунените опери.

— Мили боже — измърморих.

— Може би и една-две филмови роли. Беше известно време в Калифорния. Сега живее в Ню Йорк.

— Не — зашеметено казах аз.

Етридж остави чашата с кафе на масата и ме погледна.

— Откъде е знаел, че тази сутрин ще закусваме тук, Том? — попитах, като се мъчех да овладея гласа си.

Виждах го съвсем ясно пред очите ми. „Галагър“. Самотният младеж, който пиеше бира през няколко маси от мястото, където седяхме ние с Марк.

— Не знам откъде е научил — отговори Етридж с блеснали от тайно задоволство очи. — Достатъчно е да кажем, че не съм изненадан. Младият Партин ме следи от няколко дни.

— Той не е връзката ти от Министерството на правосъдието…

— Мили боже, не.

— Спаракино?

— Така мисля. Би имало повече смисъл, нали, Кей?

— Защо?

Той започна да преглежда сметката, после каза:

— За да се увери, че знае какво става. За да шпионира. За да заплашва. Избери си едно от всичките или целия куп.

Скот Партин ми беше направил впечатление на един от онези самодоволни млади мъже — пример за мрачно великолепие. Спомних си как четеше „Ню Йорк таймс“ и замислено пиеше бирата си. Бях му обърнала внимание само защото е трудно да не забележиш този тип красиви хора, които приличат на идеално аранжирани букети.

Почувствах внезапен импулс да разкажа всичко на Марино, докато се возехме в асансьора в службата ми тази сутрин.

— Сигурна съм — повторих. — Седеше през две маси от нас в „Галагър“.

— И нямаше никой с него?

— Точно така. Четеше и пиеше бира. Мисля, че не вечеряше, но не помня със сигурност — отговорих, докато минавахме през склада, миришещ на прах и мукава.

Разумът и сърцето ми се надбягваха в опит да обяснят още една от лъжите на Марк. Той ми каза, че Спаракино не знае за идването ми в Ню Йорк, че появата му в „Галагър“ е била чисто съвпадение. Не можеше да е вярно. Младият Партин е бил изпратен да ме шпионира, а това можеше да стане само ако Спаракино е знаел, че ще вечерям с Марк.

— Можеш да погледнеш на това и от друг ъгъл — каза Марино, докато вървяхме из прашните коридори на сградата. — Да кажем, че един от начините за припечелване на младия Партин е да шпионира за Спаракино. Може да е бил изпратен по следите на Марк, а не по твоите. Спомни си — Спаракино е препоръчал ресторанта на Марк или поне Марк ти е казал това. Значи Спаракино е знаел, че Марк ще вечеря там онази вечер. Нарежда на Партин да бъде там и да провери с какво се занимава Марк. И Партин изпълнява — седи си самичък и си пие бирата, когато вие двамата влизате. Може по някое време да е отишъл да звънне на Спаракино, да му съобщи клюката. И следващото нещо — Спаракино влиза в ресторанта.

Искаше ми се да го повярвам.

— Просто теоретизирам — добави Марино.

Знаех си, че не мога да повярвам. Истината е, напомних си твърдо, че Марк ме е предал, че той е престъпникът, описан от Етридж.

— Трябва да размислиш над всички възможности — завърши Марино.

— Естествено — промърморих аз.

В следващия тесен коридор спряхме пред метална врата. Намерих ключа и влязохме в стрелбището, където оръжейните специалисти провеждаха тестове върху почти всички оръжия, познати на човечеството. Беше сива, посипана с оловна шлака стая. Едната стена представляваше шкаф, пълен с пистолети и автомати, конфискувани от престъпниците и предадени в лабораторията. Пушките стояха изправени в редица. Отсрещната стена беше от стомана, подсилена в центъра и обезформена от хилядите куршуми, изстреляни през годините. Марино се отправи към ъгъла, където имаше купчина от голи тела на манекени, глави, крака и ръце, които зловещо напомняха на масов гроб в Аушвиц.

— Предпочиташ бяло месо, нали? — попита той и избра торс с телесен цвят.

Не му обърнах внимание. Отворих несесера си и извадих рюгера. Марино продължаваше да рови из пластмасовите крайници. Най-после избра глава с нарисувани очи и кестенява коса. Постави я върху торса и нагласи получената фигура на една кутия до стоманената стена, на около двайсет метра от мен.

— Имаш един пълнител, за да го превърнеш в история — каза той.

Заредих револвера и погледнах към Марино, който вадеше деветмилиметровия си пистолет от джоба. Той прегледа пълнителя, после го постави на мястото му.

— Весела Коледа — каза Марино и ми подаде пистолета със спуснат предпазител.

— Не, благодаря — отговорих колкото се може по-любезно.

— Пет изстрела с пушкалото ти и си вън от бизнеса.

— Ако не уцеля.

— Мамка му, док. Всеки пропуска по няколко. Проблемът с твоя рюгер е, че имаш само няколко.

— Предпочитам няколко добри изстрела с моя. Всичко, което прави твоят пистолет, е да пръска олово.

— Той е много по-мощен.

— Знам. Около четиринайсет килограмометра повече на разстояние двайсет метра. Но аз използвам сребърни куршуми.

— Освен това има и три пъти повече куршуми — добави Марино.

Преди бях стреляла с деветмилиметрови и не ги харесвах. Не бяха точни като моя специален 38. Не бяха толкова безопасни и можеха да засекат. Никога не съм била склонна да заместя качество с количество, а не съществуваше заместител на това да си трениран и способен.

— Достатъчен е само един изстрел — казах аз и поставих слушалките на ушите си.

— Да. Ако е между проклетите му очи.

Подпрях револвера с лявата си ръка и натиснах спусъка няколко пъти. Уцелих манекена веднъж в главата, три пъти в гърдите, а петият куршум одраска лявото му рамо. Всичко стана за секунди. Главата и торсът полетяха нагоре и се строполиха до стоманената стена.

Без да проговори, Марино остави деветмилиметровия пистолет на масата и извади един 357 от презраменния си кобур. Усетих, че съм наранила чувствата му. Не се и съмнявах, че доста се е потрудил да ми намери автоматика. Мислил е, че ще се зарадвам.

— Благодаря ти, Марино — казах.

Той нагласи барабана и бавно вдигна револвера си.

Добавих, че съм благодарна за грижите му към мен, но знаех, че не ме чува или просто не ме слуша.

Отдръпнах се назад, докато той изстреля шест куршума. Главата на манекена подскочи на пода. Марино бързо зареди отново и започна да стреля по торса. Когато свърши, въздухът се изпълни с лютив дим от оръжието. Реших, че не искам добродушният лейтенант някога да ми бъде смъртно ядосан.

— Нищо не може да се сравни със стрелбата по паднал човек — казах.

— Права си. — Той махна слушалките. — Няма сравнение.

Плъзнахме една от дървените рамки по релсите над главите ни и закачихме на нея хартиена мишена. Когато кутията с пълнителите се изпразни, изпитах задоволство от факта, че все още мога да уцеля широката стена на някой плевник. Изстрелях няколко сребърни куршума, за да се освободя от досадата. После взех парцалче, за да почистя револвера си. Миризмата на препарата за почистване на оръжия винаги ми напомняше за Куантико.

— Искаш ли да ти кажа какво е моето мнение? — попита Марино, докато чистеше пистолета си. — Имаш нужда от пушка вкъщи.

Не отговорих. Прибрах рюгера в чантата си.

— Нали знаеш, нещо като автоматично зареждащ се ремингтън, двуцевна. Ще можеш да уцелиш изрода с петнайсет трийсет и два калиброви куршума. Тогава надали ще продължи с дивотиите си.

— Марино — казах кротко. — Добре съм, ясно? Наистина не се нуждая от арсенал.

Той ме погледна с мрачно лице.

— Имаш ли някаква идея какво е да стреляш по някой, а той да продължава да върви към теб?

— Не, нямам — отговорих.

— Е, аз пък имам. Навремето в Ню Йорк изпразних пълнителя си в един тип, надрусан с ЛСД. Уцелих го четири пъти в горната част на тялото и дори не го забавих. Напомняше някой от героите на Стивън Кинг — вървеше към мен като жив труп.

Намерих няколко салфетки в джоба на престилката си и започнах да чистя смазката от ръцете си.

— Откаченият, който е преследвал Берил из къщата й, е точно такъв — като лунатика, за когото ти разправям. Какъвто и да е номерът му, веднъж набрал скорост — няма да се спре.

— Човекът в Ню Йорк умря ли?

— О, да. В спешното отделение. И двамата пътувахме към болницата в една и съща линейка. Страхотно пътешествие беше.

— Ти лошо ли беше ранен?

Марино отговори с непроницаемо лице:

— Не. Седемдесет и осем шева. Рани. Никога не си ме виждала без риза. Момчето имаше нож.

— Ужасно — промърморих.

— Не обичам ножове, док.

— И аз също — съгласих се.

Излязохме от залата. Ръцете ми лепнеха от смазката и препарата за почистване. Стрелбата е много по-мръсна, отколкото си мислят някои хора. Докато вървяхме, Марино бръкна в джоба си и извади малка бяла картичка. Подаде ми я.

— Не съм попълвала молба — казах изненадано, когато видях разрешителното за носене на прикрито оръжие.

— Е, съдията Райнхард ми дължеше една услуга.

— Благодаря ти, Марино.

Той се усмихна и ми отвори вратата.

Въпреки съветите на Марино и Уесли и моят здрав разум останах в службата до тъмно, когато паркингът беше съвсем празен. Имах солидно количество документация по бюрото, а един поглед към графика ми направо ме довърши. Роуз систематично беше реорганизирала живота ми. Срещите ми бяха отложени за дни напред, а някои — отказани. Лекциите и аутопсиите — демонстрации бяха прехвърлени на Филдинг. Здравният комисар — прекият ми шеф — беше опитвал да ме открие на три пъти и най-накрая питал дали не съм в отпуск по болест.

Филдинг придобиваше страхотен опит като мой заместник. Роуз печаташе протоколите от аутопсиите и бележките му. Вършеше неговата работа вместо моята. Слънцето продължаваше да изгрява и залязва, а работата в офиса вървеше без грешка, защото бях подбрала и тренирала персонала адски внимателно. Чудех се как ли се е чувствал Господ, след като е създал свят, който не се нуждае от него.

Не се прибрах направо вкъщи, а реших да се отбия в „Кралските градини“. По стените на асансьора си стояха същите остарели бележки. Пътувах нагоре с дребна съсухрена женица, която не откъсваше поглед от мен. Тя стоеше подпряна на патериците си, подобно на птичка, кацнала на клонче.

Не бях уведомила госпожа Мактиг за посещението си. Почуках няколко пъти на вратата на стая 378, която най-после се отвори. Старата дама надникна любопитно и загърби претрупаната си мебелировка и силния шум от телевизора.

— Госпожа Мактиг?

Представих се отново, защото не бях сигурна, че ме помни.

Вратата се отвори широко, а лицето й се оживи.

— Да. Ама разбира се. Чудесно е, че идвате да ме видите. Моля, влезте.

Беше облечена в розов бродиран пеньоар и подходящи за него пантофки. Последвах я в стаята. Тя изключи телевизора и прибра одеялото от канапето, където очевидно беше седяла и гледала вечерните новини.

— Моля, простете ми — казах. — Прекъснах вечерята ви.

— О, не. Просто хапвах малко. Мога ли да ви предложа нещо освежително? — бързо попита тя.

Отклоних поканата учтиво и се настаних, докато тя разтребваше стаята. Сърцето ми се сви от нахлулите спомени за собствената ми баба, която запази чувството си за хумор и доброто си настроение дори на смъртното си легло. Никога няма да забравя посещението й в Маями лятото, преди да умре. Носеше импровизирана пелена, състояща се от мъжки слип и памперс. По едно време безопасната игла, която ги придържаше, се откопча и пелената се смъкна до коленете й насред магазин „Улуърт“, където бяхме отишли на пазар. Побягнахме към тоалетната, като се смеехме толкова силно, че за малко и аз щях да загубя контрол над пикочния си мехур.

— Казват, че може да завали сняг довечера — отбеляза госпожа Мактиг, докато се настаняваше.

— Навън е доста влажно — отговорих разсеяно. — А и е достатъчно студено, за да завали сняг.

— Не вярвам да натрупа все пак.

— Не обичам да шофирам по снега — казах, мъчейки се да се освободя от тежките, неприятни мисли.

— Вероятно ще имаме снежна Коледа тази година. Нали ще е чудесно?

— Разбира се.

Напразно оглеждах стаята за следи от пишеща машина.

— Не мога дори да си спомня последния път, когато имахме бяла Коледа.

Госпожа Мактиг се опитваше да преодолее нервността си, като не спираше да бърбори. Знаеше, че съм дошла при нея по някаква причина, и усещаше, че новините не са добри.

— Съвсем сигурна ли сте, че не желаете нищо? Може би чаша портвайн?

— Не, благодаря — отговорих.

Мълчание.

— Госпожо Мактиг — реших се аз и погледнах несигурните и уязвими като на дете очи. — Чудя се дали бих могла да видя онази снимка отново? Снимката, която ми показахте миналия път?

Тя премигна. Усмивката й беше слаба и бледа като белег.

— Снимката с Берил Мадисън? — добавих.

— Разбира се — отговори старата жена.

Тя се надигна бавно и отиде до бюрото, за да вземе снимката. В движенията й се долавяше умора и тъжно примирение със съдбата. По лицето й се изписа страх или може би объркване, когато я помолих да видя и плика с празния лист хартия в него.

Веднага забелязах, че хартията беше плътна и скъпа, а когато я вдигнах към лампата, видях водния знак на висококачествена хартия, изработена от парцали. Бегло погледнах снимката. Госпожа Мактиг изглеждаше напълно озадачена.

— Съжалявам — казах. — Знам, че се чудите какво, за бога, правя.

Не последва отговор.

— Любопитна съм. Снимката изглежда доста по-стара от плика и хартията.

— Така е — отговори тя, без да сваля от мен уплашения си поглед. — Намерих снимката между документите на Джо и я прибрах в плика, за да се запази.

— Ваш ли е пликът? — попитах колкото се може по-безразлично.

— О, не. — Тя взе сока си и отпи внимателно. — Беше на съпруга ми, но аз му бях избрала хартията. За служебните му писма. След като той почина, запазих само долните, неизписани листа и пликовете. Имам повече, отколкото са ми нужни.

Нямаше друг начин, освен да бъда напълно директна.

— Госпожо Мактиг, съпругът ви имаше ли пишеща машина?

— Да. Подарих я на дъщеря ми. Тя живее във Фолс Чърч. Аз винаги пиша писмата си ръкописно. А и вече не пиша много заради артрита ми.

— Какъв вид беше пишещата машина?

— Ох, боже. Не помня. Май електрическа и сравнително нова — заекна тя. — На всеки няколко години Джо я подменяше. Знаете ли, дори когато се появиха компютрите, той настояваше да води сам кореспонденцията си, както винаги е правил. Бърт — неговият управител — го караше да използва компютър, но Джо държеше на пишещата си машина.

— В офиса или у дома стоеше машината?

— И на двете места. Той често оставаше да работи до късно в домашния си кабинет.

— Той кореспондираше ли си със семейство Харпър?

Госпожа Мактиг беше извадила една хартиена кърпичка от джоба си и я усукваше с пръсти.

— Извинявам се, че ви задавам толкова много въпроси — настоях нежно.

Тя погледна към слабите си, изкривени от артрита ръце и не каза нищо.

— Моля ви — казах кротко. — Важно е. Иначе нямаше да настоявам.

— Става дума за нея, нали? — Тя не искаше да погледне към мен.

— Стърлинг Харпър.

— Да.

— Моля ви, разкажете ми, госпожо Мактиг.

— Беше великолепна. Толкова грациозна. Прекрасна дама.

— Съпругът ви пишеше ли си с нея? — попитах.

— О, да. Сигурна съм.

— Какво ви кара да мислите така?

— Заварих го един-два пъти да пише писма. Винаги ми отговаряше, че били служебни.

Не казах нищо.

— Да. Моят Джо. — Тя се усмихна невесело. — Такъв женкар. Винаги целуваше ръце и караше жените да се чувстват като принцеси.

— Госпожица Харпър също ли му пишеше? — запитах колебливо, защото не исках да разчоплям старата рана.

— Поне аз не знам да е имало такова нещо.

— Той й е пишел, но тя не е отвръщала на писмата му?

— Джо си падаше по писането на писма. Казваше, че някой ден трябвало да напише книга. Вечно четеше нещо.

— Разбирам защо толкова се е радвал на дружбата си с Кери Харпър — отбелязах.

— Доста често, когато беше затормозен от нещо, господин Харпър се обаждаше у дома. Предполагам, подходящият термин е „блокиране на вдъхновението“. Обаждаше се на Джо и си говореха за най-различни неща. Литература и какво ли не.

Кърпичката беше станала почти на прах в скута й.

— Любимият писател на Джо беше Фокнър, ако можете да си го представите. Много харесваше и Хемингуей и Достоевски. Когато ме ухажваше, живеех в Арлингтън, а той — тук. Пишеше ми най-прекрасните писма, които можете да си представите.

Писма като онези, които е започнал да пише на закъснялата любов в живота си, помислих си. Писмата, писани на прекрасната, неомъжена Стърлинг Харпър, които тя беше изгорила, преди да се самоубие, защото не е искала да разбие сърцето на самотната вдовица.

— Значи сте намерили писмата? — глухо запита тя.

— Писма до нея?

— Да. Неговите писма.

— Не. — Това вероятно беше една от най-милостивите лъжи, които съм изричала някога. — Не намерихме нищо такова, госпожо Мактиг. Полицаите не откриха никаква кореспонденция от съпруга ви между личните вещи на Харпър, нямаше от пликовете и служебните листа на мъжа ви и нищичко от интимно естество, адресирано до Стърлинг Харпър.

Лицето й светна, когато чу желания отговор.

— Били ли сте в компанията на Харпърови някога? На светски събирания например? — попитах.

— Да, разбира се. Спомням си два случая. Веднъж Кери Харпър дойде на вечеря. Следващия път Харпърови и Берил Мадисън преспаха у нас.

Това събуди интереса ми.

— Кога нощуваха у вас?

— Няколко месеца преди Джо да почине. Предполагам около първи януари, може би един-два месеца след като Берил изнесе лекцията пред групата ни. Всъщност сигурна съм в това, защото още не бяхме изхвърлили коледното дърво. Много се радвах, че тя ми е на гости.

— Берил ли?

— Да. За мен беше голямо удоволствие. Струва ми се, че те тримата бяха ходили в Ню Йорк по работа. Ако не се лъжа — да се видят с агента на Берил. Кацнали в Ричмънд на път към къщи и проявиха любезност да останат да преспят у дома. Тоест Харпърови останаха. Берил си живееше тук. Късно вечерта Джо я закара до вкъщи. А на следващата сутрин закара Харпърови до Уилямсбърг.

— Какво си спомняте от онази нощ?

— Ами… нека да помисля… Спомням си, че приготвих агнешко бутче, а те закъсняха, защото авиокомпанията изгубила багажа на господин Харпър.

Почти преди година, помислих си. Трябва да е било, преди Берил да започне да получава заплахи — поне такава беше информацията ни.

— Бяха доста изморени от пътуването — продължи госпожа Мактиг. — Но Джо се прояви страхотно. Той беше най-чаровният домакин, когото можете да си представите.

Усетила ли е госпожа Мактиг? Дали от начина, по който съпругът й е гледал Стърлинг Харпър, е можела да узнае чувствата му? Спомних си отдалечения поглед в очите на Марк в последните ни дни заедно. Тогава инстинктивно усетих истината. Знаех, че не мисли за мен, но не исках да повярвам, че е влюбен в друга, докато накрая той самият не ми призна.

— Кей, толкова много съжалявам — каза той, докато пиехме кафето си за последен път заедно в любимия ни бар в Джорджтаун и гледахме как малки снежинки се спускат спираловидно от сивото небе и елегантни двойки се разхождат, увити в зимни палта и ярки плетени шалове. — Знаеш, че те обичам, Кей.

— Но не по същия начин, както аз те обичам — отговорих аз и усетих силна болка да стяга сърцето ми.

Той сведе поглед.

— Никога не съм искал да те нараня.

— Разбира се.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

Знаех, че съжалява. Истински. Но това не променяше нищо.

Никога не узнах името й, защото не пожелах да го чуя. Тя не беше жената, за която впоследствие се е оженил. Починалата Джанет. Но и това също можеше да е лъжа.

— … той имаше ужасен темперамент.

— Кой? — попитах и отново погледнах към госпожа Мактиг.

— Кери Харпър — отговори тя уморено. — Беше ужасно ядосан заради багажа си. За щастие, докараха го със следващия полет. Господи. Изглежда толкова отдавна, а всъщност не е минало много време.

— А Берил? — запитах. — Какво помните за нея от онази нощ?

— Всички тях вече ги няма.

Тя седеше със скръстени в скута ръце и гледаше към тъмното, празно огледало. Всички, освен нея бяха мъртви. Гостите от бленуваната вечеря се бяха превърнали в духове.

— Ние говорим за тях, госпожо Мактиг. Те все още са с нас.

— Може и така да е — отговори тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Имаме нужда от помощта им, а те — от нашата.

Старата жена кимна.

— Разкажете ми за онази нощ — казах отново. — За Берил.

— Беше много тиха. Спомням си, че гледаше огъня.

— Какво още?

— Нещо се случи.

— Какво? Какво се случи, госпожо Мактиг?

— Изглеждаше, че тя и господин Харпър не са много доволни един от друг.

— Защо? Скараха ли се?

— Стана, след като момчето донесе багажа. Господин Харпър отвори една от чантите и извади някакъв плик с документи. Не разбрах точно. Той пи много.

— Какво стана после?

— Той размени доста груби думи със сестра си и Берил. После взе документите и просто ги хвърли в огъня. Каза: „Ето какво мисля за това! Боклук! Боклук!“. Или нещо подобно.

— Знаете ли какво точно е изгорил? Договор?

— Не мисля така. Спомням си, останах с впечатление, че е нещо, писано от Берил. Изглеждаха печатни страници, а гневът му беше насочен към нея.

Автобиографията, която е пишела, помислих си. Или проект за нея, който госпожица Харпър, Берил и Спаракино са обсъждали в Ню Йорк с един все по-вбесен и губещ самоконтрол Кери Харпър.

— Джо се намеси — каза тя и сплете пръсти.

— Какво направи?

— Закара я вкъщи. Закара Берил Мадисън вкъщи. — Тя спря и се втренчи в мен уплашено. — Това е причината да се случи. Знам го!

— Това е причината за какво? — попитах.

— Да умрат. Знам го. Почувствах го навремето. Ужасно чувство.

— Опишете ми го. Можете ли да го опишете?

— Затова умряха — повтори тя. — Онази нощ в стаята имаше толкова много омраза.