Решаваща улика

Глава 5.

Успяхме някак си да се справим с питиетата си в компанията на Спаракино. Продължи цял час. Беше ужасно. Той се държеше с мен като с абсолютно непозната. Но знаеше коя съм, а аз бях сигурна, че срещата не е била случайна. Как може да има случайни срещи в град с размерите на Ню Йорк?

— Убеден ли си, че не е знаел за моето идване? — попитах.

— Не виждам откъде би могъл да научи — отговори Марк.

Усетих колко напрегнати са ръцете му, когато ме побутна да тръгна по Петдесет и пета улица. „Карнеги Хол“ беше празен, няколко човека се разхождаха по тротоара. Наближаваше един часът. Мислите ми плуваха в алкохолни облаци, нервите ми бяха опънати.

Спаракино ставаше все по-оживен и раболепен след всяко питие, докато най-после започна да заваля думите си.

— Не изпуска нищо. Струва ти се, че се е натаралянкал и на сутринта няма да помни нищо, но не е така. По дяволите, той е нащрек дори когато спи дълбоко.

— Не ми помагаш да се почувствам по-добре — казах.

Отправихме се право към асансьора. Качихме се до горе в неловко мълчание, гледайки как светлинката премигва от етаж на етаж. Стъпките ни бяха безшумни по дебелия мокет. Надявах се, че са качили сака ми и се успокоих, когато го видях на леглото в стаята ми.

— Наблизо ли си? — попитах.

— Две врати по-надолу. — Той хвърли един поглед наоколо. — Няма ли да ме поканиш на едно питие?

— Не нося нищо…

— Има добре зареден бар. Честна дума.

Имахме нужда от пиене колкото от дупка в главата.

— Какво възнамерява да прави Спаракино? — попитах.

„Барът“ беше малък хладилник, пълен с бира, вино и мънички бутилчици концентрат.

— Той ни видя заедно — добавих. — Какво ще стане?

— Зависи какво ще му кажа — отговори Марк.

Подадох му пластмасова чаша с уиски.

— Позволи ми да перифразирам въпроса си. Какво възнамеряваш да му кажеш, Марк?

— Лъжа.

Седнах на края на леглото. Той придърпа наблизо стола си и започна бавно да върти златистото питие в чашата си. Коленете ни почти се докосваха.

— Ще му кажа, че съм опитвал да разбера каквото мога от теб — каза той. — Опитвал съм се да му помогна.

— И си ме използвал — казах аз. Мислите ми се завъртяха бързо като смущения по скалата на радио. — И си успял да го направиш. Заради миналото ни.

— Да.

— Лъжа ли е това? — настоях.

Марк се засмя. Бях забравила колко обичах звука от смеха му.

— Не виждам нищо смешно — протестирах. В стаята беше горещо. Чувствах, че се зачервявам от уискито. — Ако това е лъжа, Марк, каква е истината?

— Кей — каза той усмихнато с прикован в мен поглед. — Вече ти казах истината.

Той замълча за секунда. После се протегна и докосна бузата ми. Уплаших се от силното си желание да бъда целуната. Марк се облегна назад.

— Защо не останеш поне до утре следобед? Може би ще е по-добре да поговорим със Спаракино сутринта, и двамата.

— Не — казах. — Той иска да направя точно това.

— Както кажеш.

Часове по-късно, след като Марк си тръгна, лежах втренчена в тъмнината, потисната от хладната празнота на другата част на леглото. В отминалите дни Марк никога не оставаше да спи при мен. Сутрин обикалях из апартамента и събирах различни дрехи, мръсни чаши, чинии и бутилки от вино, миех пепелниците. Тогава и двамата пушехме. Седяхме до два-три сутринта, говорехме, смеехме се, докосвахме се, пиехме и пушехме. Също така и спорехме. Мразех тези спорове, които често се превръщаха в зловещи разправии, око за око и зъб за зъб. Параграф от закона еди-кой си срещу философско еди-какво си. Вечно очаквах да ми каже, че е влюбен в мен. Никога не го направи. Сутрин имах същото чувство на празнота, както когато бях малка и помагах на майка ми да почисти след коледните празници и да изхвърли хартиите от подаръците и елхата.

Не знаех какво искам. Вероятно никога не съм знаела. Емоционалната дистанция правеше безсмислени часовете, прекарани заедно, но аз като че ли не исках да го разбера. Нищо не се беше променило. Ако Марк се беше протегнал към мен, щях да забравя да се държа разумно. Желанието няма разум, а нуждата от близост не можеше да изчезне. През всички тези години не можах да изхвърля спомените за него от паметта си — устните му върху моите, ръцете му, напрегнатото ни желание. Сега тези представи ме тормозеха.

Забравих да поръчам събуждане по телефона и не си дадох труда да навия будилника до леглото. Нагласих психическия си часовник за шест и се събудих точно на минутата. Станах и се почувствах толкова зле, колкото изглеждах. Горещият душ и грижливият грим не можаха да скрият тъмните кръгове под очите ми и бледността. Светлината в банята беше брутално честна. Обадих се на авиокомпанията и в седем чуках на вратата на Марк.

— Здрасти — каза той. Изглеждаше отвратително свеж и бодър. — Промени ли си решението?

— Да — отговорих.

Познатият аромат на одеколона му разбърка мислите ми като шарените стъкълца в калейдоскоп.

— Знаех, че ще стане така.

— Откъде знаеше? — запитах.

— Никога не си се отказвала от някоя битка — каза той, наблюдавайки ме в огледалото, докато завързваше връзката си.

Марк и аз се уговорихме да се срещнем в офиса на „Орндорф и Бъргър“ в ранния следобед. Фоайето на фирмата беше просторно и потискащо. От тавана висеше кръгъл месингов полилей. От черния мокет се издигаше масивна черна подставка със солиден месингов плот, който служеше за маса между две черни кресла. Нямаше никакви други мебели, растения или картини. Само няколко модернистични скулптури, разхвърляни небрежно, нарушаваха тягостната празнота на стаята.

— Мога ли да ви помогна?

Секретарката ми отправи заучена усмивка иззад бюрото си.

Преди да мога да отговоря, една врата, неразличима в тъмната стена, се отвори тихо и Марк пое сака ми, като ме насочваше по широкия, дълъг коридор. Преминахме няколко врати, отворени към просторни офиси с големи прозорци, които осигуряваха чудесна гледка към Манхатън. Не видях жива душа. Вероятно всички обядваха.

— Кой, по дяволите, е дизайнерът на фоайето ви? — прошепнах.

— Човекът, с когото имаме среща — отговори Марк.

Кабинетът на Спаракино беше два пъти по-голям от тези, покрай които преминахме. Бюрото му — великолепна изработка от абанос, украсено с преспапиета от полускъпоценни камъни и обградено от стени с книги. Той самият изглеждаше не по-малко внушителен от снощи. Адвокатът на светилата и литераторите беше облечен в скъп костюм, подобен на носените от Джон Готи, кърпичката в горния джоб на сакото внасяше контраст с кървавочервения си цвят. Не помръдна, когато влязохме и се настанихме на столовете. Дори за момент не ни погледна.

— Разбирам, че отивате да обядвате — най-после каза той, като повдигна студените си сини очи, а дебелите му пръсти затвориха папката. — Обещавам да не ви задържам дълго, доктор Скарпета. Ние с Марк преразгледахме някои подробности по случая с клиентката ми Берил Мадисън. Като неин адвокат и изпълнител на завещанието й имам определени изисквания и съм уверен, че вие ще ми помогнете да изпълня желанията й.

Не казах нищо. Търсенето на пепелник се оказа безрезултатно.

— Робърт се нуждае от документите й — каза Марк неубедително. — Особено от ръкописа на книгата, която е пишела, Кей. Преди да дойдеш тук, му обясних, че офисът на съдебния лекар не е притежател на тези лични вещи, поне не за момента.

Бяхме репетирали срещата на закуска. Марк трябваше да се „оправи“ със Спаракино, преди аз да се появя. Почувствах обаче, че аз съм тази, с която се оправят. Погледнах Спаракино и казах:

— Предметите, изпратени в офиса ми, са веществени доказателства и не включват никакви документи, от които бихте могли да се нуждаете.

— Искате да кажете, че ръкописът не е у вас? — попита той.

— Точно така.

— И не знаете къде се намира?

— Нямам идея.

— Ами аз имам проблем с това, което казвате.

Той отвори папката с безизразно лице и извади копие от познатия ми полицейски доклад за Берил.

— Според полицията на местопрестъплението е намерен ръкопис — каза той. — Сега ми казвате, че няма такъв. Ще ми помогнете ли да се ориентирам?

— Бяха намерени страници от ръкопис — отговорих. — Но не мисля, че са тези, от които се интересувате. Не изглеждат част от скорошна работа и още повече — никога не са ми били предавани.

— Колко страници? — запита адвокатът.

— Не съм ги виждала.

— Кой ги е виждал?

— Лейтенант Марино. Той е човекът, с когото би трябвало да говорите.

— Вече говорих. Той ми съобщи, че ви е доставил ръкописа.

Не вярвах, че Марино може да каже подобно нещо.

— Не сте се разбрали — казах. — Според мен Марино ви е казал, че е предал част от ръкопис, страници от който вероятно се отнасят за предишна книга, на криминалната лаборатория. Бюрото за криминални изследвания е отделна служба. Просто се намира в моята сграда.

Погледнах към Марк. Лицето му беше каменно и се потеше.

Спаракино се размърда в стола си и кожата изскърца.

— Ще бъда откровен с вас, доктор Скарпета — каза той. — Не ви вярвам.

— Не мога да ви заставя — отговорих спокойно.

— Мислих доста по въпроса — също така спокойно каза той. — Истина е, че ръкописът е неизползваема хартия, докато не оцените стойността му за определени хора. Познавам поне двама души, като се изключат издателите, които биха платили доста висока цена за книгата, върху която Берил работеше, преди да умре.

— Всичко това не ме засяга — отговорих. — Ръкописът, който споменахте, не се намира в моя офис. А и никога не е бил там.

— Някой го притежава. — Той погледна през прозореца. — Познавах Берил по-добре от всеки друг, знаех навиците й, доктор Скарпета. Тя е отсъствала от града дълго време, била си е у дома само няколко часа, преди да я убият. Смятам за невъзможно ръкописът да не се е намирал близо до нея. В кабинета й, в куфара, в чантата.

Малките сини очи отново се втренчиха в мен.

— Берил нямаше сейф в банка, нито друго място, където да го държи, не че въобще би го направила. Работила е по него вън от града. Очевидно, когато се е върнала в Ричмънд, ръкописът е бил в нея.

— Отсъствала е от града дълго време — повторих аз. — Сигурен ли сте?

Марк не смееше да погледне към мен.

Спаракино се облегна назад и сплете пръсти върху огромния си корем. Обърна се към мен:

— Знаех, че я няма вкъщи. Опитвах да се свържа с нея седмици наред. Тя ми се обади преди около месец. Не искаше да ми съобщи къде се намира, но каза, че била в безопасност, и започна да ми обяснява докъде е стигнала с книгата си. Каза, че се трудела усилено. Накратко — не я насилвах. Берил бягаше ужасена от онзи психопат, който я заплашваше. За мен нямаше значение къде е тя, стига да е добре и да предаде книгата в срок. Може да звучи безчувствено, но аз трябва да съм практичен.

— Ние не знаем къде е била Берил — уведоми ме Марк. — Марино не е искал да съобщи.

Изборът му на местоимения ме стресна. „Ние“ — той и Спаракино.

— Ако ме караш да отговоря на този въпрос…

— Точно това правя — прекъсна ни Спаракино. — Бездруго впоследствие ще се разбере, че е била в Северна Каролина или Тексас, по дяволите, където ще да е. Трябва да знам сега. Казвате ми, че ръкописът не е във вашия офис. Полицията ми казва, че не е и у тях. Единственият начин да го открия, е да се върна в началото, да науча къде е била Берил и така да проследя ръкописа. Може някой да я е закарал до летището, да е създала приятелства там, където е живяла, или пък някой да знае какво се е случило с книгата й. Например — дали я е носила в себе си, когато се е качила на самолета.

— Трябва да поискате тази информация от лейтенант Марино — казах. — Нямам право да обсъждам подробностите по случая с вас.

— Не съм и очаквал да имате. Вероятно, защото знаете, че е била у нея в този момент. Или защото е дошла в офиса ви заедно с трупа, а сега липсва. — Той спря и ме погледна с ледени очи. — Колко ви платиха Кери Харпър и сестра му, за да им предадете ръкописа?

Марк седеше с безизразно лице, като че ли напълно изключил.

— Колко? Десет, двадесет, петдесет хиляди?

— Смятам разговора ни за приключен — казах аз и взех чантата си.

— Не мисля така, доктор Скарпета.

Спаракино равнодушно се зарови в папката. Също така равнодушно плъзна към мен по бюрото няколко листа.

Почувствах кръвта да напуска лицето ми, когато разпознах копия от статиите, публикувани в ричмъндските вестници преди около година. Основната история беше отчайващо позната:

Имаше и още, но нямаше смисъл да продължавам с четенето, за да разбера какво е написано в останалите статии. Случаят със Смадърс предизвика най-ужасната реклама, която офисът ми някога беше получавал.

Поставих копията в протегнатата ръка на Марк. Спаракино ме улови на въдицата си, но аз категорично реших да не се гърча.

— Щом сте чели историите, предполагам, сте забелязали, че имаше подробно разследване на случая и кабинетът ми беше оправдан.

— Да, наистина — каза Спаракино. — Вие лично сте изпратили ценностите в погребалния дом. Предметите са изчезнали след това. Проблемът е да се докаже. Госпожа Смадърс все още е на мнение, че бижутата и парите на мъжа й са откраднати във вашия офис. Говорих с нея.

— Офисът е бил оправдан, Робърт — монотонно произнесе Марк, докато разглеждаше статиите. — И на всичко отгоре на госпожа Смадърс е бил издаден чек за компенсиране на изгубената сума.

— Точно така — потвърдих ледено.

— Сантименталните спомени не могат да бъдат оценявани — отбеляза Спаракино. — Можете да й връчите чек за десеторна цена, и тя ще си остане нещастна.

Определено звучеше като шега. Госпожа Смадърс, която все още беше подозирана от полицията в убийството на съпруга си, се омъжи за богат вдовец, преди тревата на гроба на покойника да е започнала да никне.

— Както посочват историите в новините — продължаваше Спаракино, — офисът ви не е успял да покаже разписката, която би доказала, че наистина сте изпратили личните вещи на господин Смадърс в погребалния дом. Знам подробностите. Смята се, че разписката е била изгубена от вашия администратор, който оттогава работи другаде. Стигнало се е до вашата дума срещу тази на погребалното бюро и макар въпросът никога да не е бил изяснен, сега вече никой не помни за случая или поне не му пука.

— Каква е идеята ти? — запита Марк отново със същия равнодушен тон.

Спаракино го погледна, после върна вниманието си върху мен.

— Обвиненията по случая Смадърс за съжаление не са единствените от този род. Миналият юли при вас е пристигнало тялото на един старец на име Хенри Джаксън, умрял от естествена смърт. В джоба му е имало петдесет долара. Парите отново са изчезнали, а вие сте били принудени да издадете чек на сина на починалия. Той се оплакал в новините по местната телевизия. Касетата с видеозаписа е у мен. Ако искате, можете да я видите.

— Джаксън пристигна с петдесет и два долара в джоба си — отговорих аз и почувствах, че губя самоконтрол. — Беше почти разложен, а парите толкова изгнили, че и най-отчаяният крадец не би ги взел. Не знам какво точно се е случило с тях, но вероятно са били унищожени заедно с изгнилите и червясали дрехи на стареца.

— Господи — измърмори Марк.

— Офисът ви има проблем, доктор Скарпета — усмихна се Спаракино.

— Всеки офис си има своите проблеми — рязко отговорих и се изправих. — Ако искате да получите вещите на Берил Мадисън, разправяйте се с полицията.

— Съжалявам — каза Марк в асансьора. — Нямах идея, че копелето ще те шамароса с тази свинщина. Можеше да ми кажеш, Кей…

— Какво да ти кажа? — втренчих се в него с недоумение. — Какво да ти кажа?

— За липсващите неща, за неприятната реклама. Спаракино процъфтява точно от такива неща. Не знаех за случаите и вкарах и двама ни в клопка. По дяволите!

— Не ти разказах — започнах с повишаващ се тон, — защото това няма нищо общо със случая на Берил. Споменатите от Спаракино истории бяха буря в чаша вода, от сорта домакински безредици, които неизбежно се получават, когато работиш с трупове, а погребалните домове и ченгетата влизат и излизат от моргата по цял ден, за да приберат личните вещи…

— Моля те, не ми се ядосвай.

— Не ти се ядосвам.

— Виж сега, предупредих те за Спаракино. Опитвам се да те предпазя от него.

— Май не съм сигурна какво точно се опитваш да направиш, Марк.

Продължихме разгорещения разговор, докато чакахме такси. На улицата цареше пълен ад. Свиреха клаксони, ръмжаха мотори, а нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Най-после се появи едно такси. Марк отвори задната врата и постави сака ми на пода. Разбрах какво става чак след като седнах в колата, а той подаде на шофьора няколко банкноти. Марк нямаше да тръгне с мен. Изпращаше ме обратно на летището сама и без да съм обядвала. Не успях да сваля прозореца, за да говоря с него, защото таксито светкавично се включи в движението.

Пътувах мълчаливо до „Ла Гуардия“. Имах на разположение три часа преди полета ми. Бях ядосана, наранена и объркана. Не можех да понеса подобна раздяла. Намерих свободно място в един бар, поръчах си питие и запалих цигара. Наблюдавах как синия дим се извива и изчезва в мъгливия въздух. Минута по-късно пусках монети в телефона.

— „Орндорф и Бъргър“ — съобщи деловият женски глас.

Припомних си черната стая и казах:

— Марк Джеймс, моля.

След кратка пауза жената отговори:

— Съжалявам, сгрешили сте номера.

— Той работи в офиса ви в Чикаго. В момента е в града. Всъщност аз се видях с него в офиса днес следобед.

— Можете ли да изчакате?

В продължение на две минути слушах „Бейкър стрийт“ на Джери Рафърти.

— Съжалявам — уведоми ме секретарката, когато се върна. — Тук няма никой с това име, мадам.

— Аз се срещнах с него във фоайето ви преди по-малко от два часа — възкликнах нетърпеливо.

— Проверих, мадам. Съжалявам, но вероятно сте ни объркали с някоя друга фирма.

Тръшнах слушалката, като тихичко проклинах. Обадих се на информация и взех номера на „Орндорф и Бъргър“ в Чикаго. Щях да оставя съобщение за Марк да ми се обади веднага щом може.

Кръвта ми застина, когато чикагската секретарка каза:

— Съжалявам, мадам. В тази фирма няма Марк Джеймс.