Решаваща улика

Глава 2.

Забелязах пълната луна над Ричмънд, когато се прибирах по дългия път към къщи. Само най-упоритите празнуващи все още обикаляха. Фаровете ми осветяваха призрачните им маски и зловещите, но детски силуети. Зачудих се колко ли пъти са звънили на вратата ми. Къщата ми беше любимо място, защото щедро раздавах шоколади на хлапетата, за да компенсирам липсата на свои деца. На следващия ден щях да раздам четири кесии с шоколади на персонала си.

Телефонът звънна, докато се качвах по стълбите. Точно преди да се намеси телефонният ми секретар, вдигнах слушалката. Отначало гласът ми се стори непознат, после сърцето ми се преобърна.

— Кей? Марк е. Добре че си вкъщи…

Марк Джеймс звучеше като че ли говори от дъното на варел. Чувах шум от преминаващи коли.

— Къде си? — успях да запитам и усетих, че гласът ми е неспокоен.

— На шосе номер деветдесет и пет, на около петдесет километра северно от Ричмънд.

Седнах на края на леглото.

— В телефонна будка — продължи да обяснява той. — Нуждая се от указания как да стигна до къщата ти.

След поредното заглъхване заради шума от колите, той добави:

— Искам да те видя, Кей. Във Вашингтон съм от цяла седмица и се опитвам да се свържа с теб от обед. Най-после реших да рискувам и наех кола. Добре ли е?

Не знаех какво да отговоря.

— Смятах, че можем да пием по едно, да си поговорим — каза човекът, който навремето разби сърцето ми. — Имам резервация за „Радисън“, в центъра. Утре рано сутринта летя от Ричмънд за Чикаго. Просто си помислих… Всъщност искам да обсъдя нещо с теб.

Не можех да си представя какво бихме могли да обсъждаме ние с Марк.

— Добре ли е? — попита той отново.

Не, не беше добре! Но казах:

— Естествено, Марк. Ще се радвам да те видя.

Обясних му пътя и влязох в банята да се поосвежа. Спрях, за да направя инвентаризация. Повече от петнадесет години бяха изминали от дните, които прекарахме заедно в юридическия факултет. Косата ми беше по-пепелява отколкото руса, а и последния път, когато видях Марк, бях дългокоса. Очите ми бяха по-пъстри, не така сини като едно време. Безпристрастното огледало студено продължи да ми напомня, че никога вече няма да съм на тридесет и девет, и че съществуват неща като пластични операции. В спомените ми Марк си оставаше едва на двадесет и четири години, както в деня, когато стана обект на страст и зависимост от моя страна, които неизбежно доведоха до унизително отчаяние. След като историята приключи, единственото ми занимание стана работата.

Той все още шофираше бързо и харесваше хубави коли. По-малко от четиридесет и пет минути бяха минали от разговора ни, когато отворих предната врата и го видях да излиза от наетия „Стърлинг“. Марк изглеждаше така, както го помнех — същата спортна фигура и самоуверена походка. Той бързо изкачи стълбите и се усмихна. След леката прегръдка останахме за момент във фоайето, потънали в неловко мълчание. Не можех да се сетя за смислена реплика.

— Пиеш ли все още скоч? — запитах най-после.

— Това не се е променило — отговори той и ме последва в кухнята.

Взех уискито от бара и автоматично забърках питието му точно както бях правила преди толкова време: скоч, лед и малко газирана вода. Очите му ме следяха, докато се движех из кухнята и нагласях питиетата на масата. Той отпи, загледа се в чашата си и започна бавно да подрънква с леда, както правеше винаги, когато е напрегнат. Погледнах продължително към изисканите черти на лицето му, високите скули и ясните сиви очи. Тъмната му коса сребрееше по слепоочията. Насочих вниманието си към леда, който бавно се въртеше в чашата му.

— Предполагам, работиш в някоя фирма в Чикаго, нали?

Марк се облегна на стола, вдигна поглед и каза:

— Занимавам се основно с обжалвания и от време на време с дела. Наскоро се видях случайно с Дайснър. Така открих, че си в Ричмънд.

Дайснър беше главният съдебен лекар в Чикаго. Срещах го по събрания и участвахме заедно в няколко комисии. Никога не ми беше споменавал, че се познава с Марк Джеймс, а откъде знаеше, че аз се познавам с него, беше истинска загадка.

— Допуснах грешка, като му казах, че съм те познавал в университета. Струва ми се, че сега говори за теб понякога само за да ме дразни — обясни Марк, като че ли беше прочел мислите ми.

Това можех да повярвам. Дайснър беше груб като сърдит козел, а и никога не е обичал адвокатите на защитата. Някои от съдебните му битки и представления бяха станали легендарни.

Марк каза:

— Като повечето съдебни патолози, той е на страната на обвинението. Аз защитавам обвиняем в убийство, и ставам лошият. Дайснър ме намира и уж между другото започва да ми говори за последната статия, която си публикувала, или за някой зловещ случай, върху който работиш. Доктор Скарпета. Прочутият шеф Скарпета. — Той се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Не ми се вижда справедливо да се каже, че ние сме на страната на обвинението — отговорих. — Изглежда така, защото, ако доказателствата са в полза на обвиняемия, случаят никога не се появява в съда.

— Кей, знам как става — каза Марк с примирителния тон, който добре помнех. — Знам какво виждаш. И ако бях на твое място, също щях да искам копелетата да бъдат опечени.

— Да. Знаеш какво виждам, Марк — започнах аз.

Беше пак същият стар спор. Не можех да повярвам. Марк седеше тук едва от петнадесет минути и започвахме точно оттам, където бяхме приключили. Някои от най-страхотните ни скандали бяха точно на тази тема. Когато Марк и аз се срещнахме в юридическия факултет, аз вече бях завършила медицина. Бях видяла тъмната страна, жестокостта, безсмислените трагедии. Облечените ми в ръкавици ръце бяха докосвали кървавите останки от страдания и смърт. Марк беше чудесният студент от „Айви“-лигата, чиято идея за углавно престъпление беше някой да издере боята на ягуара му. Той щеше да стане адвокат, защото баща му и дядо му са били адвокати. Аз бях католичка, той — протестант. Аз италианка, той — англичанин като принц Чарлс. Аз бях отгледана в бедност, той — в един от най-богатите райони на Бостън. Веднъж бях имала идеята, че нашият брак щеше да е божествен.

— Не си се променила, Кей — каза той. — Освен че сега може би излъчваш определена решимост и твърдост. Обзалагам се, че си сила, с която трябва да се съобразяват в съда.

— Не бих искала да мисля, че съм прекалено твърда.

— Не го казах като критика. Изглеждаш прекрасно. — Той се огледа из кухнята. — И преуспяваща. Щастлива ли си?

— Харесвам Вирджиния — отговорих, като гледах встрани от него. — Единственото ми оплакване са зимите, но предполагам, че ти имаш повече основания за оплаквания в тази област. Как търпиш Чикаго шест месеца от годината?

— Ако искаш да знаеш истината — никога не успях да свикна. Ти би го намразила. Оранжерийно цвете от Маями като теб не би изкарало и месец.

Марк отпи от питието си.

— Не си омъжена.

— Бях.

— Хм. — Той застина замислено. — Тони някой си… Спомням си, че започна да се срещаш с Тони… Бенедети, нали? В края на третата година.

Бях учудена, че Марк въобще е забелязал, още повече че си спомня.

— Разведени сме. От доста време — отговорих.

— Съжалявам — кротко каза той.

Протегнах се към питието си.

— Виждаш ли се с някой интересен човек? — попита той.

— Никой в момента, интересен или не.

Марк не се смееше толкова много като преди. Той каза равнодушно:

— Почти се ожених преди няколко години, но не стана. Всъщност, ако искам да бъда честен, трябва да кажа, че се паникьосах в последната минута.

Трудно можех да повярвам, че никога не е бил женен. Сигурно отново успя да прочете мислите ми.

— Това стана, след като Джанет умря. — Той се поколеба. — Бях женен.

— Джанет?

Марк отново залюля леда в чашата си.

— Запознахме се в Питсбърг, след Джорджтаун. Работеше като данъчен адвокат във фирмата.

Наблюдавах го отблизо, озадачена от това, което виждах. Марк беше променен. Напрежението, привлякло ме към него в миналото, сега беше различно. Не можех точно да го разбера, но беше някак си по-мрачно.

— Катастрофа — обясни той. — Една събота вечер. Излезе да купи пуканки. Щяхме да си стоим вкъщи и да гледаме филма. Пиян шофьор преминал в нейното платно. Дори фаровете му не работели.

— Господи, Марк, съжалявам — казах аз. — Това е ужасно.

— Случи се преди осем години.

— Нямаш ли деца? — запитах кротко.

Той поклати глава. Замълчахме.

— Фирмата ми открива офис във Вашингтон — каза той, когато погледите ни се срещнаха.

Не отговорих.

— Възможно е да ме преместят там. Фирмата се разширява страхотно. Имаме над стотина адвокати и офиси в Ню Йорк, Атланта, Хюстън.

— Кога ще се местиш? — попитах спокойно.

— Може би в началото на годината.

— Сигурен ли си, че ще го направиш?

— Писна ми до смърт от Чикаго, Кей, нуждая се от промяна. Затова съм тук, поне това е главната причина, за да те уведомя. Не исках да се преместя и някой ден случайно да се срещнем. Аз ще живея в Северна Вирджиния, твоят кабинет се намира в Северна Вирджиния. Твърде възможно е някога да се засечем в ресторант или театър. Не исках да стане така.

Представих си как седя в „Кенеди център“ и забелязвам Марк на три реда пред мен да прошепва нещо в ухото на младата си, красива приятелка. Припомних си старата болка, толкова силна, че я чувствах физически. Той нямаше конкуренция. Винаги съм фокусирала емоциите си само в него. Отначало част от разума ми усети, че чувството не е взаимно. По-късно се уверих в това.

— Основната причина… — повтори Марк, като адвокат, започващ пледоарията си. — Но има и друго, което не е свързано лично с нас.

Запазих мълчание.

— Преди няколко нощи тук, в Ричмънд, е била убита една жена. Берил Мадисън…

Изненаданото ми изражение го възпря за кратко.

— Бъргър, нашият мениджър, ми разказа за това, когато ми се обади в хотела във Вашингтон. Исках да поговоря с теб за случая.

— Каква връзка имаш ти с него? — попитах. — Познаваше ли я?

— Слабо. Срещнах я веднъж в Ню Йорк миналата зима. Офисът ни там се занимава с развлекателния бизнес. Берил имаше проблеми с една публикация, договорен спор, и упълномощи „Орндорф и Бъргър“ да уредят нещата. Така се случи, че се намирах в Ню Йорк в същия ден, когато тя говори със Спаракино, адвокатът, който пое случая й. Той ме покани да се присъединя към тях двамата за обед в „Алгонкуин“.

— Ако има възможност този спор, за който споменаваш, да е свързан с убийството й, трябва да говориш с полицията, не с мен — ядосано казах аз.

— Кей — отговори Марк, — фирмата ми дори не знае, че говоря с теб. Когато Бъргър ми се обади вчера, ставаше дума за нещо съвсем различно. Той просто спомена за убийството на Берил в хода на разговора, помоли ме да проверя местните вестници и ако мога, да открия нещо.

— Точно така! Преведено като: виж дали не можеш да разбереш нещо от твоята бивша…

Почувствах, че ме облива червенина. Бивша каква?

— Не е така. — Той погледна встрани. — Мислех за теб. Реших да те видя много преди Бъргър да се обади, преди да науча за Берил. Взех номера ти от информацията и в продължение на две нощи посягах към телефона, но не посмях да се обадя. Вероятно и нямаше да посмея, ако Бъргър не ми бе съобщил какво е станало. Може би Берил просто ми даде повод. Мога да призная това. Но не е така, както си мислиш…

Не слушах. Чудех се на желанието си да му повярвам.

— Кажи ми какъв точно е интересът на фирмата ти към убийството на Берил.

Марк се замисли за момент.

— Не съм сигурен дали имаме интерес, поне законно. Може да е лично, някакво чувство на ужас. Шок за тези от нас, които я познаваха. Също така мога да ти кажа, че тя се намираше по средата на доста неприятен спор, прекараха я твърде гнусно заради един договор, който подписала преди осем години. Много е сложно. Свързано е с Кери Харпър.

— Романистът? — попитах озадачено. — Този Кери Харпър?

— Предполагам, знаеш — каза Марк, — че той живее недалеч оттук, в някаква плантация от осемнайсети век, наречена „Гората Кътлър“. Намира се на река Джеймс, в Уилямсбърг.

Опитах да си спомня какво бях чела за Харпър, който преди двадесет години написа роман, донесъл му наградата „Пулицър“. Легендарен отшелник, той живееше със сестра си. Или леля си? Имаше доста спекулации за личния живот на Харпър. Колкото повече интервюта отказваше и избягваше журналистите, толкова повече клюки се носеха.

Запалих цигара.

— Надявах се, че ще ги откажеш — каза той.

— Това би ме убило.

— Ето малкото, което знам. Берил е имала някаква връзка с Харпър, когато е била тийнейджър. За известно време е живяла в къщата с него и сестра му. Берил била обещаващ автор, талантливата дъщеря, която Харпър никога не е имал. Негово протеже. Чрез неговите връзки е уредено публикуването на първия й роман, когато била само на двадесет и две години, някакъв псевдолитературен романс, който е издала под името Стратън. Харпър дори дал коментар за корицата на книгата, нещо за вълнуващия млад талант, открит от него. Това повдигнало доста вежди. Романът бил повече търговска книга, отколкото литература, а и никой не бил чувал нищо от Харпър от години.

— Какво общо има това със спора по договора?

Марк отговори кисело:

— Харпър може да е луд по млади, боготворящи го момиченца, но той е предпазливо копеле. Преди да й помогне с публикуването на книгата й, той я принудил да подпише договор, който й забранява да публикува нещо за него или за сестра му, докато те са още живи. Харпър е малко над петдесетте, сестра му — няколко години по-възрастна. Този договор е обвързал Берил за цял живот. Пречи й да напише мемоарите си, защото как би могла да го направи, без Харпър да присъства в книгата?

— Вероятно би могла, но без Харпър романът няма да се продава толкова добре.

— Точно така.

— Защо е пишела под псевдоними? И това ли е част от споразумението с Харпър?

— Така мисля. Предполагам, той е искал Берил да си остане негова тайна. Помогнал й е да успее в литературата, но я държал надалеч от света. Името Берил Мадисън не е много известно, макар романите й да имат търговски успех.

— Мога ли да приема, че тя е решила да наруши договора и затова е търсила помощта на „Орндорф и Бъргър“?

Марк отпи от питието си.

— Позволи ми да ти припомня, че тя не беше мой клиент. Не знам всичките подробности. Впечатлението ми е, че й беше писнало, искаше да напише нещо значително. А за останалото ти вероятно вече знаеш. Очевидно тя имаше проблеми, някой я заплашваше, тормозеше я…

— Кога?

— Миналата зима, горе-долу по времето, когато обядвах с нея. Струва ми се, беше в края на февруари.

— Продължавай — казах заинтригувано.

— Берил нямаше идея кой я заплашва. Дали това е започнало, преди да реши да пише сегашната си книга, или не, не мога да твърдя със сигурност.

— Как щеше да се оправи с нарушаването на договора?

— Не мисля, че щеше да успее, поне не напълно — отговори Марк. — Но идеята на Спаракино беше да уведоми Харпър, че той има избор. Може да сътрудничи и завършената книга да е съвсем безвредна, с други думи — Харпър щеше да получи ограничени права за цензура. Или можеше да се прояви като мръсник, а Спаракино да подари на пресата едно дълго интервю по въпроса. Харпър се намираше в безизходица. Естествено, той можеше да съди Берил, но тя нямаше толкова много пари, беше направо бедна в сравнение с него. Едно подобно дело само щеше да накара хората да изтичат и да си купят романа на Берил. Харпър нямаше никаква възможност да спечели.

— Не можеше ли да получи съдебно решение за спиране на книгата? — попитах.

— Повече реклама. А да задържи публикацията щеше да му струва милиони.

— Сега тя е мъртва. — Гледах как цигарата ми дими в пепелника. — Книгата не е завършена, предполагам. Харпър няма никакви тревоги. Това ли е идеята ти, Марк? Смяташ ли, че Харпър е замесен в убийството?

— Просто ти обяснявам ситуацията — отговори той.

Ясните сиви очи гледаха в моите. Спомних си, че понякога те можеха да бъдат абсолютно неразгадаеми.

— Какво мислиш? — попита той.

Не му казах какво наистина мисля. Струваше ми се доста странно, че Марк ми разказваше всичко това. Нямаше значение, че Берил не е била негов клиент. Той добре познаваше каноните на адвокатската етика, които ясно посочваха, че това, което е известно на един от членовете на фирмата, е известно и на другите. Марк се намираше само на крачка от непристойното, а това беше толкова нехарактерно за човека, когото помнех, че нямаше да се учудя повече, ако се беше появил в къщата ми татуиран.

— Смятам, че ще е по-разумно да поговориш с Марино, той отговаря за разследването — отговорих. — А може и аз да му разкажа историята ти. При всички случаи той ще се появи във фирмата ти, за да зададе няколко въпроса.

— Чудесно. Няма проблеми.

Замълчахме за момент.

— Какъв човек беше Берил? — запитах с леко дрезгав глас.

— Казах ти, че само веднъж съм я виждал. Но беше от хората, които запомняш. Динамична, волева, привлекателна, облечена в бяло. Великолепен снежнобял костюм. Мога да кажа, че се държеше доста дистанцирано. Изглежда, имаше много тайни. Стори ми се, че в нея има някаква дълбочина, която никой не би могъл да достигне. Пиеше много, поне този обед — изпи три коктейла, което ми се видя прекалено, защото беше в средата на деня. Но може невинаги да е пиела по този начин. Беше нервна, притеснена, разстроена. Не харесваше причината, накарала я да се обърне към „Орндорф и Бъргър“. Сигурен съм, че тази история с Харпър я тормозеше.

— Какво пи?

— Моля?

— Трите коктейла. Какви бяха? — попитах.

Той се намръщи озадачено.

— По дяволите, не знам, Кей. Какво значение има?

— Не съм сигурна, че има значение — отговорих аз, като си припомних шкафа с питиета. — Тя говори ли за заплахите, които е получавала? В твое присъствие имам предвид?

— Да. А и Спаракино ги спомена. Знам, че започнала да получава телефонни обаждания, доста специфични. Винаги един и същи глас, на непознат човек, или поне тя каза така. Имало и други странни случки. Не си спомням подробностите — беше доста отдавна.

— Тя отбелязвала ли е тези случки?

— Не знам.

— И нямаше идея кой и защо го е правил?

— Такова впечатление създаваше.

Марк бутна стола си назад. Беше почти полунощ. Докато го изпращах до вратата, изведнъж се сетих за нещо.

— Спаракино — казах аз. — Как е малкото му име?

— Робърт — отговори Марк.

— Няма инициал „М“, нали?

— Не — каза Марк, като ме гледаше с любопитство.

Настъпи напрегната тишина.

— Карай внимателно.

— Лека нощ, Кей — поколеба се Марк.

Вероятно само се въобразявах, но за момент ми се стори, че той ще ме целуне. После бързо слезе по стълбите. Бях вече вкъщи, когато чух да подкарва колата.

Следващата сутрин беше типично претоварена. На събранието на персонала Филдинг ни уведоми, че имаме пет аутопсии, включително и един „плувец“, т.е. полуразложено тяло от реката — перспектива, която винаги ни караше да изохкаме. Ричмънд беше изпратил жертвите от последните две стрелби. Успях да се справя с едната, преди да излетя за съдебната зала „Джон Маршал“, където свидетелствах за друга стрелба. После тръгнах към медицинския колеж, за да обядвам със студентите, на които бях съветник. През цялото време усилено се опитвах да изхвърля Марк от мислите си. Но колкото по-упорито се стараех, толкова повече мислех за него. Той беше предпазлив и упорит. И никак не беше характерно за него да ми се обади след десетгодишно мълчание.

Следобед се предадох и се обадих на Марино.

— Точно щях да ти звънна — започна той, преди аз да успея да кажа и две думи. — Сега тръгвам. Можеш ли да дойдеш в кабинета на Бентън след час, час и половина?

— За какво става дума? — Дори не успях да му обясня защо се обаждам.

— Взех документите с обажданията на Берил. Смятах, че ще искаш да дойдеш.

Той затвори телефона, както винаги, без да каже довиждане.

В определеното време шофирах по улица „Ийст грейс“ и паркирах до първия паркинг-автомат, който открих на поносимо разстояние пеша. Модерната десететажна сграда се издигаше над потискаща алея с вехтошарски магазини, които се представяха за „антикварни“, и малки етнически ресторантчета с непривлекателни специалитети. По рушащите се тротоари се разхождаха скитници.

Представих се на охраната във фоайето и взех асансьора до петия етаж. В края на коридора имаше дървена врата без табела. Адресът на ричмъндския офис на ФБР беше една от най-добре пазените тайни в града. Присъствието му беше незабележимо и скромно като това на цивилните му агенти. Млад мъж седеше зад тезгях, който се простираше през половината стая. Докато говореше по телефона, той ме огледа внимателно. Постави ръка на микрофона и повдигна вежди въпросително, като че ли безмълвно питаше: „Мога ли да ви помогна?“. Обясних причината, поради която се намирам тук, и той ме покани да седна.

Фоайето беше малко и определено имаше мъжки вид, с мебелировка от здрава тъмносиня кожа. По масичката за кафе лежаха няколко спортни списания. На облицованите с ламперия стени висяха образите на бивши директори на ФБР, служебни награди и месингова табела с имената на агенти, загинали на поста си. Вътрешната врата се отваряше от време на време и високи мъже със спортни фигури, строги костюми и тъмни очила влизаха и излизаха, без да погледнат към мен.

Бентън Уесли може да имаше прусашки вид като всички тях, но с течение на времето беше спечелил уважението ми. Външността на федерален агент криеше човешко същество, което си заслужаваше да познаваш. Той беше бърз и енергичен дори когато седеше и изглеждаше елегантен в типичните тъмносини панталони и колосана бяла риза. Вратовръзката му беше модно тясна и идеално завързана, черният му кобур — лишен от десетмилиметровия пистолет, който той почти никога не носеше. Не бях виждала Уесли от доста време, но не открих никаква промяна. Изглеждаше в добра форма и мъжествено хубав, с преждевременно посивяла коса, която винаги ме учудваше.

— Извинявай, че се наложи да почакаш, Кей — каза той усмихнато.

Ръкостискането му беше твърдо, но без да се прави на прекалено мъжествен. Хватката на някои ченгета и адвокати, които познавам, е, като че ли притискат затегнат спусък и може всеки момент да счупи пръстите ти.

— Марино е тук — допълни Уесли. — Трябваше да уточня някои неща с него, преди ти да дойдеш.

Той задържа вратата и аз го последвах по празния коридор. Вкара ме в малкия си кабинет и отиде за кафе.

— Компютърът най-после даде информация снощи — каза Марино.

Той седеше удобно в креслото си и разглеждаше един револвер 357, който изглеждаше чисто нов.

— Компютър? Какъв компютър?

Пак ли бях забравила цигарите си? Не. Отново на дъното на чантата ми.

— В управлението. Вечно се разваля. Както и да е, най-после получих копия от докладите за престъпления. Интересни са. Поне аз мисля така.

— За Берил? — попитах.

— Уцели. — Той остави револвера на бюрото на Уесли и добави: — Хубаво пушкало. Щастливото копеле го спечелило като награда на конференцията на полицейските шефове в Тампа миналата седмица. А аз не мога да спечеля дори два кинта от тотото.

Вниманието ми се разсея. Бюрото на Уесли беше затрупано с телефонни съобщения, доклади, видеокасети и дебели кафяви пликове, съдържащи подробности и снимки, както предположих, от различни престъпления, към които полицаите са насочили вниманието му. Зад стъклената врата на шкафа до стената имаше различни оръжия — меч, месингови боксове, пушка, африканско копие — трофеи от лов и подаръци от благодарни протежета. Овехтяла снимка показваше Уилям Уебстър3, ръкуващ се с Уесли, пред военен хеликоптер в Куантико. Никъде нямаше и следа от съпругата на Уесли и трите му деца. Агентите на ФБР, както и повечето полицаи, ревниво пазят личния си живот в сянка, особено ако са се приближили достатъчно близо до злото, за да видят ужаса му. Уесли правеше профили на престъпници. Знаеше какво е да разглеждаш снимки от зловещи касапници, а после да посещаваш затворите и да гледаш престъпниците право в очите.

Уесли се върна с две пластмасови чаши кафе, една за Марино и другата за мен. Той винаги помнеше, че пия черно кафе и имам нужда от пепелник наоколо.

Марино вдигна тънкия куп листа с копията от полицейските доклади от скута си и започна да ги преглежда.

— Като начало — каза той — има само три. Три доклада, от които имаме копия. Първият е от единайсети март, понеделник, девет и половина сутринта. Берил Мадисън набрала 911 предишната нощ и поискала в къщата й да отиде полицай, за да запише нейното оплакване. На обаждането не било обърнато особено внимание, защото улицата се намирала в спокоен квартал. Униформеният полицай отишъл там на следващата сутрин. Джим Рийд, работи в полицията от пет години.

Марино ме погледна. Поклатих глава отрицателно. Не познавах Рийд. Марино започна да чете доклада.

— Рийд съобщил, че оплакващата се, Берил Мадисън, била твърде раздразнена и казала, че я заплашвали по телефона в осем и половина предишната вечер — неделя. По време на обаждането глас, който тя идентифицирала като мъжки, и вероятно на бял мъж, казал следното: „Сигурен съм, че ти липсвам, Берил. Но аз винаги те наблюдавам, макар ти да не ме виждаш. Аз обаче те виждам. Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш“. Също така казал, че я наблюдавал как си купува вестник пред магазина рано същата сутрин. Описал как е била облечена — в червен анцуг и без сутиен. Тя потвърдила, че наистина е отишла до магазина на улица „Роузмаунт“ точно в десет в неделя сутрин и е носила точно тези дрехи. Паркирала пред магазина и купила „Вашингтон Поуст“ от машината за вестници, не влязла в магазина и не забелязала никого наоколо. Била притеснена от факта, че обадилият се знаел тези подробности и сигурно я следял. Когато полицаят я попитал дали е усетила, че някой я следи, тя отговорила отрицателно.

Марино обърна на втората страница, поверителната част на доклада, и продължи:

— „Рийд докладва, че госпожица Мадисън не желаела да предаде подробно разговора и заплахата на телефониращия. Когато офицерът я разпитал надълго, тя казала, че разговорът станал неприличен и мъжът й разказал как си я представя гола и че това го карало да иска да я убие. В този момент тя затворила телефона“.

Марино остави копията на края на бюрото на Уесли.

— Какъв съвет й е дал Рийд? — запитах.

— Обичайното — отговори Марино. — Да започне да си води дневник, да записва датите, когато й се обаждат, времето и какъв е бил разговорът. Посъветвал я да заключва вратите и прозорците си, да инсталира алармена система. Ако забележи непозната кола, да запише номера и да се обади в полицията.

Спомних си какво ми разказа Марк за обеда си с Берил миналия февруари.

— Казала ли е дали заплахата, докладвана на единайсети март е първата, която е получила?

Уесли се протегна към доклада и отговори:

— Очевидно не. — Той прехвърли страницата. — Рийд споменава изявлението й, че заканителните обаждания са започнали около началото на годината, но тя не уведомила полицията преди този случай. Изглежда, предишните обаждания са били нередовни и не така специфични като това в неделя вечер, на десети март.

— Сигурна ли е била, че и предишните обаждания са от същия човек? — попитах Марино.

— Казала е на Рийд, че гласът звучал по същия начин — отговори той. — Описала го е като бял мъж, с добра артикулация и мек говор. Гласът бил на непознат човек, или поне така тя твърдяла.

Марино взе втория доклад в ръка и продължи:

— „Берил позвънила на номера на пейджъра на полицай Рийд във вторник вечер, в седем и осемнадесет. Казала му, че се налага да го види. Той пристигнал в къщата й след около час, малко след осем. Според доклада му тя пак била доста разстроена. Казала, че отново получила заплашително обаждане точно преди да набере номера на Рийд. Гласът бил същият, който се обаждал и преди, твърдяла тя. Заканите били подобни на тези от разговора на десети март“. — Марино започна да чете доклада дословно: — „Знам, че ти липсвам, Берил. Скоро ще дойда за теб. Знам къде живееш, знам всичко за теб. Можеш да избягаш, но не можеш да се скриеш“. „Продължил да й обяснява, че знае за новата й черна хонда и че той е счупил антената й предишната нощ, когато колата е била паркирана на улицата. Тъжителката потвърдила, че предишната нощ е паркирала колата си на улицата, а когато във вторник сутринта излязла, забелязала счупената антена. Все още се крепяла на колата, но била прегъната и прекалено повредена, за да работи. Полицаят излязъл да разгледа колата и видял, че антената наистина е в описаното от Берил състояние“.

— Какви действия е предприел Рийд? — попитах.

Марино прехвърли втората страница и каза:

— Посъветвал я да започне да прибира колата си в гаража. Тя отговорила, че никога не използвала гаража, защото възнамерявала да го превърне в кабинет. Тогава той й предложил да помоли съседите да следят за непознати коли в района или ако около дома й се появи някой. В доклада е отбелязан въпросът й дали да си набави пистолет.

— Това ли е всичко? — попитах. — А дневникът, за който я е посъветвал Рийд? Нищо ли не се споменава за него?

— Не. В поверителната страница на доклада той е направил следната забележка: „Отношението на тъжителката към счупената антена изглеждаше преувеличено. Тя се разстрои изключително много и започна да се държи обидно с полицая“. — Марино вдигна поглед. — Преведено означава, че Рийд не й е повярвал. Вероятно е смятал, че тя самата е повредила антената и си измисля за заплашителните обаждания.

— Мили боже — измърморих отвратено.

— Хей, имаш ли идея колко откачалки звънят в действителност и действат точно по този начин? Разни дами вечно се обаждат, сами се порязват, драскат, пищят, че са изнасилени. Доста от тях си измислят. Отвива им се някоя от бурмите и това ги кара да настояват да им се обърне внимание…

Знаех всичко за фиктивни болести и контузии, за особи от типа на Мюнхаузен, за аномалии и мании, които карат хората да се самонараняват. Не се нуждаех от лекцията на Марино.

— Продължавай — казах. — После какво е станало?

Той остави доклада на бюрото на Уесли и започна да чете третия:

— Берил се обадила на Рийд отново, този път на шести юли, събота сутрин, в единайсет и петнайсет. Той отишъл в къщата в четири следобед и заварил тъжителката враждебно настроена и ядосана…

— Естествено — казах аз кратко. — Чакала го е повече от пет проклети часа.

— В този случай — пренебрегна ме Марино, — госпожица Мадисън съобщила, че същият субект й се обадил към единайсет сутринта и казал следното: „Все още ли ти липсвам? Скоро, Берил, скоро. Минах снощи покрай къщата ти. Теб те нямаше. Изрусяваш ли си косата? Надявам се, че е естествена“. Тогава госпожица Мадисън, която е руса, опитала да поговори с него. Помолила го да я остави на мира, питала го кой е и защо се отнася така с нея. Той не отговорил и затворил телефона. Тя потвърдила, че наистина предишната вечер не си е била вкъщи. Когато полицаят я запитал къде е ходила, тя отговорила уклончиво и обяснила само, че е била вън от града.

— И какво е направил този път полицаят Рийд, за да помогне на отчаяната дама? — попитах.

Марино ме погледна приятелски.

— Посъветвал я да си вземе куче, но тя казала, че е алергична към кучета.

Уесли отвори досието.

— Кей, гледаш на това в ретроспекция, в светлината на вече извършеното престъпление. Но Рийд е приемал всичко от друга гледна точка. Опитай да се поставиш на негово място. Обажда се една млада жена, която живее сама. Става истерична. Рийд прави всичко възможно, дори й дава номера си. Бързо се явява на повикванията, поне в началото. Но тя се държи уклончиво, когато й задава точни въпроси. Няма доказателства. Всеки полицай щеше да е скептично настроен.

— Ако бях аз — намеси се Марино, — точно това щях да си помисля. Щях да подозирам, че дамата е самотна, има нужда от внимание, иска да почувства, че на някой му пука за нея. Или пък — била е измамена от някого и сега наглася нещата така, че да му го върне.

— Да бе! — казах, преди да мога да се спра. — А ако съпругът или любовникът й заплашваше да я убие, пак щеше да си помислиш същото. И Берил при всички положения щеше да бъде убита.

— Може и така да е — раздразнено каза Марино. — Но ако беше съпругът й, ако имаше такъв, поне щях да имам заподозрян. Можех да получа заповед за арест, а съдията щеше да шамароса говедото със заповед за изолация.

— Тези заповеди не заслужават и хартията, на която са написани — избухнах аз и усетих как гневът ми преминава границата на самоконтрола.

Не минаваше и година, без да аутопсирам поне половин дузина пребити жени, чиито съпрузи или любовници са били шамаросвани със заповеди за изолация.

След дълга тишина се обърнах към Уесли:

— Рийд въобще ли не е предложил линията й да бъде подслушвана?

— Не е имало смисъл — отговори той. — Разрешение за подслушване се получава адски трудно. Телефонната компания се нуждае от дълъг списък с обаждания и солидни доказателства, че съществува подобен тормоз.

— Тя не е ли имала солидни доказателства?

Уесли бавно поклати глава.

— Нужни са повече обаждания, отколкото в нейния случай, Кей. Доста повече. Да се знае кога са направени, да има солидно досие за тях. Невъзможно е да започнеш подслушване без тези неща.

— По всичко личи — добави Марино, — че Берил е имала само едно-две обаждания на месец. И не е водила проклетия дневник, за който Рийд я е посъветвал. Или ако го е водила, не сме го открили. Очевидно не е записала и никой от разговорите.

— Господи — промърморих. — Някой заплашва живота ти и трябва Сенатът да издаде закон, за да те приемат на сериозно.

Уесли не отговори.

Марино изсумтя:

— Също като при теб, док. Няма такова нещо като превантивна медицина. Ние не сме нищо повече от екип чистачи. Не можем да направим една дяволска стъпка, преди да се случи нещо и да получим солидни доказателства. Като труп например.

— Поведението на Берил трябва да е било достатъчно солидно доказателство. Прегледай тези доклади. Направила е всичко, което й е предложил полицай Рийд. Казал й да инсталира алармена система, тя го направила. Казал й да паркира в гаража, и го послушала, макар и да е възнамерявала да го превърне в кабинет. Питала го за пистолет, после отишла и си купила. Винаги е викала Рийд точно след като убиецът се е обаждал и я заплашвал. С други думи — не е чакала да стане късно.

Уесли започна да разполага на бюрото си копията от писмата на Берил от Кий Уест, скиците от местопрестъплението, доклада и серия моментални снимки на двора й, на къщата отвътре, и накрая — на трупа й в спалнята. Разгледа всичко мълчаливо, със сериозно лице. Изпращаше ясен сигнал, че е време да продължим, достатъчно дълго спорихме и се оплаквахме. Това, което полицията е направила или не е, беше без значение. Важно беше да открием убиеца.

— Това, което ме притеснява — започна Уесли, — е несъответствието в поведението на убиеца. Получените заплахи говорят за психическо разстройство. Човек, който е следил и заплашвал Берил от месеци, който очевидно я е познавал отдалеч. Без съмнение основното му удоволствие е идвало от фантазиите, предшестващата фаза. Той я е проточил доста. Вероятно най-накрая я е нападнал, защото се е ядосал, че е напуснала града. Може да се е страхувал, че тя окончателно ще се премести, и в момента, когато се е върнала, я е убил.

— Или му е писнало от нея — намеси се Марино.

Уесли продължи да разглежда снимките.

— Виждам силна ярост и точно тук се появява нелогичността. Изглежда, че яростта му е насочена лично към нея. Особено като се има предвид обезобразяването на лицето. — Той посочи една от снимките с показалеца си. — Лицето представлява личността. В типичните убийства, извършени от сексуален садист, лицето на жертвата не е докосвано. Тя не е личност, а символ. За убиеца тя няма лице, защото не я познава. Ако си пада по обезобразяване, предпочитаните райони са гърдите и гениталиите… — Уесли поспря, очите му издаваха обърканост. — В убийството на Берил има персонален елемент. Раните по лицето и прекалено жестокото убийство подхождат за човек, когото е познавала може би добре. Някой, който е имал фиксидея за нея. Но пък това въобще не съвпада с наблюдението от разстояние и преследването. Тези действия са типични за непознат убиец.

Марино отново си играеше с револвера на Уесли, получен като награда. Той мързеливо завъртя барабана и каза:

— Искате ли да чуете моето мнение? Смятам, че смахнатият има божествен комплекс. Нали разбирате — докато играете по правилата му, няма да ви пречука. Берил е нарушила правилата, като е напуснала града и е поставила табела „Продава се“ в двора си. Веселбата е свършила. Нарушаваш правилата и биваш наказан за това.

— Как ще го профилираш? — запитах Уесли.

— Бял, между двайсет и пет и трийсет и пет. Умен, от съсипано семейство, лишен от бащинска фигура. Може да е бил насилван като дете, физически, психически или и двете. Самотен. Това, разбира се, не означава, че живее сам. Може да е женен, защото е опитен в поддържането на лице за обществото. Води двойствен живот. Светът вижда един човек, но той има и друга, тъмна страна. Маниакално импулсивен и воайор.

— Жестоко! — изсумтя Марино сардонически. — Звучи като повечето идиоти, с които работя.

Уесли сви рамене.

— Може и да не съм прав, Пийт. Още не съм се ориентирал. Може да е някакъв загубеняк, който живее с майка си, да е бил в лудницата или в затвора. По дяволите, може да работи в някоя охранителна фирма в града и въобще да няма криминално или психическо досие. Очевидно е звънял на Берил вечер. Единственото обаждане през деня, за което знаем, е било в събота. Тя е работила вкъщи, намирала се е там повечето време. Той е звънял, когато е било удобно за него, а не когато е било по-вероятно да я открие вкъщи. Склонен съм да мисля, че той работи от девет до пет и почива през уикенда.

— Освен ако й се е обаждал от службата си — каза Марино.

— Има и такава възможност — съгласи се Уесли.

— Какво ще кажеш за възрастта му? — запитах. — Не мислиш ли, че е възможно да е по-стар, отколкото предположи преди малко?

— Би било необичайно — каза Уесли. — Но всичко е възможно.

Отпих от кафето си, което вече беше студено, и започнах да им обяснявам какво ми разказа Марк за проблемите на Берил с договора и за загадъчното й приятелство с Кери Харпър. Когато свърших, Уесли и Марино се втренчиха в мен с любопитство. От една страна — тази импровизирана среднощна визита на чикагския адвокат звучеше странно. От друга — бях им хвърлила въдицата. Марино и Уесли, а до снощи и самата аз, въобще не бяха помисляли, че е възможно да съществува мотив за убийството на Берил. Най-често срещаният мотив при сексуалните убийства е липсата на такъв. Убийците го правят, защото му се наслаждават, а и възможността е налице.

— Един мой приятел е ченге в Уилямсбърг — каза Марино. — Той твърди, че Харпър е пълен хахо, съвсем смахнат. Кара си вехтия ролс-ройс и никога не говори с никого. Живее в огромна къща близо до реката, никога няма гости. А е и стар, док.

— Не е толкова стар — възпротивих се аз. — Към петдесет и пет е. Наистина затворен в себе си. Мисля, че живее със сестра си.

— Не е твърде вероятно — каза Уесли и изведнъж доби напрегнат вид. — Вижте докъде можете да стигнете с това. Ако не друго, Харпър би могъл да ни даде някаква идея за този „М“, на когото Берил е писала. Очевидно той е бил добър познат, приятел или любовник. Все някой трябва да знае кой е той. Ако го открием, значи сме стигнали донякъде.

Марино не хареса идеята.

— Знам си какво ще стане — каза той. — Харпър няма да говори с мен, а аз не мога да го принуда. А и не смятам, че той е пречукал Берил, макар да е имал мотив. Мисля, че ако това беше негова работа, щеше да я приключи бързо. Защо да протака девет-десет месеца? А и тя щеше да познае гласа му по телефона.

— Харпър може да е наел някого — каза Уесли.

— Точно така. И щяхме да я намерим след седмица, с хубава, чиста рана от куршум в главата — отговори Марино. — Повечето наемни убийци нямат навика да следят жертвите си, да им се обаждат, да използват нож и да ги изнасилват.

— Повечето — не — съгласи се Уесли. — Но не сме сигурни, че е имало изнасилване. Не открихме сперма.

Той погледна към мен и аз кимнах утвърдително.

— Може този тип да е бил смахнат. А може всичко да е било нагласено — тялото, разположено така, че да даде идея за сексуално престъпление, каквото всъщност не е имало. Зависи кой е бил нает за убиец, ако случаят е такъв, и какъв е бил планът. Имам предвид, ако Берил беше застреляна по средата на спор с Харпър, той щеше да е първи в списъка на заподозрените. Но ако убийството прилича на работата на садист, на сексуален психопат, никой няма да се сети за Харпър.

Марино гледаше към библиотеката, месестото му лице беше зачервено. Бавно ме погледна с учудени очи и запита:

— Какво още знаеш за книгата, която е пишела?

— Само това, което ви казах. Автобиография, която може да е заплашвала репутацията на Харпър — отговорих.

— Над това ли е работила в Кий Уест?

— Така смятам, но не мога да съм сигурна.

Той се поколеба.

— Е, неприятно ми е да ти го кажа, но не намерихме нищо такова в къщата й.

Дори Уесли изглеждаше изненадан.

— Ръкописът в спалнята й?

— О, да. — Марино се протегна за цигарите си. — Прегледах го. Още един роман с романтични дивотии от гражданската война. Изобщо не приличаше на описаното от доктора.

— Има ли заглавие или дата? — попитах.

— Не. Дори изглежда, че не е целият. Горе-долу толкова дебел. — Марино отмери около два сантиметра с пръсти. — Има доста забележки в полетата, около десетина страници, написани на ръка.

— Ще трябва пак да прегледаме цялата й документация, компютърните дискети, за да се уверим, че ръкописът не е там — каза Уесли. — Ще се наложи да разберем кой е бил агентът или редакторът й. Може да е изпратила книгата на някого, преди да напусне Кий Уест. Трябва да сме сигурни, че не се е върнала в Ричмънд с ръкописа. Ако го е направила, а сега той липсва, това е доста важно, меко казано.

Уесли погледна часовника си и бутна стола си назад, като извинително обясни:

— Имам друга среща след пет минути.

Той ни придружи до фоайето.

Не можах да се откача от Марино. Настоя да ме изпрати до колата ми.

— Трябва да внимаваш. — Той започна за пореден път лекцията си за „улична предпазливост“, която вече бях чувала безброй пъти. — Много жени никога не мислят за това. Непрекъснато ги виждам как се разхождат нагоре-надолу и хич нямат идея кой гледа към тях или ги следи. И преди да стигнеш до колата, винаги дръж в ръка проклетите ключове и дори погледни под нея. Ще се изненадаш, ако чуеш колко жени не помислят и за това. Ако шофираш сама и забележиш, че някой те следи, какво трябва да направиш?

Премълчах.

— Караш към най-близкия участък, ясно? Защо? Защото там винаги има някой. Дори в два сутринта на Коледа. Това е първото място, към което трябва да се отправиш.

Докато чаках да пресека, започнах да ровя в чантата си за ключовете. Погледнах през улицата и забелязах познатия бял правоъгълник под чистачката на служебната ми кола. Мислех, че съм пуснала достатъчно пари в паркинг-автомата. Дявол го взел!

— Те са навсякъде — продължаваше Марино. — Просто ги потърси, когато си отиваш вкъщи или когато обикаляш по пазар.

Погледнах го накриво, после забързано прекосих улицата.

— Хей — каза той, когато стигнахме до колата ми. — Не ми се ядосвай. Може и да си късметлия, че се въртя около теб като ангел-пазител.

Времето ми за паркинг беше изтекло преди петнадесет минути. Взех глобата от стъклото, сгънах я и я пъхнах в джоба на ризата му.

— Когато се завъртиш към управлението — казах, — погрижи се за това, моля те.

Той ме загледа намръщено, докато подкарвах колата.