Решаваща улика

Глава 14.

В понеделник времето беше доста мрачно. Сивите облаци, напомнящи на зловеща мраморна мозайка, се спускаха над хълмовете на Блу Ридж и закриваха гледката към „Валхала“. Вятърът шибаше силно колата на Марино, а по времето, когато паркирахме пред болницата, малки снежинки започнаха да почукват по предното стъкло.

— Мамка му — оплака се Марино, докато излизахме от колата. — Само това липсваше.

— Няма да ни попречи в работата — уверих го, като потреперих от ледените снежинки по бузите ми.

Наведохме глави, за да избегнем вятъра, и мълчаливо забързахме към главния вход. Доктор Мастърсън ни чакаше във фоайето. Лицето му беше твърдо като камък зад фалшивата усмивка. Двамата мъже се ръкуваха и се изгледаха враждебно като котараци. Не направих нищо да намаля напрежението, защото ми беше дошло до гуша от игричките на психиатъра. Той притежаваше нужната ни информация и щеше да ни я даде, без да премълчава нищо, независимо дали доброволно или чрез съдебно нареждане. Можеше да си избере. Без да се бавим излишно, го последвахме в кабинета му. Този път той затвори вратата.

— Така. С какво мога да ви помогна? — попита той веднага щом седна на стола си.

— С повече информация — отговорих.

— Естествено. Но трябва да ви призная, доктор Скарпета — продължи той, сякаш Марино не седеше в стаята, — че не виждам какво мога да ви кажа още за Ал Хънт, което да ви помогне в разследването. Прегледахте картона му и ви казах всичко, което помня.

Марино го прекъсна:

— Е, ние сме тук, за да раздвижим малко паметта ви — каза той и извади цигарите си. — А и Ал Хънт не е единственият, от когото се интересуваме.

— Не ви разбирам.

— Интересуваме се повече от приятелчето му — каза лейтенантът.

— Какво приятелче? — Доктор Мастърсън го изгледа студено.

— Името Франки не ви ли напомня нещо?

Психиатърът започна да чисти очилата си. Реших, че това е един от любимите му начини да си осигури време за мислене.

— По времето, когато Ал Хънт е бил в клиниката, тук е имало и един друг пациент. Хлапе на име Франки — добави Марино.

— Страхувам се, че името не ми говори нищо.

— Страхувайте се колкото си искате, докторе. Просто ни кажете кой е Франки.

— Имаме триста пациенти във „Валхала“, лейтенант. И винаги са били по толкова. Не е по силите ми да помня всеки, който е живял тук, особено ако престоят не е бил много дълъг.

— Значи оня тип Франки е бил за кратко при вас? — попита Марино.

Доктор Мастърсън се протегна към лулата си. Беше се изпуснал и очите му блестяха от яд.

— Не казвам нищо такова, лейтенант. — Той започна да пълни лулата си с бавни движения. — Може би, ако ми дадете малко повече информация за този пациент, младежа, когото наричате Франки, нещо би могло да ми просветне. Знаете ли друго за него, освен че бил „хлапе“?

Намесих се:

— Очевидно по време на престоя си тук Ал Хънт е имал приятел, когото наричаше Франки. Ал ми спомена за него, когато разговаряхме. Смятаме, че този човек е бил приет в „Задния коридор“ при постъпването си в болницата, а после са го прехвърлили на друг етаж, където може да се е запознал с Ал. Описаха ни Франки като висок, тъмен, слаб. Обичал да плете — доста нетипично за мъжете пациенти хоби.

— Ал Хънт ли ви каза това? — безразлично запита Мастърсън.

— Франки бил маниакално чист — казах, избягвайки предишния въпрос.

— Страхувам се, че любовта на един от пациентите ни към плетивата, не е нещо, за което веднага биха ме уведомили — отбеляза той и запали лулата си.

— Освен това при обстоятелства на силен стрес е заеквал — добавих аз, като с мъка удържах нетърпението си.

— Хм. Вероятно някой със спастична дисфония в диагнозата си. Струва ми се, че това би могло да се окаже мястото, откъдето да започнем…

— За да започнем въобще, трябва да престанете с идиотщините си — каза Марино грубо.

— Лейтенант. — Доктор Мастърсън се усмихна снизходително. — Грубостта ви е неоправдана.

— Да, да, а за момента вие се държите неоправдано. Но мога да почувствам нужда да променя това положение след минута. Да ви шамаросам със заповед за арест и да завлека проклетия ви задник в затвора за съучастие в убийство. Как ви звучи това? — студено го погледна Марино.

— Струва ми се, че ми писна от наглостта ви — отговори психиатърът с влудяващо спокойствие. — Не реагирам добре на заплахи, лейтенант.

— А аз не реагирам добре, когато някой ме прави на идиот — изръмжа Марино.

— Кой е Франки? — опитах отново.

— Уверявам ви, че не бих могъл да ви отговоря без предварителна подготовка. Но ако проявите любезност да изчакате няколко минути, ще отида да проверя какво има в компютъра ни.

— Благодаря — казах. — Ще ви чакаме тук.

Психиатърът едва беше излязъл, когато Марино започна:

— Какъв мръсник!

— Марино — казах уморено.

— Тук не е като местата, пълни с хлапета. Готов съм да се хвана на бас, че седемдесет и пет процента от пациентите са над шейсет. А в такъв случай младите хора би трябвало да правят впечатление и да се запомнят лесно. Той адски добре знае кой е Франки. Сигурно дори може да ни каже кой номер обувки е носил.

— Може.

— Няма „може“. Казвам ти, че този кретен само ни разиграва.

— И ще продължи да го прави, ако не спреш да му противоречиш.

— Мамка му!

Марино стана и отиде до прозореца зад бюрото на доктор Мастърсън. Дръпна завесите и се загледа навън.

— Ужасно мразя някое говедо като него да ме лъже. Кълна се в бога, че ще го закова, ще му скъсам задника. Ето това е, което ме побърква при психиатрите. Може Джак Изкормвача да им е пациент, а на тях не им пука. Лъжат те, оправят завивките на проклетото животно и му дават супата с лъжичка, като че ли е любимецът на цяла Америка. — Марино замълча за секунда, после добави нелогично: — Поне снегът спря.

Изчаках го да седне и казах:

— Струва ми се, че прекали, когато го заплаши с арест за съучастие в убийство.

— Но му приковах вниманието, нали?

— Дай му възможност да прояви поне малко достойнство.

Марино пушеше мълчаливо, загледан в прозореца.

— Смятам, вече е разбрал, че е в негов интерес да ни помогне — казах.

— Да, но аз нямам интерес да седя и да си играя на котка и мишка с него. Говорим си, а в това време Франки Смахнатия е някъде из улиците, насаме с откачените си мисли, приличащ на бомба, която може да избухне всяка секунда.

Помислих си за тихата си къща в спокоен квартал и за колието на Кери Харпър, закачено на бравата ми, за шепнещия глас по телефона — „Естествена ли е косата ти, или я изрусяваш?“… Странно. Замислих се над значението на този въпрос. Защо това имаше толкова голямо значение за него?

— Ако Франки е нашият убиец — казах спокойно, като си поех дъх дълбоко, — не мога да разбера каква връзка може да съществува между Спаракино и тези убийства.

— Ще видим — промърмори Марино, запали нова цигара и мрачно се загледа към вратата.

— Какво искаш да кажеш с това „ще видим“?

— Никога не преставам да се учудвам как едно нещо води към друго — каза загадъчно той.

— Какво? Какви неща водят към други неща, Марино?

Той погледна часовника си и изруга:

— Къде, по дяволите, е оня кретен? Да не е отишъл да обядва?

— Надявам се, че търси досието на Франки.

— Да. Надявай се.

— Какви неща водят към други неща? — повторих. — За какво мислиш? Имаш ли нещо против да говориш малко по-ясно?

— Да приемем, че нещата стоят по този начин — започна Марино. — Имам чувството, че ако не беше проклетата книга, която Берил е пишела, те и тримата щяха да са живи. Сигурно и Хънт щеше да е жив.

— Не можеш да твърдиш подобно нещо със сигурност.

— Естествено. Ти винаги си толкова обективна. Но аз мога да го твърдя. — Той ме погледна мрачно и разтри зачервените си очи. — Просто го чувствам, ясно? Нещо ми казва, че връзката е в Спаракино и книгата. Това е свързало Берил с убиеца в началото и сетне едното е довело до другото. После откаченият очиства Харпър. След това госпожица Харпър гълта такова количество хапчета, че с тях можеш да убиеш кон, защото не иска да живее съвсем сама в огромната си къща, докато ракът я яде отвътре. После пък Хънт се залюлява на гредите в мазето, облечен само в шибаните си гащи.

Оранжевото влакънце със странната форма на трилистна детелина премина пред очите ми, а също и ръкописът на Берил, Спаракино, Джеб Прайс, синът на сенатора Партин, госпожа Мактиг и Марк. Те представляваха крайниците и сухожилията на тяло, което не можех да сглобя. По някакъв необясним начин те образуваха сместа, чрез която несвързани помежду си хора и събития оформяха Франки. Марино беше прав. Едно нещо винаги водеше до друго. Убийството никога не изскача изведнъж от небитието. С никоя злина не става така.

— Имаш ли някаква теория за това каква точно е връзката? — запитах Марино.

— Не, никаква — отговори ми той с прозявка в момента, когато доктор Мастърсън влезе в кабинета си и затвори вратата.

Забелязах доволно, че носеше куп документи със себе си.

— Така — започна той спокойно, без да ни погледне. — Не открих никой с името Франки, което би могло да бъде и прякор. Следователно подбрах картоните според датите на лечението, възрастта и расата. Тук са досиетата на шестима бели мъже, с изключение на Ал Хънт, които са били пациенти във „Валхала“ по времето, което ви интересува. Всички те са на възраст между тринайсет и двайсет и четири години.

— Какво ще кажете ние да прегледаме документите, докато вие си седите и си пушите лулата — предложи Марино малко по-кротко.

— Бих предпочел само да ви изложа историите им, защото държа на дискретността, лейтенант. Ако проявите определен интерес към някой от тях, ще разгледаме подробно досието му. Справедливо ли е това?

— Добре — съгласих се аз, без да оставя време на Марино да се разправя.

— Първият случай — започна доктор Мастърсън, като отвори горната папка. — Деветнайсетгодишен, от Хайланд парк, Илинойс. Приет през декември 1978 заради злоупотреба с наркотици — най-вече хероин. Висок метър и седемдесет, седемдесет килограма, кафяви очи и кестенява коса. Лечението му е продължило три месеца.

— Ал Хънт е постъпил в болницата през април следващата година — напомних на психиатъра. — Не са били пациенти по едно и също време.

— Да, струва ми се, че сте права. Не съм го забелязал. Значи можем да го изключим.

Той остави папката на бюрото си. Погледнах предупредително към Марино. Лицето му беше зачервено като на Дядо Коледа и знаех, че ще експлодира всеки момент. Доктор Мастърсън отвори втората папка и продължи:

— Следващият е четиринайсетгодишен, рус, синеок, метър и шейсет, петдесет килограма. Приет през февруари 1979, освободен шест месеца по-късно. Имал халюцинации, склонност към усамотение. Диагностициран като шизофреник от типа на разстроените от пубертетни смущения.

— Имате ли нещо против да ми обясните какво, по дяволите, означава това? — попита Марино.

— Изразява се в непоследователност, ексцентрично държание, изключително силно отчуждаване и други странности в поведението. Например… — Той се зачете в една от страниците. — Случвало му се е да тръгва към автобусната спирка рано сутринта, но не се появявал в училище. При един от тези случаи го намерили да седи под едно дърво и да рисува странни, безсмислени скици в тетрадката си.

— Да бе. А сега е известен художник и живее в Ню Йорк — промърмори Марино саркастично. — Как му е името — Франк, Франклин или поне започва с „Ф“?

— Не. Нищо подобно.

— Е, кой е следващият?

— Следващият е двайсет и две годишен мъж от Делауеър. Червена коса, сиви очи, метър и осемдесет, шейсет килограма. Приет през март 1979, изписан през юни. Диагностициран като страдащ от органически халюцинативен синдром. Допълнителни фактори са били епилепсия и злоупотреба с наркотици. Усложненията са включвали дисфория и опит да се кастрира сам в резултат на халюцинация.

— Какво означава дисфория? — запита Марино.

— Разстроен, неспокоен, депресиран.

— Това преди или след като се е опитал да се превърне в сопрано?

Доктор Мастърсън започваше да показва раздразнение и не можех да го обвиня.

— Следващият — заповяда Марино като фелдфебел.

— Четвъртият е осемнайсетгодишен, черна коса, кафяви очи, метър и седемдесет и пет, седемдесет килограма. Приет през май 1979. Диагноза — шизофрения и параноя. Историята му — Мастърсън прелисти страницата и взе лулата си — включва нефокусиран гняв и тревога, съмнения за пола му, и страх да не го помислят за хомосексуалист. Началото на психозата му е свързано с това, че бил ухажван от един хомосексуалист в мъжка тоалетна…

— Задръжте точно тук! — Ако Марино не го беше спрял, аз щях да го направя. — Трябва да си поговорим за този. Колко време е прекарал във „Валхала“?

Доктор Мастърсън запали лулата си. Без да бърза, погледна документите и отговори:

— Десет седмици.

— По времето, когато и Ал Хънт е бил тук?

— Точно така.

— Значи го ухажвали в тоалетната и му отнели девствеността. После какво? Каква психоза? — попита Марино.

Мастърсън прелистваше страниците. Нагласи очилата си и отговори:

— Ужасни халюцинации. Вярвал, че Господ му заповядва да прави разни неща.

— Какви неща? — Марино се наведе напред.

— Тук няма нищо определено. Не е записано нищо, с изключение на това, че говорел по много странен начин.

— И е бил шизофреник параноик?

— Да.

— Искате ли да обясните това? Например — какви са другите симптоми?

— Най-общо казано — отговори психиатърът, — има определени черти, които включват твърде реалистични халюцинации и илюзии. Може да изпитват въображаема ревност, силно напрежение при междуличностни взаимодействия, раздразнителност и в някои случаи — желание за насилие.

— Откъде беше той? — попитах.

— Мериленд.

— По дяволите — измърмори Марино. — И с двамата си родители ли е живял?

— Живял е само с баща си.

— Сигурен ли сте, че е бил параноик, а не недиференциран? — попитах.

Разликата беше важна. Шизофрениците от недиференцирания тип често имат доста неорганизирано поведение. Като цяло не притежават необходимото, за да подготвят престъпление и успешно да избягат от арестуването. Човекът, когото търсехме, беше достатъчно организиран, за да планира и осъществи престъпленията си, а и да избяга от полицията.

— Почти напълно сигурен съм — отговори доктор Мастърсън, помисли малко и добави: — Първото име на пациента е Франк.

После той ми подаде папката и ние с Марино я прегледахме набързо.

Франк Итън Еймс, или Франк И. — следователно Франки. Напуснал „Валхала“ в края на юли 1979. Малко по-късно, както гласеше написаната от Мастърсън забележка по онова време, избягал от дома си в Мериленд.

— Откъде знаете, че е избягал от къщи? — попита Марино и погледна психиатъра. — Откъде знаете какво е станало с него, след като е напуснал клиниката ви?

— Баща му ми се обади. Беше доста притеснен — каза докторът.

— И после?

— Страхувам се, че нито аз, нито който и да било друг можехме да направим нещо по въпроса. Франк беше пълнолетен, лейтенант.

— Спомняте ли си някой да го е наричал Франки?

Той поклати глава.

— А Джим Барнс? Той ли беше терапевтът на Франки? — попитах.

— Да — неохотно отговори Мастърсън.

— Франк Еймс имал ли е проблеми с Джим Барнс?

Мастърсън се поколеба.

— Така казват.

— От какво естество?

— Твърдят, че от сексуално, доктор Скарпета. За бога, опитвам се да ви помогна. Надявам се, че оценявате това.

— Хей — намеси се Марино. — Оценяваме го. Искам да кажа — нямаме намерение да предоставим информация на пресата.

— Значи Франк е познавал Ал Хънт — казах.

Доктор Мастърсън отново се поколеба. Лицето му беше напрегнато.

— Да. Ал беше този, който повдигна обвинението.

— Бинго — възкликна Марино.

— Какво точно означава това, че Ал е повдигнал обвинението? — попитах.

— Имам предвид, че той се оплака на един от служителите ни. — В гласа на доктора прозвуча оправдание. — Спомена за случая и пред мен по време на един от сеансите ни. Разпитахме Франк, но той отказа да каже каквото и да било. Беше много раздразнителен и дръпнат младеж. Не можехме да предприемем никакви действия, като се базираме само на думите на Ал. Без потвърждение от Франк обвиненията бяха само слухове.

Марино и аз замълчахме.

— Съжалявам — каза психиатърът изнервено. — Не мога да ви помогна да откриете Франк. Не знам нищо повече. Последният път, когато се чух с баща му, трябва да е бил преди седем-осем години.

— Защо проведохте този последен разговор? — поинтересувах се.

— Господин Еймс ми се обади.

— По каква причина?

— Чудеше се дали не съм се чувал с Франк.

— А бяхте ли се чували? — запита Марино.

— Не — отговори докторът. — Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но никога не съм говорил с Франк по телефона.

— Защо господин Еймс искаше да знае дали сте говорили с Франк? — зададох критичния въпрос.

— Искаше да го открие. Надяваше се, че аз може да знам къде се намира. Защото майка му беше починала. Искам да кажа — майката на Франк.

— Къде е починала и как е станало? — попитах.

— Във Фрийпорт, Мейн. Не съм съвсем наясно с обстоятелствата.

— Естествена смърт?

— Не — отговори докторът, без да ни погледне. — Сигурен съм, че не беше от естествена смърт.

Не ни отне много време да разберем. Марино се обади в полицията във Фрийпорт. Според техните данни в късния следобед на петнайсети януари 1983 госпожа Уилма Еймс била пребита до смърт от „крадец“, който явно се намирал в къщата й, когато тя се прибрала от пазар. Била четиридесет и две годишна, когато умряла. Дребна жена със сини очи и изрусена коса. Престъплението останало неразкрито.

Не изпитвах никакви съмнения относно това кой е бил така нареченият „крадец“. Марино също. Той каза:

— Значи Хънт може наистина да е бил ясновидец, а? Знаел е, че Франки ще очисти майка си. Това се е случило доста време след като двамата идиоти са били заедно в лудницата.

Седяхме и лениво наблюдавахме как Сами се върти около хранилката. След като Марино ме докара от болницата и ме остави пред къщи, аз го поканих на кафе.

— Сигурен ли си, че Франки не е работил в автомивката на Хънт някога през последните години? — попитах.

— Не си спомням в документите им да имаше Франки или Франк Еймс — отговори той.

— Може да си е сменил името — предположих.

— Вероятно го е направил, ако е очистил майка си. Усетил е, че ченгетата ще тръгнат да го търсят. — Марино взе кафето си. — Проблемът е, че нямаме свястно описание на смахнатия, а места като „Мастъруош“ са като една проклета въртяща се врата. Разни типове влизат и излизат през цялото време. Работят там няколко дни, седмица или месец. Имаш ли идея колко бели мъже са високи, слаби и мургави?

Бяхме напреднали доста, но в същото време бяхме адски далеч от приключването на случая. Беше влудяващо.

— Влакънцата подхождат за автомивка — промълвих безсилно. — Хънт е работил в автомивката, използвана от Берил, и е познавал убиеца. Разбираш ли какво ти казвам, Марино? Хънт е знаел за убийството на майката на Франки, защото е много вероятно те да са се виждали и след напускането на „Валхала“. Франки може да е работил в автомивката на Ал. Възможно е дори Франки да се е спрял на Берил, когато тя е закарала колата си за почистване.

— Там има трийсет и шест работници, док. Всички, освен единайсет са черни, а от тези единайсет — шест са жени. Колко остават? Пет? Трима са под двайсет години, което означава, че са били осем-деветгодишни, когато Франки е бил във „Валхала“. Значи това не става. Другите трима не подхождат по различни причини.

— Какви причини? — попитах.

— Ами били са назначени през последните един-два месеца. Не са работили там, когато Берил е посещавала автомивката. А и физическите им данни не са подходящи. Единият е червенокос, а другият е дребосъче, горе-долу с твоя ръст.

— Много ти благодаря.

— Ще продължа проверката — каза той и отмести погледа си от Сами, който ни наблюдаваше внимателно. — А ти?

— Какво за мен?

— Хората от офиса ти знаят ли, че все още работиш там? — запита той.

Марино стоеше и ме гледаше с особен поглед.

— Всичко е под контрол — отговорих.

— Не съм толкова сигурен, док.

— Аз пък съм.

— Мисля си — Марино не пожела да изостави темата, — че не се справяш чак толкова добре.

— Ще стоя далеч от офиса още един-два дни — обясних категорично. — Трябва да открия ръкописа на Берил. Етридж ме тормози заради него. А и трябва да видим какво има в този ръкопис. Може да открием връзката, за която говориш.

— Добре, но не забравяй съветите ми — не се предаде той и се отдръпна от масата.

— Съвсем внимателна съм — уверих го.

— И не ти се е обаждал, а?

— Точно така — отговорих. — Никакви обаждания. Няма и следа от него. Нищо.

— Е, нека ти напомня, че и на Берил не се е обаждал всеки ден.

Нямах никаква нужда от напомнянето. Не ми се щеше Марино отново да се разгорещи.

— Ако ми се обади, просто ще му кажа: „Здрасти, Франки. К’во става?“.

— Хей, това не е шега. — Марино спря в антрето и се обърна към мен. — Шегуваше се, нали?

— Естествено — усмихнах се и го потупах по гърба.

— Наистина, док. Не прави нищо такова. Ако чуеш гласа му от телефонния секретар, хич и не вдигай шибания телефон…

Марино замръзна, когато отворих вратата, очите му се разшириха от ужас.

— Мили боже… — Той излезе на терасата и автоматично се хвана за пистолета, като се въртеше наоколо като смахнат.

Бях прекалено зашеметена, за да проговоря. Стоях и безмълвно гледах покрай него. Зимният въздух беше оживял от пращенето и ръмженето на пожара.

Колата на Марино беше обхваната от танцуващи пламъци, които се издигаха към непълната луна. Сграбчих ръкава на лейтенанта и го дръпнах в къщата точно в момента, когато се чу воят на полицейска сирена и резервоарът експлодира. Прозорците на всекидневната се осветиха, когато едно огнено кълбо се изстреля към небето, а после падна върху дряна в края на двора ми.

— О, господи — извиках, когато спря токът.

Огромната сянка на Марино се движеше по мокета, прилична на разярен бик, който ще напада. Той нервно натисна копчето на радиостанцията си и изруга:

— Шибаното копеле! Проклетото шибано копеле!

Изпратих Марино скоро след като изпепелената развалина, останала от любимата му кола, беше откарана от пътната помощ. Той настояваше да остане у дома за през нощта. Аз се възпротивих и казах, че няколкото патрулни коли, обградили къщата, са достатъчни. После реши, че се налага да отида на хотел, а аз отказах да се подчиня. Той трябваше да се разправя с неговата си развалина, а аз — с моята. Тротоарът пред къщи и дворът ми представляваха черно блато, първият етаж миришеше ужасно на пушек. Пощенската ми кутия приличаше на изгоряла кибритена клечка и бях загубила около дузина чемшири и още толкова дървета. А и колкото и да оценявах загрижеността на Марино, имах нужда от самота.

Отдавна беше минало полунощ. Събличах се на светлината на свещите, когато телефонът иззвъня. Гласът на Франки изпълни стаята ми подобно на газ, който тровеше въздуха и нарушаваше привилегированото ми убежище.

Седнах на края на леглото и тъпо се вторачих в телефонния секретар. В гърлото ми се надигаше жлъч, а сърцето ми биеше лудо, като че ли искаше да изскочи от гръдния кош.

— … Иска ми се да бях останал да погледам. Беше ли вв-впе-впе-чатляващо, Кей? Страхотно беше, нали? Не обичам да посрещаш други мм-мъже в къщата си. Сега вече го знаеш. Знаеш го.

Съобщението свърши и лампичката на секретаря замига. Затворих очи и си поех дъх дълбоко, за да успокоя сърцето си. Сенките от пламъчетата на свещите безмълвно се движеха по стените. Как можеше да ми се случи такова нещо?

Знаех какво трябва да направя. Същото, което беше направила Берил Мадисън. Чудех се дали изпитвам същия ужас, който тя е почувствала, напускайки автомивката, след като е видяла издълбаното във вратата сърце. Ръцете ми трепереха силно, докато отварях чекмеджето на нощното шкафче и вадех телефонния указател. Уредих резервацията и се обадих на Бентън Уесли.

— Не те съветвам да го правиш, Кей — каза той, като се събуди за секунда. — Не. При никакви обстоятелства. Слушай ме, Кей…

— Нямам избор, Бентън. Просто исках някой да знае. Можеш да уведомиш Марино, ако искаш. Но не се меси. Моля те. Ръкописът…

— Кей…

— Трябва да го намеря. Мисля, че е точно там.

— Кей! Не действаш разумно!

— Виж сега. — Тонът ми се повиши. — Какво очакваш да направя? Да седя тук и да чакам онова копеле да реши да разбие вратата ми или да взриви колата ми? Ако остана тук, загивам, Бентън. Още ли не си го разбрал?

— Имаш алармена система. Имаш пистолет. Той не може да сложи взрив в колата ти, ако ти си вътре. Марино ми се обади. Разказа ми какво е станало. Полицаите са сигурни, че някой е напоил парцал с бензин и го е пъхнал в резервоара. Открили са следи от разбиване. Отворил е насила…

— Господи, Бентън. Ти дори не ме слушаш.

— Ти ме изслушай. Моля те, Кей. Ще ти осигуря охрана, ще настаня някой да живее при теб. Някоя от нашите жени агенти…

— Лека нощ, Бентън.

— Кей!

Затворих и не отговорих, когато той веднага позвъни вкъщи. Слушах протестите му, идващи от телефонния секретар. Сърцето ми тупкаше силно, докато спомените минаваха забавено пред очите ми — обхванатата от пламъци кола на Марино, силните водни струи от пожарникарските маркучи, които сякаш разлюляваха улицата. Когато открих малкото обгорено трупче пред къщата си, нещо в мен се пречупи. Резервоарът на Марино сигурно е избухнал в момента, когато Сами жизнерадостно е прескачал жиците. Уплашен, той се е опитал да се залови за нещо. За част от секундата лапичките му са направили контакт със заземения трансформатор и главната линия. Двайсет хиляди волта са ударили дребничкото телце и са го превърнали във въглен.

Прибрах малкото трупче в една кутия от обувки и го погребах в градината. Не можех да понеса мисълта, че на сутринта ще видя изгорялата катеричка.

Все още нямаше ток, когато привърших с опаковането на багажа си. Слязох долу. Пуших и пих бренди, докато спрях да треперя. Рюгерът ми лежеше на бара и проблясваше в светлината на фенера. Не си легнах. Не погледнах към съсипания си двор, когато заключих вратата отвън. Куфарът се удряше в крака ми и мръсна вода пръскаше глезените ми, докато тичах към колата. Подкарах по тихата улица, като се взирах внимателно. Не видях нито една полицейска кола. Стигнах на летището малко преди пет сутринта и се отправих към дамската тоалетна. Извадих пистолета си от чантата и го прибрах в куфара.

Глава 15.

Слязох от самолета и минах по мостчето за пътници. Беше обед и се намирах в просторното слънчево фоайе на международното летище в Маями.

Спрях, за да си купя „Маями хералд“ и чаша кафе. Седнах на малка масичка в един ъгъл, закрита от погледите с палма, свалих зимното си сако и навих ръкавите на блузата си. Бях вир-вода, по гърба ми се стичаха струи пот. Очите ми горяха от недоспиване и ме болеше глава. Отворих вестника, но съдържанието му ни най-малко не успя да подобри настроението ми. В долния ляв ъгъл на първа страница имаше впечатляваща снимка на пожарникари, опитващи се да угасят пламъците, обхванали колата на Марино. Драматичната картина на облаците дим, овъглените дървета в края на двора ми и широките водни струи беше придружена от следната забележка:

Слава богу, поне не се споменаваше пред чия къща е била паркирана колата на Марино. Но при всяко положеше майка ми щеше да види снимката и да се обади у дома. Знаех и точните й думи: „Иска ми се да се върнеш в Маями, Кей. Ричмънд звучи като ужасно място. А и новият офис на съдебния лекар тук е толкова хубав — изглежда като на филм“. Колкото и да е странно, изглежда, майка ми не може да осъзнае, че за един месец имаше повече убийства, престрелки, акции срещу наркотрафикантите, расови безредици, изнасилвания и обири в моя роден испаноговорещ Маями, отколкото във Вирджиния и цялата Британска общност, взети заедно, за една година.

Щях да се обадя на майка ми малко по-късно. Да ме прости Господ, но сега просто нямах сили да говоря с нея.

Загасих цигарата, събрах нещата си и се влях в потока от тропически дрехи, рекламни чанти от безмитни магазини и чужди езици, който течеше към лентата за багаж. С дясната си ръка здраво стисках чантата си.

Започнах да се успокоявам едва няколко часа по-късно, когато преминавах по мост „Седем мили“ в наетата кола. Карах на юг. От едната ми страна беше Мексиканският залив, от другата — Атлантическият океан. Опитвах се да си спомня кога за последен път съм била в Кий Уест. Ние с Тони гостувахме сравнително често на родителите ми, но никога не се замислихме за една разходка дотук. Бях почти сигурна, че последното ми идване тук беше с Марк.

Страстта му към плажове, вода и слънце представляваше една споделена любов. Ако въобще е възможно природата да предпочита едно човешко същество пред друго, то тя определено предпочиташе Марк. Едва си спомнях годината, а и мястото, където бяхме отседнали, когато дойдохме тук, за да прекараме една седмица със семейството ми. Това, което си спомням ясно, са широкият му бял панталон и топлината на ръката му, хванала моята, докато се разхождахме по мокрия хладен пясък. Спомням си прекрасната белота на зъбите му на фона на медната му кожа, здравето, което излъчваше, и непресторената радост в очите му, когато събираше миди и зъби от акула, докато аз се усмихвах под широката периферия на шапката си. Най-вече не мога да забравя силната си любов към младежа на име Марк Джеймс. Дори не вярвах, че е възможно да обичаш някого толкова много.

Какво го беше променило? Трудно ми беше да повярвам, че се е прехвърлил в лагера на противника, както твърдеше Етридж, а аз нямах друг избор, освен да приема думите му. Марк винаги е бил разглезен. Около него се носеше аромат на самоувереност, идващ от съзнанието, че е прекрасният син на чудесни родители. Смяташе, че хубавите неща в света съществуват, за да може той да им се наслаждава, но никога не е бил непочтен или нечестен, или пък жесток. Дори не мога да кажа, че се е отнасял снизходително към хората, които нямат неговия късмет, или е манипулирал поддаващите се на чара му. Единственият му истински грях беше, че не ме обичаше достатъчно. От отдалечената си позиция на средната възраст можех да простя този му грях. Това, което не можех да простя, беше нечестността, деградацията на мъжа, когото обичах и уважавах, превърнал се сега в недостойна личност. Не можех да простя измяната към самия него, към истинския Марк Джеймс.

Преминах покрай болницата на американските военноморски сили и подкарах колата по крайбрежните завои на булевард „Рузвелт“. След малко вече си проправях път из лабиринта от улички в Кий Уест в търсене на „Дювал“. Слънчевата светлина правеше улиците снежнобели. По тротоарите танцуваха сенките на тропическите растения, полюлявани от вятъра. Под безкрайното синьо небе огромни палми и махагонови дървета обгръщаха къщи и магазини с яркозелените си клони, напомнящи на разперени ръце. Бугенвилия и хибискус оцветяваха тротоарите и оградите с жизнерадостни червени и лилави петна. Бавно задминавах хора по шорти и сандали и безкрайни редици мотористи. Виждаха се много малко деца и непропорционален брой мъже.

„Ла конча“ беше висок, розов хотел от веригата „Холидей ин“, претрупан с тропически растения. Не бях имала никакви проблеми да си направя резервация, най-вече защото туристическият сезон започваше едва през третата седмица на декември. Оставих колата си на полупразния паркинг и влязох в пустото фоайе. Не можех да не се сетя за думите на Марино. Никога в живота си не бях виждала толкова много двойки от един и същи пол. Повече от очевидно беше, че под привидното здраве на малкия остров се крият болест и разруха. Накъдето и да погледнех, виждах умиращи мъже. Не изпитвах маниакален страх да не се заразя от СПИН или хепатит, тъй като отдавна се научих да се справям с теоретическите опасности от болести, които можех да прихвана на работното си място. Не ме притесняваха и хомосексуалистите. С напредването на възрастта ми все по-силно се убеждавах в правотата на мнението ми, че любовта може да бъде изразена по много различни начини. Няма правилен или неправилен начин да обичаш. Единственото важно нещо е любовта да съществува.

Администраторът върна кредитната ми карта и любезно ми показа къде се намират асансьорите. Изморено се отправих към стаята си на петия етаж. Свалих изпотените си дрехи и останах само по бельо. Нямах сили дори да взема един душ. Завлякох се до леглото и спах в продължение на четиринадесет часа.

Следващият ден беше прекрасен като предишния. Издокарах се като останалите туристи, с изключение на това, че носех заредения рюгер в ръчната си чанта. Задачата, която сама си възложих, беше да претърся острова с неговите трийсет хиляди обитатели и да открия двама мъже, които познавах само като П. Дж. и Уолт. От писмата, написани от Берил в края на август, знаех, че са били нейни приятели и са живели в пансиона, където тя е била отседнала. Нямах ни най-малка представа за адреса и името на пансиона. Отправих гореща молба към Бога да намеря някой в „При Луи“, който да ми даде желаните сведения.

Вървях из улиците, загледана в картата, която купих от хотелския магазин за сувенири. Тръгнах по „Дювал“, покрай спретнато подредените магазини и ресторанти, с тераси, чиито инкрустирани перила напомняха на френския квартал в Ню Орлеан. Зяпах изложените по тротоарите произведения на изкуството, бутиците, които продаваха екзотични растения, коприни и бонбони „Перуджина“. Спрях и изчаках на кръстовището, като гледах преминаването на яркожълтите вагони на туристическото влакче. Започвах да разбирам защо Берил не е искала да напусне Кий Уест. С всяка измината стъпка заплашителното присъствие на Франки избледняваше. Докато стигна до южния край на града, то вече ми изглеждаше отдалечено като суровия зимен климат в Ричмънд.

„При Луи“ беше бяла дървена къща, превърната в ресторант. Намираше се на ъгъла на „Върнън“ и „Уодъл“. По излъсканите дъски на пода нямаше нито едно петънце, масите, покрити с розови ленени покривки, бяха елегантно подредени и украсени с прекрасни цветя. Последвах келнера през ресторанта, разхлаждан от климатична инсталация, и се настаних на терасата. Зашеметих се от преливащите се нюанси на синьо, там където небето и водата се сливаха, от палмите и висящите кошници с разцъфтели цветя, които се полюляваха от свежия морски вятър. Атлантическият океан се намираше почти в краката ми. Пъстри яхти бяха закотвени до близкия кей.

Поръчах си ром и тоник и се замислих за писмата на Берил. Чудех се дали седя точно там, където е била тя, докато е пишела.

Повечето от масите бяха заети. Чувствах се отделена от тълпата, тъй като моята маса се намираше в ъгъла на терасата, до перилата. От лявата ми страна имаше четири стъпала, които водеха към широка тераса, където малка група млади мъже и жени по бански седяха в шезлонгите до бара. Наблюдавах едно жилаво момче с жълт бански, явно латиноамериканец, как хвърли фаса си във водата, стана и се протегна апатично. После се запъти да купи още няколко бири от брадатия барман, който се движеше наоколо с досадата на човек, който вече не е млад и комуто работата е дошла до гуша.

Дълго след като привърших салатата си и задушените миди, компанията младежи се смъкна най-после по стълбите и шумно се хвърли във водата. Заплуваха към закотвените яхти. Платих сметката си и приближих към бармана. Той седеше отпуснат в един шезлонг и четеше някакъв роман.

— Какво да бъде? — дрезгаво запита той, докато се надигаше без ентусиазъм и пъхаше книгата под бара.

— Исках да попитам дали продавате цигари — казах. — Вътре не видях машина.

— Само това е — посочи той към няколкото кутии зад себе си.

Избрах си една от тях. Той ми поиска абсурдната сума от два долара и не изглеждаше особено благодарен, когато му оставих петдесет цента бакшиш. Очите му светеха с враждебен зелен блясък, лицето му беше кафяво от многото време, прекарано на слънце, тъмната брада — прошарена с посивели косми. Изглеждаше нелюбезен и закоравял. Подозирах, че от доста време живее в Кий Уест.

— Имате ли нещо против да ви задам един въпрос? — попитах.

— Без значение е, защото току-що го направихте, мадам — отговори.

Усмихнах се.

— Прав сте. Направих го. А сега ще ви задам и още един. Отдавна ли работите тук?

— Към пет години.

Той взе една хавлиена кърпа и започна да лъска бара.

— Тогава сигурно познавате една млада жена, наричан Строу — казах аз, като си припомних от писмата на Берил, че тук не е използвала истинското си име.

— Строу? — повтори той намръщено и продължи да бърше бара.

— Прякор. Руса, слаба, много красива. Миналото лято е идвала тук всеки следобед. Седяла е на една от масите и е пишела.

Той спря да лъска и фокусира суровия си поглед върху мен.

— Вас какво ви интересува това? Приятелка ли ви е?

— Моя пациентка — казах единственото нещо, което не беше напълно лъжа, а и не отговаряше съвсем на истината.

— А? — Дебелите вежди се повдигнаха в учудване. — Пациентка? Какво? Вие сте нейният лекар?

— Точно така.

— Ами вече не можете много да й помогнете, док. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такова нещо.

Той се отпусна на стола си и зачака.

— Това ми е известно — казах. — Знам, че е мъртва.

— Да. Получих ужасен шок, когато научих за това. Ченгетата нахлуха тук преди няколко седмици с гумените си палки и инструменти за измъчване. Ще ви кажа какво им отговориха моите приятелчета — тук никой не знае абсолютно нищо за случилото се със Строу. Тя беше доста тиха, наистина фина дама. Седеше точно чук. — Той посочи една празна маса близо до мен. — Седеше си тук и си гледаше работата.

— Някой от вас не се ли сближи с нея?

— Естествено. — Сви рамене той. — Пиехме по някое и друго питие заедно. Тя пиеше основно ром с лимон. Но не бих казал, че някой тук я е познавал „лично“. Имам предвид, дори не съм сигурен дали някой знаеше откъде е, освен че беше някъде от снежните земи.

— Ричмънд, Вирджиния — казах.

— Знаете ли — продължи той, — много хора идват тук и си отиват. Кий Уест е място, където живееш и оставяш и другите да живеят. Има и доста гладуващи художници. Строу не беше много различна от повечето хора, които познавам. Само дето повечето ми познати не ги убиват. По дяволите! — Той почеса брадата си и бавно поклати глава. — Направо ми е трудно да си го представя. Не ми се побира в акъла.

— Има доста въпроси, останали без отговор — казах и запалих цигара.

— Да. Например — защо пушите? Мислех, че лекарите не вършат такива неща.

— Знам, че е противен и нездравословен навик. Но засега смятам, че е по-добре да ми приготвите един ром с тоник, защото обичам и да пийвам. „Барбанкорт“ с няколко капки лимон.

— Четири или осемгодишен, по кой си падате? — предизвика ме той.

— Двайсет и пет, ако ви се намира такъв.

— Не. Такъв разкош се намира по другите острови. Толкова е великолепен, че ти иде да се разхлипаш, докато пиеш.

— Тогава най-доброто, което имате.

Той посочи с пръст към познатата златиста бутилка с пет звезди зад гърба си. „Барбанкорт“, отлежавал петнайсет години в дървени бурета. Същият като този, който бяхме намерили в кухненския шкаф на Берил.

— Това е чудесно — казах.

Барманът изведнъж се ухили, надигна се от стола и енергично се залови за работа. Ръцете му се движеха с ловкостта на жонгльор, като отваряха бутилки, отмерваха златистото хаитянско питие без помощта на мерилна чаша и добавяха искрящата струя тоник към него. Накрая сръчно отрязаха перфектно резенче от лимона, който изглеждаше току-що откъснат от дървото, изстискаха го в питието и прекараха кората по ръба на чашата. Барманът изтри ръце в хавлията, подпъхна я под колана на избелелите си джинси, плъзна хартиена салфетка на бара и ми представи произведението си. Без съмнение това беше най-великолепният ром с тоник, който съм вкусвала, и не можех да не му го съобщя.

— Това е от мен — каза той и отблъсна десетдоларовата банкнота, която му подадох. — Всеки доктор, който пуши и цени хубавия ром, е дълбоко уважаван от мен.

С тези прочувствени думи той бръкна под бара и извади собствения си пакет цигари.

— Ще ви кажа нещо — започна той, размахвайки кибритената клечка. — До болка ми е писнало да слушам самоуверените дивотии за вредата от пушенето и разни други такива. Знаете какво имам предвид — карат те да се чувстваш като престъпник. Аз казвам: „Живей и остави и другите да живеят“. Това е девизът ми.

— Да. Прекалено добре знам какво имате предвид — отговорих, докато жадно поемахме дима.

— Винаги си намират за какво да те съдят — какво ядеш, какво пиеш, с кого се срещаш.

— Хората наистина могат да бъдат ужасно нелюбезни и мнителни — казах.

— Амин.

Той се облегна назад в сянката на навеса. Усещах как слънцето напича главата ми.

— Е, добре. Значи вие сте докторът на Строу. Какво се опитвате да откриете, ако мога да запитам?

— Има известни обстоятелства около смъртта й и преди нея, които са доста неясни. Надявам се, че приятелите й биха могли да ми изяснят някои положения…

— Почакайте една минута — прекъсна ме той, надигайки се от стола си. — Като казахте доктор, какъв доктор точно имахте предвид?

— Преглеждах я…

— Кога?

— След смъртта й.

— Мили боже! Искате да кажете, че сте гробар? — с недоверие запита той.

— Аз съм съдебен патолог.

— Съдебен лекар?

— Да.

— Айде стига бе! Проклет да съм! — Той ме огледа от горе до долу. — Никога не бих могъл да позная това.

Не знаех дали това беше комплимент или не.

— Винаги ли изпращат — как го казахте — съдебен лекар, като вас, да издирва информация?

— Никой не ме е изпратил. Дойдох по свое желание.

— Защо? — Тъмните очи отново ме загледаха подозрително. — Доста път сте изминали.

— Интересува ме какво е станало с нея. Много ме интересува.

— Значи казвате, че не са ви изпратили ченгетата?

— Ченгетата нямат власт да ме изпратят където и да било.

— Жестоко — захили се той. — Това ми харесва.

Отпих от питието си.

— Сбирщина кретени. Всичките се мислят за Рамбо. — Той гневно смачка фаса си. — Дойдоха тук с гумени ръкавици на ръцете. Господи. Как смятате, че е изглеждало това на клиентите ни? Отидоха да видят Брент — беше един от келнерите ни. Той умира, човече, а какво направиха те? Проклетите задници сложиха хирургически маски, стояха на десет метра от леглото му, като че ли той е „Тифозната Мери“, и му задаваха тъпи въпроси. Кълна се в Бога, че дори да знаех нещо относно случилото се с Берил, нямаше да им съобщя абсолютно нищичко.

Споменаването на името ме накара да подскоча. Очите ни се срещнаха и видях, че той осъзна значението на току-що казаното.

— Берил? — попитах.

Той мълчаливо се отпусна на стола. Притиснах го.

— Знаели сте, че името й е Берил?

— Както вече ви казах — ченгетата идваха тук и говорихме за нея.

Барманът неловко запали цигара, като избягваше погледа ми. Моят нещастен нов приятел не беше добър лъжец.

— Говориха ли с вас?

— Не. Покрих се, когато видях какво става.

— Защо?

— Казах ви. Не обичам ченгета. Имам една „Баракуда“, пълна развалина — имам я още от дете. По някаква причина вечно ме спират и ме тормозят. Все ме глобяват за това или онова. Правят се на големи тежкари с големите си пищови и очила „Рей Бан“. Сигурно си мислят, че са телевизионни звезди или нещо такова.

— Знаели сте името й, докато е живяла тук — казах кротко. — Знаели сте, че името й е било Берил Мадисън много преди да се появят ченгетата.

— Е, и какво от това? Какво толкова е станало?

— Тя е била доста тайнствена в това отношение — отговорих емоционално. — Не е искала хората тук да знаят коя е. Не им го е съобщила. Плащала е всичко в брой, за да не се налага да използва кредитни карти, чекове или друго, което би могло да я идентифицира. Била е ужасно изплашена, бягала е, не е искала да умре.

Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Моля ви, кажете ми какво знаете. Моля ви. Имам чувството, че сте били неин приятел.

Барманът стана, без да проговори, и излезе иззад бара. Застана с гръб към мен и започна да събира празните бутилки и другите боклуци, разпилени по терасата от компанията младежи.

Пиех питието си мълчаливо и гледах водата. В далечината загорял младеж оправяше тъмносиньо платно и се готвеше да отплава в океана. Палмовите листа, разлюлени от вятъра, шепнеха в тишината. Черен лабрадор весело тичаше по брега.

— Зулу — промърморих аз, вторачена в кучето.

Барманът спря работата си и погледна към мен.

— Какво казахте?

— Зулу — повторих. — Берил споменава Зулу и котките ви в едно от писмата си. Казва, че животните ви се хранят по-добре от някои хора.

— Какви писма?

— По време на престоя си тук е написала няколко писма. Открихме ги в спалнята й след убийството. Казва, че хората тук са станали като нейно семейство. Мислела е острова за едно от най-прекрасните места в света. Иска ми се никога да не беше се връщала в Ричмънд. Иска ми се да беше останала да живее тук.

Постепенно замиращият ми глас звучеше като че ли идва от някой друг. Погледът ми се замъгли. Безсънието, насъбраният стрес и ромът ме надвиваха. Струваше ми се, че слънцето е изсушило малкото кръв в мозъка ми.

Барманът се завърна най-после на мястото си и проговори развълнувано:

— Не знам какво да ви кажа. Но, да — бях приятел на Берил.

Обърнах се към него и отговорих:

— Благодаря. Иска ми се да мисля, че и аз съм била нейна приятелка. Дори, че все още съм.

Той ме погледна озадачено. Забелязах, че лицето му се е смекчило.

— Човек никога не може да е сигурен кой е редовен и кой — не — отбеляза той. — Напоследък е доста трудно да се разбере.

Поради умората схванах намека му доста бавно.

— Идвали ли са хора да разпитват за Берил, които не са били редовни? Други, освен ченгетата? Друг, освен мен?

Барманът си наля една кола.

— Идвали ли са? Кой? — повторих внезапно разтревожена.

— Не му знам името. — Той отпи голяма глътка. — Един красавец. Млад, вероятно около двайсетгодишен. Мургав. Скъпи дрехи. Дизайнерски. Изглеждаше като току-що излязъл от някой филм. Струва ми се, че беше тук преди две седмици. Каза, че бил частен детектив или някаква подобна дивотия.

Синът на сенатора Партин.

— Искаше да знае къде е живяла Берил по време на престоя си тук.

— Казахте ли му?

— Глупости, въобще и не говорих с него.

— Дали някой не му е казал? — настоях.

— Не е твърде вероятно.

— Защо да не е вероятно, а и няма ли да ми кажете името си все пак?

— Невероятно е, защото никой, освен мен и едно приятелче не знаеше. Аз ще ви кажа името си, ако вие ми кажете вашето.

— Кей Скарпета.

— Приятно ми е да се запознаем. Името ми е Питър. Питър Джоунс. Приятелите ми ме наричат П. Дж.

П. Дж. живееше на две преки от „При Луи“, в малка къща, напълно скрита от тропическата джунгла. Растителността беше толкова гъста, че не съм сигурна дали щях да забележа дървената къща с олющена боя, ако баракудата не беше паркирана отпред. Един бегъл поглед към колата ми обясни защо ченгетата вечно тормозят собственика й. Тя представляваше покрита с графити развалина на огромни колела, с брони, решетки, високо повдигната задница и домашно изрисувана с невероятни форми в психеделичните цветове на шейсетте години.

— Това е моето бебче — каза П, Дж. и нежно поглади капака.

— Страхотна работа — съгласих се.

— Имам я от шестнайсетгодишен.

— Трябва да я запазиш завинаги — казах искрено, докато се провирах под клоните и го следвах под хладните, мрачни сенки.

— Не е нещо особено — извини се той, отключвайки вратата. — Горе, където живееше Берил, има само една стая и клозет. В някой от следващите дни отново ще я дам под маем. Може би. Прекалено придирчив съм към наемателите си.

Всекидневната беше натъпкана с вехтошарски мебели — канапе и кресло в отвратителни нюанси на розово и зелено, няколко грозни лампи, облепени с миди и корали, и масичка за кафе, изработена от нещо, което в миналия си живот сигурно е било дъбова врата. Наоколо бяха разхвърляни боядисани кокосови орехи, морски звезди, вестници, обувки и кутии от бира. Влажният въздух миришеше на застояло и разруха.

— Как е научила Берил, че давате стаи под наем? — попитах, когато седнах на канапето.

— В „При Луи“ — отговори той и запали няколко лампи. — Първата нощ беше отседнала в „Оушън кий“ — хубаво малко хотелче на „Дювал“. Предполагам, бързо беше разбрала, че ще й излезе прекалено скъпо, ако остане да живее там. — П. Дж. седна в креслото. — В онзи ден тя дойде в „При Луи“ може би за трети път. Поръчваше си салата и си седеше, загледана във водата. Тогава още не работеше върху книгата си. Просто седеше. Направо изглеждаше странно — оставаше в кръчмата с часове през по-голямата част от следобеда. Най-накрая, както казах, при третото й идване в „При Луи“, тя приближи до бара и се облегна на него, като продължаваше да гледа към водата. Почувствах съжаление към нея.

— Защо? — попитах.

Той сви рамене.

— Стори ми се, че прилича на загубено дете. Отчаяно или нещо подобно. Беше очевидно. Заговорих я. Не беше от хората, с които лесно се сближаваш.

— Не е било лесно да я опознаеш — съгласих се.

— Беше кошмарно трудно да се води приятелски разговор с нея. Задавах й елементарни въпроси като: „За първи път ли идвате тук?“, „Откъде сте?“ и разни други такива. Понякога дори не ми отговаряше. Като че ли не стоях там. Странна работа. Нещо ми подсказа, че не трябва да се отказвам от разговора. Попитах я какво обича да пие. Започнахме да си говорим за питиета. Това малко я поотпусна, събуди интереса й. След това й забърках няколко от любимите ми питиета. Първо ром „Корона“ с капка лимон. Тя адски си падна по него. После един „Барбанкорт“, какъвто направих за теб. Това беше нещо по-специално.

— Не се съмнявам, че това я е поотпуснало — отбелязах.

П. Дж. се усмихна.

— Да, предположението ти е съвсем правилно. Забърках го доста силно. Започнахме да си приказваме за разни други неща и малко след това тя ме попита дали знам някое добро място под наем. Тогава й казах, че имам една стая, и я поканих да се отбие да я види, ако иска. Беше неделя, а тогава винаги приключвам работа по-рано.

— И тя дойде? — попитах.

— Това наистина ме изненада. Мислех си, че няма да го направи. Но тя дойде. Намерила мястото без проблеми. По това време и Уолт си беше вкъщи. Той имаше навика да седи на площада до тъмно и да се опитва да продаде творенията си. Току-що се беше върнал у дома. Седнахме си тримата и се заприказвахме. След това решихме да се помотаем из града и се озовахме в „Тромавия Джо“. Писателката в нея се събуди, направо откачи, заговори за Хемингуей, без да може да се спре. Наистина мога да кажа, че тя беше доста интелигентна дама.

— Уолт е продавал сребърни бижута — казах. — На площад „Малъри“.

— Откъде знаеш? — попита изненадано П. Дж.

— Написаните от Берил писма — напомних му.

Той тъжно замълча за момент.

— Тя споменава и „Тромавия Джо“. Останах с впечатление, че много е харесвала теб и Уолт.

— Да, ние тримата добре се разбирахме.

П. Дж. вдигна едно списание от пода и го хвърли на масата.

— Вие двамата сте били единствените й приятели.

— Берил беше чудесна — унило ме погледна той. — Наистина чудесна. Никога преди не бях срещал, а и вероятно никога вече няма да срещна човек като нея. Стига да успееше да преминеш зад стената, която беше издигнала около себе си, можеше да видиш колко свестен човек е. Ужасно умна — повтори той, облегна главата си на креслото и се загледа в олющената боя на тавана. — Обичах да я слушам как говори. Тя казваше интересни неща просто ей така. — Той щракна с пръсти. — Аз не бих могъл да го направя, ако ще и десет години да обмислям думите си. Сестра ми прилича на нея. Тя е учителка в Денвър. По английски. А аз никога не съм можел да се изразявам добре. Преди да стана барман, работех физическа работа. Строител, зидар, дърводелец. Занимавах се известно време и с грънчарство, но щях да умра от глад. Дойдох тук заради Уолт. Запознах се с него в Мисисипи. На една автогара, ако можеш да повярваш на това. Заговорихме се, пътувахме заедно до Луизиана. След месец-два дойдохме тук. Странно, нали? — П. Дж. отново ме погледна. — Имам предвид — беше почти преди десет години. И всичко, което ми остана сега, е тази дупка.

— Животът ти съвсем не е свършил, П. Дж. — казах нежно.

— Да бе. — Лицето му се повдигна нагоре и очите му се затвориха.

— Къде е Уолт сега?

— Лодърдейл. Поне живееше там, когато се чухме за последен път.

— Ужасно съжалявам — казах.

— Случват се и такива неща. Какво друго мога да кажа?

Замълчахме за момент. Реших, че е време да рискувам.

— Берил е пишела книга, докато е живяла тук.

— Правилно си разбрала. В часовете, когато не се размотаваше с нас, пишеше проклетата книга.

— Изчезнала е — казах.

Той не отговори.

— Така нареченият частен детектив, за когото ми спомена, а и много други хора се интересуват от нея. Вече го знаеш. Поне така мисля.

П. Дж. продължи да седи мълчаливо, със затворени очи.

— Нямаш основание да ми се довериш, П. Дж, но надявам се поне ще ме изслушаш — продължих тихо. — Трябва да намеря този ръкопис, върху който Берил е работила тук. Вярвам, че не го е взела със себе си, когато е напуснала Кий Уест. Можеш ли да ми помогнеш?

П. Дж. отвори очи и ме погледна внимателно.

— Доктор Скарпета, макар и да изпитвам истинско уважение към теб, дори и да знам — защо трябва да ти кажа? Защо да наруша обещанието си?

— Ти обещал ли си на Берил да не казваш никога къде е книгата?

— Няма значение. Аз първи ти зададох въпрос.

Поех си дъх дълбоко, погледнах овехтелия, мръсен килим и се наведох към него.

— Не знам нито една основателна причина да нарушиш обещанието си към приятел, П. Дж. — казах.

— Глупости. Нямаше да ме питаш, ако не знаеше поне една причина.

— Берил разказа ли ти за него? — попитах.

— Имаш предвид изрода, който я е тормозил?

— Да.

— Да, знаех историята. — Той се надигна изведнъж. — Не знам ти как си, но аз съм готов за една бира.

— С удоволствие. — Вярвах, че трябва да уважа гостоприемството му, макар да знаех и че не бива да пия повече — все още бях замаяна от рома.

П. Дж. се върна от кухнята и ми подаде бутилка ледена бира. В дългото тясно гърло плуваше парченце лимон. Вкусът беше превъзходен.

Той седна и отново заговори:

— Строу, искам да кажа Берил, беше ужасно изплашена. Честно казано, не бях много учуден, когато научих какво е станало. Имам предвид — втрещих се, но не бях истински изненадан. Казах й да остане тук. Казах й да не мисли за наема и да си живее спокойно. Уолт и аз… ами… знам, че е странно, но… тя ни беше станала като сестра. А онзи идиот съсипа и моя живот.

— Моля? — учудих се на внезапния му гняв.

— Тогава Уолт ме напусна. След като научихме за Берил. Не знам. Той се промени. Уолт. Не казвам, че случилото се с нея беше единствената причина. Ние си имахме известни проблеми. Но това ужасно му повлия. Отчужди се от мен. Не искаше да говори. И една сутрин си тръгна. Просто си тръгна.

— Кога беше това? Преди няколко седмици, когато полицаите дойдоха в „При Луи“ и научихте какво е станало?

Той кимна.

— Тази история унищожава и моя живот — казах. — Скапва ме.

— Какво искаш да кажеш? Как, по дяволите, те скапва, освен че ти причинява проблеми в работата?

— Изживявам кошмара на Берил — едва успях да го кажа.

Той ме погледна напрегнато и отпи от бирата си.

— Точно сега аз също бягам. По същата причина като Берил.

— Човече, взимаш ми акъла — поклати глава П. Дж. — За какво говориш?

— Видя ли снимката на първа страница в сутрешния „Хералд“? Снимка на една полицейска кола, горяща в Ричмънд?

— Да — отговори той озадачено. — Струва ми се, че си спомням.

— Това е моята къща, П. Дж. Детективът беше във всекидневната ми и си говорехме, когато колата беше подпалена. И това не е първото събитие. Разбираш ли, той преследва и мен.

— Защо, за бога? — запита той, макар да бях сигурна, че знае.

— Човекът, който е убил Берил — затруднено започнах, — уби и наставника на Берил, Кери Харпър. Предполагам, чувал си тя да го споменава.

— Много пъти. Мамка му. Направо не ми се вярва.

— Моля те, помогни ми, П. Дж.

— Не знам как.

Той толкова се развълнува, че стана от креслото и се заразхожда из стаята.

— Защо този изрод преследва и теб?

— Той страда от ненормална ревност. Обзет е от мания. Параноик шизофреник. Мрази всеки, свързан с Берил. Не знам защо. Но трябва да разбера кой е той. Трябва да го намеря.

— Не знам кой е. Или къде, по дяволите, се намира. Ако знаех, щях да го намеря и да му откъсна шибаната глава.

— Имам нужда от ръкописа, П. Дж.

— Какво общо има ръкописът с това? — възпротиви се той.

Тогава му разказах. За Кери Харпър и колието му. За телефонните обаждания и влакънцата, за автобиографията, писана от Берил, за която аз бях обвинена, че съм откраднала. Разкрих му всичко, което се знаеше за случаите, а в това време усещах как ужасът в душата ми нараства все повече. Никога досега не бях обсъждала подробностите по някой случай с друг, освен следователите или прокурорите. Свърших, а П. Дж. стана и излезе от стаята. Когато се върна, носеше войнишка раница, която постави в скута ми.

— Ето — каза той. — Бях се заклел в Бога, че никога няма да направя това. Съжалявам, Берил — измърмори той. — Ужасно съжалявам.

Отворих раницата и внимателно извадих дебелия куп листа. Бяха около хиляда страници с надраскани ръкописно забележки по тях. Освен тях в раницата имаше и четири компютърни дискети, прихванати с гумен ластик.

— Тя ни помоли да не го даваме никому, ако нещо се случи с нея. Обещахме й.

— Благодаря ти, Питър. Бог да те благослови — казах аз и после се сетих още нещо. — Споменавала ли ти е Берил за някой човек, когото е наричала „М“?

Той седеше мълчаливо и разглеждаше бирата си.

— Знаеш ли кой е той?

— Мислите ми.

— Не разбирам.

— „М“ се отнася за „моите мисли“. Берил пишеше писма до самата себе си.

— Двете писма, които намерихме — казах. — Онези, на пода в спалнята й, в които се споменава за теб и Уолт, бяха адресирани до „М“.

— Знам — каза той и затвори очи.

— Откъде знаеш?

— Разбрах го, когато ти спомена за Зулу и котките. Разбрах, че си прочела писмата. Тогава реших, че си „редовна“ и си тази, за която се представяш.

— Значи ти също си чел писмата? — попитах зашеметена.

Той кимна.

— Не открихме оригиналите — промърморих. — Писмата, които намерихме, са копия.

— Тя изгори всичко. — Той си пое дълбоко дъх и се овладя.

— Но не е изгорила книгата си.

— Не. Каза ми, че не знаела къде ще отиде или какво ще прави, ако той я чака. Каза, че ще ми се обади по-късно, за да й изпратя книгата. А ако не се чуем — да я пазя и никога никому да не я давам. Тя не се обади. Нямаше нито едно шибано обаждане. — Той се обърна с гръб към мен и изтри очите си. — Тази книга представляваше нейната надежда. Надеждата й за живот. Никога не престана да вярва, че нещата ще се оправят — добави той с треперещ глас.

— Какво точно изгори тя, П. Дж.?

— Дневникът си. Предполагам така се наричаше. Писма, писани до самата нея. Каза, че те били нейното облекчение и не искала никой да ги види. Бяха лични, най-тайните й мисли. В деня, преди да си тръгне, изгори всички писма, освен тези двете.

— Двете, които аз видях — прошепнах. — Защо? Защо не е изгорила и тях?

— Защото искаше да останат за нас с Уолт.

— Като спомен?

— Да. — П. Дж. взе бирата си и грубо избърса сълзите си. — Като част от нея, от мислите й. В деня, преди да замине, тя отиде и направи ксерокопия на двете писма. Запази копията за себе си, а на нас даде оригиналите. Каза, че това някак си ни обвързвало един с друг — това бяха точните й думи. Каза, че ние тримата винаги ще бъдем заедно в мислите си, ако запазим тези писма.

П. Дж. ме изпрати до вратата. Обърнах се към него и го прегърнах благодарно.

Отправих се обратно към хотела, когато слънцето залязваше. Палмите стояха като изрисувани на фона на огненото кълбо. Тълпи от хора се движеха шумно към баровете по „Дювал“. Уханният въздух се оживяваше от музика, смях и светлини. Вървях с пружинираща походка, метнала войнишката раница през рамо. За първи път от седмици бях щастлива, почти изпаднала в еуфория. Бях напълно неподготвена за това, което ме очакваше в стаята ми.