Решаваща улика

Глава 16.

Не си спомнях да съм оставила някоя от лампите светната и просто реших, че някой от персонала на хотела трябва да е забравил да ги изключи, след като са сменили чаршафите и изпразнили пепелниците. Бях заключила вратата и си тананиках на път към банята, когато осъзнах, че не съм сама.

Марк седеше до прозореца. На мокета до стола му лежеше отворено куфарче. В този момент на колебание, когато краката ми не знаеха накъде да тръгнат, погледите ни се срещнаха и сърцето ми се сви от вълнение и ужас.

Бледен и облечен в зимен сив костюм, той изглеждаше като че ли току-що е пристигнал от летището. Куфарът му стоеше изправен до леглото. Стори ми се, че дори раницата на гърба ми затрепери. Спаракино го беше изпратил. Сетих се за рюгера в ръчната ми чанта, но знаех, че никога не бих могла да насоча оръжие към Марк Джеймс или да дръпна спусъка, ако се стигне до това.

— Как влезе? — попитах тъпо, като стоях, без да помръдна.

— Аз съм съпругът ти — отговори той, бръкна в джоба си и извади ключа от стаята ми.

— Мръсно копеле — прошепнах, а сърцето ми заби непоносимо силно.

Лицето му пребледня. Той притвори очи.

— Кей…

— О, господи! Ти, мръсно копеле!

— Кей. Тук съм, защото Бентън Уесли ме изпрати. Моля те.

Стоях зашеметена, без да мога да проговоря. Марк извади бутилка уиски от куфара си, премина покрай мен, отиде до бара и започна да пълни чашите с лед. Движенията му бяха бавни и спокойни, като че ли правеше всичко възможно да не ме изнерви още повече. Изглеждаше адски уморен.

— Яла ли си? — попита той и ми подаде питието.

Минах зад него и безцеремонно проснах раницата и чантата си на тоалетката.

— Умирам от глад — каза Марк, докато разхлабваше яката на ризата си и сваляше вратовръзката. — По дяволите, сигурно съм сменил четири самолета. Май от закуска не съм хапнал нищо, освен фъстъци.

Не проговорих.

— Вече поръчах и за двама ни — продължи той кротко. — Ще имаш време да се приготвиш, докато донесат вечерята.

Отидох до прозореца и се загледах в сиво-лилавите облаци над осветените улици на Кий Уест. Марк дръпна един стол, свали обувките си и вдигна крака на леглото.

— Кажи ми, когато си готова да изслушаш обясненията ми — каза той, докато разбъркваше леда в чашата си.

— Няма да повярвам на нищо, което ще ми кажеш, Марк — отговорих с леден глас.

— Справедливо е. Плащат ми, за да живея в лъжа. Ставам все по-добър в това.

— Да — отговорих безцеремонно. — Ставаш невероятно добър в това. Как ме намери? Не вярвам Бентън да ти е казал. Той не знае къде съм отседнала, а на острова сигурно има поне петдесет хотела и още толкова пансиона.

— Права си. Сигурен съм, че има. Аз лично проведох един телефонен разговор и те открих.

Победена се отпуснах на леглото. Марк бръкна в джоба на сакото си, извади една сгъната брошура и ми я подаде.

— Познато ли ти изглежда?

Беше същият туристически справочник, намерен от Марино в спалнята на Берил Мадисън. Бях го изучавала безброй пъти и си го припомних и в нощта, когато реших да дойда в Кий Уест. От едната му страна бяха отбелязани ресторанти, забележителности и магазини. На другата страна имаше карта, заградена с реклами, включващи и този хотел — точно по този начин бях решила да отседна тук.

— След доста опити най-после вчера Бентън успя да се свърже с мен — продължи Марк. — Беше силно притеснен. Каза, че си напуснала Ричмънд и си се отправила насам, после поговорихме за това как да те открием. Очевидно в досието му за случая на Берил има копие от тази брошура. Той смяташе, че ти също си я виждала, а и дори вероятно притежаваш копие от нея. Решихме, че може да си я използвала като туристически справочник.

— Откъде я взе? — Върнах му брошурата.

— На летището. Просто този хотел е единственият отбелязан. Беше първото място, където се обадих. Имаше направена резервация на твое име.

— Добре. Не се проявих като добър беглец.

— Дори прекалено лош.

— Да, точно така ми дойде идеята — признах вбесено. — Толкова много пъти преглеждах документацията на Берил, че добре си спомнях брошурата и рекламата на „Холидей ин“, намиращ се на булевард „Дювал“. Предполагам, това ми е направило впечатление, защото смятах, че Берил може да е отседнала тук, когато е пристигнала в Кий Уест.

— Така ли беше?

— Не.

Той стана, за да напълни отново чашите ни. В този момент на вратата се почука. Сърцето ми прескочи, когато Марк небрежно извади деветмилиметровия си пистолет изпод сакото си. Той го повдигна нагоре, погледна през шпионката и върна оръжието в джоба на панталона си. После отвори вратата. Беше пристигнала вечерята ни. Марк плати на младата жена в брой. Тя се усмихна и каза:

— Благодаря ви, господин Скарпета. Надявам се храната да ви хареса.

— Защо си се регистрирал като мой съпруг? — настоях.

— Ще спя на пода. Но няма да те оставя сама — отговори той, като нагласяше порциите ни на масата до прозореца и отваряше бутилката вино. Той свали сакото си и го метна на леглото, остави пистолета на тоалетката недалеч от раницата, за да му бъде подръка.

Изчаках да седнем да вечеряме, преди да го попитам за оръжието.

— Грозновато чудовище, нали? Но вероятно е единственият ми приятел — отговори той, разрязвайки пържолата си. — Като си говорим по този въпрос, предполагам, твоят трийсет и осем калибров е у теб, вероятно в раницата ти. — Той погледна към раницата, оставена на тоалетката.

— За твоя информация е в чантата ми — глупаво изтърсих аз. — И откъде, за бога, знаеш, че имам трийсет и осем милиметров?

— Бентън ми каза. Също така ми каза, че наскоро си получила разрешително да го носиш скрит. Той смята, че не излизаш без оръжието си вече. — Марк отпи от виното си и добави: — Не е лошо.

— Бентън не ти ли каза и номера на роклите ми? — попитах, като се насилвах да хапна нещо, макар стомахът ми да се противеше.

— Не, а и няма нужда да ми го казва. Все още носиш номер осем и изглеждаш толкова добре, колкото по времето в Джорджтаун. Всъщност — по-добре.

— Безумно ще ти бъда благодарна, ако престанеш да се държиш като проклет кавалер и ми обясниш къде, по дяволите, си чул името на Бентън Уесли и още повече — как си получил привилегията да се наслаждаваш на компанията му?

— Кей. — Марк остави вилицата си на масата, когато срещна разярения ми поглед. — Познавам Бентън Уесли много по-отдавна, отколкото ти го познаваш. Още ли не си разбрала? Трябва ли да ти го напиша с големи неонови букви?

— Да. Напиши го с гигантски букви на небето, Марк. Защото вече не знам какво да вярвам. Не знам ти самият кой си. Нямам ти доверие. Всъщност в момента съм ужасена до смърт от теб.

Той се облегна на стола си със сериозно лице и каза:

— Кей, съжалявам, че се страхуваш от мен. Съжалявам, че ми нямаш доверие. И не мога да те обвиня за това, защото много малко хора в света знаят кой съм, а има и моменти, когато аз самият не съм съвсем сигурен. Преди не можех да ти го кажа, но сега е свършено. Бентън ми беше преподавател в академията, дълго време преди ти да се запознаеш с него.

— Ти си агент? — възкликнах с недоверие.

— Да.

— Не — извиках замаяно. — Не! Няма да го повярвам, по дяволите!

Марк стана, без да проговори, отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Ела тук — каза той, като ме погледна през рамо.

После ми подаде слушалката.

— Ало?

Разпознах гласа незабавно.

— Бентън? — попитах.

— Кей? Добре ли си?

— Марк е тук — отговорих. — Намери ме. Да, Бентън, добре съм.

— Слава богу. В добри ръце си. Сигурен съм, че той ще ти обясни.

— И аз така мисля. Благодаря ти, Бентън. Довиждане.

Марк взе слушалката от ръката ми и затвори телефона.

Върна се до масата, седна и дълго време ме наблюдаваше, без да проговори.

— Изоставих адвокатската си практика, след като Джанет почина. Все още не знам защо точно го направих, но това е без значение. Работих за известно време в Детройт като обикновен агент, после ми дадоха легенда и заработих под прикритие. Тази история с работата ми за „Орндорф и Бъргър“ е чиста измислица.

— Надявам се, няма да ми кажеш, че и Спаракино също работи за ФБР — казах с треперещ глас.

— По дяволите, не — отговори той и отмести поглед от мен.

— В какво е замесен той, Марк?

— Най-дребните му простъпки включват измамването на Берил Мадисън, подправянето на завещанието й, както е постъпвал и с много други клиенти. Както вече ти казах, той я манипулираше, настройваше я срещу Кери Харпър и подготвяше страхотен публичен скандал — отново така, както е постъпвал и с много от другите си клиенти.

— Значи това, което ми каза в Ню Йорк, е истина.

— Естествено — не съвсем всичко. Не можех да ти разкажа абсолютно всичко.

— Спаракино знаеше ли, че аз идвам в Ню Йорк? — Този въпрос ме тормозеше от седмици.

— Да. Нагласих нещата, най-вече за да мога да получа повече информация от теб и да те накарам да говориш с него. Той знаеше, че ти никога няма да се съгласиш да обсъждаш въпроса, затова аз му предложих да те заведа при него.

— Господи — промърморих.

— Мислех, че всичко е под контрол. Смятах, че той не се е усетил за мен, докато не отидохме в ресторанта. Тогава разбрах, че всичко е отишло по дяволите — продължи Марк.

— Защо?

— Беше наредил да ме проследят. От доста време знаех, че келешът на Партин е един от доносниците му. Така си плаща наема, докато чака роли в сапунени опери и реклами за бельо. Очевидно Спаракино беше започнал да става подозрителен спрямо мен.

— Защо е изпратил Партин? Не е ли предполагал, че ти ще го познаеш?

— Спаракино не знаеше, че на мен ми е известна дружбата му с Партин — каза той. — Важното е, че когато видях Партин в ресторанта, разбрах, че Спаракино го е изпратил, за да се увери, че аз наистина ще се срещна с теб. По същия начин изпрати и така наречения Джеб Прайс да прерови офиса ти.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че и Джеб Прайс е гладуващ актьор?

— Не. Арестувахме го миналата седмица в Ню Джърси. Известно време няма да има възможност да притеснява хората.

— Предполагам, историята, че познаваш Дайснър от Чикаго, също беше лъжа — казах.

— Той е доста известен, но никога не съм го срещал.

— Предполагам, и посещението ти в Ричмънд „просто за да ме видиш“ също е било нагласено. — Едва удържах сълзите си.

Марк напълни чашите ни с вино и отговори:

— Всъщност не идвах от Вашингтон. Просто току-що бях пристигнал от Ню Йорк. Спаракино ме изпрати да се видя с теб, да разбера каквото мога за убийството на Берил.

Пиех си виното мълчаливо и се опитвах да си възвърна самообладанието. После запитах:

— Той намесен ли е по някакъв начин в убийството й, Марк?

— Отначало и аз си мислех същото — отговори той. — Ако не друго, то се чудех дали игрите на Спаракино с Кери Харпър не са отишли прекалено надалеч, така че Харпър да откачи и да убие Берил. Но после и Харпър беше убит и с течение на времето не виждах абсолютно нищо, което да може да свърже Спаракино с тези убийства. Смятам, че е искал да разбере всичко за случая, защото си пада параноик.

— Тревожеше ли се, че полицаите ще преглеждат всичко в кабинета й и може да разберат, че завещанието й е подправено?

— Възможно е. Знам със сигурност, че иска ръкописа й. Няма и съмнение за стойността му. Но освен това не знам нищо друго.

— Какво ще кажеш за иска му? За вендетата му срещу главния прокурор?

— Това вдигна солиден шум — отговори Марк. — А и Спаракино мрази Етридж и страхотно би се зарадвал, ако успее да го унижи или дори да го принуди да напусне поста си.

— Скот Партин е бил тук — уведомих го. — Идвал е наскоро и е задавал въпроси за Берил.

— Интересно — беше единствената реакция на Марк.

— Откога си свързан със Спаракино?

— Повече от две години.

— Господи!

— Хората от Бюрото нагласиха всичко доста грижливо. Бях изпратен като адвокат на име Пол Баркър, който търси работа и иска да забогатее адски бързо. Направих всичко възможно, за да го накарам да се закачи за мен. Естествено той ме провери и когато известни подробности го усъмниха, той се изправи срещу мен. Признах му, че живея под фалшиво име, защото съм под закрилата на Федералната програма за протекция на свидетели. Доста сложно и трудно за обяснение е, но Спаракино повярва, че съм бил замесен в незаконни действия в бившия си живот в Талахаси, пипнали са ме и ченгетата са ме наградили за свидетелските ми показания с нова самоличност и минало.

— Бил ли си замесен в незаконни действия? — попитах.

— Не.

— Етридж е на мнение, че си бил — казах. — А и че си прекарал известно време в затвора.

— Не съм изненадан, Кей. Федералната полиция е склонна да сътрудничи на Бюрото. Досието на този Марк Джеймс, когото ти познаваше, наистина изглежда твърде лошо. Адвокат, преминал на страната на врага, лишен от право да упражнява професията си и е прекарал две години в пандиза.

— Трябва ли да приема, че връзката на Спаракино с „Орндорф и Бъргър“ е само фасада?

— Да.

— За какво, Марк? Трябва да има още нещо, освен рекламните му скандали.

— Убедени сме, че той пере пари на мафията, Кей. Пари от сделки с наркотици. Също така вярваме, че е свързан с организираната престъпност в казината. Замесени са и политици, съдии, прокурори. Мрежата е просто невероятна. Знаехме го от известно време, но е опасно, когато една част от правната система напада другата. Нужни са ни неопровержими доказателства за вина. Затова ме изпратиха там. С течение на времето се разкриваха все повече неща. Трите месеца се превърнаха в шест, а после в години.

— Не разбирам. Фирмата му е законна, Марк.

— Ню Йорк е собствената провинция на Спаракино. Има страхотна власт. „Орндорф и Бъргър“ не знаят почти нищо за дейността му. Аз никога не съм работил за фирмата. Те дори не знаят името ми.

— Но Спаракино го знае — притиснах го. — Чух го да те нарича Марк.

— Да, той знае истинското ми име. Хората от Бюрото бяха адски грижливи, както вече ти казах. Свършиха доста добра работа в написването на новата ми биография, в създаването на досие на Марк Джеймс — не този, когото ти познаваш, а един твърде различен от него човек. — Той замлъкна за момент, лицето му изглеждаше мрачно. — Спаракино и аз се уговорихме, че той ще се обръща към мен с „Марк“ в твое присъствие. През останалото време бях Пол. Работех за него. Известно време дори живях в семейството му. Бях неговият лоялен син или поне той мислеше така.

— Знам, че „Орндорф и Бъргър“ никога не са чували за теб — признах. — Опитах да ти се обадя в Ню Йорк и Чикаго, а те дори нямаха идея за кого говоря. Обадих се и на Дайснър. Той също не знаеше кой си. Може аз да не съм добър беглец, но пък ти си също толкова лош шпионин.

Марк замълча. После каза:

— Наложи се да ме освободят от тази работа, Кей. Ти се появи на сцената, и аз доста рискувах. Оказах се емоционално въвлечен в тази история заради чувствата си към теб, Кей. Беше глупаво от моя страна.

— Не знам как би трябвало да реагирам на това.

— Пий си виното и гледай как луната се издига над Кий Уест. Това е най-добрата реакция.

— Но, Марк — казах аз и усетих, че вече съм безнадеждно завладяна от него, — има нещо много важно, което не мога да разбера.

— Сигурен съм, че има доста неща, които не разбираш и няма начин да разбереш и за в бъдеще, Кей. Всички тези години, в които сме живели разделени, не могат да бъдат разказани в една вечер.

— Ти каза, че Спаракино те е пратил при мен, за да ме манипулираш. Откъде е знаел, че ме познаваш? Ти ли му каза?

— Той спомена за теб при разговора ни веднага след убийството на Берил. Каза, че ти си главният съдебен лекар на Вирджиния. Паникьосах се. Не исках той да се захване с теб. Реших, че е по-разумно аз да го направя вместо него.

— Оценявам кавалерството ти — казах иронично.

— Би трябвало — погледна ме той. — Казах му, че навремето сме били гаджета. Помолих го да те предаде на мен. И той го направи.

— И това е всичко? — попитах.

— Бих искал да е така, но се страхувам, че мотивите ми са били смесени.

— Смесени?

— Струва ми се, че бях очарован от възможността да те видя отново.

— Ти така и каза.

— Не лъжех.

— Сега лъжеш ли ме?

— Кълна се в Бога, че не лъжа — отговори той.

Внезапно осъзнах, че съм облечена с поло и шорти, кожата ми лепнеше, а косата — ужасно рошава. Извиних се и отидох в банята. Половин час по-късно бях издокарана в любимата си кадифена роба, а Марк спеше дълбоко на леглото ми.

Той се прозя и отвори очи, когато седнах до него на леглото.

— Спаракино е много опасен — казах аз, докато бавно прокарвах пръсти през косата му.

— Няма съмнение — отговори Марк сънливо.

— Той е изпратил Партин. Само не мога да разбера откъде е научил, че Берил е живяла тук.

— Защото тя му се е обадила оттук, Кей. Той е знаел през цялото време.

Кимнах. Не бях особено изненадана. Берил може да е зависела от Спаракино до самия си тъжен край, но явно е започнала да не му се доверява. Иначе щеше да остави ръкописа при него, а не в ръцете на някакъв барман на име П. Дж.

— Какво би направил той, ако разбере, че си тук? — запитах кротко. — Какво би направил Спаракино, ако узнае, че ние с теб сме в тази стая и водим този разговор?

— Ужасно ще ревнува.

— Сериозно.

— Вероятно би ни убил, ако смяташе, че ще може да се измъкне.

— Би ли могъл да се измъкне от подобно нещо, Марк?

Марк ме дръпна по-близо до себе си, зарови глава в косата ми и каза:

— По дяволите, не.

На следващата сутрин ни събуди слънцето. Отново се любихме и после спахме плътно прегърнати до десет часа.

Марк се бръснеше и миеше, а аз стоях и гледах през прозореца. Струваше ми се, че никога досега в малкия Кий Уест цветовете не са били толкова ярки, а слънцето — така прекрасно. Ще купя апартамент, където ние с Марк ще се любим до края на живота си. Ще карам колело за първи път от детските си години, ще почна отново да играя тенис и ще оставя цигарите. Ще се потрудя над отношенията си с моето семейство, а Луси ще ни бъде редовен гост. Често ще посещавам „При Луи“ и П. Дж. ще стане наш приятел. Ще гледам как слънчевите лъчи танцуват над морето и ще се моля за една жена на име Берил Мадисън, чиято трагична смърт даде нов смисъл на живота ми и ме научи да обичам отново.

Направихме си късна закуска или ранен обяд в стаята. След като се нахранихме, извадих ръкописа на Берил от раницата.

Марк ме гледаше изненадано.

— Дали това е същото, за което си мисля? — запита той.

— Да. Точно това, за което мислиш.

— Къде, за бога, го откри, Кей?

Марк се надигна от масата.

— Оставила го е при един приятел — отговорих.

Малко след това нагласихме възглавниците зад гърбовете си, сложихме ръкописа на Берил на леглото между нас и аз разказах на Марк за разговора си с П. Дж.

Сутринта се превърна в следобед. Не бяхме излизали от стаята, освен за да оставим мръсните чинии в коридора и да ги заменим със сандвичите и закуските, които бяхме поръчали с приповдигнат дух. В продължение на часове почти не си проговорихме. Чуваше се само шумът от прелистването на страниците, изпълнени с живота на Берил Мадисън. Книгата беше невероятна и неведнъж докара сълзи в очите ми.

Берил беше сладкопойна птица, родена по време на буря, изтерзано прекрасно същество, едва закрепило се на клонките на един ужасен живот. Майка й умряла и баща й я подменил с една жена, която се отнасяла с абсолютно презрение към Берил. Тъй като не можела да търпи света, където живеела, тя придобила способността да създава свой собствен свят. Писането се оказало начин за справяне с проблемите. Талантът й бил невероятен, като музика, композирана от слепци, и живопис, сътворена от глухи. Чрез думите тя е създавала свят толкова реален, че можех да го помириша, вкуся и почувствам.

Приятелството й със семейство Харпър било напрегнато и объркано. Те се превърнали в трите елемента на буря, която унищожавала всичко наоколо си, в момента, когато заживели заедно във великолепната къща до реката, изпълнена с мечти. Кери Харпър купил и реставрирал прекрасната къща заради Берил и там, в стаята на втория етаж, където тя спяла, я лишил от девствеността й малко след като навършила шестнайсет години.

На следващата сутрин Берил не слязла на закуска. Стърлинг Харпър се качила горе да провери какво става и намерила Берил на леглото, свита като ембрион, потънала в сълзи. Тъй като Стърлинг не могла да се примири с мисълта, че прочутият й брат е изнасилил момичето, което приели като собствена дъщеря, тя решила просто да не вярва на очите си. Никога не казала и дума на Берил и не се и опитала да се намеси. Нощем затваряла кротко вратата си и спяла спокойно.

Изнасилванията продължили седмица след седмица, като почнали да се разреждат, когато тя пораснала, и най-после приключили заради настъпилата импотентност на наградения с „Пулицър“ писател. Били последвани от дълги пиянски вечери и други ексцесии, включително и наркотици. Дошъл моментът, когато лихвите от сумите за романа му и фамилното наследство не можели вече да подкрепят греховете му. Тогава Харпър се обърнал към приятеля си Джоузеф Мактиг, който фокусирал вниманието и способностите си върху това, да направи писателя „не само платежоспособен, но и достатъчно богат, за да може да си позволи най-хубавото уиски и най-качествения кокаин, винаги когато желаел“.

Според Берил госпожица Харпър нарисувала портрета й, след като тя се била изнесла от къщата. Портретът, пресъздаващ дете, ограбено от детската си невинност, с който Стърлинг, съзнателно или не, възнамерявала да тормози брат си завинаги. Той пиел все повече, пишел все по-малко и започнал да страда от безсъние. Станал и редовен посетител на таверна „Кълпепър“ — ритуал, одобрен от сестра му, която използвала свободните часове, за да заговорничи срещу брат си с Берил. Последният удар, представляващ драматичен акт на предизвикателство, бил нанесен, когато Берил, окуражавана от Спаракино, нарушила договора си.

Това бил нейният начин да получи обратно живота си и казано с думите й, „да запазя красотата на приятелката ми Стърлинг, като притисна спомените за нея между тези страници, подобно на цветя в хербарий“. Берил започнала книгата си малко след като Стърлинг била диагностицирана като болна от рак. Връзката помежду им била ненарушима, любовта им — безмерна.

Естествено имаше и отклонения относно книгите, писани от Берил и източниците й на идеи. Бяха включени цитати от предишните й работи. Подозирах, че това обяснява частта от стар ръкопис, която намерихме на тоалетката в спалнята й след убийството. Но беше трудно да се твърди със сигурност. Не можехме да разберем какви мисли са преминавали през главата на Берил. Но разбирах, че работата й е изключителна и достатъчно скандална, за да уплаши Кери Харпър и да накара Спаракино да мечтае за нея.

Нищо в книгата й обаче не подсказваше за Франки. Никъде в ръкописа не се споменаваше мъчението, което впоследствие сложи край на живота й. Струваше ми се, че за нея цялата тази история е била прекалено болезнена и вероятно се е надявала всичко да се размине след известно време.

Почти привършвах с четенето на романа, когато Марк изведнъж сложи ръка на рамото ми.

— Какво има? — Нямах сили да отместя погледа си от листата.

— Кей, погледни това — каза той и сложи една страница върху тази, която четях.

Беше началната страница на двайсет и пета глава. Вече я бях прочела. Отне ми известно време, за да видя това, което бях пропуснала. Беше много чисто копие, а не оригинал като останалите страници.

— Струва ми се, ти каза, че това е единственото копие — запита Марк.

— И аз бях с такова впечатление — отговорих озадачено.

— Чудя се дали е вадила копия и някак си е объркала листата.

— Така изглежда — съгласих се. — Но къде в такъв случай е копието? Не го намерихме никъде.

— Нямам идея.

— Сигурен ли си, че не е у Спаракино?

— Разбира се. Щях да знам, ако беше у него. Обърнах офиса му с краката нагоре, докато него го нямаше, а също и дома му. Освен това си мисля, че той би ми казал, поне преди, когато смяташе, че сме приятели.

— Май ще е по-разумно да отидем да си поговорим с П. Дж.

Оказа се, че днес е свободният ден на П. Дж. Нямаше го нито в „При Луи“, нито вкъщи. Здрачаваше се, когато най-после успяхме да го открием в „Тромавия Джо“, а по това време той вече солидно беше подпийнал. Смъкнах го от бара и го закарах за ръка до една от масите. Забързано представих двамата мъже един на друг.

— Това е Марк Джеймс — мой приятел.

П. Дж. кимна и вдигна бутилката бира в пиянски тост. Премигна няколко пъти, като че ли се опитваше да проясни зрението си, докато открито се възхищаваше на мъжествения ми и привлекателен придружител. Марк изглеждаше безразличен.

Издигнах глас над шумотевицата от тълпата и оркестъра и казах на П. Дж.:

— Ръкописът на Берил. Тя направи ли му копие, докато живееше тук?

П. Дж. отпи солидна глътка бира, люлеейки се в ритъма на музиката, и отговори:

— Не знам. И да го е направила — никога нищо не ми е казвала по въпроса.

— А смяташ ли, че е възможно? — настоях. — Може ли да го е направила, когато е занесла писмата да бъдат копирани?

Той сви рамене. Капчици пот се спускаха по слепоочията му, лицето му беше зачервено. П. Дж. беше повече от пиян, направо можех да кажа, че е вкаменен.

Марк гледаше равнодушно. Опитах отново:

— Добре де, тя носеше ли ръкописа със себе си, когато отиде да копира писмата?

— … „също като Боги и Бакол“… — пееше П. Дж. с дрезгав баритон, като удряше по масата в такт с музиката.

— П. Дж.! — извиках силно.

— Човече — протестира той с обърнат към сцената поглед. — Това е любимата ми песен.

Облегнах се на стола и зачаках П. Дж. да свърши с пеенето на любимата си песен. По време на кратката почивка между изпълненията повторих въпроса си. П. Дж. пресуши бирата си, после отговори с учудваща яснота:

— Помня само, че в онзи ден Берил носеше раницата със себе си. Аз й я дадох, нали разбираш. Нещо, което да използва, докато е тук, за да пренася нещата си. Тя потегли към „Копи кет“ или някъде другаде и съм сигурен, че носеше раницата със себе си. Значи, да. — Той извади цигарите си. — Може книгата й да е била в раницата. И може да е направила копие, когато е копирала писмата. Знам само, че на мен ми остави това, което ти дадох онзи ден или когато там беше.

— Вчера — казах.

— Да, човече. Вчера. — Той затвори очи и отново започна да удря по масата.

— Благодаря ти, П. Дж. — казах.

Той не ни обърна никакво внимание, докато си проправяхме път из тълпата към изхода. Нощният въздух беше свеж и прохладен.

— Това аз наричам безсмислено упражнение — каза Марк, когато се отправихме обратно към хотела.

— Не знам — отговорих. — Изглежда ми напълно възможно Берил да е направила копие на ръкописа, когато е носила писмата. Не мога да си представя, че би оставила романа при П. Дж., ако не е имала копие от него.

— След запознанството ми с него и аз не мога да си представя подобно нещо. П. Дж. не е точно от хората, които можеш да наречеш надеждни опекуни.

— В действителност той е такъв, Марк. Просто тази вечер малко беше попрекалил.

— Отцепил се е по-точният израз.

— Възможно е моето появяване да му е повлияло.

— Ако Берил е копирала ръкописа и го е взела със себе си в Ричмънд — продължи Марк, — тогава той трябва да е в ръцете на убиеца.

— Франки — казах.

— Това вероятно обяснява защо се е нахвърлил върху Кери Харпър. Нашият приятел Франки е ревнувал. Мисълта за Харпър в стаята на Берил го е докарала до лудост или по-скоро — направила го е още по-смахнат. В романа на Берил е описан навикът на Харпър да посещава „Кълпепър“ всеки следобед.

— Знам.

— Франки може да го е прочел, разбрал е как да го намери и е осъзнал, че това е най-подходящият момент да го изненада.

— Няма по-подходящ момент от този, когато си полупиян и излизаш от колата си на тъмния път в онази пустош — казах.

— Изненадан съм, че не е нападнал и Стърлинг Харпър.

— Вероятно е мислел да го направи.

— Права си. Просто никога не е имал шанс. Тя му е спестила затрудненията.

Хванахме се за ръка и замълчахме. Стъпките ни бяха почти безшумни — също като вятъра, разлюляващ клоните на дърветата. Исках този момент да продължи завинаги. Ужасявах се от действителността, срещу която трябваше да се изправим. Не посмях да задам въпроса, докато не седнахме в стаята си и не отворихме бутилката вино.

— Какво ще стане сега, Марк?

— Вашингтон — отговори той и се обърна да погледне през прозореца. — Всъщност утре. Ще ми дадат нови указания, ще бъда програмиран отново. — Той си пое дълбоко дъх. — По дяволите, не знам какво ще правя след това.

— Какво искаш да правиш? — попитах.

— Не знам, Кей. Кой може да знае къде ще ме изпратят? — Той остана, загледан в нощта. — А и знам, че ти няма да напуснеш Ричмънд.

— Аз не мога да напусна Ричмънд. Поне не сега. Моята работа — това е животът ми, Марк.

— Винаги е била животът ти — каза той. — Но и моята работа е животът ми. Това оставя много малко място за дипломация.

Думите, лицето му разбиваха сърцето ми. Знаех, че е прав. Опитах се да заговоря отново и сълзите потекоха по лицето ми.

Прегърнахме се здраво и след известно време той заспа в ръцете ми. Нежно се освободих, станах и отидох до прозореца. Седнах и пуших, докато мислите ми препускаха в надпревара. Не усетих колко време е изминало, докато зората не оцвети небето в розово.

Къпах се дълго време. Горещата вода ме успокои и подсили решителността ми. Освежена и облечена в робата си, напуснах влажната баня. Открих Марк буден. Поръчваше закуска по телефона.

— Връщам се в Ричмънд — обявих твърдо, като седнах до него на леглото.

Марк се намръщи.

— Това не е добра идея, Кей.

— Намерих ръкописа, ти заминаваш, а аз не искам да стоя тук сама и да чакам Франки, Скот Партин или самият Спаракино да се появят — обясних.

— Още не са открили Франки. Прекалено рисковано е. Ще уредя тук да те пазят — възпротиви се той. — Или в Маями. Там дори ще е по-добре. Можеш да останеш при семейството си за известно време.

— Не.

— Кей…

— Марк, Франки може вече да е напуснал Ричмънд. Може да не го намерят още няколко месеца. Може никога да не го намерят. Какво би трябвало да направя? Да се крия във Флорида завинаги?

Марк се облегна на възглавницата и не отговори. Хванах го за ръката.

— Не мога да позволя животът и кариерата ми да бъдат смущавани по този начин и отказвам вече да бъда заплашвана. Ще се обадя на Марино и ще го помоля да ме посрещне на летището.

Марк ме прегърна, погледна ме в очите и каза:

— Ела с мен във Вашингтон. Или поне остани в Куантико за известно време.

Поклатих глава.

— Нищо лошо няма да ми се случи, Марк.

Той ме притисна към себе си.

— Не мога да спра да мисля за случилото се с Берил.

Аз също не можех.

Целунахме се за довиждане на летището в Маями. Отдалечих се бързо от него, без да се обърна назад. Събудих се само заради смяната на самолета, която трябваше да направя в Атланта. През останалото време спах дълбоко. Бях физически и емоционално изтощена.

Марино ме посрещна на изхода. За първи път усети настроението ми и ме последва мълчаливо и търпеливо през терминала. Коледната украса по витрините на магазините засили депресията ми. Не очаквах празниците с нетърпение. Не знаех кога ние с Марк отново ще се видим. Нещата се влошиха още повече, когато двамата с Марино стигнахме до багажната лента, където прекарахме пълен час, наблюдавайки как багажът мързеливо се върти по нея. Това даде възможност на Марино да ме инструктира подробно относно бъдещите ми действия. Вбесих се окончателно. Най-после обявих куфара си за изчезнал. След досадата от попълването на подробен формуляр за изчезнали вещи прибрах колата си и с Марино зад себе си подкарах към вкъщи.

Тъмната дъждовна нощ милостиво прикриваше щетите, нанесени на предния ми двор. Паркирах пред къщата. Малко по-рано Марино ми беше напомнил, че не са имали късмет в издирването на Франки, докато мен ме нямаше. Марино не искаше да рискува. Грижливо насочи лъча на фенера си към къщата в търсене на счупени прозорци или нещо друго, подсказващо за нахлуване в нея, после ме придружи из всички стаи, като палеше лампите и проверяваше гардеробите и дори под леглата.

Отправяхме се към кухнята, за да пием по кафе, когато чухме пращенето на радиостанцията му.

— Две-петнайсет, десет-трийсет и три…

— Мамка му! — изсумтя Марино и извади радиото от джоба си.

Десет-трийсет и три беше кодът за убийство. Отговорите на полицаите свистяха като куршуми из въздуха. Патрулните коли потегляха с ръмжене като реактивни самолети. В магазина за хранителни стоки, недалеч от дома ми, имаше един полицай. Очевидно застрелян.

— Седем-нула-седем, десет-трийсет и три — излая Марино на диспечера в отговор и забърза към вратата.

— По дяволите! Уолтърс! Той е просто едно шибано хлапе! — Марино изтича навън в дъжда, псувайки и извика към мен: — Заключи се, док. Ще изпратя двама униформени веднага.

Разхождах се нервно из кухнята. Най-после седнах до масата и си сипах чист скоч. Слушах силния дъжд, който барабанеше по прозорците и покрива. Куфарът ми беше загубен, а трийсет и осем калибровият рюгер се намираше в него. Пропуснах да спомена тази подробност на Марино, защото бях затъпяла от умора. Прекалено нервна, за да си легна, започнах да преглеждам ръкописа на Берил. Добре поне, че проявих малко разум в това отношение и го взех като ръчен багаж в самолета. Пиех питието си и чаках пристигането на полицаите.

Точно преди полунощ на вратата се позвъни. Подскочих уплашено от стола.

Погледнах през шпионката, очаквайки да видя обещаните от Марино ченгета. Вместо тях видях блед млад мъж с тъмен шлифер и униформена шапка. Изглеждаше намръзнал и мокър, докато се свиваше под ледения дъжд. Пред себе си държеше прихванати с кламер документи.

— Кой е? — попитах.

— Куриерска служба „Омега“ от ричмъндското летище — отговори той. — Нося куфара ви, мадам.

— Слава богу — казах с много чувство в гласа си, деактивирах алармата и отключих вратата.

Парализиращ ужас ме обзе, когато той остави куфара ми на пода в антрето и изведнъж се сетих за нещо. Във формуляра за изчезнали вещи бях дала адреса на офиса, а не на дома си.