Решаваща улика

Глава 3.

Десет преки по-нататък паркирах пред друг автомат и пуснах вътре последните си центове. На таблото на служебната си кола държах червен надпис „Съдебен лекар“, но изглежда, пътната полиция никога не го забелязваше. Преди няколко месеца един полицай има наглостта да ми напише глоба, докато аз работех по убийство, заради което ме измъкнаха по средата на деня.

Изкачих циментовите стъпала, бутнах стъклената врата и влязох в обществената библиотека, където хората се движеха безшумно, а дървените маси бяха засипани с книги. Безмълвната атмосфера ме изпълни със същото преклонение, което изпитвах като дете. Открих една редица машини за микрофилми и започнах да си записвам заглавията на книгите, написани от Берил Мадисън под различните й псевдоними. Последната й работа, исторически роман за времето на гражданската война, публикуван под името Едит Монтегю, беше излязъл преди година и половина. Вероятно не си заслужаваше четенето. Помислих си, че Марк е прав. През последните десет години Берил беше публикувала шест романа. Никога не бях чувала нищо поне за един от тях.

После започнах да преглеждам периодичните издания. Нищо. Берил е писала книги. Очевидно не беше публикувала нищо в списанията, там нямаше дори интервюта с нея. Вестниците изглеждаха по-обещаващо. Намерих няколко рецензии за книгите й в „Ричмънд таймс“, писани през последните няколко години. Оказа се, че не ми вършат работа, защото в тях беше използван псевдонимът й. Убиецът на Берил е знаел истинското й име.

По екрана бързо преминаваха ситните, замъглени букви. „Мейбърли“, „Мейкън“ и най-после „Мадисън“. Видях малка статия за Берил, публикувана в „Таймс“ миналия ноември:

Надрасках в тефтера си необходимата информация, после се помотах, за да намеря книгите на Берил, и взех няколко за вкъщи. Върнах се в кабинета и се заех с писмена работа, но вниманието ми непрестанно се отклоняваше към телефона. Не е твоя работа! Добре познавах границите, които разделяха отговорността ми от тази на полицията.

Асансьорът в края на коридора се отвори и чистачите заговориха високо, докато отиваха към гардеробната си, намираща се няколко врати по-нататък. Винаги пристигаха около шест и половина. Госпожа Дж. Р. Мактиг, която във вестника беше обявена за отговорник на тържеството, така или иначе нямаше да отговори. Телефонният номер, преписан от статията, сигурно беше този на офиса на „Дъщерите на американската революция“, а те най-вероятно приключваха работа към пет часа.

Телефонът бе вдигнат на второто позвъняване. След кратка пауза запитах:

— Вие ли сте госпожа Дж. Р. Мактиг?

— Да, аз съм.

Закъснях. Лъжите вече нямаше да свършат работа.

— Госпожо Мактиг, обажда се доктор Скарпета…

— Доктор кой?

— Скарпета — повторих аз. — Аз съм съдебният лекар, разследващ смъртта на Берил Мадисън…

— О, господи! Четох за това. Боже, боже. Тя беше чудесна млада жена. Когато чух, просто не можах да повярвам.

— Научих, че тя е говорила на ноемврийската среща на „Дъщерите на американската революция“ — казах аз.

— Ние много се зарадвахме, когато тя се съгласи да присъства. Нали знаете, не се занимаваше често с подобни неща.

Госпожа Мактиг звучеше като доста стара жена и за момент ми се стори, че ходът ми е бил погрешен. После тя ме изненада:

— Знаете ли, Берил го направи като услуга. Това е единствената причина. Покойният ми съпруг беше приятел на Кери Харпър, писателя. Сигурна съм, че сте чували за него. Всъщност Джо уреди работата. Той знаеше, че това означава много за мен. Винаги съм харесвала книгите на Берил.

— Къде живеете, госпожо Мактиг?

— В „Градините“.

„Кралските градини“ бяха старчески дом, недалеч от центъра. Те представляваха още една от мрачните страни в професионалния ми живот. През последните няколко години имах доста случаи от „Градините“, а и от почти всеки друг старчески дом в града.

— Иска ми се да се отбия при вас за една-две минути, когато си отивам вкъщи — казах. — Възможно ли е?

— Разбира се. Чудесно би било. Вие сте доктор…

Бавно повторих името си.

— Живея в апартамент номер 378. Взимате асансьора от фоайето до третия етаж.

Научих доста за госпожа Мактиг от адреса й. „Кралските градини“ се грижеха за хора, които не разчитаха да оцелеят с помощта на социалните служби. Депозитът за апартаментите беше значителен, а месечният наем — по-висок от ипотеките на повечето хора. Но и „Градините“, като всеки дом от този тип, беше просто една позлатена клетка. Нямаше значение колко е луксозна — никой всъщност не желаеше да живее там.

Намираше се в западните покрайнини на града и представляваше модерна висока сграда, която приличаше на потискаща смесица от хотел и болница. Оставих колата на паркинга за гости и се отправих към осветен портал, който явно играеше ролята на главен вход. Фоайето беше украсено с репродукции на Уилямсбърг и множество кристални вази, пълни с копринени цветя. На пода имаше червен мокет, върху който лежаха ориенталски килими. От тавана висеше месингов полилей. На едно от канапетата седеше старец с английско кепе от туид и празен поглед. Грохнала жена се придвижваше по килима с помощта на патерици. На рецепцията седеше отегчен младеж, който не ми обърна никакво внимание, докато вървях към асансьора. Вратите му се отвориха и затвориха бавно, както е обичаят по местата, където живеят хора, нуждаещи се от много време, за да се придвижат. Пътувах сама в асансьора и разсеяно разглеждах налепените обяви, напомнящи за екскурзии до плантации и музеи, за бридж клубове и занаятчийство, и датата за предаване на ръкоделията на еврейския обществен център. Повечето от обявите бяха остарели. Старческите домове с гробищни имена като „Слънчевата страна“, „Боров подслон“ или „Кралските градини“ винаги ме замайват леко. Нямах идея какво ще правя аз самата, когато майка ми остарее и не може да живее сама. При последния ни телефонен разговор тя спомена за операция на тазобедрената става.

Апартаментът на госпожа Мактиг се намираше вляво надолу по коридора. На почукването ми отговори възрастна жена, чиято оредяла коса беше ситно накъдрена и пожълтяла като остаряла хартия. Лицето й беше покрито с руж, а тя самата сгушена в огромен бял плетен пуловер. Усетих аромата на цветна тоалетна вода и печено сирене.

— Аз съм Кей Скарпета — представих се.

— Чудесно е, че успяхте да дойдете — каза тя и леко докосна протегнатата ми ръка. — Чай ли ще пиете, или нещо по-силно? Имам всичко. Самата аз пия порто.

Говорейки, тя ме въведе в малка всекидневна и ме настани в кресло. Спря телевизора и включи още една лампа. Стаята беше претрупана като сцена от „Аида“. По целия избелял персийски килим стояха тежки махагонови мебели: столове, старинна масичка, друга покрита с кожа, претъпкани с книги шкафове, ъглови витрини, пълни с порцелан и винени чаши. По стените на малки разстояния една от друга висяха тъмни картини, шнурове на звънци и гравюри върху месинг.

Госпожа Мактиг се завърна с малка сребърна табла, върху която имаше гарафа с порто, две чаши с високи столчета и чиния домашни бисквити със сирене. Тя напълни чашите и ми поднесе чинията и дантелена салфетка, поовехтяла, но чиста и изгладена. Ритуалът отне доста време. После тя се настани на смачканата възглавница на канапето, където вероятно прекарваше по-голямата част от времето си в четене или гледане на телевизия. Очевидно й беше приятно да има компания, макар причината за това посещение да не съвпадаше с представите за светска визита. Зачудих се дали въобще някой идваше при нея поне от време на време.

— При разговора ни по телефона ви споменах, че съм съдебният лекар, работещ по случая на Берил — започнах аз. — На този етап знаем твърде малко за нея и за познатите й.

Госпожа Мактиг отпи от чашата си с безизразен поглед. Тъй като работех с полицаи и адвокати от дълго време, бях свикнала да минавам право на темата и почти бях забравила, че останалите хора се нуждаят от малко подготовка. Бисквитите имаха превъзходен вкус и аромат. Казах й го.

— О, благодаря — усмихна се тя. — Моля, хапнете си. Има още много.

— Госпожо Мактиг — опитах отново. — Познавахте ли Берил Мадисън, преди да я поканите на срещата на групата ви миналата есен?

— О, да — отговори тя. — Е, не лично, но бях нейна почитателка от години. На книгите й, искам да кажа. Историческите романи са ми любимите.

— Откъде знаехте, че тя ги е писала? — попитах. — Тя е използвала различни псевдоними. Името й не се споменава никъде на корицата или в бележките за автора.

Бях разгледала няколко от книгите на Берил, докато излизах от библиотеката.

— Точно така. Предполагам, аз съм един от малкото хора, които знаеха нейната самоличност — заради Джо.

— Съпругът ви?

— Той и господин Харпър бяха приятели — отговори тя. — Е, доколкото някой може да се сприятели с Харпър. Бяха се свързали чрез работата на Джо. Така се започна.

— Какво е работил мъжът ви? — попитах аз, осъзнавайки, че домакинята ми е много по-малко объркана, отколкото си представях.

— Строителство. Когато господин Харпър купи къщата си, тя страхотно се нуждаеше от реставриране. Джо прекара над две години, наглеждайки работата.

Трябваше веднага да направя връзката. „Предприемачество Мактиг“ и „Компания за дървен материал Мактиг“ бяха най-големите строителни фирми в Ричмънд с клонове из целия щат.

— Това беше преди повече от петнадесет години — продължи госпожа Мактиг. — По времето, когато работеше в „Горичката Кътлър“, Джо се запозна с Берил. Тя идвала на строежа няколко пъти заедно с господин Харпър и скоро се преместила в къщата. Беше много млада. — Тя поспря. — Спомням си как Джо ми разказа, че господин Харпър осиновил красиво младо момиче, което било талантлива писателка. Мисля, че тя нямаше родители. Разбира се, всичко се пазеше в тайна.

Старата дама внимателно постави чашата си на масата и бавно се отправи през стаята към бюрото си. Отвори едно чекмедже и извади голям кремав плик.

— Ето — каза тя. Ръцете й трепереха, докато ми подаваше плика. — Това е единствената тяхна снимка, която имам.

В плика имаше стара, немного добре фокусирана черно-бяла снимка. От двете страни на красиво русо момиче стояха двама мъже, представителни, с добър тен и облечени за екскурзия. Трите фигури се намираха близо една до друга и премигваха от блясъка на силното слънце.

— Това е Джо — каза госпожа, Мактиг и посочи мъжа вляво от момичето, което със сигурност беше Берил Мадисън.

Ръкавите на кафявата му риза бяха навити до лактите, очите — предпазвани от козирката на бейзболна шапка. От дясната страна на Берил стоеше едър белокос мъж, за когото госпожа Мактиг каза, че бил Кери Харпър.

— Снимката е направена до реката — каза тя. — По времето, когато Джо работеше по къщата. Още тогава господин Харпър имаше бяла коса. Предполагам, чували сте историите. Говори се, че косата му побеляла, докато пишел „Острият ъгъл“. Бил само около трийсетгодишен.

— Това в „Горичката Кътлър“ ли е снимано?

— Да, там — отговори тя.

Изражението на Берил ме объркваше — прекалено мъдро и знаещо за толкова млад човек, замислено и тъжно като лицата на малтретирани и изоставени деца.

— Берил беше още дете тогава — каза госпожа Мактиг.

— Сигурно е била шестнайсет или седемнайсетгодишна.

— Да, там някъде — отговори тя, наблюдавайки как прибирам фотографията в плика. — Открих снимката чак след смъртта на Джо. Вероятно ги е снимал някой от работниците му.

Тя върна плика в чекмеджето, седна отново и добави:

— Струва ми се, че причината, поради която Джо се разбираше толкова добре с господин Харпър, е, че той беше съвсем дискретен, когато се отнасяше до чужди работи. Сигурна съм, че не ми е разказал доста неща.

Тя се усмихна тъжно и се загледа в стената.

— Явно господин Харпър е казал на съпруга ви за книгите на Берил, когато са започнали да ги публикуват — предположих.

Госпожа Мактиг прехвърли вниманието си върху мен и ме загледа изненадано.

— Знаете ли, дори не съм сигурна, че Джо ми е казвал откъде знае за това, доктор Скарпета. Скарпета е чудесно име. Испанско ли е?

— Италианско.

— О! Сигурно сте много добра готвачка в такъв случай.

— Да, готвенето ми доставя удоволствие — казах и отпих от чашата си. — Значи Харпър е казал на съпруга ви за книгите?

— О, господи. — Тя се намръщи. — Странно е, че го споменавате. Никога не съм се замисляла за това. Но най-вероятно е станало точно така. Не виждам откъде другаде Джо би могъл да знае. Когато „Знамето на честта“ бе публикувано, той ми я поднесе като коледен подарък.

Тя отново стана. Прерови няколко рафта с книги и извади дебела книга. Подаде ми я.

— Има автограф — добави тя гордо.

Отворих книгата и се загледах в щедрия подпис „Емили Стратън“, датиращ отпреди десет години.

— Първата й книга — казах.

— Една от малкото, които е подписвала — кимна госпожа Мактиг. — Смятам, че Джо я е получил чрез господин Харпър. Разбира се, не е имало друг начин да я вземе.

— Имате ли и други подписани издания?

— Не от нейните. Но имам всичките й книги, а повечето от тях съм чела по три-четири пъти. — Тя се поколеба, очите й загледаха замислено. — По начина, описан във вестниците ли е станало убийството?

— Да. — Не казах цялата истина. Убийството на Берил беше много по-брутално от това, което твърдяха вестниците.

Госпожа Мактиг се протегна към бисквитите. За секунда изглеждаше, като че ли ще избухне в сълзи.

— Разкажете ми за миналия ноември — помолих. — Изминала е почти година, откак е говорила на събранието ви. Това е било за „Дъщерите на американската революция“, нали?

— Да, на годишната ни среща с някой писател. Главното събитие на годината. Обикновено ни гостува някой известен автор. Беше мой ред да се погрижа за събранието и свързаните с него ангажименти, да намеря писателя. От самото начало знаех, че искам Берил, но веднага се появиха спънки. Нямах идея как да я открия. Телефонът й не беше отбелязан в указателя, не знаех къде живее, дори представа нямах, че се намира тук, в Ричмънд. Най-накрая помолих Джо да ми помогне. — Тя се поколеба и се засмя с неудобство. — Струва ми се, че исках да видя дали ще мога да се справя сама с всичко. Джо беше доста зает. Е, той се обади на господин Харпър една вечер и още на следващата сутрин телефонът ми звънна. Никога няма да забравя учудването си. Почти изгубих способност да говоря, когато тя се представи.

Телефонът й. Не ми беше идвало наум, че телефонът на Берил не е бил регистриран в указателя. В докладите на Рийд тази подробност не се споменаваше. Дали Марино го знаеше?

— Тя прие поканата за голямо мое задоволство, после зададе обичайните въпроси: колко голяма група очакваме, колко дълго ще трябва да говори. Обясних й, че ще бъдем около триста човека. Държеше се много чаровно и приятно, но не беше особено приказлива. А, и нещо странно — не донесе никакви книги. Писателите винаги носят книгите си. Раздават автографи, продават ги. Берил каза, че нямала навик да постъпва така, а отказа и наградата. Никога преди не се беше случвало подобно нещо. Помислих си, че тя е доста скромна и сладка.

— Групата ви само от жени ли се състоеше? — попитах.

Госпожа Мактиг се опита да си спомни.

— Струва ми се, че някои бяха довели съпрузите си, но повечето бяхме жени. Почти винаги е така.

Очаквах го. Бях сигурна, че убиецът на Берил не се е намирал между почитателите й в онзи ноемврийски ден.

— Знаете ли дали редовно е приемала покани като вашата?

— О, не — бързо отговори госпожа Мактиг. — Поне не тук. Щях да чуя, ако имаше нещо такова. Тя ми направи впечатление на много затворена млада жена, на човек, който пише за удоволствие и не му пука за вниманието на околните. Това обяснява и използването на псевдоними. Писатели, които крият самоличността си, както правеше тя, рядко се появяват пред публика. Сигурна съм, че ако не съществуваше приятелството между Джо и господин Харпър, и за мен тя нямаше да направи изключение.

— Изглежда, била е готова да направи почти всичко за господин Харпър — изкоментирах.

— Да, предполагам, че така е било.

— Вие срещали ли сте се с него?

— Да.

— Какво впечатление ви направи?

— Струва ми се, че беше срамежлив — каза тя. — Понякога си мисля, че не беше щастлив човек и може да се е смятал за по-мрачен от другите. Беше доста впечатляваща личност. — Старата жена отново се загледа встрани и светлината напусна погледа й. — Моят съпруг определено му беше много предан.

— Кога за последен път видяхте господин Харпър?

— Джо почина миналата пролет.

— Не сте ли виждали Харпър, откак почина съпруга ви?

Тя поклати глава и потъна в някакви лични мисли, за които нищо не знаех. Зачудих се какво ли е свързвало Кери Харпър и Джо Мактиг. Бизнес сделки? Влияние върху Мактиг, което е разочаровало жена му и е намалило обичта й към него? Или просто Харпър е бил прекалено голям егоист и грубиян.

— Той има сестра, нали? Кери Харпър живее със сестра си, доколкото знам — казах.

Госпожа Мактиг ме изненада, като стисна устни и ме погледна с насълзени очи. Оставих чашата на масата и взех чантата си. Тя ме изпрати до вратата. Не исках да я измъчвам, но внимателно настоях:

— Писала ли е някога Берил на вас или съпруга ви?

Тя поклати глава.

— Познавате ли някои от другите й приятели? Вашият съпруг не е ли споменавал нечии имена?

Отново поклащане на главата.

— Знаете ли към кого би могла да се обърне с „М“, някой с този инициал?

Госпожа Мактиг гледаше тъжно към празния коридор, ръката й стоеше на дръжката на вратата. Когато ме погледна, очите й бяха влажни и неясни.

— В два от романите й има „П“ и „А“. Съюзнически шпиони, доколкото си спомням. Господи, май забравих да изключа фурната. — Тя премигна бързо, като че ли светлината я заслепяваше. — Ще ми дойдете пак на гости, нали?

— Ще бъде чудесно — отговорих.

Докоснах нежно ръката й, благодарих й за вниманието и си тръгнах.

Веднага щом се прибрах вкъщи, позвъних на майка ми и за първи път изслушах с облекчение обичайните й лекции и напомняния с властния глас, който издаваше силната й обич към мен.

— Цяла седмица беше доста хладно, а по новините видях, че в Ричмънд отива към нулата. Това си е направо зима. Заваля ли сняг вече?

— Не, мамо, още не е. Как е кракът ти?

— Добре, както можеше да се очаква. Плета голям шал за теб, мислех, че ще можеш да си завиваш краката с него, докато работиш в кабинета си. Луси пита за теб.

Не бях говорила с племенницата си от две седмици.

— В момента работи по някакъв училищен проект — продължи майка ми. — Говорещ робот. Снощи го донесе вкъщи и подплаши горкия Синбад, който се скри под леглото.

Синбад беше зла, греховна и проклета улична котка на сиви и черни петна, която упорито беше проследила майка ми до вкъщи една сутрин, докато тя пазарувала из Маями Бийч. Винаги, когато отивах там на гости, гостоприемството на Синбад свършваше с настаняването му на хладилника, където стоеше неподвижно като лешояд и ме наблюдаваше с неприязнен поглед.

— Никога няма да се сетиш с кого се видях онзи ден — започнах прекалено весело.

Нуждата да го кажа някому беше непреодолима. Майка ми познаваше миналото ми или поне част от него.

— Помниш ли Марк Джеймс?

Тишина.

— Той ходил до Вашингтон и се отби да ме види.

— Разбира се, помня го.

— Мина, за да обсъдим един случай. Адвокат е. В Чикаго. — Започнах бързо отстъпление. — Беше по работа тук. — Колкото повече говорех, толкова повече неодобрителното й мълчание се спускаше над мен.

— Хм. Спомням си, че той почти те уби, Кати.

Почувствах се отново десетгодишна, както винаги когато ме наричаше Кати.