Решаваща улика

Глава 1.

Върнах писмата от Кий Уест в кафявия плик, извадих пакет хирургически ръкавици, пъхнах го в черната си лекарска чанта и взех асансьора, за да сляза един етаж до моргата.

Плочките в коридора бяха току-що измити и мокри, залата за аутопсии — заключена, работното време беше свършило. Диагонално от асансьора се намираше стоманеният хладилник. Отворих вратата му и ме посрещна познатият отвратителен, студен въздух. Открих трупа бързо, без да си давам труда да проверявам закачените по краката етикети, тъй като веднага познах тясното стъпало, което се подаваше изпод белия чаршаф. Познавах добре всеки сантиметър от тялото на Берил Мадисън.

Замъглени сини очи гледаха безчувствено изпод полупритворените клепачи. Лицето й беше отпуснато и набраздено от бледи прорезни рани, повечето от лявата страна. Вратът й беше прерязан чак до гръбнака, мускулите — също. Над лявата й гърда имаше девет прободни рани, които приличаха на червени илици и бяха почти вертикални. Явно са били нанесени много бързо, една след друга, с толкова жестока сила, че по кожата й имаше белези от дръжката. Разрезите по ръцете и китките й варираха от един до десет сантиметра на дължина. Като се сметнат двете на гърба и се изключат прободните рани и прерязаното гърло, имаше двадесет и седем прорезни рани, всички те нанесени, докато се е опитвала да се предпази от широкото острие.

Нямах нужда от снимки или диаграми на тялото. Можех да видя лицето на Берил Мадисън веднага щом затворя очи заедно с всеки отвратителен детайл на насилието, извършено върху нея. Левият бял дроб имаше четири рани, каротидната артерия беше почти отделена. Извивката на аортата, белодробната артерия, сърцето и перикардият също бяха пронизани. Била е мъртва, когато лудият почти е отрязал главата й.

Опитах да си го обясня. Някой я е заплашвал с убийство. Избягала е в Кий Уест. Страхувала се е до полуда. Не е искала да умре. Вечерта, когато се е върнала в Ричмънд, това е станало.

Защо си го пуснала в къщата си? Защо, за бога, си го направила?

Нагласих обратно чаршафа и върнах трупа при останалите тела в хладилника. По това време утре тя щеше да бъде кремирана, а прахът — на път за Калифорния. Берил Мадисън е щяла да навърши тридесет и четири следващия месец. Нямаше живи роднини, освен една доведена сестра във Фресно. Тежката врата се затвори.

Асфалтът на паркинга зад службата на главния съдебен лекар беше топъл и успокояващ. Можех да помириша креозота от близките железопътни линии, печащи се под необичайно топлото за сезона слънце. Беше Хелоуин2.

Предната врата беше отворена широко. Един от асистентите ми в моргата поливаше с маркуч цимента. Той игриво насочи към мен струята, която плисна достатъчно близо, за да почувствам влага по глезените си.

— Хей, доктор Скарпета, на банково работно време ли преминахте? — извика той.

Беше малко след четири и половина. Рядко напусках кабинета преди шест.

— Искате ли да ви закарам донякъде? — добави.

— Имам превоз. Благодаря — отговорих аз.

Родена съм в Маями. Не съм чужденка в тази част на света, където Берил се е крила през лятото. Винаги, когато затворех очи, можех да видя цветовете на Кий Уест. Яркозелено, синьо и крещящи залези, простени само на господа. Берил Мадисън не е трябвало да се връща вкъщи.

Една чисто нова „Корона Виктория“, лъскава като черно стъкло, елегантно спря на паркинга. Очаквах познатия овехтял „Плимут“ и се озадачих, когато прозорецът на новия „Форд“ се спусна надолу.

— Автобусът ли чакаш?

Затъмнените стъкла отразиха изненаданото ми лице. Лейтенант Пийт Марино опита да си придаде безразличен вид, когато електронните ключалки се отвориха с изщракване.

— Впечатлена съм — казах аз и се настаних на меката седалка.

— Идва заедно с повишението ми. Не е лошо, а?

Той запали двигателя. След години на съсипани товарни коне, Марино най-после беше получил жребец.

Забелязах дупката в таблото, докато си вадех цигарите.

— Полицейската лампа ли включваш вътре, или електрическата си самобръсначка?

— О, по дяволите! — оплака се той. — Някакъв кретен ми сви запалката. В автомивката. Имах колата само от един ден, представяш ли си? Закарвам я там, но бях прекалено зает да се разправям с глупаците, защото чистачките счупиха антената. Вдигнах адски скандал…

Понякога Марино ми напомняше за майка ми.

— … доста по-късно забелязах, че проклетата запалка е изчезнала.

Той спря и бръкна в джоба си, докато аз ровех из чантата си за кибрит.

— Ей, шефе, мислех, че ще отказваш цигарите — саркастично добави Марино и пусна в скута ми запалка „Бик“.

— Ще ги откажа — измърморих аз. — Утре.

В нощта, когато е била убита Берил Мадисън, аз не бях вкъщи. Търпях една досадна опера, последвана от питиета в модна кръчма с пенсиониран съдия, който с течение на вечерта ставаше все по-малко „достопочтен“. Не носех пейджъра си. Полицията не можа да ме открие и повикали Филдинг — заместника ми — на мястото. Сега за първи път щях да вляза в дома на закланата писателка.

„Уиндзър Фармс“ не е от кварталите, където очакваш да се случи нещо толкова зловещо. Къщите са големи и отдалечени от улицата с безупречно подредени градини. Повечето имат аларми и климатични инсталации, елиминиращи нуждата от отворени прозорци. Парите не могат да купят вечност, но поне осигуряват безопасност до определена степен. Никога не бях имала случай с убийство в този квартал.

— Очевидно е имала пари — отбелязах, докато Марино спираше пред знака за предимство.

Белокоса жена, разхождаща снежнобяла малтийска болонка, хвърли поглед към нас, когато кучето спря, за да подуши тревата и да свърши неизбежното.

— Каква безсмислена пухкава топка! — каза той и погледна презрително към жената и кучето. — Мразя такива псета. Лаят като смахнати и пикаят из цялата къща. Ако ще имаш куче, трябва да е нещо с големи зъби.

— Някои хора просто искат компания — отговорих аз.

— Да.

Марино спря, после се върна към предишната ми забележка.

— Берил Мадисън е вложила повечето си пари в къщата. Каквито спестявания е имала, издухала ги е там, в педерасткия град. Още сортираме документите й.

— Някой ровил ли е в тях?

— Не изглежда така — отговори той. — Открихме, че добре се е справяла като писателка. Имала е акъл за пари. Явно е използвала няколко псевдонима. Ейдър Уайлдс, Емили Стратън, Едит Монтегю.

Никое от имената не звучеше познато, освен Стратън. Казах:

— Бащиното й име е Стратън.

— Може би това изяснява прякора й — Строу.

— Това и русата й коса — забелязах.

Косата на Берил беше руса, със златисти слънчеви отблясъци. Беше дребна, с фини правилни черти. Може да е била впечатляваща като жива. Трудно е да се каже. Единствената снимка на живата Берил, която бях виждала, беше от шофьорската й книжка.

— Когато говорих с доведената й сестра — обясняваше Марино, — открих, че Берил е била наричана Строу от близките си хора. На когото и да е писала там, на острова, той е знаел за прякора й. С такова впечатление съм. — Марино нагласи огледалото си. — Не мога да разбера защо е ксерокопирала тези писма. Тук засякох. Искам да кажа, колко от хората, които познаваш, правят копия от личните си писма?

— Ти самият каза, че тя упорито е водила документация — напомних му.

— Да. Това също ме озадачава. Предполагаме, че смахнатият я е тормозил от месеци. Какво е направил? Какво е казал? Не знаем, защото не е записала обажданията му. Дамата си прави фотокопия от лични писма, но не отбелязва никъде, че се обаждал някой и е заплашвал да я очисти. Кажи ми какъв е смисълът.

— Не всеки мисли като нас.

— Да, някои хора не мислят, защото са забъркани в нещо, за което не искат никой да знае — възпротиви се той.

Марино влезе в частния път и паркира пред вратата на гаража. Тревата беше прекалено висока и обсипана с глухарчета, полюляващи се от вятъра. Близо до пощенската кутия стоеше табела с „Продава се“. На сивата предна врата имаше жълта полицейска лепенка.

— Возилото й е в гаража — каза Марино, когато излязохме. — Хубава черна „Хонда Акорд“. Някои подробности за нея може да ти се сторят интересни.

Застанахме на пътя и се огледахме наоколо. Косите слънчеви лъчи топлеха врата и гърба ми. Въздухът беше хладен, единствено бръмченето на насекомите нарушаваше тишината. Поех си дълбоко въздух. Изведнъж се почувствах ужасно изморена.

Къщата беше в интернационален стил, модерна и семпла, с издължена фасада с големи прозорци, поддържани от колони. Напомняше на кораб с открита долна палуба. Построена от камък и изпъстрено със сиво дърво, тя имаше вид на къща, каквато би си построило младо богато семейство — големи стаи, високи тавани, много скъпо и изхабено пространство. Улица „Уиндъм“ свършваше пред имота, което обясняваше защо никой не бе видял или чул нещо, преди да стане прекалено късно. Къщата беше заобиколена от дъбове и борове от двете страни и спускаше завеса от растителност между Берил и най-близките й съседи. В задната част дворът слизаше стръмно към дере, обрасло с храсти, което преминаваше в гъста, девствена гора, простираща се, докъдето стига погледът.

— По дяволите. Басирам се, че тук има сърни — каза Марино, докато се връщахме. — Чудно, нали? Поглеждаш през прозореца и си мислиш, че светът ти принадлежи. Сигурно гледката е страхотна, когато вали сняг. И аз бих искал да имам подобна колибка. Палиш си един хубав огън през зимата, сипваш си малко бърбън и гледаш към гората. Трябва да е хубаво да си богат.

— Особено ако си жив, за да се радваш на богатството.

— Истина е — съгласи се той.

Есенните листа шумоляха под обувките ни, докато заобикаляхме към западното крило. Предната врата беше на едно ниво с терасата и аз забелязах шпионката. Тя ме наблюдаваше като малко празно око. Марино хвърли фаса си в тревата, после бръкна в джоба на синия си панталон. Беше свалил сакото си, големият му корем висеше над колана, бялата риза с къси ръкави беше разкопчана на врата и набръчкана около презраменния кобур.

Той извади ключ, закачен на жълт етикет за доказателства. Наблюдавах как отключва бравата и за пореден път се изненадах от размера на ръцете му. Загорели и груби, те ми напомняха за бейзболни ръкавици. Никога не би могъл да стане музикант или зъболекар. В началото на петдесетте си години, с оредяваща сива коса и лице, набръчкано като дрехите му, той все още имаше достатъчно внушителен вид, за да стресне някои хора. Едри ченгета като него рядко участват в схватки. Уличните боклуци поглеждат към него и забравят смелостта си.

Застанахме в осветеното от слънцето фоайе и си сложихме по чифт ръкавици. Къщата миришеше на прах и застояло като всеки дом, който е бил затворен за известно време. Макар отделът за идентификация на ричмъндската полиция подробно да беше работил по мястото, нищо не изглеждаше разместено. Марино ме увери, че къщата е имала абсолютно същия вид преди две нощи, когато тялото на Берил е било намерено. Той затвори вратата и запали лампата.

— Както виждаш — отекна гласът му, — тя трябва да е пуснала вътре оня тип. Няма следа от взлом, а къщата има тройна аларма.

Марино насочи вниманието ми към таблото с копчета до вратата и добави:

— Деактивирана в момента. Но когато пристигнахме тук, виеше на убийство. Затова и толкова бързо я открихме.

Той продължи и ми напомни, че всъщност е получен сигнал за включена аларма. Малко след единадесет вечерта един от съседите на Берил позвънил на 911, тъй като алармата виела почти от половин час. Патрулна кола се отзовала на обаждането и полицаят намерил предната врата открехната. Минута по-късно викал по радиостанцията подкрепления.

Всекидневната беше опустошена. Стъклената масичка за кафе лежеше преобърната. Списания, кристален пепелник, няколко стилни купи и ваза се търкаляха по ориенталския килим. Светлосиньо кожено кресло беше се прекатурило близо до една от възглавниците на подхождащото към него канапе. На бялата стена, вляво от вратата към коридора, имаше тъмни петна засъхнала кръв.

— Алармата има ли устройство за време? — запитах.

— О, да. Отваряш вратата и алармата бръмчи около петнадесет секунди, достатъчно дълго, за да набереш кода си, преди да започне да пищи.

— В такъв случай тя трябва да е отворила вратата, деактивирала алармата, пуснала човека вътре и после я е нагласила, докато той още е бил там. Иначе алармата нямаше да заработи по-късно, когато той си е тръгвал. Интересно.

— Да — отговори Марино. — Ужасно интересно.

Намирахме се във всекидневната и стояхме до преобърнатата маса за кафе. По цялата й повърхност имаше прах за отпечатъци. Списанията по пода бяха с новини и литературни публикации, всичките отпреди няколко месеца.

— Намерихте ли нови вестници или списания? — запитах. — Ако си е купила вестник оттук, това може да се окаже важно. Трябва да проверим всички места, където може да е ходила след слизането си от самолета.

Видях мускулите на челюстта му да се свиват. Марино мразеше да го уча как да си върши работата. Той каза:

— Имаше няколко неща горе в спалнята, където се намираха куфарът и чантите й. „Маями Хералд“ и нещо, озаглавено „Кийнотър“ — с имоти по островите. Може да е смятала да се премести там. И двата вестника са излезли в понеделник. Сигурно ги е купила от летището на път за Ричмънд.

— Интересно какво ще ни каже агентът й по недвижими имоти…

— Нищо няма за казване — прекъсна ме Марино. — Няма идея къде е ходила Берил. Показвал е къщата й само два пъти, докато я е нямало. На някаква млада двойка. Решили, че цената е прекалено висока. Берил искала триста хиляди за нея. — Той се огледа наоколо с непроницаемо лице. — Предполагам, че сега някой ще сключи добра сделка.

— Берил е взела такси от летището вечерта, когато е пристигнала.

Твърдоглаво исках подробностите. Марино извади цигарата си и посочи с нея:

— Намерих разписката на малката масичка до вратата на фоайето. Вече проверихме шофьора, един тип на име Удроу Хънъл. Тъп като торба с чукове. Каза, че чакал на колонката за таксита на летището. Тя му махнала. Било около осем часа, валял проливен дъжд. Докарал я до къщата около четиридесет минути по-късно, занесъл багажа й до вратата, после си тръгнал. Таксата била двадесет и шест кинта с бакшиша. Върнал се на летището след половин час и качил друг клиент.

— Сигурен ли си, или това е, което той казва?

— Сигурен както в проклетия факт, че стоя тук.

Той загаси цигарата си и започна да си играе с филтъра.

— Проверихме историята. Говорил е истината. Не е докосвал дамата. Не е имал време.

Проследих погледа му до тъмните петна по стената. Дрехите на убиеца са били окървавени. Не е твърде вероятно шофьор с кървави дрехи да качва клиенти.

— Не е била вкъщи за дълго — казах. — Влязла е около девет, съседът се е обадил за алармата към единадесет. Тя виела от половин час, което означава, че убиецът си е тръгнал около десет и половина.

— Да — отговори Марино. — Това е най-неясната част. Съдейки по писмата, тя безумно се е страхувала. Промъква се тайно в града, заключва се у дома, дори слага трийсет и осем калибров на кухненския плот — ще ти покажа, когато стигнем дотам. После, бум! Звъни се, или? И следващото нещо, разбираш ли, тя пуска откачения вътре и наглася алармата след него. Сигурно е бил някой, когото е познавала.

— Не бих изключила и непознат — казах. — Ако човекът е много хитър, тя може да му се е доверила, да го е пуснала вътре по някаква причина.

— В този час? — Очите му се свиха, оглеждайки стаята. — Как? Продава абонаменти за списания или шоколадчета в десет вечерта?

Не отговорих. Просто не знаех.

Спряхме до вратата, която водеше към коридора.

— Това е първата кръв — каза Марино, като гледаше към изсъхналите петна по стената. — Тук е получила първата рана. Смятам, че е бягала ужасено, а той е размахвал ножа.

Представих си раните по лицето и ръцете на Берил.

— Предполагам, че в този момент е срязал лявата й ръка или лицето, или гърба. Петната по стената са от кръв, капеща от острието. Той вече я е срязал поне веднъж, ножът е окървавен и когато отново замахва, капките пръсват по стената.

Петната имаха елипсовидна форма с диаметър около шест милиметра. В горната лява част на вратата се удължаваха. Простираха се поне на пет метра. Убиецът е замахвал с енергията на усърден играч на скуош. Почувствах емоцията на престъплението. Не беше ярост. Беше по-лошо от това. Защо го е пуснала да влезе?

— Съдейки по разположението на петната, смятам, че откаченият е стоял тук — каза Марино, като застана на няколко метра от вратата, леко вляво. — Той замахва, срязва я отново и кръвта опръсква стената. Както виждаш, следите започват оттук. — Той посочи към най-високите капки, които се намираха на едно ниво с главата му. — После се спускат надолу и спират на няколко сантиметра от пода. — Той спря и ме погледна предизвикателно. — Ти я прегледа. Какво мислиш? Десняк ли е, или левак?

Ченгетата винаги искат да знаят това. Макар хиляди пъти да съм им казвала, че не може да се твърди със сигурност, те все още продължават да питат.

— Не е възможно да се определи по кървавите петна — отговорих. Устата ми беше изсъхнала и усещах вкус на прах. — Зависи изцяло от това къде е стоял спрямо нея. Що се отнася до прободните рани в гърдите, те са леко наклонени от ляво на дясно. Може и да е левак. Но отново зависи в какво положение се е намирал спрямо нея.

— Просто ми се струва интересно, че всички рани са на лявата страна на тялото й. Тя е бягала. Той идва към нея отляво вместо отдясно. Това ме кара да подозирам, че е левак.

— Всичко зависи от положението на жертвата и убиеца един спрямо друг — повторих нетърпеливо.

— Да бе — измърмори Марино, — всичко зависи от нещо.

Антрето беше с паркет. Имаше очертана с тебешир пътека, показваща капките кръв, които водеха към стълбите на три метра вляво от нас. Берил е побягнала насам и по стълбите. Шокът и ужасът й са били по-силни от болката. На лявата стена, почти до всяко стъпало имаше размазана кръв от порязаните й пръсти, които са опитвали да намерят равновесие.

Имаше черни петна по пода, стените и тавана. Берил е избягала до края на горния коридор, където моментално е била заловена. В този район имаше голямо количество кръв. Преследването е започнало отново, след като тя е успяла да се измъкне от коридора и да влезе в спалнята си. Там се е изплъзнала от него, като се е покатерила на леглото. В този момент или е хвърлила куфарчето си по него, или по-вероятно то е било върху леглото и са го съборили. Полицията го намерила на килима, отворено и преобърнато, документите — разпръснати наоколо, включително и фотокопията на писмата, писани от нея в Кий Уест.

— Какви други документи намерихте? — запитах.

— Разписки, туристически справочници, една брошура с улични карти — отговори Марино. — Ще ти направя копия, ако искаш.

— Моля — казах аз.

— Намерихме и купчина печатани страници там, на тоалетката — посочи той. — Вероятно това, което е писала на острова. В полетата има доста забележки, надраскани с молив. Отпечатъците са без значение — няколко размазани и един-два нейни.

От леглото й беше останал матракът, защото напоените с кръв покривка и чаршафи бяха изпратени в лабораторията. Тя се е забавяла, губила е контрол над движенията си, отслабвала е. Спънала се е отново в коридора и е паднала на ориенталското килимче за молитви, което си спомнях от снимките. По пода имаше кървави отпечатъци от ръцете й — там, където се е влачила. Берил е изпълзяла в стаята за гости зад банята и там най-после е умряла.

— Аз — продължи Марино — мисля, че самото преследване го е забавлявало. Можел е да я хване и да я убие още долу във всекидневната, но това е щяло да унищожи преживяването му. Вероятно се е хилил през цялото време, докато тя е викала, молила се е и е кървяла. Когато е стигнала дотук, тя е припаднала. Изродът е въодушевен, но вече няма веселба и я довършва.

Стаята имаше зимен вид, обзаведена в бледожълто като януарско слънце. Паркетът до леглото чернееше, а по бялата стена имаше тъмни петна. На снимките Берил лежеше по гръб с разтворени крака и ръце около главата си, с лице обърнато към прозореца, покрит със завеси. Беше гола. Когато за първи път видях снимките, не можах да определя как е изглеждала и дори какъв е цветът на косата й. Всичко беше червено. Полицаите намерили чифт кървави каки панталони до трупа й. Блузата и бельото липсваха.

— Шофьорът на таксито, за когото спомена — Хънъл или каквото му беше името — той помни ли какво е носила Берил, когато я е взел от летището? — попитах.

— Било е тъмно — отговори Марино. — Не е сигурен, но смята, че е носила панталон и сако. Знаем, че когато убиецът я е нападнал, е носила панталон — кафявия, който намерихме там. Същото сако висеше на един стол в спалнята й. Не мисля, че се е преоблякла, когато се е прибрала у дома, просто е метнала сакото си на стола. Каквото и друго да е носила — блуза, бельо — убиецът го е взел.

— Сувенир — казах аз.

Марино гледаше втренчено тъмните петна по пода, където беше намерено тялото й. После каза:

— Аз го виждам така: той е тук долу с нея, сваля й дрехите, изнасилва я или поне опитва, после я пробожда и почти отрязва главата й. Проклет късмет с това КВМД — добави той, позовавайки се на нейния Комплект възстановени материални доказателства, образците от който не показваха следи от сперма. — Май можем да се простим с ДНК-то.

— Освен ако част от анализираната кръв не е негова — отговорих. — В противен случай — да. Забрави за ДНК.

— Няма и косми — каза Марино.

— Никакви, с изключение на няколко нейни.

Къщата беше толкова тиха, че гласовете ни звучаха изнервящо силно. Навсякъде се виждаха грозни петна. Представих си всичко: пробожданията, следите от дръжката, зловещата рана във врата й, която приличаше на отворена кървава уста. Излязох в коридора. Прахта дразнеше дробовете ми и затрудняваше дишането. Казах:

— Покажи ми къде си намерил пистолета й.

При пристигането си онази нощ полицаите намерили автоматика на Берил на кухненския плот до микровълновата печка. Бил зареден, но със спуснат предпазител. Единствените отпечатъци на него бяха от Берил.

— Пазила е кутия с пълнители в шкафчето до леглото си — каза Марино. — Вероятно и пистолетът е стоял там. Предполагам тя е занесла чантите си горе, разопаковала е и е хвърлила някои от дрехите си в коша за пране в банята, после е прибрала куфара си в гардероба. Някъде по това време е извадила пушкалото си. Сигурен знак, че е била нервна като дявол. Искаш ли да се обзаложим, че е проверила всяка стая, преди да слезе долу?

— Знам, че аз бих го направила — отбелязах.

Той се огледа из кухнята.

— Може да е слязла тук, за да хапне нещо.

— Може да е мислила за това, но не го е направила — отговорих. — Съдържанието на стомаха й показваше около петдесет милиметра, или по-малко от шестдесет грама тъмнокафява течност. Каквото и да е яла за последен път, е било напълно смляно по времето на смъртта или по-точно — по времето, когато са я нападнали. Храносмилането спира по време на силен стрес или уплаха. Ако е закусвала, когато убиецът е влязъл, храната нямаше да е напуснала стомаха й.

— То и няма много за хапване — каза Марино, докато отваряше вратата на хладилника.

Вътре намерихме изсъхнал лимон, две пакетчета масло, парченце мухлясало сирене, подправки и бутилка тоник. Фризерът изглеждаше по-обещаващ, но не много. Имаше няколко пакета пилешки гърди и малко телешко. Очевидно за Берил готвенето не е било удоволствие, а необходимост. Сетих се как изглежда моята собствена кухня. Тази беше потискащо стерилна. Кълбета прах се спускаха от сивите дизайнерски щори на прозореца. Мивката и сушилникът бяха празни и сухи. Уредите, всичките модерни, изглеждаха неизползвани.

— Може пък да е слязла за едно питие — замисли се Марино.

— Алкохолната проба беше отрицателна — отговорих.

— Това не означава, че не е мислила да пийне.

Той отвори шкафа над мивката. Нямаше и един свободен сантиметър: „Джак Даниелс“, „Чивас Регал“, „Танкерей“, ликьори и нещо, което прикова вниманието ми. Пред коняка на горния рафт стоеше бутилка хаитянски „Барбанкорт ром“, петнадесетгодишен и скъп като чист скоч.

Взех го и го поставих на плота. Нямаше етикет с цена, печатът около златната капачка не беше счупен.

— Мисля, че не го е купила оттук — казах на Марино. — Предполагам, донесла го е от Маями, Кий Уест.

— Значи казваш, че го е купила във Флорида?

— Възможно е. Явно е била ценител на хубави питиета. „Барбанкорт“ е великолепен.

— Май ще трябва да започна да те наричам доктор Познавач — каза той.

Бутилката не беше прашна, за разлика от повечето шишета в шкафа.

— Това вероятно обяснява защо е слязла в кухнята — продължих аз. — Сигурно е дошла тук, за да прибере рома. Може да е планирала да пийне, когато някой се е появил на вратата й.

— Да, но това не обяснява защо е оставила пистолета си на плота, когато е отишла да отвори. Тя се е страхувала, нали? Кара ме да мисля, че е очаквала компания, познавала е смахнатия. Хей, тя има толкова луксозни питиета, а? Да не би да си ги пие сама? Няма смисъл. По-разумно ми се вижда, че от време на време се е забавлявала, канила си е по някое гадже. Може да е този „М“, на когото е писала от острова. Може точно него да е очаквала вечерта, когато е била очистена.

— Разглеждаш възможността „М“ да е убиецът — казах аз.

— Ти не мислиш ли така?

Марино започваше да спори, а играта с незапалената му цигара ме изнервяше.

— Бих разгледала всяка една възможност — отговорих. — Например, че тя въобще не е очаквала компания. Намирала се е в кухнята, за да прибере рома, и вероятно е мислела да пийне една чаша. Била е нервна, сложила е пистолета си наблизо. Стреснала се е, когато се е позвънило или някой е почукал.

— Точно така — прекъсна ме той. — Тя е уплашена и нервна. Защо тогава е оставила пистолета в кухнята, когато е отишла да отвори проклетата врата?

— Тя упражнявала ли се е?

— Да се упражнява? — запита той, когато погледите ни се срещнаха. — В какво да се упражнява?

— Стрелба.

— По дяволите… Не знам.

— Ако не го е правила, значи не е имала рефлекс да се въоръжи, това е съзнателно действие. Жените носят спрей в чантите си. Нападат ги и не се сещат за спрея въобще, защото нямат рефлекс да се защитават.

— Не знам…

Аз обаче го знаех. Имах „Рюгер“ трийсет и осем калибров, зареден със „Сребърен връх“ — един от най-унищожителните куршуми, които могат да се купят с пари. Единствената причина да се въоръжа беше, че тренирах редовно, ходех на стрелбището под службата няколко пъти месечно. Когато седях сама у дома, се чувствах много по-спокойна с оръжие, отколкото без.

Имаше и нещо друго. Сетих се за всекидневната, за уредите за камината, които стояха в месинговата си поставка пред огнището. Берил се е борила с убиеца си в тази стая, но въобще не й е дошло наум да се въоръжи с машата или лопатата. Не е имала рефлекс да се защитава. Единственият й рефлекс е било бягството, независимо дали нагоре по стълбите, или в Кий Уест.

Опитах се да обясня:

— Може пистолетът да й е бил чужд, Марино. Звъни се. Тя е нервна, объркана. Отива във всекидневната и поглежда през шпионката. Който и да е бил, тя му се доверява достатъчно, за да отвори вратата. Пистолетът е забравен.

— Или е очаквала посетителя си — каза той отново.

— Това е съвсем възможно. При положение че някой е знаел за връщането й в града.

— Значи може той да е знаел.

— И може той да е „М“ — казах му това, което искаше да чуе, докато прибирах бутилката с ром в шкафа.

— Бинго! Така вече има смисъл, нали?

Затворих вратата на шкафа.

— Тя се е страхувала, била е тероризирана от месеци, Марино. Трудно ми е да повярвам, че е бил близък приятел и Берил нищичко не е подозирала.

Марино отегчено погледна часовника си и извади друг ключ от джоба си. Идеята, че Берил е отворила вратата на непознат, наистина нямаше смисъл. Но още по-глупаво беше това, че някой, на когото е имала доверие, се е отнесъл по този начин с нея. Защо го е пуснала да влезе? Този въпрос не спираше да ме тормози.

Покрит път съединяваше къщата с гаража. Слънцето залязваше зад дърветата.

— Ще ти кажа веднага — започна Марино, докато отваряше вратата. — Влязох тук точно преди да ти се обадя. Можехме да разбием вратата в нощта на убийството, но нямаше смисъл.

Той помръдна масивните си рамене, като че ли за да ме увери, че наистина може да събори врата или дърво, или камион, ако има подобни намерения.

— Не е влизала тук, откак е заминала за Флорида. Наложи се да търсим шибания ключ сума ти време.

Никога преди не бях виждала облицован гараж. Подът представляваше великолепна драконска кожа от скъпи италиански плочки.

— Това наистина ли е правено за гараж? — попитах.

— Има врата на гараж, нали? — отговори Марино, докато вадеше още ключове от джоба си. — Страхотно място, за да пази возилото ти от дъжда, а?

Гаражът беше задушен и миришеше на прах, но беше безукорно почистен. С изключение на едно гребло и метла, поставени в ъгъла, наоколо нямаше и следа от обичайните инструменти, косачки и уреди, които човек очаква да види в един гараж. Приличаше повече на салон в автомобилен магазин с черната хонда, паркирана в центъра на теракотения под. Колата беше толкова чиста и лъскава, че спокойно можеше да мине за нова и не карана.

Марино отвори вратата на шофьора.

— Заповядай — каза той.

Моментално се настаних на меката седалка от кремава кожа и погледнах през предното стъкло към облицованата стена.

Марино отстъпи от колата и добави:

— Просто си стой там. Почувствай я, разгледай интериора и ми кажи какво ти идва наум.

— Искаш ли да я запаля?

Марино ми подаде ключа.

— Отвори вратата на гаража, за да не се задушим — добавих.

Марино направи гримаса, намери нужния бутон и отвори вратата.

Колата запали от първия опит, двигателят гърлено замърка. Радиото и климатичната инсталация работеха. Резервоарът беше пълен до половината, километражът показваше по-малко от десет хиляди километра, люкът — полуотворен. На таблото имаше бележка от химическо чистене с дата единайсети юли, четвъртък. В този ден Берил оставила за почистване пола и сако, дрехи, които очевидно не е прибрала никога. На мястото до шофьора имаше касова бележка с дата дванайсети юли, десет и половина сутринта, когато е купила една зелена салата, домати, краставици, телешко, сирене, портокалов сок и роло ментови бонбони, като сметката беше девет долара и тринайсет цента, а тя дала на продавачката банкнота от десет долара. До бележката имаше празен бял банков плик. До него лежеше кутийка за очила „Рей Бан“, също празна.

На задната седалка имаше ракета за тенис и сгъната бяла хавлия. Протегнах се и я взех. По края с малки сини букви беше напечатано „Тенис клуб Уестууд“, същото име се виждаше и на червения сак, който забелязах в гардероба й.

Марино пазеше театралността за последно. Знаех, че е преглеждал всички предмети и иска аз да ги видя на мястото им. Те не представляваха улики. Убиецът въобще не е влизал в гаража. Марино искаше да ме улови. Опитваше се да го направи, откак влязохме в къщата. Този му навик адски ме дразнеше. Спрях двигателя и излязох от колата. Вратата се затвори зад мен с мек удар. Марино ме погледна замислено.

— Имам няколко въпроса — казах.

— Давай.

— „Уестууд“ е клуб с ограничен достъп. Била ли е член?

Кимване.

— Провери ли кога последно е запазвала корт?

— Петък, дванайсети юли, в девет сутринта. Имала е урок с треньора. Взимала е уроци веднъж седмично, това е била играта й.

— Доколкото си спомням, тя е избягала от Ричмънд рано в събота сутрин, на тринайсети юли, и е пристигнала в Маями малко след дванадесет.

Ново кимване.

— Значи изкарала е урока си, после е отишла направо на пазар. Може след това да се е отбила в банката. Какъвто и да е случаят, по някое време след пазаруването тя изведнъж е решила да напусне града. Ако е знаела, че на другия ден ще пътува, нямаше да си дава труда да пазарува. Не е имала време да изяде нищо от купеното, а не е оставила храната в хладилника. Явно е изхвърлила всичко, освен телешкото, сиренето и може би — ментовите бонбони.

— Звучи приемливо — каза той с безразличие.

— Оставила е кутийката си за очила и другите неща на седалката — продължих аз. — Плюс това радиото и климатичната инсталация работеха. Изглежда, като че ли е вкарала колата в гаража, спряла е двигателя и бързо е влязла в къщата, като слънчевите очила са били на нея. Чудя се какво може да се е случило, докато е шофирала към къщи след урока по тенис и пазара…

— О, да. Сигурен съм, че нещо е станало. Разходи се и погледни от другата страна, по-специално — предната дясна врата.

Направих го. Това, което видях, разпиля мислите ми като топчета за игра. В лъскавата черна боя, точно под дръжката на вратата, беше издълбано сърце с името Берил в него.

— Кара те да настръхваш, нали? — каза той.

— Ако го е направил, докато колата е била паркирана пред клуба или магазина, някой щеше да го види — отговорих.

— Е, може да го е направил по-рано. — Марино млъкна и се загледа в рисунката. — Помниш ли последния път, когато си поглеждала към твоята предна врата?

Може да съм го правила преди дни, а може и да са седмици.

— Отишла е да пазарува — най-после Марино запали проклетата цигара. — Не е купила много. — Той пое дълбока силна глътка. — И сигурно всичкото влиза в една чанта, нали? Когато жена ми има само една-две чанти, тя винаги ги слага отпред, на седалката или на пода. Може Берил да е отишла до вратата, за да остави покупките си. Тогава е забелязала надрасканото. Може да е знаела, че е било направено същия ден, но може и да не е. Няма значение. Това я е стреснало, изкарало й е акъла. Тя побягва към къщи или към банката, за да вземе малко пари. Качва се на първия самолет, напускащ Ричмънд, и заминава за Флорида.

Излязох след Марино от гаража, после тръгнахме към колата му. Нощта бързо се спускаше, въздухът захладяваше. Той запали двигателя, докато аз мълчаливо се взирах през страничния прозорец към къщата на Берил. Острите й линии се смекчаваха в сенките, прозорците тъмнееха. Изведнъж светлините на терасата и всекидневната блеснаха.

— Леле — измърмори Марино. — Какъв номер.

— Часовников механизъм — казах.

— Без майтап.